Робин Хоб
Безумният кораб (14) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава дванадесета
Портретът на Вивачия

Брашън стоеше облегнат на стената на капитанската каюта, стараещ се да си придава смесица от заплашителен и безразличен вид. Не беше лесно да демонстрира едновременно усмивката си и тежката палка. Но пък малко неща от настоящата му работа се бяха оказали очаквано лесни.

Поток от слуги, пренасящи стоки, циркулираше сред каютата. Те бързо превръщаха занемареното кътче на Фини в своеобразна изложбена зала за мостри. Масата вече бе покрита със скъп кадифен плат с цвета на синя нощ. Върху този фон бяха подредени (и прикрепени, за да не бъдат откраднати) обици, огърлици, гривни и дрънкулки, чието многообразие издаваше разнообразен произход. Изтънченото съжителстваше с пошлото. Присъстваха всякакви скъпоценни камъни и благородни метали.

Сред цялото това великолепие стоеше капитан Фини, стиснал изящния ствол на винена чаша. Прекупвачът, дуржанец на име Фолдин, бе заел почтителна позиция край рамото му и последователно обясняваше за всеки накит.

В момента той сочеше към елегантна перлена огърлица в комплект с обици:

— Тези… да, тези принадлежаха на дъщерята на един благородник. Забележете как са изработени златните брънки между перлите и обърнете внимание на топлия блясък на самите перли. Всеизвестно е, че тези украшения стоят най-добре върху хората със страстна същина, а тази жена… За нея е достатъчно да кажа само, че щом тя зърна похитителите си, тя нямаше никакво желание да се върне при близките си. Говори се, че дар от подобни перли се връчва на хладна жена, за да извлече на повърхността спящите й страсти. На жена с гореща кръв подобен подарък човек връчва само ако е уверен в голямата си издръжливост.

И прекупвачът шавна с вежди, усмихнат. Фини се засмя одобрително.

Посредникът обичаше да разказва истории. Заслушалият се в тях придобиваше впечатление, че всеки от изложените тук предмети притежава някаква романтична и смайваща история. За първи път Брашън виждаше крадени стоки, изложени по такъв начин. Разбира се, той не си позволяваше да ги оглежда, защото трябваше да държи под око синовете на Фолдин: те също участваха в подреждането. Явно цялото им семейство обичаше блясъка, защото и тримата синове бяха облечени със същото великолепие като баща си. В момента едно от момчетата тъкмо разстилаше дебели топове от същия плат. По-големият му брат отваряше вратите на украсен шкаф, за да покаже подредените вътре шишенца. Може би те съдържаха алкохол, а може би ароматни масла… Най-малкият син бе разстлал бял плат върху койката на капитана и подреждаше оръжия, прибори за хранене, книги, свитъци и какво ли още не. Дори и в тази демонстрация личеше внимание: ножовете бяха подредени ветрилообразно, книгите и свитъците стояха отворени на някоя от илюстрациите си — всичко целеше да заплени окото и заинтригува разглеждащия.

Именно третото момче Брашън наблюдаваше най-внимателно. Той се съмняваше, че тези хора са нещо различно от инициативни прекупвачи, ала инцидентът, случил се преди десет дни, го бе накарал да бъде по-внимателен. Почти цял ден юнгата бе отстранявал кървавото петно върху палубата на Пролетна вечер. А Брашън все още се затрудняваше да осмисли начина, по който стореното го караше да се чувства. Онзи го беше принудил да действа; той не можеше просто да го остави да обере кораба, нали така? И все пак не можеше да се отърси от усещането, че не е трябвало да приема тази работа. Ако не беше, нямаше да му се налага да пролива кръв.

Но къде щеше да се намира сега в този момент? Той не бе знаел, че настоящата му работа ще го отведе до подобно нещо. Той бе постъпил на работа като помощник-капитан. Пролетна вечер бе малък и маневрен кораб, способен да нагазва в плитчини. Тази му особеност го правеше нестабилен в по-лошо време, но пък му позволяваше да обхожда речните води. Официално той се водеше товарен кораб и влекач, пренасящ на каквито стоки се натъкне.

Истината беше по-мрачна. Заради тези допълнителни дейности Брашън трябваше да изпълнява ролите на телохранител, преводач и докер. И всичко това под ръководството на капитан, който все така си оставаше неразгадаем. Може би Фини действително бе решил да му се довери, а може би го подлагаше на някакво изпитание. Неговата пряма откровеност бе превъплъщение, изработено в преговорите с предимно непочтените прекупвачи, с които той си имаше работа. В подобна дейност той не би могъл да преживее толкова години, ако в действителност беше толкова открит. Фини беше умел капитан, освен това умееше и да очарова хората. Но Брашън подозираше, че капитанът е способен почти на всичко в името на оцеляването си. Фини носеше дълъг белег от нож върху корема си, а тази назъбена ивица никак не се връзваше с добронамерената личност, за която се представяше капитанът. От момента, в който Брашън зърна този белег, той започна да наблюдава капитана също тъй внимателно, както и пристигащите на борда да търгуват.

Сега той наблюдаваше как Фини небрежно се привежда, за да потропа с кокалче по десетина бижута.

— Тези бих искал да включа в нашия инвентар, останалите прибери. Не се интересувам от улична стока.

През цялото време капитанът не бе изгубил усмивката си. Беше интересно да се отбележи, че пръстът му безпогрешно беше се спрял над накитите, които погледът на Брашън също бе определил като най-скъпи.

Фолдин също се усмихваше в отговор, само че Брашън долови сянка на неспокойство върху лицето на прекупвача. Самият заместник запазваше неутрално изражение: случващото се му беше познато; не за първи път Фини постъпваше по този начин. Капитанът обичаше да съпровожда преговорите си с маниерите на лениво мъркащ котак, но когато дойдеше време до същинската размяна, отсрещната страна трябваше да се счита за щастлива, ако си тръгнеше с каквато и да било печалба. И Фолдин не правеше изключение.

Самият Брашън не виждаше полза от тази тактика. По време на службата си при Ефрън Вестрит Търговецът бе му казал:

— Винаги оставяй по кокала достатъчно месо, та другият също да остане доволен. В противен случай няма да останат хора, склонни да правят бизнес с теб.

Но пък капитан Вестрит не беше търгувал с пирати и прекупвачите на пиратски стоки. Тук важаха други правила.

Подир напускането на Кандило Пролетна вечер бавно се бе отправил нагоре по крайбрежието на Прокълнатите брегове. Малкият кораб бе плавал по тромави реки и бе навлизал в лагуни, които отсъстваха от картите. Цялата част от крайбрежието, назовавана Пиратските острови, постоянно се променяше. Някои твърдяха, че тамошната съвкупност от потоци и реки в действителност представлява една огромна река, която непрекъснато мени ръкавите си. За Брашън беше все едно. От значение беше фактът, че макар тукашните води да бяха топли и да смекчаваха климата на околните територии, те също така воняха. Дъната бързо се вмирисваха, въжетата започваха да загниват, а ежегодните мъгли намаляваха видимостта.

Тук не идваха други кораби. Въздухът бе влажен, а прясната вода, която придобиваха, зеленясваше само за една нощ. Ако Пролетна вечер сглупеше да пусне котва близо до брега, рояци насекоми се нахвърляха върху екипажа. Често сред тези места проблясваха чудати светлини, а звуците се пренасяха надалече. Острови и ръкави изчезваха — появата на едничка буря беше достатъчна, за да отстрани месеци наноси.

Брашън имаше смътни спомени от тази местност — остатък от дните, когато принудително бе се занимавал с пиратство. Порчето, така го бяха наричали тогава. В онези времена той беше юнга, което го равняваше на роб. По тази причина се бе съсредоточавал изцяло върху старанието си да си навлича колкото се може по-малко бой. От тукашните поселища не беше запомнил много: главно, че те представляваха скупчени разлагащи се колиби. В тях живееха отчаяни хора, които нямаха къде другаде да идат. Това не бяха наперени пирати, а корабокрушенци, прехранващи се с онова, което истинските пирати донасяха в нищожните им поселища.

