Робин Хоб
Безумният кораб (19) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава седемнадесета
Изоставен

Беше настъпил прилив, а луната сияеше ярко, когато Кенит реши, че е време да изпълни обещанието си. Това бе му отнело известна предпазлива подготовка, но вече всичко беше готово. Нямаше смисъл да губи повече време.

Той спусна крака си на пода и приседна в койката. И се навъси, защото сънливата Ета на свой ред повдигна глава от постелята.

— Заспивай — нареди й той. — Ако ми потрябваш, ще ти кажа.

Вместо да се наскърби, тя му се усмихна топло и отново затвори очи. Това й смирение беше почти смущаващо.

Поне тя вече се беше примирила с мисълта, че той не се нуждае от помощта й за всяка дреболия. През седмиците възстановяване Ета се прояви влудяващо услужлива. На няколко пъти му се наложи да крещи насреща й, преди тя най-сетне да се отдръпне и да го остави сам да се грижи за себе си.

Той посегна към протезата си и намести края на чукана в чашката й. Все още не можеше да свикне с присъствието на ремъците, които пристягаха дървения крак, но и присъствието им далеч не беше толкова осезаемо.

Обуването на панталони в подобно състояние също представляваше трудност. Кенит се навъси, решавайки, че трябва да поиска някаква нова кройка от курвата.

Понастоящем на колана му висеше единствено кинжал. Мечът представляваше ненужно украшение за човек, който разполагаше само с единия си крак, за да пази равновесие.

Той нахлузи ботуша си, взе подпряната патерица и затрополи към сандъка с дрехите си. Там, макар и залитащ, си облече риза и жилетка. Последва ги сукнен сюртук, чиито джобове бяха снабдени с чиста носна кърпа и оставащите дребни неща. Преди да излезе, той се убеди, че яката му е изправена, а маншетите са равномерни. Останал удовлетворен, Кенит тихо затвори вратата след себе си.

На закотвения кораб цареше спокойствие: пристигането в Заграба бе облекчило съда от значителна част от присъстващите. Повечето от бившите роби с радост бяха напуснали претъпкания кораб. Други бяха пожелали да останат — тях Кенит бе подложил на щателно пресяване. Някои от желаещите просто не притежаваха качествата да станат добри моряци. Други бяха прекалено мрачни. Уви, не всички с множество татуировки по лицата бяха несмирими духове, отказващи да се примирят с робството: някои от тях просто бяха прекалено глупави да изучат задълженията си добре и да ги изпълняват достатъчно сносно. С тях Кенит, подобно на предишните им стопани, също не искаше да си има работа. Десетина роби, станали жертви на влиянието на Са’Адар, бяха настояли да останат на борда. Кенит добродушно бе позволил. Това му действие изчерпваше признаването му на възгледа, че те имат някакво право към кораба. Несъмнено те се бяха надявали на повече. Е, очакваше ги разочарование.

Трима от останалите на борда роби Кенит бе задържал за цели, свързани с работата му. Цели като тази, която възнамеряваше да изпълни тази нощ.

Той откри Куцата облегната на парапета на предната палуба. Недалеч от нея лежеше Уинтроу, изтощен. Кенит се подсмихна едва забележимо: явно Бриг с особено старание бе изпълнил нареждането през следващите няколко дни да залисва момчето.

Младата робиня се извърна, привлечена от тропота по палубата. Тя имаше големи и тъмни очи, които го наблюдаваха с трепет, макар и не с предишната уплаха. Няколко дни след превземането на кораба Ета бе забранила на моряците и бившите роби да спят с нея. Самата робиня не възразяваше, затова Кенит не виждаше смисъл от намеса, но Ета бе настояла, че робинята е прекалено привикнала, за да знае как да се възпротиви. Впоследствие Уинтроу му бе разказал всичко, което знаеше за тази девойка. Тя полудяла в трюма и се осакатила, триейки крака си в оковите. Според Уинтроу при пристигането си на кораба тя била нормална. Никой от останалите не знаеше нищо за нея, нито името й, нито възрастта й. Жалко, че тя беше изгубила ума си. Освен това тя винаги щеше да накуцва, от който факт бе получила и непретенциозното си прозвище. На борда тя беше безполезна… По-лошо, тя ядеше от запасите и заемаше място, което би се полагало на някой умел моряк. Кенит щеше да я остави в Заграба, ако и Ета, и Уинтроу не се бяха застъпили за нея. Когато самата Вивачия също се застъпи, Кенит им позволи да го убедят. Но сега беше настъпил моментът да се отърве от нея. Това беше най-доброто нещо, което той можеше да стори. Един пиратски кораб не е приют за засегнати души.

Той й направи знак да го последва. Робинята направи едничка колеблива стъпка към него.

— Какво ще правиш с нея? — тихо попита Вивачия откъм сенките.

— Няма да й причиня зло. Ти ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш това. — Капитанът погледна към Уинтроу. — Нека да не будим момчето — меко добави той.

Известно време фигурата мълча.

— Усещам, че ти вярваш, че правиш онова, което е правилно за нея. Но не мога да разбера какво е то. — След още няколко мига мълчание тя добави — Ти умишлено не ме допускаш. Има части от сърцето ти, до които никога не си ме допускал. Ти пазиш тайни от мен.

— Така е. Също както ти пазиш тайни от мен. Довери ми се. Имаш ли ми доверие?

Този въпрос той превърна в изпитание.

Тя мълчеше. Кенит пристъпи напред, подминавайки Куцата, която потръпна за момент. Той зае мястото й край перилото и се приведе към фигурата.

— Добър вечер, скъпа госпожице — каза той, сякаш разговорът им започваше сега. Думите му бяха прошепнати.

— По-скоро приятна вечер, благородни господине — отвърна тя.

Той протегна ръка към нея. Вивачия се извърна към него, повдигайки едрите си пръсти.

— Надявам се, че си добре. — Той посочи към околните земи. — Как ти се струват моите острови? Ти вече получи възможност да ги опознаеш.

Тя издаде приятен, топъл звук.

— Те притежават удивителна красота. Водата тук е топла, мъглите ги обгръщат и отново ги разкриват… Дори птиците, които гнездят тук, са различни. По-пъстри, по-умели в песента си. Не бях виждала подобна пъстрота от времето, когато капитан Вестрит ме отведе далеч на юг…

Гласът й затихна.

— Той все още ти липсва, нали? Убеден съм, че той е бил отличен капитан, който ти е показал удивителни места. Но ако ти ми се довериш, сияйна моя, двамата с теб ще видим още по-екзотични гледки и ще преживеем още по-вълнуващи приключения. — В следващите му думи почти се долавяше ревност. — Наистина ли си го спомняш тъй добре? Смятах, че тогава още не си била събудена.

— Спомням си го така, както човек си спомня приятен сън на сутринта. Нищо не е отчетливо, ала някоя миризма, хоризонт или течение ми се струват познати и донасят спомен със себе си. Когато Уинтроу е с мен, усещането е по-конкретно. На него мога да предам много повече, отколкото бих могла да разкажа.

