Робин Хоб
Безумният кораб (23) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и първа
Възстановяване

Единствено ветрецът, долитащ откъм морето, правеше работата поносима. На небето не се забелязваха никакви облаци, нямаше какво да спира немилостивите слънчеви лъчи. Когато Брашън погледнеше към водата, отражението го заслепяваше. Струваше му се, че очите му възприемат не светлина, а директна болка. Имаше само едно нещо, което можеше да задълбочи смръщването му: вялите движения на работниците, пристъпили към дело без желание и ентусиазъм.

Той затвори очи за момент, в опит да обмисли делото в нова перспектива. Корабът, на чиято наклонена палуба Брашън стоеше в момента, бе издърпан на брега преди двадесет години, изоставен на произвола на стихиите. Единствено на специфичния му материал се дължеше неговото дълголетие. Бурите и водите на прилива го бяха изтласкали назад. Изминалите години бяха струпали пясък около корпуса му. Парагон лежеше с кил, обърнат към водата, наклонен над плажа. Само най-високите вълни на прилива го достигаха понастоящем.

Решението изглеждаше измамно лесно: пясъкът трябваше да се изрине. Под корпуса щяха да поставят дъски, върху които съдът да се плъзга. На върха на строшената му гротмачта щяха да сложат противотежест, която да наклони кораба още повече. А в края на месеца, по време на прилива, щяха да доближат до брега шлеп, от който да спуснат въже до Парагон. Хората от борда на шлепа щяха да изтеглят кораба, а онези на сушата щяха да избутват по предварително положения дъсчен път. И така съдът щеше да достигне водата. Прикрепената към мачтата му тежест щеше да го задържи наклонен и да му позволи да преодолее плитчините. Веднъж озовеше ли се в по-дълбоки води, корабът щеше да бъде изправен.

Когато изпълнеха всичко това, щяха да мислят за бъдещето.

Брашън въздъхна. Човек можеше да опише цялата операция с няколко изречения. А цяла седмица труд с нищо не бе доближила края й.

Около целия кораб сновяха работници с ръчни колички и лопати. С вчерашния прилив бе докаран нужният дървен материал; понастоящем той изчакваше на брега, привързан. Близо до тях бяха стоварени стволове — ако всичко минеше добре, с тяхна помощ Парагон щеше да достигне водата.

Ако всичко минеше добре. Имаше дни, в които подобен развой изглеждаше непостижим.

Новите работници се движеха тромаво заради горещината. Сред горещия въздух отекваха чукове. Те работеха бавно, защото под пясъка имаше каменист слой. На някои места скалата можеше да бъде натрошена, за да позволи поставянето на дъски под кораба. На други работниците се опитваха да повдигнат корпуса с помощта на лостове. И всяко подобно раздвижване разместваше стария съд.

Подир толкова години на сушата, и то под наклон, беше несъмнено, че някои от дъските ще са се разместили. Поне доколкото Брашън можеше да види, корпусът не бе засегнат особено зле, но същинският преглед щеше да последва при разравянето на кораба. А когато съдът най-сетне се озовеше във водата, заел полагащата му се позиция — нещо, за което Брашън се молеше — щеше да започне същинската работа. Целият корпус трябваше да се изравни, преди отново да бъде насмолен. След това трябваше да бъде издигната нова мачта…

Брашън трябваше да прекъсне тези мисли: ако си позволеше да мисли толкова напред, щеше да се обезкуражи окончателно. Измъчената му глава можеше да се съсредоточава върху не повече от една задача и само един ден.

По навик той прокара език под долната си устна, напразно търсещ късче киндин. Раните от наркотика вече зарастваха. Тялото му се отърсваше от зависимостта по-бързо от духа му. Брашън все още копнееше за горчивия вкус, с настойчивостта на жажда. Преди два дена той бе разменил обицата си за едно парче — постъпка, за която впоследствие само бе съжалявал. Това не само бе забавило възстановяването му, а и киндинът се оказа долнокачествен, способен да донесе единствено подигравателно облекчение.

Дори и сега единствената причина за въздържанието му се криеше в неговото безпаричие: Брашън не разполагаше и с късче сребро. Единствените пари, които притежаваше, бяха парите, поверени му от Роника Вестрит. Миналата нощ той се събуди, изпотен, с пулсираща глава. До сутринта повече не можа да заспи, измъчван от спазми в крайниците си. И през цялото време той се взираше в поверената му кесия. Какво лошо щеше да има, ако той вземеше няколко монети, за да утоли крещящата нужда? Това пак би послужило на каузата: киндинът щеше да му помогне да стои буден по-дълго и щеше да му предостави енергия.

Близо до зазоряване Брашън разтвори кесията и преброи монетите. В крайна сметка той ги изсипа обратно и отиде в камбуза, за да си свари поредния чай от лайка.

Там той завари Янтар. Жената забеляза състоянието му, но не каза нищо. Това беше типично за нея: тя беше привикнала към неговото присъствие и просто не му обръщаше внимание. Тя все още стоеше настанена в капитанската каюта, но Брашън не бе влизал в спор. След като пуснеха Парагон по вода, щеше да има предостатъчно време за това. За момента той бе окачил хамака си в трюма.

— Парагон, недей!

Смаяният вик на Янтар се сля с пукот на дърво. Разнесоха се сепнати гласове. Изтръгнатият от мислите си Брашън се затича към предната палуба и я достигна точно навреме, за да чуе как една греда се разбива в скала на брега. Всички работници се отдръпваха от кораба. Те подвикваха едни към други и сочеха към хвърлената греда — и към браздата, която тя бе прокарала в пясъка при приземяването си.

Безмълвен и с безизразно лице, Парагон отново скръсти масивните си ръце и остана загледан с невиждащия си поглед към водата.

— Проклятие! — кресна Брашън и огледа работниците. — Кой му позволи да вземе гредата?

Отвърна му един възрастен работник с пребледняло лице:

— Ние я поставяхме, когато той просто се пресегна и ни я изтръгна от ръцете… В името на Са, как я е усетил, че е там?

В гласа му се долавяше суеверен страх.

Брашън стисна юмруци. Той не беше изненадан, тъй като това далеч не беше първата подобна проява на Парагон. Още от първия ден корабът изнамираше начини да забавя работата. Покрай избухвания и демонстрации на сила не беше чудно, че работниците се задържаха малко.

През цялото това време Парагон не беше разменил и една дума с Брашън.

Брашън се приведе над парапета. С периферното си зрение той забеляза пристигащата Алтея.

— Връщайте се на работа! — кресна той към работниците, които продължаваха да се взират и тихо да разговарят помежду си. Той посочи към захвърлената греда. — И я донесете обратно.

