Робин Хоб
Безумният кораб (6) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава четвърта
Връзки

Ръцете на Бриг почиваха върху кормилото на Вивачия, отпуснати със спокойствието на опита. Лицето на пирата имаше занесения вид на човек, разпрострял възприятията си върху целия кораб.

Уинтроу забави ход за момент, за да го прецени. Пиратът беше млад, на не повече от двадесет и пет. Той имаше сиви очи, а робската татуировка върху лицето му бе почти изцяло заличена от очертанията на тъмносин гарван. Макар и млад, Бриг излъчваше решителност, която караше и по-възрастните от него да се отзовават на нарежданията му. Кенит бе направил добър избор, поверявайки му Вивачия.

Уинтроу бавно си пое дъх и се приближи към другия почтително, но без това да накърнява собственото му достойнство: той искаше да се представи като мъж.

Когато погледът на Бриг се обърна към него, Уинтроу заговори с тих, но ясен глас:

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

— Така ли? — предизвикателно отвърна Бриг. И повдигна лице към наблюдателницата върху мачтата.

— Да. — Уинтроу не се възмути. — Кракът на капитана ти е зле. Още колко остава до Биволския залив?

— Ден и половина — рече онзи подир кратък размисъл. — А може би два.

Изражението на лицето му не се промени.

Уинтроу кимна:

— Мисля, че толкова можем да изчакаме. Има някои неща, с които бих искал да разполагам, преди да пристъпя към операцията. Надявам се, че там ще успеем да ги намерим. А ако разполагах с нужните лекарства, бих облекчил чакането му. Но по време на въстанието си робите оплячкосаха по-голямата част от кораба. Сандъчето с лекарства е изчезнало. То би ми било от голяма полза.

— Никой не признава да го е вземал?

Уинтроу сви рамене.

— Никой. Много от бившите роби избягват да разговарят с мен. Мисля, че Са’Адар ги настройва срещу мен. — Той се поколеба. Това звучеше като самосъжаление. С подобни прояви той нямаше да спечели уважението на Бриг. — Може би те не осъзнават, че то е у тях. А може би е изчезнало по време на бурята.

Юношата си пое дъх и отново премина към същината на въпроса.

— В него имаше неща, които биха могли да облекчат положението на вашия капитан.

Бриг отново го стрелна с поглед. Изражението му все така си оставаше непроменено, само че кормчията неочаквано извика:

— Ей, Кадж!

Уинтроу се напрегна в очакване да бъде изхвърлен. Но когато въпросният моряк се появи, Бриг заповяда:

— Претърси всички на борда. Сандъчето с лекарства е изчезнало. Ако някой го е скрил, искам да се намери. В най-лошия случай искам да зная кой го е виждал последен. Върви.

— Тъй вярно — отвърна пиратът.

Тъй като Уинтроу не си отиваше, Бриг издиша шумно през носа си.

— Има ли друго? — рязко попита той.

— Баща ми?

— Кораб! — изкрещя дежурният. Миг по-късно той разясни — Калсидска галера, плава под знамето на сатрапа. Настигат ни бързо, с весла и платна. Явно са се укривали в онова заливче.

Бриг изруга.

— Кучият син наистина е докарал калсидски наемници. Разчисти палубата! — зарева той. — Само екипажът да остане, всички други да се махнат. Вдигнете още платна!

Уинтроу вече тичаше към носа и умело отскачаше от пътя на моряците. Палубата придоби оживлението на мравуняк. Пред тях Мариета се отправяше в една посока, а Вивачия в друга.

Зад себе си Уинтроу дочу виковете, долитащи от калсидския кораб. Бриг не си направи труда да отговори.

— Не разбирам! — високо каза Вивачия. — Откога калсидските бойни галери плават под знамето на сатрапа?

— Аз чух подобни слухове в столицата. Сатрап Косго е наел калсидски кораби, които да охраняват Вътрешния проход. Те би трябвало да преследват пирати, но това не обяснява защо се занимават с нас. Почакай за момент!

Уинтроу пусна перилата и се покатери сред въжетата, за да вижда по-ясно. Веднага личеше, че преследващият ги кораб е предназначен за сражения, а не за пренасяне на товари. Галерата бе издължена, а палубите й тъмнееха от войници. Светлината на пролетното слънце се отразяваше от шлемове и мечове. Флагът на сатрапа — белите джамаилски кули на син фон — изглеждаше нелепо над кървавочервените платна.

— Сам кани техните бойни кораби в нашите води? — невярващо каза Вивачия. — Той да не се е побъркал? Все едно да назначиш крадеца за нощен пазач. — Тя плахо погледна през рамо. — Преследват ли ни?

— Да — лаконично отвърна Уинтроу. Сърцето му биеше учестено. На какъв развой трябваше да се надява? На успешно бягство или на залавяне? Пиратите нямаше да се предадат без битка; щеше да има още кръвопролитие… Ако наемниците надделееха, дали щяха да върнат Вивачия на законните й стопани? Може би. Най-вероятно щяха да отведат кораба обратно в столицата, за да изчакат решението на сатрапа. Тогава робите, укрили се в трюма, отново щяха да бъдат поробени. Те знаеха това и щяха да се сражават. Числеността им надхвърляше калсидските войници, ала робите бяха невъоръжени. Във всички случаи щеше да се пролее много кръв.

Какво трябваше да стори той в такъв случай? Да подкани Вивачия да бяга или да я посъветва да се забави?

Преди да е успял да достигне до решение, нуждата да избира му беше спестена.

По-малкият и по-бърз съд, тласкан не само от вятъра, но и от гребла, вече ги настигаше. За първи път Уинтроу забеляза страховития военен таран на носа на галерата. Ято стрели се издигна от калсидската палуба. Уинтроу нададе предупредителен вик.

Някои от стрелите бяха запалени. Този залп бе само предупредителен, но недвусмислено издаваше намеренията им.

С маневра, съчетала умение и дързост, Мариета неочаквано промени курса си, описвайки крива, която да я отведе зад Вивачия и право пред носа на калсидския съд. За момент Уинтроу зърна Соркор на палубата, насърчаващ хората си. Гарвановият стяг се разгърна рязко, подигравателно предизвикателство към калсидците. За момент тази проява сепна Уинтроу. Що за капитан беше пиратът Кенит, за да се ползва с такава вярност сред хората си? Беше очевидно, че Соркор възнамерява да ангажира вражеския съд, за да предостави възможност на своя капитан да се отдалечи.

От мястото си сред въжетата Уинтроу видя Мариета да се разклаща: палубните катапулти обсипаха с камъни патрулния кораб. Някои от снарядите не уцелиха, разпръсквайки вода, но значително количество от тях улучи. Това попадение пося паника сред гребците. Равномерните движения на веслата придобиха паниката на насекомо. Разстоянието между патрулния кораб и Вивачия бързо започна да се увеличава.

Мариета също нямаше намерение да остава да се сражава. Свършила своята пакост, тя бързо вдигаше платна, за да се отдалечи на свой ред. Когато внесе ред сред веслата си, галерата се впусна подире й.

Уинтроу се напрягаше да види, ала кормчията отвеждаше Вивачия край един остров. Замисълът беше очевиден: Вивачия щеше да изчезне, а Мариета щеше да отведе преследвачите.

Той леко се спусна на палубата.

— Това беше интересно — кисело отбеляза юношата към Вивачия. Ала фигурата изглеждаше разсеяна.

— Кенит — рече тя.

— Какво за Кенит?

— Момче!

Острият глас на жената долетя зад него. Уинтроу се обърна и видя Ета да се взира в него.

— Капитанът иска да те види, веднага. — Тя говореше заповедно, но не гледаше към него. Погледът й бе вперен в лицето на Вивачия.