Брашън потръпна при тези спомени. Сега той бе описал пълен кръг и можеше само да се удивлява как незаконните поселища се бяха превърнали в мрежа от градове. На борда на Вивачия той не бе вярвал на слуховете за пиратските градове, изникващи сред речните лагуни. Но покрай службата си на Пролетна вечер той бе придобил съвсем друг поглед върху тези подвижни острови и оживените поселища, настанили се край несигурните им брегове. Някои от тези места все още бяха съвсем дребни, места, където два кораба да обменят стока, но имаше и такива, чиито домове бяха боядисани, а сред окаляните им улици бяха изникнали магазинчета. Търговията с роби бе увеличила населението им и внесла в него разнообразие. Занаятчии и философи, избягали от стопаните си, крачеха сред престъпници, избягали от правосъдието на сатрапа. Някои от жителите имаха собствени семейства — жените и децата оформяха част, макар и малка, от населението. Много от избягалите роби се опитваха да си върнат отнетото им съществуване. Те придаваха нотка на отчаяна цивилизация към тези градчета.

Капитан Фини се осланяше изцяло на паметта си, за да плава сред коварните канали и течения, които трябваше да преодолеят на път за отделните поселища. Той безпогрешно насочваше кораба си от град към град. Брашън подозираше, че капитанът разполага с лични карти, но до този момент Фини не бе сметнал за необходимо да споделя подобна информация със своя заместник. Подобна липса на доверие, разсъждаваше Брашън, присвил очи към синовете на прекупвача, почти оправдава насрещна измяна.

А капитанът несъмнено би сметнал за измяна подробните карти, които Брашън бе започнал да изготвя и които криеше под леглото си — защото значителна част от способностите на Фини се осланяше на неговите познания за Пиратските острови. В самоделните карти на Брашън той би съзрял кражба на това знание. Самият Брашън гледаше на това като на своеобразно възнаграждение, което да отнесе от този курс. Парите и киндинът бяха хубави, но свършваха прекалено бързо. Щом съдбата го беше тласнала към тази дейност, Брашън нямаше намерение да плава все като помощник.

— Браш, я погледни. Какво ще кажеш за това?

Той отмести поглед от момчетата и се обърна към поредните стоки, разглеждани от Фини. Капитанът държеше свитък с илюстрации. Брашън видя, че това е препис на „Противоречията на Са“. Качеството на пергамента издаваше, че става дума за скъпа изработка.

Тъй като не искаше да издаде грамотността си, заместник-капитанът сви рамене и каза:

— Много добре е нарисувано, с богати цветове.

— Колко ще струва според теб?

Брашън повтори жеста си.

— За кого?

— В бингтаунски магазин, да речем — присви очи Фини.

— Виждал съм такива. Но никога не ми се е приисквало да си купя.

Прекупвачът Фолдин подбели очи заради тази демонстрация на невежество.

— Може и да го взема. — Фини започна да рови сред останалите стоки. — За момента го остави настрана. Това какво е? — Сега в гласа на капитана се долавяше веселие. — Счупено е. Казах ти, че се интересувам само от най-скъпата стока. Махни го.

— Само рамката е нащърбена, без съмнение заради бързината, с която картината е била… пренасяна. Самото платно е невредимо и доколкото разбирам, много ценно. Изглежда това е произведение на известен художник от Бингтаун. Но това не е единственото нещо, което го прави изключително ценно. — Думите му загатваха за наличието на голяма тайна.

Фини се престори на безразличен.

— Добре, ще я погледна. Ха, виж ти, кораб. Колко оригинално. Кораб, плаващ сред слънчев ден. Махни я, Фолдин.

Прекупвачът продължаваше гордо да държи картината.

— Според мен ще съжалявате, ако позволите на това малко съкровище да ви избяга, капитане. Това е картина от Папас. Чувал съм, че той приемал много малко поръчки и че всичките му картини имат висока цена. А тази е още по-рядка, защото изобразява жив кораб.

Брашън потръпна. Алтея бе поръчала на Папас да изработи портрет на Вивачия. Той не искаше да поглежда, но трябваше. Пък и би било глупаво да не го стори. Нямаше как опасенията му да се окажат верни. Никой пиратски съд не можеше да завземе Вивачия.

Картината обаче наистина беше тази.

Брашън сепнато се взираше в познатата картина. Тя бе висяла в Алтеината каюта на борда на Вивачия. Великолепната рамка от розово дърво се бе сцепила в горната част, защото нечия ръка нетърпеливо я бе изтръгнала от стената. Тази картина изобразяваше Вивачия преди събуждането й: в нея чертите на фигурата бяха застинали, а косата й бе жълта. Изящният корпус се врязваше в изрисуваните вълни. Умението на твореца почти успяваше да заблуди погледа и да го накара да очаква движение от облаците.

Последния път, когато той бе зърнал тази картина, тя все още бе стояла прикрепена към стената на каютата. Дали Алтея я беше оставила там при напускането си на кораба? Може би тя бе открадната от пирати, а може би е била открадната от дома на Вестритови? Последното не му се струваше вероятно. Никой крадец не би задигнал нещо от Бингтаун, за да го продаде сред Пиратските острови. В Калсид и Джамаилия имаше най-широк пазар за произведения на изкуството. Логично беше да заключи, че картината е била открадната от Вивачия. И все пак той не вярваше, че морски разбойници биха могли да пленят повратливия кораб. Още преди събуждането й Ефрън Вестрит бе оставял далеч зад себе си всички преследвачи. А веднъж придобила съзнание, нищо не би могло да я настигне.

— Този кораб познат ли ти е, Брашън? — поинтересува се Фини с мек, дружески глас.

Капитанът бе забелязал вторачването му. Брашън се постара да превърне отвращението си в объркване. Свъсил веждите си още по-ниско, той каза:

— Името Папас ми се стори познато, затова се бях замислил. Сигурен съм, че познавах един такъв… Не, онзи се казваше Папай. Обичаше да мами на карти, макар че и в това никак не го биваше. Но иначе беше свестен другар. — Брашън сви рамене и се поусмихна. Интересно дали Фини бе повярвал на думите му?

— Това е жив кораб, от Бингтаун. Трябва да ти е познат. Живите кораби не се срещат чак толкова често — настояваше капитанът.

Брашън направи крачка напред в привидно разглеждане.

— Вярно е, но пък спират в отделна част от пристанището, където безделниците не са добре дошли. Търговците са наперени хора.

— Но нали ти също си от Търговски род?

Сега прекупвачът също се беше обърнал към него.

Брашън прихна.

— Дори Търговците имат бедни роднини. Третият ми братовчед е същинският Търговец. Аз съм просто част от семейството, и то неприятна част. Съжалявам. Как се казва корабът?

— Вивачия — рече Фини. — Мислех, че това е корабът, на който си служил. Не си ли казал така на пристанищния агент в Кандило?

Брашън прокле замаяните от киндин спомени от онази среща. Той замислено поклати глава:

— Не. Казах му, че съм служил на борда на Витриолина. Кораб от Шестте херцогства, а не от Бингтаун. Нелош съд, ако ти харесва да живееш сред варвари, които смятат чорбата от рибешки глави за деликатес.

Фини и Фолдин се засмяха. Шегата не беше кой знае каква, но се оказа достатъчна да промени темата. Фолдин за пореден път повдигна картината, но Фини поклати глава. Прекупвачът демонстративно се зае да увива картината отново, за да изтъкне ценността, с която другият пропуска да се сдобие. Но капитанът не му обръщаше внимание, защото вече разглеждаше другите свитъци.

