Джеймс Дъглас
Заветът Изида (28)

XXVI

— Не знам как ти позволих да ме убедиш!

— Мисли за града като за Северната Венеция. Също толкова мокър, но не чак толкова топъл.

— В този наръчник не пише нищо подобно.

— Е, няма как да ти го кажат, аз току-що си го измислих. В Хамбург обаче има и много други атракции, които една изискана американка да разгледа при първата си обиколка из европейския континент.

— Изненадай ме — каза с прозявка.

— Има красива архитектура, макар че доста от сградите са модерни, защото през 1943 година американските и Кралските военновъздушни сили повече или по-малко са го изтрили от картата.

— Напомня ми на Лондон.

— Там са се изявили от Луфтвафе.

— Ха-ха. Продължавай да разказваш — нареди му. — Скоро ще се приземим.

— Тук са открити „Бийтълс“ през хиляда деветстотин шейсет и… ъ-ъ… някоя.

— Предпочитам класическа музика.

— Отлично! — засия Джейми. — Най-доброто място за театър, опера и музеи в Европа!

— И това си го измисли.

— Съвсем не, поне що се отнася до операта.

— Тук е и родното място на Бернт Хартман — отбеляза Дани. — Бивш член на Вафен СС и притежател на прокълнатата Корона на Изида. Въпреки близката ни среща с наследниците на Адолф Хитлер в Берлин ти отново се каниш да ме завлечеш в бърлогата на лъва или на дракона, или каквато там метафора подхожда най-добре на онзи социален клуб за възрастни бивши масови убийци. Може ли човек да бъде бивш масов убиец? Предполагам, че не.

— Защо я нарече „прокълната“?

Дани сви рамене.

— Просто израз. Изглежда, много от хората, които влизат в контакт с нея, умират. Защо?

— Надникнах още веднъж в интернет, преди да тръгнем, и попаднах на един от онези конспиративни сайтове, които твърдят, че Хитлер и Елвис са все още живи и се редуват да яздят Шергар^[1]. В него пишеше нещо за Изида. Че на надгробен паметник, свързан с нея, пишело, цитирам: „Проклет бъди с дара на дългия живот“.

Дани потръпна леко, а после си спомни нещо, което искаше да попита още преди решението на Джейми да тръгнат по хамбургската следа.

— Хей, ти не каза почти нищо за срещата с онзи старец.

— Не, не казах.

— Как го понесе той? Сблъсъка с миналото, върнало се да го преследва след всичките тези години.

— О, ами, предполагам, че го прие така, както би могло да се очаква.

— Така ли?

— Да.

Джейми затвори очи, а самолетът започна да се снижава.

* * *

Първото, което Джейми направи, след като излезе от галерията на Мики, бе да се обади на Дейвид и да обясни какво се е случило. Не се изненада особено, че агентът на Мосад е по-загрижен да покрие следите си, отколкото от съдбата на бившия есесовец.

— Не сте оставили нищо след себе си, нали? Никакви документи.

— Не, реших, че за всички ще е най-добре, ако няма връзка с миналото му.

— Добре, иначе можеше да стане неудобно за първоначалните собственици на информацията.

— Мики беше възрастен човек, най-добре е семейството му никога да не научава.

— Той беше масов убиец, господин Синклер, взел участие в убийството на най-малко двайсет и пет хиляди еврейски мъже, жени и деца. Не изпитвайте съчувствие към Мики Джанелис. Ако съществуваше справедливост, той още преди петдесет години щеше да е увиснал на въжето. А сега бих искал да поставите документите и снимката в плик и да ги изпратите на адреса, който ще ви дам. Моля ви, не се изкушавайте да ги копирате. Би било много неразумно.

— Не искам да имам нищо общо с тях повече — увери го Джейми. — В замяна обаче бих желал нещо.

— Упоритостта ви става леко дразнеща, господин Синклер! Недейте, както казвате вие англичаните, да насилвате късмета си.

— Телефонният номер, който ми даде Мики, е на човек в Хамбург. Би било полезно да получа някаква информация за града и за… политическата ситуация там.

— Предполагам, че под „политическа ситуация“ имате предвид колко голямо е в момента влиянието на СС в него?

— Точно така.

— Ще ви се обадя след петнайсет минути. А междувременно се отдалечете възможно най-много от галерията.

 

 

Джейми седеше в едно кафене, когато получи обаждането.

— Сам ли сте?

— Разбира се. — „Защо е този въпрос?“, помисли си. — Имате ли нещо за мен?