— Остани тук, Уинтроу — тихо му каза фигурата. И повиши глас, обръщайки се към жената. — Името на това момче е Уинтроу Вестрит — с патрицианско презрение изтъкна тя. — Към него ти ще се отнасяш с полагащото му се уважение.

Подир това Вивачия погледна към Уинтроу, усмихна му се и меко отбеляза:

— Струва ми се, че капитан Кенит иска да разговаря с теб. Ще бъдеш ли така добър да го посетиш, Уинтроу?

— Разбира се — обеща той и се подчини.

Какво ли бе искала да демонстрира Вивачия? Би било грешно да смята, че тя го е защитила от Ета. Не, тази размяна бе свързана с борбата за надмощие между двете жени. По някакъв специфичен начин Вивачия бе изтъкнала, че Уинтроу принадлежи на нея и че очаква Ета да се съобразява с това. И в същото време тя бе извлякла удоволствие от възможността да изтъкне, че осъзнава всичко, случващо се на борда на кораба и в капитанската каюта. По гневния спазъм, скривил лицето на Ета, Уинтроу лесно можеше да разбере, че жената не е особено доволна от това разкритие.

Той погледна към тях през рамо. Ета не беше помръднала. Той не чуваше гласове, но може би двете разговаряха тихо. Във всеки случай необичайният вид на жената го порази. Ета беше висока, с дълги и лишени от плътност крайници. Тя носеше копринена блуза, везана жилетка и панталони — с пълна небрежност към скъпите тъкани. Лъскавата й черна коса бе подрязана късо, без дори да достига раменете. Тя не притежаваше нито заобленост, нито мекота, които да загатват женственост. Тъмните й очи бяха опасни и диви. Тя бе свирепа и лишена от всякакви угризения. Никаква нежност той не бе видял у тази жена. И в същото време всички тези черти се сливаха в противоречие, за да й придадат типично женско излъчване. Никога до този момент Уинтроу не бе усещал подобна сила у една жена. Дали Вивачия щеше да надделее срещу подобна воля?

Кенит наистина го викаше, не шумно, но със задъхана настойчивост. Чувайки това, Уинтроу не се спря да почука, а влезе направо. Стройният пират беше приседнал в леглото, ала напрежението, което се излъчваше от него, загатваше, че в момента всякаква отмора е невъзможна за него. Той стискаше чаршафите, като родилка; главата му бе отпусната върху разхвърляните възглавници. Отворената уста дишаше в спазми; гърдите се повдигаха усилено. Тъмната коса и разтворената риза бяха подгизнали от пот — нейната миризма отчетливо изпълваше каютата.

— Уинтроу? — за пореден път простена Кенит.

— Тук съм.

Инстинктивно той стисна мазолестата ръка на пирата. Кенит се вкопчи в него със сила, която едва не изтръгна болезнен вик от юношата. Все пак мълчалив, Уинтроу отвърна на натиска, насочвайки своя към точката между палеца и пръстите. С другата си ръка той хвана китката на капитана, за да измери пулса. В това си начинание младежът не успя, защото прикрепеното там украшение пречеше. Той се задоволи да издири туптенето по-нагоре, като в същото време масажираше дланта му в точката, целяща да успокои болката.

Уинтроу се осмели да седне на ръба на леглото и да се приведе над Кенит, за да улови погледа му.

— Прави като мен — обърна се той към изтерзания болник. — Вдишай и издишай по този начин.

И юношата бавно изпълни дробовете си с въздух, задържа го и също тъй бавно го изпусна. Кенит немощно повтори демонстрацията. Той стори това прекалено бързо и прекалено накъсано, но въпреки това Уинтроу кимна окуражително.

— Точно така. Точно така. Поеми контрол над тялото си. Болката е само негов инструмент, който ти си в състояние да овладееш.

През цялото време той се взираше в очите на пирата. С всяко издишване излъчваше успокояваща увереност, която Кенит да абсорбира чрез своя дъх. Същевременно Уинтроу съсредоточаваше вниманието си към сърцевината на собственото си тяло — онази сърцевина, докосваща сърцето и дробовете. Той смекчи фокуса на погледа си, за да привлече Кенитовия към себе си и сподели своето спокойствие. Стараеше се с взор да извлече болката и да я разпръсне във въздуха около двамата.

Тези простички упражнения извикаха спомена за манастира. Уинтроу се възползва от това; опита се да вложи спокойствието от въпросните спомени, да прибави тяхната сила към онова, което се опитваше да постигне. Но той се почувства като шарлатанин. Какво точно правеше тук? Сляпо повтаряше онова, което възрастният Са’Парт бе прилагал на измъчваните от болка пациенти? Нима се опитваше да накара Кенит да повярва, че насреща му стои истински целител, а не обикновен послушник с кафява роба? Юношата дори не разполагаше с цялостните знания за тази процедура, та какво оставаше за ампутирането на инфектиран крак… Той се опита да се успокои, като си каже, че просто прави най-доброто по силите си, за да помогне на Кенит. Но дали беше честен със себе си? Дали просто не се опитваше да отърве собствената си кожа?

Кенитовият захват бавно се отпусна. Част от напрежението напусна врата му, главата се отпусна обратно върху влажните възглавници и дишането му се успокои. Сега това беше хриптенето на човек, който се бори с изтощение. Уинтроу продължаваше да прилага натиск върху ръката му. Са’Парт бе обяснявал за начини за предоставянето на сила, само че Уинтроу така и не бе достигнал до тях. Той се бе подготвял за творец, а не за лечител. Въпреки това, все така стиснал ръката на Кенит, младежът отвори сърцето си към Са и помоли всевечния за съдействие. И се молеше Неговата милост да прибави онова, което липсваше сред знанията на Уинтроу.

— Не мога повече да продължавам така.

От устата на друг човек тези думи биха прозвучали като самосъжаление или молба. Но Кенит ги изрече като обикновен факт. Болката се оттегляше от него. А може би вече не му беше оставила сили да проявява страданията си.

Пиратът затвори очи и Уинтроу се почувства изолиран.

— Искам да отрежеш крака днес. Колкото се може по-скоро — тихо, но ясно изрече капитанът.

Уинтроу поклати глава. След това той изрече отказа си и гласно:

— Не мога. Липсват половината от нещата, които са ми нужни. Бриг каза, че Биволският залив се намира само на около ден път. Трябва да изчакаме.

Очите на Кенит се отвориха рязко.

— Аз зная, че не мога да чакам — грубо каза той.

— Ако болката е непосилна, може би малко ром… — поде Уинтроу, но Кенит не го доизслуша.

— Така е, болката е мъчителна. Ала моят кораб и моята позиция са онези, които страдат най-жестоко. Едно момче дойде да ми каже за патрулния кораб. Аз се опитах да се надигна, просто да се надигна. И паднах. Право пред него се строполих. Аз трябваше да съм изскочил на палубата още в момента, в който дежурният забеляза платното им. Трябваше да ги пресрещнем и да заколим и последното калсидско прасе на борда им. А вместо това ние избягахме, защото Бриг беше начело. Соркор трябваше да поведе сражение, което се падаше на мен. И всички на борда го знаят. И последният роб на борда на този кораб умее да говори. Където и да ги сваля, всички те ще разказват как капитан Кенит побягнал от патрулния кораб на сатрапа. Не мога да допусна това. — Със замислен глас той отбеляза: — Бих могъл да ги издавя.

Уинтроу слушаше мълчаливо. Това не беше ласкавият пират, който бе ухажвал кораба му с екстравагантни думи, нито сдържаният капитан. Сега говореше човекът, намиращ се под тази фасада, разкрит от болка и изтощение.

