Робин Хоб
Безумният кораб (29) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и седма
Основаване на кралство

Вивачия бе нагазила дълбоко във водата заради съкровищата, изпълнили трюмовете й. Усещането, донасяно от товара, съответстваше на задоволството, което човек би изпитал след вкусна вечеря. Тя се чувстваше сита и удовлетворена, макар въпросният товар да не бе обвързан със собствените й усилия. Не тя, а Кенитовата хитрост бе донесла всичко това.

Структурата на тази мисъл не й се понрави, затова Вивачия я промени. В случая не ставаше дума за хитрост, а за мъдрост. Всеки що-годе свестен пират можеше да проявява хитрост. Кенит беше нещо много повече от това. Той беше човек, чиято достойна визия го беше обрекла на достойна съдба. А тя беше горда да бъде негов кораб.

Този етап от пътуването им се доближаваше до дните, през които тя бе плавала под ръководството на Ефрън Вестрит. Най-напред те спряха в Заграба, за да оставят робите. Сетне бе последвала среща, уредена по мистериозен начин, в която Кенит се засече с кораб, отправен на север, и предаде исканията за откуп, предназначени до собствениците на Мърморещ и близките на капитан Ейвъри. Подир това пиратският капитан се отправи да обхожда своите дялови кораби и техните пристанища.

Мариета плаваше редом с тях. Във всяко пристанище Соркор се присъединяваше към Кенит на брега, а понякога Ета и Уинтроу също отиваха с тях. Вивачия обичаше момчето да придружава Кенит: от последващите разкази на юношата тя придобиваше жива представа за видените неща.

Тя се чувстваше много по-различно от времето, когато перспективата за съвсем кратка раздяла с Уинтроу бе я потапяла в ужас. Може би това се дължеше на укрепналата й личност. А може би нуждата да познае всяка подробност от Кенитовия живот бе станала по-силна от нуждата й за Уинтроу. Вивачия бе помолила Кенит да провежда срещите си на борда й, за да може да ги усеща, ала той й отказа.

— Ти си моя — ревниво отвърна той. — Твоята тайнствена красота аз запазвам за себе си. Приятно ми е, когато останалите поглеждат към теб удивено. Нека запазим тази загадъчност. Предпочитам те да ти се възхищават отдалеч, отколкото да стъпят на борда ти и да се опитат да те спечелят с ласкателство или кръв. Ти си моята крепост, Вивачия, и аз няма да допусна чужди хора на борда ти.

Вивачия си спомняше не просто самите думи, а и интонацията, съпровождала всяка от тях. Те бяха попили в нея като мед. Фигурата се усмихна на себе си, разбрала какво се е случило. Кенит бе започнал да я ухажва и в крайна сметка я беше запленил. Тя осъзнаваше това, защото вече не се опитваше да открие несъответствия в думите му или да се вслушва в сърцето му, за да определи дали изричаното от него е истина. Това вече не беше от значение за нея. Той не търсеше да се вглежда в нейните недостатъци, защо тя да се взира в неговите?

Тя се намираше на котва в някакво жалко подобие на пристанище. Беше й трудно да проумее защо някой би избрал да се заселва на подобно място. В далечния край на брега стърчеше оголеният скелет на кораб. Тя дори не можеше да си спомни името на това място.

Килнат, сети се накрая тя. Да, точно така. Чудато и подобаващо име. Провисналият кей и струпаните хижи изглеждаха наклонени. Сред всичко това личаха следите от неотдавнашен напредък. Дъсчените тротоари, съпровождащи улиците, бяха нови. Някои от къщурките бяха прясно пребоядисани. Някой бе засадил няколко редици дървета, които да пазят завет; отвъд тях се издигаха овощия. Тази млада растителност представляваше голямо изкушение за стадо кози и дължеше съществуването си на бдителността на козарчето.

Към кея, сред купища дребни съдове, бе привързан и кораб. Той носеше името Сполука, а Гарвановият стяг дръзко се поклащаше на мачтата. Дори от разстояние личеше, че корабът е поддържан добре.

По тези белези личеше, че цялото поселище имаше шанс да се превърне в нещо.

Тя се раздвижи, когато някаква група напусна най-голямата постройка в селото и се отправи към брега: Кенит несъмнено щеше да се намира сред тези хора. Действително, тя скоро можа да го различи. Капитанът крачеше най-отпред, обграден и следван от придружителите си. Соркор крачеше от едната му страна, клечавата Ета вървеше от другата, редом с Уинтроу.

Край кея групата отново спря: с много поклони и жестове на угода местните се сбогуваха със своя благодетел. Дори и когато Кенит и придружителите му се качиха в довелата ги лодка и поеха обратно, хората не се разотидоха, а останаха да махат подире им.

Това поведение не беше прецедент — то се беше повтаряло във всяко от посетените поселища. Всички обичаха нейния капитан.

