Робин Хоб
Безумният кораб (13) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава единадесета
Отсъждане

— Къде ли може да е тя? Какво ли прави? — тревожеше се Кефрия.

— Не зная — сковано отвърна майка й.

Кефрия сведе поглед към чая си и преглътна следващите си думи. Тя за малко не бе попитала майка си дали е сигурна, че действително е видяла Алтея. Изминалата седмица бе изтощителна, затова тя не би укорила старата жена за подобни халюцинации. Те биха били много по-лесни за прощаване от появата на малката сестра, изчезнала отново. Никак не помагаше и фактът, че майка й се отнасяше с подобно примирение към недопустимите постъпки на Алтея.

Роника каза примирително:

— Тя ми каза, че ще върне преди изгрев. Слънцето едва-що залезе.

— Не ти ли се струва необичайно, че една млада и неомъжена жена от добро семейство трябва да се разхожда сама през нощта, още повече на първата нощ подир завръщането си след едногодишно отсъствие?

— Няма никакво съмнение, че това е така. Но пък е нещо типично за Алтея. Аз вече съм се примирила, че не мога да я променя.

— На мен обаче не се полага подобно снизхождение! — намеси се Малта. — На мен дори през деня не ми позволявате да излизам.

— Така е — отвърна Роника Вестрит и продължи да потраква с иглите за плетене. Тя не обърна внимание на раздразненото изсумтяване на внучката си.

Трите бяха вечеряли рано и сега седяха в кабинета. Никоя от тях не бе изрекла гласно причината за изчакването им. Не беше и нужно.

Роника плетеше усилено, като включена в надпревара. Кефрия не притежаваше подобно съсредоточение. Тя бродираше занесено, по-скоро съсредоточена върху решителността си, че няма да допусне сестра й да я разстрои. Тя нямаше да допусне спокойствието, което най-сетне си бе възвърнала, отново да й бъде отнето.

Малта се отличаваше от останалите две жени с липсата си на конструктивно занимание. По време на скромната им вечеря тя бе ровичкала из чинията си и се бе оплакала, че слугите на Давад вече й липсват. Понастоящем тя крачеше из стаята, прокарваше пръсти по плота на бюрото, разглеждаше дребните предмети, които дядо й бе донасял за спомен от пътешествията си, и отново ги връщаше по местата им. Тази нейна несмиримост дразнеше и без това напрегнатите нерви на Кефрия. Поне Силдин вече си беше легнал, изтощен от дългата и оживена седмица. Виж, Малта бе я прекарала в пълен възторг. Последната заминала си карета девойката бе съпроводила с тъй отчаян поглед… Тя напомняше на майка си на някакво морско създание, изоставено от отлива.

— Скучно ми е — оповести Малта, давайки израз и на майчината си мисъл. — Иска ми се Дъждовните Търговци още да бяха тук. Те не прекарват вечерите си в подобно седене.

— Сигурна съм, че у дома си те правят точно това — решително възрази Кефрия. — Никой не урежда празненства всяка вечер, Малта. Не бива да изграждаш отношенията си с Рейн на това очакване.

— Ако той ме вземе за своя съпруга и двамата си имаме собствен дом, мога да ти кажа, че вечерите няма да бъдат скучни. Ще каним приятели на гости, ще има музика. Или пък самите ние ще гостуваме. Дело и аз решихме, че когато се омъжим и можем да правим каквото си искаме, често ще…

— Ако се омъжиш за Рейн, ти ще отидеш да живееш в Дъждовните земи, а не в Бингтаун — тихо изтъкна Роника. — Ще трябва да се сприятелиш с тамошните хора и да се научиш да живееш като тях.

— Защо винаги държиш да си толкова мрачна? — остро попита Малта. — Каквото и да кажа, ти винаги намираш нещо опако. Ти просто искаш да остана нещастна завинаги!

— Вината не е в онова, което аз казвам, а в глупостите, с които ти…

— Майко, моля те. Просто ще полудея, ако двете започнете да се карате.

Последва мълчание.

— Съжалявам. Аз не искам Малта да бъде нещастна. Искам тя да се осъзнае и да разбере, че трябва да избере да бъде щастлива сред живота, който я очаква. Тези налудни представи за безкрайни приеми и забавления не са…

— Хич и не се учудвам, че леля Алтея е избягала! — с вик я прекъсна Малта. — На всички ти вещаеш единствено скука и неблагодарен труд. Е, моят живот няма да бъде такъв! Рейн ми разказа множество вълнуващи неща за Дъждовните земи. Когато отидем да посетим семейството му, той ще ми покаже града на Древните, откъдето са дошли огнените кристали, джидзинът и какви ли още не чудни неща. Той ми каза, че там имало места, където човек само с един допир изпълва помещенията със светлина. Казва, че понякога дори се виждат призраците на Древните, занесени в някогашния си живот. Не всички могат да ги виждат, само най-чувствителните, но той каза, че е възможно аз също да притежавам това умение. Най-даровитите понякога долавят ехото на музика. Той ще ме облече както подобава на една жена от рода Купрус. И няма да ми се налага да бърша прах, да лъскам сребро или да готвя, ще има слуги, които ще вършат всичко това. Рейн каза… Майко, защо се усмихваш така? Присмиваш ли ми се? — възмути се девойката.

— Напротив. Мислех си, че ти много харесваш този млад мъж. — Кефрия леко поклати глава. — И си спомнях всичките планове, които двамата с баща ти чертаехме за съвместния си живот. Тези мечти не се сбъдват винаги, ала изготвянето им всякога е много приятно.

— На мен ми се струва, че тя харесва онова, което той ще й донесе — тихо поправи Роника. — Но и в това няма нищо лошо. Младите хора, които споделят същите мечти, често се спогаждат много добре.

Малта се спря пред камината и започна да рови сред пламъците с ръжена.

