Джеймс Дъглас
Заветът Изида (27)

XXV

— Трябва да мина през офиса и да съобщя на Гейл, че може да отсъствам малко по-дълго.

Дани му хвърли подозрителен поглед.

— Значи не се приближаваш до апартамента си, но с радост ще отидеш до офиса посред бял ден? Защо просто не си окачиш на гърба табелка с надпис: „Застреляйте ме“? Обади й се, но не по служебния телефон, а на личния мобилен. Става ли?

— Добре — съгласи се Джейми, — но не мога вечно да се крия.

Набра номера, а Гейл отговори на третото позвъняване.

След обичайните любезности и кратко резюме на работата напоследък тя му съобщи информацията, която бе очаквал, но се надяваше да не чува.

— Джейми, толкова се радвам, че се обади! — възкликна Гейл. — Страхувах се за теб! Получихме някакви много странни телефонни обаждания, а двама не много правдоподобни клиенти задаваха въпроси за новата ти асистентка.

Джейми погледна към леглото. Дани лежеше на него и разглеждаше вестника, докато на свой ред провеждаше телефонен разговор.

— Имаме нужда от всички клиенти, които успеем да спечелим, Гейл. — Насили се да звучи весело и окуражаващо. — Ако отпращаме особняците, ще сме вън от играта след две седмици. Слушай, защо не си вземеш една седмица почивка и не прекараш известно време с майка си? Опитвам се да си уговоря няколко срещи в Германия и известно време няма да ме има в офиса.

— Може и да го направя. — Долови неохота в гласа й. — Но ако мога да помогна с нещо, ще го сторя. Каквото и да е…

Джейми затвори очи. Дали имаше предвид това, което му се струваше? Животът наистина ставаше прекалено сложен.

— Не, всичко е наред, но, виж, ще си поговорим, когато се върна. Повече отговорности, може би увеличение на заплатата…

— Благодаря ви за помощта, сър! — Дани прекъсна връзката малко след Джейми. Остави телефона, взе вестника и му го подаде. — Четвърта страница. Една от историите в долната част. Само няколко абзаца са, Скотланд Ярд явно се опитва да я потули засега.

Джейми намери това, което търсеше, и зачете на глас:

— Двама американски туристи са намерени мъртви в хотелска стая. Полицията смята смъртта им за подозрителна и призовава възможните свидетели да се обадят…?

— Точно така, двама американски туристи с полицейски досиета, от които можеш да си спретнеш парашут, както и зареден 45-калибров пистолет под възглавницата на единия.

— Нашият човек ли е? Би било страхотно съвпадение.

Дани кимна бавно.

— А ние не вярваме в съвпаденията. Но това не е най-хубавата част.

— Не съм сигурен, че „най-хубавата част“ ще ми хареса особено.

— Убити са по доста специфичен метод. Според вашите ченгета гърлата им са били прерязани с метална жица. Същият подход като при двете семейства Хартман. — Дани вдигна от леглото доклада на Гестапо за смъртта на момчето в Берлин. — Което, ако случайно не си забелязал, обезпокоително много напомня за убийството на неидентифицираното дете от 1945 година.

— Хартман трябва да е на осемдесет и няколко години. Дорнбергер по-скоро на сто. Двамата надали търчат из Лондон да убиват хора със струна за пиано, за бога!

— Те не, но някой очевидно го прави.

— Защо нашият човек — да предположим, че е мъж — ще убива някого, изпратен от Щатите, за да ме гръмне? Няма логика.

— Нищо в тоя случай няма логика. Но нека помислим какво би постигнал с убийството им?

Секундите се проточиха в минута, докато Джейми прехвърляше вариантите в ума си.

— Мисля, че има две възможности — започна и Дани му кимна да продължи. — Или е искал да ги отстрани от пътя си, за да може да има свободен достъп до мен и да ме убие, когато сам реши, или желае да продължа да търся Короната на Изида.

— Което означава…

Двамата се спогледаха.

— Че сме по-близо до нея, отколкото си мислим.

— А защо не комбинация от двете? Убил ги е, защото смята, че можеш да го отведеш до диаманта, след което… — Дани не продължи.