— След края на войната и на Нюрнбергския процес най-уместно било ръководството на СС да се покрие. От началото на петдесетте години обаче покрай политическите вълнения в Германия ръководството отново започнало да демонстрира силата си. През 1953 година високопоставени ветерани от СС се срещнали в ресторант в Хамбург, наречен „Фери хаус“. Там ги ухажвал местен политик на име Ролф Шмид. Говори ли ви нещо това име?

— Имаше един Ролф Шмид, който е бил канцлер на Германия.

— Точно така. Хер Шмид събирал гласове и понеже СС все още била достатъчно голяма сила, решил, че биха могли да му ги осигурят. Не след дълго Конрад Аденауер, тогавашният канцлер, се срещнал с бившия бригаден генерал Курт Майер — човек, когото в Нюрнберг признали за виновен за убийството на двайсет и трима канадски военнопленници. Майер бил висш служител от HIAG^[2], имал огромно влияние върху членовете и бил един от хората, съдействали за възстановяването на есесовските пенсии в съответствие с тези на ветераните от Вермахта.

— Тоест СС все още е сила в Хамбург?

— Времената се менят. — По тона Джейми усети, че Дейвид свива рамене. — Хората остаряват и забравят. HIAG все още е имала влияние през шейсетте и седемдесетте години; ветераните си правели социални клубове и организирали паради, но през осемдесетте години течението се обърна срещу тях. Новото поколение германци погледна към миналото и видя СС такава, каквато е всъщност: не герои, а убийци, които поддържат един смъртоносен режим. Официално организацията е разпусната през 1992 година.

— Официално ли?

— Всъщност мина в нелегалност. Социалните клубове промениха имената си. Събранията се провеждат на тайни места от хората, които останаха. Презирайте ги, ако щете, но не ги подценявайте. Те са стари. Не са мъжете, които са били някога. Но все още са опасни.

— Какво можете да ми кажете за телефонния номер?

— Джентълменски клуб в сърцето на един от недотам безопасните райони на града. Оставям на вас да прецените за какви джентълмени става въпрос. Искрено ви желая късмет, господин Синклер.

* * *

— Венеция, а?

Джейми придърпа палтото по-плътно към себе си и отказа на поредната неостаряваща проститутка, която ги изкушаваше с тройка в местен хотел за сто евро — ол инклузив, така да се каже. Топчета суграшица падаха косо на светлината на уличните лампи и превръщаха в неонова дъга улицата, от двете страни на която се редуваха нощни клубове и крещящо осветени секс шопове. Треперещи проститутки се редяха край пътното платно, а мъже с алчни очи и костюмирани охранители наблюдаваха от малките странични улички като едри змиорки, които чакат плячката им да приближи достатъчно. „Репербан“ е най-известният район с червени фенери в Хамбург, но в града има и много други улици, където човек може да получи всичко на всякаква цена. „Щайндам“ бе една от тях.

— Може би трябваше да останеш в хотела.

— И да пропусна цялото това забавление?

Дани и Джейми се усмихнаха един на друг.

— Ей, ти, красивата дама, дето прилича на Сигорни Уивър! Искаш ли да се надрусаш? Теди има точно това, от което се нуждаеш.

Говореше млад слаб мъж с тениска на „Гънс енд Роузес“ и многозначителна усмивка, който протягаше открито дланта си с пакетчета, пълни с прах. Дани Фишер дори не забави ход.

— Разкарай се веднага или ще ти счупя шибаната ръка!

Момчето разпери ръце, а после сви рамене. Усмивката му обаче не трепна и той продължи нататък в търсене на следващия потенциален клиент.

— Къде се предполага, че трябва да се срещнем с онзи човек?

— Има един бар, наречен „Пусикет“. Ще застанем отпред и някой ще дойде да ни даде инструкции.

— Шегуваш ли се? Мислех, че имаме инструкции!

Джейми сви рамене.

— Така иска да играе нашият човек.

Двамата вървяха нагоре по улицата и оглеждаха неоновите табели за бар „Пусикет“. Без предупреждение пред Джейми се появи силно гримирано момиче с права тъмна коса, което рязко разтвори дългото си палто. Под него не носеше почти нищо.

— Харесва ли ви това, което виждате? Два часа, триста долара за вас и дамата. Мога да доведа и приятел, момче или момиче — по ваш избор.

Дани Фишер изръмжа предупредително и Джейми вдигна ръце да отпрати момичето, надяваше се, без да изглежда заплашително. То обаче пристъпи между тях и се отърка в него, после леко го гризна по ухото.

— Атина ме изпраща. — Джейми замръзна, като чу името. — Следят ви, бъдете внимателни. Ще се опитам да ги забавя.