— Разбирам. — Кенит смени темата. — И все пак, ти никога не си посещавала тези места, нали?

— Не съм. Капитан Вестрит отбягваше Пиратските острови. Ние ги подминавахме, колкото се може по̀ на изток. Той винаги казваше, че е по-лесно да заобиколиш проблемите, отколкото да се справиш с тях.

Кенит погледна отвъд, към Мариета, която също се поклащаше на котва. Понякога Соркор му липсваше. Соркор щеше да се справи добре с тазвечерната задача. Но пък човек най-добре опазва тайните сам.

Той осъзна, че е започнал да се залисва с размишления, след като беше дошъл на палубата със съвсем конкретно намерение.

— Напълно подкрепям този му възглед. Сега, славна моя, ще те помоля да ме извиниш, защото тази вечер трябва да се погрижа за разрешаването на един проблем. Мисли за мен, докато се върна.

— Ще го сторя — отвърна тя с леко объркване. Кенит се отдалечи.

Патерица и протеза трополяха в чудат ритъм. Когато мина край Куцата, той й направи знак да го последва. Робинята се подчини бавно, с клатушкане, но все пак се подчини.

Край лодката той се обърна към нея.

— Изчакай тук. Ще те заведа на разходка.

Той придружи думите си с жестове, за да остане сигурен, че тя го е разбрала. Младата жена имаше смутен вид, но въпреки това го послуша и приседна на палубата.

Кенит я остави да седи в мрачината и отново закрачи. Пътьом той кимна на дежурния моряк. Вахтеният сведе глава в отговор, без да задава въпроси. Капитан Кенит винаги бе обичал да обхожда кораба си. Възобновяването на тези привички дори бе успокоило моряците, уверявайки ги, че техният капитан отново е здрав.

Сега той можеше да се движи по-бързо, макар и с цената на известен дискомфорт. Уинтроу му бе казал, че с течение на времето кожата ще стане по-дебела и ще се обезчувстви. Самият Кенит определено се надяваше на това. Понякога кожената чашка на протезата раздразваше кожата, а мишницата го болеше от притискането на патерицата.

При нужда пиратът можеше да се придвижва безшумно — с цената на повече болки. Той си бе направил труда да открие мястото, където Са’Адар отива да спи всяка нощ и сега уверено се отправяше натам. Запалените фенери бяха разположени на голямо разстояние едни от други, ала дори сред този коварен полумрак пиратът безпогрешно намираше пътя си.

Достигнал облегнатия жрец, той спря и се вгледа в него. Той знаеше, че Са’Адар не спи, затова не виждаше смисъл да се преструва да го буди. Вместо това пиратът каза с тих глас:

— Ако искаш да видиш как Кайл Хейвън бива съден, ела и ме последвай. И пази тишина.

В проява на същата увереност той обърна гръб на свещеника и се отдалечи. Не си направи труда да поглежда назад. Острият му слух долови тихите стъпки на Са’Адар.

Кенит бе преценил правилно: тази атмосфера на тайнственост накара жреца да дойде сам, без да буди другарите си. Пиратският капитан вървеше сред спящите, докато не се спря на двама от онези, които бе избрал по-рано. Дедж спеше с ръка, отпусната върху Сайла. От своя страна бившата робиня се беше свила. Капитанът сръчка мъжа с патерицата си, безмълвно посочи другарката му и продължи. С послушанието на дресирано куче мъжът я събуди и веднага се отправи подир Кенит.

Почти целият кораб спеше. Онези, които се размърдаха, бяха достатъчно разумни да не задават въпроси. Обратно на палубата, Кенит ги поведе към юта. Той спря пред каютата, където бе затворен Кайл Хейвън. Едно рязко кимване на капитана към задрасканите лица им показа намерението му. Дедж безцеремонно отвори вратата и влезе в каютата.

Кайл Хейвън ги изгледа сепнато от омачканата си койка. Косата му се спускаше несресана. Каютата вонеше на немита плът и урина, като робски трюм. Кенит сбърчи нос и с тих глас каза:

— Последвай ни, капитан Хейвън.

Пленникът трескаво оглеждаше лицата на посетителите си. Са’Адар се усмихваше.

— Дошли сте да ме убиете, нали?

— Не — отвърна Кенит. На него му беше все едно дали другият му е повярвал. Той се обърна към задрасканите лица. — Погрижете се той да ни последва тихо.

С повдигната към Хейвън вежда пиратът додаде:

— За мен е без значение какво ще направят те, за да обезпечат мълчанието ти. Съдействието ти не е от ключово значение, но ще улесни нещата за всички ни.

Кенит се извърна, без да се интересува кой и по какъв начин ще се подчини. Са’Адар го раздразни, като го догони и каза:

— Няма ли да събудиш и другите, та и те също да присъстват?

Кенит спря насред крачка. Без да се обръща, той отвърна:

— Мисля, че ясно изтъкнах желанието си това да стане тихо.

— Но…

Движението се прояви като рефлекс. На Кенит дори не се наложи да мисли за него. Той просто пренесе тежестта си върху здравия крак, опря рамо на стената и замахна с патерицата. Ударът попадна върху бедрото на жреца и го блъсна назад. Са’Адар остана вкопчен в стената, зинал от болка. Кенит продължи пътя си. Ако не беше тясното пространство, ударът щеше да се прояви като още по-ефикасен. Във всеки случай той определено трябваше да се научи да използва патерицата си като оръжие.

Край лодката еднокракият спря да дочака останалите. Стана му приятно да види, че капитан Хейвън ги е последвал доброволно. Очевидно той не се съмняваше във влиянието на Кенит. Освен това явно осъзнаваше, че онези, които чуеха виковете му, нямаше да му се притекат на помощ. Каквито и да бяха размишленията му, съдействието значително улесняваше нещата.

При идването на другите Куцата се изправи на крака. Кенит се обърна към задрасканите лица.

— Донесете сандъчето, вие знаете кое. След това се пригответе да спуснете лодката.

Мъжът веднага се подчини. Останалите изчакваха мълчаливо. Никой не сглупяваше да задава въпроси.

Кенит застана на носа на лодката. Куцата седеше в задната част, близо до сандъка, а двамата задраскани лица хванаха единия чифт весла. Са’Адар и капитан Хейвън се настаниха на другия. Кенит определяше курса. На моменти той тихо им посочваше накъде да гребат.

Лодката се отправяше между два малки острова, към подветрената страна на трети. Едва когато Мариета и Вивачия се скриха от погледите им, Кенит посочи към четвъртия остров — тяхната същинска цел.

Дори и тогава той не позволи на гребците да отведат лодката до брега му, а ги накара да продължат към устието на малък залив. В действителност това беше нещо повече от залив. Привидният остров всъщност беше стена от покрити с растителност скали, оформени като почти затворена подкова, обгърнала води. Сред тези води вече се издигаха два острова. Под посивяващото небе капитанът насочи лодката към по-големия от тях.