Джейми й разказа за странните телефонни разговори и посетители при Гейл и се изправи, за да дръпне пердетата. Хвърли поглед през стъклото и установи, че насреща си има стотина други прозорци, които се взираха в него от дузина високи блокове. Убиецът можеше да е зад всеки един от тях, което повдигаше обезпокоителен въпрос:

— Как е разбрал къде да ги открие?

— Както би казал вашият Шерлок Холмс, елементарно, скъпи ми Синклер, елементарно. Знаел е къде ще ги намери, защото ни е наблюдавал, когато те нападнаха. Но не мисля, че в момента ни гледа.

— Не съм сигурен, че искам да приема това, Дани. Предпочитам да си остана нервен.

Тя сви рамене.

— Както желаеш. Но ако той знаеше къде съм отседнала, най-вероятно щеше да знае и коя съм. В такъв случай защо ще разпитва секретарката ти за новата ти помощничка само преди дни, докато с теб бяхме в Германия? Мисля, че ни е изгубил.

 

 

От незапомнени времена на улица „Корк“ в Мейфеър се помещаваха най-успешните художествени галерии в Лондон. Намираше се близо до офиса на Джейми и той редовно я обхождаше в търсене на работа с надеждата, че някой ще му предложи чаша прилично кафе. Рядко сключваше сделки тук, но понякога, ако собственикът на някоя галерия искаше да се отърве от дадена картина, Джейми имаше шанс да получи комисиона.

Мики Джанелис движеше бизнеса си от дискретна градска къща, разположена в малка уличка, която се отделяше с рязък завой от „Корк“. Единственото, което подсказваше какво работи, беше автопортретът на Реноар на предната витрина. Може да беше оригинален или фалшификат, но доколкото Джейми знаеше, портретът никога не бе предлаган за продан. Мики бе колекционер от старата школа. Специализирал се беше в импресионизма и се наслаждаваше на самозваната си роля на старейшина на улицата и безмилостен враг на модернизма във всичките му форми. Дребен на ръст и небрежен, той носеше измачкан костюм и папийонка на точки, а от двете страни на плешивата му глава стърчаха кичури сива коса като експлодирали фойерверки. Джейми бе чувал, че Мики спокойно можел да се пенсионира още преди няколко десетилетия, но самият старец твърдеше, че единствено страстта му към изкуството го поддържа още жив.

Когато Мики разбра кой го търси, отвори на Джейми и поздрави младия мъж като стар приятел:

— Джейми Синклер, каква невероятна изненада! Мислех си, че си мъртъв или с печалбата от онзи Рафаело си забягнал към Таити да гониш мадамите като Гоген! Дошъл си да изхарчиш малко пари при Мики, а? Пилееш ги насам-натам, нали? Ела, имам да ти покажа нещо. Пристигна тази седмица. Виж!

Мики профуча през галерията като миниторнадо, а Джейми тръгна подире му. Старецът дръпна една черна кадифена завеса и обяви тържествено:

— Само за теб! — В очите му блещукаше особено пламъче, докато показваше картината. — Какво ще кажеш, а?

Беше съвсем семпла. Просто хълм, покрит с дървета и цъфнали храсти, с изглед към морето. Хълмът беше изцяло в зелено и златно, изпъстрен с бледи цветя; дърветата имаха усукани вретеновидни стебла и сенчести ниско надвиснали корони, а морето бе в светло сапфиреносиньо, обсипано с пръски аквамарин. Но онова, което подсказа на Джейми какво гледа, беше небето. Облаци, същевременно плътни и ефирни, които сякаш плаваха из огромната синя необятност с грациозната лекота на лебеди, носещи се по повърхността на езеро. Първоначално на човек му се струваше, че са бели, но когато се вгледаше по-отблизо, забелязваше лилавото и златното, лазура и тюркоаза, а в далечината — призрачната заплаха от буря. Сигурно беше от ранните му картини, реши Джейми, когато още е изучавал занаята. Но в това небе вече се забелязваха първите наченки на импресионизма, който щеше да му донесе славата.

— Мислех, че всички творби на Моне са в големите галерии и в частни колекции.

Мики Джанелис изсумтя.

— Когато се отегчат, богатите мъже идват при Мики! — каза го така, сякаш такава бе съдбата му. — Харесва ли ти?

