Робин Хоб
Безумният кораб (18) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава шестнадесета
Да поемеш контрол

Алтея го наблюдаваше как си отива. Тя не се бе присъединила към майка си, за да го изпрати до вратата. Вместо това тя предпочете да избяга в една от стаите за прислугата на горния етаж. Младата жена не запали осветлението; дори внимаваше да не се приближава съвсем до прозореца, за да не бъде зърната от някой негов случаен поглед.

Лунната светлина обезцветяваше дрехите му. Той крачеше бавно, без да се обръща назад. Походката му издаваше предпазливост, макар в момента да стъпваше по алея, а не по палубата на кораб.

Алтея бе извадила късмет, че при влизането си се беше боричкала с Малта. Така никой не обърна особено внимание на червенината по бузите й и задъхването. Дори и Брашън не беше осъзнал моментната й паника, в това тя беше почти сигурна.

Втрещените лица на близките й я бяха навели на мисълта, че Брашън е дошъл при тях, за да признае вината си и да предложи да отстрани Алтеиния срам, като я вземе за своя съпруга. Донесените от него вести я бяха покъртили, но въпреки това те бяха придружени от тайно облекчение: той не беше дошъл да разкрие онова, което тя бе сторила.

Да, което тя бе сторила. Алтея вече признаваше това. Думите на Янтар я бяха накарали да се вгледа в себе си. Сега тя изпитваше срам заради начина, по който беше опитала да избяга от отговорност. Случилото се през онази нощ бе извършено и от двамата. Ако Алтея искаше да уважава себе си като жена и като възрастна, тя не можеше да се преструва. Тя бе казвала друго, защото не бе искала да бъде винена за проява на безотговорност. Ако Брашън наистина я беше измамил, тя можеше да оправдае болката, която бе изпитвала от онзи момент. Тя щеше да бъде наскърбената жена, съблазнена и изоставена от безсърдечен моряк. Ала подобни роли наскърбяваха и двама им.

Тази вечер тя не можа да го погледне в очите, ала и не можа да отклони поглед. Той й беше липсвал. Годините на дружба натежаваха над грубия начин, по който двамата се бяха разделили. Отново и отново тя поглеждаше крадешком към него, запечатваща образа му в ума си в утоляването на някакъв копнеж. Съкрушителните новини я бяха покъртили, ала очите й предателски се бяха взирали в неговите, проблясващи, и в движението на мускулестите рамене под плата. Един от огледите й забеляза раничка в края на устата му; той все още използваше киндин. А дрехите му на контрабандист я бяха възмутили. Разочароваше я, че той е станал пират. И все пак подобни одеяния му отиваха повече от мрачните дрехи на Търговски син. Тя не одобряваше нищо в него, но въпреки това видът му бе развълнувал сърцето й.

— Брашън… — безнадеждно промълви тя и поклати глава към отдалечаващия се силует. Тя съжаляваше, това беше всичко. Съжаляваше, че преспиването с него бе разрушило небрежната им дружба. Съжаляваше, че си е позволила да стори неподобаващо нещо с неподобаващия човек. Съжаляваше, че той се бе отказал и не се бе превърнал в човека, който баща й бе очаквал от него. Съжаляваше, че той притежава слабости и слаба възможност за преценка. Това беше всичко, което тя изпитваше. Съжаление.

Какво ли бе го довело обратно в Бингтаун? Брашън надали бе предприел подобно пътуване просто за да им каже, че Вивачия е била пленена…

Болката в сърцето й се усили при споменаването на кораба. Първо Кайл й беше отнел Вивачия, а сега тя бе попаднала в ръцете на пират, който не се свенеше да убива. Това щеше да се отрази на кораба, неизбежно щеше да се отрази. Ако Алтея някога си я върнеше, Вивачия щеше да бъде съвсем различна от жизнерадостния кораб, напуснал Бингтаун преди около година.

— Също както аз съм променена — обърна се тя към мрака. — И както той се е променил.