— Без мен! — заяви един работник. Той обърса лицето си и захвърли чука си в пясъка. — Той като нищо можеше да ме убие. Той не вижда къде хвърля нещата, а и да можеше, пак нямаше да го е грижа. Той е убивал и преди, всеки знае това. Моят живот ми е по-скъп от една надница. Аз си тръгвам. Плати ми изработеното.

Други работници също се присъединиха към колегата си.

Брашън прескочи парапета и се спусна на брега. По нищо не пролича болката, пронизала главата му. Със заплашителна походка той се приближи към работниците, макар че в този момент далеч не се намираше в състояние да подкрепи заплахата с дела, ако се наложеше.

— Ако искаш да получиш пари, ще приключиш цялата работа, за която си се цанил — процеди той, доближил лице до първия дезертирал. — Тръгнеш ли сега, няма да получиш нищо.

Подир това Брашън бавно огледа останалите, с надеждата, че блъфът му ще проработи. Ако и тези работници си отидеха, той се съмняваше, че ще успее да намери други хора. Тях той бе набирал от кръчмите — това бяха хора, които работеха само колкото да съберат за вечерната почерпка. Дори при това положение Брашън бе успял да ги привлече единствено с обещанието за по-високо заплащане от обичайното.

Тъй като работниците започнаха да мърморят недоволно, Брашън кресна:

— Изборът си е ваш. Аз не съм ви наел за половин или четвърт ден работа, няма да плащам частично. Връщайте се на работа.

— Хубаво, аз ще работя — каза един. — Но не и на място, където той да може да ме докопа или притисне.

Брашън плю.

— Тогава върви да работиш при кърмата, храбрецо. Двамата с Янтар ще копаем при носа, щом никой от вас не смее да го стори.

Парагон се подсмихна.

— Някои предпочитат да умрат бързо, други се застъпват за бавната смърт. Има хора, за които е без значение, че техните деца се раждат без крака и слепи като този прокълнат кораб. Вземайте си чуковете и продължавайте да работите. Какво ви интересува утрешният ден? — С по-тих глас той додаде: — И с какво основание очаквате да живеете толкова дълго?

Брашън се извъртя към фигурата.

— На мен ли говориш? — остро попита той. — Затова ли мълча толкова дълго?

За частица от мига лицето на Парагон се промени. Брашън не можа да разбере чувството, изникнало насреща му, можа да усети единствено, че то го изпълва с мъка. В следващия миг то изчезна, заменено от надменен израз. Фигурата отново застина.

Брашън не издържа. Той сграбчи една от кофите с вода за пиене, която работниците бяха оставили край носа, и с цялата си сила я плисна в лицето на Парагон.

Целият кораб потръпна, фигурата изрева от гняв. Водата се стичаше по брадата й и капеше по гърдите. А Брашън захвърли изпразнената кофа.

— Не се преструвай, че не ме чуваш. Аз съм твой капитан и няма да търпя неподчинението ти. Ничие неподчинение. Ти ще плаваш, Парагон, вкарай тази мисъл в дървената си глава. По един или друг начин аз ще те издърпам до водата и ще ти облека платна. Ти, разбира се, имаш избор, само че те съветвам да избираш бързо, защото търпението ми свършва. Ти би могъл да навлезеш във водата неохотно, нацупен като лигаво хлапе, и всички кораби в пристанището да видят срама ти. Или пък би могъл да отплаваш с високо вдигната глава, показвайки, че въобще не те е грижа за нещата, които всички са изричали по твой адрес. Ти имаш шанс да им докажеш, че грешат. Да ги накараш да се задавят с всяка противна клюка, която са изричали по твой адрес. Ти би могъл да отплаваш по подобаващия на един жив кораб начин и да ни помогнеш да вкиснем настроението на пиратите. Или пък би могъл да докажеш, че всички те са били прави още от самото начало, а аз съм бил глупак. Казвам ти това, защото е единствената сфера, в която ти имаш избор. Не ти се пада да решиш дали ще плаваш или не, защото аз съм капитан и вече съм решил това. Ти си кораб, а не саксия. Ти си създаден да плаваш и точно това ще правиш. Разбрахме ли се?

Корабът стисна зъби и скръсти ръце. Брашън се извърна и грабна втора кофа. Нейното съдържание също полетя към лицето на фигурата.

— Разбрахме ли се? — повторно изрева Брашън. — Отговаряй, проклетнико!

Всички работници го наблюдаваха застинали. Те бяха сигурни, че всеки миг ще станат свидетели на смъртта му.

Алтея стискаше ръката на Янтар, чиито очи пламтяха от гневно възмущение. Единствено допирът на приятелката й я задържаше. Тя понечи да извика, но Алтея й направи знак да мълчи. Майсторката на накити стисна юмруци, но въпреки това замълча.

— Да, разбрахме се — отвърна най-накрая Парагон. Думите му бяха насечени, невъзмутими. Но въпреки това той бе отговорил. Брашън бе отбелязал победа, макар и незначителна.

— Хубаво — отвърна Брашън с изненадващо спокоен глас. — Оставям те да размишляваш над избора си. Мисля, че ти си в състояние да ме накараш да се гордея с теб. Самият аз ще се върна към работата си. Възнамерявам ти да напуснеш залива в същия вид, в който си отплавал за първи път. — Той помълча. — Може пък да успеем да ги накараме да съжаляват и за нещата, които са изричали по мой адрес.

Той се обърна към Алтея и Янтар, ухилен. Никоя от жените не отвърна на веселието му. Останало без ответ, то бързо напусна лицето му. Брашън въздъхна и поклати глава.

— Това е единственият начин, който ми е известен. Аз възнамерявам да отплавам с него. Ще правя и ще казвам каквото е нужно, за да изпълня тази си цел — обърна се той към тях. И тъй като двете продължаваха да мълчат неодобрително, той добави. — Струва ми се, че вие също се нуждаете от размисъл: явно не сте сигурни дали искате да успеем. Ще можете да размишлявате, докато работим край носа. Вечерта може и да наема нови работници, които не се страхуват от него, но за това ще мисля впоследствие. Сега не искам да губим деня.

Брашън посочи към хвърлената греда.

— Трябва да я донесем. — Подир това той продължи с най-тихия си глас. — Ако той реши, че се страхувате от него… ако реши, че подобно държание ще го отърве… Всички ние сме загубени. Включително и той.

Тъй продължи един дълъг и уморителен ден. Гредите бяха масивни. В пристъп на някакво извращение Брашън не щадеше нито жените, нито себе си. Той не спираше да работи, макар да му се струваше, че черепната му кухина е изпълнена с кипящо главоболие. Той и двете жени непрекъснато разкопаваха сухия пясък и го откарваха настрана. Скалите, на които се натъкваха, неизменно се оказваха скрепени в слоеве или съвсем малко по-големи от посилното за отместване от сам човек.