— Не говори сякаш вече всичко е решено, защото не е така — глезено отбеляза тя. — У него има много лоши неща. Не само воалът и ръкавиците, заради които не зная как изглежда. Той непрекъснато говори за политика. В един момент говори за приеми и приятели, а в следващия говори за война с Джамаилия и как трябвало да се поддържаме взаимно, колкото и труден да станел животът. Сякаш всичко това би било някакво приключение! Освен това той казва, че робството е лошо, макар аз да му обясних, че според татко то се отразява добре на Бингтаун. Освен това му казах, че татко продава роби. Той дори дръзна да каже, че татко щял да размисли и да разбере, че робството било несправедливо и се отразявало зле на икономиката. И щял да започне да плава по Реката!

— И освен това говори за деца. Сякаш аз ще родя още на следващия ден след сватбата! Когато му казах, че трябва да имаме и къща в Бингтаун, за да можем да идваме тук и да гостуваме на приятелите ми, той се смя! Каза, че щом съм била зърнела чудесата на неговия роден град, съм щяла да забравя Бингтаун. И каза още, че няма да имаме собствена къща, а само няколко стаи в огромния дом на семейството му. Така че въобще не съм сигурна, че ще избера Рейн.

— Явно двамата подробно сте обсъдили бъдещето, което би ви очаквало — каза Роника.

— Той говори така, сякаш всичко е уредено. Когато му казвам, че не е, той се усмихва и пита защо толкова съм обичала да го измъчвам. Всички мъже ли са толкова глупави?

— Поне всички, които съм познавала — самодоволно я увери Роника. И след това добави с по-сериозен глас: — Ако си решила да откажеш предложението му, трябва да ни кажеш. Колкото по-скоро прекратим ухажването, толкова по-лесно ще бъде за двете семейства.

— Още не съм решила. Не съвсем. Ще се нуждая от известно време.

В стаята настъпи тишина, сред която Малта обмисляше възможностите си, а другите две жени размишляваха над промените, които нейният избор би означавал за тях.

— Иска ми се да знаех къде е Алтея — изрече Кефрия.

Майка й въздъхна.

 

 

Алтея остави чашата си. От печеното пиле не беше останало почти нищо. Срещу нея Янтар внимателно поставяше приборите си върху чинията. Джек се облегна назад и се зае да чисти зъби. Тя улови погледа на Алтея и се усмихна:

— Случайно да имаш братя? — пошегува се тя. — Очи като твоите нямат място върху женско лице.

— Джек, не смущавай Алтея — шеговито я смъмри Янтар. — Защо не излезеш да се разходиш? Двете с нея трябва да проведем сериозен разговор.

Джек се надигна с изсумтяване и раздвижи рамене. Това й движение се оказа съпроводено с пропукването на мускули.

— По-добре проведете сериозно пиене. Бива ли първата вечер в родния град да се прахосва с разговори? — Тя се усмихна, при което зъбите й блеснаха хищнически.

— Кой знае, може да се стигне и до това — отбеляза Янтар. Пред нейния поглед Джек нахлузи ботуши и си взе леко наметало. Веднага щом вратата се затвори след нея, домакинята се облегна на лакти и повдигна пръст към Алтея. — Продължи разказа си. И този път не се опитвай да предъвкваш моментите, в които си се представяла зле. Аз не искам това от теб, за да ти се присмивам.

— А защо? — попита Алтея. Тя наистина се чудеше защо разказва всичко това. Тя знаеше сравнително малко за тази жена. Защо й разказваше всичко, случило се от последната им среща насам?

— Предполагам, че ти дължа този отговор. — Янтар замълча за момент, за да подреди мислите си. — Аз не мога да напусна Бингтаун. Има работа тук. Ала тази работа зависи от събития, които се случват другаде. В Джамаилия и Вътрешния проход, например. По тази причина искам от теб да ми разкажеш за промените, които си видяла по тези места.

— От това обяснение не разбирам нищо — тихо изтъкна Алтея.

— Предполагам. В такъв случай ще бъда пряма. Аз съм решила да донеса известни промени. Решила съм да унищожа робството, не просто в Бингтаун, а и на цялата територия на Джамаилия и Калсид. Искам да видя Бингтаун свободен от джамаилско влияние. И освен това искам, повече от всичко, да разреша гатанката на змията и дракона.

Тя се усмихна, докато изричаше тези думи. Ръката й потупа драконовата обица, носена на лявото ухо, и сетне змията, увиснала от дясното. Подир това жената повдигна вежди към Алтея и замълча подканящо.

— Дракон и змия? — объркано попита Алтея.

Лицето на Янтар се промени. Отвратителна мъка пробяга по него, последвана от умора. Тя се облегна назад и изрече:

— Когато най-сетне изрекох това пред теб, ти трябваше да скочиш на крака със сепнат вид. Или да възкликнеш. Или да поклатиш глава и да ми я обясниш. Последното нещо, което очаквах, бе да ме погледнеш с любезно объркване.

— Съжалявам — сви рамене Алтея.

— И тези думи не носят никакво значение за теб? Драконът и змията?

В гласа на Янтар се долавяше отчаяние. Алтея отново сви рамене.

— Моля те. Помисли. Аз бях уверена, че ти си тази, която търся. Някои сънища разклащаха тази увереност, ала всеки път, когато те зърнех на улицата, убеждението ми се възвръщаше. Ти си тази, която търся. Ти трябва да знаеш. Мисли. Драконът и змията. — Тя се приведе към Алтея, приковавайки я с умоляващ поглед.

Алтея си пое дъх.

— Дракон и змия. Добре. На един от Пустите острови видях скала, която наричат Дракона. А по време на обратния курс корабът ни бе нападнат от морска змия.

— Ти не спомена нищо за дракон, когато ми разказваше за лова!

— Не ми се стори важно.

— Разкажи ми. — Очите на Янтар пламтяха като котешки.

