Робин Хоб
Безумният кораб (35) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и трета
Доказателства

Почти се зазоряваше, когато тя тихо влезе в каютата му. Несъмнено с опасението да не го събуди.

Кенит не спеше. Подир завръщането им на кораба Ета настоя да му помогне да вземе гореща вана и да се преоблече. Това той й позволи, но след това я прокуди от каютата си, за да разстеле на спокойствие плановете за Заграба. И да приготви чертожните си инструменти.

Тези планове си заслужаваха да се въси насреща им: те бяха изработени по памет. При днешния им оглед той веднага видя, че някои от нанесените на тях идеи са неосъществими. Затова капитанът приготви нов лист велен и поде работата си наново.

Той обожаваше да се занимава с подобна работа. Чертежите му създаваха нов свят, негов собствен свят, където всичко бе логично, смислено и подредено с оглед на най-голямата ефективност. Те го връщаха в ранните дни на детството, в които той си играеше на пода край бащиното бюро. Пръстен под. Когато баща му бе трезвен, той работеше над проектите си за Ключалковия остров. В тях той нанасяше не само своето собствено имение, а и редицата колиби, в които щяха да живеят слугите, мястото за градините и дори съответните проценти, полагащи се на съответната растителност. Пак сред бащините чертежи бяха изникнали конюшнята и плевнята и огражденията за овцете (разположени тъй, че струпалият се тор лесно да бъде пренасян до градината). Той бе планирал и къща, в която да нощуват моряците му. И всяка структура заемаше такова място, че съединяващите ги пространства да останат прави. Съвършен план за един малък таен свят. Той често качваше Кенит на коляното си, за да му покаже тази си мечта. Разказваше му колко щастливи ще бъдат всички те. За кратко действително беше така.

До появата на Игрот.

Той пропъди тази мисъл, блъсна я в дъното на ума си, за да не му пречи на работата. И продължи да чертае убежището в подножието на наблюдателната кула.

— Какво е предназначението на тази постройка? — неочаквано запита талисманът.

Кенит се навъси към мастиленото петно, свидетелстващо за сепването му. Той го попи предпазливо, но не можа да отстрани следите му изцяло. По-късно щеше да му се наложи да го остърже.

— Предназначението — поде той, по-скоро за себе си, отколкото за наглото личице — е двойно: убежище по време на атака, а също и временен подслон, докато домовете им бъдат издигнати отново. Ако те прокопаят кладенец ето тук, вътре, и укрепят външността, тогава…

— Тогава ще могат спокойно да умрат от глад, вместо да бъдат отвлечени в робство — лъчезарно отвърна талисманът.

— Корабите, които биха нападнали Заграба, рядко проявяват подобно търпение. Те целят бърз удар, с лесна плячка и лесни жертви. Малко е вероятно да седнат да обсаждат укрепен град.

— Но защо изработваш тези планове? Защо с такъв интерес се стараеш да създадеш по-добър град за хора, които ти в действителност презираш?

За момент Кенит остана объркан, мълчаливо загледан в начертаното. Жителите на Заграба наистина не бяха достойни да живеят сред подобен ред. Но той осъзна, че това е без значение.

— Ще бъде по-добре — тросна се капитанът. — По-подредено.

— Контрол, това е истината — поправи го личицето. — Ти ще си оставил своя знак върху начина, по който те живеят. Открих, че това е единственото, което те интересува, Кенит. Контрол. Какво си си втълпил, пирате? Може би смяташ, че в един момент ще придобиеш достатъчно контрол, за да можеш да се върнеш и да промениш миналото? Да го накараш да се отслучи? Да реализираш бащините си планове и да построиш неговото свряно кътче рай? Кръвта винаги ще си остава там, Кенит. Също като мастилено петно върху съвършен проект: така попива и цапа кръвта. Каквото и да правиш, всеки път, когато прекрачиш прага на онази къща, ти ще продължаваш да надушваш кръвта и да дочуваш ехото на писъците.

Той яростно захвърли писалката си. С отвращение видя, че тя е оставила кървава ивица върху чертежа му. Не, не кръв, а мастило, обикновено черно мастило. Това беше всичко. Мастилото можеше да бъде попито и отстранено. Също като кръвта. В един момент всичко се изличаваше.

С тази мисъл той си легна. И остана да лежи буден, да изчаква завръщането на Ета.

Тя се появи със стъпките на котка, завръщаща се от нощен лов. В тъмното тя се разсъблече тихо, приближи се до леглото и понечи да се промъкне под завивките.

— Как се справя момчето? — с ведър глас попита пиратът.

Ета се сепна; силуетът й допря ръка върху сърцето си.

— Стресна ме, Кенит. Очаквах, че спиш.

— Очевидно — със сарказъм отвърна той. Осъзна, че гневът му не произтича от факта, че тя е спала с момчето. Та нали още от самото начало това беше целта на Кенит. Дразнеше го нейното очакване, че тя би могла да го заблуди. Това значеше, че тя го смяташе за глупав. Е, беше време да й покаже заблудите й.

— Кракът ли те боли? — попита жената. Загрижеността й звучеше искрена.

— Защо питаш?

— Реших, че това може да е причината да си останал буден. Боя се, че Уинтроу се оказа по-сериозно ранен от очакваното. Той не се оплакваше, но вечерта ръката му се беше подула толкова, че той не можеше да си съблече ризата сам.

— И ти си му помогнала — меко изтъкна Кенит.

— Да. Скълцах му лапа, това смъкна отока. После му зададох няколко въпроса за една книга, която в момента се опитвам да прочета. Тя ми се струва глупава, защото вътре се говори единствено как човек трябвало да реши какво е истинското в живота му и какви са последиците от възгледите му за живота. Той каза, че това се наричало философия. Аз му казах, че губене на време е по-подходящо название. Какъв е смисълът да се чудиш как знаеш, че една маса е маса? Той възрази, че така сме се замисляли над начина, по който мислим. Аз все още смятам, че книгата е глупава, но той настоява да я дочета. Едва на излизане от каютата му осъзнах колко дълго сме се карали двамата.

— Карали сте се?

— Без гняв. Дискутирахме, това трябваше да кажа. — Тя повдигна завивката и се покатери в леглото. — Чиста съм — бързо добави Ета, когато Кенит се дръпна от допира й.

— В стаята на Уинтроу ли се ми? — жегна я пиратът.

— Не. В камбуза, където винаги има гореща вода. — Жената притисна тялото си до неговото и въздъхна. В следващия миг тя попита — Кенит, защо ме питаш това? Нямаш ли ми доверие? Аз съм ти вярна.

— Вярна?

Думата го шокира.

Тя рязко се надигна, увличайки одеялото със себе си.

