Робин Хоб
Безумният кораб (12) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава десета
Завръщане у дома

Домът на семейство Вестрит, подобно на останалите Търговски домове, бе разположен в залесеното подножие на хълмовете, обгръщащи Бингтаун. Той се намираше на кратък път от пристанището или на една приятна разходка разстояние. И в двата случая по пътя човек виждаше останалите Търговски имения, разположени встрани от главния път. Пресичаха го цъфтящи живи плетове и пътища, чиито дървета зеленееха. Каменната стена на Осуелови бе покрита с бръшлян. Край портата им жълтееха нарциси. Пролетният ден гъмжеше от птича песен и бе изпъстрен с шарената сянка на разлистени дървета. А към всичко това се прибавяше уханието на първите цветя.

Никога преди пътят не беше й се струвал тъй дълъг.

Струваше й се, че отива към смъртта си.

Алтея все още носеше дрехите на момче — бе изглеждало най-разумно да напусне пристанището преоблечена. Интересно как майка й и сестра й щяха да я посрещнат? Поне Кайл нямаше да присъства: тя бе изпитала почти равни количества разочарование и облекчение, когато не бе успяла да зърне Вивачия в пристанището.

Дори не беше изминала пълна година от скарването й с него, накарало я да напусне своя дом. В рамките на това време тя бе научила толкова много неща, че й се струваше, че е отсъствала десетилетие. Искаше й се близките й да разпознаят израстването й. Но тя се боеше, че те ще виждат единствено дрехите и намаслената коса и ще решат, че това е детински маскарад. Майка й винаги бе изтъквала нейната упоритост, а години наред Кефрия бе смятала, че сестра й е готова да потъпче семейната чест само заради едното удоволствие. Как щеше да се върне при тях в този си вид и да ги накара да повярват, че е узряла и е достойна да поеме капитанското място на семейния кораб? Как щяха да я приветстват: с гняв или с хладно презрение?

Тя яростно тръсна глава, за да я прочисти от тези мисли, и зави по алеята, отвеждаща към дома. Направи й впечатление, че рододендроните край портата не са били подрязани. Ланшните растения вече се покриваха с пъпки. Тя почувства известна тревога. Градинарят Кол винаги се бе отнасял с особено внимание към тези храсти. Може би нещо се беше случило с него?

Приближаването към дома й даде възможност да забележи и други признаци за занемарената градина. Отделните лехи бяха започнали да се смесват. Яркозелените листа се разгръщаха върху розови храсти, които все още носеха почернелите от студа миналогодишни листенца. Глициниите бяха паднали от решетките и пълзяха свободно; строшени клони все така лежаха по земята.

Алтея почти очакваше да завари къщата изоставена: това би съответствало на немарата в градината. Ала прозорците бяха широко разтворени, за да пропускат пролетния ден, и от вътрешността долитаха оживените звуци на флейта и арфа. Няколко коли, спрели пред вратата, издаваха наличието на някакво събиране. Съдейки по смеха, който долетя, поводът бе приятен. Девойката се насочи към задния вход, а учудването й нарастваше с всяка следваща крачка. Нейните близки не бяха организирали никакви мероприятия от разболяването на баща й. Дали това означаваше, че майка й е сложила край на траура си? Не, това не изглеждаше типично за нея. Но пък Алтея не можеше да си представи Роника да загърби градините, а да пръска пари за веселие. Тя не можеше да открие логика. Връхлетя я лошо предчувствие.

Кухненската врата стоеше отворена, за да процежда изкусителната миризма на пресен хляб и сочно месо в съревнование с уханията на пролетта. Стомахът на Алтея веднага съумя да оцени качествата на истинска храна: домашен хляб, прясно месо и зеленчуци. Това я накара да реши, че се радва да се прибере, без значение как ще бъде посрещната. Тя прекрачи прага на кухнята и се огледа.

Жената, която месеше тесто, не й беше позната. Същото важеше и за момчето, което се суетеше около печеното. В това нямаше нищо необичайно: слугите често циркулираха из дома на Вестрит. Търговските семейства редовно задигаха най-добрите готвачи, бавачки и икономи, като ги изкушаваха с по-високи заплати и допълнителни привилегии.

През вътрешната врата изникна слугиня, понесла празен поднос. Тя го остави шумно и се обърна към Алтея.

— Ти какво искаш? — попита прислужницата. Гласът й бе едновременно хладен и отегчен.

Като никога Алтеиният ум се прояви като достатъчно чевръст. Тя направи символичен поклон:

— Нося съобщение от капитан Тенира, собственик на живия кораб Офелия, до Търговката Роника Вестрит. Важно е. Той ме помоли да й го предам лично.

Тъй. Това щеше да й предостави известно време насаме с майка й. Щом в къщата имаше гости, Алтея не искаше да бъде видяна в настоящия си вид.

Слугинята придоби смутен вид.

— Точно сега тя има гости. Много важни гости. Това е прощално събиране. Не би било удобно да я викам сега. — Тя прехапа долната си устна. — Съобщението не може ли да изчака малко? Може би докато се нахраниш? — При предлагането на този дребен подкуп жената се усмихна.

Алтея се улови, че кима. Миризмата на прясната храна я караше да преглъща често. Защо пък да не се нахрани в кухнята и да се изправи срещу майка си и сестра си на пълен стомах…

— Може да изчака. Нещо против първо да си измия ръцете? — Тя кимна към кухненската помпа.

— На двора има корито — изтъкна готвачът, напомняйки за настоящия статус, който дрехите на Алтея изтъкваха. Алтея се усмихна и излезе да се умие на дворната помпа, а при завръщането й чинията вече я чакаше. Не й бяха дали от най-доброто, разбира се; печеното беше малко прегоряло, освен това от хляба й бяха отрязали крайщник. Но пък имаше и сносен резен сирене, а също и бучка прясно масло, заедно с малко черешово сладко. И всичко това върху напукана чиния.

От един юнга не можеше да се очаква познаването на прибори, затова такива не бяха придадени. Алтея трябваше да се задоволи да се храни с пръсти, приседнала на един висок стол в ъгъла.