Алтея се раздвижи, за да напълни халбата си от глинената кана с бира.

— Няма много за разказване. Ние бяхме разположили лагера си в подножието й, докато ловувахме. Това е обикновена скала, която стърчи от земята. Когато светлината попадне върху нея под определен ъгъл, скалата заприличва на мъртъв дракон. Един от моряците се опитваше да ми разправи как това действително било дракон и как ако съм се била изкатерела съм щяла да открия остатъка от стрела в гърдите му.

— А ти изкатери ли се?

Алтея се усмихна засрамено.

— Беше ми любопитно. Една нощ аз се покатерих. Оказа се, че Релър ми е казвал истината. Предните му лапи действително стискаха стрела, забодена в гърдите му.

— В такъв случай това не е обикновена скала? Наистина е имало предни лапи?

Девойката сви устни.

— А може би някои моряци са я разкрасили в свободното си време. Така смятам. Релър твърдеше, че Драконът е лежал там безброй години. Само че стрелата не изглеждаше захабена или прогнила. Тя беше прекрасно парче магическо дърво. Изненада ме единствено, че толкова време никой не я е задигнал. Но пък моряците са суеверни хора, а магическото дърво се ползва с опасна репутация.

Янтар седеше като омагьосана.

— Що се отнася до змията…

— Мълчи! — прекъсна я Янтар. — Трябва да помисля за момент. Стрела от магическо дърво. Заради това ли е било всичко, една стрела? Но от кого е била изстреляна? Кога? Защо?

Алтея не можеше да отговори на нито едно от тези питания. Тя надигна халбата си и отпи голяма глътка. При отпускането й можа да види, че Янтар се усмихва насреща й.

— Разкажи ми остатъка от историята си. Включи и змията, когато се стигне до нея, и ми разкажи колкото се може повече. Обещавам, че ще слушам внимателно. — Тя наля малко златисто бренди в чашата си и отново се облегна назад.

Джек се оказа права: каната с бира бе опразнена на два пъти, а съдържанието на бутилката с бренди намаля заплашително, преди Алтея да довърши историята си. На срещата със змията тя се задържа по настояване на Янтар. Последната проявяваше голям интерес към начина, по който змийската лига разяждала плат и плът, и кимна мълчаливо, когато чу Брашъновото твърдение, че змията приличала на разумно същество. И все пак Алтея можеше да усети, че нищо от тази част на разказа й не привлече вниманието, както стрелата от магическо дърво.

В един момент питанията на Янтар свършиха. Огънят в камината бе почти догорял. При завръщането си от тоалетната Алтея откри, че приятелката й е наляла оставащото бренди в две малки чашки. Около тях бяха обвити дървени дръжки във формата на бръшлян, очевидно изработка на самата Янтар.

— Да пием — предложи тя — за всичко, което е наред със света. За приятелството и за качественото бренди.

В отговор Алтея повдигна чаша, но не можа да се сети за нещо, което да прибави към тоста.

— За Вивачия? — опита се да помогне Янтар.

— Желая й здраве, ала докато нейната палуба не се озове под мен, тя остава заплетена с всичко, което е грешно със света.

— За Граг Тенира? — шеговито предложи другата.

— Това също е прекалено сложно.

Тук Янтар се усмихна широко.

— За Брашън Трел!

Алтея простена и поклати глава, но Янтар вече надигаше чаша.

— За неразумните мъже, които се отдават на страстите си. — Тя погълна брендито си. — За да могат жените да твърдят, че не са имали нищо общо.

Последното тя прибави точно когато Алтея се бе примирила и на свой ред надигаше чашката си. Девойката се задави и протестира:

— Янтар, това не е справедливо. Той се възползва от мен.

— Нима?

— Разказах ти — упорито отвърна Алтея. В действителност тя бе разказала съвсем малко, не повече от лаконично признание. В онзи момент Янтар се бе ограничила да повдигне вежда, но сега се взираше насреща й с лукава усмивчица. Алтея си пое дъх. — Бях пила, освен това в бирата бяха сложили сънотворно, на всичкото отгоре ме бяха ударили по главата. После той ми даде киндин. Освен това ми беше студено, бях и уморена.

— Всичко това се е отнасяло и за Брашън. Аз не виня никого, Алтея. Не мисля, че някой от вас трябва да се оправдава за случилото се. Мисля, че вие сте споделили онова, от което всеки от двамата се е нуждаел в онзи момент. Топлина. Дружба. Удовлетворение. Потвърждение.

— Потвърждение?

— Значи приемаш първите три?

Алтея не отвърна на въпроса.

— Трудно е да се говори с теб — оплака се тя. И отново попита. — Какво потвърждение?

— Потвърждение на онова, което сте били — отвърна Янтар с тих глас.

— Значи ти също ме смяташ за уличница. — Алтея не успя да се пошегува.

За момент Янтар се замисли, наклонила стола си назад.

— Ти сама знаеш какво си. Не ти е нужно мнението ми. Нужно е единствено да погледнеш към мечтите си. Някога представяла ли си се като съпруга и майка? Замисляла ли си се какво би било усещането да носиш живот в себе си? Представяла ли си си как се грижиш за децата си, докато очакваш съпруга си да доплава обратно?

— Само в най-мъчителните си кошмари — изтърси Алтея и се засмя.

— Щом никога не си очаквала да бъдеш подобна съпруга, нима си очаквала, че ще изживееш целия си живот, без да опознаеш мъжете?

— Не съм се замисляла за това. — Тя придърпа халбата по-близо. Янтар изсумтя.

— В теб има част, която мисли почти изцяло за това, ала ти отказваш да го признаеш. Отказваш да поемеш отговорността за нея. Предпочиташ да си представяш, че това е нещо, което просто ти се случва, нещо, към което някой мъж те прилъгва. — С тропот столът й зае полагащата му се позиция: стъпил здраво и с четирите си крака. — Ела — подкани тя. — Приливът настъпва, а аз имам среща. — Тя хлъцна. — Тъкмо и двете ще се разходим.

