Робин Хоб
Безумният кораб (33) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и първа
Затишието

— Малта, с пудрата си прекалила. Приличаш на привидение — укори я Кефрия.

— Не съм използвала и прашинка — промълви момичето. Девойката седеше пред огледалото прегърбена, втренчена в отражението си. Прическата й не беше готова дори наполовина. Иззад стъклото се взираше уморена слугиня в края на работния си ден, а не дъщерята на Търговски род, която днес вечерта щеше да бъде представена пред обществото.

Кефрия й съчувстваше. При влизането си тя бе очаквала да завари дъщеря си потръпваща от вълнение. Вместо това девойката имаше съкрушен вид: прекалено много неща й се бяха струпали през изминалата година.

Искаше й се да бе могла да предпази поне отчасти детето си от тези мъки. И най-вече й се искаше предстоящият бал да можеше да протече по начина, по който и двете си го бяха представяли. Защото Кефрия също бе мечтала за гордия момент, в който дъщеря й ще пристъпи прага на Търговската зала с баща си под ръка, за да бъде представена официално. Този момент щеше да бъде съвършен, съпътстван с рокля и бижута, достойни да указват началото на един нов период от живота.

А вместо това тя трябваше да облече дъщеря си в заместител, съшит от предишни тоалети. Единствените бижута на Малта щяха да бъдат онези, подарени й от Рейн, без никакъв спомен от баща й. Мъчително във всеки един смисъл. Но какво друго можеха да направят?

Липсата на алтернативи по никакъв начин не смекчаваше болката.

Кефрия забеляза, че образът й е започнал да свъсва вежди. С усилие на волята тя заглади лицето си.

— Зная, че ти не можа да спиш миналата нощ, но очаквах, че ще легнеш да си починеш след обяда. Не си ли почива?

— Опитах да поспя, но не можах. — Малта се приведе към огледалото и започна да щипе бузите си, за да им придаде цвят. Тя отново се загледа в образа си. — Майко, някога случвало ли ти се е да погледнеш към себе си и да се зачудиш дали в тебе няма още някой?

— Дали ми се е случвало…? — объркано попита Кефрия и взе четката за коса. Под претекста на сресване тя докосна челото й. Но температура нямаше. Напротив, кожата й бе хладна.

Тя повдигна косите на дъщеря си, за да започне да ги подрежда.

— Не забравяй да си измиеш тила — напомни Кефрия. — Това синина ли е?

И жената се приведе да разгледа бледосинкавото петно. Под допира й Малта трепна.

— Боли ли?

— Не точно. По-скоро усещането е дразнещо. Какво е? — Девойката извърна глава, но не можа да види белега.

— Сиво-синя драскотина, колкото нокът. Да не би да си се ударила, когато припадна?

Малта разсеяно се навъси.

— Най-вероятно… Много ли личи? Трябва ли да го напудря?

Кефрия вече посягаше към талка. Още след първия допир петънцето изчезна.

— Вече няма да се вижда — успокои жената. Малта отново се взираше в огледалния си образ.

— Понякога ми се струва, че не зная коя съм — рече тя с тих, но напрегнат глас. — Вече не съм глупавото момиченце, което няма търпение да порасне.

Малта прехапа устна и поклати глава към образа си.

— Опитвам се да бъда отговорна и да науча всички онези неща, на които вие се опитвате да ме научите. Част от мен знае, че те са важни. Но истината е, че мразя цялото това жонглиране с числа и неспирно отлагане на дългове. Това също не съм аз. Понякога си мисля за Рейн или за някой друг млад мъж, сърцето ми трепва и аз решавам, че стига въпросният да стане мой, аз ще стана щастлива. Но само няколко минути по-късно това ми се струва престорено, неистинско — както момиченцата си играят на майки с куклите си. Или по-лошо: откривам, че искам даден мъж, защото той е онова, което аз бих искала да бъда… ако в това изобщо има някакъв смисъл. Когато се опитвам да разбера коя съм в действителност, чувствам единствено умора и някаква тъга, която не може да бъде изразена в сълзи. А когато се опитам да спя и засънувам, виденията ми се виждат чужди. Те ме преследват и наяве: откривам, че разсъждавам с чужди мисли. Или поне такова е усещането. На тебе случвало ли се е нещо подобно?

Кефрия слушаше смаяна: никога преди дъщеря й не бе се изразявала по такъв начин. С пресилена усмивка тя отвърна:

— Ти си прекалено изнервена, мила, и вълнението кара мислите ти да изглеждат особени. Когато пристигнем на бала, ще се разведриш, ще видиш. Този прием ще бъде неповторим, безпрецедентен, какъвто градът ни никога не е виждал. — Жената поклати глава. — Трябва да призная, че нашите собствени затруднения ми изглеждат незначителни, когато си помисля за ставащото в Бингтаун. Ние сме притиснати в собственото си пристанище от калсидски галери, които твърдят, че са дошли с единственото намерение да придружават сатрапа. Самият сатрап и по-голямата част от свитата му гостуват у Давад Рестарт. Владетелят също ще присъства на бала тази вечер, заедно с няколко от съветничките си. Дори този факт сам по себе си ще влезе в историята. Дори онези, които най-разпалено се противят на Джамаилия, ще се опитват да разговарят с него. Някои казват, че ние сме на прага на война, ала самата аз предпочитам да мисля, че сатрапът възнамерява да поправи несправедливостите, които изтърпяхме. Иначе защо ще пътува толкова далече?