Това разкритие накара Уинтроу да осъзнае собствената си уязвимост. Кенит не би допуснал съществуването на човек, който е видял същинския му образ. Точно сега пиратът не осъзнаваше колко разкрива, но ако по-късно си спомнеше… Юношата се чувстваше като мишле, приковано от змийски поглед: стига да останеше неподвижен, имаше шанс да избяга.

Ръката на пирата се отпусна. Кенит изви глава и очите му започнаха да се затварят.

Точно когато Уинтроу започваше да вярва, че ще успее да избяга, вратата на каютата се отвори. Влезе Ета. Погледът й веднага се насочи към кревата.

— Какво си му направил? — попита тя, докато се приближаваше. — Той защо лежи така?

Уинтроу повдигна пръст към устните си. Жената се намръщи, но въпреки това кимна. След това отново раздвижи глава, за да му покаже да се оттегли в ъгъла на стаята. Раздразнението й от липсата на припряност, с която момчето се подчини, беше видимо. То бавно отпусна ръката на разбойника върху юргана и внимателно се надигна, за да не разклаща леглото.

Напразно. Докато Уинтроу се изправяше, капитанът каза:

— Ще отрежеш крака ми днес.

Ета възкликна ужасено, а Уинтроу бавно се обърна към лежащия. Кенит не бе отворил очи, но бе повдигнал дългопръстата си ръка, насочена право към него.

— Събери каквито инструменти имаш и ела. Ще трябва да се оправяме с онова, което е налично. По един или друг начин възнамерявам да сложа край.

— Слушам — съгласи се Уинтроу и бързо се отправи към вратата. Със същата бързина Ета му препречи пътя. Насреща му застанаха тъмни очи, безмилостни като погледа на ястреб. Юношата отметна глава, готов за поредния сблъсък. Вместо това той различи върху лицето й нещо, наподобяващо облекчение.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо — рече тя.

Уинтроу кимна, прекалено шокиран, за да отговаря, и напусна каютата. Едва няколко крачки отвъд той спря; трябваше да се облегне на стената, за да успокои треперенето си поне отчасти. Дързостта на споразумението, което бе сключил неотдавна, сега го удивляваше. Дръзките думи много скоро щяха да се превърнат в кървави дела. Думи, обещали, че той ще разреже месото на Кенит, ще прекъсне костта и ще отстрани участък от крака.

Той поклати глава, преди масивността на ситуацията да го е стреснала.

— Напред е единственият път — каза си той и тръгна да търси Бриг. Пътьом се надяваше, че сандъчето с лекарства е било намерено.

 

 

Капитан Фини остави чашата си, облиза се и се ухили към Брашън.

— Знаеш ли, ти се справяш добре.

— Предполагам — неохотно отвърна Брашън.

Контрабандистът се засмя гръмко.

— Но ти не искаш това, нали?

Брашън отново сви рамене. Капитан Фини изимитира жеста му и отново се засмя дрезгаво. Той беше нисък мъж с четинесто лице. Над носа, прошарен с вени, блестяха очите на невестулка.

Капитанът посегна към чашата си, сетне реши, че за днес е пил достатъчно бира. Превърнал жеста си в изтласкване, той посегна към своя хумидор с киндин. Пръстите му умело отделиха стъклената запушалка и наклониха кутията. Няколко сочни къса от наркотика изникнаха в отговор на разклащането. Фини отчупи голямо парче, сетне протегна дървената кутия към Брашън.

Помощникът му мълчаливо поклати глава и потупа с пръст долната си устна: парченце от същата субстанция вече се намираше там. Черно като катран късче с богат вкус, чието концентрирано удоволствие се разпространяваше сред Брашъновото тяло. Но този ефект не пречеше на моряка да си припомня, че никой не отправя комплименти, без да иска нещо в замяна. Дали в това си състояние щеше да успее да се изправи срещу капитана при нужда?

— Сигурен ли си, че не искаш ново парче?

— Не, благодаря.

— Не, ти не искаш да бъдеш добър в този занаят — рече Фини, продължавайки прекъснатия разговор. Той тежко се облегна назад и вдиша през устата, за да ускори действието на киндина. Същият дъх бе изпуснат с доволство.

Настъпи тишина, накъсвана единствено от плисъка на вълните, облизващи корпуса на Пролетна вечер. Моряците се намираха на брега, за да попълнят запасите от прясна вода. Брашън като първи помощник трябваше да надзирава тази дейност, ала капитанът го бе извикал в каютата си. Заместникът бе отишъл там с опасението, че го очаква някакво мъмрене. Вместо това го очакваше почерпка с алкохол и киндин. Насред пладне, и то по време на дежурството му. Срамота, Брашън Трел, усмихна се горчиво той. Какво би си помислил капитан Вестрит, ако можеше да те види сега?

Брашън отново надигна чашата си.

— Искаш да се върнеш в Бингтаун, нали? — Фини наклони глава и протегна тлъстичък показалец към събеседника си. — Стига да имаше тази възможност, щеше да го сториш. Да продължиш оттам, от където си спрял. Ти там си бил нещо. Опитваш се да го отречеш, обаче ти личи. Ти не си бил роден на пристанището.

— Произходът ми е без значение, след като вече съм тук — смеешком отвърна Брашън. Киндинът продължаваше да го изпълва с лекота. След смеха му остана усмивка, повтаряща мимиката върху лицето на Фини. Брашън знаеше, че трябва да се тревожи от факта, че капитанът е отгатнал произхода му. Но пък надали ставаше дума за нещо, с което да не можеше да се оправи.

— Точно каквото възнамерявах да ти кажа сам. Виждаш ли? Ти си умен. Много хора просто не могат да приемат мястото, където се оказват. Те все се вторачват или в миналото, или в бъдещето. Но хора като нас… — Той блъсна по масата. — Хора като нас вземат с пълни шепи от онова, което имат насреща си.

— Възнамерявате да ми предложите нещо? — лукаво рискува Брашън.

— Не точно. Става дума за нещата, които сме способни да предложим един на друг. Погледни с какво се занимаваме сега. Аз разкарвам Пролетна вечер нагоре-надолу по крайбрежието. Купувам неща, продавам неща, не задавам въпроси. Пренасям читави стоки, та другите ме знаят и също разменят читави неща. Ти сам си видял, че е така.

— Наистина е така — съгласи се Брашън. Сега не беше времето да изтъква произхода на стоките, които те пренасяха. Фини търгуваше сред пиратските острови, изкупуваше най-доброто от крадените стоки и ги препродаваше на посредници в Кандило, които на свой ред ги разпределяха към други пристанища, вече законно. Друго Брашън не знаеше, а и не му трябваше да знае. Той беше заместник-капитан на борда на Пролетна вечер, понякога изпълняваше ролята и на телохранител. В замяна на това получаваше легло, където да спи, сносна заплата и адски добър киндин. В общи линии друго на човек не му трябваше.

— От най-доброто — говореше Фини. — И рисковете по сдобиването с него пак са наши. Наши. Мои и твои. После отнасяме благините до Кандило. И какво получаваме там?

— Пари?

— Милостиня. Ние им носим тлъста плячка, а те ни хвърлят костите. Обаче ние двамата с теб, Брашън, бихме могли да се справим доста по-добре.

— Какво имате предвид?

Този разговор започваше да го изнервя. Фини притежаваше кораб, а Брашън — не. Брашън нямаше интерес към истинското пиратство. Достатъчен му беше сблъсъкът в началото на живота. Не, продаването на крадени стоки беше границата. Той вече не беше първи помощник на живия кораб Вивачия, дори не се намираше сред помощниците на ловен кораб като Жътвар, обаче пак не беше паднал чак толкова ниско.

