Робин Хоб
Безумният кораб (20) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава осемнадесета
Изпълнени желания

— Какво си сторил с баща ми?

Кенит повдигна очи от подноса, който Уинтроу току-що бе оставил пред него. Пиратът бе преоблечен, умит и сресан — усилия, които го бяха изтощили. Точно сега искаше единствено храна. Достатъчно уморително беше да слуша неспирното вайкане и хленчене на Ета: в един момент той просто я бе изгонил от стаята си. Нищо не го изнервяше повече от чуждото хленчене. Той нямаше да търпи подобна атмосфера по време на храненето си.

По тази причина пиратът не обърна внимание на момчето. Вместо това той взе лъжицата със загрубялата си ръка и разбърка супата си. Парчета риба и моркови изплуваха на повърхността.

— Моля те, трябва да зная. Какво си сторил с него?

Кенит погледна към него, готов да отвърне остро, но в последния момент се отказа. Лицето на Уинтроу бе пребледняло, доколкото едно загоряло от слънцето момче можеше да пребледнява. Хлапакът стоеше застинал, но забързаният му дъх и треперенето на долната устна издаваха напрежението му. В очите му личеше тревога. Очевидно юношата се чувстваше зле, но пък човек трябваше да поема отговорност за решенията си.

— Сторих само онова, което ти ме помоли. Баща ти се намира на друго място. Няма да ти се налага да се притесняваш за него, няма да ти се налага да го виждаш и да се караш с него. — И изпреварвайки очаквания въпрос, капитанът додаде. — Той е в безопасност. Когато обещая нещо, аз го изпълнявам изцяло.

Уинтроу леко залитна, като ударен в стомаха.

— Аз не говорех сериозно — дрезгаво прошепна той. — Нямах предвид да изчезне по такъв начин. Моля те, върни го. Аз ще се грижа за него и няма да се оплаквам.

— Боя се, че не мога да сторя това — дружелюбно изтъкна Кенит. Той се усмихна към младия си събеседник, но продължи с неумолим глас. — Следващия път бъди сигурен, че наистина желаеш онова, което изричаш. Аз си създадох много труд, за да уредя това.

Той погълна една лъжица. В момента му се искаше да се храни на спокойствие. Беше време да сложи край на насрещното нахалство.

— Очаквах от теб благодарност, а не укор. Ти сам поиска това. Аз удовлетворих желанието ти. Това е всичко. Сега ми налей вино.

Със сковани движения Уинтроу изпълни нареждането. После той се отдръпна от масата и отново застана неподвижно, вторачен в стената. Хубаво, нека се цупи, щом иска. Самият Кенит съсредоточи вниманието си върху храната. Тази малка екскурзия му бе отворила удивителен апетит. Мускулите го боляха; за десерт той си беше определил една дълга почивка, но умората не достигаше до мислите му. Той се чувстваше отлично. Занапред щеше да поднови тези разходки, особено след като Ета добавеше още подплънки към патерицата и чашката на протезата. Освен това трябваше да реши дали да приспособи дървения си крак за катерене — дори и в неприятни моменти Кенит обожаваше да се изкатерва сред въжетата. Там въздухът винаги изглеждаше по-чист, а очакващите го възможности бяха необятни като хоризонта.

— По дрехата ти има кръв. По лодката също имаше кръв.

Упоритите думи на момчето прекъснаха и мислите, и вечерята му.

Кенит въздъхна и остави лъжицата си. Уинтроу все така стоеше загледан в стената, със скованост, която загатваше, че се опитва да сдържи треперенето си.

— Тази кръв не принадлежи на баща ти. Щом държиш да знаеш, тя бе пролята от Са’Адар. — В следващите му думи се прокрадна сарказъм. — Само не ми казвай, че и за него си променил мнението си.

— Убил си го, защото го мразех? — с паникьосано удивление попита Уинтроу.

— Не. Убих го, защото той отказваше да стори онова, което исках от него. На практика той не ми остави избор. Но неговата смърт по нищо не те накърнява. Към теб и баща ти жрецът изпитваше единствено презрение. — Кенит изпразни чашата си и я протегна. Юношата отново наля вино, пак със скованите движения на марионетка.

— А Куцата? — осмели се да попита той.

Кенит стовари чашата върху плота. Виното се разплиска върху бялата покривка.

— Тя е добре. Всички те са добре. Са’Адар бе единственият, когото убих, и то защото се наложи. Спестих ти усилията да го сториш лично. Нима ти изглеждам като човек, който си губи времето с ненужни действия? Точно по тази причина нямам намерение да слушам цупенето на един юнга! Почисти масата, налей ми нова чаша и си върви.

Погледът, с който Кенит придружи тези думи, бе смразявал не един възрастен.

За негова изненада очите на момчето припламнаха в отговор. Уинтроу видимо се овладя. Кенит усети, че е изтласкал момчето отвъд някаква граница. Интересно.

Уинтроу се приближи до масата и отмести храната с мълчалива, свирепа ефективност. Той замени покривката, внимателно наля още вино и заговори. Той се осмели да прояви гнева си гласно.

— Не се опитвай да приписваш делата си на мен. Аз не убивам хората, които ми пречат. Са дарява живот. Всеки негов живот има смисъл и цел. Никой не е способен изцяло да разбере намеренията на бога. Аз трябва да се науча да търпя другите, за да могат те да изпълнят неговото намерение. Аз също съм част от неговите намерения за този свят, но моята роля не е по-важна от нечия друга.

По време на разчистването Кенит се беше облегнал назад, скръстил ръце пред гърдите си. Сега той изсумтя през носа си и отвърна:

— Това е защото не си орисан да станеш крал. — В следващия момент той бе споходен от мисъл, заради която не можа да сдържи усмивката си. — Ето ти нещо за размисъл, жрецо: може би аз съм един от онези, които трябва да се научиш да търпиш, докато те изпълнят предназначението, дадено им от Са.

Когато Уинтроу се навъси още по-дълбоко в отговор на тези думи, Кенит прихна да се смее и поклати глава.

— Ти се отнасяш толкова сериозно към всичко. Хайде, върви. Иди да поговориш с кораба. Ще откриеш, че неговият курс е по-близо до моя, отколкото до твоя. И ми изпрати Ета.

Кенит махна с ръка към вратата и отново се надвеси над храната си. Момчето излезе с бавни стъпки и шумно затвори вратата след себе си. Капитанът поклати глава. Той беше започнал да се привързва към Уинтроу и му позволяваше прекалено много. Ако Опал си беше позволил да му държи подобен тон, още същия ден гърбът му щеше да е нашарен. Кенит сви рамене. Тази му добронамереност винаги оставаше негов недостатък.

Той поклати глава и в мислите си се върна на Ключалковия остров.

 

 

— Защо не си ме събудила? — попита Уинтроу. Неизлетият гняв все още кипеше в него.

— Казах ти — упорито отвърна Вивачия. — Ти спеше дълбоко. Аз не видях нищо лошо в онова, което правеше той. Освен това ти не би могъл да го спреш. Така че не видях смисъл да те будя.

— Той трябва да е дошъл тук, за да отведе Куцата. Тя стоеше тук, когато се унасях. — Жегна го неочаквано подозрение. — Той ли ти заръча да не ме будиш?

— И какво, ако ми е казал? — наскърби се фигурата. — Какво значение има? Решението пак си оставаше мое.

Уинтроу сведе поглед към краката си. Изненадваше го остротата на обидата, която чувстваше.

— По-рано ти би била по-вярна към мен. Би ме събудила, без значение дали го смяташ за разумно. Трябва да си знаела, че аз бих искал да ме събудиш.