— Разбира се, че съм ти вярна. Винаги съм ти била вярна. Ти какво си мислеше?

Това можеше да се окаже пречка за плановете му. Капитанът подръпна одеялото, за да я накара да легне. Следващите си думи той подбра изключително внимателно.

— Мислех си, че ще останеш с мен само за известно време. Докато някой друг не ти се стори привлекателен.

Той леко присви рамене, по-смутен, отколкото му се искаше да признае. Защо му беше трудно да признае това пред себе си? Тя беше курва. А курвите не познаваха лоялността.

— Докато някой друг…? Някой като Уинтроу? — Тя се засмя гърлено. — Уинтроу?

— Той е по-близо до възрастта ти от мен. Неговото тяло е младо, свежо, недокосвано и бих добавил, с два непокътнати крака. Защо да не го намериш за по-привлекателен от мен?

— Ти ревнуваш! — възкликна тя с радостно удивление, сякаш току-що той й беше връчил диамант. — Кенит, държиш се глупаво. Наистина ли ме ревнуваш от Уинтроу? Аз започнах да се държа мило с него, защото ти ме помоли. Вече виждам защо ти го цениш, виждам и онова, което ти искаше да ми покажеш за него. Той ме научи на много неща, за което съм му благодарна. Но защо очакваш, че бих заменила един мъж за едно момче?

— Той не е сакат — изтъкна Кенит. — Освен това днес той се би като мъж. Той уби човек.

— Да, днес той се би, но това не го прави зрял мъж. Той се би за първи път, с дадено му от нас оръжие и с умения, на които го научих аз. Той уби, което го измъчва. Той дълго говори колко неправилно било да отнемеш от някого онова, което само Са имал право да дарява и отнема. — Тя снижи глас. — Той плака.

Кенит диреше някаква опора, от която да продължи плановете си.

— И това те е накарало да не го приемеш за мъж.

— Не. Накара ме да го съжаля, макар да ми се искаше да го сграбча и да го разтърсвам, докато не се осъзнае. Той е още юноша, който се колебае между естествената си доброта и нуждата си да те последва. Самият Уинтроу осъзнава това, тази вечер той говори и за това. Преди много време, когато двамата за първи път останахме насаме, аз говорих с него. Казах му елементарни неща, от рода на това, че трябва да подири живота си в онова, което има, вместо да копнее за далечното. Той взе тези неща присърце, Кенит. — Тя снижи глас. — Сега той вярва, че самият Са го е изпратил при теб. Казва, че всичко, случвало му се подир напускането на манастира, го е отвеждало към теб. Той вярва, че Са е позволил изпадането му в робство, за да може по-добре да разбира омразата ти към тази практика. Дълго време той се противеше на тази идея за предреченост. Казва, че й се е противил заради ревността си към кораба. Тази ревност го била заслепила и го накарала да търси недостатъци в теб. Но през последните няколко седмици Уинтроу е разбрал, че волята на Са го е отвела при тебе. Той вярва, че е негова съдба да стои край теб, да говори в твоя подкрепа и да се сражава за теб. Но нуждата от последното го измъчва и кара да се чувства раздвоен.

— Бедното момче — каза Кенит, макар да му беше трудно да звучи състрадателно край целия този възторг. Нещата се развиваха отлично, почти както ако тя наистина беше спала с момчето.

Ета отпусна ръце върху раменете му и започна да го разтрива. Пръстите й бяха приятно хладни.

— Аз се опитах да го утеша. Опитах се да му кажа, че може би случаят, а не съдбата, го е поставил в тази ситуация. А знаеш ли какво ми отговори той?

— Че случайност не съществува, а има само съдба.

Ръцете й спряха.

— Откъде знаеш?

— Това е една от основите, на които се крепи учението на Са. То твърди, че съдбата не е ограничено достояние на малцина избрани. Всеки човек има своя съдба. И цел на живота му е да я разпознае и изпълни.

— На мен това ми се струва ограничаващо учение.

Кенит поклати глава върху възглавницата.

— Онзи, който вярва в него, ще знае, че е не по-малко важен от останалите. И също ще знае, че не е по-важен от тях. Така се създава обширно равенство в стремежа.

— Ами днешното му убийство? — попита Ета.

Кенит тихо изсумтя:

— Това го измъчва, нали? Трудно му е да приеме, че някой е бил орисан да умре от ръката му, а самият той е бил орисан да отнеме живот. С течение на времето Уинтроу ще види, че смъртта не е била негово дело. Са просто ги е събрал, за да може всеки от двамата да изпълни съдбата си.

— Ти също ли вярваш в Са и неговите учения? — колебливо попита тя.

— Когато това попада в съдбата ми — въздигнато отвърна Кенит и се засмя. Той се чувстваше необяснимо добре. — Ето какво ще направим за момчето. Когато възстановяването на Заграба тръгне, ще го заведем до Острова на Чуждите. Там той ще се разходи по плажа и някой Чужд ще му предскаже съдбата. — Капитанът се усмихна в мрака. — Тогава аз ще му обясня предсказанието.

И пиратът се извърна към обгръщащите го ръце.

 

 

Най-малко една от бъчвите с осолено свинско се беше развалила. Бъчвите, пълни с парчета месо и саламура, трябваше да са запечатани плътно. Тази миризма означаваше, че бъчвата се е спукала, или при товаренето, или от разместил се товар.

Изтеклата саламура не само носеше миризмата на развалено месо: тя бе направила непригодна всяка друга храна, с която бе влязла в съприкосновение. Миризмата идваше от предната част на трюма, тясната. Това пространство бе плътно изпълнено с различни по големина бъчви. Налагаше се всички те да бъдат преместени, за да се открие и отстрани изтичащият съд (и евентуалните засегнати от него).

Брашън бе доловил вонята по време на едно от обхожданията си. Той бе възложил откриването на източника на Лавой, който от своя страна го възложи на нея. В началото на смяната си Алтея възложи на двама моряци да започнат разчистването. И сега, призори, тя се отбиваше, за да провери напредъка им.

А той беше възмутителен. Едва половината от въпросния товар бе преместена; смрадта се носеше с предишната сила — по нищо не личеше, че виновният съд е бил намерен, нямаше следи и от почистване. Куките, с които двамата трябваше да си помагат, висяха окачени на тавана. Лоп седеше на една бъчонка, привел длъгнестото си тяло над сандък пред себе си. Бледосините му очи напрегнато следяха три орехови черупки. Насреща му стоеше Арту, чиито мърляви пръсти ловко се въртяха над импровизираните чашки.

— Тука има, тука няма — напяваше той. Дамгата върху бузата му проблясваше в светлината на фенера. Това беше морякът, съден за изнасилване.

