Джеймс Дъглас
Заветът Изида (14)

XII

— Боже мой, Джейми, какво ти се е случило?!

Джейми Синклер се усмихна, доколкото можеше — не беше лесно, тъй като носът му напомняше на спукана футболна топка. Получил бе и няколко шута в ребрата, но в крайна сметка нападателите се умориха да се забавляват и избягаха. Един от тях с удовлетворяващо накуцване. След известен размисъл му се прииска да беше счупил крака на хулигана. От друга страна обаче, това вероятно щеше да му спечели престой в спешното отделение.

— Нищо сериозно не е станало — отвърна. — Ще изглеждам много по-добре, след като се поизчистя.

Чак тогава забеляза високата фигура, очертана от слънчевата светлина, която струеше от прозореца на офиса.

— Това е детектив Фишер, ъ-ъ, Дани. Дошла е, за да те види… от Америка.

За Джейми това бе един от онези мигове на изумително просветление, които се случват само няколко пъти в живота. Нещо като момента, в който царят осъзнал, че е гол. Имаше две възможности: да влезе в режим „брътвеж“, както го подтикваше инстинктът му, или да й представи мъжа, когото детектив Фишер очакваше — изтънчен и космополитен, само че със скъсано палто, смазано лице и разкървавен нос.

Избра вариант две и пристъпи напред, за да се ръкува с нея. Ефектът щеше да е по-добър, ако не се беше спънал в кошчето за хартия.

— И така, какво се е случило с вас? — попита Дани Фишер, след като Гейл слезе по стълбите, за да им донесе кафе.

Тъй като нямаше представа защо са го нарочили, Джейми реши, че е излишно да й разказва подробности. Вместо това обясни накратко:

— Крадци. Просто имах лошия късмет да се заядат с мен.

Тя оцени раните му с проницателен професионален поглед, сравни ги с обяснението и след това се втренчи в него. Плени очите му с хипнотичен и леко подигравателен поглед. У Джейми се обади предупредителен звънец — сега бе моментът да се обърне и да избяга. Само че нямаше къде да иде, а и не бе във форма за бягство. Стъпка по стъпка.

— Нима? Винаги е по-добре да им се даде това, което искат. Не че често имам подобни проблеми у дома. Тези момчета разпознават ченгето от една пресечка разстояние. Какво откраднаха?

— Всъщност нищо. Някакви хора се появиха, докато се борехме.

Дани протегна ръка, но пръстите й не докоснаха синината на лицето му.

— Трябва да е била доста сериозна борба. Вие сте късметлия, господин Синклер. Имам слабост към героичния типаж, но е можело да ви убият.

Джейми откри, че се усмихва. Детектив Дани Фишер изглеждаше много висока, а тялото й сякаш бе съставено изцяло от ръбести остри ъгли, което го наведе на мисълта, че какъвто и да е физически контакт с нея вероятно би го разкъсал на парчета. Човек не би нарекъл лицето й красиво; всъщност дори не беше хубаво. Устата й бе прекалено широка, носът — една идея по-дълъг, а сините й очи приличаха на блестящи остри сапфири. Беше от онзи тип лица, които запомняш завинаги, без да си виждал втори път. Присъствието й доминираше тясното пространство, но това бе свързано по-скоро с личността, отколкото с физическия й ръст.

Дани Фишер проучи още веднъж офиса с големина на кибритена кутия. Вгледа се в износения килим и олющената боя, в бюрото на изпълнителния директор, където хаосът и редът се бореха помежду си за надмощие.

— Вие сте онзи, който е намерил картината на Рафаело, нали? Онзи Джейми Синклер?

Прииска му се тя да се бе постарала повече да прикрие недоверието си.

— Точно така.

— Очаквах нещо малко по…

— Просторно? — подхвърли той, но реакцията й му подсказа, че не е улучил.

— Просторно, да. Казаха, че сте получили някаква огромна награда. Милиони дори.

— Кой го е казал?

