Робин Хоб
Безумният кораб (32) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесета
На път

— Ако тя още един път остави торбата си да се подава изпод леглото, просто ще я убия.

Алтея се претърколи отчасти, след което довърши движението си с помощта на лакти. Проклетата койка беше толкова тясна, че в нея човек не можеше да се преобърне по обичайния начин.

Приятелката й стоеше в каютата, отпуснала ръце на хълбоците си, и сумтеше през стиснатите си зъби.

— Успокой се — каза й Алтея. — Дишай дълбоко. Спомни си, че въпросът не е в самата торба, а в липсата на пространство. — Тя се усмихна широко. — След това я сритай с все сила. Така ще се почувстваш по-добре.

За момент Янтар отдели поглед от прегрешилата торба — в този момент очите й наистина изглеждаха кехлибарени. В следващия момент тя се вслуша в съвета, макар и само в последната му част. След ритника й нищо не се подаваше под най-долната койка.

Подир това майсторката на накити (а също и корабен дърводелец) се намести в своето собствено легло — то заемаше средната позиция, под койката на Алтея.

— Задушавам се — процеди Янтар, след като шумоленето от опита й за наместване заглъхна. — Виждала съм ковчези, които са по-широки от тези легла. Тук дори не мога да приседна.

— По време на буря ще се радваш, че са толкова тесни. Тогава ще можеш да се застопориш и да продължиш да спиш — посъветва Алтея.

— Дори и при това положение няма да се надявам на буря — промърмори другата.

Алтея надникна към долното легло.

— Ти не се шегуваш, нали? Наистина ненавиждаш пътуването по море?

Янтар не се извърна към нея, а остана загледана в стената.

— През целия си живот винаги съм имала места, където да се уединя. За мен уединението е ценно като сол.

— Брашън предложи да ти предоставя каютата си, когато не я използва.

— Преди това беше моята стая — каза Янтар. Противно на смисъла, в думите й не се долавяше огорчение. — Сега помещението принадлежи на него, пълно е с неговите вещи. Това коренно променя нещата. Там аз се чувствам като гостенка. Не мога да се отпусна. Не мога да се отделя от света.

Алтея отново се отпусна върху леглото си.

— Би могла да си направиш платнена завеса, която да спускаш пред койката си. Това не е кой знае какво, но двете с Джек не бихме те безпокоили. Друг вариант е да се научиш да се катериш по въжетата. На върха на мачтата попадаш в един съвсем различен свят.

— Свят, който е изложен на всички погледи — саркастично отвърна Янтар. Но в гласа й се долавяше известен интерес.

— Горе небето и океанът изглеждат тъй просторни, че дребният свят под теб престава да носи значение. Освен това покатерилите се високо почти не се забелязват от палубата. Направи опит при следващото си излизане.

— Най-вероятно.

Приятелката й отново звучеше примирена.

Алтея реши, че е най-добре да я остави на спокойствие. Подобно поведение тя бе забелязвала и преди, сред новите моряци. Или Янтар щеше да привикне към живота на борда, или той щеше да я прекърши. Последното Алтея не можеше да си представи. Янтар имаше предимство пред повечето нови моряци: тя не бе дошла с намерението за нов, вълнуващ живот. За приключенците плаването се оказваше най-мъчително — някъде около петия ден те осъзнаваха, че еднотипната храна, липсата на усамотение и неспирната глъчка са правило, а не изключение в новия им живот. Тези бяха хората, които не само се прекършваха, а и често повличаха други със себе си.

Тя затвори очи и се опита да поспи. Много скоро щеше да настъпи нейната смяна, донасяща връщане към проблеми.

Времето беше ясно, Парагон плаваше с лекота. Настроението му не можеше да се определи като весело, но и не беше прекалено мрачно. За това тя благодареше на Са. Проблемите се отнасяха не до него, а до екипажа. На практика това бяха точно тези проблеми, които проклетият Брашън бе предрекъл. Тази му правота не й позволяваше да се обърне към него за съвет. По време на някогашния им разговор, предвещал подобни затруднения, Алтея бе реагирала наперено. В онзи момент тя бе смятала, че ще успее да се справи със задълженията си. А сега хората й изглеждаха решени да й докажат обратното.

Не всички от тях, в интерес на истината. Повечето щяха да проявят достатъчно покорство, ако не беше Хаф. Той не пропускаше да се възползва и от най-незначителната възможност да подкопае авторитета й. В същото време той беше чаровен и умееше да печели хората на своя страна: винаги намираше време да се пошегува и незабавно се притичаше на помощ, ако някой от другарите му се натъкнеше на затруднение. Идеалният моряк.

Алтея бе стигнала до заключението, че именно тези му качества на роден водач са източник на част от неприязънта му към нея. Полът й бе отговорен за останалата част: на нарежданията на Лавой или Брашън младежът се отзоваваше веднага. Това беше още една причина, поради която тя не можеше да се обърне към капитана — този проблем трябваше да разреши сама.

Ако той проявяваше неподчинението си открито, тя лесно би могла да вземе мерки. Но Хаф предпочиташе незабележими за останалите прояви, които я караха да изглежда некадърна пред екипажа. Никой от тези случаи не й предоставяше възможност да се оплаче.

Нейният противник не беше глупав. Когато двамата работеха заедно, той умишлено сдържаше силата си и принуждаваше Алтея да полага крайни усилия. Един-единствен път тя кипна и го укори за постъпката му: Хаф я изгледа с наскърбеното смайване на невинен, а околните моряци започнаха да поглеждат към тях изненадано. Те нямаха основания да сметнат думите й за истина, защото при съвместната работа с тях той не щадеше усилия. Затова те бяха решили, че с укора си тя се опитва да прикрие собствената си слабост.

Тя не притежаваше силата на мъжете край себе си: това Алтея не можеше да промени. Ала тя не сдържаше и частица от способностите си, а ги влагаше изцяло; затова се чувстваше унизена, когато останалите я смятаха за неспособна.

Към собствените си задължения Хаф пристъпваше с бързина и с отношение, превръщащо и най-леката задача в изковаването на подвиг. Това презрение към висшестоящите и слабостта към риск й напомняше за един моряк, от когото тя някога се бе възхищавала. Нищо чудно, че баща й беше прогонил Девън от екипажа си.

