Робин Хоб
Безумният кораб (9) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава седма
Дъщеря на Търговски род

— Стой мирна.

— Боли — протестира Малта и повдигна ръка към кичура, който майка й извиваше. Кефрия избута ръката й обратно.

— Болката е по-голямата част от живота на една жена — прагматично заяви майка й. — Ти сама искаше това, така че свиквай. — Тя умело вплете няколко непокорни косъма.

— Недей да й пълниш главата с подобни глупости — раздразни се Роника. — Само това ни липсваше сега: тя да започне да се изживява като мъченица само защото се е родила жена.

Старицата остави панделките, които бе подреждала, и започна да крачи из стаята.

— Това не ми харесва — рече тя.

— Кое? Първият ухажор на Малта? — В гласа на Кефрия се долавяше развеселена, майчинска топлота.

Малта се навъси. Майка й бе отказвала да приеме, че дъщеря й вече е жена. Само преди няколко седмици Кефрия бе заявила, че дъщеря й е прекалено малка, за да има ухажори. Нима сега тя одобряваше тази идея? Девойката се опита да зърне лицето на майка си в огледалото, само че Кефрия се бе привела над прическата й.

Стаята бе слънчева, изпълнена с аромата на зюмбюли. От прозорците бликаше светлина. Прекрасен пролетен следобед, ден, който би трябвало да е натежал от обещание. Вместо това Малта се чувстваше притисната от неспокойството на другите две жени. В момента течаха приготовленията по посрещането на нейния първи ухажор, а въпреки това веселие отсъстваше. Домът все така си оставаше пропит с траур. Като че смъртта на дядо й беше забранила всички последващи усмивки.

На масичката пред Малта бяха подредени малки съдинки и шишенца с козметика. Нищо от тези неща не беше закупено специално за случая; до едно те бяха пренесени от тоалетката на майка й: обстоятелство, което дразнеше девойката и я караше да се чувства наскърбена. Близките й не си бяха направили труда да купят нещо дори от обикновения пазар. Всички тези багрила бяха приготвени у дома, в кухнята, извлечени като някаква гозба от плодове, цветя и мас. И майка й, и баба й бяха отчайващо старомодни. Как изобщо очакваха местното общество да ги почита, след като живееха като просякини?

На всичкото отгоре двете разговаряха за нея в нейно присъствие, сякаш тя не можеше да чуе думите им.

— Не, с това вече се примирих — рече баба й. Впрочем тя звучеше по-скоро раздразнена, отколкото примирена. — Не ми харесва, че не сме получавали никакви новини от Кайл и Вивачия. Това ме притеснява.

Очевидно Кефрия смяташе, че обсъждането на кораба и нейния съпруг заслужава предпазливо неутрален глас.

— Пролетните ветрове са капризни. Сигурна съм, че той ще се прибере след няколко дни… ако реши да спре в Бингтаун. Възможно е да ни подмине и да продължи направо към Калсид, за да продаде товара си по-бързо.

— За да продаде робите, докато са още живи — не пропусна да се заяде Роника. Старицата винаги се обявяваше против търговията с роби. Твърдеше, че е против робството като идея, но тези й идеали не й пречеха да държи робиня в къщата. Лицемерието й намираше и друг израз: тревогата й не се отнасяше за превозваните роби, а за самия кораб — тя твърдеше, че живите кораби усещали чувствата на онези, които се намират на борда им. А младите кораби, събудили се неотдавна (като Вивачия), притежавали особено изострена чувствителност.

Малта не беше сигурна във всичко това. Тя смяташе, че самата идея за жив кораб е глупава. Притежаването на подобен съд бе донесло на семейството й единствено дълг и проблеми.

Като например ситуацията, в която тя се беше оказала сега. След като месеци наред бе умолявала да започне да се облича и общува като млада жена, а не като момиченце, близките й най-сетне бяха склонили. Но не защото бяха осъзнали разумността на молбите й, много моля. Не. Причината беше някакъв глупав договор, който казваше, че ако баба й не е в състояние да изплаща вноските по живия кораб, едно от децата в семейството трябва да замине за Дъждовните земи вместо злато.

Цялата ситуация беше крещящо несправедлива. Малта беше млада, изпълнена с живот. И кой щеше да бъде нейният първи ухажор? Някой млад и предприемчив красавец като Керуин Трел? Някой меланхоличен и чувствителен поет като Крион Трентор? Не. На Малта Вестрит подобно нещо не се полага, господа. Не, тя щеше да получи някакъв брадавичест Дъждовен Търговец, мъж тъй обезобразен, че при идванията си в Бингтаун той трябваше да крие тялото си под наметало с качулка и воал. Нейните близки изобщо бяха ли се замисляли как щеше да се чувства тя край подобен човек? Къде ти! Те бяха прекалено заети да се тревожат за кораба, за драгоценния Уинтроу и вятърничавата леля Алтея. Малта не я смятаха за нищо. Дори и в този момент, докато й помагаха да се приготви, те не мислеха за нея, а я третираха като неодушевен предмет. Това можеше да се окаже най-важният ден в живота й, а те седнали да спорят за робство!

— … прави всичко това в името на семейството си. — Майка й говореше с нисък, сдържан глас. — Дори и ти трябва да признаеш това. Понякога Кайл може изобщо да не се замисля за чувствата на другите, това е така. Моите той е наранявал неведнъж. Но той не е лош или себичен. Той никога не е предприемал нещо, за което да не е вярвал, че е за наше добро.

Малта остана изненадана, че майка й го защитава. Кефрия се бе скарала с баща й непосредствено преди отплаването му и оттогава почти не говореше за него. Може би по своя си смирен, свит начин тя все още изпитваше загриженост към съпруга си.

Малта винаги бе съжалявала баща си: беше срамота, че тъй красив и дързък капитан е взел за своя съпруга подобна свита жена, лишена от всякакъв интерес към обществото и модата. Той заслужаваше жена, която се облича добре, която организира вечеринки в дома си и се старае да подбере най-добрия партньор за своята дъщеря.

Това я наведе на нова тревожна мисъл.

— Какво ще облечеш днес? — обърна се Малта към майка си.

— Същото, с което съм облечена и сега — тросна се Кефрия. — И повече няма да обсъждам тази тема. Рейн ще дойде заради теб, а не заради мен. — С по-тих глас тя добави. — Твоята коса сияе като самата нощ. Съмнявам се, че той ще обръща внимание на друго.

Малта не допусна на редкия комплимент да я разсее. Простоватата синя вълнена роба, с която майка й бе облечена, беше поне на три години. Дрехата бе поддържана добре и не изглеждаше захабена, но това не оправдаваше скучния й вид.

— Няма ли поне да си направиш прическа и да си сложиш бижута? — примоли се тя с едва ли не отчаян глас. — Вие двете с баба винаги искате от мен да се обличам добре и да се държа пристойно, когато ме вземате по работа със себе си. Нима сега няма да сторите същото за мен?