Той измъчваше тялото си, за да го накаже за неспирния киндинов глад. Ако Алтея или Янтар бяха помолили за почивка, те нямаше да я получат. Но Алтея по никакъв начин не отстъпваше на упоритостта му, а Янтар бе смайващо издръжлива. Двете жени поддържаха наложеното от Брашън темпо. Освен това те включваха и Парагон в разговора си, като отказваха да се впечатлят от упоритото му мълчание.

Усилията на двете жени и тяхната липса на страх накараха работниците да се засрамят. Неколцина от тях започнаха да се приближават към носа, за да им помагат. В един момент при тях пристигна Джек, приятелката на Янтар, и за известно време прибави и своите мускули към усилията им.

Клеф също се суетеше около тях, колкото в услуга, толкова и в ущърб. Брашън обиждаше хлапето също тъй често, колкото и го хвалеше, но Клеф не се трогваше, привикнал да слуша обиди. Той работеше неуморимо, по-скоро обременяван от възрастта си, отколкото от липса на умение. По всичко личеше, че той ще стане добър моряк. И най-вероятно Брашън щеше да го вземе със себе си. Хлапакът му беше нужен.

Останалите работници ги наблюдаваха тайно. Явно засрамени, те започнаха да работят по-усърдно. Брашън не бе подозирал, че подобна сбирщина може да притежава гордост. Макар и изненадан, той използва възможността да ги пришпори.

 

 

В стаята беше страшно задушно. Прозорците бяха отворени, но това не променяше нищо: вън нямаше никакъв вятър. Малта защипа яката на роклята си, за да отстрани влажната тъкан от кожата си.

— Спомням си, че тук пиехме леден чай. А готвачът ви винаги правеше от онези малките лимонови пастички…

Дело звучеше по-тъжна за обстоятелствата на приятелката си от самата Малта. В известен смисъл Малта се дразнеше, че гостенката й изтъква тези недостатъци по подобен начин.

— Времената се промениха — уморено отвърна Малта. Тя се приближи до прозореца и се приведе навън, загледана към градината. Розовите храсти цъфтяха оживено, ликуващи от липсата на дисциплина. — Ледът е скъп.

— Вчера татко купи два блока — небрежно заяви Дело и разгърна ветрилото си. — Тази вечер ще имаме сладолед за десерт.

— Това е чудесно.

Гласът на Малта беше безизразен. Що за търпение очакваше Дело от нея? Най-напред тя бе цъфнала с нова рокля, с ветрило и шапка, специално пригодени за този тоалет. Ветрилото бе изработено от ароматна хартия, предназначена да донася приятно ухание редом с прохлада — последен писък на модата. Сетне Дело се бе поинтересувала дали имало някакви вести за кораба и дали пристигнало искане за откуп.

— Да излезем в градината на сянка — предложи Малта.

— Още не. — Дело огледа стаята, търсеща подслушващи слуги. Малта с мъка сдържа въздишката си. В този дом отдавна нямаше прислуга, която да слухти.

А приятелката й с демонстративна потайност измъкна кесийка изпод колана на роклята си. Със снижен глас тя обясни:

— Керуин ти изпраща това. В помощ за трудните времена.

В първите мигове Малта можа да се присъедини към вълнението, което Дело извличаше от този драматичен момент, или поне да се доближи до него. Но в следващия усещането изчезна. Когато тя бе узнала за изчезването на баща си, ситуацията бе й се струвала вълнуваща и изпълнена с трагедия. В онзи момент тя не бе се поколебала да драматизира ситуацията до крайност. Но подир това бяха започнали да се изреждат дни, пълни с притеснение и стрес. Никакви добри вести не идваха. Градът не се беше струпал зад каузата им. Да, хората изразяваха състрадание, но се ограничаваха само с този израз. Неколцина дори бяха изпратили букети, придружени от съболезнования. Тя бе помолила Рейн да дойде, но той не се бе вслушал. Никой не се отзоваваше.

Ден подир ден задушаващото отчаяние нарастваше. И Малта бавно осъзнаваше, че случилото се е нещо съвсем реално, нещо, което може би указва последните мигове на семейното им богатство. Тези мисли не й позволяваха да заспи. В редките моменти, когато все пак успееше да се унесе, сънищата не донасяха отмора — в тях нещо я дебнеше, решено да я покори на волята си. Тези кошмари представляваха злоради образи, чрез които някой неумолимо подкопаваше надеждите й. Вчера сутринта Малта се бе събудила със задавен вик, оставяйки зад себе си видение, в което трупът на баща й бавно биваше изтласкван на сушата. Това я накара да осъзнае, че е напълно възможно баща й вече да не се намира между живите. Тогава всички техни усилия се оказваха напразни. От този момент тя изгуби надежда и досега не бе успяла да си я върне.

Девойката мълчаливо прие кесията и седна. Киселото изражение на приятелката й показа, че Дело е очаквала по-пламенна реакция. За да не задълбочава възмущението й, Малта се престори, че разглежда кесийката. Тя бе изработена от плат, пристегната с позлатена връв. Най-вероятно Керуин я беше закупил специално за нея. Малта опита да извлече известно удоволствие от този факт, ала мислите за Керуин вече не бяха придружени с предишното вълнение. Той беше отказал да я целуне. А тя все още не беше преодоляла това разочарование.

И сякаш за капак, то бе последвано от друго, още по-горчиво. Малта бе очаквала, че мъжете притежават влияние. А ето че първия път, в който тя бе поискала от един да използва това влияние за нея, той бе разочаровал доверието й. Керуин Трел беше й обещал помощ, а какво беше направил? На последното събрание той непрекъснато се взираше в нея. Сигурно половината присъстващи бяха забелязали. Това взиране поглъщаше цялото му време. Той не си направи труда да шукне, когато Алтея се обръщаше към Търговците за помощ. Дори баща си не подкани. Просто се взираше в нея с жални очи. Никой не беше й помогнал. И никой нямаше да й помогне.

Освободиш ли ме, аз ще ти помогна. Обещавам ти.

Думите от последния сън с Рейн отекнаха в главата й. Прониза я болка, опънала невидимата си нишка в челото й. В този момент й се искаше единствено да се отпусне и да лежи неподвижно.

Дело прочисти гърло, с което я изтръгна от болезнения унес. Малта развърза кесията, която до този момент бе забравила в ръката си, и изсипа съдържанието й в скута си. Вътре имаше малко монети, няколко пръстена.

— Керуин здравата ще загази, ако татко разбере, че тези пръстени са у теб — кисело обясни Дело. — Този, сребърният, му го даде майка, защото той се учеше добре. — Тя скръсти ръце и неодобрително изгледа приятелката си.

