Робин Хоб
Безумният кораб (25) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и трета
Последици

Серила не бе напускала капитанската каюта от времето, в което се бе озовала завлечена в нея.

Тя прокара ръце през разрошената си коса и се опита да пресметне въпросното време. Повеляваше на паметта си, само че спомените от изминалите събития отказваха да се подредят в последователност. Те подскачаха и се смесваха като парчетата от мозайка. Отговорни за този хаос сред мислите й бяха откъслеците страдание и ужас, които неизменно си проправяха път до най-горния пласт на съзнанието.

Тя се беше съпротивлявала на моряка, изпратен да я доведе. Бе възнамерявала да запази достойнството си, но откри, че намерението й е неизпълнимо. Морякът я повлече след себе си, без да се впечатлява от опитите й да се задържи. Когато тя се опита да го удари, вонливецът просто я метна на рамото си. И в това си положение Серила продължи с опитите си да го удря, с което развесели не само него, но и останалите от екипажа, станали свидетели на отнасянето й. Онези от свитата на сатрапа, които зърнаха унизителната гледка, не реагираха по никакъв начин — те запазваха безизразни лица, извръщаха се или тихо затваряха вратите си. Но Серила бе запомнила не тях, а израженията на Косго и Кеки. Сатрапът се подсмихваше самодоволно, а куртизанката се отърси в достатъчна степен от наркотичния си унес, за да проследи с приятно вълнение случващото се, отпуснала ръка върху бедрото на Косго.

Капитанската каюта се намираше в непозната за Серила част на кораба. Морякът я блъсна вътре и залости вратата. Последвалото чакане бе неопределено. Струваше й се, че са изминали часове, но тя нямаше как да определи. В този момент единственият признак за отминаването на времето бе редуването на чувствата й — гняв, отчаяние и ужас. Това бяха по-скоро придружаващи чувства: всички те бяха изниквали, за да правят компания на страха.

Когато капитанът най-сетне се появи, Серила беше изтощена от блъскането по вратата, риданията и писъците си. Първият му допир едва не срина изтерзаните й нерви, а с тях и нея самата… Тя се озоваваше в подобни обстоятелства за първи път.

Калсидецът не обръщаше почти никакво внимание на съпротивата й. Той не беше груб, а подхождаше към нея с делово безразличие. Когато осъзна, че тя е още девица, мъжът възкликна изненадано и изруга на собствения си език, а после продължи да добива удоволствие.

Преди колко дни Серила за първи път се бе озовала в тази каюта? Тя не знаеше. Нито веднъж не бе получила възможност да я напусне. Появата на капитана представляваше единственият начин да отмерва времето. Понякога той се възползваше от нея, друг път не й обръщаше внимание. Това му безразличие я нараняваше особено жестоко: той дори не усещаше присъствието й, не правеше опити да я предразположи към себе си. За него тя по нищо не се отличаваше от плювалник или цукало. Не му беше нужно да разговаря с нея: тя беше просто предмет, предназначен за задоволяването на специфична нужда. Ако тя започнеше да създава затруднения за плавното протичане на процеса, като се съпротивляваше или направеше опит да го умолява, той я удряше. Ударите биваха нанесени с опакото на ръката, небрежно, което показваше, че един ожесточен замах би бил далеч по-силен. Дори и един от небрежните плесници бе разклатил два от зъбите й и бе накарал ухото й да пищи в течение на часове.

Много по-ужасяваща от самите удари бе липсата на чувство, с която те биваха нанасяни. Той дори не смяташе за необходимо да изразява гняв насреща й, да прояви дори това признание, че има насреща си друго живо същество.

В началото на пленничеството си Серила премисляше отмъщение. Тя прерови стаята с намерението да открие нещо, което да й послужи като оръжие. Сандъците и шкафовете на капитана бяха заключени (личеше, че той не е от доверчивите) и не се поддадоха на усилията й да ги отвори. Но върху бюрото му тя откри, че предишните й подозрения са били основателни. Тя разпозна карта на бингтаунското крайбрежие, а също и карта на района около устието на Дъждовната река. Подобно на всички други карти от тези местности, големи участъци липсваха.

