Робин Хоб
Безумният кораб (31) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и девета
Близо до брега

Броят на придружаващите ги кораби се беше увеличил: обстоятелство, за чието уреждане Серила определено би желала да узнае повече. Колко ли дълго е била планирана тази експедиция? Дали някой в Джамаилия знаеше за този огромен ескорт, който да придружи пристигането му в Бингтаун? Тя бе почти уверена, че сатрапът ще бъде пожертван, за да могат калсидските кораби да придобият оправдание за нападението си над града.

Това си подозрение тя пазеше ревниво, като късче злато. Споделянето на подобна информация представляваше най-бързият път към доверието на Търговците.

Единствената си вярност Серила чувстваше към това удивително място, на чието изучаване тя бе посветила години. Тя можеше да усети близостта му: достатъчно беше да повдигне очи към хоризонта, за да различи слабото сияние на нощния пазар — шепа звезди, слезли от небето. Някъде около развиделяване те щяха да пристигнат.

Един от моряците се приближи до нея.

— Сатрап те вика. Иска излезе.

Той произнасяше отделните срички необичайно отривисто — изговор, останал от майчиния му език.

— Той не бива да напуска каютата си, здравето му все още е прекалено нестабилно. Сега ще отида при него.

Тя не би си направила труда да се отзовава, ако не се боеше, че калсидският капитан може да научи. А силата й още не бе укрепнала достатъчно, за да се изправи срещу него.

След завръщането си при сатрапа тя на два пъти се бе сблъсквала с капитана — и двете срещи я бяха изпълвали с ужас. Тя още се срамуваше от себе си, особено от първата си проява: тя се натъкна на него при един завой в коридора и едва сдържа писъка си, а мъжът се изсмя открито.

Струваше й се непонятно, че неин себеподобен я изпълва с такъв ужас. Понякога, в моментите, когато тя оставаше сама, Серила се опитваше да събуди у себе си ярост или ненавист към него. Усилия, които до този момент се оказваха напразни — към капитана тя изпитваше единствено ужас, нищо друго.

Самата мисъл за него я накара да забърза крачка.

Без да обръща внимание на калсидеца, застанал на пост край вратата, тя влезе в салона. Нейните грижи бяха направили мястото неузнаваемо: нямаше и следа от предишната нечистотия. Атмосферата на задушлив дим бе изчезнала, заменена от морска свежест (дори и в момента прозорецът оставаше отворен).

Слугите бяха подредили масата за вечеря. Светлината на свещника падаше върху чиния нарязано месо, плодов пудинг и няколко филии безквасен хляб. Всичко това я очакваше в компанията на бутилка вино и бокал. Непретенциозна храна, приготвена според нейните изисквания.

Жената нямаше никакво намерение да рискува: болестта, връхлетяла свитата на сатрапа, не бе засегнала капитана и неговия екипаж. Тя отхвърляше вероятността от отрова, защото подобно убийство не би донесло полза никому. Не, по-скоро ставаше дума за развалена храна — най-вероятно вината се криеше сред някой от деликатесите, които сатрапът бе взел със себе си. Сигурно маринованите яйца и ядки, а може би свинското руло…

Един по-малък поднос съдържаше вечерята на сатрапа. Тя се състоеше от попара (обикновена, с гореща вода) и зеленчуково пюре (лук и ряпа). За десерт имаше вероятност велеславният да получи чашка разредено вино. И може би малко месо, ако тя се проявеше като щедра.

Преди два дни тя бе престанала да му дава лекарства, предизвикващи повръщане — така сатрапът щеше да пристигне поукрепнал. Поне щеше да умре сравнително здрав.

Удовлетворена, тя се настани на масата и започна да насипва месо в чинията си. Откъм леглото сатрапът се размърда.

— Серила? — промълви той. — Тук ли си, Серила?

Той не можеше да я види, защото завесите на балдахина бяха спуснати. А дори простото надигане, за да ги отмести, би му коствало значимо усилие.

Жената се колебаеше да отговори, но в крайна сметка тя реши да прояви снизходителност.

— Тук съм, господарю. Приготвям ти вечеря.

— Хубаво… — изрече сатрапът и утихна.

Тя не бързаше да се храни: Косго вече си беше научил урока и проявяваше търпение. Той бе принуден да се осланя единствено на нея. Съветничката беше забранила на слугите да влизат в каютата, като единственото изключение представляваше денят за почистване, макар че дори и той протичаше под нейното наблюдение. Други посетители тя не допускаше в салона, изтъквайки деликатното здраве на сатрапа. Не беше трудно да подхрани страховете му от болестта до степен, която да го накара да одобри и подкрепи тази й изолация. Та нали той сам бе видял как почти цялата му свита погива от болестта.

Многобройните починали бяха смущавали и самата Серила. Тя бе уверена, че нея болестта не я заплашва, но не се бе поколебала да внуши на сатрапа, че тайнственият мор продължава да вилнее на борда.