Друг от любимите номера на Хаф се съдържаше във влагането на почтителност, полагаща се не на висшестоящ, а на дама. Той никога не пропускаше да й направи път или да я пропусне пред себе си, а когато й подаваше някое въже или инструмент, жестът му изразяваше галантност. Останалите моряци винаги се подсмихваха при тези му прояви, а днес Лоп бе дръзнал да последва примера му, като й бе кимнал почтително. В случая тя имаше късмет с разположението си и можа да отвърне с ритник в задника, запратил моряка пред нея. Другарите му бяха одобрили тази й постъпка и Алтея щеше да излезе победителка от ситуацията, ако нечий глас не беше заявил:

— Няма да те огрее, Лоп. Тя харесва само Хаф!

С периферното си зрение тя бе забелязала как Хаф се ухилва широко и се оплезва на другарите си. В онзи момент Алтея предпочете да се престори, че не е видяла, защото не се сещаше за подходящ отговор. Струваше й се, че с подминаването си е направила най-добрия избор, докато не беше зърнала изражението на намиращия се наблизо Клеф: върху лицето му ясно се четеше разочарование. Забелязвайки погледа й, момчето се извърна, засрамено — от нейния срам.

Тази случка я беше убедила, че при следващия от номерата на Хаф тя ще реагира. Проблемът беше, че още не беше изяснила същината на въпросната реакция: позицията на втория помощник бе специфична — заемащият я не беше нито изцяло част от офицерите, нито изцяло обикновен моряк. Налагаше се особена дипломатичност.

— Какво възнамеряваш да правиш с Хаф? — тихо попита Янтар.

— Изтръпвам, когато се намесваш така в мислите ми — оплака се Алтея.

— Нали ти обяснявах и преди. Става дума за елементарен номер, чиито разновидности можеш да зърнеш на всеки панаир. Ти не спираше да се въртиш, като хапана от мравки. От мен се искаше единствено да откроя най-вероятния източник на притеснение.

— Аха — със съмнение отвърна другата. — А в отговор на въпроса ти: бих искала да го изритам в топките.

— Възможно най-грешният подход. — В думите на Янтар се долавяше превъзходството на знаеща. — Всеки от екипажа, който ви види, би потръпнал в съчувствие към него. За тях тази ти постъпка би изглеждала курвенска: типично женско съсредоточаване върху най-уязвимото. А ти не можеш да си позволиш да бъдеш видяна в такава светлина. Нужна ти е позицията на помощник, който въздава заслужено наказание.

— И какво предлагаш? — предпазливо попита Алтея. Смущаваше я да слуша как Янтар досяга самата сърцевина на проблема.

— Докажи, че си по-добра от него, че заслужено носиш настоящите си отговорности. Точно там се коренят неприятностите. Хаф си мисли, че ако ти се оттеглиш, той веднага ще заеме мястото ти.

— Той наистина притежава нужните за това качества. Умел моряк, който се ползва с уважението и доверието на другарите си. Дори би могъл да стане заместник-капитан.

— Това е вторият възможен вариант: отдръпни се и му отстъпи.

— Нямам такова намерение. Тази длъжност е моя — изръмжа Алтея.

— Тогава я защитавай — посъветва приятелката й. — Но тъй като ти се намираш по-високо, ще трябва да разчиташ изцяло на честни средства. Постъпката ти трябва да му напомни неговото собствено място, но да загатва, че прави това с оглед на последващото му израстване, а не като проява на дребнавост. Бъди нащрек за подходящия момент, а когато той се появи, възползвай се. Докажи на Хаф и останалите, че си по-добра и заслужено се намираш на това място. — И Янтар се намести в койката си.

Алтея лежеше неподвижна, наложила си да се впусне в неприятни мисли. Тя наистина ли беше по-добра от Хаф? Наистина ли заслужаваше да заема позицията на втори помощник? Тя затвори очи. В момента не можеше да даде отговор.

Под нея Янтар тихичко изруга, ритна стената и преобърна възглавницата си. Последвалото утихване трая само миг.

— Аз не притежавам твоя дар. Ще трябва сама да ми кажеш какво те притеснява — обади се Алтея.

— Ти не би разбрала — оплака се майсторката на бижута. — Никой не би разбрал.

— Нека да опитам.

Янтар въздъхна бавно.

— Чудя се защо ти не си млад роб с девет пръста. Чудя се как така Парагон е едновременно ужасено момче и злостен мъж. Чудя се дали е трябвало да се намирам на борда на този кораб, или е трябвало да остана в града и да бдя над Малта.

— Над Малта? — объркано повтори Алтея. — Тя пък какво общо има?

— Точно това е нещо — уморено изтъкна Янтар, — което много бих искала да узная.

 

 

— Нещо не е наред, капитане! В Заграба!

За първи път Кенит виждаше Ганкис толкова стреснат. Застанал на прага, възрастният пират мачкаше шапката си в ръка. Видът му бе достатъчен, за да предизвика лошото предчувствие на капитана.

Въпреки това Кенит не изрази неочаквано обзелата го тревога, а спокойно повдигна вежда с въпроса:

— Ганкис, много неща в Заграба съответстват на това описание — кое от тях те е вдъхновило да връхлетиш така?

— Бриг ме изпрати, сър. Рече да ви предам, че миришело лошо. То там винаги си смърди, но сега е особено неприятно. Мирише на мокра пепел и…

В този момент Кенит също почувства миризмата. В каютата тя се долавяше много по-слабо, но присъстваше. Това беше отдавна познатата му миризма на бедствие — каквато не бе подушвал от много време.

Странно как обонянието притежаваше най-голяма способност да придърпва нявгашните спомени. Тази миризма доведе след себе си образи на писъци и лееща се кръв, хлъзгава и мазна. И пламъци, плезещи се към небето. Нищо не можеше да опише миризмата на опожарени домове, примесена със смърт.

Ледена тръпка беше този спомен.

— Благодаря ти, Ганкис. Предай на Бриг, че сега ще се кача.

