Робин Хоб
Безумният кораб (17) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава петнадесета
Вести

Алтея рязко въздъхна. Тя се оттласна от масата, с което накара перото на Малта да трепне над хартията. Малта наблюдаваше как леля й се изправя, разтърква очи и се отдалечава от масата, покрита с документи и дъсчици.

— Трябва да изляза — обяви тя.

Роника Вестрит току-що бе влязла в стаята. Тя бе увесила кошница с цветя на едната си ръка, а в другата носеше кана с вода.

— Разбирам те — каза старицата и се зае да оставя товара си на една от масичките. Тя бе нарязала маргаритки, рози, папрат и гипсарки. При това тя се въсеше насреща им, сякаш ги винеше за нещо. — Досегът със задълженията ни трудно може да се нарече весел. Дори и на мен ми се налага да потърся свеж въздух след няколко часа. — Роника замълча за момент, преди да добави обнадеждено. — Лехите край предната врата имат нужда от внимание. Ако ти се занимава с градинска работа…

Алтея нетърпеливо поклати глава.

— Не — тросна се тя. За следващите си думи младата жена смекчи тона си. — Ще отида да се разтъпча из града. Да се разходя, да видя приятели. Ще се върна преди вечеря.

Забелязала свъсването на майка си, тя допълни:

— Тогава ще се погрижа за лехите. Обещавам.

Старицата стисна устни, но не каза нищо. Малта изчака Алтея да стигне почти до прага, преди да се осведоми с любопитство:

— Отново ли ще ходиш при онази бижутерка? — Оставила перото, тя се престори, че разтрива очите си.

— Може би — равнодушно отвърна Алтея. Но Малта долови сдържано раздразнение в думите й.

Роника изсумтя. Личеше, че тя се колебае дали да каже нещо. Леля Алтея уморено се обърна към нея.

— Какво има?

Старицата сви рамене съвсем леко, защото ръцете й бяха заети с цветята.

— Нищо. Просто ми се иска да не прекарваш толкова време с нея открито. Тя не е единствената в града, с която да си струва да разговаряш. Освен това някои казват, че тя с нищо не е по-добра от спекулантите.

— Тя ми е приятелка — каза Алтея.

— Из града се говори, че тя се е настанила в живия кораб на Лъдчънсови. Клетият кораб никога не е бил съвсем наред с главата, а тя толкова го е побъркала, че когато семейство Лъдчънс изпратили хора да я прогонят от собствеността им, корабът пощурял. Той ги заплашил, че щял да им откъсне ръцете, ако само посмеели да стъпят на борда. Можеш да си представиш колко мъчително беше това за Еймис Лъдчънс. Бедната Търговка от години се опитва да запазва името на рода си неопетнено. Сега отново се шуми около семейството й; отново се разказват някогашните истории как Парагон полудял и избил всички на борда си. Всичко това е по вина на тази жена. Тя не бива да се намесва в делата на Търговците.

— Майко, истината е далеч по-сложна от нещата, които си чула. — Търпението на Алтея започваше да се изчерпва. — Ако желаеш, ще ти разкажа всичко, което ми е известно. Само че ще го сторя по-късно, когато наоколо има само зрели хора.

Малта веднага разбра, че това подмятане е насочено към нея. Тя не остана длъжна.

— На бижутерката й се носи странна репутация. Да, всички казват, че тя е много умела. Но хората на изкуството често са чудаци. Тя живее заедно с жена, която се облича и се държи като мъж. Това известно ли ти е?

— Джек е от Шестте херцогства или някоя от варварските земи. Там жените са такива. Дръж се като възрастна, Малта, и престани да се вслушваш в противни слухове — остро я посъветва Алтея.

Малта предизвикателно отметна глава.

— Аз наистина предпочитам да ги отбягвам, освен ако името на моето семейство също не се окаже завлечено в тях. Зная, че не подобава на една дама да обсъжда подобни неща, но според мен ти трябва да знаеш как някои казват, че ти посещаваш майсторката на накити по същата причина: за да спиш с нея.

Сред шокираното мълчание, което настъпи, Малта добави лъжица мед към чая си. Лъжицата звънна приятно, почти весело върху порцелана.

— Ако имаш предвид, че се чукам с нея, кажи го — рече Алтея. Тя умишлено натърти думата, с треперещ от гняв глас. — Щом ще бъдеш груба, защо да отбягваш крайностите?

— Алтея! — Чак сега старицата се окопити достатъчно, за да напусне втрещеното си мълчание. — Няма да използваш подобни думи под моя покрив!

— Мисълта вече бе изразена, аз просто я доизясних. — Макар да отвръщаше на майка си, Алтея през цялото време ожесточено се взираше в Малта.

— Няма как да виниш хорските приказки — отбеляза Малта, след като отпи. За нея беше лесно да поддържа гласа си небрежен. — Все пак тебе те нямаше почти година, а и освен това се върна вкъщи преоблечена като момче. Отдавна си навършила възрастта, в която би трябвало да си намериш съпруг, а ти не проявяваш никакъв интерес към мъжете. Вместо това се разхождаш из града като мъж. Нормално е, че някои ще започнат да те подозират в… странност.

— Малта, това не само не е вярно, а и не е възпитано — каза Роника. Върху бузите й бяха изникнали петна. — Алтея не е прекалено възрастна, за да си търси съпруг. Ти много добре знаеш, че Граг Тенира в последно време проявява значителен интерес към нея.

— А, той ли? Всички знаем, че родът му проявява още по-голям интерес към влиянието на нашето семейство. Откакто семейство Тенира започнаха напразната си проява на търговския кей, те се опитват да привлекат други към каузата си.

— Постъпката далеч не е напразна. В случая става дума за самата ни независимост. Разбира се, аз не очаквам от теб да разбереш това. Семейство Тенира отказват да плащат новите тарифи, защото те са незаконни и несправедливи. Но аз се съмнявам, че ти изобщо си способна да проумееш подобно нещо, освен това нямам желание през остатъка от деня да слушам как деца бръщолевят за неща, които не са им известни. До после, майко.

Вирнала нос, все още разгневена, Алтея изхвърча през вратата.

Малта се заслуша в отдалечаващите се стъпки. Тя унило побутна документа пред себе си. Неговото шумолене наруши тишината.

— Защо направи това? — тихо попита баба й. В гласа й нямаше гняв, само безстрастно любопитство.

— Нищо не съм направила — възрази Малта. Преди старицата да е успяла да оспори това, девойката попита: — Защо Алтея има право изведнъж да заяви на всеослушание, че й е омръзнало да работи и излиза на разходка? Ако аз опитах подобно нещо…

— Алтея е по-голяма от теб. Тя е по-зряла. Тя е свикнала сама да взема решения. Тя спази своята част от споразумението. Тя живееше тихо и сдържано, без да…

— Тогава защо из града се носят тези слухове?

— Аз не съм чувала слухове. — Баба й вдигна кошницата и каната, сега опразнени. Вазата тя постави в средата на масата. — Но за момента чух достатъчно от теб.

И сега в гласа й нямаше раздразнение, а само сухота. И някаква безнадеждност. Но лицето й носеше неодобрение.

Възрастната жена се извърна и мълчаливо напусна стаята.

Малта подбра момент, когато Роника се намираше извън помещението, но все още можеше да я чуе. Тя каза гласно:

— Тя ме мрази. Тази старица ме мрази. Нямам търпение татко да се прибере… Той ще оправи нещата…

Стъпките на Роника Вестрит дори не трепнаха. Малта се облегна тежко и избута прекалено сладкия чай. Заминаването на Рейн бе изострило предишната скука. Тя дори не можеше да предизвика спор с близките си. Влудяваща скука. В последно време девойката се улавяше, че е започнала да провокира околните, за да се разсее. Липсваше й вълнението, донесено от Рейн. Цветята отдавна бяха увехнали, сладкишите изядени. Единствено скътаните съкровища, примесени с даровете му, напомняха за посещението му. Каква полза от поклонник, който живееше тъй далече?

Тя чувстваше, че отново пропада в познатата яма на сивота. Всеки ден се оказваше изпълнен с работа и задължения. Баба й постоянно грачеше подире й в напомняне на очаквания, а оставяше леля Алтея да си прави каквото си ще. За Малта всичко се свеждаше до едно: да прави онова, което баба й и майка й изискват от нея. Да подскача по техните конци. И Рейн също искаше това от нея, макар сам да не го осъзнаваше. Той бе привлечен към нея не просто заради красотата и очарованието й, а защото тя беше млада. Той смяташе, че ще може да контролира всичките й действие и даже мислите й. Е, предстоеше му да открие, че се лъже. Всички те не бяха познали.

