Джеймс Дъглас
Заветът Изида (3)

I

Два дни крачихме в мрака на Отвъдното, преди да стигнем съкровищницата на царица Дидона. Понякога се страхувах, че ще се изгубим в пещерите за вечни времена.

Думите бяха трудноразбираеми, почти непонятен брътвеж. Шепот, който като че ли всеки миг щеше да замре. Мъжът, който едва мълвеше, излегнат в болничното си легло, гаснеше. До крехкия пациент с посребрена коса седеше висок рус мъж, който натисна бутона за превъртане на диктофона и прослуша двете изречения за четвърти път.

Два дни крачихме в мрака на Отвъдното, преди да стигнем съкровищницата на царица Дидона…

Беше така от самото начало — миниатюрни късчета от истории, разказани на пет-шест различни езика, и всяко от парчетата подсказваше за наличието на по-голямо цяло. Което беше колкото вълнуващо, толкова и вбесяващо. В историите се споменаваха имена на хора, чиято самоличност ставаше ясна едва след справка с учебниците по история. Лекарите го наричаха „дисоциативно разстройство на личността“^[1] и твърдяха, че не било необичайно за човек, страдащ от такова заболяване, изведнъж да започне да говори на чужди езици, включително такива, които няма как да знае. За това нямаше обяснение, но се случваше. Само русият мъж до леглото на болния бе наясно, че нещо различава този случай от останалите. Затова и бе започнал да записва лудешките брътвежи на човек, чийто мозък бе на границата на самоунищожението.

Стаята в частната болница бе просторна и добре проветрена, но на русия мъж за миг се стори, че не може да диша. Надигна се от пластмасовия стол с мека възглавничка и отвори прозореца, през който нахлуха бензинови изпарения вместо чист въздух. Юстън роуд бе само на няколкостотин метра и се чуваше дори тук с вечно натовареното си движение.

Думите на болния внезапно отключиха спомен в паметта му и русият започна да търси в базата данни на диктофона си друг, по-ранен запис. Следеше машинално пискливия досаден поток дигитализирана информация за комбинацията „пещерите за вечни времена“. Попадна на един от по-дългите пасажи и се намръщи, съсредоточен върху думите:

Наредих на легионерите си да препречат отвора на пещерата и впрегнахме на работа оцелелите жреци и писарите им, за да отклоним един поток, така че да образува дълбок басейн, който да скрие входа към пещерите за вечни времена. Когато работата бе завършена, накарах хората си да посекат работниците, да изгорят телата им и да стрият на прах костите им, така че да не остане и следа от съществуването им.

Паул Дорнбергер слушаше спокойно разказа за клането. По-важен от съдържанието бе фактът, че думите бяха изречени на архаичен разговорен латински. Проучванията му бяха потвърдили, че на него вероятно се е говорело в Древен Рим около смъртта на Христос. Самият той четеше латински и гръцки толкова добре, колкото и английски, но му трябваха няколко седмици да асоциира езика от записа с онзи, който бе чел и чувал.

Слабата фигура в леглото изстена, сякаш долавяше трескавото електричество във въздуха. Дорнбергер изучаваше стареца. Даваше си сметка, че при вида на болния изобщо не изпитва синовната привързаност или съчувствие, които се очакваха от него.

„Съкровищницата на царица Дидона“ — тези думи го изпълниха с почти детинско вълнение и го разтърсиха. Извикаха във въображението му образ като от детска книжка с картинки — огромни купчини злато и скъпоценни камъни: същинско царско имане. И все пак това беше най-малкото. По-значимото бе, че думите потвърждаваха нещо непонятно, нещо, което не беше за вярване. Старецът му го бе разкрил в един от периодите, когато разсъдъкът му се проясняваше.

Дорнбергер си пое дълбоко въздух и се отправи към големия сейф до леглото, прикрепен към пода. Касата беше скъпа, най-сигурната, която можеха да осигурят парите на работодателя му. Разгледа я внимателно за миг. Комбинацията от цифри, които трябваше да въведе, бе запечатана в ума му. Но Паул все пак преговори наум всеки етап, преди да го изпълни, защото бе предпазлив човек и това му беше навик. С тихо изщракване тежката стоманена врата се отвори и разкри черен кадифен калъф — от онези, в които понякога се съхраняват ценни музикални инструменти.

Поколеба се, преди да я вземе. Малко неща успяваха да го притеснят така, както съдържанието на този калъф. Постави го на леглото и развърза копринените върви в горния му край. Нямаше защо да бърза. Вратата беше заключена, пък и никой от медицинския персонал не би посмял да влезе в стаята, без да почука. Материята меко се плъзна между пръстите на Паул, когато отвори калъфа. Съзря отблясъка на жълтия метал вътре и докато освобождаваше съдържанието от черното кадифе, сърцето му трепна.

Ето го физическото проявление на думите от диктофона — онова, което превръщаше невъзможното във възможно! Предметът в ръцете му бе висока четирийсет и пет сантиметра златна корона, на чийто връх имаше два рога от същия скъпоценен метал. Бяха извити нагоре и навън, а върховете им отстояха на двайсетина сантиметра един от друг. Между рогата, близо до основата и в най-тясната част, бяха разположени четири закопчалки, за да придържат предмет с размер на гъше яйце. По обръча на короната имаше множество фараонски символи, подобни на онези по артефактите, които Паул бе виждал в Египетския отдел на Британския музей. В центъра, точно между рогата, бе изсечено широко отворено око.

Паул усети внезапен импулс, който го накара да вдигне Короната и да я постави на главата си. Металът бе хладен, но бързо се затопли до температурата на тялото му. Чуваше грохот в ушите си, взорът му се замъгли и за миг Паул наистина вярваше. Но усещането бързо премина и той видя отражението си в прозореца: елегантния костюм и смешната шапка. Млад намусен мъж с груба челюст, къса руса коса и тесни бледи очи, които хората трудно разгадаваха. С отвратено сумтене свали Короната и я занесе до леглото, в което лежеше Макс Дорнбергер.

— Е, старче, какво ще стане, ако наистина повярвам на лудите ти брътвежи? Дори и да съществува, как да го намеря?

Нямаше отговор, а и Паул не очакваше такъв.

Прибра Короната така грижливо, както я бе извадил, след което върна калъфа в сейфа и набра няколко числа на клавиатурата, за да задейства ключалката. Когато приключи, се наведе над леглото и целуна челото на баща си. Ако можеше да се види отстрани, би останал изненадан от привързаността, която издаваше този жест. Взе диктофона и известно време го гледа втренчено, сякаш очакваше устройството да му разкрие тайните си. Машината обаче остана безмълвна също като стареца.

Поклати глава на собствената си глупост и посегна към дръжката на вратата.

Думата долетя като шепот, понесен от вятъра.

— Какво? — попита Паул, но знаеше какво бе чул.

„Хартман.“