— На теб ти личи това. Ти си от Търговски род, нали? Най-вероятно не си първороден син, обаче пак би могъл да намериш връзки в Бингтаун. Бихме могли да им завлечем сума ти неща и твоите хора да ни уредят с онези вълшебни дрънкулки, дето Търговците предлагат. Пеещи камбанки, парфюмни бижута и прочие.

— Не. — Със закъснение Брашън се улови, че е бил прекалено рязък, и побърза да смекчи тона си. — Идеята е добра, дори брилянтна, само че има един проблем. Аз нямам връзки.

В пристъп на доверие, най-вероятно породено от киндина, той съобщи истината.

— Вие сте прав, аз наистина произлизам от Търговско семейство. Само че тези мостове изгорих много отдавна; на практика аз вече нямам нищо общо с близките си. От бащиния си дом не бих получил дори един черпак вода, та какво остава за посредничество. Баща ми дори плюнката си не би хвърлил върху мен.

Фини гръмна да се смее, а Брашън се присъедини, макар и кисело. Защо изобщо бе признал тези неща, че и на всичкото отгоре с веселие? Е, пак беше за предпочитане пред пиянските сълзи.

Капитанът се успокои, пак прихна и посегна към бирата си. Дали неговият баща беше още жив? Дали той имаше жена и деца? За настоящия си работодател Брашън не знаеше почти нищо. Така беше най-добре.

Ако в този момент заместникът можеше да разсъждава трезво, той щеше да се надигне с оправданието, че трябва да нагледа екипажа, и да излезе, предотвратявайки още разкрития. Вместо това той изплю парчето киндин в кофата под масата и сам посегна към хумидора. Под ухиленото одобрение на Фини помощникът си отчупи ново парче.

— Не е нужно да бъде баща ти. Човек като теб си има приятели, нали така? Или пък все е чувал разни неща за дадени хора. Във всеки град все ще се намерят по неколцина, които нямат нищо против да добавят някоя и друга монета в кесията си. Бихме могли да отиваме там веднъж годишно, да речем, с натрупан товар от най-доброто. Малък товар, но с наистина превъзходно качество. В замяна ще искаме същото качество. Дискретно. Само двамата с теб ще знаем.

Брашън кимна, по-скоро на себе си. Ясно, капитанът възнамеряваше да действа тайно от партньора си, за да си спечели пари настрана. Дотук с честта между крадците. Той тихомълком предлагаше да включи и Брашън, ако последният му помогнеше в намирането на нужните хора. Това беше долна постъпка. Как можеше Фини да смята, че заместникът му би склонил на подобно нещо?

А колко дълго той можеше да се преструва, че не е такъв? Имаше ли смисъл?

— Ще си помисля — рече Брашън.

— На всяка цена — ухили се капитанът.

 

 

Беше късен следобед, когато Уинтроу приклекна на предната палуба край пренесения там Кенит.

— Не върху одеялото — обърна се той към пиратите, носещи своя капитан. — Сложете го да легне направо върху дъските. Искам той да се намира в колкото се може по-пряк допир с тях.

Недалеч от тях, скръстила ръце, стоеше привидно безстрастната Ета. Тя умишлено не поглеждаше към фигурата на носа. От своя страна Уинтроу се стараеше да не поглежда към жената. Дали и останалите забелязваха начина, по който тя стискаше зъби и пестници? Ета се беше възпротивила на намерението му операцията да бъде извършена тук: тя бе настоявала мъчителното дело да протече сред уединение. Но Уинтроу я беше довел, за да й покаже кървавия отпечатък от ръката си. Беше й обещал, че Вивачия може да облекчи болката на Кенит по подобен начин. И в крайна сметка Ета се бе съгласила. Нито той, нито самата Вивачия бяха сигурни за степента, в която корабът можеше да окаже съдействие, ала тъй като сандъчето така и не се намираше, всяко съдействие щеше да бъде добре дошло.

Корабът бе спуснал котва в някакво безименно заливче, разположено в също тъй безименен и дори липсващ върху картите остров. По-рано Уинтроу бе посетил Бриг, за да се осведоми още веднъж за сандъчето с лекарства и момента на пристигане в Биволския залив. И двата отговора го бяха разочаровали. Лековете така и не бяха открити, а без предводителството на Мариета Бриг не можеше да достигне Биволския залив, тъй като не знаеше пътя. Този отговор бе обезкуражил Уинтроу, но не и изненадал.

Настоящата позиция на Бриг представляваше голяма стъпка за него. Само допреди няколко дни той беше бил обикновен моряк. Той не умееше да разчита карти и да използва навигационни уреди. По тази причина възнамеряваше да открие някое безопасно място, където да спусне котва и да изчака иди Мариета да се появи, или Кенит да се възстанови. И когато Уинтроу смаяно бе попитал дали са изгубени, Бриг отвърна, че човек може да знае къде се намира, но пак да няма представа за безопасния маршрут до някое друго място. Острият гняв в гласа на младия моряк бе предупредил Уинтроу да мълчи. Нямаше смисъл бившите роби да узнават за ситуацията. Това само би предоставило прекрасна възможност за Са’Адар.

Дори и в този момент жрецът се навърташе край тях. Той не бе предложил помощта си, а Уинтроу не я беше искал. И без това бродещите свещеници най-често биваха съдии и посредници, а не лечители и учени. Юношата винаги бе почитал знанията и мъдростта на този орден, ала в същото време се бе смущавал от мисълта, че един човек има право да съди друг. Далеч не го облекчаваше усещането, че понастоящем тази преценка е насочена към него. Всеки път, когато усетеше погледа на Са’Адар върху себе си, Уинтроу биваше споходен от смразяващото чувство, че свещеникът го намира за недостоен.

Възрастният жрец стоеше неподвижно, със скръстени ръце. Двама от задрасканите лица стояха край него и той тихо разговаряше с тях.

Уинтроу прогони мисълта, отчитаща присъствието им. Щом Са’Адар отказваше да помогне, присъствието му преставаше да притежава значение. Затова при изправянето си момчето се приближи не към него, а към фигурата. Вивачия го погледна неспокойно.

— Ще дам най-доброто от себе си — рече тя, изпреварвайки думите му. — Но ти трябва да знаеш, че между мен и него не съществува кръвна връзка, той не е наш роднина. И не е бил на борда достатъчно дълго, за да го опозная. — Вивачия сведе поглед. — Няма да мога да ти помогна особено.

Младежът се приведе ниско, за да докосне дланта й.

— Тогава ми дай силата си. Това истински ще ми помогне.

Ръцете им се докоснаха, в потвърждение и укрепване на странната връзка, установила се между двамата. Този допир наистина му даде сила. В отговор на осъзнаването му Вивачия се усмихна. Това не беше израз на щастие, нито знак, че между двама им вече не съществува напрежение, а символ на споделената им решителност. Те може и да бяха обградени от заплаха, може и да изпитваха съмнения дори едни към друг, но пак се изправяха срещу предизвикателството заедно.

Уинтроу повдигна лице към морския вятър и отправи молитва към Са. Приключил с приготовленията на духа си, юношата се обърна, за да пристъпи към задачата. Той си пое дълбок дъх. Дълбоко в себе си усещаше присъствието на Вивачия.

Кенит лежеше немощно върху палубата. Дори от разстояние Уинтроу усещаше миризмата на бренди, лъхаща от него. По-рано Ета бе приседнала край главата на своя любим и търпеливо бе повдигала чаша към лицето му, съумявайки да го накара да изпие повече от желаното. Личеше, че капитанът умее да носи — той беше отпуснат, но не и припаднал.

Лично Ета бе посочила хората, които да го държат по време на ампутацията. Изборът й изненада Уинтроу: трима от въпросните бяха роби, сред които имаше и едно задраскано лице. Бившите пленници изглеждаха смутени, но в същото време решителни.