Тя се надигна от масата, изоставяйки сметките, и се приближи до прозореца. Той гледаше към занемарените градини. Алтея и старицата си играеха на поддръжка, ала подобна работа изискваше истински градинар с поне десетина помощници. Ако нещата продължаваха с това темпо, към края на лятото градината щеше да се е занемарила окончателно. Но това нямаше да се случи, разбира се. Много преди това баща й щеше да се е прибрал, и то с пълна кесия. Той щеше да сложи край на този хаос. В къщата отново щеше да има слуги и хубава храна. Баща й щеше да се върне всеки момент, в това тя беше сигурна.

Малта стисна зъби, раздразнена от спомена за вчерашната вечеря. Майка й бе изразила тревогата си от закъсняването на кораба. Леля Алтея бе добавила, че на пристанището нямало новини: никой от пристигащите съдове не бил виждал Вивачия. Кефрия бе предположила, че съпругът й е избрал да закара товара си директно в Калсид.

— Корабите, пристигащи от тази посока, също не са я виждали — мрачно бе рекла Алтея. — Чудя се дали той изобщо е възнамерявал да се връща в Бингтаун. Може би от Джамаилия направо е продължил на юг.

Тези думи тя бе изрекла предпазливо, с преструвката, че не възнамерява да засегне никого. Кефрия бе отвърнала тихо, но настойчиво:

— Кайл не би сторил подобно нещо.

Леля Алтея не бе отвърнала нищо. Но подир това на масата беше настъпило мълчание: Алтеините подмятания бяха убили желанието за разговор.

Малта се оглеждаше в дирене на нещо, с което да се залиса. Може би тази нощ щеше да използва кутийката. Подканяше я вълнението от забранения сън. В предишния си сън двамата бяха споделили целувка. Дали този сън щеше да се ограничи до това? Дали самата тя искаше това? Малта потръпна. Рейн й бе заръчал да изчака десет дни подир заминаването му, преди да използва новия сън. Малта не бе сторила така. Той бе проявил голяма увереност, че тя ще последва насоките му. Колкото и да копнееше да изсипе новия прах в кутийката, тя нямаше да го стори. Не, тя щеше да остави Рейн да се чуди. Той трябваше да узнае, че тя не е негова марионетка. Керуин Трел вече бе усвоил добре този урок.

Тя леко се усмихна. В ръкава й се криеше последната бележка, която младият Трел й беше изпратил. В нея той я умоляваше за среща, по което време и на което място тя би предпочела. Той обещаваше, че намеренията му са изцяло честни. Освен това щял да доведе сестра си, за да запази репутацията на Малта. Мисълта да я задигнел някакъв си Дъждовник го влудявала. Той знаел, че тя била обречена да бъде негова. Ако и тя изпитвала някакви чувства към него, то нека се срещнела с него, за да обсъдят двамата как да предотвратят тази трагедия.

Малта бе запомнила съдържанието на бележката наизуст. Посланието бе написано с прекрасно черно мастило върху дебела кремава хартия. Дело бе предала бележката вчера, при идването си. Восъчният печат, носещ контурите на родовата върба, бе непокътнат. И въпреки това втренчените очи на Дело и заговорническото й държание бяха загатнали, че тя е запозната със съдържанието на бележката. Когато двете бяха останали насаме, приятелката й беше доверила, че никога не била виждала брат си толкова разстроен. Откакто видял Малта да танцува с Рейн, той не намирал покой, изгубил апетит и дори престанал да ходи на лов с приятелите си. Вместо това по цяла нощ стоял сам край огнището в кабинета. Баща му започвал да се дразни. Той го заклеймил като мързеливец и заявил, че не е лишил по-големия си син от наследство, само за да гледа как по-малкият се превръща в негово лениво подобие. Не би ли могла Малта по някакъв начин да вдъхне известна надежда на брат й?

Малта си припомни случилото се. В онзи момент тя се бе загледала в далечината. Една сълзица бе изникнала в крайчеца на окото й и се бе плъзнала по бузата й. В онзи момент тя отвърна на Дело, че не би могла да стори нищо — баба й се била погрижила за това. Самата Малта била обикновена дрънкулка, която да бъде продадена на онзи, който предложи най-много. Тя щяла да стори всичко по силите си да отложи нещата до завръщането на баща си. Била уверена, че баща й би предпочел да я види в прегръдките на мъж, когото тя обича, а не просто като съпруга на най-заможния кандидат. Подир това тя бе отпратила Дело с устно послание, защото не се осмелявала да го запише, а се осланяла на приятелката си. Тя си беше определила среща с Керуин в полунощ, под беседката край обвития с бръшлян дъб в дъното на розовата градина.

Срещата беше насрочена за тази нощ. Тя все още не беше решила дали да иде. Една лятна нощ, прекарана в напразно чакане под дъба, по никакъв начин нямаше да навреди на Керуин. Или на Дело. Впоследствие Малта винаги можеше да се оправдае, че не е успяла да се измъкне. Имаше вероятност това само да изостри настойчивостта на Керуин.

 

 

— Най-лошото е, че тя е духовита и интелигентна. Аз поглеждам към нея и си мисля, че ако не беше намесата на баща ми, аз щях да изглеждам по същия начин. Ако той не беше ме отвел със себе си в морето, ако аз бях принудена да оставам у дома и да се задушавам под напътствията, които са коректни за едно момиче, аз щях да се разбунтувам по същия начин. Мисля, че майка ми и сестра ми допускат грешка, като й позволяват да се облича и държи като жена, но тя със сигурност вече не е дете. Тя се е опълчила срещу всички ни и отказва да проумее, че всички ние сме едно семейство и трябва да действаме задружно. Толкова е заета да защитава идеята за бащиното си съвършенство, че не е способна да види другите ни проблеми. А Силдин почти е изчезнал. Той се прокрадва из къщата и почти не казва нищо, освен когато се оплаква. Тогава те му дават сладки неща и го отпращат да си играе, защото били заети. От Малта се очаква да му помага с уроците, но тя само го разплаква. Аз нямам времето да се занимавам с него, дори и да имах представа от какво се нуждае момче на неговите години.

Алтея отчаяно поклати глава и въздъхна. Тя повдигна очи от чая, от който бе отпивала по време на оплакването си, и улови погледа на Граг. Той й се усмихна.

Двамата седяха на една малка масичка пред пекарна. Тук, насред града, нямаше да им се налага да се боят от клюкари, които иначе биха проявили интерес към една тяхна уединена среща.

По пътя към магазинчето на Янтар Алтея се беше натъкнала на Граг. Той бе успял да я убеди да поспре достатъчно дълго, за да се подкрепи с него. И когато той се бе осведомил за причината, разстроила я достатъчно, та да излезе без шапка, тя бе изсипала сутрешните си тревоги пред него. За който изблик тя чувстваше известен срам.

— Извини ме. Ти ме покани на чай, а аз съм седнала да хленча за племенничката си. Съмнявам се, че ти е приятно да слушаш подобни неща. А и освен това не бива да говоря за семейството си. Но тази Малта! Зная, че тя влиза в стаята ми, когато не съм вкъщи. Зная, че тя рови из вещите ми. Но… — Тя млъкна със закъснение. — Не, не бива да позволявам на дребната хитруша да ме ядосва по такъв начин. Вече разбирам защо майка ми и сестра ми са се съгласили тя да бъде ухажвана толкова рано. Това може да е единственият начин да се отървем от нея.

— Не говори така! — усмихнато я смъмри Граг. — Сигурен съм, че те не биха сторили подобно нещо.

— Така е. В действителност те й мислят доброто. Майка ми недвусмислено ми заяви, че очаква Рейн да се оттегли, когато поопознае Малта. — Алтея въздъхна. — Ако зависеше от мен, аз бих ускорила нещата, преди той да се е опомнил.

Граг дръзко я докосна по ръката с пръст.

— Не, не би го сторила. Ти не си такава.

— Сигурен ли си? — пошегува се тя. Граг се престори на уплашен. — Нека говорим за нещо друго, каквото и да е. Разкажи ми за сражението ви. Съветът съгласи ли се да ви изслуша?

— Съветът се оказа по-упорит противник от служителите на сатрапа. И все пак членовете му се съгласиха да ни изслушат. Утре вечер.

— Ще присъствам — обеща Алтея. — Ще ви предоставя всякаква подкрепа, каквато мога. Ще сторя всичко по силите си, за да доведа мама и Кефрия.