Алтея също се надигна. Тя не можеше да реши дали казаното от Янтар я е наскърбило или развеселило.

— Къде отиваме? — попита тя и прие подадената й окъсана дреха.

— На плажа. Искам да се запознаеш с един мой приятел. Парагон.

— Парагон? Корабът Парагон? Аз го познавам добре!

Янтар се усмихна.

— Зная това. Една нощ той те спомена. Каза го случайно, а аз се престорих, че името ти не ми е познато. Но дори и ако Парагон не се беше издал, аз пак щях да разбера. Ти беше оставила следи от присъствието си на борда му. Те бяха примесени с вещите на Брашън.

— Какви следи? — подозрително се осведоми девойката.

— Малко гребенче, което ти носеше в косата си първия път, когато те видях. То бе оставено край един от илюминаторите, явно забравено.

— Разбирам. Но какво общо имаш ти с Парагон?

Вперила внимателен поглед, Янтар обясни:

— Казах ти, той е мой приятел. — Допълнението си тя изрече с по-предпазлив глас. — Освен това аз водя преговори за закупуването му.

— Това е недопустимо! — разпали се Алтея. — Лъдчънсови никога не биха продали семейния си кораб, без значение как се е опозорил той.

— Съществува ли закон, който да забранява подобна продажба? — попита Янтар с глас, който съдържаше единствено въпросителна интонация.

— Не. Никога не е изниквала нуждата от подобен закон, защото това е традиция.

— Много от най-почитаните бингтаунски традиции отстъпват пред наплива на новодошлите. Макар да не се говори открито, всеки в града, който се вслушва в слухове, знае, че Парагон се продава. И че предложенията на спекулантите биват обмисляни сериозно.

Известно време Алтея мълча. Янтар си облече наметало и спусна качулката над светлата си коса. А спътницата й най-сетне заяви:

— Ако Лъдчънсови са принудени да продадат Парагон, те биха го продали на някое от останалите Търговски семейства, а не на чужденка като теб.

— Започвах да се чудя кога ще изтъкнеш това — небрежно отвърна Янтар и отключи задната врата. — Идваш ли?

— Не съм сигурна. — Алтея излезе първа и остана да изчаква в притъмнялата уличка, докато Янтар заключи. Последните няколко минути от разговора им бяха придобили смущаваща посока. Най-притеснително бе усещането, че Янтар умишлено е предизвикала тази конфронтация. Може би тя се опитваше да изпробва приятелството им? Или зад настойчивостта й се криеше някакво друго намерение? Следващите си думи тя подбра внимателно. — Не мисля, че ти си нещо по-долно от мен, само защото не си била родена в Търговско семейство. Но някои неща са част единствено от нашите кръгове — неща, които ние пазим особено ревностно. Нашите живи кораби са много специални. Ние се чувстваме длъжни да ги защитим. Трудно би било да накараме един външен човек да разбере какво са за нас тези кораби.

— Винаги е трудно да обясниш онова, което сам не разбираш — тихо отговори Янтар. — Алтея, тази мисъл трябва да бъде осъзната не само от теб, но и от всички останали бингтаунски Търговци. За да оцелеете, вие ще трябва да се промените. Ще трябва да решите кои са нещата най-ценни за вас и да ги запазите. Трябва да приемете съюзниците, които споделят тези ценности, а не да се отнасяте към тях с подозрение. И на първо място трябва да оттеглите собственическите си претенции от нещата, които не принадлежат на вас или на Дъждовния народ, а по право се полагат на всички.

— Какво знаеш ти за Дъждовните Търговци? — остро попита Алтея и се взря в другата жена.

— Много малко. Вашите мълчаливи традиции се погрижиха за това. Подозирам, че те изравят своите съкровища от градовете на Древните и че обявяват някогашната магия за своя. Бингтаун и неговите Търговци служат като щит, който прикрива един неизвестен за останалия свят народ. Този народ се е заровил сред тайни, които не разбира. Неговите представители раздробяват смайващите знания на едно отдавнашно време, на един отдавнашен народ, и ги продават като дрънкулки. Аз подозирам, че те унищожават също толкова, колкото и изравят. Ела, да вървим.

Алтея си пое дъх да отговори, но в следващия момент стисна зъби и я последва.

Мълчанието трая няколко мига и бе прекъснато от смеха на Янтар.

— Виждаш ли? Ти дори отказваш да ми кажеш дали моите предположения са верни.

— Тези неща касаят Търговците. Ние не ги обсъждаме с външни хора. — Младата жена осъзнаваше хладината в гласа си, но не съжаляваше за нея.

Известно време двете вървяха мълчаливо, като непознати. Глъчката на нощния пазар долиташе до тях смътно, спомен от по-добри времена. Откъм морето духаше хладен вятър. В тези часове преди изгрева по нищо не личеше, че е пролет: светът се бе завърнал сред мразовития мрак на зимата.

Алтея се чувстваше отчаяна. Тя не бе осъзнавала колко е ценила дружбата си с Янтар.

Другата жена неочаквано я хвана за ръката. Този допир допълнително подчерта настойчивостта на думите й.

— Бингтаун не може да се справи сам — подчерта тя. — Джамаилия е прогнила. Сатрапът ще ви отстъпи на Калсид или без нито миг размисъл ще ви продаде на новодошлите. Той не се интересува от вас, Алтея. Както не се интересува от честта си или от споразумението, сключено между неговия предтеча и жителите на Бингтаун. Както не се интересува от собствените си поданици в Джамаилия. Косго е толкова вторачен в себе си, че не е в състояние да осмисли нищо, което не е пряко свързано с него. — Янтар поклати глава, съумявайки да изрази дълбока мъка с този си жест. — Той пое властта прекалено млад, прекалено неопитен, макар да притежаваше голям потенциал и огромен талант. Баща му се радваше на това обещание, а наставниците му бяха очаровани. Никой не искаше да ограничава този дирещ дух и той получаваше пълна свобода в проучванията си, без да бъде спиран от дисциплина. За известно време това приличаше на разгръщането на рядък цвят.