На пръв поглед този остров по нищо не се отличаваше от останалите. Само Кенит знаеше, че от другата му страна водите му са достатъчно дълбоки, за да приютят кораб, ала за настоящата му цел и каменистият плаж щеше да свърши работа. По негов знак задрасканите лица доближиха лодката до сушата. Пиратът остана да седи в нея, като владетел, а останалите слязоха да я изтласкат на брега.

Очаквано, едва дъното бе започнало да стърже земя, Хейвън пусна лодката и побягна.

— Хванете го — нареди Кенит.

Един умело хвърлен камък от страна на задрасканите лица повали бягащия. Бащата на Уинтроу се стовари по очи върху каменистия бряг. Преди да е успял да скочи, Са’Адар вече го сграбчваше за шията и блъскаше главата му в земята.

— Вържете ръцете на капитана и ми го доведете. Погрижете се жреца да не го нарани. — Подир това той се обърна към Куцата. — Стой при мен, за да ми помагаш. Но само ако ти кажа, че имам нужда.

Момичето присви очи насреща му, но явно разбра.

Докато задрасканите лица разтърваваха биещите се, Кенит слезе на брега. Тукашният пясък, примесен с камъчета, се оказа значително по-труден за преодоляване от равните палуби на Вивачия. Зрънцата се изместваха под тежестта му, пясъкът поддаваше неочаквано. Придвижването се оказваше по-трудно от очакваното…

Той стисна зъби и се постара да си придаде вид, че умишлено напредва бавно.

— Последвайте ме! — тросна се пиратът към останалите. — Вземете и сандъчето.

Старата пътека той откри почти веднага, макар и обрасла. Вероятно прасетата и козите бяха единствените, които стъпваха по нея. Малцина други бяха идвали на този плаж; самият той за последно бе го посещавал преди години.

Една хлъзгава купчина свински изпражнения потвърди теорията му. Той я заобиколи предпазливо. Куцата продължаваше да крачи досами него. Следваха жрецът и Сайла, понесли сандъка. Дедж побутваше Хейвън, за да не изостава. Хейвън не мълчеше, но това не притесняваше Кенит. Стига пленникът да пристигнеше невредим, останалото беше без значение.

За известно време пътеката ставаше по-стръмна нагоре. Сетне тя придоби наклон и започна да се спуска към вътрешността на острова. Пред долчинката Кенит поспря за момент. Тук гората отстъпваше пред треви. Някаква коза преустанови храненето си за момент, за да ги изгледа предпазливо. Малко неща се бяха променили. На запад той видя тънка ивица дим да се издига към небето. Е, може би нищо не се беше променило. Пътеката се извиваше и се отправяше през гората към дима. Кенит я последва.

Проклетата патерица разраняваше подмишницата му. Определено трябваше да прибави повече подплънки. Същото се отнасяше и за протезата. Той стисна зъби, отказващ да покаже мъките си. Въпреки това ризата му лепнеше от пот, когато той най-сетне достигна поляната и спря.

Дедж изрази удивлението си под формата на ругатня. Жената измърмори молитва. Кенит не им обърна внимание.

Пред него се простираше спретната градина, разделена на поддържани лехи. Пред малък кокошарник подскачаха пилета. Долетя мученето на невидима крава.

Отвъд градината имаше шест колиби, някога напълно еднакви на вид. Сега сламените покриви на пет от тях бяха провиснали жално. Димът се издигаше от комина на шестата, все още запазила цялостен покрив. Този дим беше единственият признак на човешко присъствие.

Отвъд колибите личаха вторият етаж и керемиденият покрив на по-голям дом. Някога това бе представлявало малко и проспериращо имение. Сега единствено тези колиби бяха останали. Години внимателно планиране бяха отишли в него. Цялото поселище бе издигнато с внимание към детайла — подреден и спретнат свят, предназначен специално за него. Преди Игрот Дръзки да открие присъствието му.

Кенит бавно плъзна поглед. Нещо потръпна в него, но той го задуши, преди чувството да се е проявило.

Той бавно си пое дъх.

— Майко! — провикна се той. — Майко, върнах се.

В продължение на две секунди не се случи нищо. Тогава вратата бавно се отвори. Сивокоса жена надникна, присвила очи в сумрака. Тя най-сетне забеляза застаналите в другия край на градината. Старицата повдигна ръка и я притисна под шията си. И направи знак за защита от зли духове.

Кенит въздъхна раздразнено и започна да си проправя път през градината. Патерицата и дървеният крак потъваха дразнещо в меката земя.

— Аз съм, майко. Кенит, твоят син.

Както винаги, нейната предпазливост го раздразни. Той бе прекосил половината градина, преди тя да пристъпи отвъд прага. С раздразнение капитанът забеляза, че тя е боса, освен това беше облечена в памучна туника и панталони, като някаква селянка. Стегнатата й коса имаше цвета на пепел. Тя никога не беше от стройните, но с годините беше наедряла още повече.

По изумения й поглед личеше, че тя най-сетне го е познала. Старицата се затътри насреща му и го прегърна. Още преди да го е достигнала тя плачеше. И не спираше да сочи към липсващия му крак, да мълви във въпросително страдание.

— Да, майко, добре съм. Сега ме пусни.

Тя все така оставаше вкопчена в него, ридаеща. Кенит хвана ръцете й и ги отдели от себе си.

— Пусни!

Преди години езикът й бе отрязан. Кенит нямаше вина за случилото се; някога той бе изпитвал искрено състрадание към нея. Ала с течение на годините бе стигнал до заключението, че станалото е било за добро. По-рано тя бе говорила непрекъснато. Сега също се опитваше, само че Кенит можеше да насочва разговора в каквато си посока пожелаеше. Той определяше кога тя е съгласна с него и кога даденият въпрос е приключен. Като сега.

— Боя се, че не мога да остана дълго, но за сметка на това съм ти донесъл някои неща. — Той решително я обърна и я поведе обратно към колибата. — В сандъка има малко подаръци за теб. Семена, които мисля, че ще ти харесат. Подправки, плат, гоблени. Такива неща.

Двамата прекрачиха прага на колибата. Вътре цареше чистота. И оскъдица. Върху масата имаше дъски от бял бор, с четки и бои лежащи край тях. Значи тя още рисуваше. Вчерашното й произведение все още не беше прибрано — цвете, изрисувано с множество детайли. Над камината бълбукаше котле. Вратата на другата стая бе отворена; през нея той зърна спретнато легло. Навсякъде погледът му откриваше знаци за прост и удовлетворен живот. Тя винаги бе предпочитала това. Виж, баща му бе обичал обилие и разнообразие: двамата с него се бяха допълвали добре. Сега тя му се струваше като половин личност.

Тази мисъл неочаквано го разчувства. За да се овладее, Кенит се обърна, сграбчи Куцата за раменете и я избута напред.

