Джеймс Дъглас
Заветът Изида (37)

XXXV

Сякаш се движеха през море от злато. Озарената от слънцето мъгла се вихреше около двете щурмови лодки „Зодиак“, докато те се плъзгаха безшумно по водата. Акостираха с меко тупване в чакъла, който покриваше брега на езерото. Мигновено по двама от четиримата мъже на всяка от надуваемите лодки изскочиха от тях, за да формират защитен периметър, докато другите привързваха лодките и сваляха екипировката на брега. Носеха черни скиорски маски и гащеризони и всеки разполагаше с картечен пистолет „Хеклер и Кох“ МР-7 със заглушител, зареден с трийсет патрона плюс четири резервни пълнителя. МР-7 превъзхождаше МР-5 с това, че изстреляните от него патрони можеха да пробият бронежилетка. Паул Дорнбергер бе станал свидетел на чудотворното възкресение на Джейми Синклер и си бе взел поука от него. Веднъж свалени, бодигардовете на Бернт Хартман щяха да си останат мъртви.

От мъглата се появи призрачна фигура.

— Един охранител отвън — прошепна Сергей. — Застанал е на два метра вляво от вратата.

Дорнбергер кимна и сигнализира с ръка да го последва един човек, а останалите се подготвиха да нахлуят в къщата, след като им открият път. Планът на къщата бе като гравиран в ума на Паул, така че той се насочи надясно. Придвижваше се ниско приведен по крайбрежието на езерото, след което рязко зави наляво покрай една лятна къща със заковани с летви врати и прозорци. Спря до ъгъла на главната сграда, от лявата страна на бодигарда. Един пазач — небрежно, направо немарливо! Хартман явно бе прекарал в това префинено швейцарско убежище толкова дълго време, че вече не възприемаше на сериозно сигурността си. Един човек бе нужен да отвлече вниманието на пазача и един да го неутрализира. С лявата си ръка Паул направи жест на партньора си да продължава напред. После бързо се придвижи по протежение на стената към вратата. Тих звук привлече вниманието на пазача. Мъжът беше просто сянка в мъглата, но Дорнбергер забеляза дулото на автоматично оръжие, което се повдигна така, че да покрива зоната на градината по посока брега на езерото. Бързо и безшумно направи две крачки напред и прехвърли примката от стоманена струна за пиано през главата на пазача. Натегна дървените щифтове и мъжът изпусна оръжието си, после започна безсилно да драска с нокти по ужасното стоманено менгеме, което прекъсна моментално трахеята и смаза ларинкса му. Сега усещаше как се впива в плътта му. Дорнбергер можеше да приключи агонията му с едно дръпване, но това не беше неговият начин. Обичаше да усеща как жертвата му се бори — досущ като риба, която се мята на края на кордата, блъска се и се дърпа, но е изцяло зависима от милостта на мъчителя си. Знаеше, че това е слабост, че единственият начин да премахне вината си е да се накаже за нея, когато се върне в Лондон. В момента обаче от значение бе само животът, който бавно гаснеше под ръцете му, и тихото задавено клокочене, докато телта прерязваше трахеята. „Внимателно. Внимателно. Прилагай точно толкова натиск, че сънната артерия да остане незасегната. Иначе би било твърде бързо. Твърде голяма свинщина.“ Съвсем скоро щеше да се случи, така или иначе — мъжът започваше да приритва, а и от него се носеше меката воня на празнещи се черва. Изненадващо рязко пазачът отпусна глава напред, но Дорнбергер задържа натиска, за да бъде напълно уверен, и едва тогава позволи на тялото да се свлече на земята. Освободи примката, избърса жицата с кърпа и внимателно я нави, преди да я прибере отново в специално изработения джоб на гащеризона си. Обърна се и установи, че другият мъж се взира в него изпод тъмната маска. Какво прочете в очите му? Смесица от страх и недоумение, но дали не откри и нотка на презрение? Щеше да се занимае с това по-късно. За момента Паул изсвири тихо, с което задейства щурмовия екип. Почти в същия миг се чу пронизителна аларма. Значи старецът не беше чак толкова небрежен в края на краищата. Някой беше закачил с крак инфрачервен охранителен лъч. Паул се беше надявал да нахлуят тихомълком — така би било по-чисто, но сега вече нямаше значение.

— Взривете вратата! — нареди.

Дорнбергер прехвърли плана на къщата в главата си. От другата страна на вратата беше градинската стая — къщичка с бар и съблекални за гостите, които искаха да плуват в езерото. Вдясно бяха стълбите, които водеха до основните етажи на къщата. Сергей се приближи и залепи пластичния експлозив за блиндираната врата. Три парчета — точно премерени и правилно разположени, за да я изтръгнат от пантите. Те избухнаха едновременно с остър трясък.

— Влизайте.

Всички замръзнаха, когато зазвуча алармата. Джейми озадачено наблюдаваше как Матиас и още един мъж, когото не беше виждал преди, хукват към стълбата с картечни пистолети в ръце. В същото време третият мъж, който ги бе освободил от трезора, се втурна в стаята. Носеше бронежилетка, която започна да наглася върху Бърни Хартман.