Тя не откъсваше поглед от лодката, навлязла сред спокойните води на залива. И от Кенит. Пиратът бе облякъл особено скъпи дрехи; черното перо на шапката му се поклащаше под вятъра. Той забеляза погледа й и повдигна ръка в приветствие. В отговор на този му жест слънцето засия в сребърните копчета на маншета му. Той наистина изглеждаше като процъфтяващ пират. И се бе разположил в лодката с достойнството на цар.

— Те вече се държат с него като с крал — разказа й Уинтроу подир предишното подобно посещение. — Предоставят му неговия дял веднага, без никакви възражения или недоволство. И това не е всичко. Те излагат пред него проблемите си и очакват неговата присъда. Всякакви проблеми, от кражба на пилета до изневери. Той е изготвил планове за укрепяването на пристанищата, казва им какво да сринат и какво да издигнат на негово място.

— Той е благоразумен човек. Не съм изненадана, че хората се допитват до неговата присъда.

Уинтроу изсумтя.

— Благоразумен? Единственото благоразумие се съдържа в грижата за собствената му популярност. Аз бях с него, когато хората се допитваха до преценката му. Той ги изслушва внимателно, мръщи се и задава уточняващи въпроси. Но във всеки един случай взема онова решение, което съответства на настроението на тълпата, дори и когато това не е справедливо. Той не отсъжда, Вивачия. Той просто ги ласкае и ги кара да се чувстват оправдани. След като е издал присъдата си, той започва да се разхожда из града. „Нужен ви е кладенец, за да пиете по-чиста вода, казва им той. Сринете тази сграда, преди тя да е пламнала и да е отнесла целия град. Поправете пристана си. Колибата на тази вдовица се нуждае от нов покрив, погрижете се.“ Освен това той пръска пари, за да заплати собствените си предложения. Така излиза, че това е проява на неговата щедрост, а не връщане на част от онова, което те сами са му дали. Но хората не осъзнават това, а му се възхищават и възхваляват добродетелите му.

— И какво лошо има в това? Ти сам каза, че той им прави добро.

— Това е така — неловко призна Уинтроу. — Той ги насърчава да се отнасят добре с бедните и изнемощелите. Кара ги да повдигат чела и да се вглеждат отвъд непосредствения миг пред краката им. В последното поселище той им нареди да издигнат място, където децата им да се събират и да се учат. Там имаше един човек, който умееше да чете и пише. Кенит му заплати богато, за да преподава на децата.

— В такъв случай не разбирам защо намираш постъпките му за осъдителни.

— Не говоря за самите му постъпки. Те биха могли да се нарекат благородни. Съмняват ме мотивите му, Вивачия. Той иска да стане крал, затова ги кара да се чувстват добре. С парите, които те му дават, той купува онова, което те е трябвало да закупят сами. Той прави всичко това не защото то е правилно само по себе си, а защото ги кара да мислят добре за него и да се чувстват добре. Така хората ще започнат да свързват това усещане за гордост с неговите посещения.

Вивачия поклати глава.

— В това аз не виждам нищо лошо, дори напротив. Защо си толкова подозрителен към него, Уинтроу? Никога ли не ти е хрумвало, че той иска да стане крал на Пиратските острови, за да върши такива неща?

— А така ли е в действителност? — попита той.

На него тя дължеше истината. Ала това беше истина, която дори тя самата не притежаваше.

— Не зная — отвърна тя. — Надявам се, че е така. Но резултатът така или иначе е един и същ.

— За момента — призна Уинтроу. — Но не съм толкова сигурен, че нещата ще се задържат така.

Над този им неотдавнашен разговор тя размишляваше, докато наблюдаваше как лодката се приближава. Да, юношата бе неосновано подозрителен. Някаква свидлива част от него отказваше да признае Кенит като източник на добро — това беше всичко.

Край борда й бе спусната въжена стълба, която да пресрещне лодката. Тази част от прекачването беше особено неприятна за Вивачия: в последно време Кенит бе настоял, че ще се изкачва и слиза по стълбата сам. Той действително се справяше, ала това му отнемаше дълго време. Вивачия се опасяваше, че всеки един миг той може да се подхлъзне и да полети към дъното на лодката под себе си. А най-големите й страхове, на които се дължеше и тази й неприязън, го виждаха как той полита във водата, където се удавя или бива разкъсан от змиите.

Змиите… Тази година те бяха възмутително многобройни. Вивачия не помнеше те някога да са били толкова много и тъй дръзки. Това се преплиташе със смущението й.

Потракването на протезата най-сетне огласи палубата й и позволи на фигурата да си отдъхне. Подир връщането си на борда Кенит неизменно пристигаше да я посети. Понякога Уинтроу пристъпваше подире му. В началото Ета също го бе придружавала, но в последно време бе започнала да отбягва предната палуба. Решение, което Вивачия напълно одобряваше.