— Често си мислех за теб, майко. Виж, това е Куцата. Тя ще ти помага. Не е особено умна, но пък изглежда добра. А ако се окаже, че не е, ще я убия, когато се върна.

Майка му го изгледа ужасено, а сакатото девойче се сви, умоляващо за милост.

— Затова, за нейно добро се опитай да се спогаждаш с нея — по-меко добави той. Вече му се искаше да се върне на кораба си. Там нещата бяха много по-прости… Нямаше как, трябваше да довърши започнатото.

И Кенит посочи към затворника.

— А това е капитан Хейвън. Той също ще остане, но за него няма какво да мислиш. Ще го заведа в избата под голямата къща. Момиче, нали ще запомниш да му даваш храна и вода? Поне толкова често, колкото ти получаваше на борда на кораба? Това изглежда справедливо, не е ли така?

Той изчакваше отговори, но всички те се взираха в него. С изключение на майка му. Тя стискаше блузата си и я мачкаше със смутен вид. Кенит реши, че се досеща за причината.

— Искам да знаеш, че съм дал дума за него. Ще го окова добре, но ти ще трябва да се увериш, че той получава храна и вода. Разбра ли?

Майка му загълголи отривисто насреща му. Той кимна одобрително.

— Знаех си, че няма да имаш нищо против. Тъй. Забравих ли нещо? — Той погледна към другите. — А, да. Майко, довел съм ти и жрец. Зная колко обичаш свещениците. — Кенит впери поглед в Са’Адар. — Майка ми е много набожна. Моли се за нея. Или благослови нещо.

Жрецът го изгледа изумено.

— Ти си луд.

— Нищо подобно. Защо хората винаги ме обвиняват в това, когато уреждам нещата по свой вкус, а не по техния? — Той махна с ръка. — Тъй. Тези двамата, майко, ще бъдат твои съседи. Казаха ми, че чакат бебе. Сигурен съм, че ти няма да имаш нищо против едно бебе да щапука наоколо? И двамата не се плашат от работа. Нищо чудно при следващото си посещение да заваря нещата в по-добро състояние. Може пък да те заваря да живееш отново в голямата къща…

Старицата започна да клати глава енергично, при което косата й се разпръсна. В очите й личеше някаква болка. Тя отвори уста в треперещ вик. Това показа остатъка от езика й. Кенит презрително се извърна.

— Макар че и тази колиба изглежда уютна — продължи той. — Може би тук ти е по-добре. Но това не означава, че трябва да оставим къщата да се срути.

Той се обърна към двойката бивши роби.

— Вие двамата имате право да си изберете една от колибите. Същото се отнася и за жреца. Него го дръжте далеч от капитана. Обещах на Уинтроу, че баща му ще остане жив, някъде, където момчето повече няма да се тревожи за него или да мисли за него.

За пръв път Кайл Хейвън заговори. В първия миг той зина, пелтечещ, а после гневът му се изля.

— Това е дело на Уинтроу? Собственият ми син ми е причинил това? — В сините очи личеше обида и оправдана омраза. — Знаех си. Знаех си! Коварно змийче! Пале!

Майката на Кенит се сви ужасено. Самият Кенит небрежно зашлеви Хейвън през устата. Макар и подпрян на патерица, пиратът замахна достатъчно силно, за да накара другия да залитне.

— Разстройваш майка ми — хладно изтъкна той. — Явно е време да те отведа. Хайде. Водете го.

Последните думи бяха насочени към задрасканите лица. Към девойката той нареди:

— Приготви някаква храна. Майко, покажи й къде са запасите. Жрецо, ти остани тук. Моли се, например. Прави каквото майка ми поиска.

Двамата роби извлякоха капитан Хейвън. Кенит ги последва.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя. Не можеш да ме превърнеш в свой роб — обяви Са’Адар.

Кенит извърна глава към него и се подсмихна.

— Може би е така. Но със сигурност мога да те превърна в мъртвец. Това е интересна дилема, не мислиш ли? — Без да му обръща повече внимание, той излезе.

Задрасканите лица го чакаха отвън, Хейвън висеше в ръцете на мускулестата двойка; върху лика му се бореха удивление и отчаяние.

— Не можеш да направиш това. Не можеш да ме изоставиш тук.

Кенит мълчаливо поклати глава. Толкова му беше втръснало от хора, които му казваха, че той не е способен да направи онова, което изцяло беше по силите му. Той небрежно пое към голямата къща. Тук пътеката бе покрита с треви, същото важеше и за лехите.

— Бих искал да поразчистите тук — обърна се той към робите. — Ако нещо не ви е ясно, обърнете се към майка ми. Тя знае много неща за градинарството.

Пиратският капитан умишлено не се спря да поглежда към останките от околните постройки — нямаше смисъл да се връща в миналото. Пък и растителността отдавна бе обгърнала руините на пожара. Нека да си останеше така.

Дори самата къща бе пострадала в онзи отдавнашен набег. Дървените й стени още носеха обгорените белези от пламъци, заплашвали да се пренесат и връз нея. Цяла нощ на огън и писъци, в която смятаните за съюзници бяха разкрили същинските си намерения. Оргия от жестокост, с която Игрот бе насищал чувствеността си. Миризмата на дим и кръв оставаше завинаги вплетена с Кенитовите спомени от онази нощ.

Той пое по стълбите. Предната врата не беше заключена, тя никога не бе заключвана — баща му не вярваше в ключалките. Кенит я отвори и влезе.

За момент паметта му възстанови някогашната вътрешност. Образованието и пътуванията бяха изострили вкусовете му, но като дете той бе намирал за изключително луксозна тогавашната произволна сбирщина от гоблени, килими и украшения. Баща му я бе харесвал, малкият Кенит също.

— Ти ще си живееш като крал, момчето ми — казваше баща му. — Не, нещо повече, ти ще бъдеш крал. Крал Кенит от Ключалковия остров. Не звучи ли добре? Крал Кенит, крал Кенит, крал Кенит! — И баща му го грабваше на ръце и го завърташе във въздуха, залитащ пиянски. Крал Кенит.

Той премигна. Насреща си виждаше скучните стени и голия под на една нищожна плантация. Нищо общо с благородническото имение, което бе съзирал баща му. Впоследствие Кенит бе обмислял да възстанови къщата. В горните стаи имаше достатъчно произведения на изкуството и мебели, които да надминат някогашната безвкусна слава. Това беше неговата внимателно събрана колекция, най-ценните предмети от плячката му, тайно, един по един пренасяни тук. Да, той имаше възможност, но не това искаше. Не, той възнамеряваше да възстанови нещата, които Игрот беше откраднал. Същите картини, същите гоблени, килими, столове и свещници. Някой ден, когато моментът се окажеше подходящ, Кенит щеше да се впусне към реализирането на това си намерение. Той щеше да оправи нещата. Това той си бе обещавал безброй пъти. А ето, че сега за него ставаше възможно да изпълни обещанието към себе си. Всичко, което Игрот бе задигал, по право принадлежеше на него. Той се подсмихна. Да, крал Кенит.