Тя изви глава от огледалото, за да ги погледне без неговото посредничество. И двете изглеждаха изненадани.

— Рейн Купрус може да не е първороден син, но пак си остава член на едно от най-заможните и влиятелни Дъждовни семейства. Вие самите сте ми казвали това. Не трябва ли всички да сме облечени както се полага за посрещането на подобен гост, пък дори и ако вие тайничко се надявате, че той ще ме намери за скучна и бързо ще си отиде? — С по-тих глас девойката добави: — Мисля, че на себе си дължим поне толкова самоуважение.

— Малта… — въздъхна майка й.

— Мисля, че тя е права — неочаквано каза баба й. Дребната възрастна жена, превила гръб в робата на вдовица, неочаквано се изправи. — Не, тя наистина е права. И двете бяхме късогледи. Без значение е дали одобряваме пристигането на Рейн. Важното е, че сме му дали позволението си. Родът Купрус притежава дълга ни за Вивачия. Договорът ни сега е сключен с тях. Ние им дължим същата почит, която отдавахме на семейство Фестрю, същото лице.

Роника започна да отброява върху пръстите си.

— Приготвили сме трапеза, а стаите са почистени. Можем да накараме Рейч да сервира, тя се справя добре. Иска ми се бавачката още да беше при нас, но предложението, което тя получи, беше прекалено изгодно, за да я карам да откаже. Дали да не поискаме от Давад да ни заеме още неколцина от слугите си?

— Да, бихме могли — колебливо поде майката на Малта.

— Не, моля ви, недейте! — намеси се Малта. — Слугите на Давад са отвратителни, невъзпитани и нахални. С тях само ще бъде по-лошо. Нека да представим домакинството си такова, каквото е. Вие какво бихте намерили за по-благопристойно? Дом с ограничени възможности, който избира най-доброто в рамките на бюджета си, или домакинство, което заема неумела помощ?

Беше й приятно да види изненадата на другите две жени. Майка й се усмихна гордо и каза:

— Тя е права. Радвам се да чуя подобни думи от теб, дъще.

Бабиното й одобрение бе по-предпазливо. Роника сви устни, но все пак кимна. А Малта започна да извърта глава към огледалото, за да провери резултатите от работата на майка си. Задоволителна. За момент тя погледна към образа на баба си. Старицата все още я наблюдаваше. Очевидно Роника Вестрит трудно можеше да преглътне, че тя не е единствената притежателка на разсъдък в този дом… Да, това беше. Старицата се дразнеше, че Малта е способна да мисли самостоятелно. Но Кефрия изпитваше искрена гордост. Нея девойката можеше да спечели на своя страна. Защо не се беше замисляла за това преди?

Тя бе споходена от вдъхновение.

— Благодаря ти, мамо. Косата ми изглежда прекрасно. Сега е мой ред. Ела, седни. — Малта се надигна и довлече сепнатата си майка до стола, настанявайки я на досегашното си място. Там сне фибите от косата й и кичурите се разляха по раменете на Кефрия. — Ти подреждаш косата си като някаква старомодна бабичка — додаде тя. Не беше нужно да изтъква, че баба й имаше сходна прическа.

Девойката се приведе, за да постави лице редом с майчиното си, и улови погледа й в отражението.

— Сега ще сложим малко цветя. И от онези игли с перлите. Все пак е пролет, когато разцъфва нов живот.

Малта взе четката със сребърната дръжка и започна да разресва косата й. И се усмихна към образа.

— След като не можем да си позволим нови роби и рокли преди татко да се върне, бихме могли да избродираме старите. Сигурна съм, че това би му харесало. Освен това е крайно време да ме научиш на онзи бод. Може да ми го покажеш, след като Рейн си тръгне…

 

 

Роника Вестрит изпитваше съмнение към внезапното послушание на внучката си. Тя изпитваше и неудовлетворение от собствения си песимизъм, но въпреки това не смееше да го заглуши. И проклинаше обстоятелствата, заложили репутацията и положението на семейството й в ръцете на едно вятърничаво момиче. Още по-ужасяващо бе обстоятелството, че тези девически ръце бяха алчни, а глупостта на Малта се съчетаваше с хитроумие. Ако момичето впрегнеше този ум в истинска полза за близките си и нея самата, Вестритови биха се гордели с нея. Но в настоящата ситуация тя представляваше опасно бреме.

Старицата безшумно напусна стаята, оставяйки Малта да сплита косата на майка си. Тя мрачно си помисли, че ако имаха късмет, може би Рейн Купрус щеше да ги отърве от малката напаст. За нея определено би било облекчение вече да не трябва да се съобразява с коварството й. Но в следващия момент Роника си я представи като снаха на Яни Купрус и потръпна. Не. Малта беше проблем на семейство Вестрит. Те трябваше да я задържат у дома, докато я научат да се държи подобаващо. Макар понякога да й се струваше, че физическите окови са единственият начин за осъществяването на подобно намерение.

Тя избра да подири спокойствието на спалнята си. С приближаването на пролетта там също бе извършено традиционното за това време от годината почистване. Ала то не бе помогнало. В помещението все така се долавяше загатнат мирис на болест. В тази атмосфера ярките слънчеви лъчи изглеждаха някак престорени.

Възрастната жена се настани пред собствената си тоалетна масичка и се загледа в огледалото. Малта беше права: Роника действително се бе превърнала в старомодна бабичка. Тя никога не се бе смятала за красива, ала по времето на Ефрън бе полагала всички грижи за вида си. С неговата смърт бе изчезнала причината, карала я да предприема тези грижи. Тя изобщо бе престанала да бъде жена. Бръчките по лицето й се бяха изострили, под брадичката висеше значително количество кожа. Бурканчетата масла и помади върху масичката бяха прашасали. Съдържанието на кутийката с бижута й се струваше чуждо. Кога за последен път бе обръщала внимание на външния си вид? Кога за последно се бе интересувала от него?

Тя въздъхна.

— Ефрън…

Само това изрече тя — като молба, извинение и сбогуване. Подир това възрастната жена разпусна косите си. И се навъси заради проредяването им. Тя обгърна лицето си с ръце, опита се да приглади бръчките, ограждащи устата й. Накрая поклати глава и се приведе да издуха прахта от първото бурканче, преди да го отвори.

Тя точно приключваше и посягаше да си сложи парфюм, когато Рейч плахо почука на вратата. Роника знаеше, че е тя: след напускането на старата бавачка Рейч бе единствената слугиня.

Единствена в дом, някога гъмжал от прислуга.

Още с влизането на робинята Роника разбра причината за идването й. Единствено посещенията на Давад Рестарт извикваха специфичната полуприкрита омраза в погледа на младата жена. Рейч все още винеше него за смъртта на сина си, починал по време на пътуването с робския кораб. Дори самото споменаване на въпросния Търговец пораждаше този поглед. Това бяха единствените случаи, в които Рейч губеше обичайната си апатия.