Морякът затвори вратата след себе си, все така с притеснен вид. Той имаше основания да се тревожи: за него и за останалите от екипажа Заграба играеше ролята на дом, в който те се завръщаха между плаванията си. Ганкис много добре знаеше значението на долитащата миризма, ала не бе събрал сили да го изрече. Поселището бе нападнато, може би от търговци на роби.

Само по себе си това събитие не беше нещо необичайно за някое пиратско пристанище. Преди години, по време на управлението на някогашния сатрап, из тези води бяха кръстосвали кораби, заделени именно да опустошават разбойническите градове. Не една от старите пиратски крепости бе погинала заради тях. Ала Заграба бе преживяла тези времена, благодарение на укритото си разположение. А неумелото властване на Косго породи благоденствие и чувство на сигурност сред поселищата на пиратите. Кенит се бе опитал да ги предупреди, но, очаквано, никой в Заграба не се вслуша в думите му.

— Кръгът се затваря.

Той погледна към талисмана на китката си. Дървената проклетия се беше превърнала по-скоро в източник на досада, отколкото на късмет. Личицето говореше само в моментите, когато му се приискаше, а дори и тогава то изричаше единствено заплахи, предупреждения и мрачни пророчества. На Кенит му се искаше да не го бе поръчвал, но вече не можеше да се отърве от него: талисманът бе попил прекалено много от личността му, за да рискува попадането му в чужди ръце. А да разруши живия си образ капитанът също не желаеше: той се опасяваше, че с подобно действие би призовал собствената си разруха. По тази причина той продължаваше да търпи присъствието на дървеното личице. Може би някой ден то отново щеше да му донесе полза.

— Казах, че кръгът се затваря. Не се ли досещаш за смисъла на думите ми? Или просто оглушаваш?

— Просто не ти обръщах внимание — любезно отвърна пиратът и се загледа през прозореца. Заграбският бряг се доближаваше. От водата стърчаха няколко мачти, а зад тях личаха руините на града. Обгърналата го джунгла също носеше следите на пожар. Кейовете бяха оцелели, макар и под формата на стоящи във водата платформи.

Гледката породи известно съжаление у Кенит. Той пристигаше тук с очакването, че ще може да продаде най-голямата си плячка до този момент. Но Фолдин никога нямаше да получи възможност да я пласира. В този момент той сигурно гниеше под формата на труп с прерязано гърло, а съпругата и дъщерите му привикваха с новата си роля на робини. Ама че досадно стечение на обстоятелствата.

— Кръгът — невъзмутимо продължаваше личицето — е съставен от няколко елемента. Един пиратски капитан. Един пленен жив кораб. Един опожарен град. Едно пленено момче от семейството на живия кораб. Това бяха елементите на първия цикъл. И какво имаме тук? Един пиратски капитан. Един пленен жив кораб. Едно пленено момче от семейството на живия кораб. И един опожарен град.

— Аналогията ти не е точна, талисмане. Редът на елементите не съвпада. — Кенит се приближи до огледалото си, за да се увери, че е завил подобаващо крайчетата на мустаците си.

— И въпреки това намирам съвпадението за интересно. Какви други елементи бихме могли да прибавим? Да, какво ще кажеш за един окован баща?

Кенит изви китка, за да подложи дървеното лице на погледа си.

— А какво ще кажеш за една жена с отрязан език? Нея също мога да включа.

Личицето присви очи насреща му.

— Последователността е неизбежна, глупако. Кръгът се върти. Нима мислиш, че веднъж завъртял воденичния камък, той няма да те премаже? Тази твоя орис бе предрешена още преди години, още в мига, в който ти реши да последваш примера на Игрот. Ти ще бъдеш споходен от неговата смърт.

Замахът на Кенитовата ръка стовари талисмана върху масичката.

— Забранявам ти да изричаш това име! Разбра ли ме!?

Той отново погледна към талисмана: дървеният лик спокойно се усмихваше насреща му. По ръката на пирата се стичаше струйка кръв.

Кенит придърпа маншета си надолу; скривайки и раната, и талисмана.

На палубата миризмата наистина се усещаше много по-силно. Блатистите води на Заграба винаги бяха се отличавали със специфично зловоние, ала сега към него се присъединяваше миризмата на пожар и смърт. Не беше чудно, че екипажът бе притихнал по подобен начин: Вивачия се движеше като призрачен кораб, тласкана от съвсем лек вятър. Никой не възклицаваше и не коментираше, дори шепнешком: мълчанието, налегнало кораба, бе породено от примирение. Дори самата Вивачия мълчеше. Следващата ги Мариета беше притихнала по сходен начин.

Кенитовият поглед се спря върху Уинтроу, застанал край фигурата. Почти осезаемо бе унинието, поделяно от момчето и кораба.

Ета също се намираше на носа, приведена напред, далеч над парапета. Нейното лице бе застинало в необичаен израз на смайване.

Опустошенията не бяха споходили целия град в еднаква степен. Един от складовете бе запазил три от стените си, сякаш обгърнал с шепи съдържащата се в него разруха. От изтънчения публичен дом на Бетел бе останала една стена. На места се виждаха хижи, които пламъците само бяха подушили: блатистата почва бе удържала част от пожара.

— Няма смисъл да спираме тук — обърна се Кенит към Бриг, който безмълвно се беше приближил към него. — Поемаме обратно. По пътя ще определим следващото си пристанище.

— Почакайте, капитане! Там има човек, вижте!

Ганкис беше този, който дръзна да възрази. В следващия миг жилавият старец вече се катереше по въжетата, за да вижда по-ясно.

— Аз не виждам нищо — заяви Кенит. Но в следващия миг видя. На съвсем малки групички оцелелите изникваха от джунглата. Вратата на една от оцелелите къщи рязко се отвори. Обитателят й изникна на прага, стиснал меч и с глава, превързана с мръсен кафеникав парцал.

Двата кораба спряха край скелета на главния кей. Към сушата се отправиха две лодки, по една от Мариета и Вивачия. Ета и юношата бяха настояли да придружат Кенит; в крайна сметка капитанът неохотно бе решил, че едно слизане на брега би се отразило добре на хората му. Самите те горяха от желание да сторят именно това, да се убедят от съвсем близо, че пристанището наистина е опустошено.

Кенит би се чувствал много по-добре обратно в открито море. Опожарените руини го смущаваха. Освен това не се знаеше как щяха да ги посрещнат оцелелите.