Тя остана загледана в Брашън, докато тъмнината не го погълна.

 

 

Едва подир отминаването на среднощ Малта успя да се измъкне от дома си.

Семейството й бе вечеряло в кухнята, като слуги, с притоплени остатъци. И в компанията на Брашън. По-късно, когато Рейч се прибра (тя бе получила свободен ден), семейството и Брашън се бяха върнали в кабинета, за да продължат обсъждането си. Дори Силдин присъстваше — за голямо отвращение на Малта. Дребосъкът непрекъснато задаваше глупави въпроси, което само по себе си не би било чак толкова лошо, ако не беше настойчивото желание на останалите да му обясняват всичко по най-прост начин, същевременно настояващи, че не бива да се страхува. В един момент той заспа пред огнището. Брашън предложи да го отнесе в стаята му, а Кефрия бе позволила.

Малта се загърна по-плътно. Лятната нощ бе топла, но наметалото целеше да я прикрие. Е, освен това я предпазваше от сланата: обувките и полата й вече бяха подгизнали. Вън беше много по-тъмно от очакваното. Но чакълестата пътека, която отвеждаше до дъба и беседката, отразяваше слънчевата светлина. Имаше места, където треви бяха започнали да изместват лъскавите камъчета. А влажните листа, непочиствани още от есента, залепваха по подметките на обувките й. Тя се постара да не мисли за червеите и охлювите, които най-вероятно стъпкваше.

В храстите от дясната й страна нещо прошумоля и я накара да застине. Нещо бързо се отдалечаваше от нея, но въпреки това Малта остана застинала, напрегната. Беше рядкост, но понякога край града слизаха планински рисове. Те нападаха дребния добитък, дори деца.

В този момент страшно й се искаше да се върне обратно в къщата, ала тя си припомни, че трябва да бъде храбра. Това не беше шега или изпитание. Това, което тя правеше сега, правеше заради баща си.

Тя бе сигурна, че той ще разбере.

Струваше й се много иронично, че леля Алтея я бе умолявала да помогне на семейството си във връщането на кораба и екипажа му. Дори и старицата изпълни по майсторски начин онази задушаваща прегръдка. В действителност и двете смятаха, че Малта не е способна да помогне с каквото и да било, че най-големият й принос би се състоял в несъздаването на затруднения. Самата Малта знаеше, че в действителност истината е съвсем друга. Докато майка й ридаеше в спалнята си и вареше вино, което да излее в жертва на Са, а леля Алтея и старицата будуваха и обмисляха какво биха могли да продадат, за да съберат пари, единствено Малта щеше да направи нещо. Само тя осъзнаваше, че би могла да призове помощ.

Тази мисъл прибави към решителността й. Тя щеше да стори каквото се наложеше, за да доведе баща си обратно у дома. И тогава щеше да се погрижи да му обясни коя от близките му наистина е направила саможертва за него. Кой казваше, че жените не могат да проявяват храброст и дързост в името на обичните си? Снабдена с тази мисъл, девойката продължаваше да крачи по пътеката.

Видът на някакво сияние сред розите я накара да потръпне. Мека жълтеникава светлина проблясваше. За момент тя си припомни всички онези страховити истории за Дъждовните земи. Може би Рейн бе оставил нещо, което да я наблюдава? Дали той щеше да си помисли, че тя му изменя? Малта почти беше на път да се върне — докато лек ветрец не донесе до нея миризмата на горещ восък и жасминовия парфюм, който Дело в последно време използваше. Затова тя отново продължи към дъба. С напредъка си вече можеше да различи източника на светлината по-ясно. Жълтото сияние меко се процеждаше сред старата беседка и очертаваше контурите на обвилия я бръшлян. Сега мястото изглеждаше наистина вълшебно, романтично и мистериозно.