Да, лесно беше. Колкото повече тя ограничаваше храната му и го поеше с маков сироп, толкова по-послушен ставаше Косго. В това си състояние той автоматично приемаше нейните внушения за истина. В началото, когато той бе я призовал обратно при себе си, оставащите сановници и слуги бяха прекалено болни, за да го посещават, камо ли да се грижат за него. А подир оздравяването си те се натъкнаха на забрана да безпокоят своя господар. Така Серила получаваше целия салон за себе си — с изключение на леглото, заето от сатрапа. Но това беше незначителен компромис.

След като се нахрани и с наслада изпи чаша вино, тя пренесе подноса на сатрапа до леглото му и отметна завесата. Изникналото тяло я накара да се усъмни за момент: дали не беше отишла прекалено далеч в поддържането на слабостта му? Кожата на владетеля бе нездраво бледа, лицето му представляваше задушаван с кожа череп. Костеливите ръце, отпуснати върху кувертюрата, потрепваха в немощни спазми. Виж, за последното тя нямаше вина — годините на разнообразни наркотици отдавна бяха отнели стабилността на ръцете му. Но слабостта имаше приноса за превръщането им в чисти кокали. В крачката на паяк.

Жената внимателно приседна на ръба на кревата и придърпа масичката с подноса.

— Изглеждаш много по-добре — каза тя и усмихнато го погали по челото. — Какво ще кажеш за малко храна?

— Да, моля — отвърна Косго и й се усмихна привързано. Той бе убеден, че Серила е единствената, която не го е изоставила; единствената, на която може да разчита.

Тя едва не потръпна заради противния дъх, който се носеше от устата му. Вчера сатрапът се бе оплакал, че някои от зъбите му се клатели. Може би без редовните повръщания той щеше да възвърне силите си. А може би не. Достатъчно беше да остане жив до достигането на сушата, докато тя получеше възможност да се срещне с Търговците. Във въпросното време Косго не биваше да изглежда прекалено здрав, защото това би се оказало в противоречие с нейните думи. Поне ако той изтърсеше нещо необмислено, тя можеше да го отнесе към бълнуване.

Част от храната потече по брадичката му. Жената пъхна ръка под тила му и му помогна да приседне.

— Нали е много вкусно? — говореше тя, докато напълваше поредната лъжица. — Утре ще пристигнем в Бингтаун. Не е ли прекрасно?

 

 

Роника Вестрит не помнеше кога за последно огромната камбана бе оповестявала спешно събрание, още по-малко толкова рано сутрин. Роника и останалите от семейството й се бяха отправили пеш, но по пътя бяха настигнати от каретата на семейство Шайев, което обстоятелство ускори пристигането им.

Призованите се трупаха пред Търговската зала и оживено разговаряха помежду си. Кой беше ударил камбаната? И по каква причина? Някои от Търговците дори не бяха намерили време да се преоблекат, а просто се бяха наметнали с плащовете си. При други се виждаше, че изобщо не са си лягали — това личеше в зачервените им очи и във вечерните им дрехи.

Но всички тези хора се бяха отзовали веднага на настойчивия повик на камбаната. Много от тях бяха донесли оръжия. Децата се притискаха към родителите си, момченцата полагаха усилия да изглеждат храбри и да не допуснат сълзите на уплах.

Тази разнообразна тълпа определено изглеждаше не на място край украсената с цветно величие зала. Украсата за предстоящия бал придобиваше подигравателен вид в настоящата обстановка на тревога.

— Пак е избухнала Червената чума — заяви някой от края на тълпата. — Само това ще да е.

Роника чу как слухът се разпространява с плашеща бързина; само след мигове мълвенето на събраните започна да придобива нотки на паника. Край на това сложи Търговецът Ларфа, който изтича на стълбите пред залата и призова за тишина. Той беше собственик на живия кораб Обаятелни, човек, чиято сдържаност бе пословична. Но тази сутрин страните му бяха зачервени от вълнение, а косата му бе разрошена.

— Аз ударих камбаната! — оповести той. — Изслушайте ме, защото няма време да водим формално събрание. Вече съобщих на всички живи кораби в пристанището, за да могат те да ги пресрещнат… Заплашва ни нашествие! Калсидски бойни галери. Синът ми ги видял призори и дойде да ме събуди. Аз го изпратих при западната стена, за да предаде на живите кораби. Не зная колко са галерите, но са поне десет. Става дума за нещо сериозно.

— Сигурен ли си?

— Колко са?

— Колко живи кораба поеха да ги пресрещнат? Те ще успеят ли да ги удържат?

Под този залп от въпроси Търговецът повдигна ръце, свити в пестници.

— Не зная. Казах ви всичко, което ми е известно: към нашия залив наближават калсидски бойни кораби. Онези от вас, които имат кораби, да поемат срещу нашествениците. Останалите да приготвят оръжия и кофи и да се съберат в пристанището. Калсидците опожаряват — ако успеят да слязат на брега, те ще изпепелят целия град.

— Ами децата ни? — провикна се някаква жена от задната част на тълпата.