Този път извръщането й показа, че той е сам. Това осъзнаване разшири усмивката й и прибави топлота към нея. Тези бяха любимите й моменти: когато двамата оставаха сами и получаваха възможност да разговарят без въпросите и усъмнените погледи на Уинтроу.

Кенит отвърна със самодоволна усмивка.

— Привет отново, славна моя. Готова ли си за още товар? Днес следобед той ще пристигне на борда.

— Какъв е товарът този път? — попита тя, защото знаеше, че Кенит обожава да изброява съкровищата си.

— Да видим… — Капитанът умишлено забави отговора си, та да извлече още по-голямо удоволствие от него. — Има бъчонки с изключително скъпо бренди, бали с чай, кюлчета сребро, вълнени постелки с удивителни цветове. Прекрасна колекция книги, до една чудно подвързани. Поезия, хроники, илюстрирани материали по естествена история, а също и няколко пътеписа. Книгите възнамерявам да задържа за себе си, макар че ще позволя на Уинтроу и Ета да ги четат. Освен това има припаси, чували със зърно, бъчви масло и ром. И славно количество разнообразни монети. Рафо и Сполука са се справили добре. Много съм доволен с напредъка, отбелязан от Килнат.

Вивачия установи, че е обърнала особено внимание на споменаването на книгите.

— В такъв случай предполагам, че Уинтроу ще продължи да прекарва всеки свой свободен момент с Ета — мрачно отбеляза тя.

Кенит усмихнато се приведе към нея и докосна косата й. Тежкият кичур се стече сред пръстите му.

— Точно така. Той ще продължи да занимава Ета, а тя ще занимава него. Така двамата с теб ще продължим да се радваме на моментите си заедно, в които да обсъждаме на спокойствие общите си амбиции и интереси.

Допирът му донесе тръпки по раменете й. За момент тя почувства объркване, но то също бе приятно.

— Искаш да кажеш, че умишлено си ги събрал, за да можем ние да имаме повече време за себе си?

— А каква друга причина бих имал? — Капитанът обгърна друга от тежките й къдрици в ръката си. През рамо тя се обърна към него: бледосините му очи бяха притворени.

Той беше изключително красив мъж, макар и тази красота по някаква причина да й напомняше за жестокост.

— Ти нямаш нищо против, нали? Бедната Ета не беше прочела и една книга през живота си. Курвалъкът не оставя възможност за широка специализация. А Уинтроу е много по-търпелив наставник от мен. Той ще й даде знанията, с чиято помощ тя ще може да продължи сама да усъвършенства живота си. Така няма да й се наложи да се върне към предишното си препитание, когато ни напусне.

— Ета ще ни напусне? — със затаен дъх изрече Вивачия.

— Разбира се. Аз я доведох на борда на Мариета единствено за нейно добро. В действителност двамата с нея нямаме много общи неща. Тя беше мила и наистина ми помогна, докато се възстановявах. Но в същото време ми е трудно да забравя, че именно на нея се дължеше раняването ми. — Той се усмихна леко. — Уинтроу ще я направи грамотна и когато тя се върне на брега, Ета ще може да се изхранва и по друг начин, освен лежешком. — И Кенит се навъси. — Лично аз смятам за свой дълг да облагородявам хората след запознанството си с тях. Ти как мислиш?

— Тя кога ще си върви? — попита фигурата, като се стараеше да не звучи нетърпелива.

— Следващото пристанище, в което ще спрем, е Заграба. Това беше нейният дом. — И Кенит се подсмихна. — Но човек никога не знае как ще се развият нещата. Аз няма да я принудя да си иде, разбира се.

— Разбира се — промълви Вивачия. Той продължаваше да гали кичура й с дланта си. Върхът на собствените й коси я погъделичка по рамото.

Кенит носеше със себе си нещо, увито в грубо зебло.

— Ти имаш прекрасна коса — тихо каза той. — Представих си те в мига, в който видях това.

Той разгърна зеблото, за да освободи съдържанието му. Дипли яркочервен плат се разстлаха във въздуха. Смайващо лек плат.

— Реших, че би искала да украсиш косите си с него.

Вивачия се изчерви.

— Никой не беше ми правил подобен подарък — промълви тя. — Наистина ли искаш да ми го дадеш? Платът е толкова ценен, водата и вятърът ще го развалят…

Говорейки, фигурата прокарваше тъканта през ръцете си. В следващия момент тя прегъна плата в ивица и я притисна над челото си. Кенит улови краищата и ги пристегна.

— В такъв случай просто ще ти донеса друг, още по-хубав. — Той наклони глава и се усмихна възхитено. — Колко си красива… Ти си моята пиратска кралица.

 

 

Уинтроу внимателно отстрани закопчалката на дървената подвързия. Ръката му благоговейно разгърна книгата. Видяното го накара да възкликне.