Янтар замълча, отдадена на спомените от едно предпочитано време. С въздишка тя поднови разказа си:

— Ала нищо не може да процъфтява в отсъствието на граници. В началото дворът наблюдаваше с веселие, когато младият наследник откри насладите на плътта и започна да им се отдава несдържано. С познатата си любознателност той искаше да изпита всичко. Всички смятаха, че това е само период от неговото развитие. Вместо фаза, това се оказа неговият край. Обграден от сладострастие, изцяло съсредоточен върху диренето на удоволствие, той стана още по-себевглъбен. Амбициозните хора съзряха в това начин да си спечелят благоволението на бъдещия сатрап и започнаха да насърчават желанията му. Безскрупулните съзряха възможност да придобият власт — те го запознаваха с нови и редки удоволствия, с които само те можеха да го снабдяват. Когато баща му умря неочаквано и Косго зае мястото му, той вече бе оплетен в конците, които други дърпаха. С течение на времето тези нишки само го оплетоха допълнително.

Янтар се засмя сухо.

— Иронично е: младежът, който нито веднъж не се натъкна на преградите на дисциплината, сега се задушава сред вървите на собствените си слабости. Неговите врагове ще ограбят народа му и ще поробят земите му, а през цялото време той ще се усмихва блажено сред миризмата на замайващи треви.

— Ти си добре запозната със случилото се.

— Така е.

Остротата на този отговор накара Алтея да преосмисли следващия си въпрос.

— Защо ми разказваш всичко това? — попита девойката.

— За да те накарам да се събудиш. Делегациите до сатрапа и изтъкването на някогашни споразумения няма да дадат резултат. Покварата на властта е разяла прекалено дълбоко владетеля и влиятелните столични родове. Те са прекалено заети да се боричкат за оставащите късчета влияние, за да обръщат внимание на случващото се с Бингтаун. Ако вашият град желае да продължи да съществува, ще трябва да привлече съюзници. Не просто сред новодошлите, които споделят бингтаунските идеали, а и сред робите, доведени тук силом. Дъждовните Търговци също ще трябва да пристъпят от сенките: не просто за да защитят правата си, а и за да поемат отговорност за нещата, които вършат.

Алтея неочаквано спря. Янтар направи още една крачка, преди също да спре и да се обърне.

— Трябва да си вървя у дома, при близките си — прошепна Алтея. — Всички тези неща, които ми разказа, ме накараха да се замисля не само за Бингтаун, но и за положението на семейството ми.

Янтар пусна ръката й.

— Ако съм те накарала да проумееш, че тези две неща са свързани, то тази вечер не е била изгубена. Някой друг път ще те заведа при Парагон. И тогава ти ще ми помогнеш да го убедя, че той трябва да подкрепи усилията ми да го купя.

— Първо ще трябва да убедя себе си в това — предупреди я Алтея. Тя се чувстваше доволна от факта, че Парагон е проявил достатъчно разум да се възпротиви на намеренията на Янтар. Макар да я харесваше, Алтея смяташе, че за Парагон все би се намерил по-добър купувач.

Тя прибави и този проблем към нещата, които трябваше да разреши. При следващата среща с Граг и баща му щеше да обсъди това.

— Ще се убедиш, ако си отвориш очите и ушите. Бъди внимателна, Алтея. Отбий се, когато можеш. А междувременно мисли. Помисли над всичко, което измъчва Бингтаун. Обръщай внимание на всичко, което ти се струва нередно, дори и нещата, които не изглеждат пряко свързани с теб. Тогава ще достигнеш до същото заключение, до което достигнах аз.

Алтея кимна мълчаливо. Тя премълча отговора, че сама ще достигне до заключенията си. Добруването на семейството й идваше на първо място.

 

 

— Цяла нощ ли ще будуваме? — най-сетне попита Малта.

Отговорът на Кефрия бе изненадващо мек.

— Аз ще остана да изчакам Алтея. Но зная, че ти сигурно си много уморена. Седмицата беше доста наситена за теб. Ти можеш да вървиш да си легнеш, ако искаш.

— Нали ти ми каза, че двете с баба ще започнете да се отнасяте с мен като с възрастна, ако се държа като такава. — По време на тази реплика Малта държеше под око баба си; по проблясъка в очите й девойката видя, че целта е била поразена. Беше време старицата да осъзнае, че Малта и майка й са обсъждали подобни неща насаме. — Смятам, че щом вие двете ще останете да изчакате леля Алтея, аз също трябва да го сторя.

— Както искаш — уморено каза майка й. Тя отново взе гергефа си и се загледа в опънатия гоблен.

Малта се облегна назад в креслото си и се намести по-удобно, подвила крака под себе си. Гърбът я болеше, а главата й пулсираше. И въпреки това тя се усмихваше. Каква седмица!

Девойката повдигна ръце и започна да разпуска косата си. Какво ли щеше да каже Рейн, ако можеше да я види в този момент, да види как косите й бавно се спускат? Тя си го представи седнал насреща й. Той щеше да наклони глава, а воалът леко щеше да трепне под въздишката му. Той щеше леко да подръпва крайчетата на ръкавиците си. Бе й доверил, че тях намира за по-дразнещи от воала.

— Допирът на непокритата кожа с друга повърхност е в състояние да споделя толкова неща. А споделеното докосване на една кожа с друга е в състояние да разкрие неща, които на устните не е разрешено да изричат.

— Можеш да си свалиш ръкавиците — бе отвърнала тя. — Няма да се плаша.

Воалът на Рейн бе трепнал под тихия му присмех.

