Джеймс Дъглас
Заветът Изида (16)

XIV

— Окото на Изида е скъпоценен камък?

Джейми виждаше как вълнението на Дани Фишер нараства, докато тя обмисляше и преценяваше бързо чутото.

— В центъра й блестеше грамадният скъпоценен камък, известен като Окото на Изида — повтори той.

— Диамант, значи! Гигантски, огромен диамант.

— Диамант или рубин. Спомни си за червената сълза в символа на Окото. Има логика.

— Колко голям е един грамаден скъпоценен камък? Колко би струвал днес?

— Нека не се увличаме, детективе — засмя се Джейми. — Говорим за една-единствена отпратка в една-единствена книга. При това не е писана от историк или академик. Както сама каза, това е книга с приказки.

— Но все отнякъде трябва да е дошла! Прекалено е конкретна. Описанието е твърде точно. Човек не си измисля такива неща.

— Не се заблуждавай, макар и преди сто години тези момчета са били в бизнеса с книги.

Дани отправи към него характерния си проницателен поглед.

— Ти обаче не го вярваш.

Джейми не отговори. Истината бе, че искаше да вярва в съществуването на огромен неизвестен диамант.

— Колко голям може да е? Дай ми най-доброто си предположение.

Той поклати глава.

— Не знам достатъчно, за да правя предположения. Изчакай тук.

В продължение на пет минути Дани Фишер попиваше много английската и чужда атмосфера на случващото се край нея в музея, докато спътникът й се върна с друга книга.

— Единственият голям диамант, за който знам нещо, е Кохинор. Част е от Кралските бижута, които са…

— Да, Джейми — подхвърли саркастично. — Чувала съм за Кралските бижута.

— Е, тук пише, че Кохинор, известен още като Планина от светлина, е с размерите и формата на малко кокоше яйце. И е около 109 карата. Толкова е станал, след като в средата на деветнайсети век бил шлифован и полиран за кралица Виктория по личното разпореждане на принц Алберт. Преди обработката е бил 186 карата.

— Срязали са го наполовина?

Джейми кимна.

— Навремето това предизвикало много спорове. Доста хора смятали, че Алберт, който не бил особено популярен, е оплескал нещата с настояването си диамантът да се среже. Окото на Изида, за което се споменава в книгата, ако въобще е съществувало, би трябвало да е било нешлифовано, все пак е отпреди две хиляди години, но предполагам, че все пак има вероятност и да е полирано по някакъв начин…

— И така, колко?

Джейми се втренчи в нея.

— Безценен.

— Хайде де, Синклер, можеш да се справиш и по-добре!

— Кохинор никога не е бил купуван или продаван. Възможно е да е на около три хиляди години и да е съвременник на нашия скъпоценен камък. През цялата си история е бил подаряван, разменян или краден, но предимно краден. Всяко нещо с подобна стойност се плаща с кръв.

— Колко? — настоя Дани.

— Най-малко сто милиона паунда. Може би много пъти по сто милиона паунда. Да речем, един милиард долара, но със същия успех може да са и десет милиарда. Само че никога няма да разберем, защото Кохинор никога няма да бъде продаден.

— А Окото на Изида?

— Потенциално пак толкова — призна Джейми. — Стига да съществува.

— О, съществува и още как! — заяви напълно убедена Дани. — Ти каза, че за всичко с подобна стойност се плаща с кръв. Е, семейство Хартман са платили за него, а също и британските Хартман, както и бог знае още колко други. И ако камъкът съществува, трябва да е оставил следа.

Няколко минути се изучаваха един друг, без да забелязват суматохата край себе си. Накрая Джейми наруши мълчанието:

— Кой е най-големият британски експерт по Древен Египет?

Дани се намръщи.

— Че откъде да знам?!

— Съжалявам — разсмя се Джейми, — говорех на себе си. Лош навик. Един от многото ми лоши навици. Както и да е, въпросът бе глупав, защото ей там ще ни кажат. — Посочи от другата страна на големия двор, където бе входът на Египетския отдел.

— И защо ни е?

— Казах, че имаме две възможности: да следваме Хартман или да следваме Окото. Е, ти ще поемеш по следите на Окото. Така сме се съсредоточили върху символа, че съвсем забравихме за връзката с Хартман. Ще проуча наличната информация за последните дни преди падането на Берлин и може да се срещнем отново утре.