— И защо ще довежда със себе си толкова много калсидци? — кисело се усмихна Малта.

— Тяхното присъствие цели да го защитава от пирати — отвърна Кефрия.

Дъщеря й звучеше прекалено цинично за момиче на тези години. Дали Кефрия и майка й не бяха отговорни за това? Дали техните настоявания за дисциплина, техните уроци и задължения не бяха разрушили непримиримото момиче, за да го заменят с тази уморена песимистка? Това съмнение смути сърцето й по особено неприятен начин.

— Другият кораб беше ли допуснат до брега? Онзи с благородниците? Чух, че новодошлите били много недоволни от задържането му. Много от тях заявявали, че на борда му има техни роднини.

— Корабът остана, но благородниците получиха разрешение да слязат на брега с лодки. Много от тях бяха болни или ранени заради сраженията с пиратите. Разбираемо беше да ги допуснем до брега. А и както самата ти каза, много от тях имат роднини тук. Те не са калсидски наемници. Какво лошо биха могли да сторят?

Малта поклати глава.

— Нищо повече от онова, което техните роднини вече сториха. След цялата онази паника, която появата на корабите предизвика, очаквах, че ще проявяваме по-голяма предпазливост. Ние прекарахме целия ден в разнасяне на кофи. Да не говорим за часовете напрегнато незнание, през които изчаквахме да разберем какво се случва в действителност.

Кефрия не искаше да си спомня за този ден.

— Поне до кръвопролитие не се стигна. Нашите кораби бяха заели позиция пред пристанището, а калсидските галери изчакваха край входа на залива. Радвам се, че и двете страни проявиха разумност.

— Майко, ти забравяш, че от тяхната поява насам търговията е застинала. А обменът на стоки е изключително важен за града ни. При удушаването не се пролива кръв, но жертвата пак умира.

— Калсидците пропуснаха Кендри в пристанището — изтъкна Кефрия. — С твоя годеник на борда.

— И отново затвориха блокадата след него. Ако аз бях капитан на Кендри, изобщо нямаше да доближа залива при подобни условия. Те го пуснаха, за да могат да притиснат още един жив кораб. Ти сама знаеш как се страхуват те от нашите кораби, откакто Офелия се опълчи на една от техните галери. — Очите на Малта заблестяха, но не от веселие.

— Давад Рестарт ни обеща, че ще се погрижи ти да бъдеш представена лично на сатрапа и неговите придружители. Това е голяма чест. Не една матрона ще ти завиди за тази възможност. Но аз смятам, че след появата на Рейн ти няма да обръщаш внимание на сатрапа. Купрусови винаги са знаели как да се облекат, за да изпъкват. Сигурна съм, че твоят годеник ще изглежда смайващо. Всички останали девойки ще ти завиждат. Повечето млади дами прекарват първия си официален бал в танци с бащи, чичовци и братовчеди. Или смирено стоят край останалите жени от семейството си, както беше с мен.

— Бих заменила и Рейн, и сатрапа за едничък танц с татко — отбеляза Малта. — Иска ми се да имаше нещо, с което да го доведа у дома. Нещо различно от това безкрайно чакане.

Известно време тя стоя неподвижна, вперила поглед напред. Неочаквано тя се облегна назад, присвивайки очи.

— Изглеждам отвратително. От седмици не съм се чувствала отпочинала, сънят не ми носи удовлетворение с глупавите си видения. А аз нямам намерение да отида на бала си в подобен вид — той е прекалено важна възможност. Може ли да използвам от твоя руж, майко? И имаш ли да ми дадеш нещо, което да накара очите ми да блестят?

— Разбира се.

Кефрия едва не се замая от облекчение. Тази Малта тя познаваше добре.

— Веднага ще ти ги донеса, а ти довърши прическата си. Освен това е крайно време и аз да започна да се приготвям. Давад няма да може да ни изпрати каретата си, защото с нея ще заведе гостите. Но двете с баба ти събрахме пари да наемем кола. Тя скоро ще пристигне; добре ще е по това време ние да сме готови.

— Ще бъда готова — решително отвърна Малта. Но по тона й не личеше, че тя говори за грим и тоалети.

 

 

Плановете на Серила се бяха объркали по възмутителен начин. Не само младите благородници от втория кораб бяха успели да се прокраднат на брега: със себе си те доведоха остатъка от свитата на сатрапа. Единственото положително в случая бе, че багажът на Серила също бе пренесен на брега.

Със стъпването им на сушата нейният контрол над сатрапа изчезна, а на всичкото отгоре той се възстановяваше смайващо бързо. Един целител бе заявил, че владетелят се възстановява добре, и бе похвалил усилията на Серила. Косго все още вярваше, че тя е спасила живота му, ала завръщането на Кеки и любимите му наркотици бързо топяха благодарността му. За това несъзнателно спомагаше и домакинът им, който гощаваше сатрапа с всевъзможни деликатеси и се грижеше непрекъснато да го забавлява.