— Хората, които ви препоръчаха.

Джейми сви рамене.

— Все така казват.

— И какво, не сте взели и пукната пара за откриването на картина, която струва сто милиона долара? Това изглежда малко грубо.

Игривостта в гласа й го подтикна да обясни:

— Имаше предложение за откривателски хонорар. Само че германското правителство не прие особено радушно дребния въпрос за задържането на улики в разследване на убийство, така че се получи забавяне. — Британското правителство също не се бе отнесло благосклонно, но това бе друга история. — Десет експерти казват, че Рафаело е точно това, което изглежда, но двама, винаги са двама, искат да докажат, че не е така, за да видят името си във вестниците. Един от тях вярва или твърди, че вярва, че е фалшива, а другият смята, че е рисувана от чирак на Рафаело. По същата логика можете да кажете, че „Мона Лиза“ е рисувана от чирак на Леонардо, и пак няма да сте далеч от истината. Въпросът би трябвало да се разреши сравнително бързо, но „бързо“ в света на изкуството означава около трийсет години. Вие американка ли сте?

Дани му хвърли поглед, който казваше: „Това майтап ли е?“ само че с главни букви.

— Просто последната американка, с която се запознах, се оказа израилтянка.

— Не се получи, а?

Джейми се улови, че споделя повече, отколкото възнамеряваше:

— Тя не беше сигурна коя е, а пък аз бях влюбен по-скоро в човека, когото смятах, че е, не в онази, която се оказа.

— Колко познато.

Той примигна. Дани Фишер имаше навика да изкарва хората от равновесие и щеше да му отнеме известно време да свикне с това. За щастие, Гейл му даде възможност да се възстанови, като се втурна през вратата. Жонглираше с две кафета и някакъв голям пакет.

— Имаш колет — каза, останала без дъх. — Май е някоя от книгите ти с картини. Имаш ли нещо против да потеглям, Джейми? Нали си спомняш, казах ти, че имам среща с майка ми?

— Книги с картини ли? — попита Фишер, когато другата жена си тръгна.

— Когато мога да си го позволя, събирам книги за Рафаело — обясни Джейми. — Тази сигурно е от изследователската фондация. — Бутна настрани пакета. — Аз, ъ-ъ, не…

— Не сте очаквали да ме намерите тук?

— Да, точно така. Не очаквах… Изненадахте ме.

— Ами, нещата в Бруклин вървяха малко мудно, освен това ми беше време за отпуск. — Сега беше неин ред да свие рамене. — Никога не съм била в Лондон, така че… стори ми се добра идея да се отбия.

— Да се отбиете? — Джейми дори не се опита да прикрие недоверието си.

Дани се обърна и хвърли поглед през прозореца. Ако човек проточеше врат, можеше да види другата страна на тясната улица четири етажа по-долу.

— Онзи тип там, точно срещу входа ви, разглежда с доста голям интерес скъпи бижута вече повече от трийсет минути. Само че не изглежда като човек, който ще купува годежен пръстен. Виждали ли сте го преди?

Джейми се промъкна покрай бюрото и отиде при нея. Мъжът носеше късо и грубо работническо яке — от онези, които по необясними причини бяха излезли на мода отново. Черна скиорска шапка скриваше по-голямата част от главата му. Навярно беше на около трийсет и пет години. Джейми беше сигурен, че не е от нападателите му; никога не го бе виждал.

— Не.

Изведнъж долови парфюма й много осезаемо, както и естествения й аромат под него: землиста чистота, смесена с миризмата от вълната на пуловера й.

— Когато видя човек като него, ръката ми започва да потрепва. Ще ми трябва известно време да свикна, че съм без пистолет. Онова, което казах преди малко, не беше съвсем вярно. Общо взето, стигнахме до задънена улица с разследването „Хартман“ в Щатите, затова реших да дойда тук. Официално трябва да съм във връзка с вашия Скотланд Ярд, но го правя в личното си време, което не им се нрави особено. Неофициално — надявам се ключът за случая „Хартман“ да е тук. Все пак другите две убийства са извършени в Лондон.