Брашън се опита да си възвърне предишното съсредоточение, само че се чувстваше отвратително. Счупената рамка показваше, че картината е била грабната бързо. Може би корабът е потъвал?

Един от синовете на Фолдин го погледна плахо, докато минаваше покрай него. Брашън осъзна, че отново се е навъсил, и побърза да заглади лице.

С някои от моряците, с които бе работил на борда на Вивачия, го свързваше дългогодишно другарство. Той си припомни лицата им. Григ, който умееше да сплита въже по-бързо, отколкото обикновените хора изричат лъжа; шегаджията Комфри и още неколцина други. Майлд, юнгата, притежаваше всички качества да се превърне в първокласен моряк, стига да преодолееше склонността си към лудории. Дали всички те бяха приели да се присъединят към пиратите?

Нуждата да узнае повече непрекъснато се усилваше. Но имаше ли начин да утоли любопитството си, без да привлича внимание?

— Как сте се сдобили с картината на живия кораб? — попита той.

Другите двама се обърнаха към него.

— Защо те е грижа? — рече капитан Фини. Неговият глас не беше небрежен.

Фолдин отговори с охота, очевидно все още таящ надежда да продаде картината.

— Картината идва от самия кораб. Много рядко някой жив кораб бива заловен: тъкмо заради това този спомен от тъй рядко събитие е особено ценен.

Той отново бе започнал да разгръща картината.

Брашън намести късчето киндин в устата си.

— Е, аз пък не вярвам — сопна се той и погледна към капитана. — Точно това ме притесняваше. Ако някой ще окачва картина на кораб на борда си, то тя ще изобразява самия съд. Но живите кораби не биват залавяни. Всеки знае това. Картината е фалшива. — Сякаш случайно той погледна към прекупвача. — Не ви наричам лъжец — бързо добави Брашън, за да смекчи възмущението върху лицето на Фолдин. — Просто казвам, че човекът, който ви е продал тази картина, ви е излъгал.

И заместникът се усмихна насреща му. Той добре знаеше, че загатването за насрещната неинформираност е най-добрият начин да накараш човек да разкрие необмислено много.

Ходът му проработи. Възмущението на прекупвача отстъпи пред хладно самодоволство.

— Не мисля така. Да, разбирам на какво основавате твърденията си. Пленяването на жив кораб не е нещо обичайно. Някой обикновен човек не би могъл да го постигне. Но капитан Кенит го стори. Ако това име ви говори нещо, то чутото не би ви изненадало.

Капитан Фини изсумтя презрително.

— Този мухльо? Той жив ли е още? Бих заложил злато, че по това време някой трябваше да го е разпорил. Той още ли дрънка онези глупости за крал на пиратите?

За пръв път Брашън имаше впечатлението, че наскърблението на Фолдин е искрено. Пухкавият прекупвач се изпъна в цял ръст и буквално се наду, покривайки с бръчки ризата си.

— Говорите за човек, който е неофициално сгоден за дъщеря ми. Аз имам изключително високо мнение за капитан Кенит и за мен е чест, че той ми е делегирал изключителната привилегия да продавам неговите стоки. Няма да търпя подобни думи по негов адрес.

Фини извъртя очи към Брашън.

— В такъв случай няма да чуеш нищо от мен по негов адрес. Този човек е побъркан, Фолдин. Той е прекрасен капитан и умее да дисциплинира хората си. Това трябва да му призная. Но миналата година всички говореха как той бил предречен да стане владетел на Пиратските острови. Носеха се слухове, че посетил Острова на Чуждите и там получил такова предсказание. Е, ти много добре знаеш колко ни е изтрябвал крал, фу! После се чу, че започнал да освобождава робски кораби. Не че не изпитвам състрадание към клетниците, пренасяни в трюмовете им. Но няма как да не мисля за себе си, когато проклетият Кенит вдигна прекалено много шум и принуди голобрадия сатрап да наеме патрули. Онова хлапе дори не осъзнава, че това е джамаилски проблем. Не, то кани калсидски капери и очаква те да ни прогонят. В действителност те само подбират най-тлъстата плячка и хвърлят вината върху нас.

Капитан Фини поклати глава и продължи:

— Крал на Пиратските острови. Ама разбира се. Именно такива неща бихме очаквали от един крал. Повече смрад, която да ни засипе.

Фолдин упорито скръсти ръце.

— Не е така, скъпи приятелю. Не е типично за мен да споря с клиент, но вие пропускате цялостната картина. Кенит помага на всички ни. Освободените от него роби се присъединяват към нас, обогатявайки нашите градове със занаятчии. И с плодовити жени. По-рано кой бягаше при нас? Убийци, изнасилвачи и крадци. Малцината честни хора, озовали се сред нас, трябваше да постъпят като двама ни: да открият начин честно да си изкарват прехраната сред тази среда. Кенит променя всичко това. Той влива в градовете ни нови хора, които искат единствено възможността отново да заживеят свободни. Той ще ни превърне в нация, а не сбирщина от враждуващи селища. Да, той привлече гнева на сатрапа. Слепците сред нас, които смятаха, че все още дължим вярност на едно надрусало се с наркотици хлапе, вече виждат истинската му същина. Неговите постъпки сложиха край на тази сантиментална привързаност. Всички ние започваме да осъзнаваме, че не дължим абсолютно нищо на Джамаилия и че трябва да мислим единствено за себе си.

Неохотно съгласие бе изникнало върху лицето на Фини.

— Аз не казвам, че той е чак толкова лош. Но ние не се нуждаем от крал. И сами се управляваме достатъчно добре.

Брашън изтегли на повърхността късче полузабравен слух.

— Кенит. Това не беше ли пиратът, който избивал целия екипаж, щом превземел кораба?

— Не всякога! — възрази Фолдин. — Той постъпва така само с корабите, пренасящи роби. Но има слух, че той е пощадил част от екипажа на живия кораб, макар последният също да пренасял роби. Корабът се радвал, че бил спасен. И се привързал към капитан Кенит.

— Жив кораб пренасял роби, впоследствие бил превзет и изоставил верността към семейството си? — Брашън поклати глава, развеселен. Той се обърна към капитана. — Може да не познавам въпросния кораб, но зная достатъчно за живите съдове, за да ви кажа, че тези две неща няма как да са верни.

— Верни са! — Фолдин се обърна едновременно и към двамата присъстващи. — Не е нужно да ми вярвате сляпо — добави той с достойнство. — Намирате се само на ден път от Заграба. Вървете да се убедите лично, щом се съмнявате. Живият кораб се намира там почти месец, на ремонт. Говорете с бившите роби, които Кенит е освободил. Аз самият не съм разговарял с фигурата, но дръзналите да го сторят казваха, че тя има добро мнение за новия си капитан.

Брашъновото сърце биеше оглушително. Освен това той се задъхваше. Това не можеше да е вярно. Всичко, което той знаеше за Вивачия и живите кораби, му казваше така. Но всички доказателства на прекупвача го убеждаваха в противното.

Младият Трел сви рамене и се изкашля в опит да освободи гърлото си.

— От капитана зависи. — Брашън намести късчето в устата си, за момент го притисна между зъбите. — Той взема тези решения. Аз — той потупа тояжката си — се занимавам с други неща. — И заместникът се усмихна към двамата.

— Ако дойдете в Заграба, ще мога да ви предложа далеч по-широк асортимент. — Фолдин отново се връщаше към обичайната си роля. Тя доведе обратно и усмивката му. — Там се намира складът ми. Последното Кенитово пътуване ми донесе много стока, макар че малко от нея е дошла от самия жив кораб. Той пренасял предимно роби. Тях той освободи. Избрал е да запази офицерските помещения непокътнати, а останалата част от кораба да възстанови. Още не приема посетители, но разбрах, че капитанската каюта била особено изтънчена.