Джейми се насили да се усмихне, макар че стомахът му се бе свил на топка, а вътрешностите му горяха.

— За харесването — харесва ми, Мики, но дали го искам? Не. Какво ще кажеш за стария Пиер-Огюст на витрината? Винаги ми е допадал. Колко искаш за него?

— Джейми, Джейми, Джейми. — Възрастният мъж поклати побелялата си глава. — Знаеш ли, той е дал тази картина на баба ми в Париж, когато прусаците били на портите на града и всички мислели, че ще умрат. Тя е семейна реликва. Все едно да продам някое от децата си.

Двамата се разхождаха из галерията и Мики приказваше за търговията с произведения на изкуството с увлечение, което контрастираше с годините му:

— Геният никога не е бил по-добра инвестиция, помни ми думата! Намираш си един стар майстор, някой от най-великите, прибираш го в трезора за година и после правиш от него двайсет милиона без проблем! Искаш ли кафе?

— Всъщност, Мики, стари приятелю — Джейми дъвчеше долната си устна, — надявах се да разменим някоя дума насаме.

— Заем ли искаш? — попита Мики, когато се озоваха в офиса му, облицован с дъбова ламперия. — Май дочух, че хонорарът ти за откриването на Рафаело е заседнал някъде по трасето. По принцип Мики не дава заеми, обаче за теб ще наруша правилото си. Но само този път, нали?

— Не става дума за пари, Мики. — Джейми от сърце и душа искаше да стане и да си тръгне, но си спомни съдържанието на втория лист и остана на мястото си. — Търся някой да ме препоръча на едни твои стари приятели. От армията.

Мики се облегна назад в стола си. Усмивката все още бе на лицето му, но над очите му сякаш се бе спуснал непроницаем воал.

— Ти знаеш, че Мики не е служил в армията, Джейми. Чувал си историята. Мики е бежанец…

— Разбира се, Мики — увери го Джейми, — чувал съм историята. Всички я знаят. Работил си като роб за нацистите. Източна Прусия, нали? После дошъл принудителният поход пред настъпващите руснаци. Измръзване, дъвчене на кожената ти обувка и пиене на окървавен сняг. Какво беше казал веднъж? А, да. Жалоните ни бяха труповете на загиналите. Всеки, който лягаше, повече не ставаше. Но Мики беше корав. Мики не легна на земята и Мики оцеля. Така беше, нали?

— Разбира се, Джейми, иначе Мики нямаше да е тук. Защо се шегуваш с мен? Защо дразниш стареца?

Джейми извади плика от джоба си.

— Както казах, Мики, търся кой да ме представи на едни стари твои приятели. — На бюрото помежду им постави втория лист хартия с изписаната част нагоре. — Казваш, че никога не си бил в армията, нали? Аз пък имам друга версия на историята и в нея Мики не е чак такъв герой. Да не би да твърдиш, че никога не си чувал за гората Румбула^[1]?

Старецът пребледня и лицето му доби болнавия жълтеникав цвят на горчица. Но той не беше живял в лъжа шейсет години, без да се научи как да действа.

— Разбира се, че съм чувал за гората Румбула! Всеки латвиец е чувал за нея. Това не означава, че всеки латвиец има нещо общо със случилото се там.

Мики вдигна листа и го хвърли обратно на бюрото.

— Каква е тая простотия, Синклер?! Злоупотребяваш с гостоприемството и приятелството ми заради тези съветски пропагандни глупости! Махай се оттук!

Джейми вдигна листа и зачете:

