Робин Хоб
Безумният кораб (41) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и девета
Отново в небето

В Дъждовните земи зората и просветляването бяха две съвсем различни неща. Самият изгрев на слънцето не притежаваше особено значение: истинският ден настъпваше едва когато светилото набереше достатъчно височина, за да преодолее стената от дървета.

Рейн Купрус наблюдаваше първите лъчи, процеждащи се в пролуката между пръст и кристал. Той се намираше обграден от огромния ствол, разположен зад гърба му, и наклонената част от купола, предпазила него и Силдин от падащите отломки. Очаквано, калните струи ги бяха намерили, но не фатално: парчето таван бе спряло част от устрема им — под него калта стигаше до бедрата на Рейн, покрита с пласт хладна вода. Момчето той държеше в ръцете си, за да го предпази поне отчасти от хладината. Въпреки невъзможните условия, детето спеше. Умората и отчаянието го бяха надвили.

Дори и при появата на светлината младежът не го събуди. Това беше измамна надежда: образувалата се в тавана цепнатина беше съвсем малка. Почти целият купол и покривалата го пръст се бяха срутили, ала над тях все още се задържаше гъста мрежа от клони, която спираше дневната светлина. Единствената пролука беше не само прекалено дребна, а и разположена прекалено високо, недостижимо за двама им.

Въпреки това Рейн осъзнаваше, че двамата ще направят този опит. Момчето щеше да се събуди, двамата щяха да се покатерят върху огромния дънер и да започнат да крещят за помощ. Ала никой нямаше да се отзове на виковете им. Двамата щяха да умрат тук, и то не от бавна, милостива смърт.

Дано поне Малта бе умряла, без да се мъчи.

Силдин се раздвижи и сънено повдигна глава от рамото на Рейн. Това раздвижване възмути скования гръб на другия. А детето простена объркано и отново отпусна глава, за да започне да ридае. Младият мъж го потупа с калната си ръка и изрече безсмислените, неизбежни думи.

— Време е да се опитаме да излезем.

— Как? — попита Силдин.

— Като избутаме част от падналия покрив, за да можеш да се покатериш върху ствола. — Той сви рамене. — От тази позиция може да видиш нещо, което да ни помогне. Всичко по реда си.

— Ами ти? Ти си затънал дълбоко.

Рейн опита да размърда краката си. Хлапакът беше прав; калта беше започнала да се сгъстява и засъхва. Почти целите му крака бяха обгърнати в лепкава смес от пръст и вода. Тежка смес.

— След като ръцете ми останат свободни, ще мога да разкопая краката си и да се покатеря на свой ред върху ствола — с лекота излъга младият Купрус.

Силдин поклати глава.

— Няма да стане. Погледни, той се топи.

И детето отдели едната си ръка, за да посочи.

Тънък слънчев лъч пронизваше сумрака на залата. В него танцуваха частици, като прах. Но те се издигаха право нагоре, придружени от някаква неприятна миризма.

— Смоковете миришат така — каза Силдин. — Но не толкова силно.

— Хвани се здраво за мен. Трябва да освободя ръцете си — отвърна Рейн.

Настойчивостта на последвалите му движения не се дължеше на желанието му да избяга, а на намерението да зърне случващото се. Падналото парче купол бе прозрачно, но прекалено зацапано. А Рейн искаше да види всичко. Прекалено дълго той бе размишлявал, за да пропусне последния си шанс за знание. Затова продължаваше да разширява празнината, без да се интересува, че отделената кал го затрупва по-дълбоко. През уголемения отвор се загледа нетърпеливо.

Лъчът докосваше единия край на ствола — онзи край, който се намираше откъм Рейн. Неговата светлина не беше жежка, ала огромният дънер реагираше именно по съответстващия начин. Нелепо: живите кораби оставаха невредими под слънчевите лъчи; изграждащите ги дъски не се топяха по подобен начин, сред мехурчета.

Защото живите кораби в действителност са мъртви, прошепна глас в главата му. Но аз не съм. Аз съм жива.