Капитан Фини изсумтя неопределено. Брашън застина. В очите на капитана му пламтеше интерес. Отдаваше му се възможност да види пленен жив кораб, може би дори да разговаря с него. С такива доказателства и покрай уверенията на Фолдин, че картината е единственият трофей от завземането, Фини най-вероятно щеше да я купи. Редкостта винаги донасяше печалби.

— Задели картината — прочисти гърло капитанът. — В трюма има известна празнина, едно пътуване до Заграба ще я запълни. Ако живият кораб действително е там и историята ти се окаже вярна, ще купя картината. Сега да говорим по същество. Имаш ли още гоблени като онези, които ми продаде миналата година?

 

 

Ударите на чуковете се сливаха със стърженето на триони. Целият кораб бе обгърнат от миризмата на стърготини и пресен лак. Робите, изпълвали трюма и палубата на Вивачия, сега бяха заменени с дърводелци и корабостроители. Уинтроу трябваше да заобиколи един от работниците, заел се да нанася лак върху рамката на вратата, и едва не се сблъска с чирак, понесъл калъпи восък.

Корабът биваше възстановяван с удивителна бързина. Щетите от робското въстание почти бяха изчезнали. Трюмовете бяха почистени — не просто изстъргани, а и освежени с ароматни треви. Много скоро единствено кървавите петна щяха да останат върху дъските. Никаква шкурка или четка не можеше да накара магическото дърво да забрави.

Соркор непрекъснато надзираваше възстановителната работа. Неговият глас бе привикнал да издава нареждания, работниците се подчиняваха бързо. Присъствието на Ета не беше чак толкова изтъкнато, но бе не по-малко властно. Тя не изразяваше присъствието си с крясъци, ала нейните тихи нареждания биваха изпълнявани със същата готовност. Моряците просияваха под нейните похвали. Уинтроу я наблюдаваше тайно. Той бе очаквал, че тя ще бъде хаплива и саркастична. Тъй често той бе изпитвал остротата на езика й върху себе си, че бе сметнал тази сопнатост за неин обичаен характер. Впоследствие той откри, че тя е спокойна и умее да убеждава. Освен това бе забелязал предпазливостта, с която тя се стараеше да получава своето, без да наскърбява авторитета на Соркор. Когато заместникът и любовницата на капитана бяха близо един до друг, те демонстрираха и дружество, и съперничество. Това отношение бе интересно за Уинтроу. Тези двамата бяха обединени от Кенит.

Как можеше един човек да притежава непоклатимата вярност на съвсем различни хора? Една от най-често използваните поговорки в манастира гласеше: „Ръката на Са е способна да обгърне всеки инструмент.“ Тя биваше изричана най-често в моментите, когато някой новопостъпил, който до този момент не бе се отличавал с нищо, проявеше талант. В крайна сметка Са отдаваше ценност на всички неща. Единствено човешките ограничения не позволяваха осъзнаването им. Може би Кенит наистина беше инструмент на Са и осъзнаваше съдбата си. Сигурно и по-странни неща се бяха случвали на света.

Той почука веднъж върху възстановената врата и я отвори. Напук на слънчевите лъчи, влизащи през илюминатора, каютата изглеждаше мрачна.

— Хубаво би било да отвориш прозореца, за да влезе свеж въздух — каза юношата и остави подноса си.

— Затвори вратата — тросна се баща му. Той спусна крака на пода, прозина се и се надигна. Смачканото легло под него запази очертанията на тялото му. — Какво си ми донесъл този път? Питка, замесена със стърготини и пълнена с дървояди?

Кайл хвърли един поглед към вратата, надигна се и я затвори сам.

— Супа от ряпа и лук и житен хляб — отвърна Уинтроу. — Същата храна, каквато всички останали ще ядат днес.

Кайл Хейвън изсумтя, повдигна купичката и я разбърка с пръст.

— Супата е студена — оплака се той и я пресуши, раздвижил брадясалото си гърло. Кога ли за последно се беше бръснал?

Мъжът свали купата и се обърса с опакото на ръката си. Забелязал погледа на сина си, бившият капитан изсумтя:

— Какво? Нима очакваш обноски от човек, държан като куче?

— Пред вратата вече няма пазачи. Още преди няколко дни помолих да ти бъде разрешено да излизаш на палубата. Кенит каза, че ти е позволено, стига аз да поема отговорност за тебе. Решението да останеш затворен тук принадлежи единствено на теб.

— Иска ми се в тази каюта да имаше огледало, за да видя наистина ли съм толкова глупав, колкото си мисля — горчиво отвърна баща му. Той грабна едно от хлебчетата и го прокара по вътрешността на опразнената купа, преди да отхапе. — На теб това ти харесва, нали? — запита той между два залъка. — Ще можеш да пристъпваш гордо-гордо край мен на палубата и в един момент да се престориш на изненадан, когато някой негодник ми забие нож между ребрата. Тогава ще си се отървал от мен веднъж завинаги. Не си мисли, че не се досещам. Това е истинската цел. Само че на теб не ти стиска да го сториш сам. Не, моля ви, не искайте това от момчето с роклята. То се моли на Са, премигва с влажни очи и заръчва на други да му вършат работата. Това какво е?

— Чай от елша. Ако толкова исках да се отърва от теб, щях да го отровя.

Уинтроу сам се стресна от безсърдечния сарказъм в гласа си.

Чашата застина по средата на пътя към отливането. Кайл се засмя дрезгаво.

— Не, не би го сторил. Не и сам. Ще накараш друг да сипе отровата, за да можеш да се преструваш, че ти нямаш нищо общо. Ще можеш да хленчиш, че вината не е твоя, а когато изпълзиш обратно при майка си, тя ще ти повярва и ще ти позволи да се върнеш в манастира.

Уинтроу стисна устни. Аз се намирам в една стая с луд, напомни си той. Разговорът с него няма да му върне разсъдъка, умът му вече е засегнат. Само всемогъщият Са е способен да го излекува.

Тези мисли му възвърнаха част от търпението. Той се опита да вярва, че не в израз на опълчване прекосява каютата, за да отвори прозореца.

— Затвори го — изръмжа баща му. — Да не мислиш, че искам да дишам вонята на това пропаднало селце?

— Тя не е по-лоша от твоята смрад, която е изпълнила каютата — възрази Уинтроу и се отдръпна от прозореца. Сега той стоеше край сламеника си, рядко използван, и малкото вързопче със собствени дрехи. Официално той споделяше тази стая с баща си. В действителност младежът бе прекарал повечето нощи на палубата край Вивачия. Тази позиция го доближаваше смущаващо до мислите й, а чрез тях — до сънищата на Кенит. Ала дори това бе за предпочитане пред злостното и непримиримо присъствие на баща му.

— Той за откуп ли ще ни предложи? — неочаквано каза Кайл Хейвън. — Ще може да вземе добри пари. Майка ти би могла да събере нещо, а Търговците също биха се присъединили, за да си върнат живия кораб. Той знае ли това? Знае ли, че би могъл да вземе добри пари по този начин? Трябва да му кажеш това. Изпратил ли е искане?

Уинтроу въздъхна. Този разговор му беше втръснал. Той се насочи към самата същина на проблема, надяващ се да сложи бърз край.

— Той не възнамерява да иска откуп за кораба, татко. Той възнамерява да го задържи. Това означава, че аз ще трябва да остана на борда. Не зная какви са плановете му за теб. Попитах го, но той не ми отговаря. Не искам да го ядосвам.

— Защо? Мен никога не си се боял да ядосаш.

Уинтроу въздъхна.

— Защото той е непредсказуем. Ако го притисна, той може да извърши нещо прибързано, за да демонстрира силата си. Струва ми се по-разумно той сам да види, че не печели нищо, като те държи на борда. С течение на оздравяването си той става по-разумен. След време…

— След време аз ще съм се превърнал в жив труп, подигравка на целия кораб. Той иска да ме прекърши с мрак, калпава храна и присъствието на един идиот!