— Невероятно. Погледни с какви подробности е нанесено изображението. — И той отнесе книгата край светлината на прозореца, за да се наслади на илюстрациите. — Възхитително.

Ета бавно се приближи и надникна над рамото му.

— Каква е тази книга? — попита тя.

— Това е хер… книга, в която са описани различните растения, главно с акцент върху лечебните им качества и приложения. За първи път виждам толкова скъпо издание. — Юношата отгърна следващата страница, където го очакваше още красота. — Дори в манастирската библиотека нямаше подобни томове. Това е изключително ценна книга.

Той доближи пръст до едно от изображенията.

— Това е мента. Погледни с какъв труд художникът е изобразил жилките и дребните влакънца по краищата на всяко листо. Смайващо умение.

Двамата се намираха в каютата, в която по-рано се бе намирал затворен баща му. Разбира се, всички следи от пленничеството му отдавна бяха заличени. В каютата имаше единствено койка, сгъваемо бюро и сандък със свитъци и книги.

Уинтроу бе започнал уроците на Ета в капитанската каюта, само че Кенит скоро бе решил, че двамата прекалено разхвърлят с книгите и листата си, затова бе им наредил да продължат занятията в стаята на Уинтроу. Срещу тези нови обстоятелства момчето нямаше нищо против: за първи път то получаваше пълен достъп до толкова много литература.

Както за първи път държеше толкова скъпа книга в ръцете си.

— Какво пише? — колебливо попита Ета.

— И сама можеш да прочетеш — окуражи я младият жрец. — Опитай.

— Буквите са прекалено натруфени — оплака се жената. Въпреки това тя прие книгата, която Уинтроу внимателно й предаде, и се навъси над страниците й.

— Нека това не те обезкуражава. Преписвачът се е старал да украси почерка си, да обогати вида на всяка буква. Старай се да разпознаваш основната форма, без да се заглеждаш в декоративните детайли. Опитай.

Пръстът й бавно започна да напредва по реда, съпровождащ разгадаването на отделните думи. Едновременно с това Ета ги изричаше безмълвно. Уинтроу трябваше да стисне зъби, за да устои на изкушението да й помогне.

Накрая тя пое дъх и поде:

— „Тази билка е кралицата на всички лечебни растения, познати на човека. Отварата от пресните й листа е незаменима срещу главобол…“

Тя рязко спря и затвори книгата. Уинтроу объркано погледна към лицето й и видя, че тя е затворила и очите си. Изпод клепачите й изникваха сълзи.

— Ти можеш да четеш — потвърди юношата. Той изрече тези думи неподвижен, застинал.

Двамата бяха преодолели труден път, за да достигнат до този момент: Ета се бе оказала трудна ученичка. Тя имаше буден ум, проблемът не се съдържаше в това. Проблемът беше, че уроците събудиха някакъв дълбок гняв у нея. В началото Уинтроу смяташе, че тази ярост е насочена към него. Ета се държеше грубо, отказваше помощта му, а после го обвиняваше, че той умишлено не й обяснява, за да я изкара глупава. В тези си изблици тя без колебание захвърляше някоя безценна книга в стената или накъсваше някой свитък. Веднъж, при петия опит да й обясни, че тя изписва определена буква грешно, Уинтроу повиши глас. В отговор тя го удари — не просто с плесница, а с юмрук — и изхвърча от стаята. Той така и не беше получил извинение за този удар.

Трябваше да изминат дни, преди той да осъзнае, че гневът й не е насочен към него, а е предназначен за нейното собствено невежество: тя изпитваше срам от незнанието си. Чувстваше се унизена, когато трябваше да иска обяснения. Ако Уинтроу я насърчеше да опита да преодолее някоя трудност сама, Ета решаваше, че той й се подиграва.

Нейната избухливост я превръщаше не само в трудна, но и нежелана ученичка. Прекомерната похвала носеше същия риск като липсата на помощ. Разбираемо, Уинтроу направи опит да се отърве от това си възложение. Той отиде при Кенит с тази молба.

Той очакваше, че пиратът ще отхвърли искането му. Вместо това капитанът наклони глава встрани и меко се осведоми дали Уинтроу наистина смята, че това е волята на Са. Този въпрос бе оставил юношата без думи, смаян.

— Защото тя е била курва, нали? — продължи Кенит с изражение на разбиране. — Ти не смяташ, че подобни знания биха й помогнали с нещо. Тя те отвращава?

В думите на пирата нямаше гняв, само тиха мъка, пронизала Уинтроу. Наистина ли той гледаше с презрение на Ета? Наистина ли тайно вярваше в собственото си превъзходство — увереност, която би презрял у всеки друг?