— Не съм сигурен, че от апела ни ще има полза, но пак се радвам, че склониха да ни приемат. Нямам представа какво ще прави татко. — Граг поклати глава. — До този момент той отказва каквито и да било компромиси. Отказва да плати, отказва да обещае да плати. И си оставаме на кея, претоварени. Има посредници, които очакват товара ни, но данъчните служители отказват да ни пуснат. Татко не иска да плати, а никой от Търговците не иска да ни подкрепи. Това ни уврежда, Алтея, и то по много лош начин. Ако това се проточи, има вероятност да ни накара да отстъпим. — Той рязко замлъкна и поклати глава. — Но на теб не ти трябват още тревоги и лоши новини, имаш си достатъчно. Затова ще ти кажа една добра новина. Твоята приятелка приключи с ръцете на Офелия — резултатът е великолепен! За Офелия беше трудно. Тя казва, че не изпитва болка като нас, но пак личеше, че се затруднява. Усещането й напомняше на загуба…

Граг затихна. Алтея не го подкани. Тя разбираше, че споделените усещания с живия кораб са прекалено лични.

Глухата болка от раздялата с Вивачия пламна рязко. За момент Алтея стисна юмруци в скута си, решена да изтласка усещането. Тя не можеше да стори нищо, преди Кайл да доведе кораба обратно у дома. Ако изобщо го стореше. Кефрия твърдеше, че той никога не би изоставил нея и децата, но Алтея не смяташе така. Кайл притежаваше безценен кораб, съд, който той в действителност нямаше никакво право да управлява. Ако се отправеше на юг, щеше да може да плава с кораба като свой. И щеше да натрупа богатства, съобразяващ се единствено със себе си.

— Алтея?

Тя се сепна, гузна, че е забравила събеседника си.

— Извинявай.

— В твоето положение аз също бих бил разсеян — усмихна се Граг. — Продължавам да разпитвам всеки от завръщащите се кораби за нея. Боя се, че това е всичко, което мога да сторя сега. Следващия месец, когато отново отплаваме към Джамаилия, ще мога да питам срещнатите кораби.

— Благодаря ти — каза тя. Забелязала прекалена нежност в погледа му, Алтея пренесе разговора в по-безопасна посока. — Офелия също ми липсва. Ако не бях обещала на майка, че ще бъда по-сдържана, щях да дойда да я посетя. Единственият път, когато отидох на кея, пазачите се заядоха с мен. За да не създавам скандал, аз не настоях. — Жената въздъхна и отново промени темата. — Значи Янтар е успяла да възстанови ръцете й…

Граг се облегна назад. В тази поза му се наложи да присвие очи заради следобедното слънце.

— Не просто да ги възстанови. Тя ги промени изцяло, за да станат съразмерни по-тънките пръсти. Тъй като Офелия се притесняваше за отстранените стружки, твоята приятелка започна да ги събира в кутия. Нито една стърготина не е напускала борда. Останах изненадан, че човек, който не е родом от Бингтаун, е способен на подобно разбиране. А Янтар направи нещо повече. Тя се посъветва с Офелия и получи разрешение от баща ми да превърне стърготините в гривна. Никой друг жив кораб няма да има подобен накит, не само изработен от умел творец, а и съставен от собствения му материал. Офелия е страшно доволна.

Алтея се усмихна, макар да оставаше изненадана от чутото.

— Баща ти е позволил на Янтар да обработва магическо дърво? Мислех, че това е забранено.

— В случая е различно — побърза да изтъкне Граг. — На практика това е част от ремонта. Янтар просто възстановява колкото се може повече от Офелия. Близките ми дълго обсъждаха това, преди татко да даде разрешението си. Честността на Янтар в голяма степен повлия на решението ни. По време на цялата възстановителна работа тя нито веднъж не се опита да прибере и най-дребната тресчица. Ние я наблюдавахме, защото, както сама знаеш, този материал е изключително скъп. Не, Янтар е достоен човек. Освен това тя прояви изключителна гъвкавост във възстановителната работа. Дори гривната ще бъде изработена на място, направо върху самата палуба. Приятелката ти трябваше да разнася сума ти инструменти, и то в маскировката си на робиня.

След тези думи Граг отхапа от сладкиша си и задъвка замислено.

Янтар не бе разказала на Алтея нищо от това, но девойката не се изненадваше. Майсторката на накити си имаше тайни, в които другата не възнамеряваше да се замесва.

— Тя е забележителен човек — отбеляза Алтея, отчасти размишляваща гласно.

— Майка ми каза същото — съгласи се Граг. — Това е най-странното. Майка ми и Офелия винаги са били много близки. Те бяха приятелки още преди майка ми да сключи брак с баща ми. Тя много се беше притеснила, когато научи, че Офелия е била ранена в битката. И изпитваше дълбоки резерви, задето позволяваме на някаква непозната да я лекува. Беше сърдита на баща ми, задето се е съгласил, без преди това да се допита до съпругата си.

Алтея се подсмихна с разбиране. Избухливостта на Нария Тенира бе легендарна. Красивото лице насреща й отвърна на мимиката. За миг един безгрижен моряк замени сериозния и сдържан Търговец.

В родния Бингтаун Граг обръщаше голямо внимание на семейната репутация и подобаващото държание. Моряшките му дрехи бяха изчезнали, за да бъдат заменени с тъмно палто, панталони и бяла риза. Това й напомняше за начина, по който баща й ходеше облечен в града. С тези одеяния Граг изглеждаше по-възрастен, по-сериозен и улегнал. Сърцето й се почуди от факта, че той умее да се усмихва по такъв начин. Търговецът беше мъж, достоен за интерес и почит, а морякът беше привлекателен.

— После майка настоя да присъства на поправката. Янтар не възрази, но аз мисля, че тя беше малко наскърбена. Никой не обича проявите на недоверие. Впоследствие тя и майка започнаха да разговарят с часове, на всякакви теми. Офелия също се присъедини, разбира се. Не е нужно да ти обяснявам, че е невъзможно човек да си отвори устата на предната палуба, без Офелия да се намеси. Развоят бе изненадващ: майка стана особено крайна във възгледите си против робството. Онзи ден тя връхлетяла върху някакъв човек на улицата. Някакво момиченце с татуирано лице му носело багажа. Майка изблъскала торбите от ръцете на детето и казала на непознатия, че трябвало да се засрами, задето е отнел невръстно дете от родителите му. И довела момичето у дома. — Граг бе придобил объркан вид. — Не зная какво ще правим с малката. Тя е прекалено изплашена и почти през цялото време мълчи, но майка успяла да разбере, че момиченцето няма роднини в Бингтаун. То било отделено от близките си и продадено. Като теленце.

В думите му се долавяше потиснато чувство. С тази негова страна Алтея не беше запозната.

— И непознатият просто е позволил на майка ти да отведе момиченцето?

Граг отново се усмихна, този път стръвно. Очите му блестяха.

— Не с особено желание. Но майка е била заедно с Ленел, нашия готвач. А Ленел не е човек, който би допуснал някой да посяга на неговата работодателка. Робопритежателят крещял заплахи подире им, но се ограничил с това. Онези, които изобщо му обръщали внимание, му се присмивали. Пък и какво би могъл да стори той? Да се яви пред градския съвет и да се оплаче, че незаконно притежаваната му робиня е била отвлечена?

— По-скоро ще отиде там, за да подкрепи онези, които искат да узаконят робството.

— Майка ми вече е решила, че когато се явим пред Съвета, за да изложим жалбите си, тя ще повдигне въпроса с робството. Тя настоява нашите закони против него да бъдат спазвани.

— Как? — с горчилка запита Алтея.

Граг не отговори веднага.

— Не зная — тихо призна той. — Но поне трябва да опитаме. До този момент ние извръщахме погледи. Янтар казва, че ако робите са уверени, че ние ще ги подкрепим, те не биха се бояли да кажат, че са поробени. Господарите им ги плашат, че ако се обявят за свободни, ще бъдат измъчвани до смърт, без никой да се намеси.

Алтея почувства ужасяваща студенина. Тя си мислеше за детето, което Нария бе прибрала. Дали момиченцето все още се боеше от подобни мъчения? Как би могъл някой да живее под подобна сянка?

— Янтар смята, че с искрена подкрепа те ще могат да се освободят. Робите са много повече от притежателите си. Освен това тя мисли, че ако Бингтаун скоро не предприеме нещо, за да им върне свободата, ще последва кървав бунт, който ще разруши целия град.

— Значи ние им помагаме да си върнат свободата или погиваме, когато те си я възвърнат сами?

— Нещо такова. — Граг повдигна халбата си и отпи замислено.

Алтея въздъхна. Тя сръбна от чая си и се загледа.