— Не мисля, че би имало от какво да се страхуваш, малка котанке. Но аз обещах на майка си, че това ухажване ще протече подобаващо.

— Така ли? — Малта се бе привела напред, свеждайки гласа си до приятен шепот. — Казваш ми това, за да ме накараш да се почувствам в безопасност, или за да ме обезкуражиш да не опитам нещо неподобаващо?

След тези думи тя се усмихна леко и повдигна едната си вежда. Този израз тя често бе упражнявала пред огледалото си.

Лекото трепване на воала пред лицето му показа, че ходът й е сполучил. Това рязко поемане на дъх издаваше, че той е смаян и зарадван от дързостта й. А имаше и друго. Над рамото му тя забеляза навъсеното изражение на Керуин Трел. В онзи момент тя се засмя възторжено, преструвайки се, че е насочила вниманието си изцяло към Рейн. Керуин грабна бутилката от подноса на един минаващ наблизо слуга и сам напълни чашата си. Той бе прекалено добре възпитан, за да си позволи да тръшне бутилката на масичката до себе си, ала дъното й пак се отпусна с известно издрънчаване. Дело се привеждаше към него, за да го смъмри, но брат й само махна с ръка. Какво ли си бе помислил той в онзи момент? Че е бил прекалено сдържан в ухажването си? Че е изпуснал възможността едно рядко създание като Малта Вестрит да се усмихва насреща му по подобен начин?

Тя определено се надяваше това да е така. Само при мисълта за напрежението между двамата мъже я спохождаха приятни тръпки. Толкова се радваше, че е успяла да придума майка си да уреди това прощално празненство, с което да изпратят Рейн. Тя бе помолила да го запознае с приятелите си, за да види как ще приемат те нейния ухажор от Дъждовните земи. И мероприятието се бе оказало по-успешно и от най-дръзките й надежди. Особено заради начина, по който останалите момичета се бяха пръскали от завист да гледат по какъв начин тя бива обгрижвана.

Малта бе успяла да задели време да се измъкне заедно с Дело, за да й покаже дрънкулките, които Рейн бе съумял да прокрадне заедно с разрешените му дарове. Водното конче, кацнало сред цветята в спалнята й, бе изработено от скъпоценни камъни и редки метали. Една от бутилките парфюм бе съдържала дребен син огнен кристал. Разгърната, обвивката на кошничка с подсладени листенца се бе оказала достатъчно голяма, за да обвие леглото й. Една неподписана бележка сред гънките й обясняваше, че от подобна ефирна тъкан жените от Дъждовните земи изработват бельото за своя чеиз. Една от ябълките сред кошница с плодове се бе оказала умело изработена кутия, съдържаща наниз безцветни опали и торбичка сребрист прах. Тук също имаше бележка, която напътстваше Малта да постави праха в кутийката за съновидения десет дни след заминаването на Рейн. Дело бе попитала за въпросната кутийка, а Малта обясни, че тя изпращала сънища, които двамата с Рейн да споделят. На въпроса за същината на виденията Малта се извърна и се изчерви.

— Не би било редно да говоря за тях — прошепна девойката.

Скоро след завръщането им на празненството Дело си намери претекст да се отдалечи. Малко след това Малта я видя оживено да разговаря с Китън. Подир това клюките се разпространиха бързо. Малта наблюдаваше как вълната им обгръща Керуин. През въпросния ден тя бе отказала да го поглежда, с изключение на един поглед. Той не бе се поколебал да покаже мъката си. В отговор тя бе го изгледала умоляващо. След това се бе преструвала, че не му обръща внимание. Потънала в разговори с Рейн, тя бе оставила на майка си да изпраща гостите.

Толкова беше приятно да мисли за следващото нещо, което Керуин ще стори…

Някакъв шум откъм кухненската врата прекъсна размислите й. Майка й и баба й се спогледаха.

— Аз й оставих вратата отключена — каза Роника. Кефрия също се изправи, но преди някоя от тях да се е отправила към кухнята, в стаята влезе някакъв непознат. Майката на Малта възкликна задавено и направи крачка назад.

— Върнах се — оповести Алтея, свали окъсаната си връхна дреха и им се усмихна. Косата й изглеждаше отвратително, прилепнала към главата й и стегната по момчешки. Кожата на лицето й бе зачервена, загрубяла от вятъра. Тя веднага се приближи към камината и свойски протегна ръце към пламъка. От нея долиташе миризма на катран, кълчища и бира.

— Рибни богове! — възкликна Кефрия, сепвайки всички с остротата на гласа си. Тя поклати глава, втренчена в сестра си. — Алтея, как можа да ни причиниш подобно нещо? Как си могла да го сториш на себе си? Нямаш ли капка гордост, не те ли интересува семейната чест? — Тя тежко се отпусна в стола си.

— Не се тревожи. Никой не ме позна — отвърна Алтея. Тя бе започнала да се движи из стаята като нахълтало бездомно куче. — Виждам, че сте преместили бюрото на татко — с гласа на обвинител изрече тя.

— Край прозореца светлината е по-силна — отвърна старицата. — Вече ми е трудно да виждам дребните букви. А иглите вдявам по няколко пъти.

Алтея понечи да отвърне, но спря. Лицето й леко се промени.

— Съжалявам да чуя това — каза тя и поклати глава. Изглеждаше искрена. — Сигурно е трудно да губиш нещата, които винаги си смятала за даденост.

Малта се опитваше да наблюдава и трите едновременно. Тя забеляза как майка й леко стиска устни — очевидно се дразнеше, че нейните думи са били подминати. Старицата гледаше Алтея без гняв, само с тъга. Малта реши да рискува.

— Няма как да си сигурна, че никой не те е познал. Ти знаеш, че никой не е показал, че те е познал. Може би хората са били прекалено засрамени, за да реагират.

За частица от мига Алтея изглеждаше смаяна, че Малта си е позволила да говори. Тя присви очи.