— Само не ми казвай… — въздъхна Роника, макар вече да отгатваше, че Давад се е настанил във всекидневната.

— Простете, госпожо — с почти безстрастен глас отвърна Рейч. — Търговецът Рестарт настоява, че трябва да се срещне с вас.

— Разбрах — отново въздъхна старицата и се оттласна от стола. — Ще сляза при него веднага щом се преоблека. Не, не си прави труда да му съобщаваш това. Щом той не може да си направи труда да изпрати лакей, както подобава, ще му се наложи да изчака да се приготвя. Ела да ми помогнеш за обличането.

Тя се опита да обърне нещата на шега, ала Рейч продължаваше да стиска устни. Давад я бе изпратил при Вестритови още по времето, когато Ефрън бе боледувал, привидно като услуга. Роника подозираше, че в действителност той просто е искал да се отърве от убийствения й поглед. Технически Рейч все още му принадлежеше, защото по джамаилския закон тя се водеше робиня. Но Бингтаун не признаваше робството. Тук Рейч представляваше слугиня, която трябваше да отработва определен срок. Покрай новодошлите спекуланти в града имаше много подобна прислуга.

Роника никак не бързаше да се преоблича. Тя дълго си подбира тоалет, преди в крайна сметка да се спре на една бледозелена ленена рокля. Струваше й се, че от цяла вечност насам не е обличала нещо различно от домашна роба. В зелената одежда тя се чувстваше незащитена, дори и когато приключи с обличането й.

На излизане тя поспря, за да се огледа. Е, не изглеждаше прекрасно. Не изглеждаше млада. Но отново бе придобила вида, подобаващ на една семейна водителка. Достоен вид.

От кутийката с бижута избра огърлица с перли и сходни обици. Тъй. Нека сега малката повлекана пак я нарече бабичка.

При извръщането си от огледалото тя откри, че Рейч я наблюдава с удивление. Роника се почувства почти поласкана от изненадата на слугинята.

— Отивам при него. Ще бъдеш ли така добра да поднесеш кафе и малко сладкиши? Съвсем простички, не искам да го окуражавам да остане.

— Да, госпожо. — Рейч направи реверанс и излезе.

А Роника се отправи към всекидневната. Перлите все още хладнееха приятно върху кожата й. Беше странно как няколко накита и малко грижи бяха променили начина, по който тя се чувстваше. Дълбоката скръб все още присъстваше, заедно с гнева към всичко онова, връхлетяло я подир смъртта на Ефрън. Цяла зима бе давала всичко от себе си, за да понесе ударите. Бе й се наложило с ужас да установи, че доверието, което бе оказала на своя зет, е било неоправдано. Алчността на Кайл бе прогонила Алтея, а стремежът му към пълен контрол почти бе обездвижил Кефрия. На всичкото отгоре Малта бе започнала да издава склонността си да се превърне в копие на баща си. Преди няколко месеца Кефрия бе обещала, че ще овладее дъщеря си. При тази мисъл Роника тихо изсумтя. До този момент единствените промени се състояха в нарасналото коварство на Малта.

На прага на всекидневната тя поспря и прогони тези мисли. С усилие прогони смръщването от челото си и заповяда на лицето си да се успокои. Накрая изправи глава, отвори вратата и пристъпи вътре с думите:

— Добро утро, Давад. Посещението ти е изненада за нас.

Той стоеше с гръб към нея, край прозореца — бе взел една книга и я разлистваше. Със заобления си гръб, обвит в тъмносин сюртук, Давад й напомняше на влетял в стаята бръмбар.

Търговецът затвори книгата и се обърна.

— Не е изненадващо, а невъзпитано. Дори един грубиянин като мен знае, че не бива да идва неканен. Но аз знаех, че няма да ми откажеш и… Ти изглеждаш смайващо, Роника!

Погледът му я обходи с прекомерна фамилиарност, което я накара да се изчерви. Върху топчестото лице на натрапника изникна усмивка.

— Бях привикнал да те виждам все в мрачни дрехи и бях забравил как изглеждаше в действителност. Аз си спомням тази рокля. Тя е стара, нали? Ти май я носеше на един от приемите, на които обяви, че Кефрия е сгодена за Кайл. С нея изглеждаш години по-млада! Сигурно си горда, че след цялото това време тя още ти става.

Роника поклати глава.

— Само ти, Давад Рестарт, би успял да изречеш толкова комплименти и накрая да ги обезсмислиш.

Той я погледна неразбиращо. Както винаги, старият семеен приятел дори не осъзнаваше нетактичността си.

— Ела, седни — подкани го Роника, сама настаняваща се на канапето. — Казах на Рейч да поднесе кафе, но ще трябва да те предупредя, че имам съвсем малко време. Днес очакваме Рейн Купрус. Това ще бъде първото му посещение при Малта, а още не сме приключили с всички приготовления.

— Зная — призна Давад. — Целият град обсъжда това. Малко е необичайно да позволиш мъж да я ухажва, преди тя да е била представена официално? Макар да съм сигурен, че тя се смята за готова, особено след онзи есенен бал… Не те виня, че искаш да я омъжиш толкова скоро. Колкото по-рано това момиче се кротне, толкова по-добре ще бъде за цял Бингтаун. — Той замълча и прочисти гърло. За пръв път от началото на визитата си той придоби смутен вид. — Всъщност, Роника, точно с това е свързано посещението ми. Налага се да те помоля за една много голяма услуга.

— Дошъл си да искаш услуга, която по някакъв начин е свързана с идването на Рейн? — Роника го погледна объркано. В същото време тя започваше да изпитва притеснение.

— Именно. Става дума за нещо много просто. Уреди и аз да присъствам. Моля те.

Тя успя да не зяпне насреща му. А появата на Рейч й спести необходимостта да отговаря веднага. Въпреки това старицата я отпрати веднага — тя нямаше намерение да я кара да поднася кафе на човек, когото мрази. Наливането на течността й предостави няколко секунди размисъл.

Давад заговори отново, изпреварвайки тактичния й отказ.

— Зная, че не би било подобаващо, но съм измислил оправдание.

Възрастната жена реши да изостави любезностите.

— Давад, аз нямам намерение да предоставям оправдания. Семейство Купрус е изключително влиятелно. В ситуацията, в която съм изпаднала сега, не мога да допусна да наскърбя когото и да било, още по-малко един от потомците на подобен род. Ти дори не ми каза причината, поради която искаш да се срещнеш с момчето. По традиция единствено близките на девойката присъстват на първото посещение. За да се чувства ухажорът по-добре.

— Да, зная. Но след като Ефрън е мъртъв, а бащата на Малта е в морето, ти би могла да ме представиш като стар приятел на семейството, който един вид… се грижи за вас в отсъствие на мъжете ви.

Видял изражението й, Търговецът заглъхна.