В началото тя ядеше стръвно, съсредоточена единствено върху храната. Коричката на печеното й се струваше далеч по-наситена с вкусове и от най-скъпите пържоли. Хрупкавата мазнина се раздробяваше по божествен начин между зъбите й. Прясното масло се топеше върху още топлия от фурната хляб. С последните остатъци от къшея тя отопи сладкото.

Успокоила глада си, тя можа да обърне по-голямо внимание на обкръжаващата я среда. И да погледне на някога познатата стая с нови очи. Като малка това помещение бе й се струвало огромно и удивително, място, което не й бе позволено да оглежда изцяло. Тъй като бе започнала да плава с баща си преди да е надживяла това си любопитство, кухнята бе запазила тази си мистериозност. Ала сега Алтея можеше да я види в действителност: обширно и оживено пространство, сред което властваше готвачът. Слугите и слугините, завръщащи се от сервиране, не пропускаха да разкажат накратко онова, което са видели. Те говореха за гостите фамилиарно, в някои случаи дори с презрение.

— Ще ми трябва още един поднос кренвиршки. Търговецът Гръмогласни смята, че ние ги печем специално за него.

— Това не е нищо. Ти да видиш какво прави онази Орпел. Погледни чинията. Всичко това е от нея; отхапе по веднъж от нещо и после го остави настрана. Явно смята, че някой от мъжете ще забележи сдържаността й и ще се влюби.

— Как се справя вторият избраник на императрицата? — с любопитство попита готвачът.

В отговор един лакей гаврътна въображаема чаша:

— Дави мъките си, въси се към съперника и се подмазва на Нейно превъзходителство. И отново. И всичко това много деликатно, разбира се. Този човек трябва да стане актьор.

— Тя е тази, която е за сцената. В един момент прави мили очи към воала на Рейн, а когато танцува с него, над рамото му пърха с клепачи към младия Трел. — Слугинята, отбелязала това, изсумтя презрително. — И двамата си трошат краката да играят по свирката й, обаче съм готова да се обзаложа, че тя не се интересува от тях, а само от забавлението, което й предоставят.

В началото Алтея слушаше развеселено. Скоро след това лицето й започна да пламва, защото тя осъзна, че слугите на дома винаги са се изказвали за нейните близки по подобен начин. Тя сведе глава, заби поглед в чинията и бавно започна да оформя от клюките чудатия образ на настоящото състояние на рода Вестрит.

Излизаше, че майка й бе поканила гости от Дъждовните земи. Само по себе си това беше необичайно, тъй като баща й бе преустановил взаимоотношенията си с тях още преди години. Освен това мъж от Дъждовните земи ухажваше някаква тукашна Търговка — за която слугите нямаха особено високо мнение.

— Тя ще започне да му се усмихва много повече, ако той си лепне едно огледало пред лицето вместо воал — хапливо отбеляза една слугиня.

— Само не ми е ясно кой от двамата ще остане по-изненадан на първата брачна нощ: тя, когато женихът си открие лицето и покаже струпеите, или той, когато мърлата покаже каква змия е в действителност — рече друга.

Алтея се навъси в опит да отгатне жената, достатъчно близка на семейството, та Роника да урежда празненство в нейна чест. Може би ставаше дума за някоя от приятелките на Кефрия…

Една слугиня издърпа празната чиния от отпуснатите й ръце и я замени с купичка с две захаросани сладки.

— Вземи. По-добре ти да ги изядеш, защото направихме прекалено много. Остават три чинии, а гостите вече си отиват. Няма смисъл един млад мъж да си отива гладен.

Тя се усмихна топло, а Алтея извърна очи в (достоверен, надяваше се) израз на момчешко смущение.

— Скоро ли ще може да отнеса съобщението до Роника Вестрит?

— Мисля, че да.

Сладкишите покриха пръстите й с крем, но бяха много вкусни. Алтея изяде и тях, върна купичката и се възползва от повода на мръсните си ръце, за да излезе отново на двора. Една лоза покриваше кухненския двор от главния вход, но листата все още не бяха се разгърнали напълно, така че Алтея можеше да гледа разотиващите се. Тя разпозна Керуин Трел и сестра му. Семейство Шайев също бяха дошли. Имаше и още няколко Търговски семейства, които разпозна по-скоро по гербовете им. Това я накара да осъзнае колко много време е изминало от последния й досег с градското общество.

Каретите намаляваха. Давад Рестарт беше последният, който си тръгна. Скоро след това пред вратата спря Дъждовна карета, теглена от бели коне. Нейните прозорци бяха скрити зад дебели завеси, а родовият герб на вратата беше непознат — нещо като пиле с шапка. Зад каретата бе прикачена платформа, върху която слуги започнаха да изнасят багаж от къщата. Тъй. Значи излизаше, че в дома на Вестритови са гостували Дъждовни Търговци. Всичко ставаше все по-удивително.

Колкото и да се напрягаше, тя не успя да зърне детайли от напускащите гости. Жителите на Дъждовните земи винаги идваха забулени и тези посетители също не правеха изключение. Алтея си нямаше представа кои са, не знаеше и причината за посещението им. Може би Кайл бе възобновил връзките с тях? Нима майка й и сестра й бяха подкрепили тази идея?

Дали Кайл не се бе отправил с Вивачия по Реката?

Тази мисъл я накара да стисне юмруци. Когато една от слугините я подръпна за ръкава, Алтея се извъртя рязко, сепвайки девойката.

— Прощавай — веднага се извини тя.

Слугинята я гледаше странно.

— Госпожа Вестрит те очаква.

Алтея позволи да бъде отведена обратно в дома си и по коридора към дневната. Навсякъде се виждаха следите от веселие. Вази с цветя заемаха всяко възможно място, във въздуха се носеше миризмата на парфюм. Тя бе оставила зад себе си дом, притихнал от скръб. Сега домът изглеждаше забравил неприятните дни, а заедно с тях и самата Алтея. Това не й се струваше справедливо — докато тя бе страдала, Роника и Кефрия бяха уреждали приеми. Пред вратата на дневната объркването й почти бе достигнало гняв; младата жена трябваше да полага усилия, за да предотврати избухването му.

Слугинята почука на вратата. Когато от вътрешността долетя разрешението на Роника, тя се отдръпна и прошепна на Алтея:

— Върви.