— Добре — произнесе Дани бавно и провлечено. — Но аз имам по-добра идея. Какво ще кажеш да се срещнем по-късно днес и да ме заведеш на вечеря? На някое хубаво място. Това ще ми хареса.

Джейми се усмихна.

— И на мен.

 

 

Първите двама експерти от списъка на Дани бяха заминали да работят по проекти в Египет (което не беше изненадващо, тъй като бе сезонът на разкопките), но третият с удоволствие се съгласи да се срещне с нея. Професор Хелън Дейтън отвори входната врата на къщата си в Ричмънд, стиснала бърсалка за прах в ръка; две малки русокоси деца се бяха залепили за краката й. Фишер се представи и се здрависа с нея.

— Моля да ги извините — усмихна се египтоложката. — Върнах се от Кайро едва преди седмица и те все още са леко превъзбудени. Честно казано, предпочитам да съм потънала в прахоляк до шия и да се разправям с мързеливи египетски работници и заядливи археолози, да не говорим за продажните служители от Министерството на културата. Влезте в кабинета, докато им намеря нещо, с което да се занимават. Кафе?

— Не, благодаря. — Британското кафе май нямаше почти нищо общо с американската разновидност, въпреки че беше за предпочитане пред затоплената вода, която тук наричаха чай.

Въведоха я в пълна с книги стая с изглед към градината, където Дани изчака завръщането на другата жена. Когато домакинята се появи, все още държеше бърсалката за прах, но я пъхна разсеяно в стойка за чадъри с формата на слонски крак. От двете страни на прозореца бе разположено по едно кожено кресло.

— Прекрасно е! — Дани махна с ръка към прозореца. Ябълкови дървета и цветни лехи изпъстряха поляната от другата му страна, сред зеленината още цъфтяха късни рози.

— Уви, всичко е заслуга на мъжа ми и на предишните собственици. Аз нямам много време за градинарство.

Фишер се усмихна на финия намек и премина на въпроса:

— На първо място, професоре, благодаря ви, че се съгласихте да ни помогнете. Много сме ви признателни.

— Споменахте за някакво разследване…

— Точно така, разследване на убийство. Младо семейство.

Хелън Дейтън вдигна глава. От опит Фишер знаеше, че повечето честни граждани с радост помагат на полицията, но споменаването на убийство винаги ги разтърсва леко.

— И работите с британската полиция?

— Точно така. — Извади документите си за самоличност и акредитацията, която й бяха издали от Скотланд Ярд.

— Ами, не съм сигурна, че мога да допринеса с нещо, но кажете с какво искате да ви помогна.

Лицето на жената пребледня, докато Фишер й обясняваше за египетския символ, намерен върху Елизабет Хартман, и теорията, че убийствата може да са свързани с богинята Изида.

— Както виждате, всичко, което ни кажете за Изида, може да ни помогне да разберем защо са избрани жертвите.

Хелън Дейтън стана и отиде до прозореца да си събере мислите. Накрая кимна. Дани Фишер умишлено беше задала въпроса възможно най-общо, за да позволи на Хелън да се отпусне в ролята си на експертен свидетел. Изслуша разказа на египтоложката за Изида, Озирис и Хор, макар че Джейми вече й бе разяснил този мит.

— Изида е Божествената майка и богиня на плодородието. В египетския пантеон е сред най-великите божества и е сред малкото, на които са се кланяли и извън границите на страната. Храмове в нейна чест са издигани из цялата Римска империя, дори в самия Рим. Смятали са я за най-могъща в магията сред боговете и подозирам, че тъкмо затова са я харесвали римляните. Имала силата да погубва живот само с думи, но и единствено тя от египетските божества умеела да възкресява мъртвите и да им предлага нов живот.

— Мисля, че с право свързвате открития от вас символ с богинята. Макар че работата му била отхвърлена от съперниците му след избухването на Първата световна война, Фон Бюлов бил много педантичен археолог и учен. Неговата студия за Окото на Изида е продукт на дългогодишни изследвания. Не изпитвам никакви съмнения, че Окото е съществувало във формата, която той предполага.

— А под друга форма?

— Моля?

Дани погледна бележките си, макар че нямаше нужда да го прави.

— Говоря за големия скъпоценен камък, известен като Окото на Изида. Онзи, който е свързан с Короната на Изида.