Именно завърналата се жизненост на сатрапа бе причина за провалените й планове. Налагаше й се да зареже предишните си намерения и да импровизира според обстоятелствата. Подписаният от Косго документ почиваше в ръкава на една от роклите й; самата Серила не бе отваряла дума за него. Впоследствие един от Търговците я беше запитал за въпросното пълномощно, а тя усмихнато го увери, че след като сатрапът е оздравял, от документа няма да има нужда. Самият Косго явно бе забравил за съществуването му.

Беше насрочено почетно събрание на Търговския съвет: Серила се надяваше, че ще успее да измени обстоятелствата в своя полза преди настъпването му. Но за момента й оставаше единствено да изчаква.

Тя гледаше през прозореца на стаята, в която Търговецът Рестарт я бе настанил. Всичко тук й напомняше, че се намира в провинцията. Градината имаше неподдържан вид. Самата стая, макар обширна, бе обзаведена по старомоден начин и изпълнена с онази специфична миризма на необитаемост. Спалното бельо миришеше на кедров сандък и билки против молци, а завесите биха накарали баба й да си спомни за младостта. Леглото беше смущаващо високо — Серила подозираше, че тази му особеност цели да предпазва спящите от плъхове и подобни гризачи. Вместо в специална ниша, нощното гърне стоеше направо под леглото. Слугините й носеха топла вода само два пъти на ден; в стаята нямаше пресни цветя. Съветничките бяха получили само една камериерка, която Кеки бе окупирала още от самото начало, така че Серила трябваше да се оправя сама. Но пък това я устройваше. Тя нямаше желание да допуска някаква непозната в стаята си.

Освен това Серила не беше избрала да изучава Бингтаун заради неговите изтънчени удобства. Не, уникалното на този град се съдържаше в способността му да оцелее там, където мнозина други бяха погинали. В нито един от историческите документи тя не беше намерила задоволително обяснение на този феномен. Защо точно този град не само бе оцелял, но продължаваше да процъфтява и до днес? Какво го различаваше от останалите нещастни опити? Някаква специфична особеност на първите заселници, избраното от тях място или просто щастливо стечение на обстоятелствата? Тук имаше мистерия, която трябваше да бъде разкрита.

Бингтаун представляваше главното населено място на Прокълнатите брегове. Обгръщаше го мрежа от малки селца и ферми, но въпреки това годините не бяха донесли очакваното му разрастване. Дори пристигането на имигрантите от Трите кораба бе повишило населението само временно. Семействата тук бяха малки, с не повече от четири деца. Приливът на новодошлите спекуланти и доведените от тях роби заплашваше да замени предишните жители. А това разрастване не беше приветствано.

През цялото това време градът не беше се разгърнал към околните територии. Твърдеше се, че те са прекалено блатисти; че разораването на привидно подходящо поле го превръща в тресавище. Това бяха основателни и понятни причини. И въпреки това Серила таеше подозрението, че в случая има и нещо друго.

Ето, например, така наречените Дъждовни Търговци. Що за хора бяха те?

Те не се споменаваха, поне не и с това наименование, в никоя харта на предишните сатрапи. Дали не ставаше дума за група Търговци, които са се отделили от крайбрежния град? Или за някакви местни жители, смесили се с колонистите? Защо те никога не биваха обсъждани открито. Никой не беше чувал за град, разположен някъде по Дъждовната река, и все пак такъв трябваше да има. Най-скъпите бингтаунски стоки винаги биваха лаконично определяни като Дъждовни. Серила бе убедена, че двете тайни са свързани. Годините из библиотеки и архиви не бяха я доближили до тайната.

Но сега тя се намираше в самия Бингтаун. Или поне в предградието му.

През клоните на дърветата прозираха светлините на града. Градът, който тя така копнееше да разгледа. Но от пристигането им насам домакинът им бе настоял, че те се нуждаят от почивка.

Серила подозираше, че Търговецът Рестарт прави това по-скоро с оглед на собствения си интерес, отколкото от загриженост за владетеля и неговата свита. Докато сатрапът и съветничките му гостуваха в този дом, тяхното присъствие се превръщаше в повод за постоянни посетители. А по занемареното състояние на стаята си жената можеше да прецени, че домакинът им не се е ползвал с подобна популярност от много години насам.

Въпреки това тя с готовност приемаше посетители — и Търговци, и новодошли. Всеки наченък на познанство, всяка жена, която тя успееше да замае с умело вмъкнатите думи за дворцовия живот в столицата, се превръщаха в поредната опора за новия й дом. Защото Серила възнамеряваше да остане тук. Може би тя бе изгубила възможността да се сдобие с влияние, но все още се надяваше, че ще й се удаде да превърне Бингтаун в свой дом.

Излизането й на балкончето съвпадна с поредния лек трус. Серила се обърна и влезе обратно в стаята си. Почти всеки ден тук имаше земетресения, на които местните се бяха научили да не обръщат внимание.

При първия подобен трус тя бе скочила от мястото си, сепната. А Търговецът Рестарт само бе раздвижил облите си рамене.

— Тези трусове тук са ежедневие, госпожице. Нямате основания да се тревожите.

Сатрапът, по това време попил значително количество от виното на домакина, дори не бе забелязал. И в следващия момент земята бе престанала да боботи.

Серила въздъхна. Тази нестабилност на земята бе част от Прокълнатите брегове. Щом тя възнамеряваше да заживее тук, трябваше да привиква.

