Робин Хоб
Безумният кораб (16) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава четиринадесета
Изборът на Серила

Помещението бе задушно и изпълнено с дим. Главата на Серила се въртеше, а стомахът й негодуваше срещу неспирното палубно поклащане. Всички стави я боляха от това неспирно движение. Дори като малка тя не бе понасяла пътуванията по море. А годините, прекарани в двореца на сатрапа, но никакъв начин не бяха понижили тази й чувствителност.

Искаше й се да пътуваха с по-малък и по-удобен съд. Ала Косго бе настоял да пътува с огромен кораб. Почти половината от закъснението, с което бяха отплавали, се дължеше на преработването на вътрешността, за да се отвори място за тези обширни покои. Серила бе чула някои от дърводелците да подлагат на съмнение тези промени. Тяхното неодобрение бе свързано с баласта и равновесието. Тя не бе разбрала същинското значение на думите им, но подозираше, че непрекъснатото поклащане на кораба се дължи на неразумно внесените промени.

За пореден път тя се опита да се успокои с мисълта, че всяко поклащане я отвежда по-близо до Бингтаун. В този момент й беше трудно да повярва, че бе прекарала цели дни в нетърпеливо очакване на това пътуване, през които непрекъснато бе подбирала дрехи и променяла избора си. Тя не искаше да изглежда безвкусна, но не искаше да има и пошъл вид. Не искаше да изглежда стара, но не искаше да изглежда и незряла. Трудно беше да избере облеклото, което ще подчертае образования й вид, но в същото време ще запази привлекателността й. В крайна сметка тя се бе спряла на обикновена роба с пристойна кройка, но за сметка на това богато украсена с бродерия от собствената й ръка. Бижута тя нямаше. По традиция една компаньонка на трона притежаваше и носеше само накитите, дадени й от сатрапа. А предишният владетел винаги й бе давал книги и свитъци вместо бижута. Косго така и не бе я дарил с нищо, макар че останалите съветнички засипваше със скъпоценности — сякаш те бяха сладкиши, изискващи подобна бляскава захар. Серила се стараеше да не обръща внимание на факта, че ще се представи пред Търговците без украшения. Тя не отиваше в Бингтаун, за да ги запленява с бижутата си. Тя отиваше, за да може най-сетне да зърне земите и хората, на чието изучаване бе посветила повече от половината си живот. Подобно нетърпение за последно тя бе изпитала, когато предишният сатрап я бе поканил да стане негова съветничка. Серила се надяваше, че и това посещение в Бингтаун ще се превърне в подобно начало.

В настоящия момент й беше трудно да се придържа към подобни мечти. Никога животът не бе й се струвал толкова сух. В столицата тя винаги бе съумявала да се изолира от покварата, изпълнила двора. Когато младият сатрап бе започнал да превръща пиршествата в чествания на несдържаното, Серила просто бе престанала да ги посещава. Ала на борда на кораба за нея бе невъзможно да избяга. Тя бе длъжна да се храни със сатрапа. Ако напуснеше тези покои и излезеше на чист въздух върху палубата, щеше да привлече грубиянското внимание на калсидския екипаж. Така че тя не би могла да открие покой дори и да разполагаше с разрешение да напусне.

Сатрап Косго и Кеки, една от съветничките му, лежаха върху огромния диван. И двамата бяха почти замаяни от дима на омайните билки. Кеки бе заявила, че това е единственият начин да държи замайването си настрана, и шумно се бе оплакала, че никога през живота си не е страдала от морска болест. Серила бе прекалено тактична, за да се осведоми за евентуална бременност. И преди се бе случвало някоя от съветничките на сатрапа да зачене от него, ала на това се гледаше като на проява на лош вкус. Въпросните деца биваха предадени в служба на Са, без никога да научат за произхода си. Единствено съпругата на сатрапа зачеваше наследник.

Впрочем Косго все още не бе сключил брак. Серила се съмняваше, че той ще го стори доброволно; по-скоро неговите сановници щяха да го принудят. Ако той останеше жив толкова дълго.

Тя погледна към него. Косго лежеше върху спътницата си и дишаше тежко. Друга съветничка, също замаяна, се бе отпуснала върху възглавниците край нозете му. Тя бе отметнала глава, разстлала тъмната си коса върху възглавниците. На моменти пръстите й трепваха в спазъм. Отвратителна гледка.