— Той няма да разбере — мрачно я увери Малта. Ама че дете беше Дело. Тези пръстени почти не си заслужаваха усилията да бъдат продавани. Приятелката й несъмнено смяташе, че тази кесия представлява великолепен дар, но Малта беше на друго мнение. Тя беше прекарала цялата сутрин над счетоводните книги, та знаеше, че изсипаното в скута й с мъка щеше да стигне за едноседмичните надници на двама работници. Дали и незнанието на Керуин не се доближаваше до онова на сестра му? Малта все още мразеше да помага в изчисляването на сметките, но този неприятен труд й беше помогнал да разбира от разходи. Тя все още си спомняше раздразнението, сполетяло я в момента, когато бе осъзнала, че е прахосала за глупости парите, оставени й от баща й. С тях тя би могла да си купи десет, че и дузина рокли. Тези две златни монети бяха притежавали много по-висока стойност от съдържанието на тази жалка кесийка. Да можеше Малта още да разполага с тях… Тяхното наличие значително щеше да ускори пускането на кораба по вода. Не, това момче просто не осъзнаваше мащаба на нейния проблем. Това я разочароваше също като липсата на целувка от брат му.

— Той защо не каза нищо на събранието? — гласно се почуди тя. — Той знае какво е заложено на риск. Знае какво означава това за мен, но не каза нищо.

Дело се нацупи.

— Той стори всичко, което можеше. У дома той разговаря с татко. Тате каза, че ситуацията била много заплетена и че ние не бивало да се намесваме.

— Какво е сложното? — остро попита Малта. — Баща ми е бил отвлечен, а ние трябва да отидем да го спасим. Нуждаем се от помощ!

Дело скръсти ръце и наклони глава.

— Този проблем засяга семейство Вестрит. Родът Трел не би могъл да го разреши вместо вас. Ние си имаме свои връзки и интереси, които трябва да следим. Ако вложим пари в търсенето на баща ти, каква би била нашата полза?

Малта я изгледа смаяно, с искрена болка.

— Дело… Говорим за живота на баща ми… За единствения човек, който истински е загрижен за мен! Тук не става въпрос за приходи.

— В един момент всичко опира до приходи — заяви Дело. Подир това лицето й неочаквано омекна. — Това каза татко на Керуин. Двамата спориха, Малта. Беше ужасно. За последно чух двама мъже да си крещят по такъв начин по времето, когато Брашън все още живееше у дома. Той непрекъснато спореше с татко… Или по-скоро стоеше невъзмутим, докато татко ревеше насреща му… Много неща не си спомням; тогава бях малка, освен това те бързо ме отпращаха да си вървя в стаята. И един ден татко ми каза, че вече само Керуин е мой брат, че Брашън повече няма да живее с нас.

Гласът на Дело трепна за момент.

— Тогава крясъците спряха… При нас не е като при твоето семейство, Малта. Вие спорите и си крещите отвратителни неща в лицата, но след това оставате задружни. Никой не се оказва изхвърлен завинаги, дори леля ти Алтея. В моето семейство не е така. При нас няма място за тези неща. — Тя поклати глава. — И ако Керуин бе продължил да настоява, в този момент аз нямаше да имам нито един брат.

Гостенката я погледна настойчиво.

— Моля те, недей да искаш от брат ми да ти помага. Умолявам те…

Малта остана покъртена от думите й.

— Съжалявам — смотолеви тя. До този момент не беше й хрумвало, че нейните експерименти с Керуин биха засегнали друг, освен него. В последно време всичко изглеждаше много по-сложно и заплетено… В първия момент, когато бе чула за изчезването на баща си, тя не бе могла да повярва, че това е истина. Тя просто се бе възползвала от случая, за да утоли желанието си за драма. Беше влязла в ролята на съкрушената дъщеря, но в действителност бе вярвала, че баща й всеки миг ще се прибере у дома. Нямаше как пирати да са заловили баща й в действителност. Просто не беше възможно храбрият, красив Кайл Хейвън да попадне в плен.

Но осъзнаването бавно се бе просмукало. В началото Малта се опасяваше, от факта, че тя няма да получи очакваното възмездие, което по-рано бе приписвала на завръщането на баща си. Едва наскоро тя осъзнаваше истинската трагедия.

Тя събра пръстените и монетите в шепата си и ги изсипа обратно в кесийката, за да я пристегне и протегне към Дело.

— Върни я на брат си. Не искам да му създавам неприятности.

Освен това тази кесийка беше почти безполезна, но Малта нямаше намерение да споменава това.

— Не мога — ужасено отвърна Дело. — Той ще се досети, че съм ти казала нещо, и страшно ще ми се разсърди. Моля те, Малта, задръж я, за да мога да му кажа, че съм ти я дала. Освен това той ме помоли да му изпратиш бележка или някакъв знак.

Малта я погледна мълчаливо. В последно време тя имаше впечатлението, че идеите и плановете й просто са пресъхнали. Тя знаеш, че би трябвало да се надигне и да направи една крачка, която да придружи с думите:

— Останали са ми толкова малко неща, които ми принадлежат… повечето от тях продадох, за да събера пари за откупа на баща си.

По-рано това би й се струвало тъй романтично. В първия ден, когато тя изпразни кутията си бижута върху масата, тя се чувстваше като героиня от някакъв роман. Тя подреждаше гривните, обиците и огърлиците, също както правеха баба й, леля Алтея и майка й. В онзи момент изглеждаше, че четирите изпълняват някакъв женски ритуал; тихите мърморения се превръщаха в ритуални думи. Това е златно, това е от сребро, това е старомодно, но камъните са добри. И всичко това бе придружено с кратки истории за произхода — истории, които всички те добре познаваха.

— Спомням си, когато татко ми подари този пръстен: това беше първият ми пръстен. Вече и на малкия ми пръст няма да се побере.

— Тези кристали все още ухаят толкова приятно — казваше баба й. А Алтея добавяше:

— Спомням си деня, в който татко ти ги избра. Помня, че го попитах за причината, поради която купува уханни кристали, след като не харесва стоките от Дъждовната река. Той ми каза, че ти страшно много си искала тези накити.

Така продължаваха да си споделят историите, да подреждат бижута, превърнали се в спомен от по-добри времена. И никоя от тях не бе трепнала, никоя от тях не бе укрила нищо — дори сълзите си. Малта бе понечила да прибави и даровете от Рейн, но останалите я спряха с обяснението, че ако тя откаже предложението му, всички тези неща трябва да бъдат върнати.

Споменът от този ден бе едновременно мъчителен и удовлетворяващ, което беше странно. През този ден Малта за първи път се бе почувствала истински зряла.

Ала в последвалите го дни тя се сблъскваше единствено с празната кутия за бижута, взираща се в нея откъм масичката. Тя все още разполагаше с неща, които можеше да носи — детски украшения, цветни топлийки и черупки, а освен това разполагаше и с даровете на Рейн. Само че не можеше да си ги сложи, докато останалите жени от семейството се разхождаха без украшения.