— Недей да униваш толкова, Алтея. Ние правим всичко по силите си. Утре ще се явим пред Съвета. Има вероятност да успеем да ги накараме да се вразумят и за новите тарифи на сатрапа, и за робството.

— Може би си прав — неохотно се съгласи тя. Не му каза, че не бе размишлявала за робството или за новите налози. Тя се бе взирала в красивия и добросърдечен млад мъж, седнал насреща й, и бе изчаквала. Напразно, защото към него тя изпитваше единствено приятелство. В един момент тя въздъхна. Защо почтен и свестен мъж като Граг Тенира не вълнуваше сърцето й по начина, удавал се на Брашън Трел?

 

 

За малко той не се насочи към задния вход.

Някакъв остатък от някогашната гордост го накара да пристъпи до предната врата и да позвъни. Той отказваше да поглежда към себе си, докато изчакваше. Дрехите му не бяха окъсани или мръсни. Жълтата риза бе от най-скъпа коприна, също като кърпата, обвила врата му. Тъмносините панталони и жилетката бяха кърпени, ала добрият моряк никога не се свенеше да показва шивашките си умения. И ако тези одежди бяха по-подходящи за един пират, отколкото за сина на един Търговец… какво пък, през тези дни Брашън Трел беше по-скоро първото. В ъгълчето на устата му имаше белег от изгорено, следа от едно заспиване с киндин, само че мустакът скриваше по-голямата част от белега.

При мисълта за това той се подсмихна за момент. На практика нямаше основания да прикрива раничката; в близост до лицето му Алтея би си намерила други занимавки от взирането.

Слухът му дочу леките стъпки на слугинята, той свали шапка.

Една добре сложена млада жена изникна на вратата. Тя го огледа и остана видимо недоволна от вида му. А на усмивката му отвърна с обиден поглед.

— Трябва ли ти нещо? — високомерно запита тя.

Брашън смигна.

— Трябва ми по-учтиво посрещане, но се съмнявам, че от теб бих могъл да го получа. Тук съм, за да видя Алтея Вестрит. Ако нея я няма, ще говоря с Роника Вестрит. Нося новини, които не могат да чакат.

— Нима? Боя се, че все пак ще им се наложи, защото и двете ги няма. Приятен ден.

Тонът й далеч не съответстваше на пожеланието. Брашън бързо пристъпи напред, за да стъпи на прага.

— Но Алтея се е върнала? — настоя той. Нуждаеше се да чуе тези думи.

— Още от седмици. Дръпни се! — процеди тя.

Брашън едва не потръпна от облекчение. Тя си беше у дома, в безопасност. Междувременно слугинята продължаваше да дърпа вратата в опит да я затвори. Брашън реши, че сега времето за учтивост е отминало.

— Няма да си ида. Казах ти, че нося важни новини. Хленченето ти не ме впечатлява. Пусни ме да вляза, иначе господарките ти ще останат много недоволни.

Слугинята стреснато направи крачка назад. Брашън се възползва, за да прекрачи прага. Той се огледа и се навъси. Капитан Вестрит винаги се бе гордял с антрето на дома си. То все така оставаше чисто и ярко, ала предишният блясък бе изчезнал. Вече не се долавяха уханията на восък и масло. В един ъгъл той дори зърна паяжини.

Но разглеждането му трябваше да прекъсне. Девойката възмутено тропна с краче насреща му.

— Аз не съм слугиня, пристанищна отрепко. Аз съм Малта Хейвън, дъщеря на домакина. Много ще се радвам, ако изнесеш вонята си отвън.

— Не и докато не съм се срещнал с Алтея. Ще я изчакам. Нямам претенции къде ще чакам, заведи ме където и да е. — Подир това той се вгледа в момичето. — Ти наистина си Малта! Прости ми, че не те познах. Последния път, когато те видях, ти носеше детска рокличка.

Решил да извини предишната си грубост, Брашън се усмихна и продължи:

— Днес изглеждаш прекрасно. Да не би да си поканила приятелите си на чай?

Намеренията му бяха добри, но не постигнаха желания успех. Девойката го изгледа смаяно, устната й трепна в презрение.

— Кой си ти, моряко, че да ми говориш с такава фамилиарност, в родния ми дом?

— Брашън Трел — отвърна той. — Бивш първи помощник на капитан Вестрит. Извини ме, че не се представих по-рано. Нося новини за Вивачия. Трябва да се срещна с леля ти или баба ти. Или с майка ти. Тя вкъщи ли си е?

— Не. Двете с баба отидоха в града по някаква работа с пролетното засяване. Няма да се върнат скоро. А Алтея си прави каквото си иска. Са знае кога ще се прибере. Но ти можеш да предадеш вестите на мен. Защо корабът закъснява толкова дълго? Скоро ли ще пристигне?

Брашън прокле неповратливия си ум. Вероятността да зърне Алтея бе изтласкала част от важността на новините. Той погледна към девойката пред себе си. Бе дошъл с вести, че корабът на семейството й е бил пленен от пирати. И дори не знаеше със сигурност, че баща й е още жив. Това не бяха новини, които човек поднасяше на едно само̀ дете. Защо някоя от слугините не беше отворила вратата? Още по-силно му се искаше да беше си задържал езика до появата на някой възрастен…

Брашън прехапа устната си, забравил за раничките. След като преодоля рязката болка, той каза:

— Мисля, че ще е най-добре да изпратиш някой вестоносец до града, който да доведе баба ти. Става дума за новини, които тя трябва най-напред да научи.

— Защо? За нещо лошо ли става дума?

За пръв път от началото на разговора момичето заговори с истинския си глас, изоставяйки досегашната пародия на възрастен. По някакъв чудат начин това я накара да изглежда по-зряла.

Внезапният страх в очите и гласа й покърти Брашън. Той стоеше смутен. Не искаше да я лъже. Но и не искаше да я обременява с истината, без майка й или леля й да са наблизо…

Морякът започна да мачка шапката си.

— Най-разумно е да изчакаме някой от роднините ти — каза накрая той. — Ще можеш ли да изпратиш някое момче да потърси майка ти, баба ти или леля ти?

Устата й трепна. Почти пред очите му опасенията й се превърнаха в гняв.

— Ще изпратя Рейч. Ти чакай тук — нареди тя.

С тези думи девойката се отдалечи и го остави във фоайето. Интересно защо тя просто не беше извикала някой прислужник? И защо беше отворила сама? Брашън направи още няколко крачки сред познатото помещение, за да погледне към коридора. Взорът му веднага откри признаци на немара. Той си припомни, че и по пътя за насам бе зърнал подобни неща: алеята пред дома стоеше покрита с почупени клони и листа; самите стълби също бяха неметени. Може би за рода Вестрит бяха настъпили времена на оскъдица, а може би това представляваше израз на стиснатостта на Кайл.

Брашън започна да крачи неспокойно. Лошите вести, които той носеше, щяха да се окажат по-съкрушителни, отколкото бе очаквал. На всичкото отгоре не беше заварил Алтея вкъщи.

Алтея… Мисълта му бе изключително настойчива, сякаш можеше да я призове.

Пролетна вечер стоеше на котва в градското пристанище, пристигнал днес. Фини бе изпратил Брашън на сушата още при самото спускане на котва, очевидно с очакването, че помощникът му ще започне да организира посредничество. Вместо това младият Трел се беше отправил директно към дома Вестрит. Портретът на Вивачия все още се намираше на борда на Пролетна вечер, мълчаливо потвърждение за правотата на думите му. Брашън се съмняваше, че Вестритови ще поискат да я видят. Но Алтея определено щеше да се опита да си я върне. Морякът не беше сигурен за чувствата й към него, но знаеше едно: тя нямаше да го сметне за лъжец.

Той се опита да прогони мислите за Алтея. Напразно. Веднъж докоснал тази тема, умът му отказваше да се отдели. Какво ли си мислеше тя за него? И защо нейното мнение означаваше толкова много за него?

Защото той искаше тя да има добро мнение за него. Двамата не се бяха разделили при особено добри обстоятелства: нещо, за което Брашън бе съжалявал през цялото време. Въпреки това младият мъж не вярваше, че Алтея все още ще се сърди заради подмятането му. Тя не беше такава.

За момент той затвори очи в безмълвна молитва тя да е добре. Искрена молитва. Подир това той пъхна ръце в джобовете си и продължи да се разхожда по коридора.

 

 

В магазинчето на Янтар Алтея разсеяно разравяше съдържанието на кошница с накити. Тя издърпа ръка и се вгледа в украшението, което понастоящем пръстите й стискаха. Ябълка. Следващата извадена дървена фигурка изобразяваше круша, а онази след нея: котка, обвила опашка около себе си. Янтар тъкмо се сбогуваше с някакъв клиент и го уверяваше, че огърлицата с избраните от него фигурки ще бъде готова още утре по същото време. Когато вратата се затвори след него, занаятчийката премести шепа накити в една съдинка и се зае да връща останалите мостри по местата им. Алтея отиде да й помогне, което се превърна в повод двете да продължат прекъснатия си разговор.