До този момент пътуването представляваше поредица от оживени пиршества, редувани с периодите, през които Косго се възстановяваше от погълнатите наркотици. В тези периоди той призоваваше лечителите си, които му предписваха други наркотици, докато сатрапът не се почувстваше достатъчно добре, за да започне сам да определя удоволствията си.

Останалите благородници на борда също проявяваха подобна несдържаност. Единствено неколцина правеха изключение, останали в каютите си под претекст, че страдат от морска болест.

Още няколко калсидски кораба придружаваха Косго — аристократите, пътуващи с тях, често се присъединяваха за вечеря. Жените, които те довеждаха със себе си, приличаха на опасни питомци: те се съревноваваха за вниманието на онези, които сметнеха за най-властни. Тези жени ужасяваха Серила. Единственият по-ужасяващ аспект на тези вечери представляваха съпътстващите ги разговори. Калсидските благородници подстрекаваха Косго да използва Бингтаун като пример какво се случва с немирните, да не търпи непочтителните приказки на Търговците, а да ги усмири с твърда ръка. Те изграждаха в сатрапа усещане за гняв и самодоволство, които Серила смяташе за неоправдани. Ала тя отдавна бе преустановила опитите си да противодейства на това влияние. Калсидците я заглушаваха с ожесточен смях и открито й се подиграваха. А на последната такава вечеря самият Косго й бе заръчал да мълчи. Споменът за тази публична обида отново събуди пламъците на гнева й.

Калсидският капитан на този съд приемаше скъпите вина, които сатрап Косго му изпращаше, ала презираше близостта на младия владетел. Той използваше задълженията си като претекст да отказва поканите, но Серила ясно различаваше презрението в очите му. Колкото повече Косго се опитваше да го впечатли, толкова повече капитанът го отбягваше. Опитите на сатрапа да наподоби калсидската агресивна напереност бяха мъчителни за гледане. Още по-неприятно бе, че съветнички като Кеки го насърчаваха. Изглежда те смятаха, че подобна незряла напереност изглежда мъжествено. Косго бе започнал да избухва срещу всичко, което не отговаряше напълно на желанията му. Поведението му напомняше на глезено дете. Никога нищо не го удовлетворяваше. Със себе си той бе довел музиканти и смешници, ала и техните изпълнения вече му се струваха скучни. И най-малкото препятствие го довеждаше до хленчене.

Серила въздъхна. Тя се приближи до масата и замислено прокара пръсти по ресните на покривката. Подир това отмести няколко лепнещи чинии и седна да изчаква. Тя копнееше да се върне в своята каюта, ала Косго я бе призовал под претекста, че иска да се посъветва с нея: докато той не я освободеше, тя нямаше право да се оттегли. А ако го събудеше, за да поиска подобно разрешение, сатрапът несъмнено щеше да откаже.

С опитите си да го разубеди от това пътуване Серила бе събудила подозренията му. В действителност те бяха основателни; тя определено предпочиташе да пристигне в Бингтаун сама. Тя познаваше тази земя много по-добре от него и бе напълно способна сама да достигне до решение. Само че Косго бе прекалено ревнив, за да допусне подобно нещо. Той, сатрапът, щеше да благоволи да удостои Бингтаун с присъствието си и да смае тамошните Търговци със своето величие. Те щяха да си припомнят, че самият Са му е дал власт над тях. Нещо, което те нямаха право да оспорват.

Серила бе сигурна, че Благородническият съвет ще го разубеди. Вместо това с отвратено смайване тя бе наблюдавала как неговите представители подкрепят това пътуване. Калсидските му съюзници също го бяха окуражили, макар че това не изненадваше никого. Подир уреждането на пътуването те бяха прекарали много нощи в гуляй със сатрапа, съпътствани от самоуверени обещания. Те щели да го подкрепят, да му помогнат да покаже на онези невежи Търгаши кой стои начело на Джамаилия. Той нямало какво да се плаши от тези негодници; калсидските му приятели щели да го подкрепят. Ако онези посмеели да повдигнат ръка срещу владетелите си, херцог Ядфин и наемниците му щели да им дадат основание да наричат земите си Прокълнатите брегове. Дори и в този момент Серила не можа да не поклати глава, припомнила си този разгул. Нима Косго не проумяваше, че сам влиза в ролята на примамка? Ако калсидците успееха да накарат Търговците да го убият, щяха да получат оправдание да оплячкосат и разрушат цял Бингтаун.