Вивачия се извърна и се загледа към морето.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Ти дори започваш да звучиш като него — отчаяно каза Уинтроу.

Неговата тъга я жегна повече от гнева му.

— А какво искаш да кажа? Че съжалявам, задето Кайл Хейвън го няма? Не съжалявам. Аз не познах едничък миг покой, откакто той стана мой капитан. Радвам се, че него вече го няма. Ти също трябва да се радваш, Уинтроу.

Той наистина се радваше. Точно това беше проблемът. Някога тя също би узнала това, ала сега бе толкова запленена от пирата, че обръщаше внимание единствено на неговата позиция.

— Аз трябвам ли ти изобщо? — прямо попита той.

— Какво? — Вивачия смаяно се обърна към него. — Защо ми задаваш подобен въпрос? Естествено, че…

— Защото ми хрумна, че ако си щастлива с Кенит, той може да ме освободи. Бихте могли да ме оставите на сушата, някъде, където ще мога да се върна обратно в манастира и в предишния си живот. Където ще мога да оставя всичко това зад себе си, като нещо, което така или иначе не съм могъл да променя. — Той замълча за момент. — Така ще си се отървала не само от баща ми, но и от мен.

— Звучиш като ревниво дете — отвърна тя.

— Ти не отговори на въпроса ми.

И тя го стори. Разгърна се пред него и той почувства болката й от острите му думи.

Заради сепването си той замълча. Вивачия също мълчеше, загледана към другия кораб. Мариета се поклащаше тъй близо до тях, че лицето на вахтения се различаваше ясно. Соркор никак не бе останал доволен, когато притесненият Бриг бе изпратил човек до другия кораб, за да се осведоми за някакви вести от капитана. Новата, по-близка позиция на другия съд свидетелстваше за Соркоровото намерение повече да не остава неинформиран.

С подновените си думи Вивачия засегна самия проблем.

— Защо ревнуваш, че се интересувам от Кенит? Стига да можеше, ти с радост би се отървал от връзката, която двамата с теб споделяме. С него е обратното — той полага искрени усилия, за да се обвърже с мен. Той ми говори по начин, по който никой друг не е разговарял с мен. Той идва при мен, когато ти изпълняваш задължения, и ми разказва истории. Не просто случки от живота си, а приказки и истории, които е чувал от други хора. И освен това се вслушва в думите ми, допитва се до моето мнение и се интересува от желанията ми. И освен това ми споделя плановете си за своето кралство и за хората, които ще станат негови поданици. Когато аз му предложа нещо, той се вслушва и се радва. Имаш ли представа колко е приятно някой да ти разказва подобни неща и да се вслушва в нещата, които ти казваш?

— Да, имам. — Това му припомни манастира. Уинтроу не изрече това гласно, не му се налагаше.

— Не зная защо отказваш да му дадеш шанс — неочаквано избухна тя. — Аз не мога да кажа, че го познавам така, както познавам теб. Но и двамата с теб сме видели, че той проявява към теб по-голяма привързаност, отколкото баща ти някога е проявявал. Той е загрижен за останалите. Някой път трябва да го помолиш да ти покаже плановете, които е изготвил за Заграба. Той планира да построи наблюдателна кула, която да предупреждава жителите за наближаваща опасност. Освен това възнамерява да пробие кладенци. Той е изготвил планове и за Килнат. Възнамерява да издигне вълнолом, да построи кейове. Ако останалите се вслушаха в него и започнеха да живеят по този начин, нещата за тях биха се подобрили. Той иска да подобри нещата. Освен това той иска да стане твой приятел, Уинтроу. Може би онова, което е сторил с Кайл, е било пресилено, но все пак ти сам го поиска. Кенит можеше да придобие благосклонността на робите, като им предаде баща ти. Неговата мъчителна смърт би се превърнала в зрелище за цяла Заграба, от което капитан Кенит би придобил голям престиж. Сигурна съм, че това ти е ясно. Освен това нищо не му пречеше да поиска откуп, докарвайки целия род Вестрит до просешка тояга. Но той не стори тези неща. Вместо това просто отведе онзи противен човек с дребна душа на място, където той не може да нарани теб или другиго.

Тя уморено си пое дъх. Уинтроу се чувстваше залят от думите й. Той не знаеше, че Кенит таи подобни мечти. Нейните твърдения изглеждаха разумни, ала фактът, че тя се е заела да защитава пирата, пак го наскърбяваше.

— Сега разбирам защо той е станал морски разбойник. За да върши добро.

Корабът се наскърби.

— Аз не казвам, че той е безкористен или че методите му са правилни. Да, той харесва властта и се стреми към още. Но когато се сдобие с нея, той я използва за добро. Той освобождава роби. Или ти би предпочел да не прави нищо и просто да говори за братството между хората? Нима твоят копнеж да се върнеш в манастира не е желание да избягаш от нещата, които не са наред със света?

Уинтроу я погледна смаяно. Миг по-късно тя храбро призна:

— Той ми предложи да пиратствам с него. Знаеш ли това?

Юношата се опита да остане спокоен.

— Не. Но го очаквах.

И все пак в гласа му изникна горчивина…

— Е? С какво това е чак толкова лошо? — оправда се тя. — Ти сам виждаш доброто, което той прави. Зная, че методите му са груби. Той сам ми призна това. Той ме попита дали ще бъда способна да издържа нещата, които ще виждам. Аз му разказах за онази ужасяваща нощ, в която робите се вдигнаха на бунт. Знаеш ли какво ми каза той?

— Няма как да зная. Какво? — Уинтроу се бореше да овладее емоциите си. Тя беше толкова лековерна, толкова наивна. Наистина ли не осъзнаваше как пиратът я използва?

— Че е било като отрязването на крака му. Той страдал дълго, смятайки, че нещата ще се оправят сами. Ти си го накарал да проумее, че ще му се наложи да изтърпи далеч по-голяма болка, преди мъката му да свърши. Той повярвал в теб, ти си се оказал прав. Той ми каза да си спомня всички страдания, които съм изпитвала заедно с робите, а сетне да си припомня, че тези страдания продължават из другите кораби, пренасящи жив товар. Той не върши разбойничество, а хирургическа операция.

Уинтроу я бе изслушвал със стиснати устни. Сега той ги раздадени, за да попита:

— И от този момент нататък той възнамерява да напада само кораби, пренасящи роби?

— И онези, които извличат печалба от робството. Ние не бихме могли да пленим всеки робски кораб, пътуващ между Джамаилия и Калсид. Но ако справедливият гняв на Кенит бъде почувстван от всички, които по един или друг начин поддържат робството, скоро всички ще бъдат принудени да се замислят над делата си. Онези търговци, които са честни, сами ще се обърнат срещу прекупвачите на роби, когато осъзнаят, че всичко е по тяхна вина.

— Не мислиш ли, че сатрапът отново ще изпрати патрулните си кораби? Неговите съдове ще нападат и опустошават пиратските колонии в опит да се отърват от Кенит.

— Възможно е да опита, но аз не вярвам, че той ще успее. Кенит поддържа свята кауза, Уинтроу. Точно ти би трябвало да проумяваш това. Болката и рискът не бива да ни плашат. Ако ние не проявим усилие, кой друг ще го стори?

— Значи си му казала, че ще пиратстваш за него? — невярващо я попита Уинтроу.

— Още не съм — спокойно отвърна фигурата. — Но утре възнамерявам да го сторя.

 

 

Алтеината Търговска роба миришеше на камфор и кедрово дърво — майка й се бе постарала да предпази дрехата от молци.

