Джеймс Дъглас
Заветът Изида (26)

XXIV

— Ей, изглеждаш ми леко разтреперан!

Джейми постави плика на леглото в хотелската стая на Дани Фишер и извади копията от двата доклада на Гестапо. Подаде първото на Дани и тя се зачете.

— Не разбирам защо си толкова разстроен. Това е страхотно! Човекът в сержантска униформа трябва да е бил Хартман, така че явно сме били прави да следваме неговата диря. Липсващият детайл е Окото на Изида. Има логика — крадец като Хартман би се опитал да се отърве от Короната и да задържи Окото, което е било по-лесно за пренасяне и много по-ценно. Може онзи тип Дорнбергер в крайна сметка да е получил Короната, а Хартман да е запазил Окото. А пък за нас именно то е важно.

— Не съм разстроен. Мисля, че съм в шок. Всички онези неща, че Короната на Изида е изцапана с кръв, бяха просто приказки. Докато не прочетох това. — Подаде й втория лист.

Подозрителна смърт — Вилхелмщрасе, 29 април 1945 г., 16:50 ч.

На връщане от среща с информатор Ц. (виж лист LZ1-005) вниманието ми бе привлечено от тялото на младо лице от мъжки пол, открито в градина близо до главната улица. Не беше необичайно явление при настоящите обстоятелства, но при разследването се установи следното: неидентифицираното дете от арийски произход и видима възраст около седем години не е умряло на място вследствие попадение от шрапнел или изстрели. Получило е рана в гърлото, нанесена с помощта на остър инструмент, а вратът е бил почти напълно прерязан. Заключение на следователя: лицето може да е станало жертва на проникнал съветски патрул или нелегални сподвижници на комунистите сред редиците ни. Действия: не са възможни по-нататъшни действия поради влошаващата се местна обстановка.

Подпис: Валтер Кребс, улица „Принц Албрехт“,

29 април 1945 г.

Дани прочете доклада, а след това го препрочете още по-внимателно. Опита се да си представи сцената сред опустошения Берлин.

Дребна руса фигура лежи сред купчина развалини, празните очи на детето се взират в изпълненото с дим небе. Изгубено, осиротяло или изоставено, сега това е без значение. Двама души са надвесени над него. Човекът, който го е открил и на когото вече му се ще да го е подминал, и агентът на Гестапо Кребс, който вероятно си мисли същото. Главата на момчето е отметната назад, а раната…? Да, това беше ключът. Раната.

— Короната е била у Хартман на Вилхелмщрасе няколко часа преди убийството на момчето — отбеляза Джейми. — И според онова, което сега знаем, ако тя е била още у него, той е имал мотив. Винаги съм смятал Хартман за дребен играч, невинната връзка между миналото и настоящето, но той, изглежда, е бил обсебен от Короната в не по-малка степен от всеки друг, който я е докосвал.

Дани поклати глава.

— Нека не бързаме с изводите, Шерлок. Знаем, че ден по-късно Короната вече е била в ръцете на Дорнбергер. Кой знае, може той да е убил Хартман и детето и да е откраднал короната за себе си.

Двамата се спогледаха, осъзнали, че ги занимават еднакви съмнения.

— Трябва да разберем какво се е случило след това — бавно каза Дани. — Да узнаем някак дали е избягал Хартман или Дорнбергер и какво се е случило после с него. Това възможно ли е?

Джейми поклати глава.

— Нямам представа. Тези хора не са афиширали действията си след края на войната.

— Да, как се проследява старец от СС всъщност? Мислех, че всички са си променили имената и са изфирясали в Аржентина като онзи доктор… Как му беше името?