— Нария Тенира възнамерява да повдигне пред Градския съвет проблема с робството. Това ли дойде да ми кажеш?

— Мислех, че би искала да знаеш за последиците от сладкодумието си.

Янтар се усмихна доволно.

— Това вече ми е известно. Нария сама ми каза. Аз я шокирах с думите, че бих искала да присъствам.

— На тези срещи не се допускат външни хора — рече Алтея.

— И тя ми каза същото — без да се засяга отвърна Янтар. — Това ли те доведе тук?

Алтея сви рамене.

— От известно време не бях те виждала. И не ми се връщаше при сметките и Малта. Някой ден, Янтар, ще сграбча това момиченце и ще го разтърсвам, докато не му изпопадат зъбите. Влудява ме.

— На мен ми се струва, че е тръгнала по стъпките на леля си. — Забелязала Алтеиния унищожителен поглед, Янтар добави: — Както би изглеждала леля й, ако не беше започнала да плава заедно с баща си.

— Понякога се чудя дали с тази си постъпка той действително ми е направил услуга — замислено каза Алтея.

Сега беше ред на Янтар да се изненадва.

— Нима ти би предпочела нещо различно?

— Не зная. — Алтея прокара ръка през косата си. Другата я наблюдаваше развеселено:

— Вече не се преструваш на момче. Крайно време е да се погрижиш за прическата си.

Алтея простена и потупа темето си.

— Ролята на жена от Бингтаун е също тъй неискрена за мен. Виж, сега добре ли изглежда?

Майсторката се пресегна над тезгяха и отмести един от кичурите на приятелката си.

— Сега вече е по-добре. Но какво имаш предвид под неискрена? Как така неискрена?

За момент Алтея прехапа устна, сетне поклати глава.

— Фалшива във всяко едно отношение. В тези дрехи се чувствам като пленница: трябва да седя по определен начин, да ходя по определен начин. Дори не мога да повдигна ръка, без ръкавите да ми покрият лицето. От шнолите ме заболява глава. С хората трябва да разговарям по точно определен начин. Дори присъствието ми тук, в твоя магазин, е повод за слухове. Но най-лошо от всичко е, че трябва да се преструвам, че искам неща, които в действителност не ме интересуват. — За момент младата жена замълча. — Понякога почти успявам да излъжа себе си. Ако наистина ги исках, животът ми щеше да стане много по-лесен.

Майсторката на бижута не отговори веднага, а взе няколко от съдинките и се отправи към задната част на магазина. Алтея я последва.

Янтар спусна мънистената завеса и се настани край работната си маса, а гостенката й си придърпа стол. По подлакътниците му личаха следи от острие.

— Какви са тези неща, които не желаеш? — меко попита Янтар и се зае да подрежда фигурките пред себе си.

— Нещата, които от една истинска жена се очаква да иска. Ти ме накара да осъзная това. Аз не си мечтая за бебета и красива къща. Не искам дом и семейство. Дори не съм сигурна, че искам съпруг. Днес Малта ме обвини, че съм била чудата. Това ме засегна в много по-голяма степен от всички останали обиди, които тя хвърли в лицето ми. Болеше, защото е истина. Аз наистина съм странна. Аз не искам нищо от нещата, които една жена би трябвало да иска. — Тя започна да разтрива слепоочията си. — Би трябвало да искам Граг… Не ме разбирай погрешно, аз наистина го харесвам и ми е приятно да разговарям с него. — Вперила поглед във вратата, Алтея додаде. — Приятно ми е, когато той докосва ръката ми. Но когато си представя себе си като негова съпруга…

Тя поклати глава.

— Това не е нещото, което искам. То би ми струвало прекалено много, дори и да е най-разумната ми постъпка.

Янтар не каза нищо. Тя подготвяше дървени и метални мъниста и отмерваше нужната копринена нишка, която щеше да сплете.

— Ти не го обичаш — рече накрая тя.

— Бих могла да го обикна, но не си позволявам. Като да искаш нещо, което не би могла да си позволиш. Той няма някакви недостатъци, заради които да не мога да го обикна, но проблемът е, че има толкова много неща, които… Които са свързани с него. Неговите близки. Неговото наследство. Неговият кораб, неговата позиция в обществото. — Алтея отново въздъхна. — Самият човек е прекрасен. Но аз просто не мога да се откажа от всичко онова, което би трябвало да оставя, за да го обикна.

Янтар започна да нанизва огърлицата.

Алтея плъзна пръсти по очертанията в подлакътника.

— Той очаква известни неща от мен. В тях не влиза моята дейност като капитан на борда на собствения ми жив кораб. Той очаква от мен да стана домакиня и да се грижа за дома. За дома, в който той ще се завръща от пътуванията си… и в който радостно ще го посрещат децата, които аз ще съм отгледала. — Веждите й се събраха над тъмния й поглед. — Ще очаква всичко това от мен, за да може да съсредоточи цялото си внимание върху кораба — рече тя с горчилка. — От мен ще се очаква да сторя всичко, за да може той да живее живота, който е искал.

Следващите си думи Алтея изрече тъжно:

— Ако реша да обикна Граг, да се омъжа за него, това би ми коствало всичко останало, което някога съм искала от живота си. Би трябвало да се отрека от всичко това заради любовта си към него.

— А ти не искаш това от живота си? — попита Янтар.

Кисела усмивка изникна върху Алтеиното лице.

— Аз не искам да бъда вятъра в платната му. Аз искам някой да стори това за мен. — Тя неочаквано се раздвижи. — Не, не се изразих правилно. Не мога да го обясня точно…

Янтар повдигна очи от работата си, за да се усмихне широко.

— Напротив. Ти се смущаваш, защото го изрече недвусмислено. Ти искаш партньор, който да следва твоята мечта. Не искаш да се разделяш със собствените си амбиции, за да изпълниш нечии чужди желания.

— В известна степен е така — неохотно призна Алтея. Миг по-късно тя остро попита: — Защо това да е грешно?

— Не е — увери я Янтар. И се подсмихна. — Стига да си мъж.

Алтея се облегна назад и упорито скръсти ръце.

— Не мога да променя нещата, които искам. — Когато Янтар не каза нищо, Алтея продължи троснато. — И не се опитвай да ми кажеш, че точно това била любовта: да се откажеш от всичко в името на друг!

— Има хора, които разсъждават именно по такъв начин — неумолимо изтъкна Янтар. Тя прибави още една фигурка към огърлицата и я повдигна за оглед. — Други са като впрегнат чифт, насочени към някаква цел.

— Второто не би било чак толкова лошо — призна Алтея. Ала свъсените й вежди показваха, че тя не е особено уверена. — Защо хората не могат да се обичат едни други и пак да остават свободни? — неочаквано изрече тя.

Янтар поспря да разтърка очите си и замислено да подръпне едната си обица.

— Възможно е да обичаш по подобен начин — призна тя със съжаление. — Ала цената на този тип любов понякога е най-високата.

Майсторката на накити изричаше думите си със същата предпазливост, с която редеше и фигурките.

— Да обикнеш друг по подобен начин означава да признаеш, че неговият живот е също толкова важен, колкото е и твоят. И това не е всичко. Ще трябва да признаеш пред себе си, че е възможно той да има нужди, които ти не си способна да удовлетвориш, и че ти ще имаш задачи, които ще те отвеждат далече от него. Подобна обич струва самотност, копнеж, съмнение…

— Защо обичта трябва да струва каквото и да било? — прекъсна я Алтея. — Защо да примесваме нуждата с нея? Защо хората не могат да са като пеперудите, да се събират под лъчите на слънцето и да се разделят, докато денят е още светъл?

— Защото хората са хора, а не пеперуди. Да се преструваш, че хората могат да се сближават, да се обичат и после да се разделят, без мъка и последици: това е много по-неискрена роля от преструвката, че си Търговска дъщеря. — Янтар остави огърлицата и погледна Алтея в очите. — В никакъв случай не се опитвай да убедиш себе си, че ще можеш да легнеш с Граг Тенира и впоследствие да се отдръпнеш, без с това да накърниш целостта и на двама ви. Само преди мигове ти говореше за обич, необвързана с нужда. Ала да утоляваш нуждите си без обич е кражба. Ако трябва да го сториш, заплати някому. Но недей да ограбваш Граг с преструвката за липса на последици. Аз вече го познавам. Той не би могъл да ти даде това, не и по този начин.