Самата притежателка на дрехата получи възможност да съчувства на бедните насекоми. В по-малка доза миризмата на кедър би била що-годе поносима, но от камфора определено започваше да й се вие свят.

Тя с изненада установи, че робата все още й става. За последно Алтея я беше обличала преди няколко години.

Тя прекоси стаята и седна пред огледалото си. От него я гледаше женствена девойка. В моменти като този дните, прекарани като юнга на борда на Жътвар, й се струваха като сън. Подир завръщането си у дома тя бе възстановила част от изгубеното тегло. Дори Граг бе изтъкнал, че фигурата й се е закръглила приятно.

Алтея се зае да разресва тъмните си коси, преди да ги подреди в скромна прическа. Тя трябваше да признае, че настъпилата промяна не я дразнеше. Търговската роба имаше семпла кройка, която не подчертаваше фигурата й. Но пък и това беше добре, каза си тя, заета да се оглежда от различни страни. Тази вечер не искаше да бъде видяна като живо украшение, а да създава впечатлението на сериозна и отдадена дъщеря на Търговски род. Тя искаше думите й да бъдат приети сериозно.

Въпреки това тя пренесе капка парфюм върху шията си и леко начерви устни. Гранатовите обици, които Граг неотдавна й беше подарил, се поклащаха на ушите й. Те се връзваха добре с пурпурната роба.

Днес тя бе свършила много работа. Лично бе отишла да заяви желанието си да разговаря пред Съвета. Бе получила отговор, че това щяло да бъде обмислено, защото те не били длъжни да я изслушват. И наистина не бяха. Кефрия, а не Алтея бе Търговката в рода. Въпреки това тя бе решена да говори.

Освен това Алтея бе съставила бележка до Граг, в която му съобщаваше за пленяването на Вивачия, и я беше изпратила по Рейч. Подир това беше отишла сама до дома на Давад Рестарт, както за да му съобщи, така и да го помоли да им услужи с каретата си вечерта. Давад я бе изслушал с ужас, но освен това бе изразил нежелание да повярва на „онзи негодник Трел“. Все пак той я увери, че ако се окаже вярно, семейството й ще може да разчита на подкрепата му. Напълно очаквано, предложената подкрепа се ограничаваше само до морална: при Давад парите и приятелството попадаха в отделни категории.

Подир това Алтея се завърна вкъщи, помогна на Рейч да опече хляба за тази седмица, оправи коловете в кухненската градина и почисти плодовите дръвчета. След цялата тази работа й се наложи да се измие основно.

Ала цялата тази трескава дейност не се оказа достатъчна, за да прогони Брашън Трел от мислите й. Нима животът й не беше достатъчно сложен, та трябваше той да цъфва в Бингтаун? Макар че той нямаше нищо общо с живота й. В ситуация като тази Алтея трябваше да мисли единствено за Вивачия или наближаващото заседание на Търговския съвет. Или за Граг.

Вместо това Брашън изникваше край всяка мисъл, водещ със себе си множество възможности. Проследяването на всяка от тези възможности я караше да се чувства смутена. Тя го прогонваше, само че образите му продължаваха да се завръщат: в тях Брашън седеше на кухненската маса, отпиваше кафе и кимаше в отговор на майчините й думи; Брашън вземаше малкия Силдин на ръце, за да го отнесе обратно в стаята му; Брашън стоеше прав до прозореца на бащиния й кабинет, сякаш стъпил на палуба, загледан в нощния мрак. В отговор тя си припомняше и още един образ: морякът, несъзнателно опипващ джоба си в търсене на късчето киндин, което несъмнено се намираше там. Този човек бе станал жертва на собствените си лоши решения. Тя трябваше да го захвърли.

С бързи крачки Алтея се отправи към входната врата, защото предстоящото събрание бе почти съдбоносно; един от моментите, в които тя не искаше да закъснява. За нейна изненада Малта вече чакаше в преддверието.

Алтея плъзна критичен поглед по нея, но не откри никакви недостатъци. Тя бе очаквала Малта да се яви с претрупан грим и обкичена с бижута, ала тя изглеждаше скромна, почти като самата си леля. Цветята в косата й бяха единственото й украшение.

Дори и в подобен непретенциозен тоалет девойката изглеждаше смайващо. В случая Алтея не можеше да вини младежите, които я ухажваха. Племенничката й наистина растеше. В рамките на изминалите два дни тя бе демонстрирала далеч по-голяма зрялост от очакваното. Жалко, че трябваше да се стигне до подобни обстоятелства, за да почувства тя нужда да ги прояви.

— Изглеждаш много добре, Малта — рече тя.

— Благодаря ти — разсеяно отвърна девойката. Подир това тя се навъси. — Не ми е приятно, че ще пътуваме с Давад Рестарт. Не мисля, че ще изглежда добре.

— Аз също смятам така — отвърна Алтея, изненадана, че Малта се е замисляла за това. Самата тя изпитваше привързаност към Давад; каквато привързаност човек изпитва към чудатия си чичо. По тази причина тя се опитваше да не отдава прекалено внимание на политическите му възгледи. Също като майка си Алтея беше на мнение, че Търговецът Рестарт прекалено дълго е бил приятел на семейството им, за да позволят на подобни различия да застанат между тях. Само дано тяхната близост с него не отслабеше позицията им пред Съвета. Алтея трябваше да изглежда искрена в подкрепата си към семейство Тенира. Би било необратимо унизително, ако тя бъдеше видяна като глупава жена, която приема мнението на мъжа, най-близък до нея. Тя искаше да бъде чута като Алтея Вестрит, а не като девойката, влюбена в Граг Тенира.

— Наистина ли една карета и чифт коне са чак толкова скъпи? Тепърва се задава цял сезон с балове и приеми. Не можем всеки път да се обръщаме към Давад. Помисли си как ще изглежда това пред останалите Търговски семейства — жално продължи Малта.

Алтея свъси вежди.

— Старата ни карета все още е здрава. Ако си склонна да ми помогнеш, двете бихме могли да я почистим и смажем. Тогава ще ни остане само да наемем коне и кочияш. — Тя се приближи до прозореца и надникна. От тази си позиция младата жена се усмихна през рамо. — Или пък самата аз бих могла да застана на капрата. Когато бях на твоите години, Хейкс, тогавашният ни кочияш, понякога ми позволяваше да държа юздите. Татко нямаше нищо против, но майка винаги се дразнеше.

Племенничката й я изгледа хладно.

— Това би било по-унизително от возенето в сандъка на Рестарт.

Алтея въздъхна и отново се обърна към прозореца. Всеки път, когато й се стореше, че е започнала да се сближава с Малта, девойката я отблъскваше.

Майка й и Кефрия се появиха точно когато Давадовата карета спираше пред къщата.

— Да вървим — рече Алтея и веднага бутна входната врата, преди Търговецът да е успял да слезе от колата. — Ако Давад се озове вътре, той ще иска вино и бисквити. А в този случай просто нямаме време за това — додаде тя в отговор на укорителния взор на сестра си.

— Аз също не искам да закъсняваме — призна майка й. Четирите жени излязоха навън. Още преди изненаданият колар да е стъпил изцяло на земята, Алтея вече дърпаше вратата на каретата и подканяше близките си към купето. Давад покорно се притисна към стената, за да им направи място.

Да седне до него се пожертва Алтея. Обонянието й веднага съжали за това, защото неговият мускусен парфюм имаше същия ефект като камфора. Поне пътуването нямаше да трае дълго…

Кефрия, Роника и Малта се настаниха на отсрещната седалка. Давад даде знак на кочияша и каретата потегли. Нейното скърцане говореше за немара, също като мръсотията, натрупала се в шевовете на тапицерията. Алтея се навъси, но не каза нищо. Давад никога не успяваше да мотивира слугите си.