Алтея кипна. Лоп беше простодушен моряк, който обичаше да се укрива от работата. Но Арту тя искрено ненавиждаше и винаги се стараеше да не работи в близост до него. Въпросният имаше лъскави черни очички, тъмни като миши дупки и шаващи с жестовете на плъх. А устата му постоянно лъщеше от влага.

Прекалено увлечен да обира парите на другаря си, Арту дори не забеляза появата й. С пищен жест той престана да размества черупките, езикът му не пропусна да оближе устните.

— Къде е топчето, къде е бобчето? — попита той, шаващ с вежди.

Алтея рязко пристъпи напред и изрита сандъка. Черупките се разхвърчаха.

— Открихте ли коя от бъчвите изпуска? — кресна жената.

Лоп удивено я погледна, сетне посочи към търкулналите се черупки.

— Няма топче! — възкликна той.

Алтея го сграбчи за яката и го разтърси.

— Естествено, че няма! — Тя го блъсна встрани. Морякът продължаваше да се взира насреща й. А младата жена се извърна към Арту. — Защо още не сте намерили сцепения съд и не сте почистили?

Онзи се изправи и нервно облиза устни. Той беше кривокрак дребосък, по-скоро пъргав, отколкото силен.

— Защото няма такъв. Двамата с Лоп преместихме целия товар тук, но не намерихме нищо. Нали така, Лоп?

Лоп се пулеше насреща й.

— Нищо не намерихме, госпойце.

— Няма как да сте преместили целия товар. Още усещам, че вони.

— Той корабът така си мирише. Всички кораби смърдят така — сви рамене Арту. — Когато пътуваш толкова, колкото аз…

Алтея не доизслуша думите му на превъзходство.

— Този кораб не мирише така. Нито ще мирише, докато аз съм помощник. Разместете и останалите сандъци, намерете строшения и почистете.

Арту почеса един космат цирей на врата си.

— Нашата смяна почти приключи. Колегите със сигурност ще го намерят. — Той кимна доволно и съзаклятнически сръга Лоп. Длъгнестият му другар се ухили в отговор.

— Имам лоши новини за теб, Арту. Двамата с Лоп ще останете тук, докато не намерите строшения съд и не почистите. Ясно ли е? Съветвам ви да се захванете веднага, ако искате изобщо да приключите.

— Това не е честно! — Арту скочи на крака. — Ние вече си изкарахме дежурството. Не ме ли чу?

Зацапаните му пръсти я сграбчиха за ръкава — изненадващо силно, защото Алтея не успя да се освободи с първоначалното си дръпване. Тя застина, защото нямаше намерение да влиза в съревнование на сили, което щеше да изгуби, нито възнамеряваше да рискува да разкъса ризата си в близост до този моряк.

Вместо това тя се обърна, присвила очи насреща му.

— Пусни ме — процеди тя.

Лоп се взираше в тях уплашено — той бе започнал да дъвче долната си устна.

— Арту, тя е втори помощник — нервно прошепна той. — Ще си имаш големи неприятности.

— Помощник — отвратено изсумтя Арту. Бърз като бълха, той премести захвата си върху самата й ръка. — Никакъв помощник не е тя, тя е жена. И страшно й се иска, Лоп. Здравата й се иска.

— Иска й се? — неразбиращо повтори Лоп и объркано се навъси към Алтея.

— Виж, тя не крещи — изтъкна Арту. — Просто си стои и чака. Май й е писнало да калафати капитана.

— Тя ще каже — обърка се Лоп. Него не беше трудно човек да обърка.

— Глупости. Ще се гърчи колкото за кумова срама, а накрая ще се усмихва. — Арту се ухили към нея и се облиза. — Нали така, помощнико? — подразни я той. И разкри кафеникави зъби.

Алтея не трепна под погледа му. Тя нямаше намерение да показва страх. Пък и сега не беше моментът за страх, а за размисъл.

Дори и ако тя изпищеше, никой нямаше да я чуе. Корабът може би я усещаше, но на него тя не можеше да разчита: в последно време Парагон бе започнал да се държи странно; непрекъснато му се струваше, че ще се сблъска със змии или плаващи трупи, та никой вече не обръщаше внимание на виковете му. Не, тя нямаше да изпищи.

Арту продължаваше да се взира в нея, с блеснали очи. Алтея осъзна, че той очаква именно това от нея — писък. И двамата знаеха, че когато той приключеше с нея, щеше да му се наложи да я убие. Естествено, той щеше да се постарае да го представи като нещастен случай — някой освободил се неочаквано сандък или нещо подобно. Лоп щеше да потвърди версията му. Брашън щеше да се досети за истината и да екзекутира и двамата, но за Алтея това нямаше да представлява утеха.

Целият този водопад от мисли пробяга през ума й само в рамките на миг. Тук тя не можеше да разчита на никого. По-рано беше се заклела пред Брашън, че сама е в състояние да се справя с екипажа. Ето че съдбата й предоставяше възможност да го докаже.

— Предупреждавам те за последен път — каза му тя с тих и хладен глас. Този път също успя да скрие треперенето си.

Арту я зашлеви с опакото на свободната си ръка. Алтея дори не забеляза движението му, осъзна единствено удара. За момент пред очите й причерня; думите на двамата мъже достигнаха до нея приглушени.

— Не я удряй — стресна се Лоп.

— Глупости, така й харесва на нея. Грубо.

Ръцете му се преместиха върху ризата й и я изтръгнаха изпод колана. Именно отвращението от този допир прогони замайването. Алтея започна да го обсипва с удари, в които влагаше цялата си сила и които тялото му изобщо не усещаше. Единствената реакция, която тя предизвика, беше смехът му. С отчаяние тя осъзна, че не може да го нарани.

В този момент младата жена с готовност би побягнала, ала не можеше да се измъкне от металния му захват. А дори и да беше свободна, край разхвърляния в безредие товар надали щеше да стигне далеч.

Арту я блъсна към един сандък и пусна едната й ръка, за да разкъса яката на ризата й. Здравият памучен плат не се поддаде на усилията му. Със свободната си ръка Алтея нанесе удар в стомаха му. Този път морякът трепна.

Този път тя видя насочения към нея удар и успя да отмести глава. Вместо в лицето й, юмрукът се стовари в стената на сандъка. Дървената преграда се разцепи под удара му. Насилникът изрева дрезгаво. (Дано да си беше счупил ръката.)

Алтея понечи да продължи атаката си, като зарови пръсти в очите му. Арту не й позволи, а захапа китката й до кръв. Двамата залитнаха и полетяха към земята. Жената се извъртя отчаяно, за да не се озове прикована под тежестта му. Тя и морякът се стовариха един до друг сред сандъците. От това близко разстояние Алтея заби два къси и жестоки удара в стомаха му.