— През ноември 1941 г. бях една от приблизително двайсет и четири хиляди евреи, отведени от еврейското гето в Рига до гората Румбула. Дееспособните мъже бяха отделени от жените, децата и старците, но в продължение на десет километра аз крачих редом до баща си и дванайсетгодишния си брат Джейкъб Яков. Някои хора бяха убити по пътя, тъй като не можеха да поддържат темпото. Или от германците от командата Aktion, или — по-жестокото — от хората на местната милиция — Arajs Kommando. Бях уплашена, но баща ми ме успокои. Когато влязохме в гората, един местен човек, който ми беше познат, посочи татко и брат ми. Принуди ги да напуснат колоната, като ги заплаши с пистолета си, и ги блъсна сред дърветата. Не знаех какво да правя, но ми изглеждаше по-добре да ги последвам. Онзи мъж нареди на баща ми и брат ми да изкопаят дълбока яма, докато той ги гледаше и спокойно пушеше цигара. Когато ямата стана достатъчно дълбока, той им нареди да му върнат лопатата, която бяха използвали. Взе я и се усмихна, преди да я стовари с цялата си сила с острия ръб напред върху главата на баща ми. Разцепи черепа му на две. След това направи същото с брат ми. Стоях на десет метра оттам, сред дърветата, докато той запълваше ямата с помощта на окървавената лопата. Избягах в гората, където се сражавах с партизанските отряди до октомври 1944 г. Името на местния човек беше Микаилис Джанелис, едно момче, което познавах от училище. Това са моите свидетелски показания. Анна Гюренщайн.

— Tas ir jӑžanӑs muļķības!^[2] Махай се! Махай се! Махай се! И вземи със себе си тези лайна!

Мики трепереше. Стисна бюрото, а една вена на врата му пулсираше зловещо. Джейми се уплаши да не би старецът да получи инфаркт, но не отстъпи:

— А военното досие на Микаилис Джанелис? И това ли са глупости, Мики? — Захвърли на бюрото снимката на екзекуцията и собственикът на галерията се отдръпна, сякаш е видял съскаща змия. — Ти си се променил много, Мики, но не и усмивката ти. Познах тази шибана усмивка веднага щом пристъпих прага ти! Исках да те фрасна по лицето и да я разкарам оттам. Ако не сътрудничиш, може би точно това ще направя! — После безмилостно продължи да чете: — Записва се доброволец в латвийския легион на СС в началото на 1942 г.; воюва в Ленинград до принудителното оттегляне през пролетта на 44-та. Обвинен във военни престъпления по време на отстъплението. Предполагам, че описаното е едно от тях, Мики, но в твоето досие съм сигурен, че има и по-лоши неща. Останал на полуостров Курландия до края на 1944 г., ранен и евакуиран в Източна Прусия. Евакуиран от Кьонигсберг в Германия. Предал се на войските на Девета американска армия на 4 май 1945 г.

— Военни престъпления ли? — изсъска Мики. — Какво, по дяволите, знаеш ти за военните престъпления?! Терористи! Стрелят в гръб, осакатяват! Американците поне ни третираха като патриоти. Звената на Вафен СС^[3] от балтийските държави следва да се разглеждат като отделни поделения, които не са част от германските СС. Ние не ги считаме за враждебно на САЩ движение — цитира той по памет. — А тук казва ли се също, че по време на военния трибунал в Нюрнберг стоях на стража с моите другари като съюзник? Пише ли, че бях съветник на ЦРУ за Латвия по време на Студената война?

— Не, Мики, няма го. — Джейми усети, че гневът се оттича от него, когато срещна погледа на победения старец. — Изглежда, всичките ти бивши съюзници са те изоставили. Може би не са знаели за Анна Гюренщайн и гората Румбула, но сега вече са наясно.

Вдигна двете бланки от бюрото и ги постави пред другия мъж.

— Имам нужда от име и адрес, Мики, на контакт във Вафен СС. Човекът, който ми даде това, смята, че все още поддържаш връзка със старите си приятели. Трябва ми и едно хубаво и учтиво препоръчително писмо, с което да го помолиш да ми сътрудничи. Направи го и ще забравим, че това се е случвало.

Мики грохна. Когато се протегна да вземе писалката и започна да пише, ръката му трепереше.

— Ти си глупак, Джейми, изобщо не знаеш с какво се захващаш! Ще те изядат жив!

— Ще рискувам, Мики.

Латвиецът бутна листата към него. Джейми ги взе заедно с фотографията.

— Идеално. Ако помогне, в което се съмнявам, това може да спаси нечий живот. Ще ти оставя другите неща, но ще взема снимката, ако нямаш нищо против, просто за всеки случай… Сега ще ти кажа довиждане. Съмнявам се, че ще се видим отново. — Обърна се да си върви. — Между другото на твое място бих поръчал още една експертиза на онзи Моне, там има нещо, което не е съвсем…

Познатото изщракване от вдигане на пистолетен ударник спря думите на езика му. Джейми се обърна и видя, че Мики Джанелис е насочил срещу него малък и лъскав, но все пак много опасен пистолет. Ръцете на стареца силно трепереха. Но не достатъчно, за да пропусне целта от разстояние малко повече от метър. От пустите му мъртви очи личеше, че не му е останало нищо за губене.

