Робин Хоб
Безумният кораб (39) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и седма
Смъртта на града

Земетресението, разтърсило последните часове преди зората, не събуди Кефрия — тя така и не бе могла да заспи.

На предшествалия трус тя не бе обърнала внимание. Него лесно можеше да подмине, ала този беше различен. Той започна с остро и изненадващо разтърсване, ала не то, а последвалото продължително треперене накара Кефрия сепнато да скочи на крака.

Нейните домакини я бяха предупредили, че полюшването на дърветата прави земетресенията да изглеждат по-силни. Въпреки това тя трябваше да се придържа за рамката на леглото, докато се преобличаше. Тя веднага си помисли, че Силдин най-вероятно щеше да сметне земетресението за забавно, но Малта щеше да се уплаши. Трябваше да отиде при нея. А щом отидеше, трябваше да й каже за връщането си в Бингтаун.

Искаше й се да бе сторила това вчера — ала въпросното посещение завари дъщеря й заспала, а Кефрия не можа да се насили да я събуди. Малта все още се нуждаеше от много почивка: отокът върху челото й беше спаднал, но кръговете около очите й все още не бяха изчезнали. И тъй като жената знаеше, че сънят е най-добрият лечител, тя безшумно бе затворила вратата след себе си.

По настояване на тукашната лечителка Малта беше настанена в слънчева стая, на най-горното ниво. За да я достигне, майката трябваше да преодолее няколко моста и едно виещо се стълбище. А тя все още не бе привикнала с тези необичайни тротоари, за да приветства подобна перспектива. Виж, Силдин стремглаво търчеше по тях, но Кефрия все още се изнервяше.

Мрачината само прибавяше към тревогата й: проблем, по отношение на който жената беше безсилна — тя не можеше да принуди слънцето да изгрее по-бързо. Затова държеше ръцете си скръстени и се стараеше да стъпва в средата на пътеката. И да не мисли за начина, по който мостовете биха се разклатили от поредното земетресение. Когато осъзна, че е започнала да пристъпва с дребни, плахи крачки, Кефрия веднага си наложи да продължи с нормален ход. Въпреки това тя се зарадва, когато най-сетне достигна стълбището.

По време на изкачването тя подбираше най-подходящото встъпление, с което да съобщи на Малта за заминаването си. Каквито и думи да използваше, щеше да бъде трудно и за двете им. С напускането на Кефрия Малта щеше да остане съвсем сама, ако не се броеше Силдин. Дъщеря й все още отказваше да приеме Рейн, защото продължаваше да го вини. Самата Кефрия му бе простила по време на пътуването насам на борда на Кендри. Тя вярваше, че хората, пресрещнали каретата, са проявили непростима самодейност. Искрената мъка на младия мъж, който през цялото пътуване не спря да будува пред каютата на любимата си, беше убедила Кефрия, че той действително няма вина за случилото се. Може би с времето Малта също щеше да осъзнае това, но нищо не гарантираше подобен развой. А дори и да беше гарантиран, пак щеше да остане период, в който двете й деца трябваше да разчитат единствено едно на друго.

Тя пое по клона, който отвеждаше до стаята на Малта. Пътьом Кефрия кимна на жената, изникнала на прага на едно от съседните помещения — цялото лице на въпросната, шията и брадичката бяха покрити с образувания. Това беше Тиламон, по-голямата сестра на Рейн.

— Здравата ни разтърси — каза Кефрия, за да отметне нуждата от учтивост.

— Дано няма пострадали. Миналия месец два моста се скъсаха при едно подобно земетресение — отбеляза усмихнатата Тиламон.

— Бога ми — отвърна Кефрия и забърза към стаята на дъщеря си.

Никой не отговори на почукването й.

— Малта, аз съм — обяви тя и влезе. Видът на празното легло прогони облекчението, донесено от преодоляването на проклетите висящи мостове. — Малта?

Във втрещеността си тя пристъпи напред и отметна одеялото, сякаш очакваше да открие детето си под него. И се обърна обратно към вратата.

— Малта? — подвикна Кефрия.

Сестрата на Рейн все още стоеше на прага.

— Лечителката да е отвеждала Малта някъде? — обърна се към нея Кефрия.

Тиламон поклати глава.

— Странно — продължи майката, като полагаше усилия да не се страхува. — Нея я няма, а още не се е възстановила достатъчно, за да излиза на разходки посред нощ. Тя обича да спи до късно, дори когато е здрава.

Другата жена наклони глава встрани.

— Вчера тя се разхождаше с Рейни — заяви тя. За момент на лицето й изникна усмивка. — Чух, че двамата са се сдобрили.

— Но това не обяснява защо… Да. Разбирам. — Кефрия замлъкна.

— Не, не исках да прозвучи така. Рейни никога не би… той не е такъв — заекна Тиламон. — Най-добре да събудя мама — довърши тя.

Тук ставаше нещо. Нещо, за което Кефрия също трябваше да научи.

— Най-добре да дойда с теб — със свито сърце изрече гостенката.

Наложи им се дълго да тропат по вратата, преди Яни Купрус най-сетне да изникне по халат на прага. Тя имаше тъй изтерзан и притеснен вид, че за момент Кефрия изпита съжаление. Ала тревогата за собственото й дете беше по-силна от състраданието.

Затова Кефрия погледна възрастната жена в очите и каза:

— Малта не е в стаята си. Имаш ли представа къде би могла да е?

Пробягалият по лицето на Яни страх потвърди опасенията й.

Възрастната Търговка се обърна към дъщеря си.

— Тиламон, върви да си лягаш. Тази работа засяга само двете ни с Кефрия Вестрит.

— Но, мамо… — поде младата жена. Погледът, който й хвърли Яни Купрус, секна възраженията й. Тиламон поклати глава, но въпреки това се отдалечи.

Очите на Яни отново се спряха върху Кефрия. Притеснението караше бръчиците на Дъждовната Търговка да изпъкват върху белязаното й лице. Тя наистина не изглеждаше добре.

— Има вероятност да е с Рейн. Вечерта той… бе връхлетян от пристъп на тревога за нея. Не е изключено да е отишъл при нея… Това не е типично за него, но пък в последно време той не е на себе си. — Купрус въздъхна. — Ела.

Тя бързо закрачи напред, без да си прави труда да се преоблича или да си сложи воал. Дори и тласканата от гняв и страх Кефрия изоставаше от нея.

Близо до стаята на Рейн Кефрия бе споходена от колебание. Щом Малта и Рейн се бяха сдобрили, имаше вероятност… Искаше й се да спре и да премисли нещата на спокойствие.

— Яни — поде тя. Точно в този момент другата жена посягаше към вратата. Яни Купрус не почука, както очакваше Кефрия, а просто бутна вратата.

От вътрешността лъхна тежката миризма на бренди и пот. Яни направи крачка встрани, позволявайки на спътничката си да погледне на свой ред. Рейн лежеше по корем върху леглото си, отпуснал ръка встрани. Той дишаше хрипливо и тежко, със съня на изтощен. И беше сам.