Недалеч от тях се бяха струпали зяпачи. Това беше първото нещо, с което Уинтроу трябваше да се оправи. Със спокоен, но ясен глас момчето нареди:

— Само онези, които са били призовани, да останат тук. Останалите да се отдръпнат, трябва ми пространство.

Уинтроу не изчака да се убеди, че те са го послушали. Зърването на евентуално тяхно неподчинение само би допринесло за унижението му. Освен това той бе сигурен, че Ета не би пропуснала да потвърди нареждането му.

Затова той коленичи край Кенит. Щеше да му е неудобно да работи над лежащия направо върху палубата, но това неудобство биваше компенсирано от помощта, която Вивачия можеше да окаже.

Момчето се обърна към струпаните инструменти. Те лежаха подредени върху парче чисто платнище, редом с пациента. Никой от тях не можеше да се похвали с чисто медицинско предназначение. Ножовете, току-що наточени, бяха взети назаем от камбуза. Двата триона бяха предоставени от сандъчето на дърводелеца. Част от иглите бяха предназначени за платна и затова бяха доста едри, а други, по-дребни, бяха предоставени лично от Ета. Пак тя беше осигурила ленени и копринени бинтове. Беше нелепо, че Уинтроу ще трябва да се оправя с подобно оборудване: почти всеки от моряците на борда бе разполагал със свои собствени игли и инструменти. Ала принадлежностите на избития екипаж бяха изчезнали. Юношата бе уверен, че робите са ги оплячкосали по време на своето въстание. А фактът, че дори едничка от тези вещи не бе върната, недвусмислено изтъкваше раздразнението на бившите роби към Кенитовото намерение да задържи този кораб за себе си. Уинтроу ги разбираше, ала това с нищо не облекчаваше положението му.

Един бърз поглед към тази импровизирана сбирщина му показваше, че той е обречен на провал. Със същия успех можеше направо да използва брадва.

Той подири погледа на Ета.

— Нужни са ми по-добри инструменти — тихо настоя той. — С тези не смея да започна.

Жената бе стояла замислена.

— Иска ми се да имахме онези от Мариета — рече тя. В рамките на този неусетен момент тя изглеждаше почти невинна. Ръката й се пресегна и обви една от Кенитовите къдрици около пръстите си. Стряскаща беше нежността, с която тя погледна към замаяния мъж.

— А на мен ми се иска да бяхме намерили сандъчето с лекарства — със същия тон отвърна Уинтроу. — По-рано то винаги стоеше в каютата на първия помощник. В него имаше и церове, и инструменти, които биха ни били от голяма полза. Но никой не знае къде е изчезнало то.

Погледът на Ета потъмня, а лицето й се навъси.

— Никой? — студено повтори тя. — Винаги има някой, който знае нещо. Просто трябва да знаеш как да попиташ.

Тя рязко се надигна и вървешком изтегли ножа си от канията. Уинтроу веднага разпозна целта й. Са’Адар и двамата му телохранители се бяха отдръпнали, ала не бяха напуснали палубата.

Със закъснение жрецът се извърна към пристъпващата жена. Презрителният му поглед преля в изумление, защото острието преряза гърдите му. С възклик той залитна назад и погледна към разреза, изникнал в окъсаната му риза. Върху косматата гръд бе останала ивица, която бързо започваше да червенее. Двамата му телохранители се взираха в Ета, стиснала ножа в готовност за нов замах. Бриг и още един пират бяха застанали до нея. За момент всички останаха неподвижни.

За Уинтроу беше очевидно, че в този момент Са’Адар преценява ситуацията си. Раната му бе много болезнена, но не застрашаваше живота му. Ако бе възнамерявала да го убие, жената вече щеше да го е сторила. Какво искаше тя тогава?

Жрецът се спря на възмущение.

— Защо? — попита той и разпери ръце, за да покаже кървавата цепка. Едновременно с този жест мъжът се поизвърна към стоящите недалеч роби. — Защо ме нападаш? Какво съм сторил, освен да предложа помощта си?

— Искам корабното сандъче с лекарства — отвърна Ета. — Веднага.

— То не е у мен! — гневно възкликна Са’Адар.

Жената се раздвижи с бързината на котка. Острието на ножа й блесна, втора кървава цепнатина пресече първата. Този път Са’Адар стисна зъби и нито извика, нито отстъпи. Но Уинтроу забеляза какво усилие му струваше това.

— Тогава го намери — посъветва го тя. — Ти се хвалеше, че си организирал бунта, свалил робовладелеца. Ти крачиш сред робите и ги уверяваш, че си истинският водач, когото трябва да следват. Ако това е истина, то ти ще знаеш кои от хората ти са ограбили каютата на първия помощник. Те са взели сандъчето. Искам да ми го донесеш.

Отново настъпи тишина. Наистина ли Са’Адар и хората му си бяха разменили някакъв почти незабележим знак? Уинтроу не можеше да каже със сигурност. Възрастният жрец заговори, ала думите му звучаха някак нагласени.

— Можеше просто да ме попиташ. Аз съм смирен човек, свещенослужител на Са. За себе си аз не търся нищо, моята цел е единствено добруването на човечеството. Как изглежда това сандъче?

Погледът му попадна върху Уинтроу, устата му се изкриви в изкуствена усмивка.

Юношата запази неутрално изражение, докато отговаряше:

— Дървено. Ето толкова голямо. — Той показа с ръце. — Заключено. Върху капака му е прогорен образът на Вивачия. Вътре има лекарства, оперативни инструменти, игли и превръзки. Всеки, който го е отворил, веднага би разбрал какво е.

Са’Адар се обърна към онези, струпани на средната палуба.

— Чухте ли, братя мои? Някой от вас намирал ли е подобно сандъче? Ако е така, то нека го донесе. Не заради мен, разбира се, а заради нашия благодетел, заради капитан Кенит. Нека да му покажем, че ние умеем да проявяваме добро към онези, които са ни сторили добро.

Това беше толкова престорено… Уинтроу очакваше, че Ета ще го посече на място. Но тя изчакваше с необичайно търпелив вид.

Лежащият Кенит изрече съвсем тихо:

— Тя знае, че може да почака. Тя обича да убива бавно, в уединение.

Уинтроу сепнато погледна към пирата, ала той все така изглеждаше да лежи почти в несвяст; лицето му бе отпуснато. Лека усмивка потрепваше върху устните му.

Юношата доближи два пръста до гърлото му. Пулсът се усещаше равномерен и ясен, но кожата пламтеше от треска.

— Капитан Кенит? — тихо попита той.

— Това ли е? — долетя гласът на жена. Бившите роби пристъпиха встрани, за да й направят път. Уинтроу се изправи. Робинята наистина носеше лекарското сандъче. Капакът му бе строшен, но въпреки това младежът веднага го разпозна.

Момчето не пристъпи напред, а изчака жената да го донесе пред Ета. Това беше битка между нея и Са’Адар; Уинтроу си беше навлякъл достатъчно от злобата му.

Ета сведе очи, за да погледне в кутията, оставена пред нозете й. Тя не си направи труда да се привежда, а отново подири погледа на Са’Адар. И изсумтя презрително.

— Аз не обичам игричките — тихо рече тя. — Но когато бъда принудена да играя, винаги се уверявам, че ще победя.

Погледите им останаха вкопчени. Никой от двамата нямаше намерение да отстъпва. Страните на жената трепнаха, раздвижени от озъбването.

— Сега разкарай отрепките си от палубата. Вървете в трюма и затворете капаците след себе си. Точно сега не искам нито да ви виждам, нито да ви чувам или да търпя смрадта ви. И ако наистина си толкова мъдър, колкото се изкарваш, това ще е последният път, в който ще си привлякъл вниманието ми. Разбра ли?