— Менгеле — разсеяно отвърна Джейми. — Много от тях просто са изчезнали в съветските лагери за военнопленници и не са се завърнали. Щастливците като Менгеле били изведени нелегално или с помощта на ОДЕССА — група, която организирала бягството на членове на СС, създадена, след като станало ясно какво ще се случи, или с помощта на Римокатолическата църква. — Видя изражението на Дани. — О, да, това са доста мътни води, но е добре документирано. Най-злите есесовци променили имената и лицата си, макар че, колкото и да е странно, някои от тях много се гордеят със своето минало. Имат си дори организация на ветераните от СС.

— Като Американския легион ли?

— Точно така, нещо като Легион на прокълнатите.

— Е, да ме вземат…

— Някой трябва да ни препоръча.

— И как точно ще стане? — Дани направи гримаса. — В Лондон може и да гъмжи от бивши есесовци, но те надали ще дойдат да ни се представят. А дори и да го сторят, съмнявам се, че ще ни изпратят покани за следващия си прием.

Джейми отиде до прозореца и погледна навън към лондонския пейзаж от покриви и характерния силует на небостъргача „Гъркин“.

— Има една възможност. — От тона му стана ясно, че въпросната възможност не му е особено приятна. — Може да не свърши работа. И сигурно ще се окаже опасно. А дори да се получи, ще стана длъжник на човек, на когото предпочитам да не дължа нищо.

— Само че другата възможност е да се оттеглим.

— Точно така. Другият вариант е да спрем дотук. Но в името на следващата жертва на Короната не можем да го направим.

* * *

— Здравейте, може ли да говоря с Дейвид?

— Тук няма такъв. Сбъркали сте номера.

„Ще ми се.“ Джейми се усмихна горчиво.

— Може би вече не се нарича Дейвид.

— Много нагло от ваша страна да ме търсите отново на този номер, господин Синклер. Донесохте ми доста ненужни неприятности предния път, да не кажа рискове. Освен това ми коствахте услугите на добър служител.

— Как е госпожица Грант?

— Какво ви кара да мислите, че знам? — попита другият мъж. Нещо в тона му обаче потвърди усилващото се подозрение на Джейми, че Сара Грант се е върнала на работа.

— Моля, предайте й поздрави от мен, ако случайно се свърже с вас.

Мъжът изсумтя.

— С голям риск за себе си подмамих обществото „Врил“ да излезе на светло. Сигурен съм, че сте се възползвали максимално от това.

— Обществото „Врил“ е без значение, господин Синклер. Интересът ни беше насочен единствено към Слънчевия камък. Хвърлихме много пари и усилия, за да откриете вие това, което вече знаехте. Че камъкът вече не съществува. Останаха ми болезнени спомени от срещата с моя ръководител, на когото се наложи да обяснявам това. И така, кажете ми защо да разговарям с вас?

— Защото освен това извадих Валтер Бром, Гюнтер Клосе и Паул Щрасер от списъка ви с най-издирвани лица. Което, сигурен съм, е било повод за празнуване в определени среди. — Джейми прие тишината, която последва думите му, за потвърждение. — Интересувам се от установяването на контакт с някои бивши другари. Вероятно сте чували за Geistjaeger 88?

Последва отвратено сумтене, което недвусмислено изрази позицията на Дейвид.

— Вие шегувате ли се?! Може би ще се свържете отново с нас, ако откриете Копието на съдбата или кивота?

— Уверявам ви, Дейвид, че не е шега — побърза да каже Джейми, преди другият мъж да е затворил телефона, — а въпрос на живот и смърт. Вече има загинали хора и е възможно други да са изложени на риск. Не мога да повярвам, че човек с вашето минало и опит ще ги остави на произвола на съдбата.

Последва дълга пауза, докато Дейвид вземаше решение.

— Ако имахме и капка здрав разум, щяхме да прекратим този разговор и взаимоотношенията си още на мига, господин Синклер. Само че има известна вероятност в някакъв бъдещ момент да ни бъдете от практическа полза. Разбирате ли какво ви казвам? Възможно е това изобщо да не е във ваш интерес.