Алтея кимна и влезе в стаята, тихо затваряйки вратата след себе си. Майка й седеше на диван, отрупан с възглавнички. Близо до ръката й имаше масичка с чаша вино. Самата тя носеше дневна ленена роба с кремав цвят. Косата й бе сплетена и напръскана с благовония, а на шията й бе отпусната сребърна верига. Ала лицето стоеше изопнато от умора.

Алтея си наложи да посрещне удивения поглед на майка си.

— Върнах се — тихо каза тя.

— Алтея… — възкликна възрастната жена. За момент тя повдигна ръка към сърцето си, а после я притисна към устата си. Заради бледнината, която бе придобила, бръчките върху лицето й се очертаваха още по-ясно. — Имаш ли представа колко нощи се чудех как си умряла? Къде лежи тялото ти, дали е погребано, или бива оглозгвано от мършояди?

Потокът на гневните думи я свари неподготвена.

— Опитах се да ти пиша — каза тя. Лъжеше като дете, сварено да върши пакост.

Майка й намери силата да се надигне и да пристъпи към нея, обвинително протегнала пръст.

— Нищо подобно! — с горчилка натърти тя. — Изобщо не ти е хрумвало да го сториш.

Роника спря и поклати глава.

— Ти толкова приличаш на баща си. Дори лъжеш като него. Алтея. Момиченцето ми.

И майка й неочаквано я прегърна, както не бе правила от години. Алтея стоеше неподвижно, напълно смаяна. Миг по-късно смайването отстъпи на ужас, защото майка й започна да ридае.

— Съжалявам — смутено каза Алтея. Няколко мига по-късно тя добави. — Какво е станало? Какво не е наред?

Известно време майка й мълча. Накрая тя си пое мъчителен дъх, отстъпи назад и обърса очите си с ръкав като дете. Грижливо нанесеният грим остави петно върху ръкава и се размаза върху лицето й. Но възрастната жена не обърна внимание на това, а с несигурни крачки се върна до дивана, където отпи голяма глътка вино. Отново седнала, тя се опита да се усмихне. Размазаният грим изкриви жеста по стряскащ начин.

— Нищо не е наред — тихо каза тя. — Всичко, което можеше да се обърка, се обърка. С изключение на едно. Ти си у дома и си жива.

Искреното облекчение върху лицето й бе далеч по-мъчително от гнева й.

Трудно беше да прекоси стаята и на свой ред да се настани върху канапето. Още по-трудно беше да изрече с овладян глас:

— Разкажи ми.

В продължение на месеци Алтея бе очаквала завръщането си, за да разкаже историята си, да принуди близките си най-сетне — най-сетне — да изслушат и нейната гледна точка. Ала сега тя знаеше с увереността на фанатично вярващия, че най-напред трябва да изслуша майка си.

Роника я погледна мълчаливо. И тогава думите й се отприщиха в задъхано повествование, описващо бедствие подир бедствие. Вивачия закъсняваше. Тя вече трябваше да се е прибрала. Имаше вероятност Кайл да е продължил направо към Калсид, но пък тогава той щеше да е съобщил за намерението си по някой от срещнатите кораби. Защо не бе го сторил? Той знаеше лошото състояние на семейните финанси. Би трябвало да предаде нещо на съпругата си, за да има с какво Кефрия да се оправдае пред кредиторите.

Малта се бе впускала в безкраен низ от лудории. Тази история Роника се затрудняваше да започне, но крайният й резултат бе довел до интереса на един от Дъждовните Търговци. Тъй като неговият род бе закупил оставащите задължения по изплащането на Вивачия, любезността и политиката изискваха от Вестритови да му отделят внимание, макар че Малта далеч не беше готова за годеж.

На всичкото отгоре Давад Рестарт успял да се намеси в този хаос и цяла седмица правел гаф подир гаф в неотклонното си намерение да придобие печалба от това ухажване. Той беше човек без всякакъв такт, но не и без нюх. Бе се наложило Роника да употреби цялото си хитроумие, за да не позволи семейството на Рейн да се наскърби.

Кефрия настоявала да се намеси в семейните дела. Това й се полагаше по право, ала тя не им обръщала нужното внимание. Тя изцяло се съсредоточавала върху дъщеря си, без да обръща внимание, че нивите са разорани едва наполовина, а до сеитба остава само седмица. Късна слана попарила половината реколта от ябълковите градини. Покривът на една от спалните в източното крило протекъл, а нямало пари за поправката му. Но ако не бъдел ремонтиран скоро, целият таван щял да…

— Майко — меко я прекъсна Алтея. Наложи й се да повтори повика си, защото Роника се бе увлякла. — Поспри за момент. Зави ми се свят!

— А питаш ли какво ми е на мен? — уморено отвърна Роника.

— Не разбирам. — Младата жена се опитваше да говори спокойно, макар да й идеше да закрещи. — Кайл използва Вивачия, за да пренася роби? А Малта на практика е била продадена на Дъждовните Търговци, за да изплати задълженията ни по кораба? Как е възможно Кефрия да е допуснала това? Ами ти? И как така е възможно състоянието ни да е толкова лошо, пък дори и Вивачия още да не се е върнала? Крайбрежните земи не донасяха ли достатъчно приходи?

Сега беше ред на майка й да настоява за успокояване.

— Разбирам, че тези новини те шокират. Аз станах свидетелка на постепенното загъване, а ти научаваш за самия му край. — За момент Роника притисна слепоочията си. — Как ще те преоблечем, без да накараме слугите да задават въпроси? — промърмори тя на себе си.

Старицата неочаквано въздъхна.

— Самият разказ ме измъчва. Като да описвам бавната смърт на някой обичан. Затова ще пропусна детайлите и ще ти кажа само това: използването на робски труд в Калсид и дори в някои части на Бингтаун смъкна цените. Ние винаги сме наемали работници; години наред същите хора са разоравали, засявали и прибирали реколтата. А какво да им кажем сега? Би било по-доходоносно да оставим земите на угар или да пуснем кози в тях, но как бихме могли да постъпим така с фермерите си? Затова ние продължаваме да се борим. По-точно, Кефрия продължава да го прави, понякога насочвана от моите препоръки. Кайл, както знаеш, отговаря за кораба. С това аз допуснах грешка; чувствам, че не мога да те погледна в очите. Но се боя, че той е прав. Ако пренасянето на роби успее, то може да ни спаси. Изглежда робите са единственият начин да просперираме. Пренасяни като товар, като работна ръка…

— Не мога да повярвам, че чувам подобни думи от теб — смаяно я изгледа Алтея.