— Ако са достатъчно големи да носят кофи, вземете ги със себе си. Най-малките оставете при сакатите и немощните. Те ще трябва сами да се грижат за себе си.

Роника погледна към Силдин, застанал до нея. Той плачеше, очите му бяха ококорени от страх.

— Върви в залата, Силдин — каза му Кефрия с пресилено ведър глас. — Скоро ще дойдем да те вземем.

— Не искам! — кипна момчето. — Вече съм достатъчно голям да нося кофа.

То потисна поредния си хлип и решително скръсти ръце.

— Малта ще бъде с теб — отчаяно рече майка му. — Тъкмо ще се грижи за малките деца и възрастните.

— Предпочитам да нося кофа — заяви Малта, докато хващаше братчето си за ръка. За момент тя изглеждаше и звучеше досущ като Алтея. — Ние няма да се крием тук и да се чудим какво става. Ела, Силдин.

Търговецът Ларфа продължаваше да напътства тълпата.

— Порфро, върви да съобщиш на семействата от Трите кораба. Нека някой отнесе вестта до новодошлите.

— Много им е зор на тях! Сами да се оправят! — гневно изкрещя глас.

— По тяхна вина има калсидци в пристанището ни — добави друг.

— Сега не е моментът за това. Трябва да защитим града си! — възрази Ларфа. — Бингтаун е от значение, а не как сме пристигнали в него!

— За Бингтаун! — извика някой. Други се присъединиха към вика му.

Товарни коли и карети вече напускаха градината и се отправяха към вътрешността на града. Някой вече организираше конници, които да отнесат новината до жителите на околните ферми. Нямаше време за преобличане, за закуска. Пред очите на Роника някаква жена и дъщеря й разкъсаха полите на роклите си и захвърлили обременяващия плат, последваха мъжете си.

Роника хвана дъщеря си за ръката, разчитайки, че децата ще ги последват сами.

— Има ли място за нас? — извика тя към една минаваща карета.

Кочияшът безмълвно спря. Вестритови се покатериха вътре, без да се смущават от ограниченото пространство. Трима младежи скочиха подире им. Един от тях носеше стар меч на пояса си. И тримата се усмихваха нетърпеливо, очите им блестяха, а в движенията им се долавяше сила и бързина. Те не пропуснаха да се усмихнат и на Малта, която сведе поглед в отговор.

Каретата потегли с дръпване, което едва не събори Роника.

В един участък от пътя дърветата започнаха да растат по-нарядко; това й предостави бърз поглед към пристанището — живите кораби бяха заели позиция пред него. На палубите им се трупаха моряци, които оживено разговаряха помежду си и сочеха към прииждащите съдове. Отвъд тях се приближаваше огромната мачта на кораб. Заобикаляха го други, по-дребни съдове: заради многобройните си весла тези галери приличаха на противни насекоми.

— Те плават под джамаилско знаме! — възкликна един от младежите в каретата им. Пристанището отново се скри зад дърветата.

— Това нищо не значи — изсумтя друг. — Страхливците просто искат да се приближат необезпокоявани. Няма друга причина толкова много кораби да навлизат в нашето пристанище.

Роника също смяташе така. Но тя не получи възможност да изрази съгласието си, защото забеляза, че Малта се усмихва горчиво.

— Добре ли си? — тихо я попита възрастната жена, като се приведе към нея. Заради пребледнялото лице на внучката си тя се опасяваше от нов припадък.

Момичето отвърна със смях, в който звучаха наченките на истерия.

— Всичко е толкова глупаво. Цяла седмица подготвям тоалета си, мисля си за Рейн и за бала. Миналата нощ не можах да мигна, защото не бях доволна от пантофките си. А сега излиза, че е възможно нищо от това да не се случи.

Малта повдигна глава. Тяхната карета бе част от огромна процесия коли, конници и пешаци, отправени към пристанището.

— Всичко в живота ми, за което бях уверена, че един ден ще настъпи, ми беше отнето в последния възможен миг — с тихо примирение изрече тя. — Няма да се учудя, ако и сега се случи така. Може би утре по същото време всички ние ще лежим мъртви, сред димящите останки от града си. Може би изобщо няма да доживея до бала — довърши тя със занесен поглед.

— Пепел ти на устата! Не говори такива неща! — ужасено възкликна Кефрия.

Дълго време Роника мълча. Накрая тя премести ръката си върху ръката на Малта, стиснала ръба на вратата.

— Но днес си още жива.

Това бяха голи думи, неспособни да донесат подкрепа. И самата Роника не знаеше защо ги бе изрекла.

— И аз също съм жива — додаде старицата и се загледа напред, в криволичещия път към града.

 

 

Рейн стоеше на кърмата на Кендри и гледаше дирята, която живият кораб оставяше след себе си в речната повърхност. Настъпването на утрото превръщаше млечистата вода в течно сребро и караше оросените листа на крайбрежната растителност да изглеждат покрити с капещи бисери. Течението и напорът на платната отнасяха кораба с удивителна бързина.