Алтея скръсти ръце.

— Нямах намерение да постъпвам по подобен начин с него.

— Напротив — възрази приятелката й и отново възобнови работа. — Всички си мислим за подобни неща. Но това не ги превръща в правилни.

Известно време майсторката мълча, сплитаща съсредоточено.

— Преспиването с някого винаги донася обвързване. Понякога това обвързване се ограничава до необходимостта и двете страни да се преструват, че случилото се е без значение. — Странните й очи за момент докоснаха Алтея. — Понякога само едната страна се обвързва по подобен начин. Другата не го е осъзнала и не го споделя.

Брашън. Алтея се размърда неспокойно на стола си. Защо той изникваше в ума й в най-неподходящите моменти? Всеки път, когато тя сметнеше, че го е прогонила от паметта си, бурените на тази интерлюдия изникваха отново. Тя за пореден път се разгневи, макар да не се чувстваше сигурна, че гневът е насочен именно към Брашън. Не, тя щеше да прогони тези мисли. Той беше отминала част от живота й и вече се намираше зад нея. Оставаше й само да я затрупа.

— Обичта не е свързана единствено с увереността към другия, със знанието, че той ще се откаже от определени неща за теб. Тя е знанието за нещата, които ти си готова да захвърлиш заради него. Бъди сигурна, че всеки от двамата партньори се лишава от нещо. Отделните мечти биват заменени с една обща мечта. В някои бракове едната от страните се отказва от почти всичко, което е искала преди. Но не винаги това е жената. Подобна жертва не е срамна, тя е любов. Ако смяташ, че другият човек си заслужава, нещата се получават.

Алтея мълчеше, отдадена на размисъл. В един момент тя рязко се приведе напред и попита:

— Смяташ ли, че ако се омъжа за Граг, бих променила мнението си?

— Ако двамата сключите брак, един от вас определено ще трябва да го стори — дълбокомислено отвърна Янтар.

 

 

Брашън за пореден път погледна към коридора. Къде беше изчезнала девойката? Нима тя възнамеряваше да го остави тук, докато вестоносецът доведе майка й? Чакането винаги го затрудняваше. Въпреки това той се усмихна: предстоеше му да види Алтея, пък макар и да й носеше неприятни новини. Що се отнася до чакането, то щеше да премине много по-леко в компанията на късче киндин, ала Брашън умишлено не беше взел от наркотика със себе си, защото Алтея не одобряваше тази негова малка слабост. Не биваше той да се показва като безнадеждно зависим. Тя и без това се мръщеше към въпросния му недостатък.

Е, а Брашън познаваше нейните недостатъци. Годините плаване с нея го бяха принудили да ги изтърпява. Но те нямаха значение. Той бе започнал да се привързва към нея. И това не беше свързано с онази тяхна единствена нощ. Въпросната нощ само го беше накарала да признае онова, което той изпитваше отдавна. Години наред той я беше виждал почти всеки ден. В много пристанища двамата се бяха хранили заедно, а на борда бяха работили редом един до друг. Тя не се отнасяше с него като с пропаднал Търговски син, а виждаше в него ценен член на екипажа, уважаваше го заради способностите и знанията му. Тя беше жена, но Брашън можеше да разговаря с нея по съвсем обикновен начин. Това беше нещо рядко.

Морякът се приближи до прозореца, за да надзърне към алеята. Тихи стъпки го накараха да се обърне. Това отново беше Малта.

Тя се усмихна тъжно. Поведението й отново се беше променило.

— Изпратих да ги повикат, както заръча. Ако искаш, бих могла да ти предложа кафе и сладкиш.

Сега тя звучеше като възпитана млада дама, приветстваща своя гост. Това го накара да си припомни обноските.

— Благодаря ти. Бих искал.

Тя посочи към коридора и го изненада, хващайки ръката му. При това тя едва стигаше до рамото му. Тази близост му позволи да долови уханието на ароматно масло, от виолетки, идващо от косата й.

За момент тя погледна през миглите си към него. Този поглед го накара да преосмисли досегашните си впечатления. Колко бързо растяха децата… Малта обичаше да си играе с малката Дело. Сестра си Брашън за последно бе виждал като съвсем малка. Оттогава бяха минали години.

Споходи го чувство за празнота. Той бе изгубил много повече от дома и наследството си.

Малта го въведе във всекидневната. Там вече имаше кафе и пресен хляб, поставени на една от масичките. Прозорецът бе отворен.

— Надявам се, че ще ти е удобно да изчакаш тук. Аз сама направих кафето. Дано не е прекалено силно.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — смутено каза Брашън, връхлетян от двоен срам. Ето какво я беше забавило. И освен това родът Вестрит действително бе изпаднал в тежки времена, щом като самата дъщеря трябваше да прави кафето и поднасяше хляб на гостите. — Ти познаваш сестра ми, нали? — неочаквано запита той. — Дело Трел?

— Разбира се. Милата Дело е най-добрата ми приятелка. — Тя отново му се усмихна и посочи към единия от столовете. Самата Малта се настани насреща му, наля кафе и му подаде резен хляб.

— Не съм я виждал от години — призна Брашън.

— Наистина ли? Срамота. Тя много е пораснала. — С леко променена усмивка тя добави. — Освен това познавам и брат ти.

Тонът й накара Брашън да се навъси.

— Керуин. Предполагам, че той също е добре?

— Така мисля. Беше добре последния път, когато го видях. — Тя леко въздъхна и отклони поглед. — Двамата с него не се виждаме често.

Дали тя не беше влюбена в младия Керуин? Брашън мислено пресметна настоящата възраст на брат си. Да, вероятно Керуин беше достатъчно голям, за да ухажва младите дами. Но ако Малта и Дело бяха връстнички, то Малта се явяваше прекалено малка. Той започна да изпитва известно смущение. Дете или жена седеше насреща му? В момента тя разбъркваше кафето си и съумя да подчертае елегантността на движенията си. Сетне тя се приведе над масата, предлагайки да добави канела към чашата му. Несъмнено тя не бе възнамерявала да демонстрира пазвата си при това движение. Брашън бързо отмести поглед, но уханието на млада плът пак достигна до него.

Малта се облегна назад, отпи глътка кафе и отмести един немирен кичур от челото си.

— Предполагам, че ти познаваш леля ми Алтея?

— Разбира се. Двамата служихме заедно на борда на Вивачия, дълги години.

— Аха.

— Тя се е върнала благополучно?

— Да, още преди седмици. Върна се на борда на Офелия. Това е живият кораб на семейство Тенира. — Тя го погледна право в очите. — Граг Тенира е много привлечен към нея. Целият град шуми от клюки. Не са малко онези, които се сепват от мисълта, че моята твърдоглава леля е хлътнала по толкова спокоен млад мъж. Баба ми, разбира се, е много развълнувана. Всички ние се вълнуваме, защото почти бяхме изгубили надежда да я видим омъжена. Сигурна съм, че разбираш какво имам предвид.

Тя се засмя доверено, сякаш бе изрекла нещо, което не можеше да сподели с когото и да било. Същевременно го наблюдаваше внимателно. Сякаш можеше да види как думите й се забождат в сърцето му.

— Да, обещаващ партньор — сковано отвърна Брашън и усети, че кима като играчка. — Тенира. Граг Тенира. Определено. Определено би бил добър съпруг. Освен това той е добър моряк.

Последното Брашън прибави по-скоро към себе си. Това беше единственото нещо, което би могло да привлече Алтея към Граг Тенира. Е, той беше красив. Освен това не беше лишен от наследство и не беше пристрастен към киндин.

Мисълта за наркотика доведе със себе си поредно желание. Познатата горчивина щеше да го отвлече от горчилката, започнала да се наслоява в душата му… Може би в джоба на жилетката бяха останали трошици, само че той не възнамеряваше да посяга пред детето.

— … още хляб, Брашън?

Той осъзна само последните й думи и погледна към недокоснатата си чиния.

— Не, благодаря. Хубав е.

Брашън бързо отхапа от резена. В пресъхналата му уста хлябът имаше вкус на стърготини. Той го прокара с голяма глътка кафе.

Малта се пресегна над масата и леко докосна ръката му с нежните си пръсти.

— Изглеждаш уморен. Аз бях разстроена, когато те пуснах и не ти благодарих, задето си дошъл да ни донесеш вести за кораба на татко. Предполагам, че идваш отдалече, нали?

