Джеймс Дъглас
Заветът Изида (17)

XV

— Значи този Джералд Мастертън е умрял при автомобилна катастрофа?

— Вече проверих — кимна Дани. — Няма подозрителни обстоятелства. Посетил някакъв бар след работа. Блъснал се в дърво на завой без видимост.

— Просто лош късмет, така ли?

— Аха, още едно от онези съвпадения.

Сервитьорът донесе първото от поръчаните ястия. Джейми бе избрал луксозен италиански ресторант точно до Портман Скуеър — от видяното по филмите съдеше, че всички американци си падат по италианската храна. Когато Дани Фишер пристигна, всички наоколо я огледаха. Носеше черен копринен костюм с мъжка кройка и сякаш не ходеше, а дебнеше плячката си. Джейми не беше сигурен дали тя му прилича на филмова звезда, или на голяма котка.

— Ей, това е страхотно! — заяви Дани с пълна уста. — Наистина показваш дяволски висока класа, Синклер.

— Налага се заради работата — призна Джейми бодро. — Клиентите ми едва ли ще се впечатлят от офиса, така че трябва да ги водя на места като това, да ги храня до пръсване и да ги напивам. Сега като се замисля, вероятно ще ми излезе по-евтино да си наема по-голям офис.

— Надявам се, че не се опитваш да напиеш мен. — Дани поднесе чашата си към него, за да й налее от червеното пиемонтско вино, което бе подбрал към вечерята им: дива кокошка.

Джейми напълни чашата й, като спря на половин сантиметър от ръба.

— Не ми е хрумвало дори.

Храната беше толкова вкусна, че изчакаха да приключат с яденето, преди да продължат разговора си.

— И така, какво мислиш?

— Ти си детективът. — Джейми сви рамене. — Но на мен всичко започва да ми изглежда все по-смислено. Окото на Изида или съществува, или е мит. Но ако има хора, които вярват, че могат да се докопат до диамант на стойност един милиард долара, това е предостатъчен мотив, за да изтезават и убиват. Обяснява и смъртта на двете семейства Хартман, дори и да не ни приближава до разкриването на извършителя.

Дани кимна бавно.

— Ще се съглася засега. Имаме символа, издълбан в черепа на жената, който ни свързва с Окото на Изида, а това ни дава мотива: алчност. Но как се вместват тук Мастертън и неговата теория?

— Може би наистина е съвпадение?

— Припомням ви предишния си отговор, съветник.

— Звучи ми като нещо от филм за Дракула. Исторически артефакт, който периодично се появява през вековете, и изведнъж местното население започва да оредява.

— Не забравяй, че Дейтън спомена за убийства на деца. А ние си имаме работа с мъртви деца.

— Да. Но според онова, което ти ми спомена, децата на семейство Хартман са били убити по някаква причина, макар и гнусна, чудовищна причина. Не са били пожертвани, не и по моите разбирания, защото няма доказателства за извършване на ритуал.

Дани мълчеше. Джейми буквално виждаше как детективът прекарва алтернативните сценарии през ума си; изчака я да приключи.

— Добре — каза след малко. — Имаме поне някакъв напредък. Сега ми разкажи за деня си.

— Първо — Джейми отпи глътка вода, — мисля, че интуицията ти за Хартман не те е подвела. Имаме две групи жертви, свързани с човек, забелязан за последен път в Берлин през 1945 година. Короната на Изида е точно от онези артефакти, за чието откриване е създадена Geistjaeger 88. Ако е била скрита някъде в Европа, най-вероятно е да се появи точно насред хаоса на войната.

— Грабеж, както при Кохинор.

— Точно така. Грабеж. Второ, Хартман е бил крадец. Нека предположим например че Ритер, Дорнбергер и Хартман разбиват вратата на някое имение или замък. Най-вероятно има конкретна причина да са там. Тайно сведение или информация, получена от човек в концентрационен лагер със средства, които не искаме да си представяме. Тримата претърсват сградата, издирват онова, което са им казали, че ще намерят там. Вероятно разпердушинват напълно мястото. Обаче крадецът Хартман се натъква на Короната на Изида с нейния безумно голям диамант. Дали ще го предаде? Не, няма начин. Това е шансът му да се подсигури, че който и да спечели войната, той самият ще разполага с много добър старт в следвоенната епоха.

— Само че Короната на Изида е доста голям предмет, нали не си забравил. — Дани се засмя. Беше странно да чуеш смеха на малко момиче от зряла жена. — Едва ли би могъл просто да си я пъхне в панталоните.

— Не подценявай Хартман. Аз си го представям като млад, находчив и самонадеян тип, нещо като нацистката версия на Хитреца от „Оливър Туист“. Сигурно е намерил начин. Може да я е разчупил. Както и да е, въпросът е, че този, който е убил хората в Ню Йорк и Лондон, явно вярва, че Хартман е открил Короната на Изида. Въпросът е дали я е намерил по време на войната, или след това…

— По време на войната, мислех, че сме се разбрали по този въпрос.

— В такъв случай ключът е Берлин. И именно там прекарах днешния ден.

Сервитьорът се приближи до масата им, но Дани го отпрати.

— Спомена ми, че Хартман и този Дорнбергер са взели участие в отбраната на Берлин. Останах с впечатлението, че може би знаеш повече, отколкото ми казваш. Как може такова нещо?

— Значи не си разбрала препратката към Райхсканцеларията, така ли?

— Мислех, че е някаква нацистка телефонна централа.

Джейми се усмихна. Дани Фишер обичаше да играе ролята на невинната янки, която с широко отворени очи се впуска в първото си приключение. В действителност умът й бе остър като бръснач. Джейми подозираше, че тя знае не по-малко от него самия за канцеларията на райха, но иска да го чуе от него.