— Само да видите какво съм ви донесъл — оповести Давад. Донесеното се оказа кутийка, обвързана с панделка. Той я отвори лично, за да им покаже съдържанието й: желирани бонбони, от онези, които Алтея бе обожавала като малка. — Зная, че много ги харесвате.

Той сам си взе бонбон и подаде кутията на останалите. Алтея колебливо последва примера му. За момент Кефрия погледна насреща й, докато двете си разменяха кутията. Погледът говореше за привързана търпимост.

Кефрия си взе червен бонбон.

Давад преливаше от доволство.

— Всички вие изглеждате прекрасно! Всички мъже на събранието ще се пръснат да ми завиждат, като видят, че пристигам с такава карета. Ще трябва с бастун да разпъждам младите мъже!

Алтея и Кефрия се усмихнаха в отговор на екстравагантния комплимент, както постъпваха като малки. Малта имаше наскърбен вид, а Роника отбеляза:

— Давад, ти винаги ни ласкаеш. Мислиш ли, че ти вярваме, след всичките тези години? — Тя се навъси и добави. — Алтея, би ли оправила шала на Давад? Възелът се е изместил под ухото му.

Младата жена видя същинската причина за притеснението на Роника: върху скъпата жълта коприна гордо личеше петно от месен сос. Освен това самият шал не се съчетаваше добре с Търговската роба, само че да убедиш Давад в подобно нещо бе немислимо. Затова тя се ограничи да развърже шала и да го пристегне наново по начин, който почти изцяло скриваше петното.

— Благодаря ти — топло каза той и я потупа по ръката. Алтея отвърна на усмивката му и отново се обърна напред. При това тя зърна неодобрителния поглед на Малта и шавна с вежда, апелирайки към разбиране. Самата Алтея ясно можеше да разбере ненавистта й към Давад. Ако самата тя се замислеше над неотдавнашните му постъпки, нейната ненавист също пламваше. Той бе пропаднал до навиците на спекулантите, а после бе изпаднал още по-ниско, като бе започнал да им помага срещу собствените си събратя. Без да обръща внимание на порицанията на останалите Търговци, той защитаваше новодошлите на заседанията на Съвета. Той се бе превърнал в посредник между много от отчаяните Търговски семейства и новодошлите, нетърпеливи да закупуват земи. Носеха се слухове, че се старае да придобие най-изгодни за спекулантите, а не за съгражданите си условия. Трудно й беше да повярва дори и на половината от слуховете, които се носеха за Давад. Алтея бе принудена да приеме, че той не само използваше роби в имението си, а и търгуваше с тях. А най-лошият слух нашепваше, че Давад по някакъв начин е свързан с усилията на спекулантите да закупят Парагон.

Тя крадешком разглеждаше пухкавия човечец, настанен до нея, и размишляваше. В кой ли момент тя щеше да прекрати отношенията си с него? Дали този момент щеше да настъпи тази вечер?

За да се разсее от тези мисли, Алтея се обърна към него.

— Давад, ти неизменно си осведомен за най-забавните клюки, носещи се из града. Каква е най-интересната история, която си чувал днес?

Тя не очакваше нищо повече от леко пикантни неща. В това отношение Давад бе много сдържан.

Той се усмихна в отговор на комплимента й и доволно потупа глава.

— Най-сочният слух, мила, не идва от нашия град, макар че, ако се окаже верен, определено ще има голям ефект върху всички ни. — Той плъзна поглед по останалите, за да се увери, че е привлякъл вниманието им. — Научих това от един от новодошлите. Една от пощенските му птици донесла тези вести от столицата.

Търговецът отново замълча, потропващ с показалец по усмихнатите си устни. Той имаше вида на човек, който не е сигурен, че е готов да сподели знанието си. Очевидно очакваше поощрението им.

Отново Алтея беше тази, която му угоди.

— Слушаме те. Новините от столицата винаги са ни интересували.

— Тъй. — Давад се облегна назад. — Всички вие знаете за случилото се миналата зима. Семейство Купрус… Зная, че един от синовете им те ухажва, Малта, но в случая говоря за политика, а не за романси. Та, семейство Купрус дойде в града от името на Дъждовните Търговци, за да посее неразбирателство между нас и сатрапа. Аз се опитах да ги вразумя, но онова събрание се превърна в същински хаос… Ти беше там, Роника, знаеш за какво говоря. Както и да е. В резултат от това събрание градът изпрати делегация до сатрапа, за да изиска от него да се придържа към условията на първоначалната спогодба. Как са очаквали, че толкова остарели съглашения се отнасят за нашето модерно настояще? Както и да е, делегатите отпътуваха. В столицата те били посрещнати любезно и им било съобщено, че сатрапът ще обмисли оплакванията им. После нищо повече не се чу.

Той отново ги огледа, за да се увери, че те го слушат. Всичко това бяха стари вести, но Алтея си придаваше вид на заинтересувана. Малта се взираше през прозореца.

Сега Давад се приведе напред и снижи глас, сякаш се опасяваше, че кочияшът ще го чуе.

— Всички вие сте чували слуховете, че сатрапът обещал да изпрати вестоносец. Ние очаквахме пристигането му. Е, слухът, който аз чух, е че няма да има пратеник. Вместо това сатрапът, обичащ приключения, решил да дойде лично. Говори се, че той ще пътува инкогнито, само с няколко от съветничките си, но придружен от калсидски стражи. Той се надява да покаже на Бингтаун, че все още ни счита за част от сатрапството. Когато хората осъзнаят на какво се е подложил той, за да предприеме това пътуване, и какво значение отдава на нашата вярност, не виждам как биха могли да откажат да бъдат по-разумни. Кога за последно някой сатрап е посещавал града ни? Не и докато ние сме били живи, нали, Роника? Някои от семействата на новодошлите вече планират приеми, каквито градът ни никога не е виждал. Само какво време да бъдеш прекрасна и млада неомъжена жена, нали, Малта? Не бързай да приемаш ухажора си от Дъждовните земи. Мога да ти уредя покана на бал, където самият сатрап ще присъства!

Думите му предизвикаха очаквания шок. Дори Малта се взираше удивено в него.

— Сатрапът ще дойде тук? — смаяно попита Кефрия.

— Той трябва да си е изгубил ума. — Алтея дори не осъзна, че е изрекла мисълта си гласно. Усети се едва когато Давад се обърна към нея. — Искам да кажа… Да предприеме подобно пътуване импулсивно?

— Точно в този момент той вече плава насам. Тъй се говори. Разбира се, на никого не бива да казвате за това.

Той не очакваше от тях да запазят мълчание, просто по навик завършваше така всеки споделен слух.

И при пристигането им Алтея все още размишляваше над чутото. От унеса я изтръгна раздвижването на Давад, който се приведе над нея, за да отвори заяждащата врата. С помощта на едно негово блъсване и дърпането на слезлия кочияш преградата се отмести. При това Търговецът щеше да изхвърчи като тапа, ако Алтея не беше го сграбчила за робата.

Подпомогнат от кочияша, Давад Рестарт слезе, обърна се и гордо помогна на всяка от гостенките си да напусне купето.

Граг Тенира се навърташе на върха на стълбите пред Търговската зала. Той бе пристегнал робата си в традиционния стил, а под нея надничаха мускулести крака, обути в сандали. По някакъв начин той успяваше да съчетае излъчването на дръзновен моряк и сериозен Търговец. Той наистина беше много красив мъж, Алтея трябваше да признае това.