Керуин вече я чакаше; той бе запалил свещ, за да улесни последния участък от пътя й. При вида му сърцето й трепна. Тези обстоятелства бяха съвършената романтична история. В нея Малта беше героинята, младата жена, наскърбена от съдба и близки, скърбяща заради отвлечения си баща. Въпреки всички неща, които близките й й бяха причинили, тя щеше да бъде тази, която да направи ключовата саможертва. Керуин беше младият мъж, дошъл да я спаси, защото мъжественото му сърце отекваше с обич към нея. Той не можеше да стори друго. За момент Малта спря, за да изпита по-пълно момента.

Тя продължи безшумно, докато не се озова съвсем близо до обвитата врата. Две сенки изчакваха вътре. Дело седеше в ъгъла, обвита в плаща си, а Керуин крачеше напред-назад. Именно неговото движение караше светлината да трепва.

Със себе си той не беше донесъл нищо: обстоятелство, накарало Малта да се навъси. Това не й изглеждаше подобаващо; Рейн би й донесъл поне цветя. Но може би подаръкът на Керуин бе дребен, може би се намираше в джоба му…

Във всеки случай тя нямаше да си разваля момента с подобни размисли.

Малта се задържа още миг, колкото да отдръпне качулката си, да тръсне коси и внимателно да ги разстеле върху раменете си. Тя впи зъби в устните си, за да им придаде червенина, и пристъпи в беседката. Това стори с тържествени крачки и сериозно лице.

Керуин я забеляза веднага. Тя спря на място, където оставаше полускрита в сенките. Там девойката обърна лице към милувката на свещта.

— Малта! — прошепна Керуин с глас, задавен от потискано чувство. Той пристъпи към нея, несъмнено за да я сграбчи в обятията си.

Но това й очакване не се оправда. Вместо това той се отпусна на едно коляно пред нея, свел глава. В този момент тя можеше да вижда единствено черните му къдрици.

— Благодаря ти, че дойде. Когато полунощ отмина, а ти все така не се явяваше, аз започнах да се боя, че… — Младият Трел замълча по начин, който почти се доближаваше до ридание. — Боях се, че не ми е останала никаква надежда.

— Керуин — мрачно промълви тя. С крайчеца на окото си забеляза, че приятелката й се е прокраднала по-близо, за да се взира в тях. За момент това я раздразни. Присъствието на малката сестра разваляше момента. Но Малта прогони тази мисъл. Нямаше значение. Дело не можеше да издаде нещо, без самата тя да си навлече неприятности.

Малта пристъпи по-близо до ухажора си, повдигна ръце към главата му и зарови пръсти в къдриците му. Под допира й той застина.

Девойката го накара да повдигне лице към нея.

— Как си могъл да си мислиш, че няма да дойда? — меко попита тя и въздъхна. — Каквито и мъки да ме връхлитат, какъвто и да е рискът… Не е трябвало да се съмняваш.

— Осмелих се да се надявам — призна той. При вида на лицето му Малта остана шокирана. Керуин много приличаше на Брашън, но му отстъпваше. До този момент тя бе смятала Керуин за мъжествен и зрял. Но сравнен със спомена, останал от присъствието на Брашън, Керуин изглеждаше все още юноша.

Това неволно сравнение я раздразни, защото намаляваше значимостта на триумфа й. А Керуин улови ръцете й и се осмели да целуне дланите им, преди да ги пусне.

— А не бива — тихо му каза тя. — Ти знаеш, че съм обещана на друг.

— Никога няма да му позволя да те има — зарече се той.

Малта поклати глава.

— Вече е прекалено късно. Вестите, които брат ти ни предаде вечерта, ме накараха да осъзная това. — Момичето замълча, извърнало поглед към нощната гора. — Нямам друг избор, освен да се подчиня на съдбата си. Животът на баща ми е залогът.

Керуин скочи на крака.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с приглушен вик. — Вести…? Които брат ми донесъл? Животът на баща ти…? Не разбирам.

Сълзите, за момент задавили гласа й, бяха истински.