С една въздишка младият мъж опита да облекчи тежестта, притиснала сърцето му. Но усещането не си отиде.

Той сведе глава, пъхна ръце под воала си и разтърка очи. Не можеше да си спомни кога за последно бе се наспивал истински. Дали някога отново щеше да познае спокойния сън?

— Ти изглеждаш така, както аз се чувствам — тихо изрече глас. Рейн сепнато се извърна. В утринния сумрак и заради унеса си той не бе усетил приближаването на другия.

Граг Тенира нави малък пергамент и го прибра в ръкава на ризата си.

— А не трябва — продължи той и леко се навъси. — Няма ли да придружаваш Малта Вестрит на летния бал? Какво за въздишане има в това?

— Няма — увери го Рейн и си наложи да се усмихне. — Просто се тревожа за баща й и изчезналия им кораб. Това е единствена, ала тежка тревога. Надявах се, че балът поне малко ще я разведри. А сега…

— Ако това ще те утеши, Кендри ми предаде, че експедицията им вече е напуснала Бингтаун.

— Разбирам. Чувал съм да свързват името ти с Алтея Вестрит. Това послание от нея ли идва? — С покритата си глава Рейн кимна към свитъчето, което се подаваше от ръкава на Граг.

Другият въздъхна.

— Прощално писмо. Тя е много обнадеждена в успеха на експедицията, но не и за нашето общо бъдеще. Тонът на посланието й е чисто приятелски.

— Понякога този тон изразява по-голяма хладина и от студения.

— Именно. — Тенира разтърка чело. — Вестритови са упорити хора. Жените им са независими до вредна за тях самите крайност. Тъй казваха всички за Роника Вестрит. А по трудния начин аз узнах, че то се отнася и за Алтея. — Той се усмихна горчиво. — Да се надяваме, че за следващото им поколение това не важи.

— В момента не бих могъл да кажа, че е така — недоволно призна Рейн. — Но мисля, че ако успея да я спечеля, битката ще си е струвала.

Граг само поклати глава и се извърна.

— И аз имах същото усещане за Алтея. И продължавам да го изпитвам. Но в същото време се съмнявам, че ще успея да проверя дали е така.

— Но въпреки това се връщаш в Бингтаун?

— Боя се, че аз ще пропусна тази спирка. Целия престой аз ще прекарам скрит в трюма и ще изникна едва подир отплаването.

— И тогава? — попита Рейн.

Граг се усмихна, но не каза нищо, а само поклати глава.

— Правилно, колкото по-малко са онези, които знаят, толкова по-добре — одобри Рейн и отново се загледа в реката.

— Исках лично да благодаря от името на цялото си семейство за подкрепата, която вие ни оказахте. Едно е да обявите, че ни подкрепяте, съвсем друго да проявите тази подкрепа на дело, като рискувате богатствата на рода си.

Рейн сви рамене:

— Настъпил е момент, в който Бингтаун и Дъждовните земи трябва да застанат редом, ако не искат да изгубят онова, което са.

Граг замислено се взираше в килватера.

— Смяташ ли, че достатъчно хора ще ни последват? Поколения наред ние сме били част от Джамаилия. Самият ни живот е уреден по подобие на тамошния. Не говоря само за езика и себеопределянето, а за самите ни обичаи: храните, носиите, даже и мечтите, към които се стремим. Когато се отдръпнем и заявим, че ние сме Бингтаун, какво всъщност ще означават тези ни думи? Кои ще бъдем ние?

Рейн прикри раздразнението си и се постара да построи по-сдържан отговор.

— Ние ще бъдем онези, които си извоюват признание за негласните постижения на предишните няколко генерации. Ние сме народът от Прокълнатите брегове. Ние сме потомците на онези, дръзнали да се заселят тук. Те не са сторили това без саможертви, а тяхното бреме се е прехвърлило и върху нас. Това аз съм склонен да приема. Но аз отказвам да бъда приравняван към отказващите да проявят същото усилие. Отказвам да отстъпя мястото си на хора, които не се интересуват от цената, която аз и моите предтечи сме платили за него.

И той погледна към Граг, очаквайки да види съгласие. Вместо това другият изглеждаше притеснен. С тих глас, сякаш се срамуваше от изреченото, младият Тенира го попита:

— Никога ли не ти се е искало просто да оставиш всичко това зад себе си и да заминеш?

За момент Рейн остана загледан в него. Подир това той отбеляза с мрачна ирония:

— Изглежда си забравил с кого говориш.

Граг леко повдигна рамене.

— Чувал съм, че ти спокойно би могъл да се движиш сред хората, стига да поискаш. А що се отнася до мен… Трябва да призная, че когато прекарам известно време далеч от кораба си, започвам да се замислям именно за това. Какво е нещото, което ме задържа тук? Защо продължавам да стоя в Бингтаун, защо продължавам да се придържам към нормите, които биват налагани на един Търговски син? Има хора, които са постъпили точно така. Например Брашън Трел.

— Не мисля, че го познавам.