Начинът, по който младият Тенира се оглеждаше, издаваше, че той очаква идването й. Още призори тя му беше изпратила съобщение за пленяването на Вивачия; неговият отговор бе съдържал очакваната топлота и подкрепа. Той бе готов да застане до нея и дори да стори всичко по силите си, за да й даде възможност да говори пред събранието. Освен това той пишеше, че близките му и Офелия се присъединяват към молитвите за пленения жив кораб.

Улавяйки погледа му, тя се усмихна, а Граг широко се ухили в отговор. Ала лицето му застина, когато забеляза с кого е дошла. Алтея тихо се извини и забърза нагоре по стълбите, за да го пресрещне. По време на формалното им здрависване той промърмори:

— Трябваше да се сетя да ви изпратя кола. Следващия път непременно ще си спомня.

— Не обръщай внимание на Давад. Той е стар приятел на семейството ни. Щеше да се обиди, ако бях отказала да пътувам с него.

— Нищо чудно, че семейство Вестрит се намира в подобно положение. С такива приятели… — сухо отбеляза Граг.

За момент сърцето й изстина. Как можеше той да загатва подобно нещо? Ала следващите му думи й напомниха за сериозността на неговата собствена ситуация и я накараха да омекне.

— Офелия непрекъснато пита за теб. Тя лично нареди на моряците да кипнат вино за възлияние в чест на Са. Искаше да ти предам това. — Младият мъж замълча за миг и се усмихна привързано. — Вече й е омръзнало да стои край данъчния кей. След като ръцете й вече са възстановени, тя е нетърпелива да заплава отново. А всеки път, когато й обещая, че ние ще отплаваме веднага щом имаме възможност, тя ме моли да открия начин ти също да дойдеш с нас. Аз й отвърнах, че се сещам само за един начин.

Той се усмихна насреща й.

— И какъв е той? — полюбопитства Алтея. Нима той възнамеряваше да й предложи да работи на борда на Офелия? При тази мисъл пулсът й се ускори. Тя обожаваше компанията на възрастната матрона.

Граг се изчерви и сведе поглед, ала усмивката му не изчезна.

— Бърза сватба и сватбено пътешествие. Казах й го на шега, разбира се! Помисли си какъв скандал би предизвикало подобно нещо. Очаквах, че и самата Офелия здравата ще ми се накара. Вместо това тя заяви, че идеята била прекрасна. — Той я погледна косо. — Баща ми също смята така. Тя повдигна този въпрос пред него, не аз.

Той замълча и я погледна с очакване, като човек, който е задал въпрос. Ала той не беше отправил питане към нея, не и пряко питане. Дори и ако тя го обичаше до лудост, пак не би приела подобно предложение, докато собственият й жив кораб се намираше в опасност. Нима той не осъзнаваше това? Алтея не можа да скрие объркването от лицето си. А смущението й само се задълбочи, когато тя зърна Брашън Трел в подножието на стълбите. Погледите им се срещнаха. За момент й се стори, че е невъзможно да отклони очи.

Но Граг разтълкува объркването й по различен начин.

— Не очаквах от теб да започнеш да обмисляш това предложение — бързо изрече той, стараещ се да не изглежда наскърбен. — Не тук, не и по това време. И двамата си имаме прекалено много проблеми. Предстоящото събрание може да разреши някои от тях. Искрено се надявам да се окаже така.

— Аз също — отвърна Алтея, само че не успя да вложи особена топлота в гласа си. Прекалено много неща й се въртяха из главата. Брашън я гледаше като пронизан в сърцето. Той носеше същите дрехи, с които го беше видяла за последно: жълтата блуза и тъмните панталони го караха да изглежда като чужденец сред облечените с роби Търговци.

Граг забеляза погледа й.

— Той какво прави тук? — остро попита младият Тенира. Сякаш очакваше от нея да знае отговора. Той хвана ръката й.

— Той ни донесе вестта за Вивачия. — Докато отговаряше, Алтея се обърна към Граг. Тя не искаше Брашън да забележи, че двамата обсъждат него.

Младият мъж се навъси насреща й.

— Ти ли го помоли да дойде тук?

— Не. — Тя леко поклати глава. — Нямам представа защо е тук.

— Това до него Янтар ли е? А тя защо е дошла? И защо двамата са заедно.

Алтея трябваше да погледне.

— Не зная — промълви тя.

Янтар бе облечена в изчистена златнокафява роба, почти същия оттенък като плитките, отпуснати край раменете й. В момента тя стоеше до Брашън и тихо му казваше нещо. Лицето й беше навъсено, но тя не гледаше към Брашън или Алтея. Не, тя се взираше с пламнали очи към Давад Рестарт. Някаква чудата орис бе подредила всички аспекти от живота на Алтея да се сблъскат тази вечер. Давад Рестарт стоеше загледан в Граг Тенира. В следващия момент тлъстичкият Търговец забърза към тях.

Давад вече пуфтеше по стълбите, но Роника Вестрит смогна да го изпревари и първа да достигне Алтея. Кефрия и Малта не изоставаха. Роника и Граг си размениха поздрави, подир което възрастната жена го погледна в очите.

— Дъщеря ми Алтея е свободна да седне с теб, Граг. Зная, че двамата имате да обсъждате сериозни неща.

Граг се поклони ниско.

— Роника Вестрит, вашата проява на доверие към моето семейство ви прави чест. Имате думата ми, че ние ще се покажем достойни за нея.

— Аз също ти благодаря — отвърна Алтея на майка си. Определено трябваше да признае разсъдливостта й. Сега тя спокойно можеше да хване Граг за ръката и да го въведе в залата, преди Давад да се е търкулнал до тях. Поне този сблъсък бе избегнат.

Алтея стори точно това, повеждайки Граг почти с привързаност. Тя се постара да не мисли как изглежда това пред очите на Брашън.

В залата тя последва Граг. Пътьом забеляза насочените към тях погледи: нейното настаняване край семейството му публично изразяваше ухажването им. За момент й се прииска да се отдръпне от него и да се върне при близките си, само че подобен ход би накарал да изглежда, че между двама им е изникнало някакво внезапно неразбирателство. Затова тя се усмихна и позволи на Граг да я настани между майка си и сестра си. Майка му имаше посивяла коса и излъчваше Търговска солидност. Сестра му й се усмихна съзаклятнически. Те тихо се поздравиха. Край тях залата започваше да се изпълва с хора и техните тихи разговори.

Майката и сестрата на Граг изразиха мъката си по повод залавянето на Вивачия, само че Алтея можеше единствено да кима в отговор, изнервена. Тя се молеше Съветът да й позволи да говори. Многократно подреждаше мислите си. По някакъв начин трябваше да накара останалите Търговци да разберат, че спасяването на Вивачия касае цял Бингтаун, а не само Вестритови.

Глъчката, предшестваща началото на събранието, сякаш нямаше край. Неколцина се приближиха до пейката, заета от семейство Тенира, за да ги поздравят. Алтея си наложи усмихнато изражение. Изглежда тези хора очакваха, че тя и Граг ще се кикотят покрай влюбването си, вместо да се отнасят сериозно към проблемите си. Нейното раздразнение поспадна, когато Нария Тенира й смигна и съвсем тихо промълви:

— Хубаво е, че си тук. Те ще се отнасят по-сериозно към всички ни, ако е видно, че се подкрепяме.

А сестрата на Граг леко стисна ръката на Алтея. Последната се почувства трогната от загрижеността им, но и малко смутена. Тя не бе сигурна, че е готова да бъде включена в семейството им толкова бързо.