Прекъсна ги писклив вик от съседната стая, последван от детска разправия. Хелън стисна устни, но Фишер не бе сигурна дали се е подразнила от децата, или от въпроса й.

— Окото на Изида — наблегна ненужно на думите египтоложката, — както го представяте вие, не съществува, доколкото ми е известно. Аз съм учен, детективе, и като такъв се занимавам с действителността, а не с приказки. Наясно съм, че през годините е имало слухове за легендарен скъпоценен камък, но подобни истории съществуват в много различни култури. Диамантът Великият могол, видян от Жан-Батист Таверние през 1665 година в Индия, бил митологизиран и превърнат в три или четири различни огромни камъка. Сега обаче се приема, че това е бил нешлифованият Кохинор. Доколкото знам, всичко е тръгнало от няколко откъса от така наречената изгубена версия на „Аналите“ от Тацит… Знаете ли кой е Тацит? — Дани кимна, чудеше се защо всички британци я смятат за идиотка. — Книгата уж била открита в архива на италиански манастир през деветнайсети век и отнесена в Берлин през 1944 година, откъдето удобно изчезнала. Всъщност става въпрос за сложна мистификация, от която се е зародила конспиративна теория, и нищо повече, детектив Фишер.

Дани устоя на изкушението да оспори хипотезата на професора, но имаше друг въпрос:

— Значи ли това, че и Короната на Изида не съществува?

— О, Короната е съществувала. Има достатъчно доказателства.

Хелън отиде до библиотеката и запрелиства страниците на една книга, докато откри онази, която търсеше.

— Ето, можете да я видите тук. — Постави я така, че Фишер да вижда страницата. — Вдясно е Клеопатра. — Жената се усмихна. — Да, детектив Фишер, Клеопатра носи двойната корона на Египет и изглежда изненадващо мъжествена. Изобразена е, както гласи надписът отдолу, докато дава приношение на богинята Изида, която храни бебето Хор на гърдите си и носи накит за глава, или корона. Короната на Изида била диадема със стилизирани рога на крава, между които стоял слънчевият диск. Дискът вероятно е бил изработен от ковано злато и когато жрицата е носела короната по време на двата големи фестивала, посветени на богинята Изида, от разстояние сигурно е изглеждало, сякаш самият Ра грее над хората. Или пък че богинята носи звезда, свалена от небето, или може би голям диамант. Съжалявам, че ви разочаровам, детективе. Това ли е всичко?

— Само още нещо, госпожо. Когато казахте, че Короната на Изида е съществувала, използвахте минало време. Какво се е случило с нея?

За миг Хелън Дейтън застина и Дани ясно разбра, че жената се кани да изрече лъжа, все едно я видя изписана на челото й. Преди да успее да каже нещо обаче, отново се разнесоха крясъци. Египтоложката се извини и отиде да нагледа децата.

Дани си събра нещата. Когато Хелън се появи на вратата с малка фигурка във всяка ръка, полицайката беше сигурна, че ще трябва да си тръгва. Другата жена обаче въздъхна и целуна по главата момичето в дясната си ръка.

— Казахте, че децата са били убити. Жестоко убити.

Дани кимна.

— Няма да намерите тази информация в книга, защото никой сериозен учен не би желал да го свързват с подобно нещо. Това е просто слух, нищо повече. Може и да е стигнал до някой от по-налудничавите конспиративни сайтове в интернет, но и така да е, аз не съм чула.

— Да?…

— В мита за възкресението, който се свързва с Изида, има намек, съвсем бегъл намек, че за да се превърнат мъртвите в живи, трябва да бъде платена цена. С кръв.

— Човешко жертвоприношение?

Лицето на Хелън Дейтън бе непроницаемо, но тя все пак кимна рязко, сякаш е получила спазъм.

— Това не е всичко. Имах колега, който планираше изследователски проект за Короната на Изида. Измислил бе безумна теория, за която говореше само пред доверени приятели. Една нощ, когато беше пиян, заяви, че съвсем скоро ще докаже, че Короната се появява в определени моменти от историята. Във времена на раздор. И всеки път, когато се появи, това е свързано с магии, вещерство и убийства. — Хелън прегърна по-силно малките. — С убийства на деца.

Дани Фишер затаи дъх.

— Как мога да се свържа с този човек? Би могло да се окаже важно.

Хелън поклати глава и Дани видя, че по бузите й се стичат сълзи.

— Уви, няма да е възможно.