— Не — заекна момчето и побърза да обясни. — Аз не я презирам. Тя е удивителна жена. Просто се боя…

— Зная от какво се боиш — топло се усмихна Кенит. — Чувстваш се неловко край нея, защото я намираш за привлекателна. Това не бива да те смущава, Уинтроу. Всеки нормален млад мъж би се изкусил в присъствието на чувствена жена като Ета. Тя не прави това умишлено, просто е приучена така от съвсем малка. За нея съблазняването е същата даденост, каквато е плуването за една риба. Съветвам те единствено да внимаваш в начина, по който я отхвърляш, защото би могъл да я нараниш много по-дълбоко, отколкото осъзнаваш.

— Не, не е това! Аз никога не бих си…

Той замлъкна, неспособен да намери точните думи. Объркването му бе подсилено от частичната вина, която изпитваше. Ета наистина бе завладяла вниманието му. По-рано той никога не бе прекарвал време с жена, още по-малко време, прекарано насаме. Нейното присъствие обгръщаше всичките му сетива. Уханието й се задържаше дълго след излизането й. Слухът му биваше запленен не само от дрезгавия й глас, но и от шумоленето на скъпите й платове. Понякога тя извръщаше глава и светлината проблясваше, отразена от косите й. Понякога мисълта за нея смущаваше сънищата му.

Всичко това Уинтроу можеше да приеме за нормално. По-трудно му беше да приеме Кенитовата специфична усмивка.

— Всичко е наред, хлапе. Не бих те обвинил, ако проявеше увлечение. Но бих си променил мнението за теб, ако позволиш на подобно увлечение да попречи на онова, което и двамата с теб знаем, че е правилно. Ако остане неграмотна, Ета не би могла да подобри живота си. Затова се постарай да я наставляваш и не унивай. Аз няма да позволя на никой от двама ви да се откаже тъй близо до успеха.

Дните, последвали този им разговор, се превърнаха в необичайно мъчение. Думите на капитана имаха противоположен ефект и изостриха чувствителността на Уинтроу. На юношата се струваше, че несъзнателният допир на ръката й е умишлен. И защо тя си слагаше толкова парфюм, ако не за да го измъчва? Защо тя се взираше така в него?

В един момент изостреното възприятие се превърна в привличане. По-рано Уинтроу ненавиждаше времето, което заделяше за уроците й, а сега то се превърна в най-чаканата част на деня.

Той бе сигурен, че чувствата му не са споделени. Е, почти сигурен. И в двата случая нямаше значение: тя принадлежеше на Кенит. Но това донесе още една промяна: всички онези романтични балади, изпълнени с трагичност, които по-рано му се бяха стрували пресилено сантиментални, понастоящем се струваха напълно разбираеми на сърцето му.

Изразът на насълзеното лице насреща му го накара да осъзнае, че Кенит е бил прав: всички онези мъчителни изкушения, които юношата бе изпитал, си заслужаваха — Ета се беше научила да чете. Уинтроу никога не бе осъзнавал, че притежава способността да дари подобна радост някому. Възторгът, съпровождащ това ликуване, далеч надхвърляше удоволствията на телесното. Неговото дарение бе доближило до съвършенството него самия.

Тя продължаваше да притиска книгата към гръдта си, сякаш е прегърнала дете. Очите й все така бяха отворени, а лицето й бе обърнато към илюминатора. Неговата светлина караше загорялата кожа да изглежда златиста, сълзите превръщаше в бисери, а косата покриваше със сияние. В жеста на Ета се съдържаше онзи стремеж, в израз на който един слънчоглед се обръща към светлината. Уинтроу и преди я бе виждал в добро настроение, да се смее край Кенит или да се шегува с останалите пирати. Ала сега радостта й бе променила облика й по невиждан досега начин.

Най-сетне жената се раздвижи — раздвижване, предизвикано от нейната въздишка. Тя отвори очи и му се усмихна. И бавно поклати глава.

— Кенит е толкова мъдър, Уинтроу… В началото аз не виждах смисъл в теб. По-късно започнах да ревнувам, защото виждах с какво внимание се отнася към теб. Мразех те. А сега… — Тя се поколеба. — Мислех, че само Кенит е способен да вълнува сърцето ми по подобен начин — тихо призна Ета.

Нейните думи го смаяха. Юношата остро си напомни, че тя не бе разкрила обич, а просто бе казала, че той вълнува сърцето й. Самият той също бе изпитвал подобно вълнение в моментите, когато някое обяснение бе му позволявало да осъзнае необясним до този момент принцип. Думите на Ета не криеха онзи смисъл, на който той се надяваше. А дори и да беше така, само глупак би се отзовал.

Междувременно тя протягаше ръка към него.