— Зная, че това не е редно, Алтея. Но какви са алтернативите ни? Да позволим на невръстната Малта да се озове в брак, за който тя не е готова? Да върнем Вивачия на Дъждовните Търговци и да заживеем в бедност? Или просто да избягаме от кредиторите си, да напуснем Бингтаун и да идем Са знае къде…

Алтея я прекъсна:

— Наистина ли си обмисляла подобна възможност?

— Да — уморено отвърна Роника Вестрит. — Алтея, ако ние сами не предприемем нещо, съдбата ни ще бъде решена от други. Нашите кредитори ще вземат всичко, което притежаваме. И тогава ние ще въздъхваме и ще казваме: „Ако бяхме позволили на Малта да се омъжи за Рейн, сега поне нямаше да живеем в бедност. Поне щяхме да притежаваме кораба си.“

— Да притежаваме кораба си? Как така?

— Ти не ме ли слушаше? Семейство Купрус закупи оставащите вноски на Вивачия. Почти е ясно, че те възнамеряват да опростят тези задължения под формата на сватбен подарък.

— Това е нелепо — изтърси Алтея. — Никой не подарява подобни неща. Включително Дъждовните Търговци.

Майка й си пое дъх и смени темата.

— Ще трябва да те заведа до стаята ти, за да ти дам дрехи. Макар че като гледам колко си изпосталяла, съмнявам се, че нещо от старите ти дрехи ще ти стане.

— Все още не мога да напусна тази роля. Нося съобщение от капитан Тенира.

— Наистина ли? Аз реших, че това е било просто предлог, за да се срещнеш с мен.

— Да, истина е. Аз служих на борда на Офелия. Когато имаме повече време, ще ти разкажа за това. Но сега искам да ти предам съобщението и да отнеса отговора ти. Офелия е задържана на данъчния кей. Капитан Тенира отказа да плати възмутително високите такси, особено онези, събирани за поддръжка на калсидските свине.

— Калсидски свине? — объркано я погледна майка й.

— Знаеш какво имам предвид. Сатрапът е разрешил на калсидските галери да патрулират из Вътрешния проход. Един подобен съд се опита да ни спре на път за насам. На практика те са пирати, по-лоши от онези, които би трябвало да преследват. Не разбирам как търпите присъствието им в пристанището, още по-малко допълнителните такси, с които трябва да го изплащаме!

— Да, галерите… В последно време много се шуми около тях, но до този момент не бях чувала някой да е отказал да плаща таксите. Справедливи или не, Търговците ги заплащат. Алтернативата е никаква търговия, както Тенира узнава.

— Майко, това е нелепо! Бингтаун е нашият град. Защо не се опълчваме на сатрапа и неговите лакеи? Сатрапът вече не почита дадената ни дума. Защо ние му позволяваме да ограбва честно заработените ни пари?

— Алтея… Вече не са ми останали сили да се замислям за подобни неща. Не се съмнявам, че ти си права, ала какво бихме могли да сторим? Аз трябва да мисля за семейството си. Бингтаун ще трябва да се оправя сам.

— Точно така не бива да мислим! Двамата с Граг дълго обсъждахме това. Бингтаун трябва да противопостави единството си на спекулантите и сатрапа. И цяла Джамаилия, ако това се наложи. Колкото повече отстъпваме пред тях, толкова по-дръзки и настойчиви стават те. Робите, които спекулантите доведоха, са в основата на нашите проблеми. Трябва да ги принудим да се съобразяват с нашия закон, забраняващ робството. Трябва да кажем на новодошлите, че не признаваме правото им да притежават земи тук. Трябва да кажем на сатрапа, че няма да плащаме повече, докато той не започне отново да се придържа към първоначалното споразумение. И трябва да направим нещо повече. Трябва да му кажем, че повече няма да търпим да обира половината ни приходи и да ни налага ограничения. Достатъчно дълго сме позволявали тези неща. Време е да се обединим и да сложим край.

— Има някои Търговци, които говорят като теб — бавно отвърна майка й. — На тях отговарям по същия начин, както ще отговоря сега и на теб: Моето семейство идва на първо място. Пък и какво бихме могли да сторим?

— Просто кажи, че ще подкрепиш онези Търговци, които отказват да плащат. Това е всичко, което искам от теб.

— В такъв случай ще трябва да се обърнеш към сестра си. Гласът в Съвета принадлежи на нея. Тя го наследи след смъртта на баща ти. Сега тя е Търговката в семейството.

— Какво мислиш, че ще каже тя? — попита Алтея след дълго мълчание. Тя се бе нуждаела от време, за да осмисли чутото току-що.

— Не зная. Тя не посещава събиранията редовно. Казва, че е прекалено заета за това. И освен това добавя, че не иска да гласува за неща, с които не е запозната.

— Ти разговаряла ли си с нея за това? Казвала ли си й колко важни са тези гласувания?

— Това е само един глас — упорито отвърна Роника.

На Алтея се стори, че долавя известна гузност в гласа на майка си. Тя продължи да настоява:

— В такъв случай аз ще разкажа това на Търговеца Тенира. А ти ще говориш с Кефрия и ще я посъветваш да посети следващото събрание и да гласува в подкрепа на Тенира. Той възнамерява да поиска официално подкрепата на Съвета.

— Това бих могла да сторя. Но ти не бива да отнасяш съобщението лично, Алтея. Щом капитанът открито се е противопоставил на данъчния служител, възможно е да последва някаква… някакво раздвижване. Ще кажа на Рейч да повика вестоносец, който да отнесе заръката ти. Не е нужно ти да се оказваш замесена в това.

— Но аз искам да се окажа замесена. И искам те да знаят, че аз ги подкрепям твърдо. Чувствам, че трябва да го сторя.

— Но не и на секундата… Алтея, ти току-що се прибра у дома. Все ще намериш време да се подкрепиш, да се окъпеш и преоблечеш — с удивен вид каза майка й.