Малта се изправи и се приближи към бюрото. От него тя се сдоби с мастилница, перодръжка и лист тънка хартия, на който написа бързо:

Скъпи приятелю, благодаря ти, че в този труден за мен момент ти изразяваш подкрепата си. С искрени пожелания…

Тези думи й напомняха за формалните благодарности, които тя състави до хората, изразили подкрепа към семейството им чрез съболезнователни букети. Бележката тя подписа с инициалите си, сгъна я и я подпечата с восък.

Докато подаваше бележката на Дело, Малта се чудеше на себе си. Само седмица по-рано тя би съставила въпросното послание с изключителна грижа, изпълвайки го с многозначителни думи, криещи далеч по-дълбок смисъл. Тя се усмихна тъжно:

— Думите са празни. Аз чувствам много повече, отколкото смея да доверя на хартията.

Тъй. Това щеше да му даде известни надежди. За повече не й оставаха сили в този жежък ден.

Дело прие писъмцето и го мушна в ръкава си.

— Мисля, че е време да се прибирам — рече тя подир още един оглед на стаята.

— Днес не бях особено добра домакиня — призна Малта. — Ще те изпратя.

Пред вратата чакаха кочияш и двуколка, в която бе впрегнато пони. Това беше нещо ново. Очевидно родът Трел се подготвяше да представи Дело на летния бал. Малта също щеше да бъде представена тогава. Двете с майка й използваха плата от няколко стари рокли, за да й ушият нова дреха. Пантофките й щяха да бъдат нови, също като ветрилото и шапката. Поне така се надяваше тя, защото вече нищо не се знаеше със сигурност. Освен лошото, разбира се: най-вероятно тя щеше да се вози в каретата на Рестарт. Но точно сега не й се мислеше за тези унижения…

На прага Дело я прегърна и я целуна по бузата. В това й движение отсъстваше рутина; най-вероятно то беше нещо, научено отскоро. Нормално, с горчилка си помисли Малта. Много от дъщерите на заможните семейства получаваха уроци по етикет в периода, предшестващ въвеждането им в обществото. Това беше поредното от нещата, които Малта никога нямаше да има.

Девойката затвори входната врата докато Дело още й махаше за сбогом с новото си ветрило. Това представляваше дребно отмъщение, но пак я накара да се почувства по-добре.

Тя отнесе кесийката обратно в стаята си и изсипа съдържанието й върху леглото. То си оставаше същото.

Малта замислено свъси вежди. Имаше ли начин да прибави тази незначителна капка към парите за възстановяването на кораба, без да се налага да обяснява произхода им? За момента не й хрумваше нищо… Девойката се ограничи да прибере пръстените и монетите обратно и да прибере кесията в сандъка край леглото си. Самата тя се отпусна върху кревата, за да помисли.

Толкова много работа й предстоеше в този задушен ден… Трябваше да почисти задния двор, да събере билки за сушене. И роклята й за бала все още не беше завършена… Но точно сега тя просто не можеше да се насили да се занимава с нея, не и след като бе видяла новите дрехи на приятелката си. Малта бе сигурна, че всички на бала щяха да забележат, че нейната рокля е съшита от стари платове.

По-рано тя беше си мечтала за първия си летен бал. В тези мечти тя носеше смайваща рокля и пристъпваше в залата хванала баща си под ръка. Спомен, който я накара да се усмихне горчиво и да затвори очи. Сякаш някой я беше проклел — всичко, за което тя си бе мечтала, й биваше отнето завинаги.

Малта се зае да изброява мислено връхлетелите я разочарования. За бала тя нямаше да има прекрасна рокля, нямаше да отиде със собствена карета. Баща й, красивият и дързък капитан, нямаше да я придружава. Керуин я беше разочаровал. Оказваше се, че той дори не знае кога да целуне едно момиче. Рейн не се беше отзовал на повика й…

Тя мразеше живота си. Живот, чиято пленничка се оказваше тя, притисната край невъзможни проблеми. Струваше й се, че се задушава, а горещината на деня определено допринасяше за тези неприятни усещания.

Девойката понечи да се обърне на другата страна. Тогава тя откри, че това е невъзможно; главата й срещна препятствие. Повдигнатите й ръце доловиха влажно дърво. Тази влажност се бе образувала от собствения й дъх.

Малта отвори очи, но се оказваше обградена с мрак. Тя беше пленена, но никой не се интересуваше от пленничеството й.

Тя трескаво започна да изтласква преградата.

— Пуснете ме да изляза! Помогнете ми!

Тя блъскаше с ръце, лакти, крака и колене, но нищо не поддаваше. Тези й усилия само усилиха отвратителното усещане. Единственият въздух, вдишван от нея, бе неприятно топъл и влажен от дъха й. Тя се опита да изкрещи, но дъхът не й стигаше.

— Това е сън — каза си тя, докато си заповядваше да застине. — Това е сън. Аз се намирам върху собственото си легло, в безопасност съм. Само трябва да се събудя. Да се събудя.

Малта напрегна клепачите си. Те не помръдваха. Тя не бе способна дори да доближи ръце към лицето си — отвратително усещане, учестило дишането й. Тя изскимтя неволно.

Сега разбираш ли защо трябва да ме освободиш? Помогни ми. Накарай го да ме освободи, а аз ще ти помогна. Аз ще доведа баща ти и кораба. От теб се иска само да го накараш да ме освободи.

Тя познаваше този глас. Бе го чула да отеква в кошмарите й откакто бе споделила втория сън с Рейн.

— Пусни ме — помоли се тя. — Позволи ми да се събудя.

Ще го накараш ли да ми помогне?

— Той казва, че не може — с мъка промълви Малта. — Той би ти помогнал, стига да можеше.

Накарай го да открие начин.

— Не мога.

Друг, още по-гъст саван я обгръщаше. Тя щеше да припадне; щеше да се задуши в съня си. Беше ли възможно това? Възможно ли беше човек да припадне в съня си? Да умре в съня си?

— Пусни ме! — тихо проплака Малта. — Моля те. Аз не притежавам власт над Рейн. Не мога да го принудя.

Гласът се засмя, плътен и дълбок.

Не говори глупости. Той е просто мъж, докато ние с теб сме кралици. Наша съдба е да властваме над мъжките от своите видове. Така е устроен светът. Ти знаеш как да получиш онова, което искаш. Поискай го. Освободи ме.

Малта полетя сред мрака — притискалите я ограждения бяха изчезнали. Тя размаха ръце, които не откриваха нищо. Чернотата продължаваше да прелита край нея, неподвижна, илюзорно променяща се заради усещането за движение. В следващия момент девойката се стовари върху някаква мека повърхност.

Тя отвори очи, за да установи, че се намира в стаята си, върху леглото. Денят бе все така горещ; през отворения прозорец грееше слънце.