Баща му бе приключил с храненето си. Уинтроу мълчаливо взе подноса и се извърна да излезе.

— Да, точно така, бягай! Крий се от истината!

Юношата пак не каза нищо. Отвъд прага го настигна викът на баща му:

— Да не забравиш да изнесеш гърнето!

— Изхвърли си го сам. — Гласът на Уинтроу прозвуча грозно сухо. — Никой няма да те спре.

И той затвори вратата след себе си, стиснал подноса до болка. Зъбите също го боляха, защото не бяха предназначени да бъдат стискани по такъв начин.

— Защо? — гласно промърмори той, без да се обръща към никого. — Как е възможно този човек да е мой баща? Аз по никакъв начин не се чувствам свързан с него.

Той долови леко трепване на състрадание от кораба.

Точно пред вратата на камбуза Са’Адар го настигна. Уинтроу бе усетил присъствието му още след излизането си от каютата, ала се бе надявал да го избегне.

С всеки изминал ден жрецът ставаше все по-ужасяващ. За известно време той бе изчезнал, след като Ета го беше белязала с ножа си. Подобно на някакво паразитно създание Са’Адар се бе заровил дълбоко сред трюмовете, за да разпространява отровата си сред освободените. Недоволни сред тях имаше все по-малко: бившите роби получаваха справедливо отношение. Те бяха хранени досущ като моряците, а в замяна от тях се очакваше да полагат същите грижи за кораба.

Пристигането в Заграба бе донесло вестта, че всеки от бившите роби е свободен да си върви. Капитан Кенит им пожелаваше успех и се надяваше, че те ще успеят да възстановят живота си. Онези, които изберяха да останат, получаваха това право, но трябваше да докажат верността си. Уинтроу веднага бе различил мъдростта на тази постъпка, чрез която Кенит обезоръжаваше Са’Адар. Всеки роб, който истински копнееше за пиратския живот и притежаваше нужните качества, можеше да стане пират. Останалите бяха свободни. Малцина бяха се спрели на пиратството.

Сега Са’Адар стоеше на пътя на Уинтроу, препречвайки вратата на камбуза. Той беше сам. Интересно дали задрасканите лица, изпълнявали ролята на негови телохранители, също го бяха изоставили?

Юношата трябваше да повдигне глава, за да погледне другия жрец в очите. Лицето на мъжа бе вледенено с неспокойство и фанатизъм. Рошавата му коса се спускаше над челото; личеше, че дрехите му не са били сваляни с дни.

— Видях те да напускаш стаята на баща си — обвини той с пламнали очи.

Уинтроу избра да подмине въпроса и да отвърне с учтив тон:

— Изненадан съм, че все още си на борда. В място като Заграба несъмнено има много работа за един жрец на Са. Освободените роби със сигурност биха оценили съдействието ти в новия си живот.

Са’Адар присви тъмните си очи насреща му.

— Ти се гавриш с мен. Подиграваш се на свещеничеството ми, с което унижаваш себе си и Са. — Ръката му се стрелна и сграбчи рамото на Уинтроу. Тъй като момчето все още носеше подноса, то трябваше да заздрави хватката си, за да не го изтърве. — С постъпките си ти изостави своята служба на Са. Това е кораб, основан на смърт, който говори с езика на смъртта. Един следовник на Бога на Живота не бива да му слугува. Но и за теб все още съществува спасение, момче. Спомни си кой си. Отново застани под правдата и живота. Ти знаеш, че този кораб по право се пада на онези, които са го завладели. Този съд, изпълнен с жестокост и принуда, е в състояние да пренася свобода и правдина.

— Пусни ме — тихо каза Уинтроу и понечи да се изплъзне от ръката на побъркания.

— Това е последното ми предупреждение. — Са’Адар се приведе към него и го облъхна с неприятния си дъх. — Това е последният ти шанс да изкупиш предишните си грешки и отново да стъпиш върху истинския път към славата. Баща ти трябва да бъде съден. Ако ти се превърнеш в инструмента, въздал справедливост, твоето участие в тези прегрешения ще бъде опростено. Аз лично ще се погрижа за това. Подир тази справедливост корабът трябва да бъде връчен на онези, които го притежават по право. Накарай Кенит да проумее това. Той е нездрав. Той не би могъл да ни се опълчи. Веднъж вече ние се хвърлихме и повалихме един деспот. Нима Кенит смята, че не сме способни да го сторим отново?

— Лично аз смятам, че ако му кажа подобно нещо, то ще означава смъртта ти. И моята също. Са’Адар, ограничи се с онова, което ти бе дадено: шанс да започнеш живота си отново. Възползвай се от тази възможност и продължи пътя си.

Уинтроу отново опита да се изплъзне, ала другият само усили натиска си. И оголи зъби.

Юношата губеше самоконтрола си.

— Сега си махни ръцете от мен и ме пусни — додаде той. Бе започнал да си припомня началото на робското въстание в трюма на Вивачия. Освободен от веригите си, първото нещо, което този човек бе сторил, бе да отнеме живота на Гантри. По свой начин Гантри бе добър човек. Много по-добър от всичко, което Са’Адар бе показал до този момент.

— Това е предупре… — поде някогашният свещенослужител, само че не успя да довърши: мъката и яростта, които Уинтроу тъй дълго бе трупал, неочаквано намериха изблик. С все сила юношата блъсна дървения поднос в стомаха на другия. Заварен неподготвен, Са’Адар залитна назад, задавен.

Една част от Уинтроу знаеше, че това е достатъчно. В този момент той просто можеше да отмине. Но той не стори това, а захвърли подноса и отново замахна към жреца, този път с юмруци. Един след друг левият и десният пестник блъснаха гърдите му, пораждайки удовлетворяващ звук. И въпреки това Уинтроу с удивление наблюдаваше как другият отхвърча към стената. Юношата остана смаян от собствената си сила. Още по-лошо бе удоволствието, което бе изпитал в този момент. Той стисна зъби, удържал желанието си да продължи с ритници.

— Остави ме на мира — изръмжа Уинтроу към Са’Адар. — Ако отново дойдеш при мен, ще те убия.

Сепнатият мъж се задави, все така отпуснат на стената. Макар и задъхан, той успя да повдигне пръст към Уинтроу.

— Погледни в какво си се превърнал! Гласът на този нечист кораб говори чрез теб. Върни свободата си, момче, преди да си останал прокълнат завинаги.

Уинтроу му обърна гръб и се отдалечи. Подноса и счупените съдове той остави да лежат на палубата.

Това беше първият път, в който Уинтроу бягаше от истината.

 

 

Кенит се размърда в кревата си. Толкова му беше втръснало да прекарва цялото си време на легло, ала и Ета, и Уинтроу бяха го убедили, че е наложително да потърпи още малко.

Пиратът се навъси към образа на огледалото и остави бръснача. Отново придобили форма, мустаците и брадата го караха да изглежда далеч по-добре, само че предишният смугъл оттенък на кожата му бе преминал в нездрава жълтина; освен това страните му бяха изгубили формата си.

— Приличам на жив мъртвец — промърмори той. Дори и гласът му звучеше някак кух.

Кенит побърза да отпусне огледалото, с изтракване. Това действие привлече вниманието му към ръцете. Вените и сухожилията рязко се очертаваха сред тях. А когато ги обърна, дланите изглеждаха като восъчни. Капитанът сви юмрук и изсумтя към резултата: възел от старо въже. Талисманът, някога пристегнат точно над пулса му, понастоящем висеше свободно около китката. Сребристото дърво бе посивяло, сякаш то също страдаше от липса на жизненост. Кенит се подсмихна слабо. Падаше му се. Този талисман трябваше да му донесе късмет, а вместо това му беше донесъл подобно изживяване. Нека талисманът сподели съдбата му.