Оставащите жители на Заграба се бяха струпали далеч преди лодките да достигнат брега. Те стояха неподвижно — парцаливи привидения — и изчакваха. Кенит тълкуваше мълчанието им като заплаха. Заплашителен му се струваше и начинът, по който всеки чифт очи го следеше.

Най-сетне лодката му докосна с муцуна края на първата плитчина. Капитанът остана неподвижен, изчакващ моряците да скочат и да изтласкат лодката към брега. Междувременно той неспокойно стискаше патерицата си.

Тази ситуация никак не му харесваше. Брегът бе покрит с лъскава черна кал, със съвсем тънък пласт зеленикави водорасли. И патерицата, и протезата му щяха да потънат още със самото слизане от лодката: в подобно положение той нямаше как да изглежда властен. Още по-лошо: то го оставяше уязвим в случай на евентуална битка.

Затова той продължаваше да седи на носа на лодката, да оглежда тълпата и да изчаква някакъв знак, който да му покаже намеренията на посрещачите.

Тогава откъм лодката на Мариета долетя Соркоровият възклик.

— Алисъм! Ти си добре!

И едрият пират веднага скочи от лодката, прегази плиткото и излезе на брега. Събраните се отдръпнаха встрани, за да не бъдат прегазени.

Неговият устрем спря пред една трепереща девойка: Соркор я грабна на ръце и я притисна към широката си гръд.

Кенит я разпозна едва след няколко мига: това парцаливо създание нямаше нищо общо с дъщерите, които Фолдин бе представил пред него и помощника му в ролята на потенциални съпруги. Той си спомни, че Соркор бе проявил явен интерес към момичетата, но не бе очаквал, че заместникът му е продължил ухажването си.

Помощник-капитанът продължаваше да притиска Алисъм Фолдин към себе си. Тя също бе обвила шията му с бледите си ръце, а главата си бе отпуснала край неговата. По лицето й личаха сълзи, но Кенит беше по-склонен да ги припише на радост — иначе тя би се противила.

Той реши, че е безопасно да напусне лодката.

— Подай ми ръка — обърна се капитанът към Уинтроу. Момчето бе пребледняло. Дори едно кратко разсейване щеше да се отрази благоприятно на мислите му.

— Целият град е унищожен — без нужда изтъкна юношата, докато слизаше от лодката и протягаше ръка към пирата.

— Някои биха казали, че това е било в услуга на Заграба — отбеляза еднокракият. Той се изправи и хвърли отвратен поглед към мръсната вода.

Най-напред той спусна дървения си крак отвъд борда. Както очакваше, протезата веднага затъна в податливата кал. Единствено рамото на момчето не му позволи да падне и въпреки това Кенит пак запази равновесие с мъка. Тогава Ета също му се притече на помощ, хващайки другата му ръка. С двама помощници беше по-лесно.

Когато достигнаха по-стабилна твърд, пиратът спря върху един камък, който предоставяше стабилна опора за дървения му крак. От това място той започна да оглежда града.

Личеше, че подпалвачите са се постарали да отправят недвусмислено послание. По степента, в която джунглата бе напреднала във възстановяването на обгорената растителност, той можа да прецени, че пожарът е вилнял преди седмици. През цялото това време никой не си беше правил труда да възстанови опожареното. И с право — след като търгуващите с роби откриеха някое поселище, те го посещаваха отново и отново, докато не се убедяха, че то е изоставено. Мъртва беше Заграба, едно от най-старите пиратски поселища.

Кенит поклати глава.

— Колко пъти им казвах, че трябва да издигнат две наблюдателни кули и бойни машини. Дори и едничка кула щеше да им позволи да забележат опасността достатъчно рано, за да се оттеглят. Но те отказаха да се вслушат, защото не искаха да плащат за подобна инвестиция.

В известен смисъл бедствието му носеше и удовлетворение, защото по неоспорим начин доказваше правотата му. Кенит действително бе предупреждавал за опасност като тази, която бе сполетяла пристанището. Тези му предупреждения винаги предизвикваха подигравки или обвинението, че той просто се опитва да се домогне до сила. И въпреки това неколцина от оцелелите го гледаха с обвинение. Един от тях пламна от гняв и посочи към Кенит:

— Ти си виновен! Заради тебе ни нападнаха калсидците!

— Аз? — изненада се Кенит. — Аз бях този, който ви предупреждаваше, че някой ден това ще се случи. Ако ме бяхте послушали, днес насреща ми щяха да стоят много повече оцелели. Кой знае, може би дори щяхте да сте надвили нападателите и да сте пленили корабите им! — Капитанът изсумтя презрително. — Аз имам най-малко вина за случилото се тук. Ако ще вините някого, винете собственото си късогледо тъпоумие!

Това беше погрешният подход. Почти веднага той осъзна това. Но осъзнаването бе дошло подир изричането на думите, прекалено късно.

Тълпата се хвърли насреща му като лавина. И устремът й съдържаше същия потенциал на разруха. Ета, проклетницата, пусна ръката му — нима се канеше да бяга? Не, тя сграбчваше дръжката на ножа си. Много щеше да му помогне тя срещу подобна тълпа, няма що. Но Кенит пак оценяваше жеста.

Той раздвижи рамене и избута Уинтроу встрани, за да си освободи място. Кенит също бе въоръжен и не възнамеряваше да продаде живота си евтино. С лека усмивка, стъпил здраво на земята, пиратският предводител зачака сблъсъка.

Кенит остана смаян, когато момчето също изтегли нож, и то много скъп нож, и пристъпи пред него. Ета изрази собствената си изненада с развеселено изсумтяване. Върху нейното лице бе изникнала ужасяваща усмивка — с увереност капитанът можеше да съотнесе гримасата към най-страховитите неща, които бе виждал. От собствен опит той добре знаеше, че Ета обожава да сече мъже.

Поне този път тя беше на негова страна.

Зад него долиташе плясък на ботуши — хората от лодката му тичаха да го подкрепят. Те бяха само четирима.