— Не мога. С тези дрехи на пристанището ще бъда в безопасност. Пазачите край данъчния кей няма да обърнат внимание на един юнга, изпратен да изпълнява поръчки. Затова аз ще отида сега… освен това има още един човек, когото трябва да посетя. Но веднага след това ще се върна. Обещавам ти, че утре сутринта аз ще се намирам под твоя покрив, облечена както подобава на дъщерята на един Търговски род.

— И цяла нощ ще останеш сама?

— Би предпочела да бъда с някого? — пакостливо запита Алтея и побърза да се усмихне. — Майко, в продължение на цяла година аз бях сама. Нищо не ми се е случило. Или поне не нищо постоянно… Ще ти разкажа повече, когато се върна.

— Виждам, че не бих могла да те спра — примирено рече Роника. — Тъй да бъде. Но в името на бащината ти памет, не позволявай да те разпознаят! Бъди дискретна в онова, което ще правиш. Предай същото и на капитан Тенира. Ти каза, че си служила на борда на кораба му?

— Да. Освен това казах, че ще ти разкажа повече утре. Колкото по-скоро приключа, толкова по-скоро ще се върна.

Пред вратата Алтея спря и погледна назад.

— Ще кажеш ли на сестра ми, че съм се прибрала? И че искам да поговоря с нея за нещо сериозно?

— Да, ще й кажа. Това означава ли, че възнамеряваш да сключиш… примирие с Кайл и сестра си?

Алтея затвори очи за момент и тихо каза:

— Майко, аз възнамерявам да си върна кораба. Ще се опитам да накарам и двамата да проумеят, че съм готова да го сторя и че аз не само имам най-голямо право на това, но и че ще сторя най-доброто за семейството. Но сега не е моментът да обсъждам тези неща с теб или с Кефрия. Недей да й казваш това. Просто й кажи, че искам да поговоря с нея за нещо сериозно.

— За нещо много сериозно. — Роника поклати глава. Бръчките около челото и устата й се изостриха. Тя отпи нова глътка вино, но без удоволствие. — Бъди внимателна, Алтея, и се върни бързо. Не мога да кажа дали твоето завръщане ще ни донесе спасение, или е поредното бедствие. Но се радвам да зная, че си жива.

Алтея кимна отсечено и излезе. Тя не се върна по предишния път, а излезе през главния вход. На излизане тя кимна на един слуга, който метеше пръснатите по стълбите венчелистчета. Това движение усилваше уханието им.

Докато се отправяше обратно към Бингтаун й се прииска наистина да беше Ател, един обикновен юнга. Защото пролетният ден бе прекрасен, първи ден, прекаран в родния град след почти година отсъствие. Искаше й се да можеше да му се наслади истински, както би се радвал един обикновен моряк при завръщането си.

По време на обратния път към вътрешността на града тя забеляза, че имението на Вестритови далеч не беше единственият дом, издаващ признаци на немара. Още няколко огромни къщи, край които тя мина, издаваха стеснени кесии. Дървета оставаха непочистени.

В пазарната част на града тя установи, че забелязва множество непознати лица. И не ставаше дума за хора, които бе забравила по време на дългото си отсъствие — през последните десет години тя рядко бе престоявала у дома повече от няколко месеца. Не, тези непознати говореха с джамаилски акценти и носеха дрехи, каквито човек би очаквал да зърне в Калсид. Непознатите мъже бяха все млади, най-много в началото на тридесетте. Те бяха препасали широки мечове в украсени ножници, а кесиите си окачваха на коланите, за да изтъкнат заможността си. Тежките поли на жените, които крачеха подире им, бяха покрити с цепки, през които се виждаха прозирни фусти. Тези жени носеха дебели слоеве грим, които по-скоро прикриваха, отколкото подчертаваха лицата им. Мъжете имаха склонност да говорят по-високо от необходимото, в старание да привлекат колкото се може повече внимание към себе си. Често тонът им бе арогантен и самонадеян. Жените им пристъпваха с нервност, отмятаха глави и жестикулираха. Те носеха силни парфюми и големи обици. В сравнение с тяхната пищност дори куртизанките биха изглеждали незабележими.

По улиците Алтея забеляза и още една класа непознати хора. Всички те носеха робски татуировки на лицата си. В техните жестове личеше желание да останат колкото се може по-незабелязани. От пръв поглед личеше, че броят на слугите в града се бе увеличил. Те пренасяха товари и стискаха юздите на коне.

Тя се загледа в някакво момче, разперило слънчобран над две момичета почти на неговата възраст, за да ги предпазва от меките пролетни лъчи. Когато по-малкото момиченце удари невръстния роб и го смъмри, задето не държал чадъра достатъчно добре, Алтея едва се сдържа да не зашлеви с все сила глезлата на свой ред. Момчето беше прекалено малко, за да свежда глава тъй покорно. Освен това то крачеше босо върху студения калдъръм.

— Подобна гледка би разкъсала сърцето ти. Ала тези двете от малки биват приучавани да нямат сърца.

Алтея се сепна от тихия глас, прозвучал досами ухото й. Тя рязко се извъртя, за да види Янтар, застанала на крачка от нея. Погледите им се срещнаха; другата жена повдигна вежда и с по-висок, високомерен тон обяви:

— Ще ти дам една медна монета, моряче, ако ми пренесеш тези материали.

— Ще се радвам да помогна — отвърна Алтея и отдаде почит по моряшки. Подир това тя взе парчето дърво, което се оказа далеч по-тежко от очакваното. Докато го наместваше в ръцете си, забеляза веселие в топазените очи на приятелката си.

Янтар се обърна и се отправи към Дъждовната улица, следвана почтително от мнимия юнга.

И в тази част на града нещата се бяха променили. По-рано само няколко магазина се охраняваха нощем, а не повече от един или два имаха охрана и през деня. Сега почти всеки дюкян можеше да се похвали с навъсен портиер, окачил къс меч или дълга кама на колана си. Чудатите и наистина вълшебни стоки от Дъждовните земи бяха изложени единствено зад решетъчни витрини. Липсваха предишното ухание на парфюми и подправки и напевите на вятърни камбанки. Сред улиците все така цареше оживление, ала и сред продавачи, и сред купувачи се забелязваше една сдържана предпазливост, която никак не радваше погледа. Дори магазинчето на Янтар си имаше пазач. Въпросната млада жена носеше кожен жакет и небрежно си играеше с окачените на колана й оръжия, докато чакаше работодателката си да отключи. Тя имаше дълга руса коса, стегната на опашка, и се усмихна на Алтея, докато последната смутено минаваше край нея. Със същия поглед някоя охранена котка би оглеждала тлъст плъх.