Той почука с нокът по личицето.

— Защо сме мълчаливи? — озъби се пиратът. Личицето не реагира.

Кенит отново посегна към огледалото и се вгледа в образа си. Кракът му се възстановяваше; те му бяха казали, че ще живее. Но каква полза от живот, след като повече нямаше да разполага с уважението на екипажа си? Той се бе превърнал в същинско плашило. Не капитан, а просяк от уличките на Заграба.

Капитанът стовари огледалото върху нощната масичка, отчасти с намерението да го строши. Масивната рамка и дебелото стъкло устояха.

Той отметна завивката и се загледа към чукана си. Засегнатият крак лежеше върху чаршафа като наденица. Кенит рязко забоде пръст. Болката бе отслабнала значително, заменена от дразнещо усещане, съчетаващо гъдел и сърбеж.

Раздвижването на чукана само допринесе за нелепия му вид. Това парче приличаше на перката на тюлен, а не на човешки крак. Отчаянието едва не го задави. Той си представи как придърпва студената морска вода с дъха си и я държи, докато тя не покрие съзнанието му. Подобен край щеше да дойде бързо.

Отчаянието му се отдръпна, заменено от безпомощност. Той бе изгубил дори способността да отнеме живота си. Много преди да е успял да се прекачи през перилата, Ета щеше да се е вкопчила в него, да хленчи и да го умолява да се върне обратно в леглото си. Може би точно това бе целяла тя с това осакатяване. Да. Тя с готовност бе подарила крака му на морската змия, за да може най-сетне да придобие власт над него. Ета възнамеряваше да го държи тук за свое забавление, а същевременно да подкопава властта му и да я придобие за себе си. Приливът на гняв бе опияняващ в ожесточението си. Стиснал зъби и юмруци, Кенит направи опит да почерпи сили от него, представяйки си как тя е планирала месеци наред. Нейната цел бе да задържи живия кораб за себе си, разбира се. Най-вероятно Соркор също беше замесен. Кенит трябваше да прояви голяма предпазливост в прикриването на подозренията си. Ако онези двамата узнаеха, те…

Не, това беше нелепо. Нелепо и глупаво, дело на дългото му възстановяване. Подобни мисли не бяха достойни за него. Щом трябваше да впряга чувствата си в нещо, нека ги впрегне в желанието си да се възстанови изцяло. Ета притежаваше много недостатъци, включително възпитание, но тя не готвеше заговори срещу него. Щом този креват му беше омръзнал, Кенит трябваше да им каже. Днес бе прекрасен пролетен ден. Капитанът можеше да отиде до носа. Фигурата щеше да се радва отново да го види. От толкова време двамата не бяха разговаряли.

Кенит притежаваше смътни, неприятни спомени за нежните ръце на майка му, внимателно отделящи тромавите му пръсти от някакъв забранен предмет, който той бе съумял да сграбчи. В онзи момент тя бе говорила нежно и разумно, отнемайки лъскавото дърво и сияйния метал на ножа. Той си спомняше, че не бе отстъпил пред мекотата й, а бе изразил неудоволствието си с писък. Същата решителност той изпитваше сега. Той не искаше да отвлича вниманието си с нещо различно от желаното. Искаше да оправдае и докаже гнева си.

Но Вивачия се намираше вътре в него, сплетена със същината му. Той беше прекалено немощен, за да се възпротиви, когато тя отне гневните му подозрения и ги отдръпна от него. Кенит трябваше да се примири с някакво неудовлетворение без източник, от което главата го болеше. Той премигна няколко пъти, та да прогони сълзите си. Станал съм сополив като фуста, с презрение си каза той.

Някой почука на вратата. Пиратският капитан отдръпна длани от лицето си, върна завивката над крака си. Нужен му беше само момент, за да се овладее.

— Влез.

Той очакваше курвата, но посетителят се оказа момчето. То колебливо спря на прага, на фона на стълбището зад гърба си. Светлината от кърмовите прозорци падаше върху лицето му, оставила татуировката скрита в сянка.

— Капитан Кенит? — тихо попита той. — Събудих ли те?

— Нищо подобно. Влизай.

Кенит нямаше представа защо видът на Уинтроу го успокои по този начин. Може би проявата бе свързана с чувствата на кораба.

Под грижите на Кенит момчето изглеждаше по-добре. Капитанът се усмихна в отговор на приближаването му и бе възнаграден със същия жест, макар и срамежлив. Младият жрец бе пристегнал косата си по традиционния моряшки начин. Дрехите, които Ета му беше дала, му стояха добре. Наистина ризата бе малко голяма, но когато бъдеше пъхната в панталоните, както сега, това не личеше толкова. Уинтроу беше дребен за възрастта си, но вятърът и слънцето пак бяха успели да му придадат зрял вид. В този момент той пристъпваше сред случайна, но съвършена композиция от светлосенки: топлият цвят на кожата му, белите зъби и тъмните очи, тъмните панталони, дори несигурният израз на лицето му.

Следващата стъпка отведе Уинтроу във вътрешността на каютата. Татуировката върху лицето му не само придоби видимост, а се превърна в неизличим недостатък, петно върху невинността му. Пиратът различи мъката в очите му.

— Защо? — внезапно попита той, тласнат от моментната си ярост. — Защо баща ти те е белязал така? Какво оправдание би могъл да има?

Момчето повдигна ръка към бузата си. По лицето му пробяга низ от емоции: срам, гняв, объркване. Подир тях се настани безстрастност.

— Явно е смятал, че това ще представлява някакъв урок за мен. Може би е било неговото отмъщение към факта, че аз не съм синът, когото той е искал. Може би това е неговият начин да поправи това. Да ме направи роб, вместо син. Може да е било нещо друго. Мисля, че той ревнуваше от връзката ми с кораба. С тази татуировка той искаше да покаже, че вече не се интересува от нас, които сме го отхвърлили.

Интересно беше да се наблюдава лицето му, докато говореше. Внимателно подбраните думи не скриваха болката изцяло. Тези опити да обясни показваха, че това е въпрос, над който самият Уинтроу е разсъждавал често. Но тези вероятни отговори не му донасяха удовлетворение. Беше очевидно, че баща му никога не си беше направил труда да обясни.

Уинтроу спря край леглото.

— Трябва да прегледам чукана ти — каза той.

Това момче наричаше нещата с истинските имена. То не прибягна до евфемизми, не се пазеше да не нарани чувствата на Кенит. Тази прямота бе по свой начин успокояваща. Уинтроу нямаше да го излъже.

— Ти каза, че си отхвърлил баща си. Все още ли смяташ така?

Кенит сам не можеше да посочи причината, поради която изчакваше отговора с внимание.

По лицето на юношата пробяга сянка. За момент пиратът реши, че Уинтроу ще го излъже. Ала в отговора се долавяше безнадеждността на истината.

— Той ми е баща.

Тези думи представляваха протест.

— Аз му дължа синовната си покорност. Са ни е повелил да почитаме родителите си и да тачим добрината, която откриваме у тях. Но истината е, че ми се иска… — Следващите думи Уинтроу изрече по-тихо, може би засрамен от учленяването на неподобаващата мисъл. — Иска ми се той да се махне от живота ми. Не, не искам да умре, не желая смъртта му — бързо добави момчето, улавяйки напрегнатия Кенитов поглед. — Просто ми се иска той да се намира на някое друго място. Безопасно място, но място — тук гласът му трепна виновно, — където повече няма да ми се налага да се сблъсквам с него.

Уинтроу довърши почти шепнешком:

— Където няма да се чувствам унизен всеки път, когато той ме погледне.