— Няма как да го познаваш, надали и някога ще се срещнете. Неговите близки го отстраниха от семейството заради неговото непокорство. Когато за първи път научих за това, едва ли не бях сигурен, че той ще умре без близките си. Но той е още жив. Той прави каквото си иска, живее където си иска, свободен е като птица. Свободен.

— А дали е щастлив?

— Той е с Алтея. — Тенира поклати глава. — По някаква причина Вестритови го избраха за капитан на Парагон. И му повериха Алтея.

— От онова, което съм чувал за Алтея, тя не се нуждае да бъде поверявана на чиито и да било грижи.

— Тя би изразила съгласие с тази ти мисъл. — Граг въздъхна. — Но не и аз. Аз мисля, че Трел я е лъгал преди, възможно е да се възползва от нея отново… Това не ми дава мира. Но какво правя аз? Втурвам ли се да я търся и да я доведа обратно? Изправям ли се с думите: Аз ще дойда с теб, аз ще стана капитан на безумния ти кораб, стига да мога да съм с теб? Не. Аз не го направих, а Трел го стори. Освен това между двама ни с него има и друга разлика.

Рейн се почеса по тила. (Дали и там не се появяваше някакво образувание?)

— Според мен ти превръщаш добродетелта си в недостатък, Граг. Ти познаваш дълга си и не бягаш от него. Не е твоя вината, че Алтея не е способна да го разбере и оцени.

— Не, точно това е проблемът. — Тенира подръпна свитата бележка в ръкава си и отново я избута назад. — Тя го оценява. Тя ме похвали и ми пожела успех. Каза, че ми се възхищава. Но възхищението не може да замени любовта.

На това Рейн не можа да отговори.

Граг въздъхна:

— Няма смисъл да мисля повече за това. Ако ще има война със сатрапа, то тя ще настъпи скоро. По същия начин ще се решат нещата с Алтея. Или тя ще се върне при мен, или няма да го стори. Във всеки случай излиза, че аз не мога да сторя нищо в живота си. Аз съм като листо, понесено от течението. — Той поклати глава и се усмихна засрамено заради меланхоличното си звучене. — Отивам да поговоря с Кендри. Искаш ли и ти да дойдеш?

— Не.

Осъзнал остротата на отговора си, Рейн додаде:

— Има неща, над които бих искал да помисля.

Иззад воала си той наблюдаваше как Граг се отправя към носа. След няколко мига Рейн се обърна обратно назад. Макар и с ръкавици, той отказваше да докосва перилата на кораба. Дори и допирът на стъпалата му бе достатъчен, за да донесе до него зова на кораба. И този зов не идваше от фигура, която бяха именували Кендри.

За пръв път той срещаше подобен проблем при пътуването си с жив кораб. Това беше прощалният подарък на драцената. Рейн не беше сигурен как (или какво) е сторила тя с него, ала резултатът го ужасяваше.

В пристъп на неразумност той бе нарушил договора с майка си и брат си и бе отишъл да я посети за последно. Подобна постъпка бе неправилна — също както бе неправилно да я изоставя, без да се сбогува и да я увери, че е сторил всичко по силите си. Затова той се промъкна при пашкула й.

Последният им разговор не протече според очакванията му. Рейн се надяваше, че тя най-сетне ще проумее положението му и ще го остави намира. Вместо това драцената се зарече, че ще погълне душата му. Докато аз оставам затворена тук, Рейн Купрус, ти също ще останеш затворник. Тъй беше го проклела тя. И беше се вплела сред ума му, като нишка сред мрамор, докато двамата не бяха се превърнали в едно неразделно цяло. Тази й постъпка донесе със себе си неизразим ужас.

Ти си мой.

И сякаш за да подчертае твърдението й, целият под на залата беше потръпнал. Трусовете бяха съвсем обичайна част от Прокълнатите брегове. Въпросният трус дори не беше силен — и въпреки това украсените с фрески стени бяха се разклатили като завеси. Рейн побягна с факлата си, преследван от смеха й. Зад себе си той дочу непогрешимия звук от сриване; оглушителен прилив на влажна земя последва кънтежа на падащи плочи. Дори и на открито, приведен с ръце на коленете си, младият мъж не можеше да успокои треперенето си.

Това струпване щеше да наложи разчистване с дни. В зависимост от степента му някои части от града трябваше да бъдат изоставени. При всички положения големината на щетите трябваше да бъде установена, преди да могат да пристъпят към нови проучвания. Точно тази работа той ненавиждаше.

Труди се, весело бе произнесъл гласът на драцената в ума му. Може и да успееш да укрепиш стените на този мъртъв град. Но стените на ума ти вече не ще удържат онези като мен.

В онзи момент тези й думи му се бяха сторили празна заплаха. Какво повече можеше да му стори тя от онова, което му беше причинила до този момент? Ала оттогава сънищата му се бяха изпълнили с дракони. Огромните създания ревяха и изпробваха силите си едни срещу други, препичаха се върху покривите, чифтосваха се върху кулите на екзотичен град. Рейн виждаше всичко това.