— Изчакай отвън, Джек. Още не съм готова да отворя — каза й Янтар.

— Както желаеш, стопанке — отвърна жената. Тя говореше с акцент, който чудато изкривяваше изговора й. С един замислен поглед към Алтея Джек се отдръпна и затвори вратата.

— Къде си я намерила? — смаяно попита Алтея.

— Тя е стара приятелка. И ще се разочарова, когато открие, че си жена. А това тя ще открие. Нищо не й убягва. Но няма опасност, че ще те издаде. Тя е мълчалива като гроб. Вижда всичко, но нищо не казва. Съвършеният служител.

— Просто ми е странно да приема, че ти имаш служители.

— Предпочитам да не го правя, но стана наложително да оставя охрана в магазина си. Реших да се преместя да живея другаде, а покрай увеличилите се взломове трябваше да оставя човек, който да пази магазина нощем. Джек се нуждаеше от място, където да живее: тази подредба устройва и двете ни.

Янтар взе парчето дърво и го остави настрана. Сетне, изненадвайки Алтея, тя я хвана за раменете и се загледа в лицето й.

— Ти наистина изглеждаш като младеж. Не мога да виня Джек, че те оглеждаше така. — Янтар я прегърна горещо, след което продължи. — Много се радвам, че се завръщаш невредима. Често си мислех за теб и се чудех как се справяш. Ела в задната стаичка, ще направя чай и ще поговорим.

Говорейки, Янтар вече се отправяше натам. Алтея я последва.

Поне тази стаичка не се беше променила — все така изглеждаше като претъпканата пещера, която девойката си спомняше. Тук имаше работни плотове, връз които лежаха инструменти и недовършени накити. В единия ъгъл имаше легло, в другия лежеше неоправен сламеник. В огнището пламтеше огън.

— Много бих искала да остана за чай, но точно сега нямам време. Първо трябва да предам съобщение. Но щом приключа, ще дойда отново. Аз и без това възнамерявах да мина да те посетя, още преди да се сблъскам с теб.

— За мен е много важно да го сториш — отвърна Янтар с глас, накарал Алтея да я погледне сепнато. В отговор другата жена допълни: — Това не е нещо, което бих могла да обясня бързо.

Алтеиното любопитство вече пламтеше, ала собствените й тревоги го изтласкаха настрана.

— Аз също трябва да говоря с теб. Става дума за нещо деликатно. Може би нямам право да се меся по такъв начин, но… — Алтея се поколеба. — Може би сега моментът е най-подходящ, макар да не съм разговаряла с капитан Тенира. — Тя помълча за момент. — Аз пристигнах с живия кораб Офелия. Тя бе ранена. Надявах се, че ти ще можеш да й помогнеш. Една калсидска галера препречи пътя ни и ни нападна няколко дни преди Бингтаун. Офелия си изгори ръцете, докато я прогонваше. Тя казва, че не изпитва болка, но аз забелязвам, че винаги крие ръцете си или ги държи стиснати. Не зная колко големи са щетите и дали ти би могла да ги отстраниш, но…

— Препречила пътя ви? И ви нападнала? — ужасено попита Янтар. — Във Вътрешния проход?

Тя се взираше край Алтея, сякаш загледана в някакво друго време и място. Сега гласът й звучеше странно.

— Съдбата се втурва насреща ни. Времето се разтегля и дните се влачат край нас, подлъгвайки ни да мислим, че очакваната гибел е още далече. И тогава мрачните дни, които сме очаквали, връхлитат, а времето, през което сме могли да ги отклоним, е отминало. Още колко трябва да остарея, преди да се науча? Времето не достига, то никога не достига. Утрешният ден може и да не настъпи, ала днешните дни са неумолимо свързани с верига. Настоящият момент винаги остава единственото време, през което имаме възможност да предотвратим бедствието.

Алтея неочаквано почувства задоволство. Точно това бе реакцията, която бе очаквала да получи от майка си. Беше странно, че една новодошла, която дори не беше Търговка, тутакси бе осъзнала пълното значение на вестите й. А Янтар съвсем бе забравила чая. Тя вече изравяше дрехи от сандъка в единия край на стаята.

— Трябват ми само няколко секунди и ще мога да те придружа. Но нека не губим нито миг. Разкажи ми всичко, от деня, в който напусна. Разкажи ми всичко от пътуването си, дори и неща, които ти се струват маловажни. — Тя се обърна към една масичка и отвори намиращата се отгоре кутия. След един бърз преглед на съдържанието й (четки и гърненца) Янтар я прибра под мишница.

Алтея не можа да не се засмее.

— Янтар, това ще ми отнеме часове… дори дни.

— Това е причината да започнем веднага. Хайде, разказвай, а аз ще се преоблека.

Грабнала дрехи, домакинята изчезна зад дървен параван, а Алтея действително поде разказ за преживяното на борда на Жътвар. Тя едва бе преминала първите мъчителни месеци и сблъсъка с Брашън, когато Янтар изникна отново… Не, това не беше Янтар, а някаква робиня с намацано лице. Татуировка покриваше едната загрубяла от вятъра буза. Противна рана покриваше половината горна устна и допираше лявата ноздра. Косата, доскоро сплетена, сега се спускаше безформено. Тя носеше груба памучна риза, а босите й стъпала надничаха изпод кърпена пола. На всичкото отгоре единият от глезените й бе превързан. Платнени работни ръкавици заменяха дантелените, които Янтар обичайно носеше.

Тя разстла парче платно върху масата и започна да пренася отгоре му инструментите си.

— Ти не спираш да ме удивляваш. Къде си се научила да се преобразяваш така? — ухилено попита Алтея.

— Казах ти, през живота си съм играла много роли. В последно време този образ ми носи голяма полза. Никой не обръща внимание на робите, те са на практика невидими. Дори мъжете, които не биха се поколебали да насилят робиня, се отвращават при вида на няколко цирея и малко мръсотия.

— Нима улиците на Бингтаун са станали толкова опасни за жените?

Янтар я погледна по начин, който се доближаваше до съжаление.