Тя намери и писма, но те не й помагаха по никакъв начин, защото не владееше калсидски. В тях се споменаваха суми, а също и имената на двама висши благородници от столицата. Възможно бе тези писма да съдържат информация за подкупи, а може би представляваха обикновена търговска кореспонденция. Серила се постара да върне всичко по местата му, но явно не бе успяла. А може би побоят, нанесен й от капитана същата вечер, се отнасяше за някакво друго нейно прегрешение. Във всеки случай синините потушиха желанието й за мъст. Тя дори престана да мисли за оцеляване. Умът й се оттегли в себе си, оставяйки тялото да функционира само.

С течение на времето тя се научи да изяжда остатъците от храната на капитана. Това не й се удаваше всеки ден, защото той не вечеряше често в каютата си, но това беше единствената храна, която получаваше, защото калсидецът не си правеше труда да се замисля за прехраната й. Същото безразличие той проявяваше и по отношение на облеклото й — тъй като дрехите на Серила бяха разкъсани, тя прекарваше по-голямата част от времето върху леглото му. Просто седеше в ъгъла на кревата и се стараеше да не мисли. Всеки път, когато понечеше да вложи известен ред в ума си, пред нея изникваха единствено алтернативи на ужас, в сравнение с които мъглата на полусъществуването й се струваше приятна и успокояваща. Всяко доближаване до мисълта донасяше единствено страх. Днес калсидецът можеше да я убие. Или пък да я отстъпи на хората си, вече наситен. Или пък щеше да я задържи за себе си още дълго… А най-лоша от всичко бе заплахата, че той можеше да я върне на сатрапа. Имаше и една друга заплаха, за която тя трябваше да мисли: в един момент тя щеше да зачене. Какво щеше да стане тогава? Не, настоящето, в което се бе озовала тя, не притежаваше нито един възможен път към бъдещето, за който тя да мисли. И тя отказваше да мисли.

Понякога Серила се взираше през илюминатора, макар че там нямаше какво да види. Вода. Острови. Птици. Останалите кораби от кортежа им. Понякога тези корабчета изчезваха за около ден, а когато се завърнеха, по корпусите им личаха следи от битка — овъглени дъски, окъсани платна, оковани пленници. Тези съдове нападаха разбойническите поселища, оплячкосваха ги и събираха роби. Изглеждаше, че те се справят добре с това си начинание.

Някой ден те щяха да достигнат Бингтаун. Ето единствената мисъл, която умът на Серила приемаше като по-допустима, като лъч надежда. Ако по някакъв начин тя успееше да избяга там, ако някак успееше да стигне до брега, тя щеше да започне нов живот под ново име, захвърляйки миналото зад себе си. Това беше особено важно за нея. Тя се отвращаваше от идеята да продължи сегашния си живот. Тя вече не искаше да бъде Серила. Серила беше мекушава, обгрижвана учена, придворна дама, чиято единствена силна страна бяха думите и мислите. Серила беше достойна за презрение. Серила беше прекалено слаба, за да се брани от този мъж. Серила беше прекалено глупава в гордостта си да откаже да легне със сатрапа. Серила беше прекалено страхлива, за да измисли начин да убие капитана или поне себе си. И дори и след като знаеше, че Бингтаун е последната останала й надежда, тя пак се страхуваше да напусне мъглата на бездействие, за да състави план за бягство. Някаква жизненоважна част от нея бе… може би не разрушена, но във всеки случай потисната. Не, тя вече не беше Серила, новата й личност също изпитваше презрение към нея.

Краят на тези й мъки настъпи неочаквано, точно както беше започнал. Един ден някакъв моряк изникна на прага и й направи знак да го последва.

Тя стисна одеялото, трепереща.

— Къде ме водиш?

— Сатрап.

Морякът ограничи отговора си до тази единствена дума. Или той не знаеше друго на езика й, или смяташе, че това обяснение й е достатъчно.

Тя знаеше, че е длъжна да се подчини. Тя се надигна и започна да обвива одеялото около себе си. Морякът не понечи да я спре; този негов жест извика сълзи на глупава благодарност в очите й.