Като насън умът му установи, че Вивачия е започнала да крещи. Тя също виждаше случващото се на брега, но нищо не можеше да стори. Докато спуснатата от нея лодка достигнеше сушата, всичко щеше да е свършило. Затова Кенит оставаше съсредоточен изцяло върху отправилата се насреща му тълпа.

Оцелелите го достигнаха и заплашително се разляха около него. Хората на Кенит оформиха кръг. Напрежението ставаше непоносимо.

Тъй като имаха насреща си решителни и въоръжени съперници, онези от тълпата не бързаха да се впускат в атака — никой от тях не искаше да поеме първия риск. Техният негласен водач, разгневеният мъж, креснал срещу Кенит, пристъпи напред. Капитанът се сети, че този човек му е познат: той се казваше Бодж и бе държал една от кръчмите в града.

Бодж стискаше сопа, с която заплашително потропваше по крака си. Въпреки това той спря извън обсега на момчето. Изглеждаше, че в тази ситуация той не е особено радостен да се озове в ролята на предводител.

Един бърз поглед встрани показа на Кенит, че Соркор и останалите моряци от лодката на Мариета са започнали да обграждат тълпата. Алисъм беше изчезнала, незнайно къде.

Достатъчно беше капитанът и неговият помощник да се спогледат за миг, за да се разберат: Соркор не се нуждаеше от друг знак. Той щеше да се намеси едва в краен случай; тогава би си проправил път до своя командир колкото се може по-бързо.

Бодж погледна към следовниците си и със студено задоволство се усмихна към онези, които бяха заобиколили пирата. Отново възвърнал увереност, той се обърна към Кенит. Уинтроу продължаваше да стои между двамата.

— Вината е твоя, жалък негоднико. Ти вдигаше врява и освобождаваше роби. Ти трябваше да се изперчиш, не ти беше достатъчно да преживяваш. Не, ти трябваше да започнеш да дрънкаш за крале. Докато нападахме по някой и друг кораб, онова короновано пеленаче в столицата не се интересуваше от нас. Не и преди да се появиш ти. Сатрапът не се интересуваше от нас, докато ти не започна да мътиш водата и да засягаш печалбите му. Виж какво стана с нас. Не ни е останало нищо. Ще трябва да потърсим друго място, където да започнем от самото начало. А има голяма вероятност никога да не открием друго скривалище като Заграба! Тук ние бяхме в безопасност, а ти сложи край на всичко това. Подпалвачите, които ни нападнаха, търсеха теб!

Той стовари сопата върху дланта си.

— Ти ни дължиш обезщетение, тъй аз виждам нещата. Ние ще вземем каквото си донесъл, за да си намерим ново скривалище. Ти ще избереш как ще го получим. Ако не искаш с добро…

Бодж разсече въздуха с оръжието си. Кенит не трепна.

Още хора изникваха от гората. Видно беше, че оцелелите са повече от очакваното, но пък целият този сблъсък беше безсмислен. Дори и ако те успееха да убият Кенит и останалите, слезли с него на брега, нима очакваха, че корабите просто ще се предадат? И Мариета, и Вивачия просто щяха да отплават. Но тълпата отказваше да се замисли за това; почти всички тълпи бяха глупави. И смъртоносни.

Кенит разшири усмивката си и започна да съставя отговор.

— Ново скривалище. Това ли е всичко, което ви интересува?

За втори път днес Кенит оставаше смаян от намесата на Уинтроу. Думите на момчето отекнаха звънко, изпълнени с презрение и насочени не само към непосредствените им противници, а и към онези, които изникваха от джунглата. Юношата продължаваше да стиска ножа си в готовност за удар (къде ли бе научил това?), но капитанът разбираше, че младият жрец ще разчита по-скоро на думите си.

— Млъкни, хлапе. Никой няма време за приказки. — И Бодж заплашително повдигна сопата си. — Какво избираш, кралю? По лесния начин ли…

— Естествено, че не ви остава време за приказки! — Ясният глас на юношата заглуши думите на бившия пивничар. — Езикът е средство за изразяване на мислите. А никой от вас не намира време за мислене, дори и ако от това зависи животът му. Кенит се е опитал да ви обясни. Не е възможно завинаги да останете скрити от външния свят. Рано или късно той ви намира. Кенит се е опитал да ви обясни това. Посъветвал ви е да укрепите града, но вие сте отказали да се вслушате. Както сте отказали да проявите разбиране към робите, които той е довел тук, за да бъдат свободни. Вместо това вие предпочитате да се заравяте из калта като някакви мекотели и да се надявате, че никой няма да ви забележи. Но нещата не стоят така. Ако го бяхте послушали, щяхте да сте запазили човешкото в себе си. Аз съм виждал скиците на подобренията, които той е могъл да внесе в града ви. Брегът може да бъде укрепен, да се превърне в истинско пристанище, което да заслужава място върху търговските карти. От вас се е искало единствено да отметнете глави и да заявите, че сте хора, а не шайка разбойници и прокуденици. Искало се е единствено да си изберете водач и да отстоявате правата си. Но вие отказвате да сторите това. За вас е достатъчно да пръснете още няколко глави, да се нагълтате с още малко смърт, след което да се укриете под някой друг камък, за да не ви намерят подпалвачите на сатрапа!

Момчето замълча, защото бе останало без дъх. Кенит се надяваше, че останалите няма да забележат треперенето на юношата.

Той насочи думите си привидно само към момчето, ала знаеше, че те ще бъдат чути от всички:

— Не си прави труда, момчето ми. Те не се вслушаха в моите думи, тебе също няма да послушат. Насилието и бягството са единствените неща, които те познават. Аз вече сторих всичко по силите си, за да ги науча как да бъдат свободни хора. — Капитанът леко повдигна рамене. — Те винаги се връщат към скотското.

Някои от татуираните лица сред тълпата му се виждаха познати. Това бяха робите, които той бе довел на този бряг, осъзна Кенит.

Един след друг те свеждаха очи в отговор на погледа му и оставаха неподвижни. Но един роб, по-смел от останалите, неочаквано направи крачка встрани.

— Аз подкрепям Кенит — каза той и застана редом с моряците на Соркор. Още шестима други го последваха. Сред тълпата изникна колебание. Някои от излизащите от гората прекратиха приближаването си, колебаещи се чия страна да вземат. Само в рамките на секунди ситуацията се беше променила.