Притиснала показалец към устните си, Яни тихо затвори вратата. Кефрия отложи извинението си за момента, в който двете се отдалечат достатъчно.

— Толкова ми е неудобно, задето… — заговори тя, но другата жена я прекъсна с изтерзана усмивка:

— И двете знаем, че тепърва ще имаме основания да се тревожим с тези двамата. Рейн се докосна до тази пламенност късно… От пристигането си Малта се държи хладно с него, но аз не мисля, че тази хладина е пуснала корени в сърцето й. Колкото по-бързо двамата се разберат, толкова по-лесно ще бъде за всички ни.

Кефрия кимна уморено, благодарна за разбирането, проявено от другата майка.

— Но тогава къде може да е тя? Прекалено е слаба, за да излиза сама.

— Аз също споделям твоето притеснение — отвърна Яни. — Ще разпратя хора, които да се поинтересуват дали някой не я е виждал. Може би тя е отишла някъде със Силдин?

— Възможно е — досети се Кефрия. — През последните няколко седмици двамата се сближиха. Зная, че той беше нетърпелив да й покаже града. — Тя доближи ранената си ръка до челото. — Това поведение ме кара да се съмнявам доколко е разумно да ги оставям сами. Струваше ми се, че Малта е започнала да придобива отговорността, полагаща се на възрастна. Вместо това тя изчезва посред нощ, без дори да се обади…

Яни спря, хвана ръката й и обърна непокритото си лице към нея.

— Обещавам ти, че ще се грижа за тях като за свои деца. Ще поверя Силдин на грижите на Рейн: за него ще бъде добре да свиква да се оправя с малчугани.

Заради обнадеждената усмивка, придружила тези думи, лицето й придоби напълно човечен вид; изгубиха значение белезите на Дъждовните земи. А в следващия момент върху лика на Яни изникна молба.

— Онова, което ти снощи предложи да сториш за нас, е изключително храбро и благородно. Чувствам се неудобно да те подтиквам към него. И в същото време ти си единствената, която се намира в уникалната позиция да шпионира за нас.

— Да шпионира. — За Кефрия беше трудно да си представи себе си в подобна роля. — Струва ми се, че…

Репликата й бе прекъсната от бронзовия екот на камбана.

— Какъв е този звук? — попита гостенката.

Яни сепнато беше извърнала глава към стария град. Без да поглежда към Кефрия, тя отвърна:

— Това е сигнал, че е имало срутване, което може да е затрупало хора. Тази камбана е заделена специално за тези случаи. Длъжни са да се отзоват всички, които са способни да помагат… Трябва да вървя, Кефрия.

С тези думи Дъждовната Търговка се затича към звука, оставяйки Кефрия да се взира след нея.

Гостенката бавно премести поглед към затрупания град. Заради клоните тя не можеше да види много. А и нивата на Трехог закриваха голяма част от гледката. Из него хората изникваха един след друг: мъже навличаха ризите си тичешком, а жените влачеха инструменти и съдове с вода.

Кефрия реши да потърси Малта и Силдин, за да се присъединят към разравянето — ако Малта бе в състояние. Във всеки случай й се предоставяше възможност да им разкаже за предстоящото си пътуване.

 

 

Малта отдавна бе престанала да брои задънените тунели, на които се натъкваше. Влудяващо беше да гледа как образите на някогашните обитатели изчезват отвъд отломките — в тяхното време коридорите бяха чисти.

Всеки път, когато тя се натъкнеше на подобно препятствие, сатрапът и неговата придворна ставаха все по-разстроени.

— Нали каза, че знаеш пътя! — обвини я той с глас на възмутена обида.

— Зная пътя. Зная всички пътища. Просто трябва да намеря коридор, който да не е затрупан.

Тя отдавна бе заключила, че сатрапът не разпознава в нейно лице момичето, с което бе танцувал на бала и в чийто дом бе възнамерявал да гостува: вместо това Косго я смяташе за слугиня, и то не от особено умните. В случая девойката не можеше да го вини. Самата тя се затрудняваше да остава предишната Малта — собствените й спомени от бала й се струваха по-откъслечни и смътни от спомените на заобикалящия град. Животът на Малта принадлежеше на някакво фриволно и глезено момиче. Докато в настоящия момент нейната припряност не се дължеше на желанието й да оцелее, колкото на нуждата да намери брат си и да го заведе обратно в залата, за да може с негова помощ да отвори вратата. За да стори това, най-напред тя трябваше да намери изход. Помощта, която оказваше на тези двамата, чисто и просто представляваше съвпадение на обстоятелства.

Тя подмина залата на театъра, а в следващия момент рязко спря и се обърна към входа й. И повдигна фенера към отвора мрачина, за да провери по какъв начин обширното помещение е понесло хода на времето.

Някогашното великолепие бе полусрутено. Личаха опити за разчистването му, останали неуспешни заради рухналите блокове от тавана. Въпреки това Малта реши, че рискът си струва.

— Насам — каза девойката на двамата си спътници.

— Ама че глупост! — завайка се придворната. — Та тази зала е почти затрупана! Ние трябва да намерим изход, а не да влизаме по-навътре сред руините!

За Малта беше по-лесно да обясни, отколкото да спори.

— Всеки театър има отделен коридор за актьорите. Древните са изработвали тези проходи с особено умение, за да изглежда илюзията по-пълна. Зад сцената, която още се е запазила, има помещения и изход. Често съм минавала по този коридор. Елате. Доверите ли ми се, още ще има шанс да оцелеете.

— Не смей да ми държиш такъв важен тон, момиченце — възмути се Кеки. — Ти се забравяш.

За момент Малта замълча.

— Забравям се в по-голяма степен, отколкото осъзнаваш — съгласи се тя. Собственият й глас й се струваше непознат. На кого принадлежеше този изговор?

В момента тя нямаше време да издирва спомена сред цялото множество. Вместо това Малта поведе останалите двама към сцената, прекоси я и пое надолу. Тайната врата се оказа затрупана от отломки, но те щяха да бъдат лесни за отстраняване, защото бяха предимно дъски.

Виждаше се, че отдавна никой не е идвал тук. Може би работниците, разкопаващи града, дори и не бяха открили този вход.

Под погледите на сатрапа и неговата съветничка Малта се зае да разчисти входа. Отместила срутеното, тя опита да отвори вратата, проследявайки с пръст очертанията на символа на актьорската гилдия. Когато това не помогна, девойката просто изрита вратата. Преградата се отмести, таванът над нея проскърца заплашително, ала издържа.

Дано самият коридор не беше затрупан…

Малта допря ръка до осветителната ивица, което й позволи да зърне, че надеждите й се оправдават. Коридорът се простираше право напред, към свободата.

— Да вървим — рече девойката. Кеки взе оставения на пода фенер, а Малта предпочете да се осланя на джидзиновата ивица, към която приплъзваше пръсти.