— Определено — призна той. Той се отдръпна, събра ръце и несъзнателно ги потърка в стремежа си да се отърве от усещането. Малта се подсмихна и извърна лице. Тя се бе изчервила. В такъв случай тя осъзнаваше, че флиртува — това не беше несъзнателният допир на дете. Брашън се чувстваше объркан. В случая имаше много неща, за които трябваше да мисли. Отново му се искаше да вземе късче киндин… Той си наложи да отхапе нов залък хляб.

— Покрай теб започвам да се чудя как ли би изглеждал брат ти, ако си пусне мустаци. Твоите ти стоят много добре.

Брашън смутено повдигна ръка към лицето си. Нейните думи не бяха подобаващи, същото се отнасяше и за начина, по който очите й проследиха почти жадно движението му. Той се изправи.

— Най-добре да дойда по-късно. Кажи на близките си да ме очакват. Трябваше да им съобщя за идването си, вместо да дойда направо.

— Няма проблем. — Девойката остана седнала, без да понечи да го изпроводи до вратата или дори да потвърди желанието му да си иде. — Аз вече изпратих да ги доведат. Сигурна съм, че те ще се върнат скоро. Ще искат да научат новини за татко и кораба му колкото се може по-скоро.

— В това съм убеден — сковано се съгласи Брашън. Той не можеше да разбере тази млада жена, която се взираше насреща му без никакви угризения. Може би думите й бяха проява на детска несъобразителност. А може би самият той беше прекарал твърде дълго време в открито море. Той отново седна, изправен, и стисна шапката си. — Тогава ще ги изчакам. Тъй като съм сигурен, че неочакваната ми поява те е откъснала от заниманията ти, не се чувствай длъжна да оставаш с мен. За мен не е проблем да изчакам сам.

Тя изхихика в отговор на думите му.

— Каква съм и аз… Смутила съм те. Много съжалявам. Разбирам, че съм била прекалено фамилиарна с теб. Но това е защото ти беше помощник на милия ми дядо тъй дълго, че аз те чувствам като близък. Освен това се познавам с Керуин и Дело, исках да накарам брат им да се чувства приветстван. — Тя рязко снижи глас. — Мисля, че е несправедливо, задето не ти е позволено да се завърнеш в родния си дом. Така и не разбрах какво точно се е случило между теб и баща ти…

Тя замълча по начин, подканящ за доверие.

Обсъждането на семейните скандали бе последното нещо, с което Брашън възнамеряваше да се занимава сега. Освен това той не можеше да си спомни кога за последно се е озовавал в подобна нелепа ситуация. В един момент Малта изглеждаше невинно дете, което правеше всичко по силите си, за да приветства гост в отсъствието на възрастните. В следващия миг тя се превръщаше в изкусителка, която си играеше с него. Той носеше неотложни вести, освен това му се искаше да се срещне с Алтея, ала колкото по-дълго оставаше тук, толкова по-неспокойно се чувстваше. Със закъснение той осъзна, че цялата тази ситуация би могла да изглежда непристойна. По всичко личеше, че той е останал сам с една млада жена от добро семейство. Някои бащи и братя бяха обявявали дуели срещу далеч по-незначителни поводи.

Той отново се изправи.

— Боя се, че трябва да вървя. Имам и други задължения. Ще се върна в късния следобед. Предай на близките си поздрави.

Малта отново не понечи да се надигне. Този път Брашън не я и очакваше.

— Беше ми приятно да те видя отново. — Той кимна и се обърна да си върви.

— Брат ти Керуин не ме смята за дете.

Неволно той се обърна към нея. Малта не беше станала, но бе отметнала глава назад, оголила бялата си шия. Един кичур от косата й се беше отпуснал, тя започна да го оплита около пръстите си.

— Той е сладък, като домашен котарак — продължи тя с лека усмивка. — А ти, подозирам, си по-скоро тигър. — Малта замислено притисна със зъби връхчето на пръста си. — Понякога домашните любимци са много скучни…

Неочаквано Брашън откри, че под пиратската му блуза тупти сърцето на възпитан Търговец. Той бе шокиран от поведението й. Тонът й не можеше да бъде сбъркан. В собствения си дом внучката на капитан Вестрит изпробваше уменията си на съблазнителка. Това беше възмутително.

— Трябва да се засрамиш от себе си — с искрено възмущение каза той.

Брашън не се обърна при шокирания й възклик, а се отправи към главния вход. Той отвори вратата, за да излезе, и едва не се сблъска със смаяните лица на Роника Вестрит и Кефрия Хейвън.

— Слава на Са, че дойдохте — възкликна той.

— Кой си ти и какво правиш в дома ни? — Кефрия се оглеждаше трескаво, сякаш възнамеряваше да призове слуги.

— Брашън Трел — побърза да се представи морякът и се поклони. — Нося вести, свързани с Вивачия. Важни и лоши вести.

Тези думи веднага привлякоха вниманието им.

— Какво е станало? Да не би с Кайл да се е случило нещо? Или със сина ми? — веднага попита Кефрия.

— Не тук — нареди Роника Вестрит. — Елате, да отидем в кабинета. Върви, Кефрия.

Брашън се отдръпна, за да им направи път. По пътя той обясни:

— Вашата внучка ме пусна. Очаквах, че човекът, когото тя е изпратила, ще ви е подготвил за новините ми.

Искаше му се да попита за Алтея, но моментът не беше подходящ.

— Не ни е намирал никой — напрегнато каза Роника Вестрит. — Но аз се боях, че рано или късно при нас ще пристигнат неприятни вести.

След като тримата влязоха в кабинета, възрастната жена затвори вратата след тях.

— Седни, Трел. Какви вести ни носиш? И откъде знаеш? Ти вече не плаваш на борда на Вивачия; зная, че Кайл те е заменил със свой избраник. Къде си научил вести за Вивачия?

Каква част от истината той бе длъжен да разкрие? Ако имаше насреща си Алтея (и двамата седяха сами на по чаша бира), той би й разказал всичко и би понесъл преценката й. Препродаването на пиратски стоки се наказваше със смърт. Не можеше да се отрече, че това, с което той се занимаваше в момента, е незаконно.

Брашън реши да не лъже, а просто да премълчи.

— Вивачия е била пленена от пирати.

Той им предостави новината направо, стоварвайки я като котва. И преди двете да са успели да се опомнят и да го засипят с въпроси, той добави:

— Зная съвсем малко. Корабът е бил видян на котва в едно пиратско укритие. Не ми е известно какво е станало с екипажа и с капитана. Неприятно ми е, че трябваше да ви донеса подобна вест. Още по-неприятно ми е да съобщя, че човекът, който е пленил кораба, е някой си капитан Кенит. Нямам представа защо той е нападнал Вивачия. Носи му се репутация на амбициозен пират, поставил си за цел да обедини разбойниците под своето водачество. Той напада кораби, пренасящи роби. Слуховете казват, че той избива целия екипаж, а робите освобождава, за да си спечели тяхното благоволение. И благоволението на останалите пирати, които мразят робството като него.

Не му остана дъх да изрече повече, а и не се сещаше какво друго да каже. Кефрия бе придобила вида на обезкостена, отпуснала се безжизнено в креслото си. Единствено ръцете й се раздвижиха, притиснали устата, за да смълчат писъка на ужас.

Роника Вестрит стоеше като вцепенена. Лицето й бе застинало в маска на отчаяние. Старческите й ръце бяха се вкопчили в облегалката на един близък стол — не ръце, а ноктите на птица.

Накрая възрастната жена си пое дъх и прошепна с усилие:

— Носиш ли ни искане за откуп?

Брашън почувства срам. Вдовицата на капитан Вестрит разсъждаваше бързо. Тя бе забелязала дрехите му и бе отгатнала настоящия му занаят. Явно тя смяташе, че той се явява като посредник на Кенит. Ужасяващ беше този срам, но пък той не можеше да я вини.

— Не — отвърна той. — Самият аз зная не повече от онова, което ви казах, а при това то е главно основано на слухове. — Той въздъхна. — Не мисля, че ще има откуп. Този капитан Кенит изглежда е доволен от постижението си. Подозирам, че ще задържи кораба. За екипажа не зная нищо. Съжалявам.

Последвалото мълчание бе смразяващо. Само с шепа думи той бе сразил всичките им надежди. Отсъствието на кораба им не се дължеше на обикновено забавяне. Капитанът му нямаше да се върне с печалби, които да погасят дълговете им. Не, малкото останало им богатство трябваше да бъде похарчено за откуп, ако изобщо получеха подобно искане. Вестите, донесени от Брашън, оповестяваха края на рода Вестрит. Очаквано, жените щяха да ненавиждат донеслия тези новини. Той се напрегна в очакване на неизбежния изблик.

Нито една от двете не избухна в ридания. Никоя от тях не изпищя. Кефрия отпусна лице в шепите си.