За миг тя зърна Лоп да се поклаща над тях, да се вайка и да притиска юмруци към гърдите си. Челюстта му висеше в уплах. Но Алтея нямаше време да мисли за него.

Тя сграбчи Арту за косата и блъсна главата му в бъчонката зад него. За момент хватката му отслабна и Алтея повтори движението. В отговор противникът стовари коляно в корема й, изкарало дъха й. Той се претърколи върху нея, притисна я и със същото коляно се опита да раздалечи краката й. Жената изкрещя от гняв, защото от тази позиция не можеше да нанесе удар с ръцете си, а краката й бяха притиснати. Морякът се изсмя в лицето й, при което я заля с противния си дъх.

Алтея реши да си послужи с ход, чиято ефективност бе наблюдавала многократно. Тя отдръпна главата си назад и с все сила насочи челото си срещу неговото. Устремът й пропусна; тя се блъсна в зъбите му. Те се отчупиха и за отмъщение порязаха челото й.

Арту изкрещя и отскочи назад, притиснал шепи над кървящата си уста. Алтея побърза да се изправи, за да го обсипе с поредица от безогледни удари, в които от значение беше единствено силата. Тя усети как едно от кокалчетата й изпращява; болка проряза дланта й, но въпреки това продължи да удря. Щом зае стабилна позиция, младата жена продължи с ритници. Едва когато морякът остана да лежи на пода, свит на стенещо кълбо, тя престана.

Тя отмести прилепналата към челото й коса и се огледа. По време на битката й изглеждаше, че времето е спряло, но в действителност надали бе изминала и цяла минута от началото на сблъсъка: фенерът все още проблясваше; Лоп продължаваше да се взира в тях. До този момент Алтея не бе осъзнавала колко е слабоумен той в действителност. Щъркелоидът дъвчеше юмрука си. Усетил погледа й, той се обърна към нея и каза високо:

— Загазил съм, знам, че съм загазил.

В очите му съжителстваха уплах и упоритост.

— Намери бъчвата с развалено месо и я изхвърли през борда. — Тя си пое дъх. — И почисти. След това си свободен.

Неочаквано тя се приведе, опирайки длани върху коленете си. Трябваше още няколко пъти да диша дълбоко, за да успокои обзелото я замайване. Беше сигурна, че ще повърне, но успя да овладее позива.

Арту беше започнал да се раздвижва. Тя отново го изрита и посегна да откачи една от куките.

— Аз не съм ти направил нищо! — ужасено смотолеви проснатият. Едното му око беше се изпълнило с кръв. От предишния му устрем нямаше и следа. Изглежда болката от строшените зъби изцяло го беше обездвижила. Той не направи никакъв опит да се защити от предполагаемия замах с куката.

А Лоп възкликна ужасено и трескаво пристъпи към работа, за да открие разваленото месо.

Алтея сграбчи ризата му и закрепи острието на куката в плата. След това тя се отправи към стълбата, влачейки моряка подире си. Арту я следваше със смесица от оттласквания и пълзене, в напразен опит да се изправи на крака. За всеки случай младата жена поспря и изви куката, за да стегне плата и обездвижи ръцете му, преди отново да поднови пътя си. Обзелият я гняв бе доказал като лъжа усещането, че не са й останали сили. Тежестта на влачения от нея мъж почти не се усещаше.

Тя долавяше крясъците на Парагон, но не можеше да разбере думите му. По това време в очертанията на входа към палубата бяха изникнали няколко любопитни физиономии — това бяха хора от смяната на Лавой: значи заместник-капитанът също се намираше наоколо.

Алтея не им обръщаше внимание, а продължаваше спокойно да тегли мятащия се Арту подире си. Тя бе решена на всяка цена да изникне върху палубата.

По времето, когато младата жена изпълни намерението си, тя се оказа обградена от мърморещо неразбиране. Струпалите се около люка се отдръпнаха. А когато тя издърпа и Арту на палубата, неразбирането преля в ругатни, изразяващи удивление. За частица от мига тя зърна Хаф да се взира смаяно в нея.

Тя не спря, а се отправи към левия борд, все така повлачила Арту.

— Аз нищо не съм й направил! Нищо не съм направил! — продължаваше да хленчи той, макар и приглушено, защото още държеше длани над окървавената си уста. Лавой, застанал край перилата на отсрещния борд, ги изгледа безразлично.

Неочаквано на палубата изникна Брашън. Той не беше закопчал ризата си, освен това беше бос, с разпусната коса. Клеф се тътреше подире му, продължаващ да ломоти скорострелно.

С един поглед капитанът разбра ситуацията. За миг този поглед се задържа сепнато върху окървавеното й лице и раздърпаните дрехи, но само за миг. Подир това Брашън се извърна към заместника си.

— Лавой! Какво става тук? — изрева Брашън. — Защо не си ги спрял?

— Простете, капитане? — Лавой го погледна объркано и отново извърна очи към Алтея и Арту, сякаш ги виждаше чак сега. — Този проблем не ме засяга, сър. Вторият помощник държи ситуацията под контрол. — Следващите си думи той насочи към нея, влагайки в гласа си твърдостта на заповед. — Прав ли съм с твърдението си, Алтея?

Тя спря.

— Изхвърлям разваленото месо, съгласно вашите нареждания, сър. — Говорейки, тя отново изви куката.

За момент настъпи тишина. Лавой премести въпросителния си поглед върху Брашън. Капитанът сви рамене.

— Продължавайте.

Той започна да закопчава ризата си и се загледа към хоризонта, за да отгатне времето на предстоящия ден.

Арту започна да вие като сритано куче и да се мята. Алтея отново започна да го влачи към борда, макар още да не бе сигурна, че наистина ще го хвърли.

На палубата се появи Лоп, носещ две кофи, чиято миризма недвусмислено издаваше съдържанието им.

— Намерих разваленото месо, намерих го — ликуващо извика той и изтича край нея. — Бъчвата се беше пукнала и разтекла. Но ние ще почистим, нали, Арту?

Лоп изсипа товара край борда. Докато повдигаше втората кофа, от водата изникна главата на змия.

Чудовището погълна разваленото месо още във въздуха, а Лоп отскочи назад с писък.

— Змия! Змия! — Парагон прибави своя рев към настъпилия хаос.

Алтея пусна куката. Арту побърза да запълзи назад, трополящ с дръжката.

За един дълъг момент Алтея и змията останаха загледани очи в очи. Люспите на създанието притежаваха зеления оттенък на пролетни листа, а огромните очи жълтееха като глухарчета. Всяка люспа застъпваше две други в последователност, която изкушаваше окото да го последва. Най-големите люспи бяха големи колкото една нейна педя, а онези около очите приличаха на зрънца. Алтея стоеше запленена от това великолепие.