Видял, че жената се подчинява, морякът я поведе след себе си. Тя го последва с предпазливи стъпки, подобаващи на навлизането в забравен свят. През цялото време тя притискаше одеялото към себе си и държеше погледа си сведен.

Вън тя направи опит да се насочи към каютата си — неуспешен, защото викът на предвождащия моряк бързо я накара да поеме подире му. Той я отведе до покоите на сатрапа.

Жената очакваше, че калсидецът ще почука на вратата, че ще й предостави поне този миг, през който да се подготви. Но той не го стори, а вместо това блъсна вратата и нетърпеливо подкани жената да влезе.

Въздухът в помещението бе особено влажен: заради топлото време изглеждаше, че миризмата на пот долита от самите дъски на кораба. Тя неволно направи крачка назад, но морякът немилостиво я сграбчи за рамото и я избута обратно.

— Сатрап — изрече той, след което затвори вратата след себе си.

Салонът беше притихнал и мрачен. Личеше, че е бил разтребван, но по небрежен начин. Дрехите, лежали върху пода, сега бяха преметнати върху облегалки. Кадилниците, приютявали омайни билки, бяха изпразнени, но не и почистени. И неприятната миризма на дим все още изпълваше помещението. Върху масата нямаше чинии и чаши, ала следите от дъната им още стояха. Иззад тежките драперии долиташе жуженето на едра муха, която упорито тропаше по стъклото.

Да, този салон й беше познат до болка. Жената бавно премигна. Тя се чувстваше като пробудена от кошмар. Как беше възможно това помещение да е останало непроменено след всичко онова, което тя бе преживяла? Тя бавно започна да оглежда огромната каюта. Докато бе държана в плен и насилвана многократно, само на няколко дървени прегради от това място, животът за сатрапа и свитата му бе продължил по същия начин. Нейното отсъствие не бе променило нищо. Те бяха продължили да поглъщат напитки и деликатеси, да слушат музика и да се забавляват с неангажиращи ума игри. Следите от тяхната леност я изпълниха с гняв, който донесе със себе си сила. В този момент тя се чувстваше способна да изпотроши столовете, да строши масивните стъклописи, да изхвърли картините, вазите и статуетките в морето.

Тя не прибягна към нищо от това, а остана неподвижна, отдадена на яростта си, която превърна в гориво за новата си личност. Предстоеше й още много работа, преди тази личност да бъде завършена. Но за предстоящия сблъсък жената се чувстваше готова.

На влизане тя бе сметнала, че салонът е празен. Но ето че откъм разхвърляното легло долетя стенание, опровергало впечатлението. Все така притиснала ръка към одеялото си, съветничката се приближи.

Сатрапът лежеше по гръб сред омачканите чаршафи. Лицето му беше бледо, косата му лепнеше от пот. От него се излъчваше миризмата на болест. Край леглото се въргаляше одеяло, покрито с различни по преснота петна от стомашен сок.

Под погледа й очите му се отвориха. Косго премигна с усилие, преди да се съсредоточи върху нея.

— Серила — прошепна той. — Слава на Са, ти се върна! Боя се, че умирам…

— Дано наистина да е така.

Тя натърти на всяка сричка, продължаваща да се взира в него. Сатрапът се сви под настойчивостта на погледа й. Неговите очи бяха кървясали, неспособни да удържат насрещния взор.

Беше й трудно да назове чувството, което тази гледка породи в нея. Всички тези дни тя бе живяла в страх, а сега откриваше, че човекът, който й е причинил всичко това, гасне под болестите, които си е докарал сам. Иронията беше прекалено остра.

В тази немощ лицето му бе придобило сходство с бащиното — бегла прилика, която беше за нея мъчителна, но в същото време подсилваше решителността й. Тя нямаше да се превърне в онова, което Косго се бе опитал да я направи. Тя беше по-силна.

Жената рязко захвърли одеялото и, гола, се отправи към гардероба му. Тя почувства погледа му върху себе си. Усещането бе придружено с приятното отмъщение, че това вече не я смущава. Тя започна да изважда дреха след дреха, търсейки нещо чисто, което да си облече. Макар че повечето от одеждите му воняха на наркотици и парфюми, тя най-накрая откри чифт бели панталони и копринена риза, които бяха поносими. Панталонът се оказа прекалено широк за нея, но тя коригира това, като го препаса с един черен шал. Една украсена с везба жилетка предостави по-плътно прикритие за очертанията на гръдта й.