Виж, майка му не искаше да има нищо общо с това. Като малък той имаше навика да се покатерва в скута й, да обгръща ръчички около шията й и да шепне плановете си за мъст. Тогава тя отчаяно и уплашено се опитваше да го смълчи. Тя дори не смееше да мечтае за мъст. Тя вече не искаше да живее сред лукс и богатство — смяташе, че простичкият живот ще я защити. Но Кенит знаеше, че тя се заблуждава. Колкото и малко да притежаваше човек, винаги щеше да се намери друг, който да завиди на въпросните нищожни притежания. Бедността и сдържаността не можеха да защитят човека от чуждата алчност. А ако някой действително си нямаше нищичко, завиждащите просто поробваха тялото му.

Всички тези размисли не забавиха крачките му. Той преведе спътниците си през коридора и към кухнята. Там пиратът отвори тежкия капак и ги поведе към избата. Това помещение бе извоювано от каменистата плът на острова. Тук нямаше прозорци, но той не си направи труда да запали факла, нали нямаше да стои дълго.

Тази изба беше отлична, еднакво хладна и лете, и зиме. Понастоящем нямаше следи от това й предназначение. На пода лежаха ръждиви вериги, заобиколени с кървави петна — следи от употребата на подземието като импровизирана тъмница и стая за мъчения.

Сега отново тя щеше да придобие предназначението на затвор.

— Оковете го — нареди той на задрасканите лица. — Здраво. В онази стена има пръстени, вържете го към един от тях. Не искам да се опитва да измъчва Куцата, когато тя дойде да му носи храна. Ако тя идва да му носи храна.

— Ти се опитваш да ме изплашиш. — Отнякъде капитан Хейвън бе открил частица самоувереност. — Аз не се плаша лесно. Проблемът е, че нямам представа какво искаш от мен. Защо просто не ми кажеш?

Той дори съумя да задържи гласа си спокоен, докато мъжът го повеждаше по стръмните стъпала. Жената беше избързала пред покорния си партньор, за да намери вериги.

— Каквото и да ти е казал синът ми, аз не съм неразумен човек. Винаги е възможно да се споразумеем. Дори и ако задържиш кораба и момчето, за мен би могъл да получиш огромен откуп. Замислял ли си се за това? За теб аз съм далеч по-ценен жив. Хайде, определи откуп. Затваряне то ми не е от полза никому.

Кенит се усмихна иронично.

— Скъпи ми капитане, не всичко в живота опира до приходи. Понякога удобството получава предимство. А твоето затваряне е удобно за мен.

Кайл запази достойнството си. Той се съпротивляваше ожесточено, но мълчаливо, докато ръждивите окови щракваха около глезените му. По-скоро символична съпротива — престоят в каютата го беше изтощил. Всеки от двойката роби би го надвил. А срещу обединените им усилия той създаваше толкова проблеми, колкото би им създало някое глезено петгодишно дете. Ключалката се оказа ръждясала, ала ключовете, висящи край кухненската врата, пак я превъртаха, макар и с усилие.

Кенит видя точния момент, в който пленникът се пречупи. Това беше мигът, в който катинарът щракна. Тогава той започна да проклина. Кълнеше се, че ще отмъсти, и призоваваше десетки богове. Тези му закани изпроводиха робите по време на изкачването им. А докато капакът се затваряше, отрязвайки светлината, той започна да крещи.

Капакът на избата беше тежък и прилягаше плътно; очаквано, той приглуши виковете. Точно както Кенит си спомняше.

Пиратът окачи ключовете обратно и се обърна към робите.

— Покажете на Куцата как да слиза тук. Искам той да остане жив. Разбрахте ли?

Жената кимна. Дедж последва нейния пример. Кенит се усмихна, доволен. Тези двамата щяха да бъдат полезни тук. Животът на Ключалковия остров щеше да им предложи много повече, отколкото те бяха мечтали. Тук те щяха да притежават собствена колиба, обилие от храна, спокойствие и място, където да отгледат детето си. Колко лесно капитанът се бе сдобил с животите им. Интересно беше колко неистово хората се съпротивляваха на робството, а същевременно бяха готови сами да се продадат, само срещу шанс да живеят.

По време на обратния път той им каза:

— Майка ми ще ви покаже всичко, което трябва да знаете за този остров. Тук гъмжи от прасета, има и диви кози. Ще намирате почти всичко, от което се нуждаете. Стига да се намира извън голямата къща, то е ваше. В замяна ще искам само да помагате на майка ми в по-трудните дела. И се погрижете жрецът да не напуска острова. Ако опита, просто го отведете да прави компания на капитана. Посъветвайте го да развлича майка ми. — Пред вратата на колибата й той спря и се обърна към тях. — Нещо, което съм пропуснал? Има ли нещо, което не ви е ясно?

— Всичко разбрахме — бързо отвърна жената. — Ние ще удържим на думата си, капитане, можете да разчитате на нас.

Тя положи ръка върху корема си, сякаш обещаваше на детето, а не на него. Това бе поредният признак, който го убеди, че е направил добър избор. Кенит кимна. Той имаше причина да се чувства доволен. Беше се отървал от Са’Адар, без да си навлича лошия късмет, който носеше убийството на свещеник. Кайл Хейвън бе преместен на място, където нито на Кенит, нито на Уинтроу се налагаше да мислят за него, но същевременно оставаше наличен за откуп, ако впоследствие капитанът поискаше да го стори. Двамата роби, откарали лодката на брега, се бяха погрижили за отсъствието на проблеми. Да, той определено бе планирал нещата добре.

Той влезе в колибата и се огледа. Жрецът стоеше в ъгъла, скръстил ръце — не приличаше на човек, който се моли. Майката на Кенит се бе привела над отворения сандък и се възхищаваше на съдържанието му. Тя вече си беше окачила тюркоазените обици.

Точно при влизането му Куцата се отправяше към масата, понесла току-що опечен хляб. Върху масата имаше купичка с плодово сладко и буца масло. До маслото димеше съд с билков чай. Подредените съдове бяха разнообразни, никоя от чашите не принадлежеше към комплект.

Тази гледка раздразни Кенит. Макар че събраните тук никога нямаше да напуснат острова, пак не му беше приятно да виждат, че майка му живее сред подобни обстоятелства. Когато той станеше крал, тези истории не биваше да остават.

— Следващия път ще ти донеса сервиз за чай, майко — заяви той. — Зная, че тези чаши ти харесват, но…

Той не се доизказа, а си взе филия от топлия хляб. Възрастната жена му наля чай и му предложи единствения стол на масата. Кенит побърза да се възползва, изтерзан от патерицата. Той обилно намаза хляба си с масло и насипа отгоре сладко.