— Струва ми се, че трябва да си припомниш обноските си, Малта. На твоите години на мен не ми позволяваха да се намесвам в разговорите на възрастните.

Тези думи подействаха като искра, попаднала върху суха прахан. Майката на Малта скочи от креслото и пристъпи между двете.

— Доколкото си спомням, на нейните години ти беше босонога мъжкарана, която подскачаше сред мачтите на кораба и свободно разговаряше с моряците. А понякога не се ограничаваше единствено до разговори.

Лицето на Алтея пребледня, подчертавайки петната му. Малта надуши, че тук се крие тайна. Майка й знаеше нещо за леля Алтея, нещо неприлично. А тайните даваха власт.

— Престанете — каза старицата. — Двете не сте се виждали близо година, а сега заставате настръхнали като котки. Не съм будувала цяла нощ, за да слушам как се карате. Седнете и замълчете за момент. Искам да ме изслушате.

Кефрия бавно се върна в креслото си; възрастната жена също седна обратно. Сякаш за да дразни сестра си, Алтея избра да седне направо пред камината. На всичкото отгоре тя се настани кръстато. На Малта се струваше грубо, че една жена в панталони седи по такъв начин. Алтея улови погледа й и й се усмихна. Малта погледна към майка си и леко поклати глава. Кефрия въздъхна. А старицата не обръщаше внимание.

— Вместо да се критикуваме едни други, трябва да погледнем към ситуацията, в която се намира семейството ни, и да потърсим начин да я подобрим — поде бабата на Малта.

— Няма ли поне да я попиташ какво е правила през цялото това време и къде е била? Ние се тревожихме до смърт за нея. Сега тя пристига омърляна, преоблечена като мъж и…

— Моята племенница е облечена като жена и бива използвана да привлече жених от Дъждовните земи. След като ще говорим за морал и семейна чест, защо не се спрем на това? — хапливо рече Алтея.

Старицата отново се надигна, разперила ръце.

— Сега е мой ред да говоря. Опитвам се най-напред да спомена онова, което е най-важно. Всички ние имаме въпроси. Ще ги оставим за след като решим, че можем да се държим като семейство. Ако не можем, то не би имало смисъл да ги задаваме.

— Ако Алтея бе останала тук, както трябваше да стори, тя щеше да знае с какво си имаме работа — тихо отбеляза Кефрия. — Но аз няма да те прекъсвам повече. Слушам те, майко.

— Благодаря ти. Ще бъда кратка. Някои от тези неща, Алтея, аз вече ти казах днес, но не в подробности. Смятам, че всички ние трябва да се съсредоточим над семейната ситуация, а не над личните си тревоги. Ще трябва да загърбим различията си. Или поне да ги прикрием. Трябва да определим позицията, която това семейство е заело, и да покажем този образ пред Бингтаун. Не бива да излъчваме разединение. Не бива да излъчваме и най-нищожното неразбирателство.

Бабата на Малта леко се извърна, за да насочи по-голяма част от думите си към леля Алтея.

— Алтея, нашите заемодавци ни притискат. Безупречната ни репутация е единственото, което ги удържа. В настоящия момент всички те вярват, че в един момент ще си получат дължимото плюс лихвите. Аз и Кефрия — и Малта също — се лишихме от много неща, за да поддържаме образа на стабилност. И трите живеем съвсем скромно. Рейч е единствената слугиня в къщата, всички останали бяха освободени. Ние не сме единствените Търговци, на които се наложи да прибегнат до подобен компромис, макар че малцина страдат от недостиг като нашия. В определена степен това допълнително утежнява ситуацията ни: много от нашите кредитори също се намират в затруднено положение. Някои, които при други обстоятелства биха склонили на допълнителна отсрочка, на практика не могат да си го позволят.

Старицата продължаваше да говори — познатите излияния, втръснали до болка на Малта. Девойката трябваше да полага усилия, за да задържа очите си отворени. Единственото интересно за нея беше възможността да наблюдава леля си по време на разказа. На моменти върху мърлявото й лице изникваха вина и срам. Странно. Баба не й казваше, че част от това е по нейна вина, че ако бе останала у дома, е щяла да помогне на семейството си, а въпреки това Алтея реагираше сякаш тези обвинения са били изречени. Когато старицата разказваше как родът Купрус закупил оставащите задължения на Вивачия и че нямало начин Малта да откаже ухажването, Алтея дори я изгледа със състрадание. Малта се постара да изглежда измъчена.

Баба й довърши със следните думи:

— Сигурна съм, че ти сама си забелязала промените, настъпили в дома ни и около него. Сега ти знаеш, че това са били наложителни жертви, а не немара. Алтея, ето какво ще искам от теб. Остани у дома. Обличай се подобаващо, дръж се скромно. Ако Кефрия се съгласи, ти може да помагаш в наглеждането на някои от имотите, изискващи активно наблюдение. А ако смяташ, че се нуждаеш от повече… свобода, би могла да започнеш да се грижиш за фермата, която бе моя зестра. Това е тихо, но уютно място, на което биха се отразили добре подобни грижи. Може да ти се стори удовлетворяващо да се заемеш с възстановяването й и…

— Майко, това не е причината, поради която се върнах у дома. — Алтея звучеше едва ли не тъжна. — Не искам да си играя с някакви проекти. Нито искам да посрамвам близките си. Аз се върнах, за да помагам, ала тази помощ ще бъде в онова, което аз умея най-добре. — Тя отмести поглед от старицата и погледна сестра си в очите. — Кефрия, ти знаеш, че Вивачия трябваше да принадлежи на мен. Ти винаги си знаела това. Аз се върнах, за да си я върна, за да я спася от ориста на робски кораб и да я използвам да възвърна благоденствието на семейството си.

Малта скочи на крака.

— Баща ми притежава този кораб. Той никога няма да ти позволи да му го отнемеш.