— Ти съзираш всичко случващо се, а не успяваш да го проумееш. Робите не са човешки същества, Алтея, а стока. Принадлежност. Предмети. Какво го е грижа някой господар, че една от робините му е била насилена? Ако тя добие дете, той се сдобива безплатно с още едно робче. Ако ли не, нищо не се е променило. Онова момче, в което ти се беше загледала… неговият стопанин не търпи загуба, ако всяка нощ то заспива омаломощено от риданията си. Синините му не струват нищо. Ако лошото отношение го превърне в прекалено злобен роб, той просто ще бъде продаден. Когато робството бъде прието, нещата бързо политат надолу. Получи ли фиксирана стойност човешкият живот, то тази стойност започва да подлежи на промяна, на понижаване. Малко по малко, докато не остане никаква стойност. Докато една възрастна жена не придобие по-малка стойност от храната, която би удължила живота й с ден…

Янтар въздъхна и се раздвижи.

— Сега не е времето да обсъждаме това. — Тя се приведе за един последен поглед в огледалото върху масата, грабна един окъсан шал и го пристегна като забрадка. Платното с инструментите изчезна в една пазарна кошница, обиците си тя скри. — Готово. Да вървим. Ще излезем през задния вход. На улицата ме хвани за ръка, привеждай се ниско и се взирай в мен. Така ще можем да продължим да разговаряме.

За удивление на Алтея номерът действително проработи. Малцината, които си правеха труда да ги поглеждат, бързо се извръщаха отвратени. Девойката можа необезпокоявана да продължи разказа от пътуването си. На няколко пъти Янтар изсумтяваше, сякаш с намерението да я прекъсне, но когато Алтея замлъкваше, другата я подканваше с думите:

— Не, продължавай. За въпроси ще има време после, след като приключиш.

Близо до данъчния кей Янтар поспря за момент.

— Как ще ме представиш пред кораба? — поинтересува се тя.

— Ще те заведа със себе си на борда. Още не съм обсъдила това с капитана. — Алтея се навъси, представяйки си колко смущаващо ще изглежда завръщането й. — Ще трябва да се срещнеш с капитан Тенира и Граг, преди да те запозная с Офелия. Наистина не зная как ще те посрещнат те. И как ще се отнесат към идеята една чужденка да работи по кораба им.

— Това остави на мен. Мога да бъда очарователна, когато се налага. Хайде, води.

Никой не попречи на Алтея да достигне дъсчения мост. Вече стъпила на него, тя престорено се огледа и направи знак на Янтар да я последва.

Двамата данъчни пазачи я забелязаха веднага, разбира се. Единият не скри отвращението си, а другият избухна в смях. Но никой от тях не попречи на похотливия юнга да заведе повлеканата си на борда.

На борда на Офелия дежурният моряк смаяно повдигна вежди, но премълча в отговор на Алтеиния жест. Той ги съпроводи до каютата на капитана и се отдръпна, докато Алтея почукваше.

— Влез — каза Тенира. С кимване Алтея подкани спътницата си вътре.

Капитанът бе разгърнал някакъв пергамент на бюрото си и пишеше, а Граг стоеше до един от илюминаторите и се взираше навън.

— Алтея, какво…? — невярващо промълви капитанът, когато вдигна поглед от листа. Синът му скриви уста презрително.

— Аз не съм това, което изглеждам, капитане — отвърна Янтар, изпреварвайки обяснението на Алтея. Нейният глас бе тъй въздигнат, с толкова безпогрешно произношение, че никой не би се усъмнил в думите й. — Покорно моля да извините начина, по който се явявам пред вас. Сметнах за разумно да се явя в прикрит вид. Аз съм приятелка на Алтея — тя може да потвърди. Тя ми разказа за сблъсъка, който се е наложило да изтърпите близо до родното пристанище. Аз съм тук не само в израз на подкрепа към вашата безкомпромисна позиция, а и за да предложа услугите си в отстраняването на раните, които ръцете на Офелия са понесли.

Само на един дъх тя бе изразила гладко всичко онова, което Алтея би предала с много запъвания. Сега Янтар изчакваше, сключила ръце пред себе си, отметнала глава и вперила искрен поглед към капитана.

Двамата мъже се спогледаха. Сетне Тенира изрече нещо, което смая Алтея.

— Наистина ли ще успеете да й помогнете? Измъчвам се да я гледам как се срамува от вида, който са придобили ръцете й.

В гласа му се долавяше дълбоко чувство, оставило Алтея смаяна.

— Не зная — със същата искреност отвърна Янтар. — Не съм запозната дълбоко с този материал. Скромните ми познания ми казват, че той е изключително фин. Тази особеност може да е попречила на сериозното увреждане на дървото. Но ще мога да кажа единствено след като погледна ръцете й. Най-вероятно.

— Тогава да отидем да погледнем — веднага реши Тенира. Подир това той погледна Алтея. — Зная, че ми носиш отговор от майка си. Не мисли, че се отнасям пренебрежително към тези вести. Ала Офелия е моят кораб.

— Да, тя е на първо място — потвърди Алтея. — Аз също си мислех за това, когато поканих Янтар да ме придружи.

— Това никак не ме изненадва — с мек глас каза Граг и дръзна да докосне ръката й. След това той се поклони към Янтар. — За мен е чест да се запозная с всеки, когото Алтея нарича свой приятел. За мен това е достатъчна препоръка.

— Моят син ми дава пример за обноски. Простете, госпожице. Аз съм Томи Тенира, Търговец и капитан на живия кораб Офелия. Това е Граг Тенира, мой син.

В този миг Алтея осъзна, че не знае фамилното име на Янтар. Но приятелката й я изпревари и тук, изричайки:

— Аз съм Янтар, майсторката на накити от Дъждовната улица. С нетърпение чакам да се запозная с вашия кораб.

Без повече формалности капитанът ги поведе към носа. Там веднага пролича, че Офелия прелива от любопитство. Тя оглеждаше Янтар с едва сдържано възмущение, което неволно накара Алтея да се усмихне. Веднага щом присъствието на непознатата бе обяснено, фигурата се извърна към нея и протегна обгорените си ръце.

— Смятате ли, че ще успеете да ми помогнете? — тежко попита тя.