Разговорите затихнаха, когато съветниците се изкачиха на подиума. Всеки от тях носеше бяла роба, с което показваше, че за продължителността на това заседание общото благо на града има предимство пред родовите отношения. Неколцина пазители на реда в черни роби заеха места край стените. Понякога събранията на Търговците ставаха прекалено оживени; тези доброволци отговаряха за спазването на добрия тон.

Алтея разглеждаше членовете на Съвета, докато те заемаха местата си около масата на подиума. Тя изпита срам, че можеше да назове толкова малко от тях. Баща й щеше да знае кои от тях са негови съперници и кои го поддържат. Самата тя не можеше да се похвали с подобен опит.

Звънна камбанката, указваща началото на срещата. Гласовете утихнаха. Алтея прошепна бърза молитва към Са.

Молитвата й спокойно можеше да се окаже и по-продължителна. В дълга встъпителна реч председателят на Съвета заяви, че тази вечер имало няколко теми за обсъждане, затова по-простите от тях щели да бъдат разгледани първи. Алтея въпросително повдигна вежда към Граг; тя смяташе, че това събрание е свикано специално по молба на семейство Тенира. Той се навъси в отговор и леко сви рамене.

Наложи им се да изслушат разгорещения спор между две Търговски семейства, оспорващи си правото над поточе разделящо земите им. Единият имаше да пои добитък, другият възнамеряваше да отклони водата, за да напоява земите си. Спорът бе продължителен, разрешен от очевидното решение на Съвета, че двете страни трябва да си поделят водата. На група от три неутрални лица бе възложено да помага в намирането на компромисно решение.

Веднага щом двамата спорещи се поклониха един към друг и отново заеха местата си, Алтея се размърда в очакване.

Ала я очакваше единствено разочарование. Следващият спор не бе разрешен толкова лесно. Бикът на един Търговец бе оплодил стадото на негов съсед. И двамата сочеха себе си за засегнатата страна. Единият искаше да му се заплати за добитите теленца, другият възразяваше, че възнамерявал да закупи услугите на друг бик и нямал намерение да плаща за телета, които не отговаряли на очакванията му. Единият твърдеше, че слугата на съседа му отслабил оградата, а вторият настояваше, че собственикът на бика не проявявал достатъчно грижи да пази животното си.

Съветниците се затрудниха във вземането на решение; наложи им се да се оттеглят. По време на тази почивка събраните започнаха да шават неспокойно или да разговарят помежду си. При повторната си поява членовете на Съвета заявиха, че телетата трябва да бъдат продадени веднага щом станат достатъчно големи, а двамата стопани да си поделят приходите от тази продажба. Разходите по възстановяването на оградата се поемаха от собственика на бика. Това не удовлетворяваше нито една от страните, ала решенията на Съвета бяха окончателни. В отговор и двата Търговски рода напуснаха разгневени. За отвращение на Алтея още няколко семейства последваха примера им. Тя се бе надявала, че ще може да се обърне към самите присъстващи, а не само към съветниците.

Председателят погледна плочка пред себе си.

— Родът Тенира поиска време да се обърне към съвета, за да оспори тарифите на сатрапа, изисквани от живия кораб Офелия, и нейното задържане заради неизплащането.

Едновременно с изричането на последната дума един от присъстващите се надигна, за да се обърне към Съвета. Това беше Търговецът Дау, който изстреля на един дъх, очевидно подготвен:

— Този проблем не е подходящ за излагане пред Съвета на Търговците. Неразбирателствата на Търговеца Тенира са свързани с данъчната служба на сатрапа, а не с друг Търговец. Той трябва да се обърне към съответните служители и да остави Съвета да използва ценното си време за проблеми, които засягат всички ни.

Със свито сърце Алтея видя, че Давад Рестарт е седнал досами Дау и важно кима на думите му.

Томи Тенира се изправи на свой ред. Раменете на възрастния капитан издуваха робата му. Той бе стиснал юмруци; видно бе усилието му да сдържа раздразнението си.

— Откога Съветът на Търговците се е превърнал в бавачка, успокояваща разревани деца? Какво е Съветът, ако не гласът на нашия град? Проблемът, който представям днес, не засяга данъчната служба и мен, а несправедливия данък, който са принудени да плащат всички корабопритежатели. Някогашното споразумение със сатрапа му дава правото да прибира петдесет процента от нашите печалби. Колкото и да е възмутително това, нашите предци са дали съгласието си за тази спогодба, така че аз също се придържам към нея. Ала никъде в тази харта не се споменават тарифите, които сатрапът събира понастоящем. В никой документ не се казва, че ние сме длъжни да търпим крадливи калсидски разбойници във водите на пристанищата си.

Гласът на Томи Тенира бе започнал да трепери от гняв. Той замълча, за да се успокои.

Давад Рестарт се изправи на крака. На Алтея й призля.

— Дълбокоуважаеми съветници, всички джамаилски прекупвачи плащат такси на сатрапа. Защо с нас да е различно? Нима той не е нашият добър и справедлив владетел? Нима ние не му дължим подкрепа, задето поддържа властта, която защитава всички ни? Събраното от тези налози поддържа столицата и освен това заплаща труда на онези, които пазят водите ни от пирати. Качествата, които Томи Тенира не харесва у калсидците, ги правят отлични защитници против разбойници. Ако той не иска да се възползва от техните услуги, нищо не му пречи да…

— Калсидските патрулни кораби по нищо не се отличават от пирати! Те спират честни кораби, за да ги принудят да откупят правото да продължат пътя си. Всички присъстващи знаят как Офелия пострада, докато се бранеше от подобно нападение. Нашите кораби никога не са допускали чужденци на борда си. Нима искате да кажете, че трябва да започнем да го допускаме? Налозите започнаха просто, с разумни искания. Сега тяхното пресмятане е тъй сложно, че ние трябва да приемем на сляпо думата на специално нает чиновник. Тези такси имат една-единствена цел: да не ни позволят да търгуваме извън град Джамаилия. Тамошните благородници ограбват нашите приходи, за да ни привържат по-стегнато към кесиите си. Всеки, който неотдавна е спускал котва в столицата, сам може да потвърди, че нищо от налозите ни не отива за поддръжката на града. Съмнявам се, че за последните три години тамошното пристанище е видяло каквито и да било грижи.

Одобрително мърморене, примесено със смях, последва последните му думи.

— Последния път моят юнга едва не пропадна между дъските — провикна се някой.

Дау бързо се надигна отново, за да се възползва от настъпилото утихване.

— Почитаемо събрание, аз предлагам съветниците да се оттеглят, за да преценят дали трябва да изслушват този въпрос. — Той се огледа. — Вечерта преминава в нощ. Може би трябва да пренесем този проблем за някое от следващите заседания.

— Вярвам, че настоящият въпрос попада под юрисдикцията на Съвета — отвърна председателят, ала други двама от намиращите се на подиума изразиха несъгласието си. Това наложи повторното оттегляне на съветниците.

Този път залата бе по-нетърпелива и далеч не толкова дружелюбна. Присъстващите започнаха да стават. Търговецът Ларфа, собственик на живия кораб Обаятелни, се приближи до капитан Тенира и без да снижава гласа си заяви:

— Можеш да разчиташ на мен, Томи. Аз и синовете ми те подкрепяме. Стига да кажеш, още сега отиваме и освобождаваме кораба ти от проклетите чиновници.

Двама високи младежи зад него потвърдиха с кимване думите на баща си.

— И няма да сте сами — каза друг мъж, когото Алтея не познаваше. Той също бе придружен от синовете си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — тихо отвърна Томи Тенира. — Иска ми се това да бъде въстание на целия град срещу несправедливостта, а не само на семейство Тенира.