Прекосяването на този коридор събуди нечие нетърпение в сърцето й. Ето тази врата отвеждаше към реквизитната, зад онези врати се намираха помещенията, в които танцьорите да се преоблекат и да загреят… Някога това място бе представлявало великолепен театър, най-известен сред всички градове на Древните… Тя си спомняше, че задният вход извежда към разкошна веранда и речен пристан. Някои от певците и актьорите съхраняваха лодките си там, с които излизаха на нощни разходки по реката…

С тръсване на глава Малта прогони спомените. Тя търсеше изход, нищо повече. Изход от затрупания град.

Коридорът се простираше все напред, край репетиционни и работилничките на занаятчиите, изработващи реквизит. Без да полага усилия, Малта продължаваше да разпознава всяка от подминаваните врати. Ето тук бе се намирало шивашко ателие, срещу него се намираше билковата аптека… Онази врата принадлежеше на перукера, а пък онази — на майстора на гримове… Но това бяха само спомени. Всичко около нея сега принадлежеше единствено на празнотата. А някога това място бе представлявало най-оживената част на града, самото му сърце: защото нямаше по-въздигнато изкуство от онова, което пресъздава самия живот. И докато Малта подминаваше всички тези места, в сърцето й спомените на стотина артисти оплакваха собствената си участ.

Дневната светлина, най-сетне изникнала пред нея, й се стори измамна и въображаема заради бледнината си. Този участък от прохода бе засегнат — осветителната ивица беше избледняла. И тъй като фенерът им започваше да мъждука, тримата трябваше да бързат.

По стените край тях проблясваха капки влага. По изтритите фрески и петната личеше, че коридорът е бил наводняван, и то не един път. Всеки път, когато реката придойдеше, водите й заливаха тези проходи. За щастие в този момент коридорът беше сух — или поне сравнително сух: подът му бе покрит със слой кал. Това обстоятелство не притесняваше Малта, отдавна изоставила грижите за облеклото си, ала сатрапът и неговата съветничка често изразяваха недоволството си.

Верандата и пристанът, някога приключвали този коридор, понастоящем представляваха развалина. Сред нея беше по-трудно да се напредва, но въпреки това Малта продължи напред, без да обръща внимание на мърморенето на спътниците си.

Стихиите бяха натрупали кал и листа в този остатък от проход; някакво земетресение отдавна бе натрошило плочите му.

— Пристигнахме! — възкликна Малта. По останките от струпани лодки тя се покатери до цепнатината, провря се и изникна на бял свят, сред светлината на утрото. Там тя дълго стоя неподвижна, отдадена на простичкото удоволствие да вдишва чист въздух. Едва сега осъзнаваше степента, в която влажните подземия бяха я потискали. Девойката се бе отървала не само от тях, а и от шепота на тамошните призраци. Подобаващо беше да излезе сред утро, защото тя се чувстваше като събудена.

Малта понечи да прокара ръка по лицето си, но се сепна при вида на дланта си. Ръцете й бяха покрити с мръсотия и засъхнала кръв. Малкото оставащи й нокти бяха потъмнели от кал. Роклята й се беше превърнала в окъсан, лепнещ по нея парцал. Едната й обувка я нямаше. Какво беше правила тя цяла нощ? В кого се беше превърнала.

Сред това й объркване сатрапът и съветничката също изпълзяха навън. И двамата бяха окаляни, но далеч по-малко окъсани от Малта.

Девойката се обърна усмихнато към тях, очаквайки да чуе благодарност. Вместо това велеславният сатрап Косго се развика:

— Къде е градът? Каква е ползата да ни изведеш от подземието насред нищото?

Малта се огледа. Дървета. Тромава вода, обгръщаща дънерите им. Тя се намираше насред участък тревиста земя, насред блато. Заради лъкатушенията си под земята бе изгубила ориентация за посоката, в която се намираше Трехог.

— Намираме се или над, или под него — заяви Малта, след като напразно опита да зърне нещо сред дърветата.

— Това много ни помага. Особено след като се намираме на остров — кисело каза сатрапът.

Малта се премести върху по-висок участък, ала видяното само потвърди догадката на владетеля. Това дори не беше остров, а по-скоро голяма туфа насред блато. Не се знаеше в коя посока се намира реката: огромните колони от дървета се простираха във всички посоки.

— Ще трябва да слезем обратно долу — заяви тя със свито сърце. Не беше сигурна, че отново ще успее да се изправи срещу онези призраци.

— В никакъв случай! — запищя Кеки. За да потвърди нежеланието си, тя седна направо на земята и започна да хлипа. — Не мога да се върна. Няма да се върна там.

— Няма да се наложи да се връщаме — нетърпеливо заяви владетелят. — Нали на излизане се покатерихме по някакви лодки… Момиче, върви да намериш най-здравата от тях. Довлечи я обратно, с нея ще ни отведеш до града.

Самият сатрап Косго се огледа отвратено, разгърна носната си кърпичка и я постла на земята, за да седне върху нея.

— Аз ще почакам тук — продължи той, поклащайки глава. — Ама че отношение имат тези Търговци към своя владетел. Но тепърва ще съжаляват за тази си непростима проява на непочтителност.

— Може би. Във всеки случай повече ще съжаляват, задето толкова дълго са те оставяли да проявяваш непочтителност към нас — кипна Малта, раздразнена от неблагодарността на тези претенциозни нищожества. Половината нощ тя бе се опитвала да ги преведе през тунелите, а за благодарност те очакваха от нея да им изнесе лодка и лично да гребе по целия път до града? Тя направи подигравателен реверанс. — Малта Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит желае и на двама ви приятен ден. Аз не съм ваша слугиня, а от този момент не се считам и за ваша поданица.

Малта отметна косата от челото си и отново се обърна към калната цепнатина в земята. Да, тя бе способна да слезе отново. Трябваше да довърши започнатото. А после, когато се върнеше в Трехог, щеше да изпрати хора, които да приберат сатрапа. Тъкмо престоят на тази буца пръст щеше да му се отрази добре; може би щеше да го научи на известно смирение…

— Почакай! — нареди той. — Малта Вестрит? Момичето от летния бал?

Девойката погледна през рамо и кимна в отговор на думите му.

— Посмееш ли да ме изоставиш, аз няма да изпратя кораби да спасят баща ти! — заплаши той с помпозен тон.

Малта се изсмя в лицето му.

— Кораби? Какви кораби? Ти нямаше никакво намерение да ми помагаш. Изненадана съм, че изобщо си спомняш лъжата.

— Изнеси една лодка и ни заведи до града. Тогава ще видиш как един сатрап спазва своите обещания.

— Сигурно по същия начин, както спазва и договорите на своите предшественици — ужили го Малта и започна да слиза обратно.

При стъпването си в коридора тя бе посрещната от гръмовни аплодисменти. Девойката трепна: спомените отново се завръщаха… Да се удавиш в спомени. Сега тя осъзнаваше съдържащата се заплаха. Щеше ли да успее тя отново да прекоси затрупания град и да остане себе си?