— Моля те, помогни ми да избера някоя книга. Може би онази от новите, за която каза, че съдържала стихове. Искам да се упражнявам с теб, за да чета на Кенит. — Ета занесено поклати глава. — Още ми е трудно да осъзная, че мога да чета. Ти беше този, който ме научи на това, но Кенит беше човекът, който го направи възможно. Представяш ли си как се чувствам сега? Какво вижда той в мен, Уинтроу? Как е възможно аз да съм достойна за подобен човек? Когато той за първи път ме откри, аз бях кльощава курва в публичния дом на Бетел. Никога не можех да си представя себе си като нещо повече от това. Какво е видял той?

Тъмните й очи се взираха в душата му, дирейки своя отговор. И Уинтроу не можеше да не го даде.

— Ти сияеш — тихо каза той. — Сияеше дори когато те видях за първи път. Дори когато осъзнавах, че ме мразиш. В теб има нещо, Ета. Нещо неугасимо, което не би отстъпило пред никаква трудност или скверност. Също както среброто продължава да проблясва под покриващата го мръсотия: такава е душата ти. Не е чудно, че Кенит те е обикнал. Всеки мъж би те обикнал.

Тя го слушаше изумено. В края на думите му Ета леко извърна глава, бузите й поруменяха.

— Аз принадлежа на Кенит — напомни му жената. С гордост.

— Зная — отвърна Уинтроу. — За което му завиждам — добави той в съвсем тих шепот.

 

 

Днешният ден се оказа натоварен за Кенит, но с тежестта на удовлетвореност. Килнат беше последната спирка преди завръщането в Заграба — това посещение приключваше обхождането на корабите, които капитанът бе създал с екипажи от освободени роби. Не всички от тях се бяха справили блестящо, ала навсякъде капитан Кенит бе посрещнат възторжено. Дори Соркор бе започнал да вярва в плана му: това личеше в походката на едрия моряк и в начина, по който лицето му сияеше, докато стоеше редом със своя предводител и слушаше доклада за плячката, събрана от бившите роби.

И Мариета, и Вивачия бяха натежали от товар; намирането на място за плячката от последния град се оказа трудна (но пък приятна!) работа. Младият Рафо се бе проявил като агресивен капитан, превземайки почти всеки съд, на който неговият Сполука се натъкнеше. Населението на Килнат се беше обогатило не само със завзетите пари, а и с още жители — освободени роби.

Докладът за натрупаната през годината плячка бе поднесен пред Кенит с поданическа гордост. Той изслуша пълен отчет за похарчените пари (дървен материал, овощия и кози). Срещу съответното заплащане неколцина занаятчии бяха се пренесли да живеят в града.

Най-скъпите и редки от пленените съкровища Рафо бе запазил за Кенитовия дял. Беше очевидно, че този жест е целял да достави удоволствие, затова еднокракият капитан не криеше възторга си. Той усети, че това допълнително е подсилило желанието им да го зарадват и им обеща, че ще им предостави още един кораб — следващия кораб, който заловеше. И наистина, защо не? Те заслужаваха. Най-вероятно щеше да им откара Мърморещ, ако стопаните му закъснееха с откупа.

Ала дори и удоволствието изморява. Товарът, носен от двата му кораба, изискваше специални грижи — това не бяха обикновени сандъци или бъчонки осолена риба. За да е сигурен в правилната подредба, Кенит настоя лично да ръководи пренасянето на плячката. Най-малките и най-ценни неща той препрати направо към каютата си.

След толкова натоварен ден капитанът почти изпита досада при доближаването на каютата си, чиито нови придобивки също се нуждаеха от подреждане. Но пък нищо не му пречеше да го стори утре, когато и двата кораба поемеха към Заграба.

Отвъд вратата го посрещна златистата светлина на фенери, примесена с аромата на благовония. Кенит въздъхна мислено. Пак ли… Тази жена нямаше насита.

Погледът му не я откри в очакваната поза върху леглото, а я завари да седи в едно от креслата. Тя бе придърпала другото кресло в близост, а лампата бе преместила на масата край себе си. Неговата светлина падаше върху нея и върху разтворената в скута й книга. Имаше и нещо друго неочаквано: нощницата й беше по-скоро сдържана, отколкото предизвикателна. В момента тя почти изглеждаше като дъщерята на почтено семейство.

Следващият му взор установи, че тя вече е подредила съкровищата му. В първия миг Кенит се изпълни с гняв. С какво право курвата смееше да размества нещата му?

Само че раздразнението не се задържа дълго, бързо заменено от примирение и облекчение. Поне тази работа му беше спестена и можеше да си легне веднага, без усещането за отлагане.

Той докуца до кревата и приседна на ръба. Протезата отново бе започнала да жули крака му; подплънката й отново трябваше да бъде наместена.

— Искам да ти покажа какво мога — тихо каза тя.

Този път Кенит не можа да скрие въздишката си. Тази жена мислеше ли за нещо различно от собствените си удоволствия?

— Ета, днес съм много уморен. Помогни ми да си сваля ботуша.