В този момент сред залата се разнесоха крясъци. Алтея се надигна и изви врат. Тя не можеше да види много, защото на пътя на погледа й стояха хора, но можа да забележи, че епицентърът на крясъците се намира близо до мястото, където седяха Дау и Рестарт.

— Лъжец! — обвини нечий глас. — Ти много добре знаеш, че е така. Без твоето съдействие проклетите натрапници никога не биха се окопали по подобен начин.

Друг глас се оправдаваше. Пазителите на реда вече се отправяха към мястото на спора.

Алтея впи нокти в дланите си. Напрежението беше на път да прелее в насилие.

— Никой няма полза от това! — горчиво възкликна тя. По стечение на обстоятелствата гласът й се разнесе в едно утихване. Погледите се обърнаха към нея. Дори Граг и Томи Тенира я погледнаха удивено. Тя си пое дъх. Ако останеше да изчаква, имаше вероятност Съветът да се разпусне. Щеше да е изгубила време. Това може би беше единственият й шанс да говори.

— Погледнете ни! Седнали сме да спорим като деца, един Търговец срещу друг. Кой би спечелил от подобен спор? Трябва да открием единство. Трябва да обсъдим проблема, който засяга всички ни. В какво се превръща Бингтаун? Нима ще превием глави пред прищевките на сатрапа и ще приемем ограниченията и налозите му, колкото и несправедливи да стават те? Нима сме готови да търпим наемници край своя бряг? Нима ще им плащаме, за да могат те да спират корабите ни и да ги ограбват още преди да са достигнали пристанище? Защо?

Всички погледи в залата бяха обърнати към нея. Някои се връщаха по местата си, склонни да я изслушат. Тя погледна към седналия Граг. Той леко й кимна. Тя почувства как майка му хваща ръката й. Алтея я стисна за момент и я пусна.

— Преди две години баща ми ми каза, че ще се стигне до това. Аз далеч не притежавам неговата мъдрост, но не ще се поколебая да я повторя. Ще настъпи момент, когато нашият град ще трябва да вземе нещата в свои ръце и да определи бъдещето си. Това ми каза той. Мисля, че това време е настъпило.

Тя огледа присъстващите. Кефрия бе притиснала длан над устата си и ужасено се взираше в нея. Давадовото лице бе почервеняло като брадичката на пуяк. Някои жени бяха придобили възмутен вид, че една представителка на техния пол си позволяваше да се изказва по подобен начин. Ала имаше и Търговци, които кимаха или сериозно се бяха замислили над думите й.

Алтея отново си пое дъх.

— Прекалено много са нещата, които повече не можем да търпим. Новодошлите заграбват земите ни наготово. Те не се интересуват от саможертвите, до които сме прибягвали ние и поколенията наши предци. Те не се интересуват от нашата ненарушима връзка с Дъждовните Търговци. Не, те се присмиват на законите ни и без да се смущават довеждат роби на нашата земя. А сатрапът вече не се задоволява с половината от печалбите ни. Той възнамерява да заграби всичко, което ние сме придобили на цената на кръвта си, и да го продаде срещу шепа монети на новите си приятели — спекуланти или калсидски разбойници!

— Това е подстрекателство към бунт! — извика глас от задните редици.

Нещо в нея потръпна. Не отричай, а потвърди, каза си тя.

— Точно така — спокойно потвърди Алтея.

Дори самата тя не очакваше рева, който породиха тези й думи. С периферното си зрение тя забеляза, че пазителите на реда се отправят към нея. Освен това тя осъзна, че те се затрудняват да я достигнат. Някои от присъстващите отказваха да им направят път. Крака и пейки се озоваваха на пътя им. Но дори и сред тези условия скоро те щяха да я достигнат и да я изведат. Тя разполагаше само със секунди.

— Корабът на баща ми! — Гласът й отекна звънко над шумотевицата; залата се поусмири. — Корабът, живият кораб Вивачия, е бил пленен от пирати. Зная, че някои от вас са чули подобен слух. Тази вечер аз се изправям пред вас, за да потвърдя, че това е истина. Немислимото се случи. Пирати са завладели наш жив кораб. Смятате ли, че калсидските наемници на сатрапа ще ми помогнат да си върна семейния съд? Ако по някаква случайност корабът попадне в техните ръце, очаквате ли, че те ще почетат собствеността ни? Не, Вивачия ще бъде отведена в столицата, като плячка, и ще бъде държана там. Достатъчно е само да спомена Дъждовната река, за да си направите заключенията за последиците от това залавяне. Нуждая се от помощта ви. Умолявам ви, подкрепете ме. Нужни са ми пари и кораб, за да си върна онова, което ми се полага по право.

Тя не бе възнамерявала да приключва по този начин. Майка й я гледаше смаяно; мислите й недвусмислено се четяха по лицето й. Току-що Алтея бе обявила кораба за свой. Тя бе възнамерявала да говори от името на семейството си, ала сърцето й самичко бе избрало тези думи.

— Вестритови сами си навлякоха това на главите! — кресна някой. — Те позволиха начело на семейния им кораб да стои чужденец! Тя много хубаво говори, обаче видяхте ли заедно с кого пристигна? С Давад Рестарт. На всички ни, господа, са известни възгледите му. Тя също се труди в интерес на спекулантите. Ако се изправим срещу сатрапа, няма как да очакваме той да бъде честен с нас. Трябва да преговаряме с него, не да заставаме насреща му.

Някои от присъстващите кимаха одобрително.

— Защо проклетите калсидски патрули не отиват да спасят Вивачия? Нали това е целта на новите налози, защита срещу пиратите? Защо наемниците не отплават и не ни покажат за какво отиват парите ни?

— Тя хубаво говори срещу калсидците, ама собствената й сестра е омъжена за един от тях! — озъби се друг.

— Никой не си избира произхода. Кайл Хейвън е добър капитан! — защити го някой.

— Ефрън Вестрит сам остави кораба си на този чужденец — отбеляза глас. — А чужденецът не е успял да го задържи. Този проблем засяга Вестритови, а не целия град. Нека сами си откупят кораба.

Алтея се надигна на пръсти, за да види изреклия последните думи.

— Търговецът Фро — просъска Граг. — Той никога не е подкрепил нищо през живота си. Толкова е стиснат, че монетите му са вдлъбнати в средата.

Сякаш чул думите му, Фро продължи:

— Аз лично няма да й дам и едно медно късче. Вестритови посрамиха кораба си, Са им го отне. Чух, че корабът бил използван за пренос на роби… всеки що-годе сносен жив кораб би предпочел да разбойничества!

— Не говориш сериозно! — кипна Алтея. — И не можеш да загърбиш станалото просто така. На борда на този кораб се намира племенникът ми. Каквото и да казваш за баща му, момчето е част от Търговски род. А корабът…

Граг успя да препречи пътя на единия пазител на реда, достигнал до редицата им, ала другият сграбчи Алтея за ръката.

— Излизайте! — сурово каза той. — В момента Съветът е в почивка. Никой няма право да се изказва. А вие дори не сте получили разрешение да се обръщате към събранието. Тя не се ползва с гласа на семейство Вестрит! — повиши глас мъжът, защото неколцина шумно изразяваха неодобрението си. — В името на реда тази жена трябва да напусне залата.

Това беше искрата. С трясък една пейка се преобърна.

— Спрете! — ужасено извика Алтея. По някакво чудо останалите я послушаха. — Спрете — по-тихо повтори тя и леко докосна Граг. Той отпусна пазителя, когото държеше. — Не съм дошла тук, за да създавам проблеми. Явих се пред вас, за да поискам помощ. Сторих го. Освен това дойдох, за да подкрепя рода Тенира. Несправедливо е Офелия да бъде задържана. Данъчните нямат право да не й позволяват да разтоварва.