Процесът напредваше бавно. Лъчът проследяваше пътя на слънцето и оставяше бълбукаща ивица подире си. Когато светилото се издигна в зенита си, дървесният пашкул започна да се разгражда с по-голяма бързина. И да дими по-силно. Миризмата на влечуго се усили на свой ред.

Силдин се отегчи от гледката — той беше гладен, жаден, изморен и измръзнал. Същото се отнасяше и за Рейн, само че младият мъж бе престанал да мисли за себе си. Смъртта на Малта бе сложила край на неговото желание да живее. А и шансът им да оцелеят беше незначителен. При това положение той не чувстваше нужда да проявява инициатива — и все пак някакъв отзвук от предишното чувство за самосъхранение, съчетан с напредващото топене на ствола, го накара да предприеме нещо. Парчето купол започваше да се смъква все по-ниско; ако двамата със Силдин не се отместеха, в един момент то щеше да ги притисне към калта и да ги удави.

Той повдигна момчето към отвора. Силдин се извъртя в ръцете му и успя да се вкопчи в ръба на парчето купол, за да се издърпа нагоре. Там детето стъпи върху парчето таван.

Сега беше ред на Рейн. Налагаше му се да действа бързо, защото тежестта на момчето допълнително притискаше купола.

Младият мъж започна да напряга ръце и крака, за да се освободи от обгърналата го кал — досущ като морска костенурка, напускаща пясъка. Той усети как натискът на калта съумява да изуе ботушите му. От колана с инструменти Купрус се освободи сам. Ето че успя да размести пръстта достатъчно, за да се доближи до ръба и да се промуши под него. За целта му се наложи да зарови лице в калта: и тази саможертва си струваше. Оставаше му само да се извърти и да се издърпа нагоре, което той и стори, отчасти подпомаган от Силдин. Най-сетне и Рейн се намираше върху парчето корпус.

Няколко мига той остана проснат по корем, за да си поеме дъх. Тогава огромният кристален къс се разклати и отново започна да се измества. Дано въздухът в оставащата празнина забавеше падането му…

Рейн отвори очи и изви глава. Смаяният Силдин се вкопчи в него.

Топящият се ствол не се разливаше в калта, а биваше поглъщан към самата си вътрешност. Вече личеше драконовият силует, разположен в сърцевината му. Именно към този силует се стичаше субстанцията на пашкула. А слънчевият лъч продължаваше да осветява случващото се чудо.

Течността попиваше в кожата на женската, за да възвърне плътността на тялото й. Цветът й, доскоро черен, преля в тъмносин. Очертанията на костите и отслабналите мускули изчезнаха. Тя направи първите си движения, при които Рейн можа да зърне крилете й, прилепнали по гърба. Те изглеждаха изградени от прозрачна кожа, опъната по крехка костна рамка. При второто си усилие драцената успя да разгърне едното си крило: огромно, то блъсна останките от ствола и се вряза в околната кал.

Женската се разклати, за да се надигне на крака. При това тя си помогна с криле, сипейки кал. Дългата шия се разгъна, невиждащо протегнала глава към светлината. За момент създанието разтвори паст право на пътя на лъча светлина, за да абсорбира още живот от тази струя. Бял пласт покриваше очите на драцената.

При поредното си разместване тя разгърна дълга опашка. Остатъците от ствола бързо потъваха в калта. Много скоро и самата драцена щеше да потъне… да се удави, преди да е успяла да полети.

С плясък на влажни платна женската разпери криле, макар и покрити с кал. Тя несигурно плесна с тях; силна миризма на влечуго изпълни залата. За момент жилите й се откроиха сред ципестата мембрана. А в следващия момент крилете започнаха да се изпълват с цвят. Само в рамките на мигове те изгубиха прозрачността си, заменяйки я с плътна, синя багра. Следващите размахвания удариха въздуха, за да извлекат от него невидима сила. Всяко поредно тяхно движение носеше по-голяма увереност.

А ципата се отрони от очите й и те блеснаха сребристо. Женската изви глава към тялото си.

Синя… Не сребърна, както ми се присъни, а синя.

— Ти си прекрасна — прошепна Рейн.

Тя се сепна от гласа му и извъртя шия, за да се втренчи към двамата. Силдин се притисна към него.