Съществото развали впечатлението, разтваряйки паст, в която с лекота би могъл да скочи човек: червена като сурово месо паст, съдържаща редица зъби. Създанието разклати глава напред-назад с питащ рев. Алтея продължаваше да стои неподвижно. Змията събра челюсти и продължи да се вглежда в нея.

С периферното си зрение младата жена долови раздвижване. Някакъв моряк тичаше към нея, стиснал кука. В същия миг се разнесе Брашъновият вик:

— Не го дразни! Остави го!

Алтея се извърна и се хвърли към Хаф. Морякът размахваше копиеподобния инструмент като оръжие и крещеше „Не ме е страх!“, макар че бледнината по лицето му говореше друго. Тя го сграбчи за ръката и се опита да го спре.

— То просто търси храна. Остави го на мира, Хаф. Ще си отиде. Остави го!

Морякът нетърпеливо се отскубна от нея; напрегнати от битката и последвалото влачене, ръцете й не успяха да го задържат. Алтея отхвърча встрани и можеше единствено да гледа как Хаф замахва с куката.

— Не! — изрева Брашън, ала викът му съвпадна с първите мигове от движението. Куката се стовари върху муцуната на създанието, без да го нарани, и се плъзна по люспите. Тогава — по-скоро по случайност, отколкото в израз на намерение — накрайникът се вклещи в една от ноздрите.

Под ужасения поглед на Алтея съществото отметна глава назад. Куката повтори движението, с кучешко стремление Хаф също остана вкопчен. В същия миг съществото изду врата си: огромна грива от отровни остроти обгърна лицето и шията му. То отново изрева, при което от устата му изхвърчаха пръски. Онези от слюнките, попаднали върху палубата, със съскане започнаха да разяждат дъските. Парагон изкрещя. Дори самата миризма на отровата Алтея усещаше върху кожата си като изгаряне. Хаф изпищя, оказал се обгърнат най-силно от разяждащия облак. Той пусна куката и се свлече обратно на палубата — или в безсъзнание, или мъртъв. Създанието наклони глава, загледано в проснатия. След мигновен размисъл то се стрелна към тялото.

Алтея единствена се намираше достатъчно близо, за да направи нещо. Въпросното действие бе само едно, но въпреки това тя нямаше намерение да гледа безучастно.

Тя скочи и сграбчи куката, която все още се поклащаше, прикрепена върху лицето на създанието. Отровният дъх бе започнал да разяжда дръжката; въпреки това жената наблегна с цялата си тежест, за да изтласка главата на съществото встрани.

Лоп, изненадващо окопитен, запрати празната дървена кофа към главата на чудовището. В продължение на същото движение той се наведе, грабна Хаф за глезените и го дръпна назад.

Това оставяше Алтея като единствена цел на съществото. Тя стисна куката по-силно и блъсна с цялата си сила. Дървената дръжка издържа и този път: новата порция лига пропусна целта си и поля палубата на Парагон. Живият кораб изпищя отново. Зад нея долитаха други гласове — Лавой нареждаше на хората си да вдигнат още платна, моряци крещяха ужасено. А над всички се разнесе удивеният, гневен вик на кораба.

— Аз те познавам! — прогърмя Парагон. — Познавам те!

Янтар изкрещя някакъв въпрос, който Алтея не можа да разбере. Тя продължаваше отчаяно да стиска дръжката — макар и разядена, куката оставаше единственото й налично оръжие.

Едва при първия удар на веслото тя осъзна, че Брашън е дотичал до нея. Греблото също представляваше нищожно оръжие срещу подобно създание, ала в бързината капитанът не бе могъл да намери друго.

Очаквано, куката не издържа и се откачи от ноздрата. Вече необременено, съществото тръсна гривеста глава и заля палубата с димяща отрова. Алтея сграбчи куката като копие и се хвърли напред. Тя се целеше в окото, но пропусна, защото чудовището извъртя глава към Брашън. Вместо това върхът на куката попадна върху някакво податливо място зад челюстта на чудовището. За нейно смайване наконечникът проникна веднага, със същата лекота, с която би пронизал зрял пъпеш. Алтея натисна с цялата си сила.

Змията отметна глава назад в агония.

— Прикрий се! — без нужда изкрещя Алтея към Брашън: той вече се търкаляше встрани.

Един последен тласък, при който нещо поддаде. По шията на създанието потече димяща отрова. То изпищя, леейки токсин и кръв от устата си. Конвулсиите му изтръгнаха куката от ръцете на Алтея.

Жената се стовари върху палубата и остана безпомощно да се взира в мятащото се създание. Част от избълваната отрова се стичаше в морето, но друга заливаше борда и палубата на Парагон, което накара кораба за пореден път да изкрещи и да потръпне.

Огромното туловище най-сетне потъваше обратно под вълните, а Брашън вече издаваше нареждания за кофи и четки.

— Почистете палубата! — ревна той, макар и още стоящ на четири крака върху палубата. Лицето му аленееше заради отровата. Той се поклащаше леко, сякаш се опитваше да стане, но не можеше. Дано пръските на змията не бяха засегнали очите му.

Тогава от носа долетя вик, накарал Алтеината кръв да изстине.

— Аз те познавам! — изрева Парагон. — Ти също ме позна. Чрез твоите отрови аз познах себе си! — Безумният му смях заглуши вятъра. — Кръвта е памет!

 

 

Колко може да се промени светът само за една нощ? Този въпрос си задаваше Роника Вестрит.

Ако човек се покатереше върху стол в стаята на Алтея, можеше да види част от града и пристанището над върховете на дърветата. Ала днес Роника виждаше единствено дим, колкото и да се взираше. Бингтаун гореше.

Тя тежко се спусна от стола и събра чаршафите от Алтеиното легло — те щяха да послужат за вързопи, в които да отнесат най-необходимото.

Кошмарният път към дома все още измъчваше паметта й. Малта пристъпваше тромаво, като осакатено теленце. След известно време Силдин се отърси от вцепенението си, но само за да започне да плаче. Той ридаеше непрекъснато и настояваше да го вземат на ръце — нещо, на което сам се противеше от години. Естествено, двете изнурени жени не можеха да го носят. Роника го държеше за ръката и го влачеше подире си, а с другата си ръка бе прегърнала Малта през кръста. Кефрия също помагаше на дъщеря си, макар и само с едната си ръка. Така те вървяха цяла вечност. На два пъти ги подминаха ездачи, но никой от конниците не обърна внимание на виковете им.