Тя покорно премести книгата и се подчини. След като изу ботуша, Ета започна да разтрива крака му. Кенит затвори очи.

— Донеси ми нощна риза — каза той след няколко мига.

Поисканото веднага му беше предоставено. Пиратът започна да сваля дрехите си, а Ета ги поемаше, сгъваше ги и ги връщаше в сандъка.

Приключил с преобличането си, Кенит посочи зачервения си чукан:

— Не можеш ли да подплатиш чашката така, че да не се протрива?

Тя взе протезата, за да я огледа.

— Ти непрекъснато си на крака, това оказва влияние. Този път ще опитам с коприна. Тя е мек, но здрав плат.

— Искам да е готово сутринта.

Той се надигна, дръпна завивката и се отпусна върху леглото. Чаршафите бяха приятно хладни, от възглавницата се носеше ухание на лавандула. Кенит затвори очи, възнамеряващ да се унесе.

Ясният глас на Ета предотврати тези му намерения:

Хилядократно са душите ни живели,

във израз на различна обич, все една.

Не е възможно те да са вървели

по пътя на самотна същина.

Реката, своя път деляща в долината:

така остави диря в мене твоята душа.

Аз спомням си, че чужди са…

Кенит уморено прекъсна рецитирането й:

— Никога не съм обичал сиренийската поезия. Изразът на техните творци е прекалено беден. Щом ще учиш стихове наизуст, насочи се към Юпил или Виргих.

С това той се намести по-удобно в кревата и въздъхна удовлетворено, готов да заспи.

— Не съм го наизустявала, а го четях. Аз мога да чета, Кенит. Научих се да чета.

Явно тя очакваше изненада от негова страна. Но той беше прекалено изморен.

— Отлично. Радвам се, че Уинтроу е успял да те научи да четеш. Сега остава да видим дали той ще може да те научи да разбираш кое е стойностното за четене.

Ета остави книгата си и угаси лампата. В настъпилия мрак стъпките й се приближиха до леглото и в следващия миг тя вече се беше присламчила до него. Не, той трябваше да й намери някое друго място, където да спи. Може би щеше да й опъне хамак в единия ъгъл на стаята.

— Уинтроу каза, че вече не ми е нужна помощта му. Той каза, че след като вече зная да чета, трябва да преглеждам всяко четиво, което ми попадне. Само упражнението ще ме накара да чета по-бързо и да пиша по-ясно. Тези неща мога да правя и сама.

Кенит с мъка разлепи клепачи. Ставаше ясно, че тази вечер той няма да се отърве без разговор.

— Дори и да е така, защо тъй бързо захвърляш помощта му? Не ти ли беше приятно да се учиш да четеш? На него му доставя удоволствие да те учи, той лично ми призна това. — Макар и уморен, той успя да възпроизведе подходящия за тези думи смях.

Ета го изненада с прямотата си:

— Зная. Той е много възпитано и мило момче. Вече разбирам защо ти си толкова привързан към него. Той ми даде подарък, който ще нося до края на живота си.

— В такъв случай ми остава само да се надявам, че си му благодарила подобаващо.

В момента Кенит копнееше единствено за сън. И в същото време насоката на този разговор го беше заинтригувала. Изглеждаше, че планът му се приближава към успех. Начинът, по който тя се изказа току-що за момчето… Начинът, по който очите на момчето я следяха… Може би двамата вече се бяха поддали на този импулс? Може би тя вече носеше наследник за живия му кораб? Той плъзна длан по ръката й в привидна милувка и продължи движението си към корема й. Черепният талисман още почиваше над пъпа й.

Време — тези неща изискваха време. Тъй Кенит успокои разочарованието си. Достатъчно беше той да продължи да ги държи заедно: в един момент неизбежното щеше да се случи. Той помнеше, че домашните животни винаги се чифтосваха така…

— Истината е, че не зная как да му благодаря — каза Ета.

За Кенит отговорът беше очеваден, но той не можеше да си позволи да го предостави грубо.

— Без близките си той е самотен. Покажи му, че си се привързала към него и че ти е приятно да прекарвате време заедно. Помисли за знанията, с които той не разполага, и го наставлявай. Подобна размяна ми се струва подобаваща.

Тъй. Дали това загатване беше прекалено смътно?

— Аз зная толкова малко неща — колебливо изрече тя. — Какво би могъл да научи Уинтроу от човек като мен?

Кенит въздъхна и поде нов опит. Внимателно, напомни си пиратът. Тук трябваше да се пипа деликатно.

— Сигурен съм, че ти знаеш много повече за света от него. По-голямата част от живота си той е прекарал в манастир. Може да е чел много, но е пълен невежа в реалния живот. А твоята ситуация е била точно обратната. Сподели с него онова, на което животът те е научил. Научи го да бъде мъж. По-добър наставник той не би могъл да намери. — Пиратът отново я помилва.