Тези образи не представляваха кошмар. Напротив, сънищата му се отличаваха със смайваща елегантност. В тях драконите съжителстваха със създания, които наподобяваха и все пак не бяха човеци. Въпросните същества бяха стройни, с лилави или медни очи, а оттенъците на кожата им не намираха съответствие в никой от чуждите народи, чиито представители Рейн бе срещал през живота си.

Съзнателният му живот — ето това беше проблемът. Спохождащите го съновидения бяха далеч по-ярки и истински от реалния му живот. Той съзираше градовете на Древните; доближаваше се изкусително близо до разбирането на тяхната история. Едва сега той разбираше особеностите на тяхната архитектура. Широките улици, широките и ниски стъпала, високите двери и обширните прозорци бяха изградени за удобство на съжителстващите в този град дракони.

Рейн копнееше да влезе в тези сгради, да се приближи до хората, които обхождаха пазарите или се отправяха по реката в пъстроцветните си лодки. Ала той не притежаваше власт над образите, които му биваха показвани.

В сънищата си той беше един от драконите. Тези създания се отнасяха към двуногите си съседи с привързано снизхождение, а не ги смятаха за равни. Двуногите живееха прекалено кратко, тревогите им бяха прекалено незначителни. По време на съня си Рейн споделяше това отношение. Той се потапяше в драконовата култура, в драконовия начин на разсъждение, просмукващ се и извън сънищата. Техните емоции бяха стократно по-силни от всичко, което Рейн някога бе усещал. Човешката страст, макар и пламенна, изглеждаше печално мимолетна, ако бъдеше поставена редом с отдадеността между дракон и драцена, оставащи верни един на друг до края на съществуването си.

Всички тези усещания променяха светогледа му. В обработваемите земи той виждаше просторен килим, покрил земята. Реките, възвишенията и пустините преставаха да бъдат бариери: само в отговор на приумица един дракон бе в състояние да обходи места, за които един човек не би подозирал. Светът изглеждаше много по-обширен и същевременно много по-достижим.

Фактът, че тези съновидения представляваха проклятие, започваше да се проявява. Рейн се събуждаше неотпочинал, със същата умора, с която се беше оттеглил. И с неудовлетвореност. Веднъж осъзнал що за съществуване е възможно, неговият собствен живот му се струваше нищожен и достоен за презрение. Сънят не му носеше отдих: това бе накарало младежа да намрази непрекъснато подновяваща се нужда да спи. В същото време той копнееше за моментите на безсъзнание, защото те му позволяваха отново да се потопи в драконовия свят. Неговият истински свят се бе свел до наниз от досадни дни. Единствено мислите за Малта отчасти разкъсваха безразличието му. Ала дори и в тези моменти той се оказваше споходен от проклятието, защото беше започнало да му се струва, че косите на любимата сияят като люспите на черна драцена.

Сред всички негови мисли и сънища, в почти недоловим, но постоянен глас, долиташе скръбта на затрупаното създание. Те никога няма да се върнат. Никога. Мъртво е крилатото, яркоцветно, всеобразно величие. Мъртво е по твоя вина, Рейн Купрус. Заради страхливост и ленивост ти сложи край на съществуването им. Ти имаше способността да преродиш света им, а вместо това ти избра да му обърнеш гръб.

Това му донасяше най-остро мъчение: нейното убеждение, че той е способен да я освободи и да върне драконите в света.

Стъпването на борда на Кендри бе изострило мъките му. Кендри беше жив кораб; със скелет, изработен от магическо дърво. Преди поколения предците на Рейн бяха разцепили един огромен дънер, за да го превърнат в купища дъски. Едно от парчетата бе запазено неразтрошено, за да оформи фигурата.

А мекото, полуразвито създание, намирало се в този пашкул, безцеремонно е било изблъскано на пода. Рейн изтръпваше всеки път, когато си представеше това. Дали съществото се бе мятало в предсмъртен гърч? Дали бе изразявало отчаянието си с безгласни викове? Или, както брат му и майка му настояваха, че са виждали, в действителност то е представлявало неподвижна купчина тъкан и нищо повече?

Ако в тази направа нямаше нищо срамно за семейството му, защо тайната й биваше пазена тъй ревниво? Дори останалите Дъждовни Търговци не знаеха пълната тайна на материала, от който биваха изработвани живите кораби. Макар затрупаният град да принадлежеше на всички тях, Търговските семейства отдавна бяха го разделили на територии. Залата с Коронования петел (заедно с намиращите се вътре дънери) отдавна принадлежеше на рода Купрус. Иронично, тогавашните Търговци не бяха придавали особена стойност на масивните трупи. Техните уникални качества били разкрити съвсем случайно, поне така гласеше семейната история. С конкретните й обстоятелства Рейн не беше запознат: никой от близките му не беше споделил с него. Може би и те самите не знаеха.