Помнѝ.

Някой изрече думата досами нея, тя я чу. Макар в стаята да нямаше други.

 

 

Пристигането на вечерта донесе със себе си откритието, че днешният ден е по-успешен от всички предхождали го дни. И въпреки това Брашън се чудеше за бройката работници, които щяха да се завърнат утре.

Е, той не можеше да ги вини. Дори сам вече не разбираше причината, накарала го да остане. Нито негов кораб, нито негов роднина бяха изложени на риск. Когато се запиташе за причината, накарала го да остане, той можеше да си отговори единствено с мрачното осъзнаване, че не разполага с нещо друго, с което да се занимава. Пролетна вечер изчезна от пристанището на втората вечер след бягството на Брашън: капитан Фини бе надушил нещо гнило и бе предпочел да сведе загубите си до минимум, като просто избяга. Но Брашън така или иначе не възнамеряваше да се връща към този живот.

Много рядко той признаваше пред себе си истината — че работата по възстановяването на Парагон му предоставяше единствения начин да се намира в близост до Алтея. Много рядко, защото гордостта не му позволяваше. Самата Алтея му обръщаше по-малко внимание, отколкото отделяше на Клеф. Към хлапето тя поне се усмихваше…

Брашън хвърли бърз поглед към нея. Косата й лепнеше от пот. Тя носеше широки панталони от бял плат и туника от същата тъкан. Песъчинки бяха полепнали по одеждите й и по влажната й кожа.

Той задържа очите си върху нея по-дълго от възнамеряваното: видя как тя се отправя към кофите с вода и пие жадно, преди да наплиска лицето и врата си. Рязко връхлетелият копнеж едва не го задави.

Брашън се постара да успокои обзелия го плам, като си припомни, че тя е негласна годеница на Граг Тенира. Виж, Тенира не беше лош моряк. Някой ден той щеше да бъде богат човек. С него Алтея щеше да бъде щастлива. Много по-щастлива, отколкото ако бе продължила взаимоотношенията си с един лишен от наследство Търговски син.

Той поклати глава и захвърли чука си на земята.

— Достатъчно за днес! — извика той. И без това слънцето доближаваше залез.

Алтея и Янтар се оттеглиха в камбуза, а Брашън се зае да плаща на работниците. Той не се раздели с тефтера си след приключването на това задължение, а остана да пресмята и да клати глава. Роника Вестрит му бе дала пълна свобода с парите по възстановяването на кораба. А Алтея с изненада бе открила, че той притежава познания на корабостроител, каквито тя не бе очаквала от един помощник-капитан. Тази й реакция му бе доставила удоволствие, разбира се, но по никакъв начин не облекчаваше самата му работа: ограничените средства налагаха избор между най-добрите материали и най-добрите работници. Е, тази дилема често се оказваше улеснена от обстоятелството, че желаните от Брашън работници не желаеха да се доближават до кораба. Парагон отдавна си бе спечелил репутация, а неотдавнашното му поведение само я бе обновило и затвърдило. Повечето от дърводелците се оправдаваха с обяснението, че самите те не са суеверни, но останалите им клиенти биха се отвърнали от човек, работил на подобен кораб. Формулировката на отказите им не беше от значение, защото всички те водеха до едно следствие: забавяне. А времето беше най-големият враг на начинанието им. С всеки изминал ден щеше да става все по-трудно да открият Вивачия. Имаше и друго затруднение — работата трябваше да е съобразена с прилива. В края на настоящия месец се очакваше изключително висок прилив и Брашън се надяваше, че тези води ще се окажат достатъчни, за да повдигнат Парагон.

Най-дразнещо от всичко беше, че голяма част от работата, която те можеха да свършат и сами, можеше да бъде изпълнена едва подир по-значителните етапи. Задачите бяха навързани една с друга.

При качването си на борда той не завари жените в камбуза — тихите им гласове го отведоха до кърмата. Там те бяха седнали една до друга, поклащащи крака — двама юнги, впуснали се в разговор. Янтар бе пристегнала златистата си коса на опашка. Тази промяна не се отразяваше добре на лицето й — скулите и носът й изглеждаха прекалено остри, за да принадлежат на женствен лик. Седящата край нея Алтея представляваше противоположност: макар и нацапала бузата си с катран, нейният профил изглеждаше смайващо. Нейната женственост не беше податлива; тя сливаше в себе си заплаха и изкусителност, без дори да го осъзнава.

И в този момент на Брашън му се прииска никога да не я беше докосвал. Не само заради последвалото влошаване на отношенията им — най-лошото беше, че той не бе способен да я погледне, без да си припомни вкуса на кожата й и откровението на тялото й. Той трябваше да затвори очи за момент, преди да поднови пътя си към кърмата.

Двете жени стискаха чаени чаши, от които се издигаше дим. Между тях бе оставен тумбест керамичен съд.

Брашън напълни предназначената за него чаша, но остана прав, отказал се от краткотрайния копнеж да седне между тях. Янтар се взираше към хоризонта. Алтея замислено прокарваше върха на пръста си по ръба на чашата и разглеждаше вълните. Разговорът им бе утихнал при появата му.

Янтар усети настъпилото смущение.

— И утре ли ще започнем рано?

— Не — лаконично отвърна Брашън. Глътката чай възвърна част от словоохотливостта му. — По-скоро подозирам, че сутринта ще търся нови работници.

— Пак ли? — простена Алтея. — Какво е станало този път?

Брашън понечи да отговори, но в последния миг стисна зъби и поклати глава.

— Поне приемам, че е говорил с вас? — с надежда попита Алтея, заела се да разтрива слепоочията си. Тези думи тя отправи към Янтар.

— Не с нас — отвърна приятелката й унило. — Но на работниците наговори много неща. Предимно обиди. Впоследствие той насочи темата към децата им, които щели да се родят сакати, задето бащите им работили край прокълнат кораб. Не му липсваше красноречие — с мрачна възхита добави Янтар.

— Оригинално. Поне днес хвърли само една греда.

— Може би утре възнамерява да промени това — изтъкна Брашън.

Тримата замълчаха. Отново Янтар я наруши:

— Какво излиза, че вече сме се предали?

— Още не. Още не съм обмислил колко безнадеждно е всичко. — Мъжът се намръщи и се обърна към Алтея. — Ти къде беше сутринта?

Тя не си направи труда да го поглежда.

— Макар да нямаш право да ме питаш: отидох да навестя Граг — обясни тя с хладен глас.

— Мислех, че Тенира все още се укрива. Покрай наградата за залавянето му и прочие.

Брашъновите думи бяха безразлични, дори престарано безразлични. Той отпи поредна глътка чай и се загледа в морето.

— Така е. Но той успя да ми изпрати съобщение, така че отидох да го видя.

Брашън леко сви рамене.