Поклащащият се огромен кораб пренасяше не само сатрапа и подбрани компаньонки, а и цяла свита слуги. Шестимата благородници, на които Косго бе заповядал да го придружат, също бяха довели своя прислуга. Един по-малък съд, пълен с млади аристократи, придружаваше кораба на сатрапа. Тези по-малки синове на благородни семейства той бе прилъгал със смътното обещание, че ако семействата им подкрепят експедицията, придружавалите го ще получат земи в Бингтаун. Напразно Серила се бе противопоставяла на тази му постъпка: пристигането с тези заселници само щеше да наскърби Търговците. Това му безразличие ясно показваше, че оплакванията им по повод заселващите се спекуланти изобщо не го касаят. Косго просто не й обръщаше внимание.

И сякаш за да влошат нещата още повече, пред тази малка флотилия плаваха седем калсидски галери, натоварени с наемници в пълно въоръжение. Официално присъствието им бе обяснено като гаранция за безопасността на сатрапа сред гъмжащите от пирати води на Вътрешния проход. Едва подир отплаване Серила откри истинското им предназначение: те щяха допълнително да демонстрират силата на сатрапа, като опустошат всички пиратски поселища, които открият. Робите и плячката, получени от тези набези, щяха да бъдат пренесени в Калсид с кораба на младите благородници, за да погасят част от стойността на тази дипломатическа мисия. Самите благородници също щяха да вземат участие, за да се докажат като достойни.

За това си намерение сатрапът бе особено горд. Отново и отново Серила трябваше да изслушва напереното му изброяване.

— Първо, Бингтаун ще бъде принуден да признае, че моите патрулни кораби са стреснали пиратите. Робите, които ще отнесем, ще бъдат доказателство за това. Второ, Бингтаун ще остане впечатлен от силата на моите съюзници, съответно по-малко склонен да се противи на волята ми. Трето, по този начин ще възстановим средствата, вложени в тази малка експедиция. Четвърто, това ще ме превърне в жива легенда. Кой сатрап някога е проявявал подобна активност, кой е поемал нещата в свои ръце? Кой друг сатрап е бил тъй дързък?

Дори и да бъдеше запитана, Серила не можеше да посочи коя от двете опасности смята за по-голяма: Косго да се окаже заложник в Калсид или благородниците в столицата да се възползват от отсъствието на младия владетел и да заграбят всяка власт, до която могат да се докопат. Вероятно и двете, реши тя. Имаше моменти, като тази вечер, в които тя далеч не беше сигурна, че изобщо ще доживее да види Бингтаун. Те се намираха изцяло в ръцете на калсидските наемници, изграждащи екипажа. Корабът можеше да поеме направо към Калсид, без никой да го спре. Но съветничката се надяваше, че придружителите им възнамеряват най-напред да отведат сатрапа в Бингтаун. Ако наистина се окажеше така, тя се беше зарекла, че по някакъв начин ще избяга.

Само двама от сановниците се бяха опитали да убедят сатрапа да не предприема това пътуване. Всички останали бяха кимнали одобрително, признавайки, че наистина било нечувано за един действащ сатрап да предприема подобно пътуване, но в същото време го съветваха да постъпи както сам смята за най-добре. Никой от тях не бе предложил да го придружи. Те го бяха отрупали с подаръци и едва ли не го бяха избутали на кораба. Онези, на които Косго нареди да отпътуват с него, го последваха неохотно. И въпреки това сатрапът не бе способен да зърне следите на заговор, целящ отстраняването му.

Преди два дни Серила бе дръзнала да сподели притесненията си с него. В началото Косго бе реагирал с присмех, преминал в гняв.

— Ти се опитваш да се възползваш от страховете ми! Много добре знаеш, че нервите ми са изтерзани! Ти искаш да ме разстроиш, да разрушиш здравето и храносмилането ми с тези глупости! Мълчи, не искам да слушам повече! Върви в каютата си и остани там, докато не те повикам.