Във всеки случай тя отказваше да отстъпи пред страха. И в израз на това си опълчване девойката заслиза сред лодките. По пътя си тя забеляза, че съдовете са далеч по-запазени, отколкото беше й се сторило. А към корпусите им бе прикрепен някакъв метал. От допира до лодките ръцете й се оказаха покрити с някакъв бял прах.

Откъм коридора долетя нов пристъп аплодисменти. С бавни крачки момичето продължи да напредва — и бе пресрещнато от облак прах. За момент Малта се задави, а подир отминаването на пристъпа тя можа да види, че въздухът е изпълнен с прашинки.

Тя веднага осъзна значението на тази гледка, макар мислите й умишлено да отлагаха разбирането, тъй като гледката носеше лоши новини. Коридорът се беше срутил. Тя не можеше да се върне по този път.

Девойката осъзна, че е започнала да залита от умора. Само че сега не беше време за почивка. После, когато всичко свършеше — едва тогава щеше да почива.

Малта провлачи крак обратно до струпаните гребни лодки и започна да ги оглежда. Седалките на най-горната бяха пукнати; по стърчащите трески тя разпозна материала: кедър. Баща й го наричаше дърво на вечността.

Тя се зае да отмества най-горната лодка, за да провери състоянието на останалите.

 

 

— Рейн… Рейн, събуди се. Имаме нужда от помощта ти…

Той обърна гръб на нежния глас и разбуждащия го допир.

— Остави ме — простена той и опипом придърпа възглавницата над главата си. И се зачуди защо си е легнал с все дрехи и обуща.

Бендир, човек на действието, безцеремонно сграбчи по-малкия си брат за глезените и го издърпа от леглото. Още преди съприкосновението си с пода Рейн се беше разсънил. И разгневил.

— Бендир! — укори го майка им. А по-големият отвърна невъзмутимо:

— Сега не е време за любезности. Той трябваше да е станал още при първия звън на камбаната. Мъката и махмурлукът никога не са били оправдания.

Братовите думи прогониха останките от сънливостта и наченките на гнева.

— Камбаната? Срутване ли има?

— Затрупан е половината град — лаконично отвърна Бендир. — Явно ти дори не си усетил двете земетресения, които имаше през нощта. Всички вече са организирани, но пак ще е нужно време… Никой не познава града по-добре от теб. Трябваш ни.

— А Малта? Малта добре ли е? — неспокойно попита Рейн. Той си спомняше, че тя бе влязла в залата с драцената…

— Остави я Малта! — тросна се брат му. — Ако толкова искаш да се тревожиш за някого, тревожи се за сатрапа и неговата съветничка: двамата са затрупани долу. Ако изобщо са още живи… Какво ще се окаже: водим го в града си, за да го защитим, а вместо това той намира тук смъртта си…

Рейн се изправи на крака. Поне нямаше да му се налага да се преоблича, дори обуването на ботуши му беше спестено.

— Да вървим. Снощи сте довели обратно Малта, нали? — попита той, докато отмяташе къдрици от лицето си. Естествено, това му питане представляваше единствено формалност. Брат му и майка му нямаше да изглеждат толкова спокойни, ако Малта също беше затрупана сред разкопките.

— Това беше някакъв твой пиянски сън — тросна се Бендир.

Отправилият се към вратата Рейн застина.

— Не — възрази той. — Не беше. Тя слезе в града, в нашата зала. Вече ви казах. Спомням си, че ви казах. Спомням си, че ви помолих да я доведете обратно. Не сте ли я довели?

— Тя не е под земята, а лежи в стаята си — подбели очи брат му.

Но майка им бе пребледняла. Тя вкопчи трепереща ръка в рамката на вратата.

— Призори майка й дойде при мен, защото Малта не била в леглото си. Кефрия беше решила, че… — тя поклати глава. — Че дъщеря й може да е при Рейн. Двете с нея надникнахме в стаята ти, но Малта, естествено, я нямаше тук… Тогава зазвъня камбаната…

Гласът на Яни заглъхна. Трябваше й миг, за да се овладее и да продължи, вече по-решително.

— Но как е могла Малта да слезе до стария град, още по-малко да се спусне в него? Та тя почти не е ставала от леглото си. А дори и да се е възстановила, няма как да се ориентира в подземията.

— Има. Силдин — промърмори Рейн. — Малкият й брат. Той непрекъснато се размотава с Уайли Крейн. Са ми е свидетел, най-малко двадесет пъти съм гонил Уайли от подземията… Не се съмнявам, че той не би пропуснал да се вживее в ролята на водач. Къде е Силдин?

— Не зная — с мъка призна майка му.

Бендир грубо се намеси в разговора им:

— Рейн, в града има затрупани хора. Сатрапът и неговата съветничка. И работниците на семейство Винтали. Те тъкмо бяха започнали да разкопават зала край помещението с пеперудените стенописи. Най-малко още две семейства извършват разкопки през нощта. За тези хора знаем, че със сигурност са долу и се нуждаят от помощ. Сега не е времето да се тревожим за вероятности. Трябва да съсредоточим усилията си над знайното.

— Аз със сигурност зная, че Малта е долу — натърти Рейн. — Зная и точно къде: в нашата зала, залата с Коронования петел. Казах ви това още снощи. Най-напред ще спася нея.

— Нямаш право! — кресна Бендир, но майка им се намеси:

— Не спорете. Рейн, ела и започни да копаеш. Главният проход отвежда както към нашата зала, така и към покоите, в които настанихме сатрапа. Достатъчно е да обединим усилия.

Рейн изгледа брат си с разочарованието на предаден:

— Ако ме беше послушал снощи…

— А ти да беше трезвен — отвърна Бендир и първи напусна стаята. Яни и Рейн забързаха подире му.

 

 

Трудно беше да размества лодките сред рухналия навес. А след като намери най-запазената, изтеглянето й се оказа още по-уморително. Кеки с нищо не можа да помогне: нейните неспирни ридания най-сетне затихнаха единствено заради унасянето й. За чест на сатрапа трябваше да се каже, че той полагаше усилия, но на практика беше също толкова безполезен, защото не бе привикнал към физическия труд. Малта си наложи да прояви търпение с него — само до миналата година тя би изглеждала по същия начин.

Сатрапът буквално се боеше от работата: отказваше да хване лодката здраво, за да не му се забиели трески. Малта се умори колкото от самите усилия, толкова и от старанието да сдържа нерви.

И все пак лодката бе изтеглена върху островчето. Сатрапът доволно тупаше ръце и сияеше с вида на човек, който самичък е свършил цялата работа — и то забележителна работа.

— Тъй — с удовлетворение изрече владетелят. — Донеси весла, и тръгваме.

Малта бе приседнала на земята и се облягаше на едно дърво.

— Не смяташ ли — отвърна тя, като се стараеше да сдържа сарказма си, — че първо трябва да проверим дали лодката няма да потъне?

— Че защо? — Косго важно стъпи с единия си крак върху носа на лодката. — На мен ми изглежда здрава.