— Това поне разрешава един проблем. Когато ни свършат парите, ще го предадеш на служителите на сатрапа. С наградата ще можем да наемем поредната партида работници. — Той се ухили широко.

Алтея не обърна внимание на думите му; тя говореше с Янтар:

— Граг каза, че много му се иска да ми помогне, но неговата ситуация е сложна. Близките му не получиха очакваните приходи от товара на Офелия. Те са решили да не търгуват в Бингтаун или Джамаилия, докато сатрапът не отмени несправедливите налози.

— Офелия не отплава ли преди няколко дни? — осведоми се Брашън.

Този път Алтея му отговори.

— Да. Томи сметна за най-разумно да я изведе от пристанището, преди да са дошли още калсидски галери. Освен това данъчните служители на сатрапа заплашваха да конфискуват кораба. Те твърдят, че само сатрапът ще определя местата, където живите кораби имат право да търгуват. Стоките от Дъждовните земи се продават само в Бингтаун или в столицата. Съмнявам се, че те биха могли да следят за спазването на това правило, но Томи предпочете да не чака неприятностите да дойдат сами. Семейство Тенира ще продължи да отстоява принципите си, но Офелия няма да бъде излагана на риск.

— На негово място — замисли се Брашън — аз бих я отвел в Дъждовната река. Така само друг жив кораб би могъл да ме последва. — Той наклони глава встрани. — Това е планът, нали? Граг ще бъде отведен там тайно, на борда на друг жив кораб, за да се присъедини към близките си. Познах ли?

Алтея го погледна косо, но не каза нищо. Брашън се наскърби:

— Нямаш ли ми доверие?

— Обещах да не казвам на никого. — И тя се загледа във водата.

— Смяташ, че аз бих се раздърдорил?

Той се ядосваше истински. Що за човек смяташе тя, че е той? Нима Алтея действително очакваше, че би паднал толкова ниско заради съперничеството си с Граг?

— Не става дума за недоверие, Брашън — обясни тя с изчерпващо се търпение. — Дадох дума да мълча и възнамерявам да я спазя.

— Разбирам. — Поне тя отново разговаряше директно с него. Това го накара да зададе измъчващия го въпрос. — Той поиска ли да те вземе със себе си?

Алтея се поколеба.

— Той знае, че трябва да остана тук. И разбира, че трябва да отплавам с Парагон. — Тя се почеса по брадичката, сетне прокара пръсти по лепкавото петно върху бузата си. С раздразнение младата жена добави: — Иска ми се да можех да накарам Кефрия да проумее това. Тя продължава да пили пред майка, че това не било подобаващо. Тя не одобрява моето присъствие тук. Дразни се от начина, по който се обличам, когато идвам тук да помагам. Не зная какво би одобрила тя — може би да остана вкъщи и печално да кърша ръце.

Брашън усети, че тя се опитва да смени темата. Това само му придаде нова настойчивост.

— Да, Граг знае, че трябва да търсиш Вивачия. Но той пак ти е предложил да тръгнеш с него, нали? Пак е искал да го придружиш. Най-вероятно трябва да се отзовеш на поканата му. Да заложиш на сигурното, на победителя. Никой от Търговците не вярва, че ще успеем. Точно по тази причина никой не ни предлага помощ. Те си мислят, че нашето начинание представлява загуба на време и пари. Обзалагам се, че Граг е изброил множество разумни основания ти да ни изоставиш. Включително факта, че ние никога няма да успеем да отделим тази руина от плажа.

И Брашън стовари петата на ботуша си върху корпуса. Беше го изпълнил гняв, внезапен и яростен.

— Не го наричай така! — процеди Янтар.

— И престани да хленчиш! — не пропусна да се включи Алтея.

Побеснелият Брашън впери очи в нея и повиши глас.

— Но той е точно това: руина! Купчина отломки! Чуваш ли, Парагон? За теб говоря!

Думите му отекнаха из скалите зад тях. Парагон не отговори.

Янтар се взираше остро в него.

— Това с нищо няма да помогне — остро каза тя и изсумтя през носа си.

— Вместо да си търсиш с кого да се заядеш, защо не вървиш да си изпросиш малко киндин? — хапливо попита Алтея. — Всички знаем, че това е същинският ти проблем.

— Нима? — Брашън остави чашата си. — Аз пък зная какъв е твоят проблем.

Гласът на Алтея стана съвсем тих и мек в заплахата си.

— Защо не ни осветлиш със знанието си?

Брашън приближи лице до нейното.

— Твоят проблем е, че миналата зима ти най-сетне осъзна какво си. Оттогава ти се опитваш да го отречеш. Това осъзнаване те изплаши, затова ти избяга вкъщи да се опиташ да го забравиш.

Подобни думи Алтея изобщо не беше очаквала; тя остана безмълвна. Брашън едва не се ухили в отговор на смайването й.

— И за да е напълно ясно — с по-тих глас продължи той, — нямам предвид нещо, случило се между двама ни. Говоря за онова, което се случи в теб самата.

— Брашън Трел, ти говориш безсмислици! — бързо изрече Алтея.

— Така ли? — Този път той се ухили. — Янтар знае за какво говоря. Още откакто се върнах в града видях, че тя знае за това. Разбрах го по лицето й, когато тя ме погледна. Смешно е, че ти си избрала да говориш с нея, но не и с мен. Както и да е, казах ти, че не това е проблемът. Става дума за това, че ти не си Търговска дъщеря. Да, ти носиш кръвта на Ефрън Вестрит, в това няма съмнение. Но ти по никакъв начин не си обвързана с този проклет градец и традициите му. Баща ти не харесваше цената на търгуването по Дъждовната река, затова просто спря да плава по нея. Вместо това той си създаде собствени връзки и откри други неща, с които да търгува. Ти си се метнала на него. Вече е късно това да бъде отстранено. Ти не си в състояние да се промениш. Способна си единствено да спреш да се преструваш.

— Ти не би могла да си свиеш семейно гнездо и да се превърнеш в женската половинка на Граг Тенира. Ако направиш подобен опит, това ще съкруши сърцата и на двама ви. Ти никога няма да останеш у дома и да отглеждаш децата му, докато той плава. Ти обичаш да говориш за семейството, за дълга и за традицията, но причината, поради която ти се отправяш да търсиш Вивачия, е, че ти искаш да имаш свой собствен кораб и възнамеряваш да сториш всичко, което се иска от теб, за да си го получиш. Стига да се престрашиш да напуснеш Бингтаун отново, разбира се.

Всички тези думи просто се изливаха от него. В края на тази тирада Брашън осъзна, че се е задъхал. През цялото време Алтея се взираше безмълвно в него.

Толкова му се искаше да я повдигне в прегръдките си. Да я целуне. Но тя най-вероятно би му счупила челюстта.

Най-сетне тя успя да се окопити.