Тя мълчеше. В тъмното Кенит почти можеше да долови мислите й.

— Наистина бих искала да му благодаря… Би ли имал нещо против, ако му дам нещо твое? Нещо от товара?

Това не беше нещото, към което я тласкаше Кенит, но представляваше стъпка към него. Кой знае до какво щеше да доведе тази размяна на дарове…

— Каквото прецениш — окуражи я той. — Не е нужно да искаш разрешение от мен. Ти сама каза, че аз съм привързан към момчето. Нямам нищо против да споделя с него онова, което ми принадлежи.

 

 

Звукът от отварянето на вратата събуди Уинтроу. Някой безшумно влезе в каютата му и също тъй безшумно затвори вратата след себе си.

За момент юношата застина от страх. След смъртта на Са’Адар той бе започнал да спи по-спокойно, но сега се завръщаха старите му опасения, че някой от бившите роби ще поиска да му отмъсти за смъртта на жреца.

Той затаи дъх и започна да се измества в леглото си. Ако първият удар го пропуснеше, Уинтроу имаше шанс да избяга.

Натрапникът се приближи до бюрото му и остави нещо върху него.

— Зная, че си буден — тихо каза Ета. — Чух как спря да дишаш. Стани и запали светлина.

— Още е нощ — объркано възрази момчето. — Какво правиш тук?

— Забелязах — сухо отвърна тя на първата му реплика. — Дошла съм да те науча на нещо. Има неща, които се усвояват най-добре на четири очи. Нощта е най-подходяща за уроците, които възнамерявам да ти преподам.

Той пипнешком намери свещ и пристъпи в коридора, за да пренесе от пламъка на тамошния фенер. Все още беше замаян от съня, когато се върна в каютата и прикрепи свещта към поставката. Едва тогава Уинтроу се обърна към гостенката си.

Видяното прогони унеса му. Тя носеше прилепнали панталони и също тъй тесен жакет. За първи път юношата виждаше пълните очертания на женско тяло, макар и покрити.

Ета не обърна внимание на вторачването му, а бавно започна да оглежда тялото му. Под този преглед Уинтроу се изчерви.

— Видно е, че си започнал да работиш старателно, но неотдавна — каза тя, след като изсумтя неодобрително. — Въпреки това ти си бърз и жилав. Отдавна бях забелязала това. Подобни качества биха могли да се окажат по-важни в нашата игра от грубата сила.

— Все още не разбирам какво имаш предвид — объркано изрече той.

— Идеята беше на Кенит. Аз му казах, че съм ти длъжница заради услугата, която ти ми направи. Той ме посъветва да ти се отплатя, като те науча на нещо, което аз познавам добре. Нещо от познанията ми за реалния живот, както се изрази той. Предложението му ми се стори отлично. Свали си ризата.

Уинтроу бавно се подчини, отказващ да се замисля над движенията си и намерението, с което жената е дошла.

Ета се усмихна мрачно:

— Тялото ти е съвсем нежно и гладко, като на момиче. Върху гърдите ти няма нито един косъм. Иска ми се да виждах повече мускули, но с времето и това ще стане.

Тя отново се приближи до масата и отмести ключалката на плоската кутия, която бе донесла със себе си.

— За някои неща е най-добре да бъдат преподавани на четири очи — повтори тя. — В това число влизат уменията, които всеки мъж трябва да притежава. Ако не работехме в уединение, моряците биха започнали да ти се подиграват. По този начин ще можеш да се преструваш, че си притежавал тези умения от по-рано.

Жената се обърна към него, стиснала по един кинжал във всяка ръка.

— Тези оръжия са за теб. Кенит ми разреши да ти ги подаря. За начало винаги носи единия, когато слизаме на брега. По-късно ще започнеш да ходиш въоръжен през цялото време и да спиш с оръжие под възглавницата. Но за начало ще трябва да се научиш да боравиш с него.

Неочаквано тя хвърли едното оръжие към него. По-скоро подхвърли, защото дръжката бе насочена към него. Уинтроу успя да го улови, но не по желания начин: острието разрани палеца му.

Ета се изсмя в отговор на възклицаването му.

— Аз първа пролях кръвта ти! — заяви тя. В очите й беше изникнало заплашително пламъче. — Хвани ножа правилно и заеми позиция. Ще те науча да се биеш.

— Аз не искам да се бия — възрази Уинтроу и се отдръпна. — Не бих искал да те нараня.

Жената се усмихна весело:

— Сигурна съм, че не би успял. Не се тревожи за това. — Тя бе присвила крака, стиснала кинжала си в готовност. С едно умело движение, почти непроследимо за погледа, оръжието се озова в другата й ръка и се върна обратно. В следващия момент Ета вече връхлиташе, готова за удар. — Просто се съсредоточи върху защитата си. Първият урок винаги учи как да останеш невредим.