— Мога да уредя това — небрежно го увери Кенит. Момчето го погледна смаяно. Личеше, че то не е сигурно по какъв начин ще бъде удовлетворено желанието му. Въпреки това то избра да замълчи.

— Татуировката измъчва ли те? — попита пиратът, докато Уинтроу отместваше завивките. Младият жрец се приведе над крака, повдигнал ръце във въздуха. Кенит почувства невидимия допир.

— Изчакай един момент. Искам да опитам нещо — тихо помоли Уинтроу.

Кенит очакваше някакво действие, ала вместо това юношата застина. Той държеше ръцете си близо до чукана — достатъчно близо, за да може капитанът да усети топлината на дланите.

Уинтроу бе съсредоточил погледа си върху ръцете си. Връхчето на езика му бе застинало в концентрация. Момчето дишаше почти безшумно. Зениците му се разшириха, скривайки цвета на очите му. Ръцете му трепереха от някакво усилие.

В един момент юношата рязко си пое дъх. Той обърна замаяния си поглед към Кенит и разочаровано сви рамене.

— Явно не го правя правилно. Трябваше да почувстваш нещо. — Уинтроу се навъси, сетне си припомни въпроса за татуировката. Отговорът му бе небрежен. — Когато си мисля за нея, ми се иска да я нямаше. Ала тя е там и ще стои на лицето ми до края на живота ми. Колкото по-скоро я приема като част от себе си, толкова по-мъдър ще бъда.

— По какъв начин мъдър? — настояваше Кенит.

Уинтроу се усмихна. В началото мимиката бе по-скоро символична, ала по време на обясняването тя започна да се долавя в гласа му.

— В манастира често казваха, че мъдрият избира най-късия път към помирението със себе си. Да приемеш онова, което е, е най-краткият път.

Момчето отпусна ръце върху чукана — внимателно, но осезаемо.

— Боли ли?

От юношеските ръце се разливаше топлина. Кенит потръпна, смаян. Думите на Уинтроу отекваха през самия него. Да приемеш онова, което е. Това е най-краткият път към помирението със себе си. Това е мъдростта. Боли ли? Мъдростта боли ли? Спокойствието боли ли? Приемането боли ли? По кожата на Кенит пълзяха тръпки. Той бе прекалено задъхан, за да отговори. Бе изпълнен с простата вяра на момчето. Тя се вливаше в него, успокояваща и уверяваща. Разбира се, че Уинтроу беше прав. Да приемеш. Кенит не можеше да отрече това. Защо той не бе осъзнал това и сам по-рано? Откъде се беше взела слабостта, накарала го да мисли за самоубийство? Тези мисли сега му се струваха противни, самосъжалението на хленчещ слабак. От Кенит се очакваше да продължава, той бе орисан да продължава. Късметът му не бе го изоставил при сблъсъка със змията, късметът му го беше запазил жив: змията бе отнела само крака му.

Уинтроу отдръпна ръцете си.

— Добре ли си? — разтревожено попита той. Думите прозвучаха необичайно гръмко за пробудените възприятия на Кенит.

— Ти ме излекува — каза пиратът дрезгаво. — Аз съм изцелен.

И капитанът приседна в леглото. Той сведе поглед към крака си, почти в очакване да го види отново цял. Не беше така, кракът все още липсваше, съзирането на чукана все още пораждаше болка от загубата. Но това беше всичко. Просто формата на тялото му се беше променила. Някога той беше млад и безбрад, а сега не беше. Някога той бе пристъпвал с два крака; сега трябваше да се научи да стъпва с един. Това беше всичко: промяна. Тя трябваше да бъде приета.

Кенит сграбчи момчето за раменете и го дръпна към себе си. Уинтроу възкликна сепнато и се подпря на леглото, за да не падне. Пиратът притисна главата му между дланите си. За момент юношата понечи да се освободи, сетне погледът му срещна очите на Кенит. Пиратът му се усмихна и прокара дългия си палец по татуировката.

— Заличи я — нареди му той. — Тя покрива само кожата върху лицето ти. Не е нужно да я носиш и върху душата си.

Още пет мига Кенит го държа, докато не видя удивление върху лицето му. Тогава капитанът го целуна по челото и го пусна. Уинтроу се отдръпна, а пиратът седна на ръба и спусна крака си на пода.

— Омръзна ми да лежа тук. Искам да се раздвижа. Погледни ме, превърнал съм се в бледо копие на себе си. Нужен ми е вятър. И много храна и вода. Искам отново да стъпя на палубата. И най-вече искам да открия какво мога и какво не мога. По-рано Соркор ми беше направил патерица. Тя още ли е тук?

Уинтроу продължаваше да го гледа смаяно.

— Мисля, че да — заекна той.

— Хубаво. Приготви ми дрехи и ми помогни да се облека… Не. Приготви ми дрехи и ме остави да се облека сам, а ти върви в камбуза. Донеси ми някаква истинска храна. Ако срещнеш Ета, изпрати я да ми донесе вода за миене. И бързо. Половината ден вече е минал…

С удовлетворение той наблюдаваше как Уинтроу побърза да изпълни нареждането. Момчето умееше да изпълнява, едно полезно качество. Наистина, то не притежаваше преценката на Ета, когато ставаше дума за подбирането на дрехи, но и неговият избор ставаше. Тепърва щеше да има време за изграждането на вкус в него.

Когато момчето се оттегли, Кенит се съсредоточи върху дрехите си. Ризата не го затрудни особено, ала донесе раздразнение с начина, по който увисна върху гърдите и ръцете му. Пиратът отказа да обръща внимание на това. Следваха панталоните, очаквано по-голямо предизвикателство. Дори и облегнат на леглото той изпитваше затруднения. Тъканта задираше в чукана по неприятен начин. Но това нямаше да продължи дълго; скоро кожата щеше да се затвори. Празният крачол висеше противно. Ета трябваше да го закарфичи, не, направо да го зашие. Кракът нямаше да се върне. Излишно беше да се преструват в противното.

По време на борбата с чорапа и ботуша той се подсмихна сухо. Защо наполовина по-малко работа му отнемаше двойно повече време? Тялото му не спираше да залита край ръба на леглото.

При влизането на Ета капитанът тъкмо приключваше. Тя се сепна, виждайки го да седи доволно на леглото.

— Щях да ти помогна да се облечеш — укори го тя. Сетне постави леген и купа с гореща вода край леглото му. Тя носеше алена блуза, която подчертаваше устните й. Полата беше от черна коприна и съпровождаше всяка нейна крачка с подканващо шумолене.

— Не ми трябваше помощ — отвърна Кенит. — Като изключим този крачол. Трябваше да си го зашила, защото днес възнамерявам да напусна леглото. Знаеш ли къде ми е патерицата?

— Пресилваш се — рече Ета и се навъси. — По-миналата нощ ти все още имаше треска. Може би се чувстваш добре, но все още далеч не си здрав. Леглото е мястото, където принадлежиш, поне за още известно време.

Тя се приближи до кревата и започна да се суети около възглавниците: явно очакваше, че той отново ще легне. Как смееше? Нима бе забравила коя е и с каква цел е тук?

— Мястото ми е в леглото? — Ръката му се изстреля, за да сграбчи китката й. Преди Ета да е успяла да реагира, другата ръка я сграбчи за брадичката. Кенит извърна лицето й към своето. — Не смей да ми казваш какво мога и какво не мога да правя! — ожесточено й напомни той.

Близостта й, забързаният й дъх върху лицето му и големите й очи неочаквано го развълнуваха. Тя си пое бърз сепнат дъх, а Кенит започна да се изпълва с възторг. Точно така. Преди да си върне контрола върху палубата, трябваше отново да се прояви като господар в собствената си спалня. Жената не биваше да си мисли, че тя може да го командва.

Едната си ръка той премести около кръста й и я придърпа по-близо. Другата ръка повдигна полата й.