По тази причина тя престана да мисли за трусове и се съсредоточи върху предстоящите й дела.

Тази вечер мечтата й щеше да се сбъдне. Тази вечер тя щеше да види града.

Жената затвори прозореца и пристъпи към подбирането на тоалета си. Предстоеше й да гостува на някакъв летен прием, който по местните стандарти несъмнено представляваше значимо събитие. На въпросния бал щяха да се допускат единствено Търговци; можеха да присъстват единствено онези чужденци, които са се сродили с тях. Освен това на него щяха да бъдат представяни девойките, навършващи пълнолетие. Серила бе чувала слухове за някакви ритуални дарове на приятелството, разменяни между Търговците от града и Дъждовните Търговци. За това разделение в столицата не се говореше… Какво беше значението на тези дарове? Може би едната от страните заемаше превъзхождаща позиция? Все въпроси без отговор.

Серила се навъси към бижутата си. Тя не можеше да използва накитите, които бе задигнала от съкровищата на сатрапа — несъмнено някой щеше да ги разпознае и да изрази учудването си. Жената бе уверена, че е способна да накара сатрапа да си спомни, че й е подарил въпросните украшения, но предпочиташе да избегне подобна ситуация. Затова тя върна скъпоценностите в скривалището им и въздъхна. Щеше да й се наложи да присъства без бижута.

Вчера една от посетителките на Давад Рестарт бе направила опит да се самоизтъкне, като подчертае слуха, че младият Рейн Купрус от Дъждовните Търговци ухажвал една от девойките, които щели да бъдат представени на предстоящия летен бал. Останалите Търговки й направиха остра забележка да замълчи. Но жената, някоя си Рефи Фадън, дръзна да им възрази, заявявайки, че сатрапът и неговите придружителки така или иначе щели да бъдат запознати с потомъка на Купрусови, така че от недомлъвки нямало смисъл.

Лично самият Рестарт избра да се намеси. Той, който до този момент бе проявявал нетърпимо угодничество, за първи път избра да прояви влиянието си на домакин.

— Не е възможно да говорим за младия Купрус и да не споменем Вестритови, семейството на въпросната млада дама. Поради отсъствието на баща й аз, като техен близък семеен приятел, съм поел отговорност за нейната репутация. По тази причина няма да търпя да бъде обсъждана по подобен начин в дома ми. Но ще се погрижа лично да се срещнете с нея подир представянето й, госпожице Серила. Тя е удивителна млада дама… Тъй, кой иска още пасти?

С това той сложи край на тази тема. Някои от Търговците го изгледаха с одобрение, но неколцина други подбелваха очи. Това беше интересно — тук се долавяше оспорването на влияние. Давад Рестарт, домакинът им, изпълняваше ролята на своеобразен посредник между Търговците и новодошлите. Обстоятелствата го бяха поставили в идеална позиция, защото и двете страни на обществото изглеждаха удовлетворени да се обръщат към него. Спекулантите донасяха на сатрапа екстравагантни дарове, съпроводени с покани за гостуване, а Търговците се явяваха придружени единствено от своето достойнство и загатнатата си власт.

Серила смяташе, че Търговците не са направили особено добро впечатление на владетеля, но същото се отнасяше и в обратна посока. Развоят на събитията определено щеше да се прояви като интересен. Тукашният живот, макар и провинциален, бе много по-оживен от скучния двор в столицата. Тук никой и нищо не спираше една дръзновена жена да си извоюва полагащата й се позиция.

Тя си избра една рокля, отдели я и я притисна към себе си. Да, нея щеше да избере. Дрехата имаше изчистена, сдържана кройка, щеше да бъде подходяща за хора като местните.

Преди да започне да се разсъблича, Серила решително обърна гръб на огледалото. По време на тоалета си вчера сутринта погледът й случайно попадна върху стъклото и й показа, че белезите по гърба и задната част на бедрата са започнали да избледняват в различни оттенъци на жълто, кафяво и зелено. Този кратък поглед се оказа достатъчен, за да я потопи в ужас — не заради самите белези, които бе виждала и преди, а заради спомена. Неизвестно време тя стоя застинала, вперила поглед в себе си, докато от вцепенението не я изтръгна треперене, по-скоро напомнящо конвулсия. То я принуди да се отпусне тежко на ръба на леглото си, за да не се свлече, и да се съсредоточи върху спокойното си дишане, за да не допусне риданията си.

Дори и след преобличането си тя не можа да слезе за закуска. Боеше се да се срещне с останалите, защото те щяха да разберат. Всички те щяха да разберат. Как можеше някой да я погледне и да не забележи страданието й?

Едва по пладне тя бе успяла да потисне чувствата си, за да ги овладее. Отминаването на паниката й предостави възможност да се присъедини към компанията, оправдавайки досегашното си отсъствие с главоболие. Случилото се я караше да си задава въпрос: сила или лудост й позволяваше да продължава да се преструва на нормална.

Това се беше случило вчера. Но в крайна сметка то не беше променило нищо: Серила все още възнамеряваше да създаде за себе си място, където никой мъж нямаше да притежава власт над нея.