Джейми се облегна на бюрото.

— Това излиза много отвъд границите на служебните ви задължения и ако позволите да изкажа мнението си, е доста несигурно предположение.

Дани се втренчи в него, в сините й очи личеше пресметливост и оценяване.

— Семейство Хартман имаше четири деца. Съвсем малки. — На устните й трепна меланхолична усмивка. — С руси коси, красиви, сигурно са били изпълнени с живот. Имам племеннички точно като момичетата им. Убиецът е разбил главите им с чук, но макар ръцете му да са били вързани, най-голямото от тях до самия край се е опитвало да се бори с него. По един или друг начин ще намеря този човек, господин Синклер, ако ще да го търся цяла вечност. Вярвате ли ми?

Лицата им бяха на около метър разстояние.

— Да, вярвам ви. Наричайте ме Джейми.

Дани кимна бавно.

— Добре… Джейми. Това е твоята територия. Накъде да поемем оттук?

Той не избърза с отговора:

— Мисля, че имаме две възможности. Или да последваме нишката „Хартман“, или да проследим Окото.

— Окото ли?

 

 

— Първоначално изглеждаше достатъчно просто. В египетската иконография има два значими символа с око. Окото на Хор и Окото на Хатор, известно още като Окото на Ра. Ето техни копия. — Джейми разстла два листа хартия на бюрото и постави до тях разпечатката на окото от файла, който Дани му беше изпратила. — Срещат се често по храмови фризове и амулети, известни са като уаджети и в древни времена се е смятало, че имат специални лечебни свойства.

— Така-а-а… — Дани Фишер дъвчеше върха на десния си палец, докато размишляваше над изображенията. Веднага забеляза онова, което Джейми бе схванал едва след час. — Изглежда, можем да забравим за Хатор и да се концентрираме върху тоя тип Хор, а?

— Може би.

— Хатор е изобразена като дясно око. А Хор е ляво като нашето.

— Така е, но ще се върна към това по-късно. Да приемем, че си права. Къде е връзката с убийствата? Какво му е специалното на Хор?

— Ти си експертът, Джейми Синклер. Аз само те следвам.

Думите бяха придружени от усмивка и той се ухили в отговор.

— Експерт е силно казано, но знам някои неща за него. Хор е син на бог Озирис и на богинята Изида.

Дани вдигна поглед. Обучена да долавя всеки нюанс в речта на заподозрения, беше доловила нещо.

— Според легендата баща му получил трона на Египет вместо по-големия си брат Сет, чичото на Хор. Сет, както би могло да се очаква, не останал особено доволен от този факт, така че подмамил брат си да се вмъкне в един дървен сандък, който запечатал и хвърлил в реката.

— Звучи разумно.

Джейми кимна.

— Просто обикновен египетски семеен скандал.

— Само че Сет подценил решителността на Изида.

„Ето го пак“ — помисли си Дани.

— По някакъв начин богинята върнала тялото на съпруга си и заедно с друг бог на име Тот измислила ритуал, с който да го съживи. Сет обаче имал други идеи. Откраднал отново тялото, нарязал го на четиринайсет парчета и ги разпръснал над Египет.

Споменът за двата дни, прекарани в ада на Бруклинското депо за отпадъци, я накара да се разкашля.

— Божичко, Синклер, дойдох тук, за да се махна от всичко това. Какво общо има то с Хор?

— Търпение, почти стигнах дотам. Най-важното е, че в крайна сметка Изида върнала Озирис към живот и той станал цар на Отвъдното. Това е Земята на мъртвите, така че може би „към живот“ не е точният израз. Съдбата на Хор била да отмъсти за баща си и да убие Сет. Докато двамата се борели, Сет извадил дясното око на Хор, но тъй като той бил добър син, боговете му го върнали. Оттук Окото на Хор — дар от боговете.