За пръв път Алтея получаваше възможност да огледа щетите. Лепкавите късове катран бяха се задържали за известно време. Пламъкът бе облизал долната част на лявата й китка. Всичко това караше аристократичните й ръце да приличат на ръцете на перачка.

Янтар обгърна едната огромна ръка в своите. Тя леко прокара пръст по обгорения участък, сетне потри по-силно.

— Кажете ми, ако ви заболи — със закъснение рече жената. Тя се бе навъсила в съсредоточение. — Необичайно дърво — добави Янтар на себе си. Тя разгърна платното с инструменти и си избра един, за да остърже леко един от почернелите пръсти.

Офелия рязко си пое дъх.

— Боли ли? — веднага попита Янтар.

— Не като човешка болка. Но усещането е… неправилно. Увреждащо.

— Мисля, че обгореното е само слой, под който материалът е останал невредим. С помощта на инструментите си ще мога да отстраня почернялото. Може да се наложи да загладя ръцете ви и тогава ще се окажете с малко по-тънки пръсти. Но ще мога да спазвам добра съразмерност, освен ако щетите не се простират по-дълбоко от очакваното. Само че ще трябва да изтърпите онова усещане докато работя. Предварително не мога да ви кажа колко време ще ми отнеме.

— Ти какво мислиш, Томи? — обърна се фигурата към своя капитан.

— Мисля, че няма какво да губим, ако опитаме — меко отвърна той. — Сигурен съм, че госпожица Янтар ще спре, ако усещането стане нетърпимо.

Офелия се усмихна нервно. В следващия миг тя придоби замислен вид.

— Ако успеете да оправите ръцете ми, може би бихте могли да се заемете и с косата ми. — Тя повдигна ръка към дългите и тежки къдрици. — Тази прическа е толкова старомодна. Често съм си мислела, че ако можех да подредя букли около лицето си и…

— Офелия… — простена капитан Тенира, а останалите се засмяха.

Янтар все така държеше ръката на фигурата и я разглеждаше, свела глава.

— Ще се затрудня да постигна същия оттенък. За първи път виждам цвят, който толкова добре имитира плът, без да скрива структурата на материала. Чувала съм, че живият кораб сам си създава цвета при събуждането си. — Тя открито се вгледа в Офелия и попита: — Това ще се случи ли отново, ако ми се наложи да стържа прекалено дълбоко и разкрия безцветно дърво?

— Не зная — тихо отвърна фигурата.

— Това няма да бъде работа за един ден — решително продължи Янтар. — Капитане, ще трябва да заръчате на хората си да ми позволяват да идвам на борда. Аз ще запазя тази дегизировка. Това приемливо ли е?

— Предполагам — неохотно се съгласи капитанът. — Макар че ще бъде трудно да обясня на останалите Търговци причината да поверявам тъй деликатна работа на робиня. И защо изобщо използвам робски труд. Трябва да знаете, че аз съм противник на робството под каквито и да било форми.

— Аз също — отвърна Янтар. — Също като много други хора от този град.

— Така ли? — горчиво отбеляза Тенира. — Явно не съм успял да доловя публичното възмущение.

Янтар леко потупа фалшивата си татуировка.

— Ако се преоблечете в подобни парцали и си изрисувате подобен срамен знак, ще чуете гласовете на онези, които най-ожесточено се противопоставят на робството. Не подминавайте тези съюзници. — Тя си избра малко ренде и започна да намества ножа. — Ако, да речем, човек би се интересувал да научи подробности за началника на данъчната служба, сред тези роби лесно би могъл да намери подкрепа. Мисля, че и писарят, който води неговата кореспонденция със сатрапа, също е роб.

Алтея неволно потръпна. Откъде Янтар знаеше толкова неща? И защо си беше правила труда да ги узнава?

— Вие говорите като човек, който е запознат с подобни неща — отбеляза капитан Тенира.

— О, аз съм взела своето от интриги и заговори. Намирам ги за безвкусни. И необходими. Също както болката понякога е необходима. — Тя допря рендето до дланта на Офелия. — Не мърдайте — тихо я предупреди Янтар. — Сега ще отстраня най-голяма част от увредения слой.

Настъпи мълчание, последвано от противно стържене. Посипаха се парчета овъглено дърво. Миризмата напомняше на Алтея за опърлена коса. Офелия тихо простена, сетне се загледа към морето. Тя бе стиснала зъби.

Лицето на капитан Тенира оставаше почти безизразно. С небрежен тон той се обърна към Алтея:

— Предаде ли съобщението ми?

— Да. — Алтея прогони чувство, наподобяващо срам. — За съжаление отговорът ми не представлява голяма утеха. Майка ми каза, че ще разговаря със сестра ми. Кефрия е тази, която носи нашия глас пред Търговския съвет. Майка ми ще я посъветва да се яви на следващото събрание и да даде гласа си във ваша подкрепа.

— Разбирам — отвърна възрастният мъж. Той също се пазеше да не изрази чувства.

— Иска ми се баща ми да беше още жив… — промълви Алтея.

— А на мен ми се иска ти да носеше гласа на семейство Вестрит. Ти трябваше да наследиш семейния кораб.

Алтея оголи най-дълбоката си рана:

— Не съм сигурна, че Кефрия ще ви подкрепи.

Отвърна й смаяно мълчание, през което тя продължи.

— Не зная как тя би могла да ви подкрепи, без да навреди на съпруга си. За всички е ясно, че появата на калсидските галери е свързана с желанието на сатрапа да защити търговията с роби. Той не се интересуваше от пиратите, докато те не започнаха да нападат превозвачите на роби. И като говорим за поддържане на робството… Кайл пренася роби с Вивачия. Не мисля, че Кефрия ще се противопостави на съпруга си. Дори и ако тя не е съгласна с него, тя никога не би дръзнала да се възпротиви.

— Не… — смая се Офелия. — Как са могли да сторят подобно нещо! Вивачия е толкова млада! Как ще понесе тя всичко това? Да не би майка ти да си е изгубила ума, че е позволила всичко това да се случи? Как са могли да причинят това на собствения си кораб?

Граг и Тенира мълчаха. Непоклатим израз на обвинение бе изникнал върху лицето на капитана, а синът му бе придобил измъчен вид. Въпросът продължаваше да стои без отговор, отправен в обвинение.

— Не зная — с мъка отвърна Алтея. — Не зная.