Пред очите на Уинтроу възрастният жрец допусна грешка. Той отметна глава, макар че дори и тогава ръстът му отстъпваше пред този на Ета. С хладно веселие в гласа Са’Адар попита:

— Да разбирам ли, че ти, а не Бриг, командваш на борда на този кораб?

Ако между Бриг и Ета бе съществувало някакво съперничество, този му ход щеше да се е проявил като ловък. Но младият пират само отметна глава в шумен смях, а ножът на Ета за трети път полетя към гърдите на свещеника. Този път той извика и залитна назад: раната бе по-дълбока.

Жрецът притисна длан към окървавените си гърди. Ета се усмихна мрачно:

— Според мен всички разбираме, че аз командвам теб.

Един от задрасканите лица гневно пристъпи напред. Ножът се стрелна към него; робът се стовари на колене, сграбчил корема си. Вивачия извика задавено заради поредната кръв, пролята върху палубата. Нейният възклик се примеси с израза на ужас, долетял от освободените роби. Чувството, което изразяваха тези прояви, бе усетено от Уинтроу с далеч по-голяма острота. И въпреки това той не можеше да откъсне очи от случващото се. Са’Адар потърси закрила зад другия си телохранител, който на свой ред бе започнал да отстъпва от въоръжената жена. Никой от останалите роби не понечи да защити свещеника: те се дистанцираха от него.

— Едно нещо да е ясно! — отекнаха думите на Ета, звънки като отклика на наковалня. С окървавения нож тя съумя да впримчи в размах целия кораб, а също и всяко обърнато към нея лице, без значение дали татуирано. — Няма да търпя хора, които заплашват спокойствието и добруването на капитан Кенит. Ако не искате да си имате работа с мен, съветвам ви по никакъв начин да не ми давате основания. — Сега тя продължи по-тихо. — Нещо, което е съвсем просто. Сега се махайте.

Този път бившите роби изчезнаха в трюма като оттичаща се вода. Само след мигове на палубата останаха единствено пиратите и онези от робите, които Ета бе избрала да удържат любимия й.

Въпросните избраници я наблюдаваха със смесица от почит и ужас. Уинтроу подозираше, че те окончателно са преминали на нейна страна и са готови да я следват навсякъде. Оставаше единствено да се види точно колко ожесточен враг бе придобила тя в лицето на Са’Адар.

Ета пое обратно, при което погледът й срещна този на Уинтроу. Станалото току-що бе целяло да респектира не само Са’Адар, но и него. Ако Кенит умреше в ръцете му, мъстта на Ета щеше да бъде страховита. Той бавно си пое дъх, докато тя се приближаваше към него, понесла сандъчето.

Юношата го взе мълчаливо, постави го върху дъските и умело започна да преглежда съдържанието му. Част от него липсваше, но по-голямата беше налице. С огромно облекчение той откри плод от куази, съхранен в спирт. Той си помисли с горчилка, че баща му не си беше направил труда да заръча използването на това лекарство за него. Тази мисъл бе последвана от друга: ако плодът бе използван тогава, при отрязването на пръста, сега Уинтроу нямаше да разполага с него. Затова той сви рамене в отговор на прищевките на съдбата и се зае да подрежда новите си инструменти. Кухненските ножове юношата постави настрана, заменяйки ги с далеч по-подходящите скалпели. Последва ги трион за кости. Три игли се сдобиха с нишка, изплетена от собствените Кенитови кичури. Импровизираният конец леко се нагъна във формата на къдриците, към които бе принадлежал. Накрая Уинтроу прибави кожен ремък с пръстени, с който да пристегне крайника.

Това беше всичко. Той погледна за последен път към приготвените инструменти, сетне повдигна очи към Ета.

— Бих искал да се помолим. Няколко мига биха могли да се отразят добре на всички ни.

— Започвай операцията — сухо нареди тя и отново стисна устни. Цялото й лице изглеждаше сковано.

— Обездвижете го — каза Уинтроу в отговор, обръщайки се към робите. И неговият глас прозвуча грубо. Интересно дали и неговото лице беше пребледняло като нейното? Презрението, с което жената се отнасяше към него, породи приплам на гняв. Юношата се постара да го превърне в решителност.

Ета коленичи край главата на любимия си, но не го докосна. Двама мъже хванаха здравия му крак и го притиснаха към палубата. Още двама щяха да отговарят за ръцете. Бриг се опита да хване главата на Кенит, ала капитанът я изтръгна от захвата му и повдигна глава, втренчвайки се в Уинтроу.

— Сега ли? — попита той, гневен и раздразнен, с разширени очи. — Сега ли?

— Да — отвърна момчето. — Приготви се.

Подир това то се обърна към Бриг.

— Дръж главата му здраво. Сложи длани на челото му и го притисни към палубата с цялата си тежест. Колкото по-малко се мята, толкова по-добре.

Кенит сам отпусна глава и затвори очи. Уинтроу отметна одеялото, покривало чукана, при което лъхна зловоние: само в течение на няколко часа от последния преглед раната бе съумяла да се влоши допълнително. Гнойният оток бе изопнал кожата болезнено. Плътта бе придобила сиво-синкав оттенък.

Най-добре да започне сега, докато все още му оставаше смелост. Той се постара да не мисли, че собственият му живот е обвързан с успеха на тази операция. Не мислеше и за болката на Кенит, докато пристягаше ремъците — трябваше да се съсредоточи върху качеството на работата си. Болката не беше от значение.

Последния път, когато Уинтроу бе наблюдавал подобна манипулация, бе го обгръщала атмосфера на спокойствие. Сред запалени свещи и благовония Са’Парт се бе подготвил с молитва и напеви. Тук единствената молитва бе произнесена от мисълта на юношата. Са, дари ме с милостта си, дай ми от силата си. За милост той молеше по време на вдишване, а за сила апелираше с издишването. Това редуване успокои разтуптяното му сърце. Умът му се изясни; тази острота се предаде и на сетивата му. Едва след миг той осъзна, че Вивачия се е сляла с него, по-дълбоко от който и да е друг път. Чрез нея той усещаше Кенит, макар и смътно.

С любопитство юношата изследва тази странна връзка. Струваше му се, че съвсем глухо долавя нещата, които тя изрича към Кенит. Тя го напътстваше към смелост, обещаваше, че ще му помага. За момент Уинтроу бе споходен от ревност и изгуби съсредоточението си.

Милост и сила, напомни му корабът. Той възобнови ритмичността, прокара кожения ремък през халките и пристегна бедрото.

Кенит изрева от болка. Макар и притиснат от петима, той пак успя да отлепи гръб от палубата. Засъхналата кора върху раната се разкъса; от нея се изляха течности, чието зловоние веднага започна да отравя въздуха. С вик Ета се хвърли върху гърдите на Кенит, за да го задържи.

Недостигът на дъх сложи край на вика; настъпилата тишина бе ужасяваща.

— Хайде, режи, да те вземат мътните! — изпищя Ета. — Приключвай!

Уинтроу бе застинал на колене, парализиран от изблика на агония. Усещането го бе обгърнало като ледена вълна, шокиращо с настойчивостта и дълбочината си. Остротата на изпитваното от ранения нахлу през връзката между кораба и Уинтроу, карайки юношата да изгуби същината си. Той можеше само глупаво да се взира в курвата и да се чуди защо тя му причинява това.

Кенит си пое нов накъсан дъх и отново закрещя. Жежкостта на този вик сепна вледенения Уинтроу. За един момент той беше никой и нищо, сетне се превърна във Вивачия и едва накрая отново стана себе си. И залитна напред, притискайки длани към палубата, за да извлече същината си от нейните дъски. Вестрит, да, той принадлежеше на рода Вестрит; казваше се Уинтроу Вестрит; момчето, обречено да стане жрец…

Кенит потръпна и се отпусна неподвижно. Сред настъпилия покой Уинтроу успя да намери себе си и да се вкопчи в това разбиране. От някакво място молитвата продължаваше. Милост. Сила. Това беше Вивачия, успокояваща дъха му. Той успя да се овладее. Ета продължаваше да ридае и сипе ругатни. Тя лежеше върху гърдите на Кенит, едновременно за да го притиска и прегръща.