Момичето отстъпи назад и Джейми осъзна, че гримът прикрива чертите на лице, което за последен път бе видял край река Шпрее. Криеше и още нещо, което не бе осъзнал преди. Прилика с жена, която би могла да бъде нейна майка. Преди да успее да отговори, девойчето се изсмя в лицето му:

— Майната ти, човече! — каза невярващо. — За тази цена не можеш да чукаш и някое от кучетата долу при доковете.

Дани Фишер се канеше да се намеси, но се поколеба и момичето бързо се отдалечи. Джейми хвана Дани за ръка и я придърпа в най-близкия вход за, както изглеждаше отстрани, страстна прегръдка.

— Какво, по дяволите, става, Синклер? Това момиче…

— От Сестринството е — прошепна Джейми. — Мисля, че е една от двете млади жени, които видяхме пред Райхстага. Имаше нещо познато в нея. Струва ми се дори, че може да е дъщеря на Атина. Не се оглеждай, но Фредерик е тук някъде.

Усети как Дани замръзва.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да се изплъзнем от хората му и бързо да намерим „Пусикет“. Момичето каза, че ще се опита да ги забави. — Чуха някаква суматоха на двайсетина метра назад. Мъжки и женски глас спореха високо на немски, а после женският се извиси във възмутен писък. — И изглежда, успява. Хайде!

Табелата над входа на бар „Пусикет“ представляваше анимираната фигура на Жената котка в реален размер. С камшик, огромни гърди и дълги крака с ботуши до средата на бедрото. Джейми отчаяно се огледа за човека, с когото трябваше да установят контакт.

— Местенце от класа — измърмори Фишер. — Ако постоим тук достатъчно дълго, може да изкарам някой и друг долар. О, по дяволите!

Източникът на раздразнението й беше младежът с широката усмивка и наркотиците, когото срещнаха преди малко. Приближи ги пак, но когато заговори, тонът му не съответстваше на усмивката:

— Казаха ви да дойдете сами, само вие двамата! Каква е тази компания?

Джейми затвори очи. За бога, колко хора ги следяха? Това си беше същински градски парад.

— Ако имаме компания, не сме я поканили ние.

Младежът претърси улицата с тъмните си очи.

— Вие, хора… Добре, ето как ще стане.

— Слушаме.

— Отивате до бара, там вляво има две врати. Отваряте първата. Минавате направо през нея и вървите по коридора, докато стигнете до друга врата, която води към алея. Тръгвате по нея, завивате наляво, а след това вървите по първата алея вдясно. Завивате наляво в края й и след това продължавате по първата вдясно. Не спирате за нищо! Схвана ли, англичанино?

— Схванах.

— После какво? — настоя Дани Фишер.

— Някой ще ви вземе.

— Абсурд!

Теди се ухили презрително.

— Ако искате да си тръгнете, моля, заповядайте.

— Ела! — Джейми взе решението вместо двама им и поведе Дани към бара.

Вътре няколко самотни мъже на средна възраст наблюдаваха отегчено голо момиче, което танцуваше на пилон на подиума. Никой не помръдна, когато двамата влязоха. Само очите на момичето се стрелнаха в тяхна посока и срещнаха погледа на Дани Фишер със сестринско примирение.

Джейми мина през първата врата и тръгна по смърдящ на урина коридор, от който се излизаше на слабо осветена алея. Тук-там ярко осветените прозорци разкриваха контрастни сцени на семеен живот или предизвикана от дрогата нищета, а миризмата на готвено си съперничеше с отвратителната смрад на отдавна запушена канализация. Надвисналите дървета хвърляха зловещи сенки, които криеха невидима заплаха. Двамата забързаха по грубия калдъръм, като избягваха тъмните кръпки.

Когато стигнаха до кръстовище, Дани спря.

— Тук вляво! — каза. — Питала ли съм те и преди, Синклер, как, по дяволите, се забърках в това?

Джейми се опита да измисли нещо, с което да я успокои, но не успя.

— Би могло да е и по-зле.

Дани се засмя горчиво. След още петдесет метра вдясно от тях се отвори тесен проход, широк едва колкото двама души да минат през него.

— Не може да бъде! — изстена Дани.

— Човекът каза първата вдясно.

— Не съм…

Джейми се канеше да се шмугне в пролуката, когато из тесните улички отекна протяжен агонизиращ писък.

— Откъде дойде?

— Някъде напред.

— Да вървим, Дани. Няма време за това. Той каза да не спираме за нищо.

Само че тя го хвана за ръката и когато видя погледа в очите й, Джейми разбра, че няма как да се измъкне.

— Аз съм ченге, Джейми. Такава ми е работата.