Приключила с тоалета, тя се погрижи за косата си. Една от неговите четки, след като бе почистена, послужи за целта. Жената установи, че разресва коси особено енергично, в опит да отстрани допира на калсидеца.

Косго я наблюдаваше в бездушно смайване.

— Аз поисках да те доведат — промълви той — след като Кеки се разболя. Нямаше кой друг да се грижи за мен. Всички се забавлявахме толкова добре, преди да се появи тази болест. Една нощ лорд Дърдън умря непосредствено след една игра на карти. После останалите започнаха да се разболяват. — Той снижи глас. — Подозирам, че е било отрова. Никой от екипажа не се разболя, само аз и онези, които са ми верни. А и капитанът не се интересува. Те ми изпращат слуги, които да се грижат за мен, но много от тях са болни, а останалите са глупци. Аз опитах всички лекарства, които нося със себе си, но нищо не ми помага. Моля те, Серила. Не ме оставяй да умра. Не искам да ме хвърлят зад борда като лорд Дърдън.

Тя започна да сплита косата си, през което време разглеждаше лицето си в огледалото. Кожата й бе станала бледа. От едната страна на лицето й имаше синини, макар и започнали да изчезват. Във вътрешността на едната й ноздра имаше засъхнала кръв. Тя взе една от ризите, които преди малко бе изхвърлила от гардероба, и почисти носа си с нея.

При това движение погледът й попадна върху отражението. Тя се нуждаеше от няколко мига, за да осъзнае, че вижда себе си — по-рано не беше съзирала очите на разгневено животно връз лицето си. Този израз на заплаха бе първата проява на новата й личност.

— И защо да ти помагам? Ти нареди да ме хвърлят при онзи скот, както на куче се хвърлят огризки. А сега имаш наглостта да очакваш да се грижа за теб? — При първите си думи тя бе погледнала за момент към него; сега жената обърна глава и го погледна в очите. — Дано да умреш.

Бавният и прецизен изговор не оставяше никакво съмнение, че тя влага пълния смисъл в изреченото.

— Не може да говориш такива неща! — захленчи болникът. — Аз съм сатрапът. Ако аз умра без наследник, в Джамаилия ще настане хаос. В продължение на седемнадесет поколения Перленият трон никога не е оставал незает.

— Е, сега вече ще остане — учтиво изтъкна тя. — След смъртта ти благородниците ще се оправят по същия начин, както и сега. Възможно е те дори да не осъзнаят разликата.

Жената се приближи към кутиите със скъпоценности. Най-скъпите се съхраняваха в заключени кутии, затова тя се спря на едно сандъче, украсено със сложна резба, повдигна го над главата си и го стовари на пода.

Дебелият килим надви усилията й и тъй като тя не възнамеряваше да се унижава с втори опит, й се наложи да се ограничи с обикновени накити. Тя се зае да отваря кутиите напосоки, за да си избере обици и огърлица.

Тя не изпитваше никакви угризения от прибирането на тези накити. Косго се бе отнесъл с нея като с курва; тя щеше да го накара да си плати — във всеки един смисъл. Нещата, които сега вземеше със себе си, щяха да се окажат единствените средства, с които тя щеше да стъпи на брега. Затова тя нахлузваше пръстен подир пръстен, а около глезена си окачи тежка сребърна верижка. За първи път носеше подобни бижута. Поставянето им почти се превръщаше в поставянето на броня. Сега излизаше, че тя демонстрира стойността си външно, върху тялото си, вместо да я проявява. Мисъл, която подхрани гнева й.

— Какво искаш от мен? — попита Косго. Неговият опит за властно звучене му позволи да се надигне, но не и да се задържи: със стон той рухна обратно. А следващите му думи прозвучаха жално. — Защо ме мразиш толкова?