— Уинтроу — тихо изрече тя. — Малкото ми момче.

Роника се бе състарила пред очите му: раменете й висяха безпомощно, бръчките в лицето й изглеждаха много по-дълбоки. Пипнешком тя се отпусна в стола си, без да отмества погледа си от някаква невидима точка.

Ужасна тежест притисна Брашън. Какво бе очаквал той? В мислите му все още се въртяха въображаеми сцени, в които Алтея пламваше от гняв, а после се обръщаше към него да търси помощ в спасяването на кораба. Ала реалността се оказваше съвсем различна. В действителност Брашън бе нанесъл съкрушителния удар на хората, които някога го бяха приели за свой приятел.

Отвъд вратата долетя приглушен писък, нещо изтрополи. В следващия миг вратата се отвори и Алтея влезе, избутвайки противящата се Малта пред себе си.

— Кефрия! Тази мърла отново подслушваше! До гуша ми дойде от нейните подмолни игрички. Не подобава на един член на това семейство да… Брашън? Какво правиш тук? Какво става?

Алтея рязко пусна Малта, при което девойката седна на пода.

Брашън се изправи и пристъпи към нея. Този път той не си направи труда да скрива нищо.

— Вивачия е била пленена от пирати. Видях я закотвена в едно разбойническо пристанище, под Гарвановия стяг. Това е знамето на Кенит. Сигурен съм, че това име ти е познато. Смята се, че той избива екипажа на всеки робски кораб, който залови. Не зная какво се е случило с моряците от Вивачия.

Пронизителният вой на Малта заглуши всичко останало. Със следващия си дъх тя скочи на крака и се хвърли към Брашън, размахала юмручета.

— Това е лъжа! Той лъже! Татко обеща, че ще се върне и всичко ще се оправи! Той ще се прибере, отново ще ни направи богати, ще изхвърли Алтея и ще накара всички да се отнасят добре с мен! Ти си измисляш, свиньо! Това не е истина! Баща ми не може да е мъртъв!

Той улови едната й ръка, а после и другата, съумяла да му нанесе два удара. Той очакваше, че подир това тя ще се усмири. Вместо това тя го изрита по пищяла.

— Престани, Малта! — остро нареди Роника, а същевременно Кефрия проплака:

— Спрете! Това няма да промени нищо.

Алтея се прояви като по-директна. Тя се приближи, сграбчи Малта за косите и рязко я дръпна назад. Девойката проплака от болка. Брашън побърза да освободи китките й.

А Алтея го изненада, обездвижвайки Малта в прегръдка.

— Успокой се — дрезгаво прошепна тя към момичето, което продължаваше да се мята. — Няма полза от подобни изблици. Не бива да хабим силите си в борба едни срещу други. Сега имаме общ враг и трябва да бъдем единни, за да спасим близките си. Успокой се, Малта. Зная, че това е ужасно, но ние трябва да се борим, а не да се мятаме в истерия.

Малта наистина притихна. В следващия миг тя свирепо блъсна леля си и се освободи, за да се обърне.

— Ти се радваш, че това се е случило! Изобщо не те е грижа за баща ми! Никога не си се интересувала от него! Интересува те само корабът. Ти се надяваш, че татко е мъртъв. И освен това ме мразиш. Не се преструвай на моя приятелка.

Тя стисна зъби, втренчила поглед в Алтея. В стаята настъпи мълчание, което Алтея наруши с каменен глас:

— Така е, аз не съм твоя приятелка. — Тя отмести кичур от лицето си. — Малко са моментите, през които бих могла да кажа, че те харесвам. Но аз съм ти леля. Съдбата ни е обединила в семейство, а сега ни направи съюзници. Сега не е моментът за цупене и стойки, Малта. Използвай ума си за проблема, който стои срещу нас. Всички ние трябва да сторим това. Ние трябва да си върнем семейния кораб и да спасим онези от екипажа, които са още живи. Това е единственият проблем, върху който трябва да се съсредоточим сега.

Малта я оглеждаше подозрително.

— Ти се опитваш да ме измамиш. Опитваш се да заграбиш кораба за себе си.

— Истина е, че все още искам да застана начело на семейния кораб — веднага призна Алтея. — Но този спор ще трябва да почака до времето, когато Вивачия отново се намира в родното пристанище. Точно сега това е нещото, което всички ние искаме. И докато това е така, ти трябва да престанеш да се държиш като истеричка с пилешки мозък.

Сега Алтея се обръщаше към майка си и сестра си.

— Никоя от нас не може да си позволи да се отдава на емоциите си. Разполагаме само с един вариант: трябва да съберем пари за откуп, значим откуп. Това е най-добрият ни шанс да си върнем кораба и екипажа му невредими. — Тя поклати глава. — Повдига ми се от самата мисъл, че трябва да откупуваме онова, което ни принадлежи, ала това е най-практичният начин да си го върнем. Ако имаме късмет, капитан Кенит ще приеме парите и ще ни върне кораба. Но Брашън е прав. Аз съм чувала за този пират. Щом той е преследвал Вивачия, значи е имал планове да я задържи. Ако това се окаже така, остава ни да се молим на Са, че Кенит е бил достатъчно разумен да запази живи членовете на семейството и познатите моряци, за да не се разстройва корабът. Както виждаш, Малта, аз си имам причини да се надявам, че брат ти и баща ти са живи.

Последните думи тя изрече с кисела усмивка.

— Търговският съвет ще се събере тази вечер, за да изслуша оплакванията на семейство Тенира за новите тарифи на сатрапа, калсидските така наречени патрули и робството. Аз обещах на Граг, че ще бъда там, за да подкрепя баща му. Майко, Кефрия, вие също трябва да дойдете. Съберете и всички останали, които можете. Време е Търговците да осъзнаят какво става. Нарастващата дързост на морските разбойници е поредната проява на некадърността на сатрапа. В удобния момент ние трябва да съобщим за ситуацията на Вивачия и да поискаме подкрепата поне на родовете, които притежават живи кораби. Става дума за нещо, което засяга всички ни. С риск отново да разстроя Малта ще добавя, че това е пряко свързано с робството. Ако Кайл не беше използвал Вивачия за пренасяне на жив товар, това нямаше да се случи. Добре известно е, че Кенит напада превозвачите на роби. И също така е известно — продължи тя с по-висок глас, защото Малта си пое дъх да я прекъсне, — че пиратската дейност е причината за присъствието на калсидските капери в нашето пристанище. Ако градът ни се изправи срещу разбойниците, ще покажем на сатрапа, че не са ни нужни патрулните му галери и нямаме основания да плащаме за тях.

Алтея се обърна към прозореца, където вече тъмнееше привечер.

— А ако успеем във всички тези начинания, може би ще успеем да покажем на цял Бингтаун, че не се нуждаем от Джамаилия или сатрапа. Да покажем, че вече сами сме способни да се грижим за себе си.

Последните й думи бяха изречени тихо, ала отекнаха ясно в притихналата стая.

Алтея въздъхна тежко.

— Гладна съм. Не е ли глупаво? Брашън ми донася най-лошите новини, които бих могла да си представя, а въпреки това аз съм гладна.

— Каквото и да те сполети, тялото опитва да продължи да живее. — Роника изрече тези думи като човек, говорещ от опит. С бавни крачки тя прекоси стаята и застана пред внучката си. — Малта, Алтея е права. В този момент ние трябва да бъдем едно семейство и да загърбим неразбирателствата си.

Старицата погледна към останалите.

— В името на Са, погледнете какво трябваше да се случи, за да си спомним, че всички ние сме роднини. Аз лично изпитвам срам.

Тя отново погледна към внучката си. Протегнатата й ръка изчакваше. Малта бавно повдигна своята десница. Роника я стисна и се вгледа в гневния поглед на девойката. И неочаквано я прегърна. Малта предпазливо отвърна на жеста.

— И Малта и татко вече не са лоши? — почуди се детски глас. Всички се обърнаха към момчето, застанало на прага.

— Силдин… — уморено възкликна Кефрия. Тя се надигна от креслото си и отиде до сина си. Тя се опита да го прегърне, но момчето не й позволи.

— Мамо, не съм бебе! — раздразнено възкликна то. Погледът му оставаше загледан в Брашън. — Ти приличаш на пират — каза Силдин, наклонил глава.

— Нали? — рече Брашън. Той се отпусна на едно коляно, усмихна се и протегна ръка. — Но аз не съм пират, а честен моряк, когото късметът е поизоставил.

За момент той сам повярва на думите си. Почти можа да забрави трошицата киндин, която трескавите му пръсти бяха намерили в джоба на жилетката.