Уинтроу не обърна внимание на думите й.

— Дръжте го здраво — процеди той и пипнешком взе нож. Вече бе разбрал какво се иска от него: бързина. Бързината носеше най-голямо значение, защото подобна болка можеше да се окаже непосилна. Ако юношата имаше късмет, щеше да е приключил с отстраняването преди Кенит да се е свестил.

Той допря лъскавото острие до подутата плът и прокара ръба му. Нищо не би могло да го подготви за последвалото усещане. Някога в манастира той бе помагал в почистването на месото. Неприятно, но наложително задължение. Той бе разрязвал застинало месо, вече окачено. Тялото на Кенит беше живо. Неговата възпалена мекота отстъпваше пред метала, но бързаше да го обгърне, разгневена от отстъпчивостта си. И приливът на кръв бързаше да скрие стореното. Наложи се юношата да сграбчи чукана. Плътта там беше особено възпалена, пръстите потънаха с лекота. Месото под ножа се движеше, мускулите потрепваха и се гърчеха при разкъсването си. А кръвта не спираше да се излива настойчиво. Само след мигове дръжката на ножа вече лепнеше. Локвата под раздробения крайник вече достигаше робата на Уинтроу.

Момчето зърваше сухожилие, лъскави бели ивици, които изчезваха подир острието на скалпела. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, преди острието да срещне неотстъпчива за него кост.

Младият жрец захвърли ножа, обърса ръце в дрехата си и извика:

— Трион!

Някой пъхна дръжката в ръката му; Уинтроу побърза да я сграбчи. Би било отвратително да зарови назъбения метал в раната — и въпреки това той стори именно това. И започна да прокарва триона напред-назад. Разнеслият се звук бе отвратителен: влажно стържене.

Кенит отново се раздвижи с изквичаване. Той удари тила си, а гърдите му започнаха да се извиват, напук на притискащата ги тежест. Уинтроу се напрегна, готов за новия прилив на болка, ала този път Вивачия не допусна агонията да се разпростре до него. В този момент юношата не разполагаше с време да се замисля за начина, по който тя бе сторила това. Дори не му оставаше време да изпитва благодарност. Той продължаваше да влага натиск зад триона, ожесточен натиск. Кръв покриваше палубата, ръцете и гърдите му. Момчето дори можеше да вдиша вкуса й.

Съпротивата на костта свърши неочаквано; зъбите на триона сега се врязваха директно в плътта. Уинтроу рязко го издърпа, захвърли го и отново подири нож. Кенит издаваше звуци, които вече дори не приличаха на крещене. Последва влажен звук.

Юношата долови киселата миризма на повърнато.

— Не му позволявайте да се задави! — нареди той. Ала повърналият не беше Кенит, а един от мъжете. — Дръж го здраво! — извика Уинтроу, продължаващ да сече. Той спря почти в последния момент, за да промени ъгъла на рязане. Това му предостави кожа, с която да зашие раната. Сега той можеше изцяло да отдели крака.

Той погледна към делото си. Това не беше купено за вечеря парче месо, а жива плът. Несправедливо освободени, мускулите се гърчеха спазматично. Срязаната кост укорително се взираше насреща му. Отвсякъде капеше кръв. Уинтроу се почувства уверен, че е убил пирата.

Недей да мислиш това, предупреди го Вивачия. Следващата й мисъл бе почти умоляваща. Не го принуждавай да вярва в това. Точно сега, докато сме свързани, той трябва да вярва онова, в което вярваме ние. Той няма друг избор.

Окървавените ръце на Уинтроу откриха бутилката с кората от плода. Той бе чувал отлични отзиви за силата на този цяр, ала количеството изглеждаше тъй нищожно… Той отпуши бутилката и се постара да налива пестеливо, да остави и за утрешната болка. Парчетата кора запушиха гърлото. Юношата тръсна шишето, разливайки неравномерно. На местата, където покапа от зеленикавата течност, болката веднага се успокои. Уинтроу знаеше това, защото можеше да го усети през Вивачия. Когато отново постави тапата, в бутилката бе останало по-малко от половината съдържание.

Той стисна зъби и се зае да нанася лекарството равномерно върху раната. Внезапното изчезване на болката донесе със себе си смайване. Едва при изчезването й той осъзна количествата мъчение, преливащи извън удържащото старание на Вивачия. Нейното облекчение се смесваше с това на пациента.

Уинтроу се опита да си припомни всичко, което бе сторил Са’Парт по време на своята ампутация. Целителят бе привързал краищата на кървящите артерии, бе ги нагънал, за да ги запуши. Юношата се постара да стори точно това. Той се чувстваше уморен и объркан. Искаше просто да се махне от кървавата гледка. В момента му се искаше единствено да избяга, да се свие някъде и да подири укритието на забравата. Въпреки това той си наложи да продължи.

Със свободната кожа той покри раната. Наложи се да поиска от Ета да изтръгне още коса и да му приготви игли. Кенит лежеше неподвижно, дишащ шумно. Мъжете започнаха да отпускат захвата си, но Уинтроу ги спря.

— Не го пускайте още. Ако той започне да се мята по време на зашиването, може да разкъса кожата.

Парчето не покриваше съвсем чисто; наложи се Уинтроу да опъва кожата на някои места. След като приключи с това, той обгърна новата рана с бинтове и над тях пристегна копринени превръзки. Въпреки това кръвта продължаваше да попива, без да обръща внимание на слоевете.

Най-сетне, приключил, младият жрец отново обърса ръце в робата си и посегна да освободи ремъка. Почти веднага след отделянето му превръзките започнаха да червенеят още по-бързо. При тази гледка на Уинтроу му идеше да изреве от нерви. Колко кръв имаше този човек? Как можеше той да е изгубил толкова, а въпреки това да остава вкопчен в живота? Момчето се зае да прибави още ивици плат, като през цялото време сърцето му трепереше от ужас.

— Готов съм. Местете го.

Ета повдигна глава от гърдите на пирата, с пребледняло лице. За момента, в който погледът й попадна на отрязаното парче, мъката накара устата й да трепне. С видимо усилие жената се овладя.

— Донесете носилката — обърна се тя към мъжете. В очите й все още блестяха сълзи.

Пренасянето премина напрегнато. Първо трябваше да преодолеят стълбицата на носовата палуба. След това ги предизвикаха тесните коридори на офицерските помещения. Всеки път, когато дръжките на носилката се удареха в някоя от стените и Кенит се раздвижеше, Ета настръхваше.

Докато го пренасяха върху кревата на най-сетне достигнатата каюта, Кенит отвори очи за момент и избълнува:

— Моля те, моля те, ще бъда добър, обещавам. Вече ще слушам.

Ета се навъси тъй мрачно, че всички останали побързаха да сведат очи. Уинтроу бе сигурен, че никой от тях няма да спомене за избълнуваните думи.

Вече отпуснат върху леглото, Кенит отново се успокои. Моряците и робите побързаха да напуснат каютата.

Уинтроу не ги последва веднага. Под навъсения поглед на Ета той измери пулса на болния — най-напред върху китката, сетне в шията. Подир това той се приведе към пирата и се опита да му вдъхне увереност: допря лепкавите си пръсти върху лицето на Кенит и отправи молитва към Са. През това време Ета се зае да поставя чисти кърпи под превързания чукан.

— Сега какво? — глухо попита тя, когато Уинтроу се отдръпна.