— Давад, ти много добре знаеш, че аз никога не съм се нуждаела от мъж, който да се грижи за мен. Когато момичетата бяха малки, а Ефрън почти не се прибираше, аз се оправях сама. Никога не съм искала от приятелите му да ми помагат в сделките или да се занимават с проблеми, които ми се струват неприятни. Цял Бингтаун знае това. Такава съм си аз. Наистина ли очакваш, че сега, когато съм останала сама, ще се крия зад теб? Забрави. Рейн Купрус пристига днес, за да се срещне със семейството на девойката, която желае да вземе за своя съпруга. Той ще ни види такива, каквито сме.

Роника поспря, за да си поеме дъх след този изблик. Давад побърза да се възползва от момента.

— Искам от теб това заради самия себе си. Да, ще бъда честен с теб, за теб няма да има никаква полза, признавам го открито. Възможно е присъствието ми дори да се окаже в твой ущърб. Са знае, не едно от местните семейства отказва да ме приеме. Много добре ми е известно, че аз съм жив срам за обществото. В началото това се дължеше на неумението ми. Мен никога не ме е бивало в социалните неща. Това беше стихията на Дорил. Тя винаги се грижеше за тях. След като тя умря, мнозина се отнасяха мило към мен, пък макар и само в нейна памет, по инерция. Ала с течение на годините все по-малко ставаха онези, които биха ме нарекли приятел. Аз дори не се усещам, когато наскърбявам хората. Днес ти си единствената сред Търговците, която бих могъл да нарека приятелка.

Той помълча и въздъхна.

— Няма към кого друг да се обърна. А зная, че трябва отново да се сдобия с връзки. Ако можех сам да си изградя такива с Дъждовните Търговци, бих го сторил. Зная, че мнозина в Бингтаун не одобряват делата ми. Те казват, че аз се подмазвам на чужденците, че търговията с роби е позор, че аз съм предал Търговците. Но ти знаеш, че аз правя това, за да оцелея. Какво друго бих могъл да сторя? Погледни ме. Аз си нямам никого, принуден, съм да разчитам единствено на себе си. Нямам жена, която да ме утеши, нито деца, на които да оставя наследството си. Просто се опитвам да запазя достатъчно, за да изживея спокойно старините си. Защото те ще донесат края на всичко. — Той замълча и довърши с притихнал глас. — Моят род ще свърши с мен.

По средата на оплакванията му Роника бе затворила очи. При последвалата въздишка тя отново ги отвори.

— Засрами се, Давад — укори го тя. — Не се опитвай да изтръгнеш съжаление от мен, защото аз не съжалявам дори себе си. Ти сам знаеш причините за проблемите си, нали току-що ги изреди. Ако искаш да си върнеш уважението на Търговците, престани да сътрудничиш на спекулантите. Престани да търгуваш с хора. Стани отново онзи, който си бил, и приятелите ще се върнат на свой ред. Това няма да стане бързо, защото ти си наскърбил мнозина. Но в един момент то ще стане. Ти си един от нас. В мига, в който си го припомниш, останалите също ще си го спомнят.

— А междувременно тихичко да мра от глад? — изтърси Търговецът. И за да не допусне подобна страховита орис, той отхапа от парчето сладкиш.

— Няма да умреш от глад — неумолимо изтъкна Роника. — Ти сам каза, че трябва да се грижиш единствено за себе си. Притежаваш достатъчно имоти, за да се изхранваш от приходите им, дори и ако избереш да прекараш в бездействие остатъка от живота си. Да не говорим, че допълнително би могъл да намалиш разходите си, като освободиш някои от слугите си и започнеш сам да отглеждаш част от храната си. Да се ограничиш до най-необходимото, както постъпихме ние с Кефрия. А що се отнася до самотата… Ако не ме лъже паметта, ти имаш племенничка. Сближи се с нея, щом искаш наследница. Това може да заглади отношенията ти с онези от роднините ти.

— Тя ме мрази. — Давад прогони тази идея едновременно с трохите, посипали се в скута му. — Заради нещо, което съм бил казал на съпруга й, още когато той беше неин годеник. Тя страни от мен като от чумав. Положението е непоправимо. — Той сръбна от кафето си. — Пък и на какво основание критикуваш моето търгуване с роби? Нима Кайл не се е захванал точно с това?

Забелязал помрачнялото й лице, той побърза да смени тактиката.

— Моля те, Роника. Няма да стоя дълго. Просто ми позволи да остана, когато той дойде, за да ме представиш като приятел на семейството. Това е всичко. Просто ми помогни да установя познанство. С останалото ще се заема сам.

Той я погледна умоляващо. Ароматното масло, което бе втрил в косата си, бе започнало да прокапва върху челото. Той имаше жалък вид. Беше стар семеен приятел. Търгуваше с роби. Двамата с Дорил бяха сключили брак седмица след Роника и Ефрън; двете влюбени двойки бяха танцували на сватбите си. Той със сигурност щеше да изтърси нещо неподходящо пред Рейн. И беше дошъл при нея като единствената си надежда.

Същинско преносимо бедствие.

Тя все така се взираше в него, когато Кефрия влезе.

— Давад! — възкликна дъщеря й и се усмихна сковано. Очите й придобиха стреснат вид. — Каква изненада! Нямах представа, че си тук.

Давад побърза да се надигне, при което едва не събори чашата си с кафе. Той се втурна към Кефрия, сграбчи десницата й и със сияещо лице обясни:

— Зная, че това не е най-подходящият момент, но просто не можах да се сдържа. Тъй като Кайл го няма, сметнах за удачно у дома да има мъж, който да оцени младежа, решил да ухажва нашата Малта.

— Аха — промълви Кефрия. И хвърли остър поглед към майка си.

Роника се раздвижи:

— Тъкмо казвах на Давад, че това е недопустимо. По-късно, ако младите задълбочат отношенията си, ще поканим семейните си приятели на чай. Тогава би било по-подходящо за него да се запознае с Рейн и семейството му.

— Да, вероятно — бавно каза Давад. — Щом това е всичко, което можеш да предложиш на най-стария си приятел, Роника Вестрит, аз ще вървя и ще дойда отново, когато съм поканен.

— Вече е прекалено късно — промълви Кефрия. — Точно по тази причина дойдох да те потърся, майко. Рейн и близките му вече са тук.

Старицата бързо се надигна.

— И близките му? Къде са?

— В другата дневна. Да, зная, аз също не ги очаквах по това време. Смятах, че Рейн ще дойде някъде в късния следобед. Пътували са бързо. Както и да е. Яни Купрус е с него, а също и по-големият му брат… Бендир. Отвън чакат слуги, понесли подаръци… Майко, трябва да ми помогнеш. Ние нямаме почти никаква прислуга, как ще…

— Много просто — намеси се Давад. Само за миг той се бе превърнал от просител в командир. — Нали все още пазите едно конярче. Изпратете ми го. Аз ще му дам бележка, която то да отнесе до моя дом. За нула време моите слуги ще пристигнат тук. Дискретно, разбира се. Ще им дам изрични нареждания да се държат като ваша прислуга и…

— И когато слуховете се разнесат из Бингтаун, ние ще станем за смях. Не, Давад. — Сега беше ред на Роника да въздъхва. — Ние сме принудени да приемем предложението ти. Но щом ще трябва да заемаме слуги, то няма да бъде тайно. Твоята добрина не бива да бъде укривана в името на нашата гордост.