— Тя ще ни изяде! — проплака момчето.

— Не мисля така — тихо отвърна другият. — Стой спокойно и не мърдай.

Момчето притихна. Рейн бавно отпусна ръка върху него, за да му вдъхне увереност. Той продължаваше да се взира в драцената.

Тя разпери опашка, стоварвайки я в гъстата кал. И отметна глава, за да изреве. Нейният крясък досегна и слуха, и мислите на младия Купрус. Тържеството, съдържащо се в рева й, представляваше и предизвикателство към света. Затрупаното подземие бе тясно за този призив.

Пред очите му женската се изправи на задните си крака и опашката си и се напрегна. Рейн прегърна Силдин още по-силно.

Но драцената вече не се интересуваше от тях. С полуразперени криле тя скочи към дупката в тавана. Муцуната й се блъсна в оставащото от купола; женската падна. Ала предните й лапи бяха успели да досегнат ръба на отвора: падането й бе придружено с буци пръст и откъснати корени. Този дъжд се посипа върху Рейн и Силдин. Кристалното им островче се разклати под вятъра, събуден от размаха на крилете й, и от плисъка на кал. С усилие Купрус успя да задържи себе си и момчето. И да заеме по-сигурна позиция върху хлъзгавата повърхност, защото драцената вече се подготвяше за втори опит.

Този път главата й успя да се провре през отвора. С предните си лапи женската се вкопчи в ръба. За момент туловището й остана да виси. Огромната опашка прелетя опасно близо до двамата. Разперени около ямата, крилете предоставяха известна опора на тялото, за да може тя да изпълзи. Откъм тавана отново започнаха да се сипят струи и парчета пръст. Женската също падна сред тази земна лавина, като тежко се стовари на хълбок. Някакво дърво, придърпано от образувалото се свличане, се приведе над отвора.

Силдин започна да се опитва да се отскубне.

— Ако успеем да достигнем онова дърво, по него ще успеем да излезем — извика той. И посочи към приведените клони.

— Не и докато тя се мята така. Тя ще ни стъпче.

— Ако продължим да стоим тук, тя ще ни стъпче така или иначе! — възрази Силдин. — Трябва да опитаме…

— Стой тук! — нареди Рейн и го притисна с тежестта си. Момчето изхлипа, защото кристалният къс отново се наклони.

Драцената скочи за трети път. Тя избута дървото встрани и вкопчи ноктите си в разширения отвор. Заради тялото й, запълнило дупката, в залата притъмня. Върхът на размахващата се опашка закачи прасеца на Рейн, болезнено разкъсвайки панталон и кожа. Той изкрещя, но успя да задържи Силдин.

Върху тях продължаваха да се сипят буци, строшени корени и парчета мазилка — драцената се бореше да напусне гробницата си. В залата отново прониква светлина, очертала тялото й. Този път и двамата видяха полетялата към тях опашка, но не успяха да я избегнат навреме: ударът ги помете и ги запрати встрани. Рейн и Силдин разплискаха горния слой вода и се блъснаха в калта.

— Постарай се да разпределиш тежестта си равномерно! — посъветва младият мъж и сам последва съвета си, с надеждата, че ще успее да се задържи.

— Тя ще ни премаже! — проплака Силдин. Той се вкопчи в Рейн и инстинктивно направи опит да се покатери отгоре му. Купрус избута ръката му.

— Лежи неподвижно, за да не затъваш, и се надявай! — изкрещя той.

Още отломки от купола се отронваха, примесени с пръст. Едновременно с тях се сипеха дръвчета и тревни ивици.

— Тя ще успее! — възкликна Рейн, когато драцената изтласка предната половина на тялото си. Нейният победоносен рев прозвуча веднага след това, сякаш в отговор.

Той сам се изненада от радостното облекчение, което го връхлетя. С един последен пристъп отломките престанаха да се сипят и в залата нахлу ярка светлина. От повърхността отново долетя ревът на женската, както и полъхът от крилете й. Рейн не можеше да види издигането й, но в сърцето си летеше заедно с нея…

Настъпи тишина. По лицето му се стичаха сълзи. Той продължаваше мълчаливо да се взира в рамката небе. Тя бе последна, но поне нямаше да умре, без да се е докоснала до въздуха.