Първата хапка доведе след себе си прилив на спомени. Тези скромни храни, все още радост за небцето му, бяха призраци — те принадлежаха към света на едно невръстно момче, глезено и защитено. Но всичко това бе предадено преди тридесет и пет години. Странно беше, че толкова сладък вкус е способен да поражда подобна горчилка. Тази филия и последвалите я три Кенит дояде със същото смесено чувство.

Останалите се присъединиха към него, в отговор на майчините му жестове да застанат около масата. Само жрецът се възпротиви. Неговият надменен поглед обхващаше и Кенит, ала това не притесняваше пирата. Гладът много скоро щеше да излекува свещеника от презрението му. За момента беше приятно събиране. Майка му продължаваше да ломоти в напевния си начин. Задрасканите лица отвръщаха на жестовете й с кимвания и усмивки, но с малко думи: нейното безмълвие изглеждаше заразно. Сред това скромно събиране Куцата изглеждаше почти разумна. Тя сама взе метлата и почисти около огнището, без никой да й нарежда. Погледът й вече бе изгубил част от предишната си плахост. Кенит се замисли за момент. Той бе искал покорна слугиня за майка си; надяваше се, че тази девойка няма да възвърне прекалено много от духа си.

Той допи чая си и се надигна.

— Време е да вървя. Не започвай да възразяваш, майко. Ти знаеш, че не мога да остана.

Въпреки това тя го хвана за ръкава. Умолителният й поглед говореше недвусмислено и красноречиво, ала Кенит избра да не го разбере.

— Няма да забравя чаения сервиз, обещавам. Ще го донеса следващия път, както ти казах. Да, всички чаши ще бъдат с украса. Зная какво ти харесва. — Той отдели ръцете й и се обърна към другите. — Дръж се добре, девойче. Дедж, при следващото си идване ще очаквам да заваря едно здраво и пухкаво бебе. Нищо чудно тогава и второ да е на път? — намигна той. В този момент се чувстваше като патриарх. Впоследствие той можеше да избере и други хора, които да се заселят тук. Това щеше да се превърне в неговото вътрешно кралство.

Майка му изостави опитите си да го убеждава. Както ставаше винаги, тя се отпусна на стола, зарови лице сред дланите си и зарида. Тя винаги плачеше. Това беше нелепо. Нима за толкова години не беше разбрала, че сълзите не разрешават нищо? Не, тя продължаваше да плаче. Кенит леко я потупа по рамото и се насочи към вратата.

— Аз няма да остана тук — обяви свещеникът.

Кенит спря.

— Нима? — попита капитанът, докато се обръщаше.

— Точно така. Ще се върна на кораба заедно с теб.

— Жалко. Толкова бях сигурен, че майка ми ще се радва на присъствието ти. Сигурен ли си, че решението ти е окончателно?

Кенитовата учтивост смути Са’Адар и го накара да се огледа. Майката на Кенит продължаваше да ридае. Куцата се бе приближила до нея и предпазливо я галеше по рамото. Дедж и Сайла гледаха към Кенит. Тяхното напрежение напомняше на Кенит за ловни кучета. Той леко раздвижи ръка и двамата роби се отпуснаха, но все така оставаха нащрек.

— Сигурен съм. Няма да остана. Няма какво да правя тук.

Кенит въздъхна.

— А аз бях тъй сигурен, че ще останеш. Така да бъде. Поне направи нещо за майка ми. Благослови къщата. Или поне кравата.

Са’Адар го изгледа презрително, като човек, получил неподобаващо за него нареждане. Той хвърли поглед към ридаещата жена.

— Това мога да направя.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Не бързай. Несъмнено си забелязал, че в последно време аз не бързам особено. — Кенит сви рамене. — Ти ще гребеш.

Жрецът размишляваше. Той знаеше, че пиратът не може да го надбяга. И трудно щеше да избута лодката сам.

Са’Адар кимна неохотно.

— Ще благословя дома й и градината.

— Много мило от твоя страна — рече Кенит. — Ще те чакам на брега. Довиждане, майко. Няма да забравя чашите.

— Капитане? — осмели се да попита Сайла. — Нужна ли ви е помощ да спуснете лодката?

Едновременно с тези думи тя хвърли бърз поглед към свещеника в недвусмислен жест.

Пиратът се усмихна.

— Благодаря ти, но няма да се наложи. Двамата със свещеника ще се справим. Вие започнете да подготвяте дома си. — Той кимна. — До нови срещи.

С тези думи Кенит намести патерицата под мишница и закуца обратно към лодката.

Пръстта на градината бе мека. Подир това пътеката се отправяше нагоре. Кенит откри, че е по-уморен от очакваното. Въпреки това той спря да си почине едва когато колибата остана зад него.

Той замислено обърса чело. Нямаше основания да се опасява, че жрецът ще го предаде, поне не и в настоящия момент. Са’Адар щеше да се нуждае от него, за да се върне на кораба.

Кенит закрачи по-бавно. Веднъж той дочу шумоленето на диво прасе в храсталака, но животното не го обезпокои, а избяга.

Той очакваше, че жрецът ще го изпревари, но не се оказа така. Може би Са’Адар отправяше продължителна молитва. Какво пък, това щеше да зарадва старата.

Пясъкът бе сух и нестабилен и протезата непрекъснато затъваше в него. А Кенит беше страшно уморен; затрудняваше се да повдига засегнатия си крак. Все пак той успя да достигне лодката и се настани вътре.

Задаваше се прилив. Скоро лодката щеше да бъде обгърната от вълната, но гребането пак щеше да бъде продължително. Дали Кенит не бе надценил силата си? Горещината на деня съзаклятничеше с умората на тялото му. В момента му се искаше да се излегне и лениво да отпочива. Но той не си позволи това, а се ограничи да масажира подмишницата си.

Интересно дали жрецът бе отишъл да посети капитан Хейвън? Не. Дедж нямаше да позволи това. Освен ако двамата не бяха съдружници още от самото начало. В такъв случай робите скоро щяха да дойдат да го убият. Майка му вече щяха да са убили, разбира се. И щяха да са открили съкровището му, подредено в голямата къща. Те щяха да дойдат да го убият, защото Кенит бе постъпил глупаво. Но какво щяха да правят тогава? Те не можеха да се върнат на кораба. Или? Дали тукашното съкровище бе достатъчно, за да подкупи Соркор и Ета, Уинтроу и Бриг? Вероятно. Кенит потръпна от гняв заради наивността си. А подир това се усмихна хищно. Може би тук наистина имаше достатъчно богатства, които да привлекат верността на хората му. Но не и тази на Вивачия. Корабът вече го бе обикнал, той знаеше това. Сърцето на един жив кораб не можеше да бъде купено.

Преди много години Игрот бе доказал това.

Вече успокоен, Кенит се усмихна и продължи да чака.