Кендри се отличаваше с открит характер, напълно съответстващ на фигурата на усмихнат и приветлив млад мъж. Надали можеше да се намери жив кораб, който да познава Реката по-добре от него. По-рано Рейн бе прекарвал не един увлекателен разговор с него. Ала драконовото проклятие бе сложило край на това.

Всеки път, когато Рейн се приближеше към носа, усмивката напускаше Кендри, той се умълчаваше, а на лицето му се появяваше… не враждебно, но неспокойно изражение. И с този си вид фигурата оставаше да се взира в пътника си, забравяйки разговорите си.

Това странно поведение не бе убягнало на екипажа. Никой от моряците не бе достатъчно дързък, за да го спомене открито, ала Рейн усещаше погледите им върху себе си. Той започна да избягва предната част на кораба.

И ако самият Кендри изпитваше известно смущение при вида на Рейн, то младият Търговски потомък чувстваше нещо много по-дълбоко и изострено. Защото той знаеше, че дълбоко в структурата на този съд, под оживеното лице на красивия младеж, се криеше духът на побеснял дракон. Всеки път, когато Рейн заспеше или дори задремеше, погребаният дух го очакваше, за да изрази ожесточената си скръб към всичко онова, което е изгубил. Драконът беснееше срещу орис, откъснала крилете му, за да ги замени с жалки подобия от платнище, а могъщите му лапи подменила с присмехулни сламчици без никакви нокти. Той, някога владял три кралства, сега бе ограничен до повърхността на водата — и то не като неин повелител, а в ролята на труп, връз който бяха наскачали бълхи, та да не се издавят. Нетърпимо.

Усмихнатата фигура не знаеше тези неща. Но Рейн знаеше. Също както знаеше, че духът, все още отекващ в корпуса на Кендри, жадува за мъст.

Той се опасяваше, че присъствието му на борда засилва тези отдавнашни спомени. Ако те успееха да си пробият път до повърхността, какво щеше да последва? Към кого щеше да бъде насочен най-първият, най-силният израз на ярост?

Какво щеше да последва, ако драконът узнаеше, че на борда се намира един потомък на онези, които бяха сложили край на неродения му живот?

 

 

Серила стоеше на палубата, редом със сатрапа, носен от двама набити калсидски моряци. Владетелят се беше излегнал върху импровизирана носилка, сглобена от платна и весла; хладният морски въздух бе зачервил страните му.

Жената се усмихна топло към него и рече:

— Позволи ми да говоря от твое име, велеславни. Ти трябва да щадиш силите си. Пък и в момента имаме насреща си прости моряци. Запази думите си за Търговския съвет.

Той, глупакът, кимна благодарно.

— Ти само им кажи — заръча Косго, — че искам да сляза на сушата колкото се може по-бързо. Искам топла стая с меко легло, прясна храна и…

— Спокойно. Не се напрягай. Аз ще се погрижа за всичко. — Тя се приведе, намествайки одеялото му. — Няма да се бавя.

Последното беше истина: тя не възнамеряваше да губи нито миг. Намерението й беше да убеди местните да отнесат само нея и сатрапа до пристанището. Нямаше смисъл да вземат със себе си други от свитата — техните разкази само щяха да объркат Търговците. Докато Серила възнамеряваше нейната собствена версия да бъде тази, която те ще чуят най-напред.

Жената се надигна и намести наметалото си. Облеклото си тя бе подбрала внимателно; дори бе отделила време и за прическата си. Тя искаше да изглежда властно и в същото време сдържано. В добавка към сдържаните си бижута Серила бе отрупала пръстите на краката си с някои от най-скъпите обици от съкровищата на сатрапа. Както и да се развиеше съдбата й впоследствие, съветничката не възнамеряваше да започва новия си живот сред бедност.

Без да обръща внимание на калсидския капитан, който се въсеше недалеч, тя се приближи до парапета и се постара да привлече погледите на моряците, намиращи се на отсрещния кораб. Резбованата фигура на носа му се взираше остро в нея. В следващия момент образът раздвижи ръце и предизвикателно ги скръсти пред гърдите си.

Серила трепна: насреща й стоеше жив кораб. Истински жив кораб. През всичките си години в столицата тя никога не беше виждала подобен съд.

Моряците край нея започнаха да си разменят напрегнат шепот. Някои от тях побързаха да раздвижат пръсти в жестовете, предпазващи от магия. Този им суеверен уплах я окуражи: тя не бе спирана от подобни страхове.

Тя отметна глава назад, пое си дъх и заговори с висок глас:

— Аз съм Серила, съветничка на велеславния сатрап Косго. Бингтаун и неговата история са областта на моите знания, по която причина нашият владетел ме избра да го придружавам. Пътуването го измъчи в болест, затова той ми възложи да ви предам неговите поздрави. Ще ми изпратите ли лодка?

— Разбира се! — веднага заяви едър мъж, облечен в жълта жилетка. Друг от намиращите се на отсрещния борд, брадат, поклати глава.

— Мълчи, Рестарт! Ти се намираш тук по милост. Съветничке, само за теб ли ще бъде тази лодка?