— Грешиш — заяви Алтея, само че зад думите й отсъстваше увереност. Янтар прикри усмивката си в чашата с чай. Алтея все пак забеляза мимиката й, защото я изгледа остро, а в отговор другата просто сви рамене.

Брашън се почувства засрамен. Без да си прави труда да отива до въжената стълба, той се прекачи над парапета и скочи в пясъка. Подир това се отправи към носа на кораба.

Клеф бе спретнал дребно огнище, на което приготвяше вечерята. Това беше само едно от многобройните му задължения: на кораба винаги се намираше работа за него. Нему се падаше да осигурява прясна вода за работниците (задължение, което той днес бе изпълнил двукратно заради Брашъновия изблик на гняв). Той остреше инструменти, изпълняваше дребни поръчки, а когато наближеше вечер, търчеше до дома на Вестритови, за да вземе хранителни продукти. Роника Вестрит им бе заявила, че са добре дошли на трапезата й, но Янтар учтиво бе отказала, обяснявайки, че не би искала да остави Парагон сам. Брашън се бе присъединил към оправданието й — за него беше трудно да скрива смущението си; условията на подобно хранене биха се оказали непосилни за него.

Велики Са, как му се искаше да засмуче късче киндин. Съвсем малко късче, колкото да успокои тръпките на копнеж, пълзящи по кожата му.

— Какво има за вечеря? — обърна се той към момчето.

Клеф го изгледа вторачено, но не отговори.

— Не се прави на интересен, хлапе! — предупреди го Брашън, чийто гняв още не беше отминал.

— Рибя чорба, с’р. — Навъсеният Клеф се зае да трополи с дървената лъжица из котела. — Той н’ йе руина — предизвикателно промърмори хлапакът.

Ето какво беше разстроило хлапето. Брашън отвърна с по-мек глас.

— Точно така, Парагон не е руина. Затова не трябва да се държи като руина. — Той извърна глава към фигурата, мълчаливо издигаща се над тях, и продължи, по-скоро обръщащ се към нея. — Той е адски добър кораб. Скоро той ще си припомни това, заедно с целия град.

Клеф се почеса по носа и отново разбърка котлето.

— Той лош к’смет ли носи?

— Той лош късмет ли носи — уморено го поправи Брашън. — Просто самият той е имал лош късмет, още от самото начало. Когато имаш лош късмет, а после го затрупаш със собствените си грешки, понякога ти се струва, че никога няма да се измъкнеш изпод него. — Той се засмя сухо. — Говоря от собствен опит.

— Ти лош к’смет ли си и’ал?

Произношението на момчето бе възмутително.

— Говори по-ясно, хлапе. Щом ще плаваш с мен, ще трябва да говориш разбираемо.

Клеф изсумтя, но повтори въпроса си с по-слаб акцент.

— Някои имат и по-лош късмет от моя, но повечето хора са по-големи късметлии — този път отвърна Брашън.

— Смени си ризата. Тъй ка’аше татко: кат’ н’ ти в’рви, смени си ризата.

Макар да не му беше весело, Брашън се усмихна:

— Единствената риза, която имам, се намира на гърба ми. Интересно какво ли говори това за късмета ми?

 

 

Алтея рязко се надигна и изля чашата си извън борда.

— Отивам вкъщи — обяви тя.

— Довиждане — с неутрален тон отвърна Янтар.

Другата жена стовари длан по перилото.

— Знаех си, че някой ден той ще го захвърли в лицето ми. Знаех си. През цялото време се опасявах от това и с право.

Янтар я погледна объркано:

— Какво да захвърли?

Двете бяха сами на борда, но въпреки това Алтея снижи глас:

— Че съм спала с него. Той знае, че би могъл да ме унищожи с тези думи. Достатъчно е да се изперчи пред подходящия човек. Или по-точно пред неподходящия човек.

Очите на Янтар пламнаха.

— Чувала съм хората да изричат глупави неща, когато са уплашени или наскърбени, но твоите думи се подреждат сред най-глупавите. Този мъж никога не е помислял да използва въпросния спомен като оръжие. Освен това той не е от онези, които се перчат. Нито би поискал да те нарани.

Настъпи неловко мълчание, в края на което Алтея призна:

— Права си. Понякога си мисля, че просто си търся причина да му се гневя. — Тя скръсти ръце. — Но защо му трябваше да изрича подобни неща? Защо трябва да ме разпитва по подобен начин?

Янтар остави въпросите неотговорени; вместо това тя зададе свое питане:

— Защо това те разстройва толкова?

Алтея поклати глава.

— Всеки път, когато започна да се наслаждавам на това, което правим, той… Днес имахме отличен ден, Янтар. Работихме здраво, работихме добре заедно. Също като някога. Аз зная как той работи и как мисли. Като да танцуваш с умел партньор. И точно когато бях започнала да си мисля, че отношенията между нас отново ще се уравновесят, той трябваше да…

Алтея замълча, но Янтар я подкани:

— Трябваше да…?

— Да ми зададе подобен въпрос. Да изрича подобни неща.

— Да изрича неща, различни от: „Помогни ми за тази греда!“ и „Подай ми чука!“ — невинно се осведоми приятелката й. Алтея се подсмихна тъжно.

— Именно. Нещо, което ми напомня как разговаряхме, когато бяхме приятели. Тези времена ми липсват. Иска ми се да можех да се върна в тях.

— Какво те спира да върнеш духа им?

— Не би било подобаващо. — Тя се навъси. — Сега Граг се намира в живота ми. И освен това…

— Освен това?

— Освен това подобно сближаване би могло да се превърне в предпоставка за нещо повече. А дори и да не доведеше, Граг не би одобрил дружбата ми с Брашън.

— Граг не би одобрил да си имаш приятели?

— Знаеш какво имам предвид. — Алтея продължаваше да се мръщи. — Граг не би одобрил дружбата ми с Брашън. По-рано двамата с него бяхме близки приятели… които не се притесняват да се отпуснат един край друг. Знаеш.

Янтар тихо се засмя.

— Алтея, много скоро ние ще отплаваме с този кораб. Нима очакваш да използваш въздигнати маниери с човек, с когото ще работиш всеки ден?

— Когато отплаваме, той няма да е Брашън, а ще е капитанът. Той не пропусна да ми натрие носа с това. С капитана никой не фамилиарничи.

В настъпващия мрак Янтар я изгледа изпод вежди.

— Тогава защо се притесняваш? Времето ще изцели всичко.

— Може би аз не искам да бъда изцелена. Не и по такъв начин — със съвсем тих глас отвърна Алтея. Тя се загледа в ръцете си. — Може би приятелството на Брашън значи за мен повече от мнението на Граг.

Янтар сви устни.

— В такъв случай трябва отново да започнеш да му говориш. И то неща, по-сложни от: „Ето ти чука“.