Жрецът най-сетне се появи; той крачеше с отривистите движения на ядосан. Тъй значи, каза си Кенит. Явно той се бе опитал да привлече Дедж на своя страна, но не бе успял. При приближаването на свещеника тази догадка се потвърди. Той имаше раздърпания вид на човек, избегнал пребиване само благодарение на бързите си крака. Освен това лицето му бе по-червено от това, което усилието от преминаването на разстоянието обратно до плажа би предизвикало.

Кенит се премести при веслата и директно се обърна към свещеника:

— Хайде, изтласкай я във водата.

Са’Адар го изгледа мръсно.

— По-лесно ще бъде, ако лодката е празна.

— Сигурно — благородно се съгласи Кенит. Въпреки това той не помръдна.

Свещеникът не беше слаб, ала не притежаваше и мускулите на моряк. От усилието му нищо не излезе.

— Изчакай да дойде вълна — посъветва го капитанът.

Са’Адар стисна зъби, но се вслуша в препоръката. Дъното на лодката остърга пясъка и неочаквано се повдигна.

— Продължавай да натискаш, иначе тя отново ще заседне — предупреди пиратът и хвана веслата. Скоро лодката навлезе в по-дълбокото и свещеникът се приготви да се качи.

Кенит продължаваше да набляга. Отдавна не беше гребал, но тялото му все още си спомняше последователността от движения. Протезата си той застопори, за да не се изхлъзва. И въпреки това му беше трудно да напряга равномерно. Сред пристъпа на отчаяние той осъзна, че нищо в живота му няма да бъде същото. Той бе изгубил част от тялото си и до края на живота си трябваше да компенсира с останалите си действия тази липса.

— Почакай — оплака се Са’Адар, който все още не бе успял да се покатери вътре. Кенит не му обърна внимание, а продължи да гребе. Следващата вълна му помогна, макар и с изплашване. Измокреният жрец неумело се покатери вътре, потреперващ заради ледения вятър.

Щом другият се озова на борда, капитан Кенит застопори веслата. Той си върна част от удовлетворението при мисълта, че дори с един крак и патерица, той пак се придвижва по-ловко от Са’Адар.

Свещеникът се озъби в отговор на надигането му.

— Да не очакваш от мен да греба?

— Това ще те сгрее — обяви Кенит.

Капитанът седна на носа, положил патерицата върху коленете си, и се зае да наблюдава усилията на спътника си. Дори и в спокоен ден гребането бързо се превръщаше в изтощително дело. А в случая имаше вятър.

Движенията на жреца бяха неравномерни. Понякога веслата се изплъзваха. А дори и в случаите, когато се врежеха в повърхността й по правилния начин, лодката напредваше бавно. Това не тревожеше Кенит. Виж, Са’Адар нямаше търпение да се върне на кораба: това личеше по нервното оживление, с което той движеше веслата.

Пиратът реши да поведе разговор.

— Е, доволен ли си от справедливостта, която бе въздадена на капитан Хейвън?

Са’Адар едвам дишаше, но не можа да устои на изкушението.

— Исках да го видя, преди да тръгна. Да го заплюя за последно и да му пожелая приятно гниене в мрака. — Той си пое дъх. — Но Дедж не ми позволи. Двамата със Сайла се обърнаха срещу мен. — Нов дъх. — Ако не бях аз, в този момент те щяха да се намират в Калсид. Отдавна щяха да са разделени, а детето на Сайла щеше да отпразнува раждането си с татуировка върху лицето.

Той се бе задъхал.

— Дръж лодката в права линия. Виждаш ли онези двете дървета на онзи остров, които стоят отделно? Съсредоточи се върху тях и греби натам.

Са’Адар се навъси.

— Този труд е непосилен за сам човек! Ти също трябва да гребеш. Нали на отиване ни бяха нужни четирима гребци.

— Но тогава и лодката беше по-тежка. Освен това пътят ме измори. Не забравяй, че аз още се възстановявам. По-късно може и да те сменя.

Кенит извърна лице към вятъра и притвори очи. Яркото слънце потрепваше върху водата. В този момент дори умората му се струваше приятна, защото тя бе следствие от проявата на инициатива. Той бе предприел нещо. Бе си доказал, че все още е в състояние да подчинява останалите на волята си. Тялото му бе изгубило част от себе си, но пак оставаше способно да го изведе до амбицията му. Той щеше да постигне целта си. Крал Кенит. Крал Кенит, владетел на Пиратските острови. Дали някой ден той щеше да има свой дворец на Ключалковия остров? Може би след смъртта на майка си той можеше да заживее там. Както сам бе казал баща му, скалният отвор, отвеждащ до скрития залив, лесно можеше да бъде укрепен. Да, от мястото щеше да излезе прекрасна крепост.

Гласът на Са’Адар го изтръгна от мислите му.

— Вече не трябваше ли да виждаме корабите?

Кенит кимна.

— Ако ти можеше да движиш веслата мъжки, вместо да галиш вълните, вече щяхме да сме отминали онзи остров и действително да виждаме корабите. Но дори и тогава пак щеше да ни остава път. Така че продължавай да гребеш.

— На идване пътуването бе много по-кратко.

— Нещата винаги изглеждат по-лесни и по-бързи, когато някой друг върши работата. Също като командването на кораб. Изглежда лесно, когато го наблюдаваш отстрани.

— Подиграваш ли ми се?

Трудно е да звучиш презрително, когато не ти стига дъх, но Са’Адар успя.

Кенит тъжно поклати глава.

— Ти ме наскърбяваш. Нима е подигравка да обясниш нещо, което човекът насреща отдавна сам е трябвало да разбере?

— Корабът по право принадлежи на мен — изрече на пресекулки жрецът. — Ние вече го бяхме завзели, когато ти се появи.

— Точно така. И ако не се бях появил аз, за да доведа на борда истински моряци, в този момент Вивачия щеше да лежи на дъното. Дори един жив кораб не може да плава без екипаж.

— Все щяхме да се справим някак. — Тук Са’Адар рязко захвърли веслата. Едното гребло започна да се изхлузва във водата; свещеникът го сграбчи, дръпна го и го стовари върху дъното. — Мамка ти, сега е твой ред! — изфуча той. — Аз с нищо не падам по-долу от теб. Не съм ти роб.

— Роб? Онова, което поисках от теб, бих възложил на всеки моряк.

— Аз не съм твой моряк. Аз не съм твой подчинен. И никога няма да се откажа от претенцията си към кораба. Където и да идем, аз ще се погрижа всички да научат за безчестието и алчността ти. Просто не проумявам как е възможно толкова хора да те почитат! Погледни какво си сторил с майка си, оставил си я да живее като просякиня. Ти остана при нея за по-малко от половин ден, като й остави шепа дрънкулки и една малоумна слугиня. Как можеш да се отнасяш с майка си по подобен начин? Тази, в която всеки мъж почита женския аспект на Са? А ти се отнасяш към нея по начина, по който се отнасяш към всички други — като към слугиня! Клетата се опита да ми каже нещо. Аз не можах да разбера какво я беше разстроило толкова, но със сигурност не ставаше дума за чаени чаши!