— Не ставай идиот, Мики! Помисли за децата си! Ако ме убиеш, просто хората, които ми дадоха тези неща, ще ги изпратят на шибания „Дейли мейл“ и ти не само ще се озовеш в затвора, но и ще те изтипосат на първа страница със заглавие: „Последният нацистки военнопрестъпник във Великобритания“. Просто остави скапания пистолет, моля те. Това взе да се превръща в навик, а не ми действа никак добре на храносмилането.

Мики поклати глава.

— Ти не разбираш! Никога не би могъл да разбереш. Баща ми беше сержант от полицията в Рига. Голям човек. Водехме хубав живот до деня, в който през 1940 година ни окупираха руснаците и от НКВД^[4] дойдоха и го отведоха. Един евреин, наш съсед, го беше изобличил като националист. Когато германците изхвърлиха руснаците, намерихме тялото му в масов гроб заедно с още двеста други. Главата му беше разбита и успяхме да го разпознаем единствено по полицейската униформа. Когато нацистите започнаха да убиват евреи, аз се радвах. — Старецът кимна бавно, сякаш говореше за някой друг. — Да, доволен бях. Явих се доброволец, за да им помагам да ги пазят, но това не беше достатъчно. Трябваше да се помогне и с мръсната работа. Открих евреина, който беше издал баща ми, съвсем случайно. Веднага щом го видях, разбрах какво трябва да направя. Дори не съм забелязал момичето.

Последва дълго мълчание и Джейми забеляза, че пистолетът вече не се тресе и е насочен право в сърцето му. Ако се случеше невероятното и оцелееше, бронираното бельо щеше да стане постоянна част от гардероба му. Обмисли да се моли за живота си, но от погледа в очите на Мики схвана, че това няма да му помогне.

— Всеки ден ходя в църквата и казвам молитва за тези хора, както и за всички останали; онези, чиито лица никога няма да ме напуснат. Моля се за прошка и за спасението си, но дори и да ме чува, бог никога не отговаря. Повече от шейсет години трябваше да живея с нещата, които извърших. И сега това? — Мики поклати глава и върху разпръснатите листове покапаха сълзи. — А сега това…

— Е, Мики, старче, това си е между теб и съвестта ти. Сега — внимателно каза Джейми, — ако ще ме стреляш, можеш да се целиш и в гърба ми. Така че смятам просто да се обърна и да си изляза. Както казах, това си е между теб и съвестта ти, затова, ако ми позволиш да си тръгна, никога повече няма да чуеш за мен.

Джейми се обърна много бавно. Отвори вратата на офиса изключително внимателно, сякаш обезвреждаше неизбухнала бомба. Гръбнакът му изтръпна в очакване на куршума, който несъмнено вече летеше към него. Изпитваше почти недоверие, когато се озова в коридора на път към изхода. Хвърли последен поглед към картината на Моне, каза тиха благодарствена молитва и посегна към дръжката на вратата.

Внезапният пукот на малокалибрен пистолет разкъса тишината. За момент Джейми се зачуди дали все пак не е прострелян, но секунда по-късно чу как оръжието изтрополи на пода. Първата му мисъл бе да изчезне, преди да му се е наложило да обяснява на полицаите какво прави тук с един мъртвец. Всъщност дори докосна с ръка дръжката на вратата, преди да промени решението си и да се насочи обратно към офиса.

Мики Джанелис седеше на стола, отметнал глава назад. Струята кръв, която излизаше от малката дупка в челото му, отслабваше с всяка следваща секунда. Бялата стена зад мъртвеца бе оплискана в червено — произволен модернистичен рисунък, който вероятно щеше много да допадне на Джаксън Полак^[5], но би обидил смъртно Мики. За щастие, явно нито една от пръските не бе достигнала повърхността на бюрото. Джейми взе уличаващите документи и ги натъпка в джоба си.

— Довиждане, Мики. Нищо лично.