В настъпилото затишие се разнесе женски глас.

— Каръм, Джеръд, засрамете се! Вие знаете, че той е прав! Знаете!

Алисъм стоеше изправена в лодката на Мариета — очевидно Соркор я бе пренесъл там в първите мигове на суматохата. Сега тя протягаше обвинителен пръст към назованите младежи.

— А вие, Вахор и Колп, се подигравахте на мен и на сестра ми. Казвахте, че татко е решил да даде дъщерите си на един умопобъркан и неговия помощник. А какво ви отговаряше майка ми? Че това са хора, които виждат какво бъдеще бихме могли да имаме! Хора, които се опитваха да ни помогнат да станем нещо повече от едно блатисто село сред нищото. А сега тя е мъртва. Мъртва! Кенит не е нейният убиец, нашата глупост я уби! Ние се нуждаехме от водител, който да ни защити, а вместо това се присмивахме на предложението му за помощ!

Ризата на Кенит бе започнала да лепне по гърба му. В този момент и двата му кораба трябваше да са спуснали нови лодки. Ако той успееше да удържи противниците си още съвсем малко, изпратените подкрепления щяха да достигнат брега и да наклонят везните в негова полза. Дори и при това положение той пак очакваше да умре. Момчето пред него и жената до него щяха да спрат най-много един или двама. Останалите настъпващи щяха да изтласкат Кенит назад към нестабилна почва, където той щеше да рухне под многобройните удари.

Някои от стоящите по-назад в тълпата бяха изоставили устрема си; те стояха леко встрани, по-скоро заслушани, отколкото готови за битка. Бодж не беше сред тях. Той и още петима от хората му стояха в готовност, стиснали оръжия.

Колебанието на останалите оцелели не подкопа, а допълнително разпали гнева на Бодж и поддръжниците му. Съвсем близо до кръчмаря стоеше младеж, който споделяше яростта му: най-вероятно негов син.

Бившият кръчмар бе започнал да пелтечи, задавян от яростта си. Едва в следващия миг той можа да отвърне членоразделно.

— Лъжеш се! — кресна той. — Кенит е виновен! Той ни докара всичко това! Той!

С последната дума Бодж скочи напред, размахал тояга. Онези край него последваха устрема му.

Сопата разсече мястото, където само допреди миг се намираше черепът на Уинтроу. Юношата бе приклекнал, но не с нужната бързина: Кенит видя как ударът закачи главата на момчето и я блъсва встрани.

Той впи патерицата си в земята и повдигна нож, готов да се защити. Някакъв млад побойник беше нападнал Ета и следователно от нея помощ не можеше да се очаква.

Неочаквано Уинтроу скочи между Кенит и връхлитащия Бодж. Подобно на младо дръвче, което се огъва, но не се прекършва, момчето отново се хвърляше в битка. Бодж го изгледа смаяно, но не можа да реагира — той вече бе повдигнал тоягата си за удар срещу Кенит. При това пивничарят бе оставил гърдите си незащитени: личеше, че той е привикнал да нанася удари иззад защитата на своя тезгях.

Ножът на юношата разкъса ризата и жилетката на пивничаря, врязвайки се в стомаха му. Едновременно с това Уинтроу изпищя в израз на ужас и омраза. Бодж изрева от болка, но се задържа на крака.

Битката ги обграждаше от всички страни. Соркор бе започнал да ругае дрезгаво, за да насърчи хората си. Бяха започнали да пищят жени — някои от оцелелите бягаха. Толкова неща се случваха едновременно, а въпреки това на Кенит се струваше, че го обгражда забрава. Ета се въргаляше в калта, вкопчена в своя противник. Откъм морето долитаха викове, вероятно от моряците в лодките, които изразяваха раздразнението си, че още не са достигнали брега. Един от гребците на Кенит се сражаваше с поддръжник на Бодж — някой от двама им блъсна патерицата на капитана и го накара да залитне. Патерицата отхвърча изпод него.

Сопата на кръчмаря се стовари върху рамото на юношата в мига, в който момчето издърпваше ножа си и нанасяше втори удар. Тоягата се стовари с месест удар. Уинтроу проплака от болка.

Кенит насочи залитането си към тях; той се вкопчи в Бодж със свободната си ръка и заби собствения си нож в него. Предсмъртният замах на пивничаря не успя да го засегне, само че с падането си той повлече и капитана. Пиратският предводител рухна върху Уинтроу, а туловището на Бодж притисна и двама им.

Възмущението от това му положение вдъхна на Кенит много по-големи сили от какъвто и да било гняв. С рев той изблъска едрия мъж встрани; един замах на ножа през гърлото се погрижи туловището никога да не се надигне. Капитанът се надигна на здравото си коляно и видя Ета. Тя стискаше с две ръце китката на едър мъж, който се опитваше да я наръга, а с другата си ръка я душеше. Кенит впи ножа си от дясната страна на кръста му. Онзи изпищя и започна да се гърчи. А Ета се възползва от възможността да насочи ножа на противника си към собствения му корем. Със същото движение тя го изблъска встрани и скочи на крака, зовейки Кенит.

Жената видя любимия си и запълзя към него, цялата окаляна. Когато го достигна, тя застана над него, готова да го брани. Ама че унизително… Кенит напрегна усилия да се надигне.

Сблъсъкът приключи също тъй бързо, както и започна. В него победители бяха Кенитовите пирати. Всички от тълпата, избрали да се бият, лежаха в калта; останалите се бяха оттеглили на безопасно разстояние.

Както винаги, напук на неблагоприятните обстоятелства, Соркор бе успял да си проправи път до своя капитан. Докато Кенит се бореше да запази равновесие — уви, неуспешно, отправилият се към него Соркор небрежно довърши един ранен противник, прекрачи го и протегна ръка към капитана.

Преди Кенит да е успял да възрази, ръката на заместника му, изцапана с кал и кръв, го сграбчи за дрехата и му помогна да се изправи. Ета, намерила патерицата, му я подаде. Подпората също лепнеше от кал, но въпреки това пиратът я прие и с небрежен вид я намести под ръката си.