— Ако стои извън водата, дървото се свива. За начало трябва да я оставим в плиткото, за да позволим на дъските да се надуят. Тогава ще се види дали пропуска. И ако по-рано не си знаел, нека ти кажа, че водата на Дъждовната река разяжда дървото. И човешката плът. Ако лодката пропуска, ще трябва да поставим на дъното й нещо, върху което да седим. Освен това сега съм прекалено изморена, за да греба, пък и не сме сигурни къде сме. Ако изчакаме да се стъмни, има вероятност да видим светлините на града през дърветата. Така ще спестим и лутане, и усилия.

Сатрапът я наблюдаваше със смесица от възмущение и обида.

— Искаш да кажеш, че отказваш да ми се подчиниш?

Малта удържа на погледа му, без да трепне.

— Искаш ли да бъдеш разяден от водите на Дъждовната река?

— Не смей да ми говориш с такъв фамилиарен тон, като че си моя съветничка! — кипна той.

— Опазили ме боговете — отвърна Малта. Дали през целия си досегашен живот сатрапът някога се бе натъквал на нечий отказ?

Със стон тя се изправи на крака.

— Помогни ми — рече девойката и започна да избутва лодката към блатото. Помощта му се състоеше в отдръпването на ботуша му.

Свикналата с бездействието му Малта не се изненада. След още няколко мига лодката вече се поклащаше в плитчината. Нямаше с какво и към какво да я върже, но пък отсъстваше и течение, което да заплашва да отвлече дребния плавателен съд. А и момичето се чувстваше твърде уморено, за да се тревожи.

Усетила, че сатрапът все още се взира в нея, Малта се обърна към него и каза:

— Щом ще стоиш буден, би било добре да потърсиш весла. И да наглеждаш лодката. Тя беше най-запазената. Представи си в какво състояние са останалите.

Познат й беше тонът, с който тя изрече тези напътствия. А когато легна на земята и затвори очи, девойката се досети къде го беше чувала: това беше гласът, с който баба й винаги се обръщаше към нея. Малта вече разбираше причината за това обстоятелство.

Макар че тялото й беше изпълнено с болка, а земята определено не бе удобно легло, девойката заспа почти веднага.

 

 

Рейн не беше съумял да убеди останалите, затова просто бе продължил сам. Ако останеше да ги чака изцяло да разчистят главния проход, преди да продължат, впоследствие щяха да намерят само трупа на Малта.

Две затрупвания по-навътре младият мъж най-сетне достигна участък от коридора, който беше незасегнат. Тук връвта, с която той отбелязваше пътя си, свърши. Рейн затисна края й с един камък и поспря край стената, за да остави знак със светещия си тебешир — очертанията на тази субстанция се различаваха ясно дори и при най-слаба светлина.

Това не беше първият знак, който Рейн оставяше след себе си. По пътя за насам той бе отбелязвал различните места, от които следващите го работници да започнат разчистването. Тези места младежът откриваше благодарение на непогрешим инстинкт.

Срещата с майката на Малта бе протекла ужасно. На нея той се натъкна при входа на тунела: Кефрия помагаше в извозването на отломки, отдавна съумяла да изцапа бинтовете на ранената си ръка. Когато Рейн я спря и я попита за дъщеря й, сдържаната тревога ясно изникна върху лицето й.

— Не съм я виждала — отвърна тя. — И Силдин не съм. Но няма как двамата да са долу.

— Разбира се — излъга Рейн, пробождан от отвратително усещане. — Сигурно се разхождат някъде из Трехог. И се чудят къде са изчезнали всички.

Ала и самият той не бе могъл да придаде увереност на лъжите си. В погледа му Кефрия бе разчела истината и бе изтръпнала. И Рейн бе побързал да потъне в града. Без да обещава, че ще й върне децата живи. Вече я беше излъгал веднъж.

Младежът напредваше уверено из града, въпреки неотдавнашните срутвания. Той познаваше особеностите на затрупаните коридори и зали не по-зле от собственото си тяло. Още в началото Рейн попречи на копачите да се заемат с един безнадежден проход и вместо това ги насочи към коридор, който те действително прочистиха бързо. Бендир искаше от него да обхожда различните отряди и да ги напътства, но по-малкият брат бе отказал категорично.

— Аз ще работя с онези, които разчистват път към залата с Коронования петел. Щом намерим Малта, ще работя където ми наредиш. Но не и преди това.

Зараждащия се между тях сблъсък предотврати майка им, напомнила на Бендир, че сатрапът също се намира във въпросната посока. В крайна сметка по-големият брат отстъпи, а Рейн събра екипировката си и се отправи на път. В раницата си той носеше вода, тебешир, връв, свещи и прахан, а на колана му се поклащаха инструменти. Фенер не му беше нужен — за разлика от останалите, той се ориентираше в града и без него.

И сега, докато напредваше по коридора, той чертаеше диря точно над ивицата джидзин. Градът наистина умираше, щом осветителната ивица вече отказваше да сияе. Може би целостта й бе прекъсната на прекалено много места… Може би Рейн завинаги бе изгубил възможността да разгадае тайните на този светещ при допир материал.

Той достигна покоите, в които бе настанен сатрапът. Това беше една от най-красивите стаи в целия град, а сатрапът и неговата съветничка я бяха превърнали в кочина. Беше видно, че Косго е лишен от всякаква представа как да се грижи за себе си. Нуждата от прислуга Рейн разбираше — та нали и неговото семейство имаше слуги, които готвеха, чистеха и шиеха. Но да очакваш от някой паж да ти нахлузва обущата? Да разчиташ на специален слуга да ти сресва косата? Що за човек се нуждаеше от подобна помощ?

Изпод вратата се процеждаше вода. Рейн напразно се опита да я отвори: някаква непосилна тежест притискаше откъм вътрешността. Най-вероятно стена от кал…

Младият мъж започна да блъска по вратата и да крещи — без отговор.

Трудно му беше да изпита състрадание към починалите: защото си спомняше изражението на владетеля, с което той бе танцувал с Малта. Дори самият спомен се оказа достатъчен, за да напрегне мускулите му в гняв. Не, калната вълна бе отнела живота на сатрапа далеч по-бързо и милостиво, отколкото би го сторил самият Рейн.

Върху вратата той остави знак, който указваше, че според него вътре няма оцелели. Нека работниците се съсредоточат върху спасяването на оцелелите, изваждането на телата щеше да почака.

Десетина крачки по-надолу той се препъна в нещо. Рейн се надигна с ругатня, но веднага се обърна, защото бе осъзнал, че се е спънал в тяло — дребно и още топло. Живо.

— Малта! — с пробуждаща се надежда промълви той.

— Не… Силдин съм — отвърна треперещ гласец.

Рейн придърпа треперещото момче към себе си и го настани в скута си. Хлапакът беше измръзнал.

— Къде е Малта? Някъде наблизо ли е? — попита той, започнал да масажира ръцете и краката на детето.

— Не зная. — Зъбите на Силдин тракаха; той продължаваше да трепери. — Тя продължи навътре. А мен ме беше страх. После имаше земетресение. Понеже тя се забави, аз тръгнах обратно. — Той се опита да се вгледа в тъмното. — Ти си Рейн, нали?

