Джеймс Дъглас
Заветът Изида (43)

XLI

Паул Дорнбергер седеше неподвижно в тъмния апартамент на Джейми Синклер и попиваше гледките, ароматите и звуците край себе си. Имаше инстинкт на ловец и умееше да стои неподвижен. Прекарал бе безброй часове в ледената кал край езерото в имението на баща си в очакване патиците да долетят. Татко му го наблюдаваше и Паул знаеше, че дори най-малкото потрепване или опит да облекчи бодящите го мускули ще бъде наказан. Когато поотрасна, двамата ходеха на лов за елени по мъгливите склонове на шотландските планини. Паул се промъкваше през прещип и пирен сантиметър по сантиметър, за да стигне до мястото, от което трябваше да отправи фаталния изстрел. Местните хора го хвалеха за точната стрелба и издръжливостта му, но той забелязваше косите погледи, които му хвърляха, задето не показва емоция, когато убива.

И все пак да поддържа това ниво на бдителност костваше огромни усилия и концентрация на Паул. Далечен шум — някакво драскане — привлече вниманието му и цялото му същество се фокусира върху него като радар. Стисна дръжката на пистолета, който лежеше в скута му, и започна да прехвърля наум възможните заплахи една след друга. Не беше човек, който се опитва да отключи с шперц, а мишка или полевка, която гризе первазите.

Единствената светлина в стаята идваше от оранжевото сияние на уличните лампи долу. Паул различаваше формата на всички предмети наоколо, но не и цветовете или текстурата им, които им придаваха идентичност. Знаеше, че на стената има картини, но заради мрака си оставаше загадка дали те бяха дело на импресионисти, или на кубисти. Беше запаметил точно и ясно всяка част от обзавеждането, така че когато моментът дойде, да не се спъне или блъсне в нещо. Пък и можеше да използва мебелите в своя полза. Разучил бе и разположението на апартамента и то вече му бе толкова познато, сякаш се намираше в собствения си дом. Сложил бе всичко необходимо в банята.

В далечината прозвуча сирена и се приближи. За няколко секунди стаята се обагри в десетки нюанси на електриковото синьо, но то бързо изчезна. Паул за малко да пропусне звука от отваряне на асансьор, но веднага щом го долови, скочи на крака и застана до вратата. Леко колебание, после стъпки — предпазливи и тихи. Тихо дишане на няма и метър от дясното му ухо. Усети нещо особено, сякаш долавяше шепота на друг ум, който търсеше неговия. Трябваше да се отпусне, напрежението забавяше реакциите. Нова пауза, после глухо тракане на ключове; един от тях влезе в ключалката. Докато отброяваше секундите, Паул премести пистолета в лявата си ръка и извади кожена палка с пружина от джоба си. Бравата се завъртя и вратата се отвори навътре, светлината от входа очерта нечия сянка на пода на фоайето. Паул бе извадил крушката. В този миг човекът навярно протягаше ръка към ключа за лампата. В главата на Дорнбергер изпищя предупреждение. Вдигна палката и иззад боядисаното дърво се появи тъмна фигура. С изумителна сила тежката врата полетя към лицето на Паул, но той вече се дърпаше назад и избегна заплахата. Претърколи се между стол и витрина с движение, което го изправи на крака. Готов бе да атакува или да се защитава — в зависимост от ситуацията. Не изпитваше паника, само премисляше обстоятелствата. Синклер се оказа по-бърз и по-бдителен, отколкото очакваше, но това не променяше нищо. Артдилърът беше аматьор. Паул Дорнбергер от своя страна бе обучен да сее смърт още от раждането си. Изгубил беше пистолета си и можеше само да се надява опонентът му да не го намери пръв.