Със закъснение тя осъзна, че мнението на дъщеря й може да не съвпада. Роника се обърна към нея.

— Ти съгласна ли си? — попита възрастната жена.

Кефрия безпомощно поклати глава.

— Принудена съм да се съглася. Но на Малта това никак няма да се хареса.

Последните думи тя изрече по-скоро на себе си.

— Тя няма защо да се притеснява за това. — В този момент Давад сияеше. На Роника страшно й се искаше да го халоса с нещо. — Сигурен съм, че тя ще бъде прекалено заинтригувана от своя ухажор, за да обръща внимание на един стар семеен приятел. Би ли ми дала късче хартия, Роника… Ей сега ще надраскам бележката и ще изпратим момчето.

Напук на притесненията на Роника, всичко протече гладко. Кефрия се върна при гостите с уверението, че майка й ще се появи скоро. Съобщението бе изпратено. Междувременно Давад настоя да пооправи вида си. Роника бе сигурна, че това му желание не е породено от грижа за нея, но въпреки това тя му помогна да си избърше лицето и приведе косата си в по-сносен вид. За панталона нищо не би могло да помогне, увери я той, всичките му панталони увисвали в коленете. Що се отнася до одеждата, тя била нова, по съвременната мода. Тук Роника трябваше да си прехапе езика и да премълчи мнението си за разликата между модерно и подобаващо. С голямо смущение тя прекрачи прага на дневната, хванала Давад под ръка.

Тя бе чувала, че обичаите по ухажване на Дъждовните земи са по-малко сдържани от тези в Бингтаун. Пък нали и Рейн бе приет с условието, че няма да предлага скъпи подаръци, които да замаят девойката. Роника бе очаквала, че той ще донесе букет цветя, може би някакви прости десерти. И очакваше да зърне срамежлив млад мъж, придружен от свой чичо или наставник.

Вместо това тя почти не можа да познае стаята, чийто праг прекрачи. Цветята, които двете с Кефрия бяха донесли от градината, се губеха сред кошници и вази с екзотични Дъждовни цветя. Техният аромат изпълваше въздуха. Подноси и купи с плодове, бутилки с вино и подноси със сладкиши бяха се присъединили към почерпката, която домакините бяха приготвили. Пъстри пойни птици подскачаха в месингова клетка, окачена сред клоните на изкуствено дърво. Невръстна котка не спираше да подскача под клетката. Из помещението продължаваха да се движат слуги, местни и доведени, за да продължат трансформацията. Млад мъж с покрито лице тъкмо довършваше настройването на преносимата си арфа.

Яни Купрус пристъпи да я посрещне едновременно с първите ноти на музиката. Тя бе скрила лицето си зад воал от бяла дантела, украсен с перли. Качулката й бе спусната назад, украсена с копринени пискюли в почти всички оттенъци на синьото. Освен това Търговката носеше блуза с разкошни панделки и свободни панталони, пристегнати в глезените с още панделки. Самият плат на одеждите почти не се виждаше от бродерия.

Роника за първи път виждаше подобна дреха, но веднага разбра, че много скоро този стил ще се пренесе в Бингтаун. В този момент тя се чувстваше не като домакиня, а като гостенка, по вълшебен начин пренесена в Дъждовните земи.

Усмивката на Яни бе топла; само един бърз объркан поглед издаде любопитството й към Давад.

— Радвам се, че ти също се присъединяваш към нас — приветства я Яни. Със смущаваща фамилиарност тя взе ръцете й в своите и се приведе по-близо. — Сигурно се гордееш с дъщеря си. Тя ни приветства тъй топло и умело. Тя е същинска ценност. А Малта! Вече разбирам защо синът ми бе завладян тъй бързо и тъй дълбоко. Тя наистина е млада, както ме предупреди, но вече разцъфва. Всеки млад мъж би бил поразен от подобни очи. Нищо чудно, че той с такова усърдие подбираше подаръците си. Признавам, когато цветята са струпани по такъв начин, те изглеждат малко пресилено, но нека проявим разбиране към нетърпението на един млад мъж.

— Особено когато вече е късно да сторим друго! — намеси се Давад, изпреварил внимателния отговор на Роника. Той пристъпи напред и отпусна длан върху все още събраните ръце на жените. — Добре дошли в дома Вестрит. Аз съм Давад Рестарт, дългогодишен приятел на семейството. За нас е голяма чест да ви посрещнем тук; поласкани сме от вниманието, което вашият Рейн оказва на нашата Малта. Двамата наистина изглеждат очарователно!

Думите му бяха съвсем различни от нещата, които Роника би избрала да изрече в отговор. Тя едва не избухна. За момент Яни насочи погледа си към нея, сетне меко, но подчертано измъкна ръката си изпод неговата.

— Помня ви добре, Търговецо Рестарт.

Тонът й бе хладен — очевидно тя не го помнеше с добро. Но Давад не усети намека.

— Възхитен съм, че сте ме запомнили — радостно възкликна той и се ухили насреща й. Очевидно той смяташе, че нещата вървят добре.

Роника знаеше, че трябва да каже нещо, ала не можеше да измисли нищо смислено. Тя подири убежище в баналното.

— Тези цветя са прекрасни. Само Дъждовните земи раждат подобни чудни ухания и багри.

Яни се извъртя едва забележимо, но все пак достатъчно, за да насочи вниманието си изцяло към Роника, изключвайки Давад от разговора им.

— Много се радвам, че ти харесват. Боях се, че ще ме укориш, задето съм позволила на Рейн да прибягва до подобно обилие. Зная, че ние се бяхме разбрали за по-скромни подаръци.

Роника наистина смяташе, че Яни Купрус е нарушила споразумението, но преди да е открила тактичен начин да намекне, че Рейн не бива да го прави отново, Давад се намеси за пореден път.

— Скромни? Скромността няма място в страстта на един млад мъж! Ако аз отново бях момче и ухажвах момиче като Малта, също щях да я засипя с подаръци.

Роника най-сетне успя да надвие проклетото си безмълвие.

— А аз съм сигурна, че младеж като Рейн би искал да бъде ценѐн заради самия себе си, а не заради даровете си. Подобна проява е подходяща за официалното им запознаване, но аз съм сигурна, че следващите им срещи ще протичат по-сдържано.

Насочвайки тези думи към Давад, Роника се надяваше, че ще изтъкне позицията си, без да дава основания за насрещна обида.

— Глупости! — настояваше Давад. — Погледни ги. Нима тя ти изглежда като човек, настояващ за скромност?