Уинтроу бе успял да се изправи на колене. Той бе подпрял лявата си ръка с десница, която още стискаше ножа. Ета забеляза това и се засмя гордо. Без да обръща внимание на стона му, жената го хвана за ризата и го изправи на крака. След това тя изненада Кенит, прегръщайки момчето.

— Не беше зле като за първи път. Следващия път присвий крака по-бързо.

— Мисля, че ръката ми е счупена — промълви Уинтроу.

— Дай да видя. — Тя взе лявата му ръка и започна да движи пръсти по протежението й. Момчето изохка и направи неуспешен опит да се освободи от натиска й. — Не е счупена. Ако беше, ти щеше да припаднеш при този допир. Може да е пукната, но ще ти мине.

— Заведете ме до по-стабилен участък — нареди им Кенит. Но Соркор беше този, който се отзова и го поведе. Ета и Уинтроу ги последваха.

За момент той беше готов да кипне насреща им, ала сетне капитанът си припомни плановете си за двамата.

Те оставиха зад себе си неколцината мъртви и един умиращ, приведен над разпорения си корем. Останалите оцелели от някогашна Заграба продължаваха да наблюдават от разстояние.

От хората на Кенит бе пострадал само един, и то леко ранен в крака. Този развой не изненадваше капитана: неговите моряци разполагаха с предимството на пълния стомах и качествените оръжия, а и освен това те се бяха сражавали с обикновени побойници. Последните ги бяха превъзхождали единствено откъм численост, ала след първите няколко погинали останалите бяха предпочели да избягат.

Най-сетне стъпил на по-твърда земя, Кенит обърса длани в панталоните си, които така или иначе вече не ставаха за нищо. Хората му продължаваха да го обграждат, макар вече нищо да не заплашваше техния капитан.

Заплахата не беше единственото отсъствие: развалините на Заграба не можеха да им предложат нищо. Нямаше места, където човек да се окъпе, където да се почерпи, където да продаде плячката си. Заграба вече не съществуваше, така че нямаше смисъл да остават тук.

— Махаме се — обърна се той към Соркор. — В Биволския залив има човек, който разполага с връзки в Кандило. При последното ни посещение той се хвалеше, че по-добри от неговите цени надали сме щели да намерим.

— Тъй вярно — съгласи се помощникът. Той бе свел глава, явно заинтригуван от пясъка между огромните си ботуши. Най-сетне той се престраши да изрече: — Капитане, решил съм да взема Алисъм със себе си.

— Щом трябва — с известно раздразнение отвърна Кенит. И тъй като в очите на погледналия го заместник той различи гняв, капитанът побърза да продължи. — А в случая наистина се налага. Какво друго е останало на бедната девойка? Ти си единствената закрила, с която тя разполага, Соркор. Дори бих казал, че е твой дълг да се погрижиш за нея.

Соркор бе започнал да кима.

— И аз така реших, сър.

Кенит насочи отвращението, което чувстваше, в безопасна посока — към калта, която го делеше от лодката. Целия този участък той трябваше да преодолее без видими затруднения, с не по-големи усилия от придружителите си.

Пиратът стисна хлъзгавата си патерица.

— Да вървим. Няма какво да правим тук.

Той не пропусна да погледне към все още изчакващите зяпачи. Никой от тях не изглеждаше склонен на нова битка, но пък човек винаги трябваше да очаква изненади.

Един от тях действително пристъпи напред.

— Тръгваш си? Просто така?

— По какъв друг начин очакваш да си тръгна? — попита го Кенит.

За трети път днес Уинтроу го изненада:

— Вие показахте по недвусмислен и категоричен начин, че капитан Кенит не е добре дошъл тук. На какво основание очаквате от него да губи времето си с вас?

— Не ние бяхме тези, които го нападнаха! — раздразнено извика мъжът. — Те вече са мъртви. Защо ние да бъдем наказвани за тяхната постъпка?

— Но вие по никакъв начин не го защитихте — остро изтъкна Уинтроу. — Това показва, че не сте научили нищо. Нищо! Вие все още смятате, че злото, което спохожда другиго, не засяга самите вас. Вас не ви интересуват хората, които биват завличани в робство: важното е, че вие оставате незасегнати. Не ви интересуват опожаряваните градове: важното е, че вашият градец е останал невредим. Не ви интересува, че пред очите ви погиват хора: важното е, че вие оставате живи. Вие сте от хората, които се размърдват, единствено когато ножът опре до тяхното гърло. А ние нямаме нито време, нито намерение да чакаме подобно нещо. Има други градове, които с готовност се вслушват в съветите на капитана и с радост печелят облаги от неговото водителство. Заграба е мъртва. Тя никога не е намирала място върху картите и никога няма да намери. Защото хората, които я населяват, са мъртви още приживе.

На момчето трябваше да се признае, че умее да говори красноречиво. Самите хора, които то обиждаше, се бяха приближили по-близо, като риби, налапали стръв. Някои от тях се въсеха, други засрамено бяха свели очи. Сред тях имаше и такива, които притежаваха замаяния вид на хора, чиито тела са успели да избягат от някакво бедствие, ала умовете им още ги догонват. Всички те се приближаваха към момчето. И още по-странно, хората на Кенит се отдръпнаха встрани, та да не стоят между младия оратор и неговите слушатели.

Мълчанието, последвало думите на юношата, оставаше изпълнено с неговото обвинение.

— Какви други градове? — престраши се да попита някой от струпалите се.

— Други градове — повтори Уинтроу. — Градове като Килнат. Неговите жители взеха кораба, който Кенит им даде, и започнаха да се изхранват с него. С донесените им от него средства те подобряват живота си. Те вече не се крият, а открито заявяват пред света мястото си, което отстояват с претенцията на свободния човек. Те търгуват открито и нападат кораби, превозващи роби. Те са хора, които — за разлика от вас — приемат присърце думите на Кенит. Те укрепяват пристанището си и живеят свободни.

— При нас това не би могло да стане — възрази една жена. — Ние не можем да останем тук! Подпалвачите вече знаят за града ни и ще се върнат. Вие трябва да ни вземете със себе си… Бягството е единствената ни надежда. Какво друго ни остава да сторим?

— Какво друго? — Уинтроу се надигна на пръсти и започна да се оглежда. Личеше, че той сравнява съзираното с някакъв образ от паметта си. — Ето там!