Тя повдигна брадичка и започна да парфюмира шията си. Може би тази вечер, каза си тя. Имаше вероятност възможността да й се представи още тази вечер. И ако това действително станеше, жената щеше да бъде готова.

 

 

— Как изобщо издържаш да стоиш с този воал? — попита Граг Тенира. — През цялото време ми се струваше, че ще се задуша в купето на каретата.

Рейн сви рамене:

— Свиква се. С готовност бих ти заел някой от по-прозирните, но се боях, че в такъв случай някой би могъл да разпознае лицето ти.

Двамата седяха заедно в гостната стая на дома Тенира. Масичката пред тях бе отрупана с хляб, плодове, чинии, чаши и бутилка с вино. Откъм коридора долитаха стъпките на слугите, които пренасяха по стълбите сандъците с багажа на госта.

Още при първа възможност Граг бе захвърлил задушаващото наметало с качулка върху леглото. В момента той леко тръсваше глава нагоре, за да се разхлади, и се привеждаше над масичката.

— Вино? — предложи той.

— С радост ще приема, братовчеде — пошегува се Рейн.

Граг се засмя тежко.

— Просто не зная как да ти благодаря. Бях се примирил, че няма да мога да сляза в града. А ето че не само се намирам на сушата, а и съм в родния си дом, пък макар и за малко. Ако ти не беше склонил да ме вземеш със себе си, в момента щях да треперя свит в трюма на Кендри.

Рейн прие чашата, умело я пъхна под воала си и отпи.

— А ако ти не беше ми предложил гостоприемство, в момента щях да стоя пред гостилницата с все сандъците си — заяви той, след като въздъхна удовлетворено. — Градът гъмжи от спекуланти и подлизурковците на сатрапа, така че стаите, които бяха предназначени за мен, отдавна са заети. — Рейн замълча смутено. — В настоящото положение на блокада и претъпкан град може да ми се наложи да се възползвам от гостоприемството ти повече от подобаващото.

— За нас е радост да приемем и двама ви.

Последните думи дойдоха от Нария Тенира, която тъкмо избутваше вратата и внасяше димящ супник. Жената затвори с крак след себе си и се намръщи към сина си.

— Радваме се да се уверим, че Граг е добре. Опитай от супата, Рейн, още е гореща. — След това тя пристъпи към гълченето, предвестено от веждите й. — Сложи си обратно наметалото, Граг. И ръкавиците също. Какво щеше да стане, ако вместо мен беше влязла някоя слугиня? Много пъти ти казвах, че не се доверявам на никого. Помни, сега ни гостуваш не ти, а още един потомък на Дъждовния род Купрус. В противен случай сам излагаш живота си на риск. И подир бягството ти от града наградата за залавянето ти продължава да се покачва. Половината от вандалските прояви срещу спекулантите и данъчната служба се приписват на теб.

Тя се извърна към Рейн, за да му налее супа, но продължи да говори на сина си:

— За много от младежите в града ти си почти герой. Нещата започват да излизат от контрол, а данъчният министър вини теб за всичко. Търговските синове се предизвикват едни други да тенират някой склад — точно на тебе не е нужно да обяснявам какво имат предвид. — Нария поклати глава, докато сервираше на Рейн. — Колкото и спокойно да живеем със сестрите ти, хората в града продължават да се обръщат подире ни и да шепнат. Затова имам основания да казвам, че ти не си в безопасност. Иска ми се баща ти да беше тук, защото аз вече не зная как да те защитавам.

Жената посочи заповеднически към захвърления воал.

— Вече ми е малко късно да се крия зад полата ти — възрази Граг и с отвращение взе воала. — Ще си го сложа, след като се нахраня.

— А на мен ми е малко късно да си родя друг син, ако ти бъдеш убит — тихо отвърна Нария. Тя сама взе ръкавиците и му ги подаде. — Преоблечи се и свиквай. Тази дегизировка е единствената ти надежда. Само Са знае кога Кендри или някой от другите кораби ще напуснат пристанището. Затова ти трябва да продължиш да играеш ролята на Дъждовен Търговец — и то да я играеш убедително.

Майката умоляващо се вгледа в Рейн.

— Нали ще му помагаш?

— Разбира се.

— Вече съобщих на прислугата, че и двамата изключително държите на уединението си: те са длъжни най-напред да почукат, преди да влизат. Освен това сестрите на Граг ще проявяват почит към гостите, като лично разтребват стаята. — Тя побърза да се обърне към сина си. — Не злоупотребявай с това обстоятелство, Граг, колкото и забавно да ти се вижда.

Той вече бе започнал да се усмихва широко.

А Нария се обърна към Рейн:

— Моля да проявиш разбиране, задето искам от теб да поделяш дрехите си със сина ми. Това е най-добрият начин да поддържаме ролята му.

Рейн отвърна с небрежен смях:

— Уверявам ви, покрай нервността си за бала аз съм надонесъл достатъчно дрехи за още шестима младежи.

— А аз нямам търпение да се явя на бала, издокаран в елегантната мистериозност на Дъждовен Търговец — обади се Граг и отмести крайчеца на воала си.

Майка му го гледаше ужасено.

— Не се шегувай с това, Граг. Ти ще останеш тук, в безопасност. Рейн трябва да отиде, също аз и сестрите ти. Но…

— Определено ще изглежда странно да съм пропътувал такова разстояние, а да не посетя бала — изтъкна Граг.