Малта седеше като кралица сред цветята. Тя се бе настанила в един фотьойл, поставила огромен букет върху коленете си. От всички страни я обграждаха съдове с цъфнали цветя и зеленина. Огромно червено цвете бе прикрепено към рамото на бялата й рокля. Друго се намираше сред косата й. Тези живи украшения подчертаваха мекия цвят на кожата й и караха косите й да изглеждат още по-лъскави. Тя бе свела очи и тихо разговаряше с младежа, застанал край нея. На моменти девойката го поглеждаше изпод клепки. В тези мигове тя се усмихваше едва забележимо.

Рейн Купрус бе облечен изцяло в синьо. Наметалото си с лазурен цвят бе преметнал върху един от свободните столове. Той носеше традиционното за мъжете от Дъждовните земи облекло — свободни панталони и риза с дълги ръкави — което скриваше деформациите от погледа. Кръста си младежът бе пристегнал с тъмносин пояс, по-тъмен оттенък от останалите одежди. Под панталоните му надничаха черни ботуши. Ръкавиците му също бяха черни, украсени със сини огнени кристали: стилна и небрежна проява на заможност. Качулката му бе простовата, изработена от същия материал като пояса. Прикаченият към нея воал бе непрозрачен, тъмен. Лицето му не се виждаше, ала съсредоточението му личеше в начина, по който младият мъж бе наклонил глава.

— Малта е много млада — бързо изрече Роника в стремежа си да измести темата. — Тя не е способна да избере предпазливост. От мен и от майка й зависи да бъдем сдържани. Двете с Яни се съгласихме, че за доброто на младите не бива да им позволяваме да бъдат импулсивни.

— Аз пък не виждам причина — весело възрази Давад. — От това ще произлезе само добро. В един момент Малта ще трябва да сключи брак. Защо да пречим на младите да се обичат. От това Яни ще може да очаква внуци, а ти — правнуци. И не се съмнявам, изгодни за всички споразумения.

Мъчителна беше тромавостта, с която той насочваше разговора в интересуващата го посока. В течение на годините Роника отлично бе опознала Давад. Той беше стар приятел на семейството, който истински бе загрижен за Малта и бъдещето й. Ала по-голямата част от вниманието му неизменно оставаше отдадена на търговията и произтичащите от нея приходи. Такъв си беше умът му. Той никога не се поколебаваше да използва приятелствата си за доброто на сделките си. И съответно, рядко би се отказал от печалба в името на приятелството.

Всичко това премина през ума на Роника за частица от мига. Сега тя видя Давад открито. Тя никога не бе се замисляла над последиците от дружбата с подобен приятел. Дори различията в идеите им не я бяха накарали да прекъсне отношенията с него даже когато повечето от другите Търговци бяха постъпили точно по този начин. Той не беше лош човек, просто не се замисляше достатъчно над нещата, които правеше. Стига печалбата да го призовеше, той не се посвеняваше да започне да пренася роби и да се замеси в съмнителните дела на спекулантите. Ето, че сега не се свенеше да опита да извлече печалба от ухажването на Малта. Той не го правеше с лошо чувство; не си беше направил труда да се замисля за правилно и грешно.

Ала това не го правеше безобиден. Не и с оглед на нещата, които той можеше да причини на семейство Вестрит, ако наскърбеше Яни Купрус. Родът Купрус притежаваше оставащите им дългове по изплащането на Вивачия. Тези обстоятелства бяха принудили Роника неохотно да уважи интереса, проявен от Рейн, очаквайки, че той скоро сам ще осъзнае колко млада и неподходяща е Малта. И отказът му щеше да им даде известно предимство. Тогава родът Вестрит би встъпил в ролята на наскърбената страна; родът Купрус щеше да проявява по-голяма сдържаност в изискванията си. Ала ако Купрусови прекъснеха ухажването заради нежеланите връзки на семейство Вестрит, отношението на другите Търговци също щеше да се промени. Роника вече бе усетила известна хладина заради познанството си с Давад Рестарт. Тя щеше да се окаже затънала във финансово тресавище, ако този бойкот бъдеше пренесен в търговската сфера.

Най-разумно би било просто да се отърве от Давад Рестарт.

Лоялността забраняваше това. И гордостта. Ако семейство Вестрит допуснеше да бъде ръководено от онова, което останалите приемат за правилно, те биха изгубили контрол върху съдбата си.

Не че им беше останал кой знае какъв контрол…

Мълчанието бе придобило тягостен характер. Роника отново бе застинала, скована от своеобразно удивление. Каква ли глупост щеше да изтърси Давад сега? Той изобщо не усещаше грешките си. Ето и сега, той се усмихна широко и поде:

— И като стана дума за сделки…

Спасението се появи от неочаквана посока под формата на Кефрия. Дребните капчици пот върху челото й бяха единственият признак на смущението, което тя несъмнено изпитваше заради факта, че Давад Рестарт се бе застоял тъй дълго край гостенката им. Кефрия леко го докосна по ръката и тихо го помоли да й помогне в кухнята. Слугите се затруднявали да отворят някои от вината; не би ли могъл той да се погрижи лично?

Кефрия бе проявила похвална досетливост. Виното и правилното му поднасяне бяха сред любимите теми на Давад. Той бързо се отдалечи, последван от кимащата Кефрия: той вече й обясняваше най-правилния метод за отпушването на бутилка. Роника си отдъхна.

— Чудя се как изобщо го търпиш — тихо отбеляза Яни. Подир Давадовото оттегляне тя отново се бе приближила до Роника и й говореше тихо. — Онзи ден чух, че са започнали да го наричат Продателя. Всички знаят, че той изпълнява ролята на посредник за спекулантите в много от противните им дела. Говори се, че той е замесен и с онези от тях, които се опитват да закупят Парагон.

— Това предложение е шокиращо с нелепостта си — съгласи се Роника. — Недопустимо е, че Лъдчънсови изобщо ги изслушват? — Тя се усмихна, докато излагаше мнението си. И за да не остави съмнения, че същинският смисъл е бил неразбран, домакинята продължи. — Все пак за всяка сделка са нужни две страни.

— Така е — хладно се съгласи Яни Купрус. — И все пак не е ли жестоко от страна на Давад да изкушава семейство Лъдчънс с подобни предложения? Той много добре знае в колко лоша ситуация са изпаднали те.

— За повечето бингтаунски Търговци са настъпили трудни времена. Родът Вестрит също не прави изключение. Затова ние оформяме съюзи, дори и такива, които биха изглеждали странни. Давад, например, днес дойде при мен, за да предложи да ми заеме слугите си. Той знаеше, че сме останали почти без прислуга.

Така. Това вече бе открито. Ако интересът на Рейн се основаваше на някакво погрешно разбиране за богатствата на семейство Вестрит, много скоро младежът щеше да се оттегли.

Но в отговора на Яни Купрус Роника установи, че е преценила несправедливо уменията на своята гостенка.