Постепенно Рейн успя да сглоби цялата история. За да окуражи момчето, той му даде вода и запали свещ. В проблясващата светлина на пламъка Силдин приличаше на дребен, посивял старец: лицето му бе покрито с прах, дрехите му също бяха натежали.

Хлапакът не можа да си спомни точните места, из които бе търсил. Само можа да каже, че не успял да намери сестра си, колкото и да се лутал. А Рейн мислено проклинаше и Уайли, задето бе показал на новия си приятел как да се промъква в града, и себе си, задето не се е погрижил за обезопасяването на изоставените тунели.

Две неща от Силдиновия разказ го стреснаха особено. За начало, по думите на братчето излизаше, че Малта е слязла тук с ясното намерение да намери драцената. Защо? А когато момчето спомена за чутата от нея музика, Рейн трябваше да прехапе устната си. Как така това бе възможно? Та Малта бе родом от Бингтаун. Дори сред родените тук онези, които бяха способни да долавят музиката, бяха малцина. И на всички тях не се разрешаваше да слизат в затрупания град. Именно по тази причина Рейн не бе споделил пред близките си, че той също долавя мелодиите.

Защото онези, които чуваха музиката, а продължаваха да слизат в града, рано или късно се удавяха в спомени. Така казваха всички, работещи сред руините. И с бащата на Рейн се беше случило същото. Баща му бе продължил с проучванията си — докато един ден не го бяха открили да седи в тъмното, обграден с кубчета от черен камък, с които той си играеше…

— Силдин — тихо каза Рейн, — аз трябва да продължа. Знам къде е залата, където лежи драцената, и мисля, че Малта също я е намерила. — Той си пое дъх. — Сега от тебе се иска да решиш. Можеш да останеш тук и да изчакаш работниците да дойдат. Може би аз ще се върна преди тях, водейки Малта. А можеш и да дойдеш с мен, за да я потърсим заедно. Разбираш защо не мога да те изведа веднага, нали?

Момчето се почеса по брадичката.

— Защото има вероятност тя да умре, докато ти се върнеш за нея. — То въздъхна тежко. — Точно по тази причина аз не се върнах да доведа помощ одеве. Боях се, че другите ще закъснеят…

— Ти си храбър малък мъж, Силдин. Неразумен, но храбър. — Рейн го изправи на крака и сам се надигна. И хвана момчето за ръка. — Ела, да намерим сестра ти.

В другата си ръка хлапакът стискаше свещта — тъй ревностно, сякаш носеше пламъка на живота си. Той беше развълнуван, но изтощен: в самото начало Рейн съобразяваше хода си с неговия, а после, без да се вслушва във възраженията му, качи детето на раменете си. Така двамата продължиха — Силдин държеше свещта високо, а Рейн оставяше тебеширена диря.

Макар и слаб, пламъкът на свещта безжалостно показваше на Рейн всичко онова, което младежът би предпочел да не зърва. Неговият обичен град чезнеше… Трусовете от изминалата нощ бяха нанесли удари, от които затрупаното великолепие никога нямаше да се възстанови. Още известно време то щеше да съществува като фрагменти — откъснати едни от други стаи и коридори — докато те не изчезнеха на свой ред. Още преди години земята беше погълнала града, а сега й оставаше единствено да го разяде със стомашните си сокове от всепроникваща кал.

Мъртва беше и мечтата му да зърне целия град разкопан.

Въпреки това той продължаваше да крачи решително и да си тананика. Каченото на раменете му момче мълчеше — ако не беше свещта, която Силдин продължаваше да стиска, Рейн би решил, че младият му спътник е заспал.

Неговото тананикане заглушаваше всички онези звуци, които младежът предпочиташе да не дочува: скърцането на напрегнати опори, стичащите се капки, ехото на някогашно веселие. Младият мъж отдавна се беше научил да предпазва ума си от тях. Тези отгласи от отминали времена непрекъснато настояваха да не бъдат забравени… И ако не беше тревогата му за Малта, той не би могъл да им устои. Преди нея този град бе съставлявал целия му живот. Без него Рейн не би намерил смисъл да съществува. Ала сега животът му бе намерил нов смисъл. Малта. И той нямаше да позволи нито на града, нито на драцената да му я отнеме. Дори и ако всичко друго, обичано от него, погинеше, той щеше да спаси Малта.

Вратата на залата с Коронования петел бе открехната… Не, тя бе отскочила от рамката си. След един бърз поглед към символа, превърнал се в родов герб на семейството му, Рейн смъкна Силдин от гърба си.

— Почакай ме тук. В залата е опасно.

Силдин го изгледа сепнато: това беше първият път, в който Рейн открито споменаваше опасност.

— Ами ако те премаже? — уплашено попита той.

— Тя отдавна ме е премазала — отвърна Рейн. — Стой тук и дръж свещта.

Ако Малта беше в съзнание, тя щеше да е чула гласовете им и да ги повика. Това означаваше, че той ще трябва да търси тялото й и да се надява, че ще го намери все още живо. Във всеки случай той знаеше, че тя е дошла тук.

Без да се надява, той стовари дланта си върху джидзиновата ивица край вратата. Отзовалото се сияние бе бледо и лениво като сироп… С усилие на волята младият мъж остана неподвижен, докато изчакваше цялата зала да се освети.

Трусовете бяха нанесли съкрушителни щети на залата. Куполът беше се пропукал на две места, отстъпил под напора на влажна пръст. Редом с късовете напукан кристал висяха корени. Но от Малта нямаше и следа.

За да се убеди, Рейн бавно започна да обхожда залата, задържайки ръката си върху осветителната ивица. Той изтръпна, когато достигна до първия паднал панел: за мястото на този механизъм трябваше да се е досетил и сам. Вместо това безмозъчната ярост на земетресенията бе изпреварила диренията му.

Но край втория панел той се навъси. И запали свещ, за да се убеди със сигурност — около тукашния механизъм личаха следи от човешки ръце. Няколко дребни стъпки личаха сред калта. Малта бе идвала тук.

Рейн отново я призова. И този път викът му остана без отговор.

В средата на залата гигантският ствол лежеше непокътнат, сред пълно мълчание. И макар страшно да му се искаше да разпита драцената, допирът до дървото отново би го поставил под властта й. А това той нямаше намерение да допуска. Много скоро пръстта щеше да я покрие изцяло и да я зарови — и Рейн щеше да е свободен завинаги. Малта също, защото драцената бе достигала до нейния ум чрез неговия.

— Малта! — отново извика той, този път много по-силно. По-рано гласът му би изпълнил с ехо просторното помещение, ала сега крясъкът затихна глухо.

— Намери ли я? — подвикна Силдин откъм вратата.

— Още не съм. Но ще я намеря.

Момчето отново се обади, с уплах в гласа:

— Тук започна да се просмуква вода. Изпод стената. Скоро ще потече по стълбите.