Бузите й все още пламваха, когато тя си припомнеше тази случка. Двама ухилени калсидски моряци я бяха придружили до каютата. Никой от тях не се бе осмелил да я докосне, ала и двамата не се бяха посвенили надлежно да обсъдят тялото й, с думи и с жестове. Веднага щом се озова в каютата си, Серила сложи резето на вратата и избута сандъка с дрехите си пред нея.

Едва на следващия ден Косго я повика отново. И първото нещо, което направи, беше да я запита дали си е научила урока. Този въпрос той бе задал ухилен, отпуснал юмруци на хълбоците си. В столицата сатрапът никога не би дръзнал да й говори по такъв начин. Серила бе стояла пред него със сведен поглед и беше промълвила утвърдително. Това беше най-разумно, но вътре в себе си тя кипеше.

Да, тя си бе научила урока. Беше разбрала, че той е оставил цивилизацията зад себе си. По-рано той просто се бе развличал с пороци. Сега той изцяло бе потънал в поквара. И Серила възнамеряваше да си върне свободата още при първата възможност. На тази свиня тя не дължеше нищо. Единствено лоялността към сатрапството заплашваше да тормози съвестта й. Нея тя бе смълчала с мисълта, че сама не би могла да стори много, за да спре гниенето му.

Подир онази случка сатрапът я наблюдаваше с дебнещия поглед на котка и непрекъснато очакваше от нея да му се противопостави. Серила внимаваше да отбягва това, но и не биваше да изглежда прекалено отстъпчива. Затова тя се ограничаваше да стиска зъби и да демонстрира сдържана учтивост, като същевременно се старае да го отбягва колкото се може повече. При тазвечерното си призоваване тя се бе опасявала, че отново ще се стигне до някакъв сблъсък. За щастие острата ревност на Кеки в случая й помогна. В мига, в който Серила прекрачи прага на огромния салон, другата съветничка бе сторила всичко по силите си, за да ангажира цялото внимание на сатрапа. Тя бе отбелязала неоспорима победа и в момента Косго спеше.

Кеки нямаше никакъв срам. Тя беше станала компаньонка на трона благодарение на дълбоките си знания за езика и обичаите на Калсид. Но отдавна бе станало ясно, че тя е приела и тамошната култура. В Калсид една жена получаваше влияние единствено чрез мъжа, когото успееше да заплени. Тази нощ Кеки бе демонстрирала, че е готова на всичко, за да задържи вниманието на сатрапа. Жалко, че нейният метод беше и най-бързият начин да накара Косго да изгуби интерес към нея. Много скоро тя щеше да бъде захвърлена.

Серила се надяваше това да не се случи преди пристигането в Бингтаун.

Тя все още стоеше загледана в тях, когато сатрапът отвори едното от зачервените си от дима очи. Жената не извърна поглед — съмняваше се, че Косго изобщо осъзнава присъствието й.

Това беше грешка.

— Ела тук — нареди той.

Серила започна да си проправя път сред чиниите и дрехите, покриващи дебелия килим. Тя спря на около два лакътя от дивана.

— Искал си да се допиташ до мен, велеславни?

— Ела тук! — лигаво повтори той. Показалецът му посочи място досами дивана.

Тя не направи тези крачки. Гордостта й не позволяваше.

— Защо? — попита тя.

— Защото аз съм сатрапът и така нареждам! — процеди Косго, пламнал във внезапен гняв. — Друга причина не ти е нужна!

Той се надигна, изблъсквайки Кеки встрани. Тя простена, но въпреки това се отдръпна.

— Аз не съм слугиня — изтъкна Серила. — Аз съм съветничка. — Тя се изправи и зарецитира. — За да не бъде той замаян от ласкателството на жена, за да не бъде суетността му впримчена от онези, които искат само да получават, нека той избере компаньонки на своя трон. Те не ще бъдат нито над него, нито под него, а ще изричат мъдростта си открито, всяка в онази област, която сама най-добре познава. Той няма да допуска любимки сред тях, няма да ги подбира по външния вид. Компаньонката не бива да хвали, нито да се поддава на мнението му. Не бива да се бои от несъгласие: всичко това само би покварило честността на нейния съвет. Тя трябва…

— Тя трябва да млъкне! — изкрещя Косго и се засмя, одобряващ остроумието си.