— Особено когато го представихме като мой братовчед — потвърди Рейн.

— Бихме могли да кажем, че се е разболял… — умоляващо предложи Нария Тенира.

— Тогава не би трябвало да ме оставяте сам. Не, майко, вече съм решил, достатъчно възражения. Смятам, че ще привличам най-малко внимание, ако продължавам да играя ролята си по прилягащия й начин. Пък и наистина ли очакваш, че бих могъл да пропусна шанса да видя очи в очи сатрапа?

— Граг, от дъното на душата си те моля, недей да правиш някоя от лудориите си. Щом си решил, върви. Но не прави нищо, което би привлякло внимание. — Тя го погледна настойчиво. — Помни, че последиците от действията ти касаят не само теб, но и други. Като мен и сестрите ти.

— Ще се държа като възпитан и изтънчен млад мъж от Дъждовните земи, майко. Обещавам. А сега е време да започнем да се приготвяме, ако не искаме да закъснеем.

— Сестрите ти са готови отдавна — уморено призна Нария. — Само аз още не съм се приготвила, макар че една старица не се нуждае от много време. Вече не обръщам предишното внимание на гримове и тоалети.

Граг се отпусна на стола си.

— Това означава, че имаме предостатъчно време да се изкъпем и преоблечем, Рейн. Никоя жена от семейството ми не може да се приготви за по-малко от половин вахта.

— Ще видим — учтиво отвърна Рейн. — Предстои ти да откриеш, че и твоята роля се нуждае от по-продължителни приготовления. Ние рядко използваме слуги. Освен това трябва да упражниш отпиването си през воала. Не искам моят братовчед да ме посрами пред хората.

 

 

Купето на наетата кола смърдеше на евтино вино. Майка й настоя да провери състоянието на седалките, преди да й позволи да седне на тях. Баба й настоя да провери състоянието на кочияша, преди да му позволи да ги откара. Заради това им суетене Малта се беше ядосала и на двете: вълнението от предстоящия бал най-сетне я беше обхванало. Без да обръща внимание на чуждата карета и импровизираната рокля, сърцето й биеше по-учестено и от тропота на копита.

Търговската зала бе преобразена. Десетки миниатюрни фенери бяха пръснати из заобикалящата я градина; в спускащия се сумрак те приличаха на отразени звезди. Над алеите се издигаха арки, обвити с гирлянди зеленина. Специално за бала от Дъждовните земи бяха пренесени нощни цветя — те изпълваха въздуха и с ухание, и с тайнствените си отблясъци. Цялото това великолепие Малта зърна от прозореца на каретата си и с мъка се удържа да не подаде глава от прозореца по детски.

Наемната карета забави ход и се присъедини към дългата колона коли. Една след друга те се приближаваха към главния вход и спираха; лакеите отваряха вратите им и помагаха на дамите да слязат.

Малта развълнувано се обърна към майка си.

— Добре ли изглеждам?

Преди Кефрия да е успяла да отговори, възрастната жена отвърна:

— Ти си най-изящната дама, явявала се от представянето на майка ти насам.

Тези думи Роника изрече искрено, ала не това бе смайващото — то се съдържаше в проявата, че самата Малта също повярва в тези думи. Това я накара леко да повдигне брадичка и със спокойствие да зачака каретата им да достигне стълбите.

Най-сетне лакеят отвори вратата на купето. Баба й слезе първа, последвана от майка й. Двете жени се отдръпнаха встрани, сякаш вече я представяха. Едва тогава Малта слезе и застана между тях. Последен изникна Силдин, същински малък господин, и хвана баба си под ръка, на което Роника отвърна с усмивка.

Струваше им се, че те са пристъпили в някакъв тайнствен и вълшебен свят. По протежение на стълбището бяха разпръснати пъстроцветни чашки, в които пламтяха свещи. Към входа на залата вече се изкачваха предишните семейства, понесли символичните си дарове за Дъждовните Търговци. За Вестритови това задължение се полагаше на Кефрия — тя беше Търговката в семейството. Техният дар представляваше украсен с резба дървен поднос, който дядото на Малта бе донесъл от Островите на подправките. Върху него почиваха шест гърненца с домашно сладко.

Малта знаеше, че тези подаръци са по-скоро символични — доказателство за зачитането на родството и дружбата. И все пак… Преди нейното семейство бе дарявало топове коприна с преливащ цвят: тъкан тъй тежка, че дядо й трябваше да моли баща й за помощ.

Сякаш усетила колебанието й, баба й прошепна:

— Тази вечер даровете ще приема Каоулн Фестрю, нашата отдавнашна приятелка. Тя много харесва черешовото ни сладко: ще разбере, че с този дар сме се сетили специално за нея. Всичко ще бъде наред.

Всичко ще бъде наред. С тази мисъл Малта повдигна очи към края на стълбището. Изникналата върху лицето й усмивка беше искрена. Всичко ще бъде наред.

Тя хвана полите на роклята си (както й беше показвала Рейч и както се беше упражнявала у дома) и ги повдигна с придобитата съвършена прецизност. С отметната глава и загледана право във входа на залата, Малта започна да се изкачва по стълбите. Тази вечер тя вървеше пред роднините си.