Джейми разбираше съвсем точно какво има предвид Дейвид и беше сигурен, че той е прав. Кой би предположил, че човек изпитва физическа болка, когато си продава душата? Обаче беше стигнал твърде далеч, за да се отказва сега.

— Трябва ми начин за връзка с Асоциацията на старите другари. Реших, че вие бихте могли да ми предложите такъв.

— Обадете ми се на този номер след два дни.

 

 

Дейвид си беше същият, какъвто Джейми го помнеше. Нисък, загорял и силен — боен кораб с джобен размер. Мъж с елегантен костюм и разкопчана риза, който можеше да ти счупи врата с едно движение на ръцете, без дори усмивката му да трепне.

— Как се чувстваше старият ни приятел Фредерик, когато се видяхте последния път? В Берлин беше, нали така?

Джейми се разсмя. Значи се беше оказал прав. Мосад си имаше източник в обществото „Врил“. Толкова по въпроса дали то беше „без значение“.

— Сръчкайте кобра с пръчка някой път и ще разберете. Това място не е ли странно за среща? — Погледна нагоре към нефа на църквата. Времето беше потъмнило и напукало седемстотингодишните греди.

Дейвид не сваляше очи от олтара.

— Не е толкова странно, колкото си мислите. — Бръкна в джоба си, извади плик оттам и го подаде на събеседника си, който се поколеба, сякаш не знаеше какво да прави. — Отворете го, моля.

Джейми извади отвътре два листа хартия. Дейвид забеляза изненаданото му изражение.

— Да, доста любопитно е, че вече се познавате. На първата страница е изложена биографията му, както ви е известна. На втората страница е алтернативен и напълно точен отчет за дейността му от 1941 до 1946 година.

Джейми поклати глава. Трудно му беше да повярва дори след толкова много изненади.

— А какво ще стане, ако той отрече?

— О, със сигурност ще го направи. Първо ще се престори на шокиран, че вие, неговият приятел, го обвинявате. След това ще го отхвърли със смях като майтап, който са си направили приятелите му. Ако го притиснете, ще отрече категорично. Враговете се опитват да го очернят. Останка от времето, когато е рискувал живота си за добрата стара Англия в борбата срещу комунизма. Тогава вече ще му покажете копие от ето това.

Връчи му снимка на мъж в униформа, който се усмихваше широко, докато нахлузваше примка на врата на момче с каскет на главата. До хлапето имаше красиво момиче с буйна руса коса, което гледаше с такова безразличие, че на човек му трябваше известно време, за да осъзнае, че е вече мъртво — задушено от тънкото въже около шията му.

— Ясно е, че е изпитвал удоволствие от работата си.

Джейми отново прочете втората страница на документа.

— Защо…?

— Защото независимо от това, което прочетохте, той е дребна риба. Не си струва усилията да го разобличаваме. Има хиляди като него. Латвийци, естонци, украинци. Всичките са бивши есесовци с кръв по ръцете, приети с отворени обятия от вашата страна. Те дори създават свои собствени социални клубове. По едно време си мислехме, че може да ни е полезен, и щяхме да използваме материала, за да го убедим да ни съдейства. Сега заради възрастта си той е актив с намаляваща стойност. Следователно…

— Благодаря ви.

— Нали разбирате, че от вас зависи работата да се получи, господин Синклер? И че нашето споразумение е все така обвързващо независимо от резултата.

Джейми кимна.

— Добре. Ето ви визитна картичка с новия номер, който да използвате. Реших да прекратя стария.

Джейми го взе и се вгледа в името.

— Бенджамин?

Другият мъж се усмихна неискрено.

— Дейвид се е поизтъркало. — Изправи се. — На добър час, господин Синклер. Не ви завиждам за задачата. И за най-праведните е трудно да нагазят в тези води, без да прихванат малко от мръсотията им. А ако това ви отведе обратно в Германия, моля ви да бъдете внимателен. Обществото „Врил“ може и да е без значение, но това не прави Фредерик по-малко опасен.