Алтея я погледна изненадано, а в следващия момент в очите й блесна гняв. За миг тя стисна зъби. Подир това тя отново се обърна към Кефрия и продължи със сдържан глас:

— Сестро, ти притежаваш този кораб. Неговата съдба зависи изцяло от теб. Бингтаун не е Калсид, където богатствата на жената стават собственост изцяло на съпруга й. Освен това ти чу как Кайл се закле в името на Са, че ако му покажа свидетелство за способностите си, той ще ми върне кораба. Аз нося това свидетелство, билет, издаден от капитана на живия кораб Офелия. И той, и неговият заместник са готови да потвърдят моите способности. Аз отсъствах от дома почти цяла година. Цялото това време бе посветено на една-едничка мисъл: да не излагам семейството си, да се покажа като достойна за онова, което трябваше да ми принадлежи още от самото начало. — Сега гласът й придоби нотка на молба. — Кефрия, не разбираш ли? Аз улесних нещата за теб. Дай ми кораба. Кайл ще е удържал думата, дадена пред Са; ти ще сториш онова, за което сама знаеш, че е правилно. Аз ти давам думата си, но съм готова да я повторя и в писмен вид, стига да желаеш: печалбите от всяко пътуване ще отиват за теб. Аз ще задържам единствено сумите за поддръжка на кораба и закупуване на нова стока.

Малта се отвращаваше от изражението на майка си. Кефрия бе започнала да се поддава на думите на сестра си. Ала преди Малта да е успяла да се намеси, Алтея сама развали напредъка си.

— Защо това е толкова трудно за теб? — възкликна тя. — Кайл може и да възрази, ала от теб се иска единствено да му се опълчиш. Нещо, което е трябвало да сториш много отдавна. Тези неща касаят семейството ни, касаят семейство Вестрит. Търговците. Те нямат нищо общо с него.

— Той е мой съпруг! — изкрещя Кефрия. — Да, той си има своите недостатъци, понякога аз му се гневя. Но той не е домашен любимец или някаква вещ. Той е част от моето семейство. Той е част от това семейство. За добро или за лошо тази връзка съществува, Алтея. Отвращавам се от начина, по който вие двете с майка непрекъснато го отхвърляте. Той е мой съпруг и баща на децата ми. И наистина вярва, че онова, което върши, е правилно. Щом не можеш да изпитваш уважение към него, не можеш ли поне да уважаваш чувствата ми към него?

— Както той уважаваше моите? — саркастично се осведоми Алтея.

— Престанете — намеси се старицата. — Точно от това се боях повече от всичко: че няма да успеем да загърбим различията си за достатъчно дълго, за да запазим семейното богатство.

Двете дъщери оставаха втренчени една в друга. Малта мълчеше, макар да копнееше да скочи и да каже, че Алтея просто трябва да си върви. С какво право тя бе дошла тук, че и на всичкото отгоре да отправя претенции? Жена без съпруг и без деца, мъртва клонка от родословното дърво. Нейният интерес до семейното богатство се ограничаваше единствено до облагите, които то щеше да й донесе. Малта и брат й бяха онези, които страдаха най-остро заради неумелите решения на баба си и дядо си. За нея всичко изглеждаше толкова логично и очевидно: защо останалите отказваха да го проумеят? Нейният баща беше единственият силен мъж в семейството им. Неговите деца щяха да бъдат повлияни най-силно от последващото развитие на семейните дела. Разбираемо беше, че всички решения трябваше да принадлежат нему. Да можеше той да присъства в този момент…

Ала него го нямаше. Малта можеше единствено да слуша и да запомня. Когато той се върнеше, тя щеше да му разкаже всичко. Тя нямаше да позволи баща й да остане уязвим за коварството на тези зажаднели за власт жени.

Междувременно баба й се беше изправила. Тя стоеше между двете си дъщери, мълчаливо протегнала ръка към всяка от тях. Нито една от двете жени не го стори охотно, но всяка от тях хвана ръката на майка си.

— Това искам от вас — тихо каза Роника. — Нека неразбирателството ни остане зад тези стени. Нека изглеждаме единни. Алтея, Кефрия, с Вивачия не може да се направи нищо, преди тя да се е върнала в пристанището. Докато това стане, нека направим онова, което не сме вършили от години. Нека заживеем като семейство под един покрив, с усилия, насочени към общото добро. — Тя гледаше ту едната, ту другата жена. — Вие двете не сте толкова различни една от друга, колкото смятате. Мисля, че щом видите на какво е способна обединената ви сила, вече няма да имате желание да се изправяте една срещу друга. В остротата си вие не виждате, че съществуват множество компромиси. Но след като се опознаете отново, възможно е да проявите по-голяма приемственост.

Влиянието, което бабата на Малта излъчваше над дъщерите си, бе почти осезаемо. Мълчание изпълни стаята. Малта усещаше усилията им да откажат. И двете сестри отказваха да се погледнат една друга или да поглеждат към майка си. И все пак, когато мълчанието се проточи, първо Алтея, а после и Кефрия погледна към сестра си. Малта стисна юмруци, когато погледите на двете се срещнаха и нещо безмълвно премина между тях. Какво беше то? Някакъв отдавнашен спомен? Признаването на дълга към семейството? За каквото и да ставаше дума, то ги съедини над разделилата ги пропаст. Никоя от двете не се усмихна, ала упоритостта изчезна от устните и очите им. Кефрия повдигна предателска ръка към сестра си. Предалата се Алтея я прие. Старицата видимо си отдъхна. Трите бяха затворили семейния кръг.

И единствено на Малта направи впечатление, че самата тя не е включена в него.

С изгаряща студенина тя изслуша думите на Роника:

— Никоя от вас няма да съжалява, че е опитала. Обещавам ви.

Малта насочи горчивата си усмивка единствено към гаснещия огън. Тя също имаше обещания, които да спази.