Развидели се по-късно от обичайното, защото димът допълнително отложи утрото. Оказа се, че нощта е била милостива: светлината на деня разкри окъсани дрехи и одрана плът. Кефрия беше боса, изгубила обувките си някъде около мястото на катастрофата. Малта провлачваше нозе сред раздраните остатъци на пантофки, които изобщо не бяха предназначени за улицата. Накъсаната риза на Силдин стоеше слепена с разранения му гръб; момчето приличаше на влачено от кон. Сестра му си беше ударила челото, по лицето й имаше засъхнали ивици кръв. И двете й очи бяха подпухнали.

По състоянието на другите Роника можеше да се досети как изглежда самата тя.

Почти целият път премина в мълчание. Най-дългият им разговор се състоеше от три реплики.

— Аз съвсем забравих за сатрапа и неговата придружителка. — С по-тих глас тя запита — Ти видя ли ги?

Роника бавно поклати глава.

— Чудя се какво ли е станало с тях — отвърна тя, макар че в действителност това беше лъжа. В момента тя можеше да мисли единствено за собствените си близки.

Малта се обади иззад сцепени устни:

— Конниците ги отведоха. В началото те ме помислиха за другата съветничка, но когато откриха, че не съм, просто ме оставиха да лежа. Един от тях каза, че така или иначе скоро съм щяла да умра.

През остатъка от пътя до дома те мълчаха.

По-скоро просяци, отколкото домопритежатели, четиримата най-сетне достигнаха дома Вестрит — за да открият, че вратата е залостена. Тук Кефрия не можа да сдържи риданията си, когато започна да блъска по вратата. Отзовалата се най-сетне Рейч стискаше цепеница.

Оказа се, че половината утро е отминало. Най-сетне у дома, те се погрижиха за раните си. Балните дрехи, тъй внимателно подготвяни, бяха захвърлени в коридора. И двете деца си бяха легнали и спяха дълбоко. С помощта на Рейч Роника и Кефрия се умиха и преоблякоха, само че още не беше време за почивка: пръстите на Кефрия се бяха подули болезнено; другите две жени трябваше сами да съберат провизии и дрехи.

Роника не знаеше какво става в града; знаеше само, че въоръжени конници са нападнали каретата им, за да отвлекат сатрапа и неговата придворна, оставяйки другите да мрат. Бингтаун гореше. Заради този дим не можеше да се види случващото се в пристанището. Във всеки случай възрастната жена не възнамеряваше да чака пламъците да достигнат прага на нейния дом. В бягството щяха да им помогнат старата кобила и тлъстичкото пони на Силдин. Тези животни нямаше да могат да пренесат много товар, но пък и нещата, които Вестритови щяха да вземат със себе си, не бяха много. Важното беше да спасят самите себе си.

До фермата Ингълби имаше поне два дена път. Интересно как щеше да я посрещне старата Тетна — нейната дойка. Роника не беше я посещавала от години.

Тя се стараеше да си внуши, че очаква срещата с нетърпение…

Блъскането по вратата я накара да забрави спомените и да изтърве чаршафите на пода. В първия миг й се прииска да побегне. Но тя не можеше да избяга. Тя беше единствената преграда между близките си и заплахата, стояща на прага.

Рейч храбро изникна от кухнята, стиснала своето парче дърво. Самата Роника се отби в кабинета. Покойният й съпруг винаги бе държал свайка върху бюрото си и след смъртта му инструментът все още стоеше там. Възрастната жена го взе и се отправи към вратата.

— Кой е там?

— Рейн Купрус. Моля ви, пуснете ме да вляза!

Роника кимна на Рейч, но не отпусна оръжието си. Слугинята отмести резето и отключи. Когато вратата се отвори, младежът изтръпна при вида на старицата.

— Кълна се в честта си, молех се да не е истина! — извика той. — Как е Малта?

Възрастната жена не отговори веднага, а остана загледана в него. Рейн все още носеше балните си дрехи, ала те бяха попили миризмата на дим и прах. Личеше, че той е навлизал дълбоко сред пожарите.

— Жива е — сухо отвърна Роника. — Давад Рестарт и кочияшът му са мъртви.

Той не чу думите й.

— Кълна се, че не знаех. Тя е дошла с наемна карета, казаха ми, че е дошла с наемна карета. Очаквах, че ще си тръгне по същия начин. Моля ви, нали Малта е добре?

Роника осъзна загатнатото в думите му и изтръпна.

— Твоите хора са я оставили да умре. В действителност те дори са й се присмели, че умира. Това би трябвало да те ориентира в състоянието й. Приятен ден, Рейн Купрус. — Тя направи знак на Рейч, която започна да затваря вратата.

Младежът скочи напред, влагайки своята тежест насреща. Слугинята не можа да удържи. Вече пристъпил в коридора, Рейн залитна за момент, преди да възстанови равновесието си.

— Моля ви, времето е съвсем малко. Ние прогонихме галерите от устието на пристанището. Дойдох да взема Малта и близките й. Възнамерявам да ви заведа нагоре по Реката. Там ще бъдете в безопасност. Само че няма много време — Кендри отплава скоро, с или без нас. Във всеки един момент галерите може да се върнат и отново да блокират пристанището. Трябва да тръгнем веднага.

— Не — категорично заяви Роника. — Ние сами ще се погрижим за себе си, Рейн Купрус.

Той й обърна гръб и зовейки името на любимата си, се затича надолу по коридора, към спалните. Роника рязко протегна ръка към стената, за да се удържи изправена: главата й беше започнала да се замайва. Точно сега ли решаваше да я предаде тялото й?

Рейч я хвана за ръката и й помогна да последва неканения гост.

Младият мъж тичаше като побеснял. Той продължаваше да крещи името на Малта, блъскайки всяка срещната врата. До самата й стая Рейн достигна точно в момента, в който Кефрия изхвърчаше от прага на своята спалня.

Забелязал любимата си, Рейн възкликна задавено и изчезна вътре.

— Да не си посмял да я докосваш! — изкрещя Кефрия и на свой ред се затича към спалнята на дъщеря си. Ала Рейн вече изникваше обратно, понесъл увитата в одеяло Малта на ръце. Девойката бе бледа като бинтовете, обгръщащи главата й. Очите й още бяха затворени, главата й се поклащаше.

— Нея аз ще взема — решително заяви младият Купрус. — Вие също би трябвало да дойдете. Изборът е ваш. Не мога да ви принудя да дойдете с мен, но и няма да оставя Малта тук.

— Нямаш право! — извика Кефрия. — Нима народът ти вече е започнал да отвлича своите невести?

Неочаквано Рейн се засмя.