Пръстта затрупваше, а водата рушеше…

С гневен рев той се затича към притихналия ствол и стовари дланите си върху него.

— Къде е тя? — кресна Рейн. — Къде?

Драцената се разсмя. Познатата болка отново изпълваше ума му; тя пак се беше наместила в главата му. Идеше му да вие от безсилие, но какво друго му оставаше да стори?

— Къде е Малта?

Не е тук — с нетърпимо самодоволство отвърна женската.

— И сам виждам това, проклетнице. Къде е тя? Зная, че ти си свързана с нея и знаеш.

В отговор тя изпрати съвсем неусетна представа — израз не на снизхождение, а на желанието й да го раздразни. Чрез нея той усети изтощението на Малта, почувства и оловната тежест на съня й.

— Градът няма да остане още дълго. Много скоро той ще се срути. Ако не ми помогнеш да я намеря и да я спася, тя ще умре.

Колко си развълнуван от съдбата на града! А пък преди не се трогваше, че мен ме очаква подобна съдба.

— Това не е вярно, проклета твар! И ти сама знаеш, че това не е истина. Аз не спирах да се терзая заради съдбата, която те очакваше. През цялото си юношество аз почти те боготворях. Не минаваше ден без да дойда при теб. Отрекох се от теб едва когато ти се обърна срещу мен!

И въпреки това ти не пожела да се отпуснеш пред мен. Жалко… Само в рамките на една нощ щеше да научиш всички тайни на този град. Както стори Малта.

Рейн застина.

— Ти си я удавила — промълви той. — Давила си я в спомените на града.

Тя сама се гмурна в тях, напълно по своя воля. Още в мига, в който тя пристъпи тук, Малта прояви безпрецедентна възприемчивост. Тя не само се гмурна, но и заплува. И се опита да ме спаси — заради теб и заради баща си. Ти беше цената, която трябваше да платя. Трябваше завинаги да се отрека от теб в замяна на свободата си. Колко жалко, че Малта не успя.

— Водата започва да блика по-силно, Рейн!

Сепнатият глас на момчето прекъсна диалога, протичащ в мисълта. Рейн се извърна към него. Силдин стоеше досами прага на залата, задържащ свещта близо до лицето си. Водата се вливаше край него и безшумно изпълваше помещението. Движението й понасяше отразената светлина: красива гледка, ала носеща смърт.

Рейн се усмихна сковано към момчето.

— Всичко ще бъде наред, Силдин — излъга той. — Ела, двамата с теб трябва да свършим още нещо, преди да излезем.

И той хвана лепнещата му длан. Където и в града да беше заспала Малта, от този сън тя никога нямаше да се събуди: настъпващата в залата вода вещаеше това. Излизаше, че краят ще настъпи по-бързо, отколкото Рейн бе очаквал.

Той обърна гръб на огромния ствол и отведе момчето до първия панел. Там Рейн прикрепи свещта към стената с помощта на малко восък и отново се усмихна към Силдин.

— Тук има огромна врата, която двамата с теб трябва да отворим. От нея ще започне да се посипва пръст, но ти не се плаши, а продължавай да въртиш манивелата. Ще се справиш ли?

— Така мисля — с колебание отвърна детето. То не можеше да откъсне очи от водата.

— Първо ще опитам аз — продължи Рейн. — Ще ти оставя онзи механизъм, който се върти по-лесно.

И той сграбчи дръжката, наблягайки с цялата си тежест. Колелото не трепна.

Без миг колебание младият мъж откачи от колана си инструмент за разчистване и няколко пъти го стовари върху оста, след което повтори опита си. Този път механизмът се раздвижи, макар и със стържене. Да, щеше да се върти, но щеше да бъде трудно за момчето. Затова той сне от колана си лост и го застопори между спиците на колелото.

— Ето така. Накланяш, докато опре, и въртиш. Опитай.

Силдин раздвижи колелото. Откъм стената долетя трополенето на противотежест, а Рейн се усмихна доволно.

— Много добре. След това го преместваш отново и пак по същия начин.

Когато се увери, че момчето е овладяло исканото от него, той се отправи към другия панел и трескаво започна да разчиства пръстта. При това си забраняваше да мисли за следствията от постъпката си: оставаше съсредоточен единствено върху непосредствените си движения.

Какво правиш? — тихо се обади гласът на драцената.

Рейн се засмя в отговор.

— Много добре знаеш — промърмори той. — Ти познаваш всяка моя мисъл. Да не искаш да започна да се съмнявам?

Аз не зная всичко за тебе, Рейн Купрус. Никога не съм очаквала, че ти ще сториш това. Защо го правиш?

Този път младежът се разсмя още по-гръмко. Стана му жал за Силдин, защото момчето го поглеждаше плахо, но не смееше да го попита защо си говори сам.

— Защото те обичам. Аз обичам града, а за мен ти винаги си представлявала неговата същина. Затова се опитвам да спася поне част от него. Онази част, която все още не е погинала.

Ти вярваш, че ще умреш, ако отвориш вратата. И ти, и момчето.

Рейн кимна.

— Да. Но тази смърт ще бъде по-бърза, отколкото ако останем тук и изчакаме водата да повали стените отгоре ни.

Какво ви пречи да се върнете обратно?

— Нима се опитваш да ме разубедиш от онова, което години наред ме умоляваше да сторя? — с присмех се осведоми той. А след това отговори на питането й. — Обратният път вече не съществува. На идване видях, че откъм покоите на сатрапа се процеждаше вода. Вратата им не би могла да удържи дълго. Подозирам, че именно от това място идват тези струи. И с мен, и с момчето е свършено. Но ако съборим тавана, има вероятност да се образува дупка, през която да нахлуват слънчеви лъчи. Ако действително стане така, ти ще оцелееш. А ако не, тримата ще бъдем погребани заедно.

Очакваният й отговор не последва. Вместо това тя стори нещо неочаквано, оттегляйки присъствието си. Без да изрази благодарност или да се сбогува, тя просто бе напуснала ума му.

Приключилият с разчистването Рейн разхлаби и този механизъм с няколко удара. Той подозираше, че щом противотежестите се раздвижат достатъчно, инерцията ще започне да върши по-голямата част от работата. А може би колелото дори нямаше да се отмести на един цял оборот. За тази, последната възможност, той не искаше да мисли. Собствената си бавна смърт би могъл да понесе. Ала с дете край себе си…

Той подпъхна дръжката на инструмента като лост и погледна към Силдин. В очите на момчето личаха сълзи на страх.

Рейн даде знак.

Двамата започнаха да наблягат. Колелата се завъртяха неохотно, но все пак се раздвижиха. Вратата простена в предупреждение. Рейн и Силдин преместиха лостовете си в подготовка за следващия тласък. И отново. Противотежестите продължаваха да се разместват, ала без да включват влиянието си. Колко ли пръст притискаше вратата? С течение на годините нейните слоеве несъмнено се бяха слегнали плътно — а колко бяха изминалите години, никой не можеше да каже. И Рейн си въобразяваше, че ще успее да отмести притиснатата врата? И че не само ще успее, ами че всичката тази пръст ще остави място за слънчеви лъчи? Нелепо…

И все пак той продължаваше да мести импровизирания си лост.