Серила замълча, но не заради нареждането му. Тя остана неподвижна.

За момент той я наблюдаваше мълчаливо. Странно веселие проблясваше в очите му.

— Глупачка. Ти си толкова самонадеяна, толкова уверена, че няколко празни думи ще те защитят. Компаньонка. — Той процеди думите с презрение. — Звание за жена, която се бои да бъде жена.

Косго се облегна върху тялото на Кеки, като възглавница.

— Аз бих могъл да те излекувам от това. Бих могъл да те предоставя на моряците. Това минавало ли ти е през ума? Капитанът е калсидец. Той няма да се впечатли, че се отървавам от жена, която ме е раздразнила. — Той помълча. — Бих могъл първо да те отстъпя нему, а после той да те предаде на хората си.

Устата на Серила пресъхна; езикът й остана залепнал за небцето. Да, той можеше да стори всичко това. Бе станал способен да го стори. Щяха да минат месеци преди завръщането му в Джамаилия. Кой щеше да посмее да се осведоми за случилото се с нея? Никой. Никой от благородниците на борда нямаше да дръзне да му се опълчи. Някои от тях дори щяха да сметнат, че тя сама си е виновна.

Но тя нямаше алтернатива. Ако веднъж отстъпеше пред него, той никога нямаше да се насити да измисля нови и нови начини, по които да я унижава. А ако тя покажеше, че тази заплаха я е стреснала, Косго щеше да продължи да си служи с нея. Тя ясно виждаше, че единствената й надежда е да го предизвика.

— Стори го — хладно каза тя, изправи рамене и скръсти ръце. В тази поза жената ясно усещаше ударите на сърцето си. Сатрапът бе способен да го стори. Ако го стореше, тя нямаше да оцелее. Екипажът бе и многоброен, и груб. Сред някои от слугините вече се забелязваха насинени лица и залитащи походки. До Серила не бяха достигали слухове, но пък тя и не се нуждаеше от тях. За калсидците жените не бяха по-различни от добитък.

Тя се молеше той да отстъпи.

— Ще го сторя. — Косго се изправи на крака. И направи две несигурни крачки към вратата.

Краката й започнаха да треперят предателски. Серила стисна зъби, за да не позволи на страха да проличи върху лицето й. Тя бе направила своя ход и бе изгубила. Помогни ми, Са, примоли се тя. Идеше й да вие от страх. Тя се боеше, че ще припадне. Пред очите й вече започваше да причернява. Не, това беше блъф. Той щеше да спре. Нямаше да се осмели да го стори наистина.

Сатрапът спря. Той се олюля, но не беше ясно дали от нерешителност или от слабост.

— Сигурна ли си, че искаш това?

В думите му се долавяше подигравка. Той наклони глава на една страна.

— Наистина ли предпочиташ да се подложиш на подобно нещо, вместо да се опиташ да ми доставиш удоволствие? Давам ти още един момент да решиш.

Тя се чувстваше отвратително. Този последен шанс бе особено жесток. Тя усещаше как силата я напуска и желанието да се хвърли в краката му и да моли за милост я връхлетя. Единствено разбирането й, че той не познава милостта, я задържа на крака. Тя безшумно прочисти гърло, но не отговори. Надяваше се, че отстрани мълчанието й изглежда умишлено.

— Така да бъде. Помни, Серила, че ти сама направи този избор. Ти можеше да имаш мен.

Той отвори вратата. Отвън, както винаги, стоеше моряк. Серила винаги бе подозирала, че това постоянно присъствие е колкото охранител, толкова и тъмничар. Косго се облегна на рамката и дружески потупа мъжа по рамото.

— Върви да отнесеш съобщение до своя капитан, добри ми човече. Кажи му, че му предлагам една от жените си. Зеленооката. — Със залитане той се обърна, за да я изгледа. — Предупреди го, че тя е зла и кисела. Но освен това му кажи, че ездата ще му хареса. — Сатрапът я оглеждаше с жестока усмивка. — Нека изпрати един от хората си да я отведе.