— Райхсканцеларията в Берлин е официалната резиденция на държавния глава на Германия. Когато руснаците обградили града през пролетта на 1945 година, канцлерството и Райхстагът — сградата на парламента, която била наблизо, били основните им цели.

— Добре. — Дани кимна. — Разбирам.

— Хората, които защитавали Райхсканцеларията, били разквартирувани в един бункер в близост до нея.

— Е, и?

— Бункерът на Хитлер.

— По дяволите!

— Точно така.

— Значи Хартман е бил там в края?

— Със сигурност е бил там до последната седмица на април. Немалко немски поделения, особено подразделения на СС, си пробивали път към Берлин буквално със сражения, докато Третият райх се сривал около тях и всички останали се опитвали да се измъкнат. Или все още са вярвали, че Хитлер ще спаси Германия, или са били готови да го защитават докрай, дори с цената на собствената си смърт.

— Истински фанатици, а?

Джейми сви рамене.

— Фанатици, но смели мъже. Хората от СС са знаели точно каква съдба ги очаква, ако руснаците ги заловят. Предадат ли се на американците, можело да ги поступат и имало опасност да ги застрелят, но най-доброто, което биха могли да очакват от Червената армия, било куршум в тила.

— Надявам се да нямаш нищо против, че го казвам, но това не подхожда на нашите момчета. Хартман и Дорнбергер са били лицензираните крадци на Химлер, а не истински войници. И от това, което ми разказа за Ритер, той може и да е избил хиляди невинни хора, но е бил бюрократ по душа, писарушка.

— Права си — призна Джейми. — Но в тези последни дни от войната на нацистите им трябвал всеки годен човек, когото можели да докопат. Има една фотография на Хитлер от времето на отбраната на Берлин — как раздава „Железен кръст“ на войници, собственоръчно унищожили руски танкове. На снимката той потупва по бузата момче, което е на не повече от четиринайсет години. Немският еквивалент на „Армията на татко“^[1].

Забеляза, че Дани се е намръщила озадачено, и се усмихна.

— Един вид местни охранителни отряди. Наричали се фолксщурм и се състояли от мъже на възраст от шестнайсет до шейсет години. През 1945 година моряците и наземните екипажи на Луфтвафе^[2] се биели като пехота. Има голяма вероятност мъжете от Geistjaeger 88 да са влезли — макар и неохотно — в редиците на някоя бойна група на СС. Войниците, с които са се били рамо до рамо в Берлин, били френски доброволци на СС под командването на Brigadeführer Густав Крюкенберг. Един месец преди това дивизията „Шарлеман“ напуснала базата си в Полша и навлязла право в немската отбранителна линия на Източния фронт с повече от седем хиляди мъже. По времето, когато били принудени да се върнат в Берлин, от тях били останали по-малко от сто души.

Дани Фишер вдигна ръка.

— Задръж за минутка! Не знам много за Втората световна война, но знам, че французите са били на наша страна.

— Ами, и да, и не. — Джейми се усмихна. — Свободните французи под командването на генерал Шарл дьо Гол воювали на страната на Съюзниците, както и Съпротивата, макар да не били толкова много, колкото им се иска да смятаме. Но до август 1944 година Франция била разделена на окупирания север и режима на Виши на юг, който бил марионетна държава на немците и активно сътрудничел на нацистите — при събирането на евреите на едно място, например. Маршал Петен, лидерът на Виши, бил герой от Първата световна война и върл противник на комунистите. Насърчавал младите си хора и членовете на местната милиция да се бият за германците в Русия. Макар и организация, започнала съществуването си като въплъщение на арийския идеал, до края на войната СС се превръща в изненадващо космополитна институция. Вече си имала дивизия „Викинг“, съставена от норвежци, датчани, холандци и белгийци, балтийци и дори малко британци. Те навярно са приветствали французите с отворени обятия, особено след като са видели как се бият. Изглежда, Ритер вече се е бил измъкнал — вероятно на някаква измислена мисия за Химлер, който по онова време тъчал на два стана и водел преговори със Съюзниците. Хартман и Дорнбергер обаче били хванати в капана на едни от най-трудните, най-мръсни и опасни битки през войната. Вероятно ги е обстрелвала артилерия, били са се ден и нощ от обгорели руини и мазета, за да отблъснат съветските отряди, гладни, уплашени и без надежда. Мъжете от дивизията „Шарлеман“, по-точно малкото, които останали от нея, си извоювали име на унищожители на танкове. Дебнели руските Т-34 по улиците с магнитни мини и ракетни установки „Панцерфауст“, избивали придружаващата ги пехота и взривявали танковете. Червената армия губи поне сто танка в битката за централната част на Берлин и тези неколцина французи са унищожили най-малко петдесет от тях. Постепенно обаче примката се затегнала, последните останали френски есесовци и мъжете, които се биели заедно с тях, се оттеглили за финалния отпор при бункера на Хитлер, в градината зад Райхсканцеларията.

Дани дъвчеше долната си устна. Хрумна й нещо.

— Ако Хартман и Дорнбергер са били заклещени в подобна ужасяваща битка, защо сме толкова сигурни, че са оцелели?

— Тъй като знаем точно къде са били на сутринта на двайсет и девети април 1945 година — деня, преди Хитлер и Ева Браун да се самоубият, три дни преди окончателната капитулация.

Дани си пое дълбоко въздух и Джейми осъзна, че си играе с търпението й.

— Знаем, че са били там, защото нашите двама герои сами си издействали свое малко място в историята. Според един източник Макс Дорнбергер и Бернт Хартман са есесовците, екзекутирали шурея на Хитлер — Херман Фегелайн.