— Точно така. За да ви предам волята на сатрапа. — Тя повдигна ръце, разтворила наметалото си. — Аз съм жена, невъоръжена. Ще ме приемете ли на борда си, за да ме изслушате? Виждам, че е настъпило недоразумение.

Хората от другия кораб започнаха да обсъждат думите й. Лицата им не издаваха нищо от насоката на разговора, но Серила се чувстваше уверена, че те ще я приемат. В най-лошия случай те щяха да я вземат за своя заложница: а дори и това беше за предпочитане пред този противен кораб. Затова тя продължаваше да стои спокойно, с постепенно разрошвани от вятъра коси, и да изчаква.

Брадатият се върна край парапета — очевидно той беше капитанът на живия кораб.

— Изпратете я. Не повече от двама гребци! — обърна се той към калсидския си колега.

Калсидецът спря погледа си върху нея за момент, преди да се обърне към сатрапа за потвърждение. Серила потръпна триумфално. Може би насилникът бе осъзнал, че тя е започнала да привлича сила към себе си?

Тя предпочете да сведе поглед. Въпреки това нейната омраза към него се бе изравнила със страха — за първи път. Някой ден ненавистта щеше да стане достатъчно силна, за да й позволи да го убие.

Прекачването между двата кораба отне далеч по-малко време от предшествалите го преговори. Серила бе спусната в лодката с небрежност, която подхождаше на товар, а не на посланичка. Самата лодка й изглеждаше стряскащо малка и подвижна. Вълните весело си играеха с нея и не една от тях хвърли пяната си в лицата им.

Един моряк от другия съд се спусна по стълба, за да я пресрещне. Именно тук последва най-неприятната част от пътуването: необходимостта от изправяне в поклащащата се черупчица. Младият моряк я грабна от лодката и веднага я понесе обратно нагоре, без да й предостави време да отдъхне.

Достигнал палубата, той й позволи да стъпи. За момент Серила остана неподвижна, шуменето на кръвта й почти заглуши сопнатото представяне на брадатия. Когато последва мълчание и всички се вторачиха в нея, жената бе връхлетяна от внезапен страх. Тя се намираше заобиколена от непознати мъже, и то на борда на жив кораб. Столицата, на чието влияние тя се осланяше, внезапно се оказа непоносимо далеч. Сега тя можеше да се осланя единствено на влиянието на собственото си красноречие.

Жената отново се представи и продължи:

— Сатрапът предприе това пътуване, за да изслуша вашите оплаквания и да ги разреши. — Тя започна да обхожда лицата им с поглед. Всички те я слушаха напрегнато. — По време на дългия път той и голяма част от свитата му се разболяха. Осъзнал влошаването си, велеславният пристъпи към вземането на мерки, които да гарантират, че мисията му ще бъде довършена, каквото и да се случи с него.

Тя пъхна ръка под наметалото си, в джоба, който собственоръчно бе пришила снощи, и протегна свитъка към брадатия.

— С този документ той ме назначава за постоянен посланик във вашия град и ме упълномощава да вземам решения от негово име.

Някои от присъстващите я гледаха с недоверие. Серила реши да рискува всичко, отколкото да допусне да я вземат несериозно. Тя умоляващо се вгледа в брадатия капитан и понижи глас, сякаш неволно се опасяваше, че от другите кораби биха могли да я чуят.

— Моля ви. Мисля, че животът на сатрапа е застрашен. Той също чувства това. Помислете, нима той би ми дал подобни пълномощия, ако бе уверен, че ще достигне брега жив? Ако е възможно, трябва да го изведем от калсидския кораб и да го отнесем в Бингтаун.

И тя плахо погледна назад, към калсидския съд.

— Не казвайте нищо повече — предупреди я капитанът. — Тези думи трябва да насочите не към нас, а към нашия Съвет. Веднага ще изпратим лодка за сатрапа. Смятате ли, че те ще му позволят да напусне кораба?

Жената сви рамене.

— Бих могла единствено да ви помоля да опитате.

Капитанът се намръщи:

— Трябва да ви предупредя, че мнозина в града ни биха сметнали тази мисия за опит да им замажете очите. В последно време на властта на сатрапа не се гледа с добро око, защото…

— Търговецо Каерн, не смущавай нашата гостенка. С ваше позволение, уважаема съветничке, аз с готовност предлагам на нашия скъп владетел гостоприемството на рода Рестарт. В момента ние, Търговците, може да ви изглеждаме разединени, но аз ви уверявам, че нашето гостоприемство ще заслужи пословичността си. За начало нека се оттеглим от тази ветровита палуба. Капитанските помещения са далеч по-подходящи за една дама. Елате и не се притеснявайте, нашият капитан ще изпрати лодка за сатрапа. Вярвам, че междувременно вие не бихте отказали чаша горещ чай.

Отношението на пълничкия мъж я смяташе за безпомощна и доверчива — нещо, което в тези обстоятелства се доближаваше до успокояващо. Тя прие предложената й ръка и се остави да бъде отведена.