— Рейн… Рейн!

Купрус дори не бе осъзнал първия повик на момчето. Силдин се беше покатерил върху голяма буца тревиста пръст и сочеше към провисналите корени.

— Мисля, че ще успеем да струпаме достатъчно висока купчина, за да достигнем коренака. Аз ще успея да се покатеря и да доведа помощ. — И хлапакът обнадеждено огледа залата. В нея имаше още парчета от купола, греди и клони.

Рейн замислено се обърна по гръб и се загледа в тавана. Корените не бяха дебели, но и Силдин не беше тежък.

— Прав си — призна той. — Все още има шанс да се спасим.

Купрус се преобърна по корем и запълзя към момчето.

Докато го издърпваше при себе си, Силдин попита:

— Дали Малта също е успяла да избяга?

— Възможно е — отвърна Рейн. При самото учленяване на думите той смяташе, че лъже, ала миг по-късно младият мъж осъзна, че не просто се надява, а и вярва в подобна вероятност. Та нали с очите си той бе зърнал пробуждането на дракон. Нима му оставаха основания да се съмнява?

От небето долетя поредният рев на драцената — като в потвърждение на мисълта му. За момент над отвора се стрелна синя искра.

— Ако майка ми или брат ми я видят или я чуят, те ще разберат къде е била тя — продължи Купрус. — Те ще ни намерят. Ще оцелеем.

— А дотогава ще опитаме да се измъкнем сами — предложи Силдин в отговор. — Не съм преживял всичко това, та да чакам друг да ме спасява. Искам сам да помогна на себе си.

Рейн се усмихна широко и кимна.

 

 

Тинталия кръжеше високо над долината и не се насищаше на летния въздух, изпълнен с благоуханията на живот. Тя беше свободна. Свободна.

Тя не щадеше крилете си, а замахваше много по-силно от необходимото — за да се възхити на собствената си мощ. Те я отнесоха високо над горещината, към онзи въздушен слой, където е винаги прохладно. Реката се превърна в сребриста нишка, разсичаща зелени петна. В паметта си тя носеше летежа на предците си, ала в никое от тези изживявания не се съдържаше подобен възторг — защото това беше нейният собствен полет. Тя беше свободна. Свободна сама да твори неща, достойни за помнене. И тя продължаваше да кръжи лениво и да обмисля делата си.

Предстоеше й задача, в която тя не можеше да се осланя на ничия помощ. Тя трябваше да намери малките, да ги защити и да ги насочи в пътя им нагоре по реката. Ако изобщо бяха останали малки… Защото имаше вероятност тя действително да се окаже последна.

За човеците тя се стараеше да не мисли. Това не бяха Древните, които познаваха обичаите на нейния вид и бяха способни да му отдават полагащата му се почит. Това бяха човеци. Създания, на които тя не можеше да дължи каквото и да било. Те живееха обидно кратко; цялото си нищожно съществуване отдаваха на старанието да се нахранят и да оставят потомство. Нима една представителка на нейния вид можеше да дължи нещо на създание, което живееше по-кратко и от едно дърво? Можеше ли да става дума за споразумения с еднодневка или стръкче тревица?

Тинталия отново разгърна съзнанието си към тях, в прощален допир. И двамата нямаше да живеят още дълго. Женската се бореше като бръмбар, попаднал в локва — по същия отчаян начин тя се бореше с течение, което в нейните очи изглеждаше огромно. Рейн Купрус продължаваше да лежи там, където го бе оставила — като червей сред калта. Сред останките от същата зала, където Тинталия бе лежала толкова много години…

Тя осъзна, че въпреки всичко е започнала да изпитва състрадание към тях. Тяхното съществуване бе тъй кратко и невзрачно… И въпреки това и двамата се бяха откъснали от размножителния си ритуал, за да се опитат да й помогнат, буболечките. На фона на изгубените от нея години още няколко мига нямаше да се усетят.

Драцената лениво се извърна във въздуха и с уверен размах на крилете се отправи към затрупания град.

— Идвам! — провикна се тя. — Не се страхувайте, ще ви спася.