— Не се престаравай, Ролф. Сигурно пак е някой елен.

Звукът от експлозия и дрънченето на падналата врата в стаята долу пресякоха всякакви по-нататъшни прояви на оптимизъм. Ролф издърпа Хартман да стане и го бутна към врата в задната част на стаята. Джейми се поколеба, искаше да отиде до стълбището и да разбере какво става. Кратък картечен откос на долния етаж, последван от агонизиращ вик, му предостави цялата необходима информация.

— Хайде, идиот! — Дани Фишер го сграбчи за ръка и го дръпна в посоката, в която бяха изчезнали Ролф и старецът.

Вик откъм стълбите ги накара да замръзнат на място и Джейми се обърна навреме, за да види как Матиас стреля с картечния си пистолет, докато изтегля другаря си в стаята. В същото време стената над главата му се разхвърча сред виелица от тухли и мазилка, разбита сякаш от невидим гигантски кълвач. Матиас изруга и изпусна ранения. Започна да изстрелва кратки контролирани откоси по онзи отдолу. В отговор на изстрелите му стените и таванът отново изригнаха. Джейми се отскубна от хватката на Дани и се затича към ранения точно в момента, в който той бе улучен с пълна сила от поредния залп и черепът му избухна във фонтан от кръв, кости и мозък. Затворът на пистолета на Матиас щракна, пълнителят му беше празен. Трескаво започна да рови из джоба си за нов и в този миг сякаш за първи път забеляза Джейми. Оръжието на мъртвеца лежеше в краката му и той го ритна към англичанина. Почти без да разсъждава, Джейми го вдигна. Беше много модерна умалена версия на автомат „Узи“.

С крайчеца на окото си Джейми засече движение на стълбите, чу мекото накъсано тракане на оръжие със заглушител и трепна, когато парапетът до него се разпиля на трески. Вдигна машинално узито, сякаш се намираше на стрелбището, и то заподскача в ръцете му, докато обстрелваше тъмната фигура. Матиас се появи до него, беше презаредил оръжието си.

— Тръгвай — нареди.

Джейми си помисли, че за първи път чува бодигарда да каже и дума, след което хукна към коридора след него, готов да го прикрива, докато се оттегля. Видя как Матиас се протяга напред, за да има по-добър шанс да улучи, след което якето на гърба на близнака избухна сред яркочервени пръски и той рухна без звук.

— Хайде, Джейми! — Дани беше на прага на стаята, в която за първи път срещнаха Бернт Хартман.

От стълбището се носеше трополене и Джейми отправи в тази посока бърз откос, докато тичаше, за да забави натрапниците долу. Метна се между Дани и Ролф в стаята, преследван от звука на свирещите във въздуха куршуми. Дани се беше сдобила с пистолет някак и стреляше с лявата си ръка покрай касата на вратата, без да вижда по кого.

— Защо изобщо дойдохме тук, за бога?! — Гласът на Джейми прозвуча пискливо в собствените му уши, но той не се интересуваше кой ще разбере, че е уплашен.

Бяха в капан. Единственият начин за излизане от стаята беше през прозореца, откъдето можеха да се спуснат в градината, само че врагът им, който и да беше той, би трябвало да се е досетил за това. Не, не бяха в капан, бяха си направо мъртви!

Бърни Хартман си играеше с клавиатурата на сейфа. Какъв беше смисълът? Каквото и да пазеше там, сега нямаше никаква полза от него. На Джейми му хрумна дори, че вътре може да е Окото на Изида, но тази идея не му достави удоволствие. Съмняваше се, че онези, които се опитват да ги убият, ще спрат само защото Бърни им е подхвърлил диамант за милиард лири. Единственото, което можеше да им помогне в момента, беше гранатомет. От друга страна, може би Бърни Хартман си пазеше някой панцерфауст като спомен от добрите стари времена. Дани залитна назад, притиснала длани към лицето си, и Джейми се уплаши. Понечи да й помогне, но тя махна с ръка.

— Прах в очите.

Къщата на Хартман беше солидна и имаше тухлени междинни стени. Прикрит зад тях, Ролф периодично изстрелваше добре прицелени залпове, които поне за момента удържаха нападателите на разстояние. Джейми коленичи до прозореца, за да провери дали отвън в градината има движение. Атакуващите навярно щяха да се опитат да заобиколят по фланга.

— Оттук! — Най-накрая Бърни Хартман бе успял да отвори вратата на сейфа, зад която се разкри малко пространство от около два квадратни метра. Пространство, което беше напълно празно.

— Луд ли си?!

— Ако не влезете, всички ще умрете — настоя старецът. Гласът му беше изненадващо спокоен за човек, чиято къща е пълна с отмъстителни убийци.