Дани отиде до прозореца и погледна навън към сребристосивата мъгла на падащия мрак и първите бледи светлини, които предвещаваха здрача.

— И така, имаме семейна вражда. Братя, които водят борба помежду си, и синовно отмъщение. Това би могло да е интересно. Досега не сме разглеждали подобна възможност за разследването. Утре ще накарам някой да се заеме с нея.

— Но?

— Но мисля, че освен ако в семейството няма истински психопат, което, признавам, не може да се изключи, методиката на убийството я прави малко вероятна. Някой се е наслаждавал на тези убийства, особено на жената и децата. Това просто не изглежда като отмъщение на роднина. Във всеки случай, ако държиш да подчертаеш връзката със Сет и Озирис, не би ли нарязал мъжа на четиринайсет парчета и да ги разпръснеш от Бруклинския мост?

— Може би има и друга възможност.

Дани се извърна от прозореца, за да го погледне.

— Имах чувството, че ме дразниш, Синклер. Започвам да те харесвам.

Нещо в гласа й го накара да потръпне.

— Което ни отвежда пак към Хатор. Тази дама е малко загадъчна. Била е богиня на небето и небесна кърмачка, което я превръща в сила на доброто. Но е също така богиня на разрушението и кръвопролитията…

— Е, и? Нали вече се съгласихме, че Окото на Ра не е нашето око?

— Да, но Хатор понякога е изобразявана като крава или пък носи на главата си украса от рога на крава със слънчевия диск между тях. Ето така. — Джейми начерта груба скица с леко извитите навън рога и кръга между тях. — Проблемът е, че тя не е единствената богиня, която се свързва с кравата. Има и предположение, че Хатор може да е смесица от богини или да се бърка с друга богиня.

— Нека позная, Изида?

— Как разбра?

— Никога не играй покер с ченге, Джейми, лицето ти потрепва по-често от муцуната на катерица с тикове!

— Благодаря за съвета — усмихна се. — И така, Хатор и Изида имат доста общи неща и реших да се поразровя малко. Системата за картотекиране беше донякъде хаотична, но намерих това в един стар брой на „Списание за египетски изследвания“ от началото на двайсети век. Това е само една академична бележка, но… виж сама.

Подаде й онова, което беше преписал, и тя прочете:

От проучването на откъслечни доказателства, открити в редица важни обекти, считам, че мога да предположа с известна доза сигурност следното: Изида в образа на Богинята майка понякога е изобразявана на фараонските фризове като единично око. Окото на Изида, макар да е в същия стил като Окото на Хор, се различава от него по добавената кървавочервена сълза в десния ъгъл.

Дани нямаше нужда да гледа разпечатаното изображение.

— Този белег в ъгъла. — Тонът й стана още по-настойчив. — Съдебният лекар смяташе, че извършителят го е причинил от бързане или от прекален ентусиазъм, докато е дълбаел в челото на жертвата или докато тя се е борела. Възможно е обаче да е сълза, нали?

— На това ми заприлича.

Дани поклати глава.

— Това е страхотно, но все още не виждам накъде ни води. Освен ако не успеем да свържем мъртвите с някой странен култ или пък онези от Geistjaeger 88 с бабата на Клеопатра и малко египетски фокус-мокус, нямаме особен напредък.

— Така е — призна Джейми. — А как ще реагираш, ако ти кажа, че Окото на Изида може би не е просто красива картинка на стената на фараона?

 

 

Дани Фишер не се опита да прикрие недоверието си, когато на следващата сутрин двамата се срещнаха за закуска в Британския музей.

— Хайде, Джейми, та това е книга с приказки!

— Не са приказки, детектив, а митове. „Митове и легенди на Античния свят“, ако трябва да сме точни; само дето са в оригинал — на немски език.