Хукнаха напред и тичаха, докато забелязаха в далечината две фигури, които се бореха, притиснати към някаква стена. Джейми изпсува, сигурен, че прекъсват двойка, която прави секс. После видя едната фигура да дърпа назад ръката си и да удря, без да спира другата.

— Ей!

При този вик нападателят нанесе един последен свиреп удар, после се втурна нагоре по алеята и изчезна зад близкия ъгъл.

Когато стигнаха до мястото, жертвата лежеше превита в сянката. Всеки дъх, който си поемаше, бе отчаяно накъсано ридание. Дани коленичи над сгърчената фигура, но веднага се отдръпна и притисна ръка към устата си.

— О, боже!

Зрението на Джейми бавно се адаптира към по-плътния мрак. Жената имаше тъмна коса и навярно доскоро е била красива, но сега беше трудно да се разбере, защото лицето й бе ужасно разранено от дузина прорезни рани. Дебелото кожено палто все още покриваше тялото й, но тъмната локва, която се разпростираше по калдъръма, подсказваше наличието на други, невидими наранявания. Беше момичето от улицата. Дъщерята на Атина. Разширените й очи отразяваха ужаса на това, което й бе сторено. Тя се опита да каже нещо, но потрепери и от срязаната й уста бликна кървав фонтан. Дани коленичи отчаяно до нея и заговори в ухото й:

— Сестрите ти и Владетелката ще те посрещнат от другата страна. — Дали си го въобрази, или страхът в тъмните й очи наистина изчезна, преди да угаснат?

Джейми сведе глава над мъртвото момиче, но се напрегна, когато чу тропот от посоката, в която бе изчезнал нападателят. Застана пред Дани, а тя каза тихо:

— Ти се целиш горе, аз долу.

Зададе се забързана фигура и щом забеляза двете сенки пред себе си, спусна ръка към кръста си. Джейми видя ярко проблясващо острие.

— Горе — напомни му Дани.

Джейми обаче вече бе разпознал характерната тениска.

— Ти ли го направи? — попита настоятелно, когато младият дилър се приближи достатъчно.

Теди погледна убитото момиче от Сестринството и поклати безмълвно глава.

— Бързо! — каза им. — Оттук.

Дани се поколеба, но Джейми я дръпна настрани от тялото.

— Вече нищо не можем да направим за нея.

Теди ги поведе обратно към тесния проход и през лабиринт от улички, които така се виеха и преплитаха, че само за няколко минути Джейми напълно изгуби представа в каква посока се движат. Докато тичаха, Дани пипнешком потърси ръката му и той я стисна, за да я успокои.

— Защо й каза онова нещо? — Още докато задаваше въпроса, му стана ясно, че е трябвало да попита по-конкретно. Всъщност искаше да разбере как точно е разбрала какво да каже.

— Предчувствие. — Дани сви рамене, но тонът й подсказваше, че става дума за нещо много по-могъщо. — Просто звучеше правилно.

Докато тичаха, Джейми продължи да наднича през рамо. Изглеждаше малко вероятно някой да е в състояние да ги следва в този лабиринт, само че тук не беше в свои води и го знаеше. Даже Дани Фишер имаше повече представа какво правят, отколкото той. Сестринството някак бе намерило начин да ги последва, готово да помогне с каквото може в търсенето на Короната. Но дори и Сестрите на Изида не можеха да противостоят на зловещата сила, която също бе поела след тях. Сила, толкова безмилостна, че бе покосила младото момиче от Сестринството, без да се замисли, и то с дивашка свирепост, която очевидно целеше да изпрати послание. Момичето бе казало, че „те“ ги следят, и Джейми веднага бе приел, че става дума за Фредерик и „Врил“. Но как бе успял да ги издири Фредерик? Със същия успех можеше да ги преследва и онзи, който бе открил и заклал мъжете, изпратени от Америка, за да убият Джейми. Безпощадността беше очевидна, но пък методът, който бе използван този път, беше различен от онзи при предишните убийства. А съществуваше и трета възможност — сестрите на Изида може би имаха свои собствени врагове. Скритите общества винаги вдъхват страх с тайните, които пазят, а щом Сестринството бе просъществувало две хиляди години, едва ли страдаше от недостиг на тайни. Джейми си задаваше толкова много въпроси, за които нямаше отговори. И усещаше, че няма изгледи нещата да се подобрят в скоро време.

Струваше му се, че алеите не могат да станат по-тесни, но Теди свърна в пролука между две сгради, по която можеха да се придвижват само един по един. В задната част на по-голямата от сградите имаше метална стълба, която стигаше до необозначена врата на първия етаж.

Очите на водача им проблеснаха в тъмнината.

— Стигнахме.