— На мен също ми е известно за финансовите ви затруднения. Приятно ми е да видя, че Рейн ухажва млада жена, която разбира нуждата от скромен живот. Пестеливостта и дисциплината винаги си остават добродетели, без значение колко е заможен човек. Слугите, които доведохме със себе си, не целяха да ви засрамват, а да помогнат на всички ни да се съсредоточим върху най-важното от момента.

В гласа й звучеше искреност и Роника отговори по същия начин.

— Понякога Давад е труден приятел. Аз бих могла да го изоставя, но не виждам полза. Никога не съм уважавала хората, които прогонват раздразнили ги близки. Винаги ми се е струвало, че е дълг на всяко семейство да поправя нещата, без значение колко е болезнено. Защо със семейните ни приятели да е различно? Особено когато ние сме се превърнали в семейство за Давад. Той изгуби съпругата и синовете си заради Червената чума. Може би ти е известно.

Отговорът на Яни я завари неподготвена.

— В такъв случай ти не си прогонила Алтея заради непристойното й поведение?

Този въпрос смая Роника. Такива ли слухове се носеха в Бингтаун, достигнали чак до Дъждовните земи? Тя се зарадва на появата на слугата, спрял пред тях с поднос сладкиши. Наистина ли едва миналата нощ двете с Кефрия ги бяха опекли? Роника си взе един; друг слуга веднага й предложи чаша с някакъв ликьор. Тя прие и отпи.

— Прекрасно е — обърна се тя към Яни.

— Сладкишите също са прекрасни — отвърна Яни. Тя погледна към Рейн и Малта. В този момент младежът се смееше. По движението на главата на майка му личеше, че тя също се усмихва.

Роника обмисляше да избяга от темата, но в крайна сметка реши да продължи разговора. Най-добре да отстрани слуха колкото се може по-рано. Кой знае колко дълго беше се носила тази мълва. Може би от миналото лято.

— Не съм принуждавала Алтея да напусне дома ни. В действителност тя напусна противно на волята ми. Разпределянето на бащиното й наследство много я разстрои. Тя бе очаквала да получи Вивачия и беше наскърбена, когато това не стана. Освен това не одобряваше решението на Кайл за търговията с роби. Двамата се скараха и тя се махна. — Беше й трудно, но въпреки това тя впери поглед право във воала на Яни. — Не зная къде е тя сега. Ако в този момент Алтея изникнеше на прага, бих я приветствала с цялата си душа.

Тя усещаше погледа на Яни върху себе си.

— Въпросът бе нетактичен, ала аз съм свикнала да говоря открито. Не съм искала да те наскърбявам. Винаги съм смятала, че откритите думи оставят най-малко място за неразбиране.

— Аз също съм на това мнение. — Роника отново проследи погледа на гостенката към двамата млади. Малта бе свела лице и извърнала очи настрани. Страните й розовееха засрамено, но очите й бяха весели. Мимиките на Рейн издаваха, че със същото веселие той се опитва да улови погледа на девойката.

— В едно семейство няма място за тайни — добави Яни Купрус.

 

 

Беше прекрасно, далеч по-прекрасно от нещата, които Малта си бе представяла. Ето какво било да се отнасят към теб подобаващо. Душата й бе копняла за това през целия й живот, затова сега се стараеше да попие колкото се може повече наведнъж. Цветя изпълваха с ухание въздуха около нея, всякакви скъпи храни и напитки й бяха предложени, а Рейн й отдаваше цялото си внимание. Просто нямаше начин този ден да стане по-добър. Може би ако някоя от приятелките й бе тук, за да остане впечатлена… Тя си позволи да си го представи: Дело, Китън, Кариса и Полия щяха да седят ей там; от всеки поднос с храни и напитки Малта щеше да си избира първа, а после щеше да праща слугите при приятелките си. По-късно весело щеше да им се извини, че им е обърнала тъй малко внимание. Срамота, Рейн настоял да заграби цялото й време. Но пък мъжете са си такива, щеше да се подсмихне тя. И щеше да им разкаже някои от комплиментите, с които я беше обсипал, да повтори някои от остроумията…

— Може ли да попитам за причината, извикала подобна усмивка върху лицето ти? — попита Рейн. Той стоеше на почтително разстояние от стола й, отказал предложението й да седне.

Малта повдигна очи към прикритото му лице, при което образът угасна. Кой знае що за лице се усмихваше под този воал? Стомахът й трепна неприятно. Но тя не допусна това до лицето си, а отвърна с мелодичен глас.

— Мислех си колко забавно би било, ако някои от приятелките ми също бяха тук, за да споделят всичко това. — С плавен жест тя обхвана цветното обилие.

— А пък аз си мислех обратното — отвърна той. Имаше приятен глас, образован и мъжествен. Воалът леко потрепна заради дъха му.

— Обратното? — гласно се почуди тя и повдигна вежда.

Той не помръдна от мястото си, а промени единствено гласа си.

— Мислех си колко приятно ще бъде, когато съм придобил достатъчно от доверието ти, за да се срещаме сред по-голямо уединение.

Малта трябваше да се ориентира единствено по жестовете и гласа му. Тя не можа да види повдигната вежда или срамежлива усмивка, която да придружава думите. С мъже тя бе разговаряла и преди, дори бе флиртувала в моментите, когато майка й или баба й не бяха с нея, ала никой мъж не бе проявявал подобна откровеност с нея. Това беше и опияняващо, и плашещо. Тя не отговори веднага; през цялото време на колебанието си усещаше, че той изучава лицето й. А Малта не успя да скрие всичките си чувства от него. Как можеше тя да флиртува и да се усмихва, след като не знаеше дали на усмивката й отвръща мъж, или някакъв урод. Тази мисъл прибави хладина към отговора й.

— Първо трябва да решим дали това ухажване ще започне. Не е ли това целта на тази първа среща: да разберем дали сме подходящи един за друг?

Той изсумтя развеселено.

— Госпожице Малта, нека оставим тази занимавка на майките си. Това е тяхната игра. Погледни, дори и в този момент те се обикалят една друга, като боркини, дебнейки и най-малкото невнимание на другата. Те ще уредят сделка, която ни обединява. Не се съмнявам, че и двете семейства ще извлекат полза във всяко едно отношение.

Съвсем леко качулката му кимна към Яни Купрус и Роника Вестрит. Техните лица бяха учтиви, ала пак се долавяше напрегнатост, която издаваше наличието на някакво вербално съревнование.

— Това не е майка ми, а баба ми — изтъкна Малта. — Освен това не разбирам защо говориш за тази среща като за игра. Това е сериозен момент, поне за мен. Нима ти го намираш за тривиален?