Претегли палката в ръка, докато вратата се затвори, а сянката потъна в околния мрак. Мекият звук на дишане се сля с тътренето на крака по килим. Стаята се бе отпечатала в съзнанието му и макар да не виждаше нищо, Паул разполагаше с мисловен образ на опонента си. Синклер трябваше да се колебае. Да се страхува. Но какво беше това? Размазано от скоростта петно се движеше към него на височината на бедрото. Паул имаше време колкото да се извърне наполовина. Когато врагът го халоса с рамо, палката на Дорнбергер вече се спускаше към него. Рамото бе по-твърдо, отколкото очакваше, но Паул чу изсумтяване от болка след удара. Още щом долови звука, разбра, че е пропуснал целта си — бъбрека. Докато се опитваше да се измъкне, другият мъж замахна с къс ляв удар към сърцето му. Тъй като вложи цялата си тежест в замаха, опонентът му загуби равновесие, което позволи на Паул да го фрасне с палката по рамото. Този път усети истински, солиден сблъсък и се усмихна вътрешно, защото знаеше, че врагът няма да е в състояние да използва ръката си поне час. Беше осакатен и зависеше изцяло от милостта му, точно както Дорнбергер бе планирал. Не беше предвидил обаче, че онзи ще забие глава в ребрата му със силата на изстрелян отблизо залп. Чу пукане на кост и в същия миг го прониза болка като нажежена светкавица. Умът на Паул пламна в почуда от неочакваната издръжливост и ярост, на които бе способен опонентът му, но тогава дойде агонията от следващ удар — този път нанесен с цяло тяло. Той го изблъска назад и Паул се заби в стената болезнено. Двамата паднаха на пода сред треските на дървен стол, който се строши под общата им тежест.

Не трябваше да е така! Имал бе всички предимства срещу противник, който трябваше да е неподготвен. Подуши дъха му, когато другият мъж щракна със зъби до гърлото му, на сантиметри от югуларната вена. После със здравата си ръка врагът понечи да издере и очите му. Но при падането Дорнбергер се бе озовал отгоре и сега успя да освободи дясната си ръка. С кратък професионален замах на палката халоса Синклер над очите, той потръпна конвулсивно и застина.

Паул искаше да падне върху жертвата си, но ударът с палката бе сравнително лек и знаеше, че времето му е ограничено. Все още на тъмно повлече изпадналата в безсъзнание фигура по коридора, зави наляво и влезе в банята. Остави тялото върху покрития с плочки под и включи лампата. Изминаха секунди, докато очите му привикнат към светлината. Когато това стана, Паул изръмжа в знак на потиснат гняв.

Синклер! Трябваше да е Синклер! Кой беше този човек, когото никога преди не бе виждал, толкова блед, че приличаше на албинос, и с късо подстригана пясъчноруса коса? На Паул му трябваше известно време, за да се възстанови от изненадата, но скоро реши да продължи с първоначалния си план: да научи някои неща тук. Навярно нямаше да са онези, които искаше от Синклер, но пък можеше да се окажат важни. Нападателят разполагаше с ключа на артдилъра и се бореше със скоростта и силата на войник или специалист по бойни изкуства. Болката в ребрата на Дорнбергер се бе притъпила и сега го връхлиташе на силни пулсиращи вълни. Паул знаеше, че онова, което ще предприеме, няма да помогне за утихването й.

Наведе се с пъшкане и дръпна китките на проснатия мъж над главата му, събра ги заедно и ги привърза. Със следващото си движение го изправи на крака и прикрепи пластмасовата връзка към друга такава, която бе завързал за душа. Извика от болката, но си наложи да я пренебрегне. Преценил бе, че душът ще издържи тежестта на жертвата, стига тя да не успее да упражни натиск върху него, което Дорнбергер нямаше да позволи. Когато свърши с подготовката, бе провесил от душа хъркащия мъж. Пресегна се към яката на ризата му и я разкъса; оголи гърдите му, по които нямаше никакви косми. После силно ощипа бледата му буза, с което предизвика слаба реакция. И повтори.

Фредерик отвори очи и съзря пред себе си замъглена фигура. За вниманието му се състезаваха болката в главата и огънят в ръцете му. След убийството на жената беше дошъл до апартамента да изчака Синклер. Атаката при влизането му беше неочаквана, но знаеше, че може да надвие англичанина. Не беше очаквал обаче силата и издръжливостта, с които се бе сблъскал, нито палката, която го обезвреди и даде надмощие на противника му. Постепенно възприе заобикалящата го среда и усети първия пристъп на страх. Макар Синклер да го бе победил, отначало реши, че не се намира в реална опасност. Търговецът на произведения на изкуството може и да изглеждаше като типичен английски джентълмен, но беше доказал в миналото, че е труден, опасен и упорит противник. И все пак, дори да действаше грубо, после щеше да предаде Фредерик на полицията. Когато зрението на германеца се проясни обаче, той видя, че мъжът, който стоеше пред него, не е Синклер. Очите му, които приличаха на късчета лед, щяха да разкрият на Фредерик, че е загазил, дори да не го беше разбрал от късия пластмасов кол.