Залата бе неузнаваема, искряща от светлини и ярки цветове. Малта се замая от цялото това великолепие.

Вестритови бяха сред ранните пристигнали. Музикантите бяха започнали да свирят тихо, но все още никой не танцуваше. Посетителите стояха на малки групички и разговаряха. В отсрещния край на залата бяха разположени дълги маси, застлани със снежнобели покривки. На тази трапеза, за момента отрупана единствено със скъпи прибори и съдове, щеше да се проведе последният ритуал по утвърждаването и заякчаването на дружбата. Направи й впечатление, че подиумът, запазен за пратениците на Дъждовните земи и членовете на Съвета, е бил разширен. Явно сатрапът (и вероятно неговите съветнички) също щяха да бъдат настанени там. Дали това бе проява на почит към него? Или по-скоро го излагаха на показ?

Малта погледна към близките си. Те вече подемаха социалния ритуал по приветстването на приятелите си. Това все още й предоставяше известно време свобода. На практика това беше последният прием, на който тя разполагаше със свободата на дете и не й се налагаше да се съобразява с норми. Моментът на представянето й щеше да бъде и моментът, в който всички неписани правила на обществото щяха да я обвържат.

Тя реши да направи една последна необременена обиколка на залата.

Това й намерение се оказа отложено от появата на някакво лице, сторило й се едновременно познато и чуждо. Дело Трел доплава до нея, обгърната от ефирна рокля и ухание. Искрящи сини камъни красяха шията, китките и нишките сребро, тънки като паяжина, които поддържаха прическата й. Умело нанесен грим подчертаваше устните и очите й. Тя стоеше гордо изправена, отметнала глава, с вежлива усмивка, която изглеждаше като изрисувана върху лицето й.

В самия първи момент Малта трепна, смутена от тази зряла жена, която я гледаше хладно. Но веднага след това тя осъзна, че под целия този блясък продължава да се крие Дело Трел, нейната приятелка.

И Малта се усмихна широко насреща й, стисна ръцете й и изрече:

— Ето че наистина настъпи моментът, за който двете толкова често си мечтаехме.

Лицето на Дело продължаваше да изразява застинала любезност. За миг сърцето на Малта трепна. Ако приятелката й отвърнеше презрително, това щеше да означава…

Тогава усмивката на другата девойка придоби оттенък на неподправеност. Тя придърпа Малта по-близо до себе си и прошепна:

— Цял ден нищо не съм хапвала от нерви. Притеснявах се да не изям нещо неподходящо и да разстроя стомаха си точно за бала. И сега съм толкова гладна, че стомахът ми ръмжи като мечок. Малта, какво ще правя, ако той започне да къркори точно когато танцувам с някого?

— Ще впериш осъдителен поглед в най-близката изкупителна жертва — пошегува се Малта. Дело сдържа прихването си в последния момент, припомнила си, че вече трябва да се държи с достойнство.

Тя побърза да прикрие лицето си с ветрило и помоли:

— Ела да се разходим. Разкажи ми всичко, което си чула, че става в града! Всеки път, когато вляза, татко и Керуин променят темата и казват, че не искали да ме плашат с неща, които не съм разбирала. А от мама непрекъснато чувам наставления: как да си държа лактите, какво да правя, ако изпусна нещо по време на хранене. Просто да се побърка човек! Наистина ли ни заплашва война? Китън чула слухове, че по време на бала калсидците щели да нападнат града и да ни избият! — Тя помълча за драматичен ефект и се приведе, за да прошепне зад прикритието на ветрилото си: — Досещаш се какво смяташе тя, че биха сторили с нас!

Малта я потупа по ръката.

— Не мисля, че те биха ни нападнали, докато сатрапът, техен съюзник, е сред нас. Достатъчно би било просто да го вземем за заложник. Не, той дойде сам, без телохранители. Това показва, че наистина е дошъл с намерението да преговаря. Пък и не всички ще са на бала — живите кораби продължават да бдят. Освен това чух, че много от семействата от Трите кораба обхождат залива. Мисля, че можем да се отпуснем и да се забавляваме.

Дело смаяно поклати глава:

— Как успяваш да разбираш нещата толкова добре? Понякога ти почти звучиш като мъж.

Другата девойка остана объркана за момент, след което реши, че това е било комплимент. Тя понечи да повдигне рамене, но си припомни навреме, че от нея се очаква да се държи като дама. По тази причина Малта се ограничи да повдигне вежда.

— За тебе не е тайна, че в последно време на жените от моето семейство се налага сами да се грижат за себе си. Баба ми и майка ми смятат, че за мен би било по-опасно да не зная тези неща. — Тя снижи глас. — Чу ли, че калсидците са пуснали Кендри да прекоси блокадата? Той пристигна неотдавна, така че още не съм получила вести, но пак се надявам, че Рейн е бил на борда.

Дело не изрази очакваната радост.

— Керуин няма да остане доволен. Той се надяваше да спечели един танц с теб. А може би повече от един.

Малта не можа да се сдържи:

— Тази вечер имам право да танцувам с когото си поискам, не е ли така? Аз още не съм сгодена официално за Рейн. — Част от някогашното й вълнение се завръщаше. — Определено ще запазя един танц за Керуин. Може би и за неколцина други — тайнствено додаде тя.