Дани и Джейми се спогледаха. От една страна, така само отлагаха неизбежното. От друга, всяко отлагане беше за предпочитане пред това да те разкъсат летящи парчета олово. Дали щяха да са на същото мнение след половин час, когато щяха бавно да се задушават в сейфа, беше съвсем друг въпрос. Но можеха да се притесняват за това после.

Дани влезе в тясното пространство и застана до Бърни Хартман, после Джейми дойде при тях. Старецът притвори масивната врата, така че да остане място, колкото да се промъкне човек, докато Ролф продължаваше да стреля от прага спокойно. Бодигардът погледна към сейфа, за да провери дали останалите са вътре, и Джейми с изненада видя, че той се усмихва.

— Сега, Ролф! — Гласът на Бърни прозвуча пискливо.

Ролф изстреля един последен залп и се обърна към тях. В този миг стената, която го защитаваше, избухна на парчета. Куршумът DM 11 пробива двайсет слоя кевлар плюс 1,6-милиметрова титаниева пластина на разстояние от двеста метра и не може да бъде спрян от слой тухли, колкото и здрави и швейцарски да са те, особено когато е изстрелян от шест метра. Когато се забиха в меките тъкани на Ролф, трите 4,6-милиметрови куршума бяха загубили първоначалната си форма и приличаха на гъби, но скоростта им не беше пострадала. Ролф полетя към насрещната стена сред фонтан от кръв и разкъсана плът и бе мъртъв, преди тялото му да докосне пода.

— Scheisse!^[1] — изруга Бърни Хартман тихо и затръшна вратата на сейфа.

В продължение на няколко минути дребният германец изглеждаше като парализиран от случилото се. Втренчи се в стоманената врата и я наблюдава смаяно и объркано, докато тежките удари на бронебойни куршуми от външната й страна не го накараха да дойде на себе си.

— Тук е достатъчно безопасно — каза задавено.

— Безопасно ли? — Джейми не можеше да повярва на ушите си. — Какъв смисъл има да си в безопасност, докато се задушаваш?

— В по-голяма безопасност сме от Ролф и братята Бергер, господин Синклер. Наистина ли бихте предпочели да сте отвън, размазан по килима ми?

— Значи просто ще чакаме? — попита настойчиво Дани.

Хартман й хвърли един от онези погледи, които учителите пазят само за особено глупави въпроси.

— Вие сте полицай, госпожице Фишер. Не ми казвайте, че никога не сте чували за паник стаи?

— Разбира се, че съм чувала, Бърни. — Дани огледа заобикалящото ги пространство. — Но повечето паник стаи, които съм виждала, са снабдени поне с още няколко домашни удобства. Редовен приток на кислород, например.

Стояха заедно в центъра на сейфа. Който и да беше отвън, очевидно стигна до заключението, че няма голяма вероятност да си проправи път със стрелба, дори да ползва бронебойни патрони. В някои отношения обаче тишината бе по-плашеща от звука на куршумите.

— Извинете. — Хартман отмести Дани Фишер, така че да вижда задната стена на сейфа. — Къде ли беше? А, да.

Пресегна се към нещо, което приличаше на стоманена армировъчна пръчка, и го дръпна. Секунда по-късно цялата задна стена се плъзна безшумно встрани и разкри тесен бетонен проход с аварийно осветление.

— Този кислород достатъчен ли ви е, детективе?

За момент гостите му бяха твърде слисани, за да говорят.

— Какво е…?

— Как го…?

Старецът ги поведе в тунела.

— Подготвям се за подобно нападение от приблизително петдесет години, господин Синклер. Както може би сте разбрали, аз съм експерт по дизайна на сейфове и по сигурността. Това започна като необходимост, превърна се почти в хоби и би ми осигурило много добър живот през годините дори и без помощта на господата Ритер и Химлер. Когато купих тази вила, направих по нея редица промени и това е само една от тях. Струваше ми много пари и наложи закупуването на съседната къща, но аз съм богат човек. И макар че от време на време се чудех дали не съм се поддал на прекалената си параноя заради мисълта какво ще стане, ако Бодо Ритер ме открие, тези разходи изглеждаха оправдани. Нашите приятели с картечните пистолети сега се чудят какво да правят, а в това време ние ще избягаме. Но се страхувам, че смъртта на Ролф до известна степен обърка плановете ми.

Бернт Хартман наложи изненадващо бързо темпо за старец — припкаше през тунела с любопитна странична походка, с която напомняше на сухоземен рак. Отне им само две или три минути, за да стигнат до метална врата в другия край на коридора. Хартман отново се зае с клавиатурата, като си мърмореше цифри под носа. Вратата се отвори навътре, те прекрачиха прага и се озоваха в мрачен дървен гараж или инженерен хангар. Покрай стените му бяха наредени работни тезгяхи, а въздухът бе наситен с миризма на машинно масло и обработван метал. Срещу тях имаше широка двойна врата с пролука в центъра, през която навлизаше кос сноп лъчи. Старецът се облегна задъхан на един от плотовете, а двамата му спътници се затичаха към изхода. Джейми прилепи око към процепа.

— Какво виждаш?