— Виждам, че разпознаваш електрическия остен. Добре, значи няма нужда да обяснявам как действа. Първо ще определим правилата. — Гласът беше равен и делови, без емоция. Напомни на Фредерик за неговия собствен. — Те са прости. Аз ти задавам въпрос, а ти ми отговаряш. Ако не отговориш, ще използвам остена. После ще те попитам отново. Ако пак не отговориш, ще увелича силата и ще използвам остена. В случай че продължаваш да мълчиш, ще натискам остена толкова дълго, колкото е необходимо. Дори да прогори дупка в теб. Кимни, ако ме разбираш.

— Verpiss dich.

— Немски, а? — Дорнбергер кимна. — Това е начало. Но не, не мисля да се разкарам.

Отлепи късо парче от ролката кафява лента, която винаги носеше, и го плесна, без да се церемони, върху устата на Фредерик.

— Е, започваме! — Закрепи двете щипки за кожата на германеца и натисна копчето за включване.

Четири часа по-късно пот се лееше от Паул Дорнбергер и цялото тяло го болеше. Фредерик, както бе научил, че се казва мъжът, висеше гол от душа, а бледата му кожа вече приличаше на леопардова заради многобройните отоци и изгаряния по нея. Божичко, как изобщо бе възможно някой да издържи толкова?! Налагаше се да прогаря в него всяко име и всеки детайл. Вече знаеше всичко за неонацистката връзка и вендетата срещу Синклер, която Фредерик бе дошъл да изпълни. Знаеше и за жената, която бе убил, за да получи ключ от апартамента.

Фредерик живееше в свят на физическо мъчение. Разбираше, че не може да спечели нищо с мълчание. Знаеше, че каквото и да се случи тук, ще умре. И все пак всичко, в което бе възпитан да вярва, му налагаше да не отстъпва. Вече бе разбрал, че защитава единствено Синклер — човек, когото се бе заклел да убие. Но това нищо не означаваше. „Бийте се до последния човек, до последния куршум“ — бе лозунгът на човека, на когото се възхищаваше най-много на света. Само слабакът се огъва.

И все пак болката беше толкова ужасна, че мъчителят изтръгваше от него една по една всичките му тайни заедно с раздиращи гърлото агонизиращи писъци. Но Фредерик не изпитваше срам, защото стратегията му от самото начало бе да си създаде серия от отбранителни линии и да отстъпва всяка от тях по такъв начин, че да може да защитава следващата малко по-дълго. Принуден бе да подбере една тайна, която да защитава пред всички останали. Нямаше рационална причина да избере тъкмо нея, освен значението, което Синклер, изглежда, й придаваше. Беше стигнал близо, изломотил беше нещо за телефонното съобщение, но ако успееше да отиде в гроба, без да издаде името, щеше да държи главата си високо изправена сред легионите на Валхала.

„Нека свърши сега — молеше се Фредерик. — Нека свърши сега.“

Но Паул Дорнбергер бе засякъл грешката. Внезапното млъкване на жертвата, сякаш току-що е осъзнала значимостта на информацията, което му е дала.

— Съобщението на телефонния секретар. Каза, че е споменал нечие име. Какво беше? — Отлепи лентата и дочу неразбираемо мънкане от устните, които Фредерик бе разкъсал със зъби.

— Не те чух. Кажи го отново.

Този път отговорът беше ясен:

— Verpiss dich.

Дорнбергер поклати уморено глава.

— Dummkopf^[1]. — Шляпна Фредерик по главата почти нежно. После смени лентата и завъртя тялото му така, че да остане с гръб към него. — Кажи ми името.

Фредерик поклати глава и Дорнбергер внимателно постави щипките на остена на входа на ануса му, след което ги бутна силно. Усети го как потръпва и когато натисна бутона, Фредерик подскочи като пони на родео. Когато спря да се тресе, Паул отлепи лентата и поднесе остена пред разкривеното лице на жертвата си.

— Името!

Фредерик изрече една-единствена дума. Когато Паул Дорнбергер я чу, му се стори, че някой е забучил електрическия остен право в мозъка му.