Момчето сочеше към една скала.

— Това е мястото, от което трябва да започнете. Възстановете града си, като най-напред издигнете една наблюдателна кула на това място. От тази позиция се вижда цялата лагуна; дори не е необходимо самата кула да е прекалено висока. Достатъчно е в нея винаги да дежури човек… дори едно дете на пост би могло да ви предупреди за появата на нашественици, за да имате време да се приготвите за битка или да избягате. Подобна кула щеше да ви спаси.

— Очакваш да възстановим Заграба? — със съмнение попита един от оцелелите. Неговата ръка описа полукръг към руините. — С какво?

— Извини ме, не знаех, че другаде имате по-голям шанс — сухо отвърна Уинтроу.

Когато обадилият се не отговори, юношата продължи:

— Издигнете кулата с каквито материали разполагате. Някои от постройките не са изгорели изцяло — възползвайте се от тях. Насечете дървета и ги оставете да се сушат. Извадете корабите, потънали край брега. Ако те са прекалено засегнати и ремонтът им е невъзможен, използвайте и техните дъски. — Уинтроу поклати глава, учуден, че му се налага да обяснява нещо тъй очевадно. — Трябва ли да ви обяснявам всяка стъпка? Опълчете се. Нима това място не беше вашият дом? Защо им позволявате да ви прогонят от него? Издигнете го отново, но този път сторете това с мисъл за защита, за търговия, за чисто пристанище. Кейовете изобщо не е трябвало да се намират тук! Онази част на брега е много по-подходяща. На най-доброто място вие сте избрали да издигнете складовете си. Разположете на тяхно място домовете и магазините си, а складовете биха могли да се намират и вдадени във водата, за да могат корабите да спират директно при тях. Всичко това е част от плановете на Кенит, той го е видял съвсем ясно. Трудно ми е да повярвам, че самите вие не сте го видели.

Малко са нещата, които вълнуват сърцето повече от новото начало. Хората оглеждаха развалините по нов начин и се споглеждаха. Почти веднага Кенит видя и пресметливост да изниква върху някои лица. В сполетялата ги ситуация имаше възможност, шанс да заменят с по-добро онова, което бяха изгубили. Новодошлите и бедните се оказваха равнопоставени с всички останали. Капитанът бе готов да се обзаложи, че притежателите на понастоящем потопените кораби са били отвлечени. Все щеше да се намери някой, който да се възползва от тези съдове…

Уинтроу повиши гласа си с маниера на пророк:

— Кенит е добър човек, който винаги е бил загрижен за вас, дори и когато вие не спирахте да отхвърляте предложенията му за помощ. Той не спира да мисли за вас. В началото аз се усъмнявах в мотивите му. Боях се от него. Но сега мога да ви кажа следното: аз видях сърцето му и вярвам в онова, което той вярва. Са е избрал орис за него: Кенит ще бъде крал на Пиратските острови. Ще бъдете ли вие един от градовете му, или ще изчезнете?

Ушите на Кенит пищяха: той още не смогваше да повярва на чутото. Но сърцето му разбираше. И знаеше. И в следващия момент капитанът осъзна това познание. Са беше му изпратил Уинтроу, един от свещенослужителите си, за да може момчето да просвещава останалите в Кенитовата орис. Това беше изпитал той, когато за първи път бе зърнал момчето. Между двамата се бе установила връзката между владетел и прорицател. В случая не ставаше дума, както талисманът твърдеше, за някаква грубиянска склонност към пресъздаване на миналото. Уинтроу беше неговият пророк. Самото въплъщение на късмета.

А разгръщащото се чудо донасяше със себе си още по-удивителни събития. Един от оцелелите пристъпи напред и заяви:

— Аз ще остана тук. Ще работя за възстановяването на града. Когато избягах от господаря си в столицата и дойдох тук, аз смятах, че съм свободен човек. Но сега разбирам, че не е било така. Момчето е право. Ние няма да станем свободни, докато не престанем да бягаме и да се крием.

Един от доведените тук роби пристъпи до него.

— Аз също ще остана. Нямам друго място, което да нарека свое. Тук ще положа новото си начало.

Трети човек пристъпи напред. Последваха го и други. Цялата тълпа се приближи.

Кенит отпусна окаляната си ръка върху рамото на Уинтроу. Юношата повдигна глава към него; възхитата, намираща се в очите му, бе почти ослепяваща със своята настойчивост. За момент пиратът действително изпита нещо, някакъв спазъм или емоция, която той не можеше да назове. В гърлото му се образува буца. Думите, с които се обърна към хората, излизаха тихо и оцелелите се приближиха още по-близо, за да го чуят. Кенит се чувстваше като светец… Не, като мъдър и обичан крал.

— Ще трябва да сторите всичко това в сътрудничество. Не бива повече всеки да мисли за себе си. Да, започнете с кулата, ала в подножието й издигнете и временен заслон, в който да живеете, докато възстановите домовете си. Прокопайте кладенец, вместо да черпите вода от блатото.

Той огледа лицата на слушателите си. Те приличаха на изгубени, парцаливи деца, най-сетне узрели за думите му. Те очакваха от него да им покаже как да живеят.

Сърцето му преливаше от възторг. Той се обърна към Ета.

— Ета, донеси плановете за града от каютата ми. Те са отделени, лесно ще ги намериш. Нали знаеш как изглеждат?

— Мога да ги намеря. Нали мога да чета — напомни му тя с усмивка, докосна ръката му и се отправи към лодката, нареждайки на двама от пиратите да я последват. Кенит извика подире й:

— Кажи им да се подготвят за престой. Ние ще останем тук, за да помогнем за първоначалното възстановяване на Заграба. На борда на Мариета има чували с брашно. Предай им да започнат да ги пренасят на брега. Тези хора са гладни.

Мълва последва тези му думи. Една млада жена пристъпи напред.

— Капитане, не е пристойно да стоите тук. Моят дом е непокътнат, останала ми е маса. Имам и чиста вода. — Тя засрамено сведе глава. — Зная, че подобни условия не са подходящи за вас, но много бих се радвала да почетете дома ми.

Той й се усмихна и огледа поданиците си.

— С радост ще приема поканата ти.