Кенит не можа да сдържи смеха си. Това влуди събеседника му, който почервеня още повече.

— Ти си подлец! — процеди той. — Безсърдечен негодник!

Кенит се огледа. Лодката вече се намираше недалеч от острова. До него той можеше да стигне и сам. А когато изникнеше във видимостта на корабите, можеше да размаха връхната си дреха на някое от веслата. Това щеше да доведе моряци или от Мариета, или от Вивачия. По това време те несъмнено се оглеждаха за него.

— Какви думи от един божи човек! Ти се забравяш. Успокой се, аз ще те заместя на веслата.

Това успокои свещеника. Са’Адар се надигна от мястото си и полуприклекнал зачака. Кенит се опита да се надигне, но не успя и се стовари обратно. Лодката се разклати.

Са’Адар сепнато се вкопчи в бордовете. Пиратът недоволно скриви лице.

— Схванал съм се — изръмжа той. — Днес се изморих повече, отколкото очаквах.

Той присви очи в отговор на презрителния поглед на жреца.

— И все пак казах, че ще греба. — Кенит взе патерицата си и протегна върха й към Са’Адар. — Когато ти дам знак, издърпай ме на крака. Щом се надигна, ще мога да отида до веслата.

Са’Адар сграбчи края на патерицата.

— Сега — рече Кенит и едновременно с това се опита да се надигне. И този път той се стовари тежко. — Опитай отново — нареди той на жреца. — И този път по-силно.

Умореният мъж обви патерицата и с другата си ръка. Кенит също стисна по-силно.

— Давай!

Когато жрецът се напрегна, пиратът неочаквано блъсна напред, тласвайки патерицата с цялата си сила. Върхът й удари пирата в гърдите и го накара да залитне назад.

Кенит се бе надявал, че ще последва плясък. Вместо това другият падна накриво, почти извън лодката, но не съвсем. Пиратът бързо се хвърли напред, свел тежестта си ниско. Бърз като тигър, той сграбчи единия крак на Са’Адар и го блъсна. Свещеникът полетя към водата, но не и преди да е нанесъл ритник към лицето на капитана. Босият му крак се стовари върху носа на пирата. Кенитовата глава се отметна назад, рукна кръв. Еднокракият бързо я обърса в ръкава си, допълзя до веслата и се настани.

Миг по-късно главата на свещеника изникна зад лодката.

— Проклет да си! — кресна той. — Нека Са те прокълне!

Кенит очакваше, че другият ще потъне отново. Вместо това Са’Адар започна да се изтласква подир лодката с мощни движения. Излизаше, че той умее да плува — нещо, което пиратът не беше преценил. Жалко, че тук морето беше по-топло и капитанът не можеше да се осланя на студенината му. Можеше да му се наложи сам да го убие.

Кенит не се напрягаше, а наложи равномерен ритъм. По-рано той не бе излъгал, действително се беше схванал. Но тези движения му възвръщаха гъвкавостта. Докато зад него жрецът плуваше с бързите и отривисти жестове на отчаянието. Все пак той настигаше лодката; неговото тяло се съпротивляваше на водата далеч по-малко от нея. Когато Са’Адар се доближи съвсем, пиратът внимателно прибра греблата, изтегли кинжала си и застана на кърмата, изчакващ. Той нямаше намерение да атакува със смъртоносен удар: за това би му се наложило да се наведе прекалено и да позволи на свещеника да го издърпа във водата. Вместо това капитанът се ограничи да сече към ръцете — всеки път, когато давещият се посягаше към лодката. Той разсече дланите, посече и кокалчетата, когато ръцете се обвиха около ръба. И през цялото време той бе мълчалив като самата смърт. Жрецът ругаеше, крещеше, накрая започна да умолява за живота си. Когато той за пореден път се вкопчи в лодката и упорито остана там, Кенит рискува да замахне към лицето му. Въпреки това Са’Адар остана вкопчен и продължаваше да моли. Това раздразни Кенит.

— Аз се опитах да те оставя жив! — кресна му той. — От теб се искаше единствено да правиш онова, което ти се казва. Но ти се възпротиви!

Един рискован удар отведе кинжала дълбоко в шията на другия. Ръката на Кенит веднага се покри с кръв, по-гъста и по-солена от самото море. Жрецът се отдели от лодката. Капитанът разтвори пръсти и остави оръжието си забито в него.

В продължение на две вълни трупът остана да се поклаща по очи. Сетне морето го погълна.

Още известно време Кенит стоя на кърмата, загледан в празната вода зад лодката. Подир това той обърса ръце в дрехата си и бавно се върна на веслата. Ръцете му бяха започнали да се покриват с мазоли, но това нямаше значение. Щяха да го болят, но и това нямаше значение. Стореното бе сторено, той щеше да продължи да живее. Това знаеше със същата увереност, с която чувстваше, че късметът не го е изоставил.

Капитанът повдигна очи към хоризонта. Още малко и дежурните щяха да го забележат.

— Готов съм да се обзаложа, че Вивачия ще ме зърне първа. Сигурен съм, че в този момент тя знае, че се връщам при нея. Оглеждай се за мен, дръзка моя! Вглеждай прекрасните си очи!

— Дали пък да не й помогна да си отвори тези прекрасни очи — отбеляза тих гласец. Сепнатият Кенит едва не изтърва веслата. Той погледна към дълго мълчалия талисман на китката си. Собственото му лице, отразено върху дърво и понастоящем оплискано с кръв, премигна насреща му. Устицата се отвори, дребен език облиза дървените устни. — Какво ли би си помислила тя за своя дързък капитан, ако го опознаеше така добре, както го познавам аз?

Кенит се ухили.

— Лично аз си мисля, че ти си лъжец. Тя познава дълбините на сърцето ми. И тя, и момчето. И те все още ме обичат.

— Те може би си мислят, че са видели всичко — жлъчно отбеляза личицето. — Ала в действителност има само едно създание, което е съзирало твоето черно, противно сърце в цялост, а при все това е избрало да ти бъде вярно.

— Приемам, че говориш за себе си — рискува Кенит. — Ти нямаш избор в случая, талисмане. Ти си обвързан с мен.

— Също както ти си обвързан с мен — каза личицето.

Кенит сви рамене.

— Хубаво, обвързани сме взаимно. Съветвам те да изпълняваш задълженията, за които си бил създаден. По този начин и двамата ще живеем по-дълго.

— Аз не бях създаден със задължения към теб — съобщи му талисманът. — Нито моят живот зависи от твоя. Ала заради друг аз ще сторя всичко, което мога, за да те запазя жив. Поне за момента.

Пиратът не отговори. Мехурите върху дясната му длан неочаквано се разпукаха. Изражение, съставено отчасти от гримаса, отчасти от усмивка, зае смуглото му лице. Малко болка нямаше да го смути. Късметът му все още не го изоставяше.

А с късмета на своя страна човек се намираше в състояние да стори много.