— Са ми е свидетел, нейният сън се оказва пророчески! И аз имам право да я взема. Кръв или злато изплащат дълга. Аз я вземам като отплата — изтърси той в налудния си пристъп и погледна към лицето на девойката. — Тя е моя.

— Времето за плащане още не…

— Но то скоро ще настъпи, а вие не сте в състояние да съберете пари за вноската. Аз искам да отведа Малта. Ако това е единственият начин, то не ще се поколебая да го сторя. Но вие също елате. Не я поставяйте в подобна ситуация. — Той се обърна към Кефрия. — Тя ще се нуждае от теб. За Силдин тук е опасно. Какво ще стане, ако калсидците завладеят града? Нима искаш да видиш малкия си син с робска татуировка върху лицето?

При представата Кефрия ужасено притисна длани върху устата си. Тя погледна към Роника.

— Майко? — глухо попита тя.

Старицата реши от името на всички останали.

— Върви да доведеш детето. Не събирай нищо, просто върви.

 

 

Тя стоеше на верандата и ги гледаше как се отдалечават. Рейн придържаше Малта на седлото пред себе си. Кефрия бе възседнала старата кобила, а Силдин стоически се поклащаше върху пухкавото пони.

— Сигурна ли си, майко? — за последен път попита Кефрия. — Кобилата ще може да отнесе и двете ни. Разстоянието е поносимо за нея.

— Хайде, върви — отвърна Роника, за пореден път. — Аз ще остана. Трябва да остана.

— Не мога да те оставя сама! — вайкаше се дъщеря й.

— Но трябва. Ти имаш дълг към семейството си. Върви. Рейн, води ги и се грижи добре за тях.

Към себе си тя добави:

— Ако Бингтаун е орисан да изчезне сред кръв и дим, аз ще си отида заедно с него. Освен това трябва да погреба Давад.

Рейч стоеше до нея. Двете мълчаливо наблюдаваха смаляващите се ездачи. Когато те се скриха от погледа, Роника въздъхна тежко. Всичко беше станало толкова лесно. Рейн щеше да отведе останалите до пристанището и да ги качи на кораба. За тях повече нямаше нужда да се тревожи. Оставаше й да мисли единствено за себе си, а тя отдавна бе престанала да се интересува от бъдещата си съдба.

Слаба усмивка изникна върху сбръчканото й лице. Тя се обърна към бившата робиня и я хвана под ръка.

— Най-сетне малко спокойствие. Какво ще кажеш за чаша чай? — осведоми се Роника.

 

 

Някой блъскаше с юмрук по вратата на каютата. Със стон Алтея отвори едното си око.

— Какво? — подвикна тя, без да се надига от койката.

— К’питанът иска д’ те види. Ведна’а.

Незрелият глас на Клеф черпеше важност от ролята на пратеник.

— Не се съмнявам — промърмори младата жена. А към вратата додаде: — Идвам.

Беше следобед, ала на нея се струваше, че е среднощ — това беше нейното време за спане. Каютата беше празна: Джек беше дежурна, а Янтар очевидно бе останала с Парагон.

Поне за момента Алтея бе вдигнала ръце от него. Подир случилото се със змията корабът беше започнал да повтаря неща, които я измъчваха с близостта на смисъл.

— Кръвта е памет — говореше той. — Дори да я пролееш и погълнеш, не е възможно да заличиш онова, което тя носи. Кръвта е памет.

Корабът продължаваше да повтаря това. В един момент тези му думи бяха започнали да влудяват Алтея: не заради самото им повтаряне, а заради нейната неспособност да разбере значението им. Струваше й се, че съвсем малко я дели от осъзнаването.

Тя взе ризата си. На някои места дрехата лепнеше от собствената й кръв, на други змийската отрова беше прояла дупки. Пък и допирът на груба тъкан не би се отразил особено благоприятно върху насиненото й тяло. Със стон тя приклекна, за да изтегли торбата си изпод койката на Янтар. От нея изрови мека памучна риза, предназначена за слизанията на брега.

Парагон се бе поуспокоил, заменяйки крясъците с объркано мълвене. Подир това той утихна, изпадайки в онова ужасяващо и непреодолимо мълчание, в което обичаше да се укрива от света. На Алтея се струваше, че той се усмихва, но Янтар беше пощуряла от притеснение. За последно Алтея бе я видяла да седи на бушприта и да свири на флейта (тя обявяваше мелодиите си за детски, макар Алтея да не бе чувала подобни песни).

Преди да се оттегли, Алтея беше се спряла да разгледа щетите, нанесени от отровната лига върху палубата: пръските бяха прогорили дъските. Подир това тя се беше отправила към каютата си и връз благословената койка.

Преди колко време се беше случило това? Преди прекалено кратко време. А сега Брашън беше изпратил Клеф да я извика. Най-вероятно възнамеряваше да й изтъкне начина, по който бе трябвало да постъпи в ситуацията. Е, това беше негово право. Само дано не се впуснеше в прекалено дълги обяснения, иначе имаше вероятност тя да заспи права.

Алтея препаса панталоните си и се отправи да посрещне съдбата.

Пред прага на каютата му тя приглади коси и пъхна ризата си под колана. Искаше да беше се измила, преди да си легне, ала в онзи момент това бе й се струвало прекалено уморително. А пък сега беше прекалено късно. Тя потропа на вратата и зачака разрешение да влезе.

Гледката, очакваща я при влизането й, я сепна.

— Брашън… — възкликна жената, забравила чинопочитанието.

Тъмноокият му взор изглеждаше ужасяващо на фона на възпаленото му лице. По бузите и челото бяха изникнали мехури, напомнящи брадавиците на Дъждовен Търговец. Окъсаната му риза бе захвърлена върху облегалката на стола; здравата, която беше облякъл, стоеше само отчасти закопчана, за да не раздразва кожата с допира си.

— И ти не изглеждаш по-добре — отвърна й той с гримаса, която трябваше да представлява усмивка. Едновременно с това Брашън посочи към умивалника. — В каната съм ти оставил малко топла вода.

— Благодаря ти — смутено каза Алтея. Капитанът се обърна с гръб, за да й предостави поне частично уединение. Тя стисна зъби, когато натопи разранените си ръце. След няколко мига щипещото усещане се отдръпна, заменено от блаженство.

— Хаф ще се оправи, макар че той пострада най-зле от трима ни. Накарах да го облеят с прясна вода, защото цялото му тяло е покрито с кървави мехури. Дори дрехите не са го предпазили. А красивото му лице ще носи някой и друг белег. — Брашън замълча за момент. — Той не се подчини нито на твоето, нито на моето нареждане.

Алтея внимателно доближи затоплената кърпа до лицето си. На стената имаше огледало, но тя отбягваше да поглежда към него.