— Никога не бих намерил за тривиален който и да е момент, прекаран край теб. В това бъди сигурна. — Той замълча за миг и продължи. — От мига, в който ти отвори кутийката и двамата навлязохме в твоето въображение, аз осъзнах, че на нищо няма да позволя да застане на пътя ми. Твоите близки се опитаха да унищожат надеждите ми с твърдението, че ти си била по-скоро дете, отколкото жена. Това аз намерих за смехотворно. Това е играта, която имам предвид, играта, към която всички родове пристъпват във времето, когато техните потомци пожелаят да встъпят в брачен съюз. Тогава ще бъдат измисляни препятствия, които по най-мистериозен начин да изчезнат, когато бъдат предоставени достатъчно подаръци и изгодни споразумения… Но тези приказки са прекалено прями за нас. Подобни думи засягат кесията, а подминават сърцето. Те не са нито способни, нито достойни да изразяват желанието ми към теб.

Думите му продължаваха да се изливат бързо, несдържани.

— Малта, аз копнея за теб. Копнея да те притежавам, да споделя с теб всяка тайна на сърцето си. Колкото по-бързо моята майка отстъпи пред исканията на семейството ти, толкова по-добре. Кажи на баба си това. Кажи й, че е свободна да поиска всичко, а аз ще се уверя вашият род да го получи, стига да те намеря в обятията си.

Малта трепна и неволно се отдръпна. Нейният шок не бе престорен, но Рейн го разтълкува погрешно. Той побърза да направи крачка назад и да сведе глава.

— Прости ми — дрезгаво каза той. — Аз съм прокълнат да притежавам език, който изрича мислите на сърцето ми, преди главата ми да е успяла да се намеси. Сигурно в този момент ти изглеждам отвратително, като животно, което точи лиги по теб. Имаш най-искрената ми дума, че не е така. В онази вечер, когато те видях пред залата, аз осъзнах, че притежавам не само ум, но и душа. Преди това аз бях единствено мислещ инструмент, който служеше на семейството си, за да увеличи богатствата му. Когато брат ми или сестрите ми говореха за страст и привличане, аз не разбирах думите им. — Рейн замълча да си поеме дъх и се засмя. — Достатъчно е да знаеш съвсем малко за Дъждовния народ, за да ти е известно, че ние се влюбваме съвсем млади и сключваме брак скоро след това. Съгласно тези обичаи аз бях чудак. Някои казваха, че съм бил запленен от работата си и че никога нямало да обикна друго човешко същество.

Презрително изсумтяване съпроводи тези му думи, изразявайки отвращението му към тях. Младият мъж поклати глава и продължи:

— Някои нашепваха, че аз съм бил евнух, неспособен да изпитва мъжка страст. Техните думи също не ме притесняваха. Аз знаех, че притежавам сърце, ала то спеше и аз не виждах нужда да го събуждам. Смятах, че сред руните, които откривах и тълкувах, сред чудноватите механизми, чиито принципи разгадавах, съм открил достатъчно, за да ангажирам мислите си. Ядосах се, когато майка ми настоя да я придружа до Бингтаун за тази среща. Раздразних се, представи си! И всичко това отхвърча настрана в мига, в който се осмелих да разговарям с теб. Както джидзинът припламва при допира, така и твоят глас събуди сърцето ми. Някаква незряла надежда ме накара да ти оставя кутийката. Бях сигурен, че ти няма да я отвориш, убеден, че жена като теб би захвърлила този дар. Но ти не стори това. Ти отгърна душата си и сподели с мен омайна визия… Ти крачеше сред моя роден град, за да го съживиш с присъствието си! Винаги бях смятал, че хладният и притихнал град е моето сърце. Можеш да си представиш какво означаваше това за мен.

Малта слушаше тази страстна изповед само с половин ухо. Тя се бе съсредоточила изцяло върху едно изречено обещание. Той бе готов да й предостави всичко, което тя поискаше. Всичко! Умът й се мяташе в дирене. Тя не можеше да поиска прекалено много, за да не изглежда алчна. Това щеше да го накара да отрезви страстта си. Но и не биваше да иска прекалено малко: тогава щеше да се прояви като глупава и малоценна. Не. Тук съществуваше баланс, който да бъде намерен. Тя се насочи към онова, което смяташе за най-разумно. Ако баща й беше тук, той щеше да я посъветва за начина, по който тя да се възползва в най-добра степен. И девойката разбра какво трябваше да направи: да отложи преговорите до завръщането му.

— Ти не казваш нищо — отбеляза Рейн с овладян глас. — Виждам, че съм те наскърбил.

Тя се възползва от предимството си. Той трябва да смята позицията си за несигурна, но не и безнадеждна. И Малта се усмихна плахо.

— Просто не съм свикнала… никой не ми е говорил по такъв… — Тя замълча и си пое дъх, за да се успокои. — И сърцето ми бие така… Понякога, когато съм сепната, аз… Би ли могъл да ми донесеш чаша вино?

Тя повдигна ръце и леко докосна бузите си в желание да се успокои. Но нима подир онзи споделен от двамата сън тя можеше да го убеди, че духът й е тъй крехък, че да бъде смутен от подобна искреност?

Да, можеше. Имаше паника в начина, по който Рейн бързо се отдалечи. Той грабна една чаша и наля виното тъй бързо, че то заплашваше да се излее. При завръщането му Малта се отдръпна едва забележимо, с привидно неосъзнат жест. Едва в следващия момент тя се престори, че е осъзнала постъпката си, прие чашата и отпи. Виното бе великолепно, отлична реколта.

Малта отпусна ръка и тихо въздъхна.

— Вече се чувствам по-добре. Благодаря ти.

— Благодариш ми, след като аз бях този, който ти причини тази тревога?

Тя го погледна удивено.

— Сигурна съм, че вината е у мен — хитро каза Малта. — Колко ли глупаво ти изглеждам, да треперя така от обикновени думи. Моята майка ме предупреди, че има много неща, които все още не зная. Предполагам, че това е част от тях. — Тя посочи към стаята. — Както сам можеш да видиш, ние живеем изолирано. Явно съм била по-изолирана, отколкото съм осъзнавала. Аз напълно разбирам наложителността да живеем простичко. И въпреки това тази нужда ме е лишила от много изживявания.

Девойката леко сви рамене.

— Зная толкова малко за младите мъже. — Тя сключи ръце в скута си, сведе поглед към тях и меко добави: — Ще трябва да те помоля да проявяваш търпение към мен. — И отново го погледна изпод клепки. — Надявам се, че няма да ме сметнеш за глупава и безинтересна, нито ще се изнервиш от нуждата да ме учиш на подобни неща. И се надявам, че няма да ме сметнеш за безнадеждна. Почти ми се иска да бях имала други ухажори, за да зная повече за отношенията между мъжете и жените.

Малта отново сви рамене и въздъхна, свеждайки поглед. За момент тя затаи дъх, надявайки се, че усилието ще изчерви бузите й.

— Признавам, че почти не разбрах собствения си сън. — Без да повдига поглед, тя се помоли: — Ще може ли да ме научиш какво означават тези неща?

Не й беше нужно да поглежда към лицето му. Дори не се налагаше да вижда стойката му. Тя знаеше, че го е завладяла напълно в момента, в който той отвърна:

— Не бих могъл да посоча нищо друго, което да искам повече от това да бъда твой наставник.