И тъй като си беше дала разрешение, Малта започна да оглежда гостите, най-вече младите мъже. Със същия поглед тя би разглеждала поднос с различни бонбони.

— А ти на кого възнамеряваш да дариш първия си танц? — подканящо се обърна тя към Дело.

— Четвърти. Баща ми, брат ми и чичо ще танцуват първи с мен след представянето ми. — В кестенявите й очи изникна ужас. — Снощи ми се присъни ужасен кошмар. Сънувах, че точно в момента, в който правех реверанс пред гостите, роклята ми се разбрида и полата й пада! Събудих се с писък! Можеш ли да си представиш по-страховит кошмар?

По гърба на Малта плъзнаха тръпки. Ярката светлина в залата започна да притъмнява, музиката заглъхна.

Тя стисна зъби и с усилие прогони задушаващия мрак.

— Мога, но бих предпочела да си припомня вкуса на ордьоврите. Виж, лакеите вече започнаха да ги подреждат. Да вървим да усмирим мечока в стомаха ти.

 

 

Давад Рестарт обърса потни длани в панталона си. Този летен бал за него беше пореден, но не и обичаен. За първи път от много години насам той имаше придружители, и то не какви да е, много моля. Тази година в каретата му пътуваше самият сатрап на Джамаилия, придружаван от умопомрачителната Кеки, облечена в рокля от пера и дантели. До самия Търговец седеше не толкова пищната, но не по-маловажна съветничка Серила в стилна кремава рокля. Кой би помислил: Давад Рестарт — домакин на сатрапа! С тези височайши гости Търговецът щеше да пристигне на бала, с тях щеше да прекрачи прага на залата, с тях щеше да седи на трапезата, с тях щеше да приема почитания.

С тях той щеше да натрие носа на цялото общество: същия нос, който то толкова време бе вирвало насреща му.

Давад съжаляваше само за едно: че няма с кого да сподели този си триумф.

Мисълта за Дорил хвърли сянка върху постижението му. Тя и синовете му бяха починали преди години, когато онези Дъждовници бяха донесли със себе си Червената чума. Толкова много жертви беше отнесла със себе си заразата… Жестока, тя го бе пощадила, беше го оставила да живее със спомена за близките си. Беше го обрекла да общува с техните фантомни образи, да си представя начина, по който те биха отвърнали на дадена негова мисъл.

Той бавно си пое дъх и отново подири удовлетворението си. Дорил би се гордяла с него. Това му беше достатъчно.

Рано или късно останалите Търговци щяха да признаят, че той е един от най-проницателните сред тях. Тази вечер щеше да го отнесе до върха на успеха. Тази вечер всички те щяха да бъдат в компанията на самия сатрап, да си припомнят значимостта на въздигнатото общество. А в седмиците, които щяха да се понесат, почитаемият Давад Рестарт щеше да продължава да бъде доверено лице на сатрапа, изпълняващо важна роля в излекуването на отношенията между местните жители и новодошлите, които несправедливо биваха наричани спекуланти. Естествено, това му съдействие щеше да върне на Давад позицията, полагаща му се в обществото. Търговците щяха да го приветстват обратно и да признаят, че през цялото това време той е бил по-прозорлив от тях.

Рестарт леко се усмихна, защото размислите му преминаха към кулминацията на тазвечерните му планове. И Кеки, и Серила бяха много привлекателни, но те пак си оставаха компаньонки на трона, съветнички, хора на ума. Те бледнееха пред младото излъчване на Малта Вестрит — девойката, която Давад възнамеряваше да представи на сатрапа в качеството на негова бъдеща съпруга. Търговецът бе уверен, че младият владетел ще остане запленен от нея: уверен със сигурност, която го караше да премине към обмислянето на самите сватбени празненства. Церемониите щяха да бъдат две: една тук и друга, по-пищна, в столицата. Давад Рестарт щеше да присъства и на двете, разбира се, почетен гост. Този брак щеше да извади Вестритови от затрудненото положение, да реабилитира Давад в очите на Роника и да скрепи връзката между Бингтаун и столицата завинаги. Давад Рестарт щеше да влезе в историята като помирител на градовете, а децата на сатрапа, бъдещи владетели, щяха да го наричат чичо Давад.

При тази мисъл той тихо се засмя. Едва в този момент той осъзна, че Серила го гледа с особен поглед — несъмнено заради занесения вид, който Търговецът бе придобил покрай предвкусването на победата си.

Давад отвърна на погледа й с неочаквано състрадание. Със съпруга, родена и отраснала в Бингтаун, сатрапът повече нямаше да се нуждае от съветите и знанията на Серила.

Той се приведе към нея и дружески я потупа по коляното.

— Не се тревожете за роклята си — прошепна й Търговецът. — Уверен съм, че целият град ще ви отдаде полагащото се на позицията ви уважение, както и да сте облечена.

В първия миг клетницата го погледна удивено. След това тя се усмихна.

— Много мило от ваша страна, Търговецо Рестарт, че се опитвате да ме утешите.

— Нищо подобно. Просто искам да се убедя, че ще успеете да се насладите на предстоящия прием — увери я той и отново се облегна назад.

Предстоеше му една от най-значимите вечери в живота му. Или поне в досегашния му живот…