В проява на злостна ирония джидзиновата ивица припламна сама — за да освети предсмъртната агония на града. Светлината открои пукнатините, плъзнали по стенописите, и пълзящата по пода вода. За първи и последен път в живота си Рейн зърваше истинската красота на залата. Той се озърна смаяно.

Сепна го разнеслият се пукот, прозвучал не откъм вратата, а над главите им. Част от кристалния купол поддаде. Прозрачни сталактити полетяха към пода и се пръснаха на хиляди парченца. Последва ги слаба струя пръст, след което таванът отново притихна.

— Продължавай, момчето ми. Справяш се отлично — окуражи Рейн. Двамата едновременно раздвижиха лостовете си и се напрегнаха. Механизмът отново простена.

Откъм страната на Рейн се разнесе гръмко пращене. Младият мъж инстинктивно се хвърли към Силдин, а вратата се разклати. От ръба й плъзна огромна вертикална пукнатина, простираща се между горния и долния праг. Натискът не се ограничи до преградата, а преля към самата стена. Кристални декорации и мазилката на фрески започнаха да се ронят. Никъде в залата нямаше укритие от тази градушка. Куполът безвъзвратно поддаваше под тежестта на земята.

Рейн притисна момчето към себе си и се приведе над него — сякаш с тялото си можеше да го предпази от тоновете пръст. Силдин бе вцепенен от ужас, прекалено изплашен, за да крещи.

Един от панелите на тавана рухна цял, подпирайки единия си край върху ствола. Момчето неочаквано се раздвижи:

— Бързо, да се укрием там!

Преди Рейн да е успял да му попречи, хлапакът вече търчеше сред сипещите се отломки и се хвърляше под наклонения панел.

— Там водата ще ни удави! — изрева подире му младежът. Въпреки това той започна да криволичи на свой ред, за да се оттегли под това съмнително укритие. В залата отново притъмня. А таванът продължаваше да се рони.

 

 

Тя далеч нямаше намерение да се събужда още, ала някой беше започнал да я бута по гърба.

— Престани, Силдин! Боли! — тросна се девойката.

И Малта се претърколи, решена хубаво да напердаши брат си. Едва тогава тя осъзна, че не се намира в стаята си у дома. Не, тя лежеше на някакво неудобно и студено място. На всичкото отгоре под бузата й се бяха залепили листа.

Сатрапът отново я побутна с крак.

— Ставай! — нареди той. — Виждам блясък сред дърветата.

— Ритнеш ли ме отново, ще видиш звезди посред бял ден! — озъби се Малта. Нещо в тона й накара Косго да направи крачка назад.

Свечеряваше се. Още не беше достатъчно тъмно, за да се виждат звездите, но и в този сумрак светлините на града се виждаха добре. Това беше гледка, която едновременно обнадежди и разочарова Малта: вече се знаеше посоката, в която да поемат, ала светлините изглеждаха толкова далече…

Тя се надигна бавно, защото цялата снага я болеше.

— Намери ли весла? — обърна се тя към сатрапа.

— Аз не съм ти слуга — високомерно отвърна владетелят.

Девойката скръсти ръце.

— А аз не съм ти слугиня — заяви Малта и се навъси. В затрупания град щеше да е тъмно като в гроб. Как бе възможно начело на цяла Джамаилия да стои тъй некадърен и безполезен човек?

Тя погледна към Кеки. Съветничката се беше разположила в лодката с вида на куче, изчакващо разходката си. Тук водата бе толкова плитка, че лодката бе допряла дъното заради тежестта на придворната. При тази гледка Малта едва не се изсмя с глас.

Тя погледна отново към сатрапа: Косго я наблюдаваше с възмутен вид. Този път тя не можа да овладее смеха си.

— Предполагам, че връщането ви в града е единственият начин да се отърва от вас — каза девойката, след като се успокои.

— Където ще получиш наказание, съответстващо на проявеното от тебе неуважение — високопарно заяви сатрапът.

С любезен интерес Малта се осведоми:

— Това мотивиране ли трябваше да представлява?

Сатрапът се замисли за момент, преди да отвърне.

— Ако занапред ми се подчиняваш с готовност, ще склоня да проявя снизхождение.

— Нима? — изрече девойката. Тази игра й стана скучна, затова тя отново се отправи към дупката в земята. В тялото й не бе останала част, която да не е измъчвана от болка. Краката й бяха разранени, коленете и кръстът пламнаха мъчително, когато тя приклекна, за да пропълзи обратно сред останките.

Наложи й се да търси в тъмното, тъй като маслото във фенера им беше свършило. Заради тези обстоятелства на диренето тя не намери гребла, но успя да открие няколко кедрови дъски, които щяха да свършат работа. Не точно като весла, по-скоро като пръти. Пак щяха да се окажат достатъчни за направляването на лодката. Пътуването към Трехог щеше да бъде дълго, но до сутринта все щяха да пристигнат.

За обясненията, които щеше да й се наложи да дава подир завръщането си, Малта се стараеше да не мисли.

Тя се навъси за момент, докато изпълзяваше обратно, влачейки дъските подире си. Струваше й се, че е забравила да свърши нещо… нещо, свързано с града… и някакви лостове. Бе напуснала града с някаква определена цел, но каква — не можеше да си спомни. Спомняше си единствено онова, което бе сънувала днес следобед: полет сред мрак.

Проблемът не се намираше в забравата — просто Малта си спомняше тъй много неща, че се затрудняваше да определи кои от тези спомени са нейни. Още със самото си слизане в затрупания град тя бе вършила неща, несвойствени за нея…

Горе тя завари останалите двама да седят в лодката.

— Ще трябва да излезете — търпеливо им обясни тя. — Първо ще трябва да избутаме лодката до по-дълбоки води.

— Не можеш ли просто да изтласкаш лодката с греблата? — оплака се Кеки.

— Не, не мога. Лодката трябва да плава свободно, за да може да се гребе.

Докато изчакваше знатните гости да стъпят обратно на брега, тя размишляваше над знанията, които притежаваше благодарение на своя произход и на които до този момент не бе помисляла да придава специално значение. Излизаше, че имало предимства да принадлежиш към Търговски род.

Заради мрачината им трябваше известно време, за да открият подходящо място за пускането на лодката. Подир това и Кеки, и сатрапът с изключителна плахост пропълзяха вътре по един близък корен. Малта ги разпрати в двата края на съда, а самата тя се разположи в средата — щеше да стои права, за да си служи с импровизирания прът.

Не за първи път девойката сядаше в лодка: като малка се бе разхождала с една малка гемия из дворното езеро. Ала тези обстоятелства бяха различни… дали щеше да успее?

Тя повдигна очи към светлините на висящия град. Да, щеше да успее. Целта й бе видима, съществуваше. И подлежеше на достигане.

Възвърнала увереност, Малта започна да оттласква лодката.