— Сега ще чакаме и ще се молим — отвърна момчето. — Това е всичко, което е по силите ни.

Жената изсумтя презрително и протегна ръка към вратата. Уинтроу излезе.

 

 

Палубата й изглеждаше отвратително. Попилата в нея кръв се усещаше като бреме.

Вивачия бе притворила очи, за да процежда блясъка на залязващото слънце. Тя усещаше Кенит в каютата му, усещаше бавното изтичане на кръвта му. Лекарството бе удавило болката, ала нейната заплаха продължаваше да се усеща загатната. Всяко вдишване я приближаваше. Макар че Вивачия все още не усещаше агонията, тя можеше да долови огромните й мащаби. Това я караше да я очаква с отвращение.

Уинтроу сновеше сред палубата, за да прибере и почисти. С едно неизползвано парче превръзка той почисти ножовете и иглите, а триона попи внимателно. Той се възползва от прибирането, за да подреди сандъчето. Ръцете и лицето си той бе измил от кръвта, ала робата му все още оставаше подгизнала от червенина.

Той обърса шишенцето с лечебен плод и провери съдържанието.

— Не е останало много — промърмори той. — Но това е без значение. Съмнявам се, че Кенит ще доживее да изпита нужда от остатъчното съдържание.

Уинтроу прибра и нея в сандъчето, след което се обърна към парчето крак. Със стиснати зъби юношата се приведе и го взе. То представляваше отрязано коляно, необичайно леко в ръцете му.

— Струва ми се, че върша нещо нечисто — обърна се Уинтроу към Вивачия. Въпреки това той се доближи до борда и хвърли парчето.

В следващия миг той отскочи назад с вик, защото главата на белезникавата змия разкъса морската повърхност и налапа парчето още по време на полета му. Със същата бързина чудовището изчезна.

Треперещият Уинтроу отново се приближи до перилото и се вкопчи. Той остана там, загледан в дълбината, дирещ да зърне някакво издайническо раздвижване.

— Откъде е знаело? — дрезгаво изрече той. — Чудовището изчакваше, то изяде парчето още във въздуха. Откъде е знаело?

Преди Вивачия да успее да отговори, момчето продължи.

— Аз мислех, че моряците са го прогонили. Какво иска то, защо ни следи?

— То чува двама ни с теб. — Гласът на Вивачия бе тих, предназначен единствено за него. Бившите роби бяха започнали да излизат на палубата, но никой не се приближаваше до носа. Змията бе изникнала и изчезнала тъй бързо и безшумно, че появата й бе останала незабелязана. — Не зная как и не мисля, че то разбира изцяло какво мислим, но все пак разбира достатъчно. Що се отнася до това какво иска, ти току-що му го даде. То иска да бъде нахранено, нищо повече.

— Може би трябва сам да се хвърля в челюстите му. Да спестя на Ета труда.

Той говореше шеговито, ала изреченото криеше неподправено отчаяние.

— Ти изричаш неговата мисъл, а не своята. То иска от теб храна. Вярва, че ние му дължим прехрана, и не се свени да ти внушава да го нахраниш със собствената си плът. Не се вслушвай.

— А ти откъде знаеш какво то мисли и иска? — Изоставил работата си, Уинтроу се приближи до фигурата. Вивачия се обърна към него. Умората, изникнала върху лицето му, го караше да изглежда по-зрял. Тя не бе сигурна колко точно да разкрие пред него; в крайна сметка реши, че не би имало смисъл да укрива. Така или иначе щеше да настъпи момент, в който той щеше да узнае.

— С него сме близки — рече тя и сви рамене в отговор на смаяния поглед. — Така го усещам. Връзката не е толкова силна, колкото тази между нас, но е неоспорима.

— Това е нелепо.

Вивачия отново сви рамене, сетне рязко промени темата.

— Трябва да престанеш да вярваш, че Кенит ще умре.

— Защо? Да не искаш да ми кажеш, че той също е роднина и че умее да усеща мислите ми?

В думите му се долавяше горчилка. Ревност? Тя се опита да не извлича доволство от тази проява, но все пак не можа да се въздържи да не го подразни.

— Твоите мисли? Не. Тях той не може да усети. Той усеща мен. Той се обръща към мен, а аз към него. Двамата усещаме присъствието си. Далечно, разбира се. Аз не съм го познавала достатъчно дълго, за да усетя връзката по-силно. Кръвта, която той проля върху палубата, създава връзка по начин, който не мога да обясня. Кръвта е памет. И когато твоите мисли влизат в съприкосновение с моите, те също докосват и мислите на Кенит. Аз се старая да не допускам страховете ти до него, ала това изисква от мен усилие.

— Ти си свързана с него? — бавно запита Уинтроу.

— Ти ме помоли да му помогна. Помоли ме да му дам сила. Нима си очаквал, че бих могла да сторя това, без да осъществя връзка с него? — попита тя. Чувстваше се възмутена от неодобрението му.

— Явно не съм се замислял за този аспект — неохотно отвърна момчето. — И сега ли го усещаш?

Вивачия се замисли. И леко се усмихна.

— Да, по-силно и по-ясно. — В следващия момент усмивката напусна лицето й. — Може би това се дължи на отслабването му. Мисля, че той вече няма сили да се държи отделен от мен.

Фигурата отново се съсредоточи върху Уинтроу.

— Твоята вяра в смъртта му е като тегнещо проклятие. Трябва да промениш увереността си и да повярваш, че той ще оцелее. Неговото тяло силно се вслушва в ума му. Дай му от силата си.

— Ще опитам — промърмори юношата. — Макар да ми е трудно да се убеждавам в нещо, което смятам за лъжа.

— Уинтроу… — с укор изрече тя.

— Да, разбрах.

Той отпусна ръце върху перилото и се загледа в хоризонта. Пролетният ден бавно се превръщаше в здрач. Цветът на небето потъмняваше, за да се слее с по-тъмния син оттенък на водите. Вече бе трудно да се направи разлика между море и небе.

Уинтроу бавно започна да се оттегля в себе си, да отделя вниманието си от съзираното, докато очите му не се затвориха сами, ненужни. Дишането му стана равномерно и дълбоко, почти спокойно. В любопитството си Вивачия се обърна към връзката, която ги обединяваше, опитвайки се да разчете мислите и чувствата му, без да го притеснява с присъствието си.

Той веднага усети раздвижването й. Ала вместо да реагира с раздразнение на това нахлуване, Уинтроу я приветства. Сега тя можеше да проследи цялото движение на мислите му. Са се проявява във всеки живот, всеки живот е проява на Са. Тя веднага разбра, че Уинтроу е избрал думи, в които вярва с цялата си същина. Той вече не се съсредоточаваше върху здравето на Кенит. Вместо това той изтъкваше, че докато Кенит е все още жив, неговият живот му е даден от Са и споделя вечността на Бога. Нямаше край, обещаваха думите му. Животът не свършваше. Тя откри, че споделя увереността му. Нямаше окончателна чернота и край на съществуването, от които да се страхува. Имаше промени и осакатявания, ала тези неща също бяха част от живота: промяната бе неговата същина. Никой не биваше да противостои на промяната.

Вивачия се обърна към Кенит, споделяйки тази мисъл с него. Животът продължаваше. Загубата на един крак не беше край, а само част от пътя. Докато животът все още пулсираше в гърдите, съществуваха всякакви възможности. Кенит не биваше да се страхува. Той можеше да се отпусне. Всичко щеше да бъде наред. Сега той можеше да си почива. Просто да почива.

Тя почувства топлотата на благодарността му. Напрегнатите мускули на лицето и гърба му се отпуснаха. Кенит си пое дълбок дъх и бавно го изпусна.

Но следващ дъх той не пое.