Искреното удивление в гласа му я смая дотолкова, че тя отвърна напук на първоначалното си намерение да мълчи:

— Ти ме захвърли на човек, който многократно ме насилваше и ме пребиваше. Ти стори това умишлено, с ясното разбиране и с очакване, че ще страдам. Изобщо не те интересуваше съдбата ми. И изпрати да ме повикат не защото ти е станало жал за мен, а защото ти потрябвах!

— Не изглежда да си пострадала — оправда се той. — Ти си невредима и също тъй злобна като преди. Вие, жените, придавате такова значение на нещо напълно нормално. Нещо, за което ти си била създадена, а отказваш да ми дадеш! — Сатрапът раздразнено намести чаршафите си и продължи. — Изнасилването е празна идея, нелепа измислица на жените. Как би могъл някой мъж да открадне нещо, от което жената притежава неизчерпаем запас? Преживяното не те е увредило по никой начин. Признавам, че шегата беше груба и необмислена… но аз не заслужавам да умра заради нея.

Той извърна глава към стената.

— Не се съмнявам, че когато умра, ще го изпиташ отново — с детинско злорадство додаде Косго.

Единствено истинността на последните му думи не й позволи да го убие още на мига. Но този кратък разговор бе превърнал презрението й към него в безгранично. Той не осъзнаваше какво й бе причинил, не беше и способен да го осъзнае. И това беше синът на мъдрия и мил владетел, който я бе включил в кръга на своите съветници! Нелепо…

Тя започна да обмисля следващата си стъпка, която щеше да й гарантира оцеляването. Без да го осъзнава, сатрапът сам й даде отговора.

— Предполагам, че ще трябва да те подкупя с подаръци, за да се грижиш за мен — носово обяви той.

— Именно.

Нейното потвърждение бе хладно. Тя реши, че ще се превърне в най-скъпата курва, която Косго някога бе създавал.

Край една от стените бе прикрепено бюро. Тя се приближи до него, отстрани дрехите и чинията с вкоравени сладкиши от плота му и приготви празен лист. Подир това жената си придърпа стол.

Промяната в позата й напомни за болките, които изпълваха тялото й. За момент тя се навъси в размисъл, сетне се надигна и се отправи към вратата.

Стоящият отвън моряк я погледна с очакване.

— Сатрапът желае да се изкъпе. Нека да донесат ваната му, чисти кърпи и кофи с гореща вода. Веднага.

Тя изрече всичко това със заповеден глас и затръшна вратата, преди морякът да е успял да реагира. Подир това се върна на бюрото и отново седна.

— Не искам да се къпя, прекалено съм уморен. Не можеш ли да ме измиеш в леглото?

Тя не намери за необходимо да му обяснява, че е поръчала ваната за себе си.

— Мълчи. Пречиш ми да се съсредоточа — каза му тя. И действително затвори очи за момент, за да събере мисли.

— Какво правиш? — попита сатрапът.

— Съставям документ, който ти ще подпишеш. Пази тишина!

Тя се замисли над точната формулировка на пълномощното, което щеше да създаде. То щеше да й предостави съвсем нова длъжност — постоянен пратеник на сатрапа. За целта тя трябваше да изчисли заплатата си, а също и пари за слуги и квартира…

Сумите, които писецът й нанесе с плавните си движения, бяха щедри, но далеч от скандални.

— Жаден съм — дрезгаво прошепна той.

— Когато приключа с документа и ти го подпишеш, ще ти дам вода — каза му жената.

В действителност сатрапът не й изглеждаше чак толкова болен. Тя подозираше, че по-скоро става въпрос за съчетание от някаква лека зараза, морска болест и натрупващото се влияние на наркотиците. А липсата на обгрижващи слуги и повлекани несъмнено се струваше предсмъртна агония за толкова разглезен човек. Но пък за нея беше добре, че той вярваше в предстоящата си смърт.

За момент писецът застина над хартията; главата й се наклони встрани в проява на изникналата мисъл. Сред лекарствените запаси, които сатрапът носеше със себе си, имаше средства, предизвикващи очистването на организма. Нищо не й пречеше да се погрижи той да не се възстанови прекалено бързо. До пристигането в Бингтаун той й трябваше жив, но след това…

Тя остави перодръжката.

— Струва ми се, че първо трябва да ти приготвя лекарство — великодушно заяви жената.