Mythen und Legenden der Alten Welt определено се отличаваше сред хилядите научни томове, наредени по рафтовете. Написана преди Първата световна война, книгата явно е била безсрамно популистка. Разположено над заглавието, половин златно слънце заемаше центъра на червен платнен фронтиспис, а лъчите от златен варак се простираха към полетата. Джейми прегледа набързо събраните в книгата истории, сред които британската легенда за крал Артур и Светия Граал, съдбата на Атлантида и изгубения град Елдорадо. По-голямата част обаче, която вероятно е била и най-атрактивна, съдържаше истории за изгубени съкровища: потопени испански кораби, натоварени със злато, пиратски съкровища, богатствата, натрупани от Ордена на тамплиерите и погребани в криптата на феодал от дванайсети век.

— Ето тази ни трябва!

— Не мога да чета на немски език. — Напрегнатата усмивка на агент Фишер му подсказа, че тя не си пада много по сутрините.

— Нямах време да го препиша както трябва вчера — обясни Джейми. — Така че най-бързо ще стане, ако аз превеждам, а ти си водиш бележки. Става ли?

Дани бръкна в дълбоката си дамска чанта и измъкна цифров диктофон, който постави на бюрото.

— Бележки, а?

Не, определено не беше в настроение сутрин.

— Странното е, че английската версия на книгата е била открадната преди три седмици. — Джейми сви рамене. — Но предполагам, че може да е просто съвпадение.

— Защо не ми каза по-рано? Когато разследваш убийство, не съществува такова нещо като съвпадение. Е, какво пише?

— Разказва се историята на легендарното и уж митично съкровище на царица Дидона. Предание, което първо се появява в „Енеида“ на Вергилий.

Джейми я погледна за потвърждение, че не се налага да й разяснява историята на родоначалника на римляните Еней и бягството му от Троя, а тя го възнагради с опасно присвиване на очите си.

— Историята трябва да е възникнала много по-рано. Съкровището е натрупано от съпруга на Дидона — Сихей, финикийски жрец, който събирал богатства от всички краища на Ориента. Но брат й Пигмалион, цар на Тир, решил, че го иска, и набързо заклал стария Сихей. Само че Дидона била също толкова хитра и безмилостна. Преди брат й да успее да предприеме каквото и да било, тя натоварила съкровището на кораби и отплавала надалеч. Първо отишла до Кипър, а после и до Картаген, където много удобно я направили царица. — Джейми се усмихна широко. — Значи, тя е царица, а е и богата, но дали е щастлива? Не и нашата Дидона! Защото знае, че някъде там, далеч, Пигмалион все още я дебне, а отвъд Атласките планини са се надигнали множество алчни за злато нумидийци. И така, какво прави тя със съкровището? Погребва го за вечни времена далеч от очите на хората.

Джейми замълча и Дани му хвърли поглед, който сякаш казваше: „Хубаво, но какво от това?“.

— И това би бил краят на историята, само дето към 65 г.пр. Хр. в двора на император Нерон в Рим се появил мъж на име Цецилий Бас, който разправял за огромна пещера, пълна със злато. Бас дори описал начина, по който било подредено то, и размера на кюлчетата. Нерон, чиито ексцесии почти били разорили Римската империя, спешно се нуждаел от пари и решил да изпрати експедиция, която да вземе съкровището. Е, ако Нерон не бил толкова луд като Бас, би могъл да се спре за малко и да се запита защо човекът не е донесъл повече доказателства със себе си. Доколкото знаем, експедицията никога не се завърнала.

— Може би аз пропускам нещо, но какво общо има това с моето разследване?

— Посещението на Бас и изпращането на експедицията са описани от римския историк Тацит и повторени от по-късен автор, Светоний. А това е интересно, защото, доколкото ми е известно, оцелелите текстове описват съкровището на Дидона най-общо. Само тази версия на историята включва истински подробности.

— Е, и?

— От всички съкровища най-голямото бе златната Корона на Изида, великолепно изкована от древни майстори. В центъра й блестеше грамадният скъпоценен камък, известен като Окото на Изида.