— Съмнявам се, че в момента той си спомня това.

— Вероятно е така. Но в мига, в който се надигне от леглото, аз ще се постарая да си припомни. Ако беше оставил проклетото животно на мира, имаше вероятност то просто да се гмурне обратно. Със своето безразсъдство Хаф изложи на опасност кораба и другарите си. Изглежда смята, че разбира повече от капитана и неговите помощници. Нужна му е малко дисциплина.

— Въпреки това той е добър моряк — неохотно изтъкна Алтея.

Брашън продължи невъзмутимо:

— Когато аз приключа с него, той ще е станал по-добър моряк. Моряк, който умее да се подчинява.

Може би тези думи съдържаха и скрит упрек към нея — задето самата тя не е успяла да втълпи това на Хаф. Но Алтея не каза нищо. Вместо това се престраши най-сетне да се погледне в огледалото. Лицето й изглеждаше като преварено. Множество дребни мехурчета бяха обезчувствили кожата му. Те й напомняха на змийски люспи… За момент тя остана захласната в красотата на спомена.

— Освен това ще извадя Арту от твоята смяна и ще го преместя в дежурството на Лавой — додаде Брашън.

Алтея застина. В огледалото тя зърна очите на баща си, потъмнели от гняв.

— Не мисля, че това е справедливо, капитане — с хладен глас отвърна тя, процеждайки последната дума през зъби.

— Аз също — веднага се съгласи събеседникът й. — Но той не спираше да моли Лавой и буквално да лази в краката му. Накрая онзи се съгласи, просто за да се отърве от него. Дори му обеща да му възлага възможно най-противната работа от дежурството, а въпреки това Арту плака от благодарност. Всемилостиви Са, какво си му направила?

Алтея се приведе над умивалника и наплиска лицето си с шепи. Обратно водата се стече розовееща. Тя приближи глава до огледалото, за да огледа раната в горната част на челото: раната от зъбите на Арту, които беше разбила.

— Един капитан не бива да проявява интерес към подобни неща — промърмори тя, заела се повторно да промива раната.

Брашън прихна.

— Клеф връхлетя в каютата ми и ме подплаши здравата. Парагон бил крещял, че някой те убивал. Аз изниквам на палубата и те заварвам да влачиш Арту подире си. Трябва да призная, че в онзи момент си помислих: Какво ли би казал капитан Вестрит, ако можеше да види дъщеря си сега?

Огледалото отразяваше част от тила му; макар че той не можеше да я види, Алтея се навъси. Дали Брашън някога щеше да разбере, че тя е способна сама да се грижи за себе си?

Тя си припомни, че Арту я беше ухапал по ръката. Зъбите му бяха оставили дълбока дъга белези: дори само заради това ухапване си заслужаваха да бъдат строшени. Алтея попи с пръсти от Брашъновия сапун и се зае да обработва следите. Това също щипеше.

По-добре да я беше ухапал плъх…

А Брашън продължаваше да говори, вече с по-тих глас.

— Сетих се единствено за нещо, което той казваше. „Ако помощникът се е заел с нещо, капитанът няма работа там.“ Той беше прав. Той никога не се намесваше, когато аз се занимавах с по-маловажните проблеми на борда на Вивачия. Дори Лавой днес показа, че знае това. Не трябваше да се намесвам.

Това почти се доближаваше до извинение.

— Лавой не е толкова лош — отвърна Алтея.

— Той бързо привиква към задълженията си — мъдро се съгласи Брашън. Неочаквано той скръсти ръце. — Нямам нищо против да изляза, ако искаш да използваш водата по-пълноценно.

— Оценявам предложението ти, но в момента повече се нуждая от сън. Все пак не смърди, нали?

Едва след изричането на самите думи тя осъзна специфичния смисъл, който Брашън можеше да им придаде.

Последвалото мълчание представляваше стена — Алтея бе прекрачила границата.

— Тогава просто бях ядосан. И наскърбен — каза накрая мъжът. Той още стоеше с гръб към нея, но образът му повдигна рамене. — Бях решил, че между двама ни има нещо. Нещо, което…

— Сега и за двама ни е по-добре — бързо се намеси Алтея.

— Несъмнено — сухо отвърна Брашън.

Тишината отново започна да ги притиска. Младата жена се загледа в ръцете си. Кокалчетата й бяха подпухнали. Раздвижването на пръстите на дясната ръка донасяше неприятно усещане. И все пак те се движеха. По-скоро за да наруши мълчанието, отколкото от неподправен интерес, тя попита:

— Щом можеш да си движиш пръстите, значи нищо не е счупено, нали?

— Това означава, че нищо не е счупено лошо — поправи я Брашън. — Покажи ми.

Макар да осъзнаваше, че това е грешка, Алтея се обърна и протегна ръце към него. Брашън започна да движи пръстите й и да опипва костите. Той поклати глава над кокалчетата, а при вида на ухапването потръпна. И пусна едната й ръка, за да пъхне показалец под брадичката и огледа лицето й.

Алтея стори същото. Дори клепачите му бяха възпалени, с мехури, но очите бяха бистри — по чудо отровата не ги беше засегнала. Сред гръдта му също личаха образувания.

— Ще се оправиш — каза й той, кимвайки на себе си. — Ти си корава жена.

— Най-вероятно ти ми спаси живота, когато връхлетя с онова гребло.

— Да. Аз съм опасен гребец.

Брашън все още държеше ръката й. Неочаквано той придърпа Алтея към себе си. Тя не се възпротиви, както не се възпротиви и на привеждането му. Неговите устни я докоснаха внимателно. Тя затвори очи, отказвайки да прояви разумност. Отказвайки изобщо да мисли.

Той беше този, който прекрати целувката. Алтея се намираше досами него, но капитанът не я прегърна, а за момент отпусна брадичка върху косите й.

— Ти си права. Аз самият знам, че си права: и за двама ни е по-добре нещата да останат, както са сега. — Брашън въздъхна тежко. — Но това не улеснява нещата за мен.

Той пусна ръката й.

На това Алтея не знаеше какво да отговори. За нея също не беше лесно, ала подобно признание само щеше да утежни нещата и за двама им. Пък и преди мигове самият той я беше определил като корава жена. Тя реши да го докаже, като се отправи към вратата.

— Благодаря ти — каза тя пред прага. Брашън не каза нищо, затова Алтея излезе и затвори вратата след себе си.

Вън тя се натъкна на Клеф. Хлапакът стоеше край стената, дъвчеше долната си устна и ритмично потропваше с босия си крак.

— Не е хубаво да се шпионира — строго му каза тя.

— Не йе ху’аво д’ мляскаш к’питана — дръзко отвърна момчето, ухили се и си плю на мърлявите пети.