С по-тих глас тя добави:

— Ако някой от вас иска да помогне на семейство Вестрит, знаете къде се намира домът ни. Ще бъдете приветствани и ще чуете пълната история. Но аз няма да допусна да бъда сочена като причина за сбиване в Залата на Търговците. Затова ще напусна, както се иска от мен. — Към Граг тя промълви — Недей да идваш с мен. Остани тук, в случай че Съветът все пак реши да ви изслуша. Аз ще чакам отвън.

Сама, повдигнала глава, тя закрачи сред тълпата. Тя знаеше, че тази вечер не може да стори нищо повече. Имаше и други на същото мнение. Семействата, довели със себе си деца, сега ги извеждаха навън, очевидно загрижени за безопасността им. Из цялата зала цареше суматоха. Търговците се бяха скупчили на малки групички, някои от които разговаряха тихо, а други жестикулираха оживено. Алтея подмина всички. Един бърз поглед й показа, че нейните близки бяха останали. Това беше добре. Може би те щяха да получат възможност да отправят официална молба за съдействие в спасяването на Вивачия.

Навън лятната нощ изглеждаше измамно спокойна. Най-ярките звезди започваха да проблясват в небето. Зад нея залата шумеше като кошер. Някои семейства си тръгваха пеша, други се качваха в каретите си.

Алтея неволно се огледа за Брашън, но не видя нито него, нито Янтар. Неохотно, тя се отправи към каретата на Давад. Възнамеряваше да седне в купето и да изчака развоя на срещата.

Неговата кола се намираше почти в самия край на редицата карети. При доближаването си Алтея се закова ужасено.

Кочияшът беше изчезнал. Конете, обичайно спокойни, сега пръхтяха нервно и удряха крак в земята. По вратата на каретата се стичаше кръв, гъста и черна в сумрака. Заклано прасе се подаваше през прозореца. С неговата кръв някой бе написал думата „шпионин“ върху герба на Рестарт.

Започваше да й се повдига.

Новият прилив на излизащи от залата показа, че заседанието е било закрито. Някои от напускащите Търговци разговаряха с шумни, гневни гласове. Други шептяха и подозрително се оглеждаха.

Роника първа достигна Алтея.

— Съветът разпусна заседанието. Ще има среща при затворени врати, за да… — Тя замълча, забелязвайки прасето. — В името на Са — възкликна възрастната жена. — Клетият Давад. Как са могли да сторят това?

Тя се огледа, сякаш очакваше да зърне извършителите.

Отнякъде изникна Граг. Той също хвърли ужасѐн поглед към каретата, сетне хвана Алтея за ръката.

— Ела — тихо каза той. — Ще се погрижа да отведа теб и близките ти до дома ви. Недей да се забъркваш в това.

— Наистина не бих искала да имам нищо общо — мрачно се съгласи тя. — Същото се отнася и за Търговеца Рестарт. Аз няма да го изоставя, Граг. Не мога.

— Алтея, помисли! Това не е нечия импулсивна приумица. Някой е планирал това. Прасето е било донесено тук, с тази цел, още преди заседанието. Това е сериозно предупреждение, заплаха. — И той я задърпа за ръката.

Младата жена рязко се извърна към него.

— Точно по тази причина не мога да оставя Давад да се изправи срещу това сам. Граг, той е стар човек, без близки. Ако и приятелите му го изоставят, той ще остане сам.

— А може би той заслужава да остане сам! — Макар и раздразнен, Граг продължи да говори тихо. Той хвърли бърз поглед към зяпачите, започнали да се струпват около тях. Беше видно, че му се иска да се махне колкото се може по-бързо. — Как можеш да приемаш възгледите му, Алтея? Как можеш да допускаш той да въвлича семейството ти в това?

— Аз не поддържам възгледите му. Приемам го такъв, какъвто е. Той е стар глупак, но ми е бил като чичо откакто се помня. Каквото и да е сторил, той не заслужава това.

Тя забеляза, че Давад се приближава към каретата си. Търговецът Дау крачеше редом с него, двамата бяха хванати под ръка.

Дау беше този, който първи видя прасето. Той буквално зина; миг по-късно освободи ръката си и мълчаливо се отдалечи. Алтея тайничко се надяваше, че от прозореца на неговата карета също наднича прасе.

— Какво е това? Защо? Кой е сторил това? Къде е кочияшът? Да не би страхливецът да е избягал? И погледнете кожата, тя е напълно съсипана!

Давад започна да размахва ръце като подплашено пиле. Той се приближи до каретата, взря се в прасето и отстъпи. И смаяно огледа събралите се. Някой от стоящите по-назад гръмна да се смее. Останалите просто се взираха, безизразно. Те просто го наблюдаваха, за да видят реакцията му.

От своя страна Алтея разглеждаше лицата им. Те й се струваха непознати, по-чужди и от спекулантите, пристигнали от Джамаилия. Това вече не беше нейният Бингтаун.

— Моля те, Граг — прошепна Алтея. — Аз ще се прибера с него. Ще вземеш ли останалите от семейството ми? Не мисля, че Малта трябва да изтърпява подобно нещо.

— А пък аз не мисля, че който и да било от нас трябва да има нещо общо с това — натърти Граг. Само че той беше прекалено възпитан, за да откаже.

Алтея не чу с какво се обръща той към майка й и Кефрия, за да ги убеди да се оттеглят така тихо. Във всеки случай Малта бе придобила възторжен вид от факта, че ще се прибере с по-хубава карета.

Алтея хвана Давад за ръката.

— Успокой се — тихо му каза тя. — Не им позволявай да видят, че си притеснен.

Без да обръща внимание на кръвта, тя рязко отвори вратата. Упоритият труп остана вклинен в прозореца. Прасето беше дребно, недоносче; личеше, че отправилият предупреждението не е възнамерявал да жертва качествена стока.

Това не бе попречило на животното да изпразни червата си по време на предсмъртната агония: отварянето на вратата донесе миризмата на свински тор.

Алтея си напомни, че подобни условия не са нещо непознато за нея; по време на лова и одирането тя бе видяла далеч повече кръв, за да се смути. Тя смело сграбчи задните крака на прасенцето, едно остро дръпване го освободи от рамката на прозореца и му позволи да се строполи на земята.

Младата жена погледна към Давад, който смаяно се взираше в нея. Кръв и фекалии бяха изцапали робата й; Алтея не обърна внимание.

— Ще можеш ли да се качиш на капрата? — попита го тя.

Търговецът безмълвно поклати глава.

— В такъв случай ще трябва да се возиш в купето. Другата седалка е почти чиста. Вземи кърпичката ми, парфюмирана е.

Със същото мълчание Давад прие кърпичката и тромаво се покатери вътре, сумтящ. Алтея блъсна вратата подире му. Без да обръща внимание на събраните, тя се приближи до конете, за да ги успокои с няколко увещаващи милвания, подир което се настани на мястото на кочияша.

От години тя не бе вземала в ръцете си юзди; освен това никога не бе направлявала чужди коне. Въпреки това тя освободи спирачката и плесна с юздите. Конете неуверено пристъпиха напред.

— Хем моряк, хем кочияш. Хубаво момиче си е намерил Граг, я колко пари ще спестят от слуги! — провикна се някой в тълпата. Друг се засмя одобрително.

Алтея гледаше право пред себе си, повдигнала брадичка. Тя повторно плесна с юздите, за да подкара конете в тръс. Надяваше се, че те знаят пътя за дома.

Самата тя вече не беше сигурна, че притежава дом.