— Леглото е мястото, където ти принадлежиш, повлекано — каза й той с неочаквано одрезгавял глас.

— Така е… — покорно промълви тя. Зениците й изглеждаха огромни. Тя дишаше учестено. Бързите удари на сърцето й почти се долавяха. В нея отсъстваше съпротива, когато Кенит я блъсна върху леглото.

 

 

Пролетна вечер навлезе в заграбското така наречено пристанище по залез. Брашън с удивление разглеждаше разширилото се поселище. При предишното му посещение тук, преди години, то бе съдържало няколко колиби, един кей и бараки, които се водеха за кръчми. А сега светлината на свещи блестеше от десетки прозорци, а кейовете, макар и паянтови, съдържаха малка гора от мачти. Дори миризмата на мизерия се бе сгъстила. Ако населението на всички пиратски поселища, които бе видял по време на това пътуване, бъдеше събрано на едно място, то щеше да се равнява на жителите на Бингтаун, а може би дори да ги надхвърли. Защото останалите поселища също нарастваха. Ако бъдеха обединени около една воля, те щяха да представляват сериозно влияние. Интересно дали и Кенит, кандидат за пиратски владетел, съзираше този потенциал? Ако той се сдобиеше с подобна власт, какво щеше да прави с нея? Капитан Фини изглежда го смяташе за хвалипръцко; Брашън горещо се надяваше това действително да е така.

После, докато корабът им бавно подминаваше дългата редица закотвени съдове, Брашън зърна познат профил, очертан на фона на залязващото слънце. Сърцето му потръпна и се сви. Там се поклащаше закотвената Вивачия. На върха на мачтата й потрепваше Гарвановият стяг. Брашън се опита да си внуши, че това просто е кораб с подобна структура и фигура. В този момент Вивачия тръсна глава и повдигна ръце да приглади косата си. Да, това наистина беше жив кораб, и несъмнено беше Вивачия. Кенит я беше пленил. Ако слуховете бяха верни, това означаваше, че и последният моряк от екипажа й е бил избит.

Заместникът се загледа в силуета на кораба, в опит да различи повече подробности. На борда й имаше минимален екипаж, моряците пристъпваха лениво. Брашън не ги разпознаваше. Но може би това се дължеше на разстоянието и сумрака? Той забеляза някакъв строен силует да излиза на предната палуба. Фигурата се обърна към новоизникналия. Брашън се навъси, защото стъпките на моряка му се бяха сторили познати. Алтея! Не, това не беше възможно. За последно той бе видял Алтея в Кандило. Тя бе заявила, че ще си потърси работа на борда на кораб, отправил се към Бингтаун. По онова време Вивачия не се бе намирала в тамошното пристанище. Нямаше как Алтея да се е озовала на борда на този кораб. Макар че ветровете и теченията често отклоняваха корабите от първоначалния им курс.

Пред очите му стройният моряк пристъпи до парапета и се облегна на него. Брашън продължаваше да се взира с надеждата, че ще се зърне някакъв знак, който да му покаже със сигурност, че това е или не е Алтея. Подобен знак не последва. Но колкото по-дълго се взираше, толкова по-уверен ставаше той, че това е тя. Алтея винаги накланяше глава по такъв начин, когато се вслушваше в кораба. Точно по този начин тя подлагаше лицето си на вятъра. Кой друг би разговарял тъй дружески с фигурата? Точните стечения на съдбата, довели до това, не му бяха известни, ала силуетът на моряка край носа принадлежеше на Алтея.

Брашън се чувстваше объркан. Какво можеше да направи той? Той беше сам. Нямаше как да разговаря с нея или с кораба. Всеки подобен опит би докарал смъртта му, а в Бингтаун никой нямаше да узнае за случилото се. Нащърбените му нокти се врязаха в дланите. Той стисна очи в опит да измисли нещо.

Гласът на капитан Фини се разнесе край него:

— Корабът познат ли ти е?

В началото Брашън само сви рамене — гласът му щеше да го издаде, ако си послужеше с него веднага.

— Може и да съм го виждал преди… Не съм сигурен. Просто ми беше интересно да го разгледам. Жив кораб, пленен от пират. Това е първият подобен случай.

— Не, не е. — Фини плю през палубата. — Говори се, че Игрот Дръзки се сдобил с жив кораб и го използвал години наред. Точно така успял да превземе сатрапския кораб със съкровища: въпросният съд бил много бърз, но не по-бърз от жив кораб. След това завоевание Игрот заживял като благородник. Само с най-хубавото се ограничавал, независимо дали става дума за жени, вино, слуги или дрехи. Имал имение в Калсид и дворец на Нефритовия остров. А преди смъртта си Игрот скрил съкровището си и прибрал живия си кораб. След като нямало как да разруши този съд, искал да се убеди, че корабът няма да попадне в чужди ръце.

— За първи път чувам тази история.

— Вярвам ти. Тя не се чува често. Та Игрот пребоядисал кораба си и му заръчал да не помръдва, за да не го познават.

Брашън отново сви рамене.

— Струва ми се, че е притежавал обикновен кораб, но е лъжел, за да кара хората да мислят, че притежава жив съд. Може би — помирително добави той. И се огледа, за да се убеди, че двамата са сами. — Капитане, спомняте ли си за какво разговаряхме преди няколко месеца? За посещенията в Бингтаун, където да продаваме избрани стоки?

Фини кимна сдържано.

— Точно за това се бях замислил днес. Ако купите онзи портрет от Фолдин, няма по-добро място за пласирането му от Бингтаун. Там хората ще го разпознаят, ще познават и стойността му. — Заместникът скръсти ръце и се облегна на перилата, като се стараеше да изглежда изключително доволен от хрумването си.

— Също така там е и мястото, където човек може да загази най-дълбоко, ако продаде подобно нещо — подозрително изтъкна той.

Брашън отвърна с пренебрежение, което не беше изпитвано в действителност.

— Не и ако познавате правилните хора и пристъпите към тях по правилния начин. Ако аз ви свържа с подходящия посредник, вие дори бихте могли да направите сделката да изглежда като добро дело. Просто донасяте портрета у дома, заедно с тъжна история, изградена от нещата, които сте чули. А един капитан с тъй добро сърце определено заслужава награда.

Фини замислено изтласка късче киндин върху устната си.

— Да речем. Но не би си струвало да правим подобно пътуване само заради една картина.

— Не, разбира се! Тя би била най-скъпото в колекцията от стоки. И може да ви донесе много повече, отколкото си представяте.

— Същото важи не само за пари, но и за неприятности — навъси се Фини. Известно време той мълча. — Според теб какво друго би се търсило там?

Брашън задъвка устна.

— Всичко, което Бингтаун не може да изработва сам или да докара от север. Подправки, чайове, джамаилски алкохол. Екзотични продукти от южните земи или джамаилски антики. Такива неща.

— Познаваш ли човек, който би послужил за посредник?

Брашън наклони глава.

— Досетих се за един вероятен кандидат. — Той прихна. — В краен случай бих могъл да се заема лично.

Фини мълчаливо протегна ръка. Брашън я стисна, с което сделката бе потвърдена. Това бе му донесло огромно облекчение. Ето че беше намерил начин да отнесе вести до Бингтаун. Роника Вестрит все щеше да има с какво да спаси дъщеря си и кораба си от тези пирати.

Той хвърли състрадателен поглед към Вивачия и Алтея. Този несигурен план бе единствената помощ, която той бе способен да им предложи. Оставаше му единствено да се надява, че Алтея и корабът ще бъдат добре.

Неочаквано той изруга остро.

— Какво има? — попита Фини.

— Влезе ми треска под нокътя. Утре ще кажа на момчетата да минат една шкурка на този парапет. — Брашън обърна гръб на капитана си и се престори, че разглежда ръката си.

В далечината стройният силует се облекчаваше през борда на Вивачия.