— Корабът ни е бил заловен от пирати. Брашън беше така добър да ни съобщи за това. Ние се опасяваме, че баща ми и брат ми вече може да са мъртви, но ако не са, ако все още съществува надежда… Керуин, ние трябва да съберем пари за откуп. А как бихме могли? Колкото и да ми е неприятно да говоря за това открито, ти също знаеш колко е лошо финансовото ни състояние. Щом се разчуе, че семейният ни кораб е изгубен, заемодавците ще ни наобиколят като акули. — Тя затули лицето си с длани. — Дори не зная как ще се изхранваме, та какво остава да събираме откуп. Опасявам се, че ще бъда дадена на Дъждовника колкото се може по-скоро. И колкото и да ме измъчва това, аз зная, че това е правилната постъпка. Рейн е щедър човек. Той ще ни помогне да спасим баща ми. Ако бракът с него е нужен за това… то аз вече не съм толкова против.

Последните думи отново заплашваха с ридание. Малта залитна, искрено покъртена от случилото се.

Керуин побърза да я подкрепи.

— Клетата. Ти си толкова храбра. Но наистина ли очакваш, че аз ще позволя да се омъжиш за човек, когото не обичаш, дори и заради баща си?

— От нас не зависи нищо, Керуин — прошепна тя, отпуснала глава върху гърдите му. — Ще сключа брак с Рейн. Той притежава и богатството, и влиянието да ми помогне. За тези неща ще мисля, когато… Когато се наложи да изпълнявам дълга си към него. — Тя притисна лице към ризата му, засрамена от темата.

Керуин стисна ръцете й по-силно.

— Никога — обеща й той. — Това никога няма да ти се наложи. — Той си пое дъх. — Аз не мога да кажа, че съм заможен колкото него. Но всичко, което имам сега и което ще имам, е на твое разположение. — Младият мъж я отдръпна от себе си, за да я погледне в очите. — Нима си очаквала, че не бих могъл да ти помогна?

Малта безнадеждно сви рамене.

— Наистина мислех, че не би могъл — призна тя. — В твоето семейство баща ти все още е Търговецът. Клетият Брашън е доказателство, че баща ти управлява с твърда ръка. Аз зная какво те съветва сърцето ти, но в действителност — Малта тъжно поклати глава — същинското ти влияние е малко.

— Клетият Брашън! — Той изсумтя презрително, забравил истинския й проблем. — Брат ми сам си е виновен за всичко, което го сполетя. Недей да го съжаляваш. Другите ти думи са истина, която аз не ще отрека. Аз наистина не мога да поставя богатството на рода Трел на твое разположение, но…

— Сякаш бих могла да поискам това от теб! Керуин, това ли си мислиш за мен? Че аз съм способна да дойда при теб посред нощ, излагайки името си на риск, за да ти искам пари? — Тя рязко се извъртя, с което наметалото й за момент разкри памучната нощница, над която бе загърнато. Дело възкликна сепнато и излезе от беседката.

— Ти на практика си гола! — смъмри я тя. — Малта, засрами се!

Тъй. Ако Керуин не бе забелязал сам по-рано, той вече бе запознат с този факт.

Малта въздигнато отметна глава.

— Нямах избор. Имах само един шанс да се измъкна, за да се срещна с вас, и се възползвах от него. Не съжалявам. Керуин доказа, че е джентълмен, защото премълча. Освен това аз не съм искала да се явя така пред него. Дело, не разбираш ли, че тук става дума за живота на баща ми? Това не е нещо обичайно; в случая обичайните правила не важат. — Тя бе притиснала длани над сърцето си в умоляващ жест.

С периферното си зрение Малта наблюдаваше реакцията на Керуин. В момента той се взираше в нея с ужасено възхищение. Очите му се взираха в наметалото в опит да прозрат през него.

— Дело — бързо каза той, — това не е от значение. Такова дете си. Моля те, остави ме да поговоря с Малта насаме.

— Керуин! — възмутено протестира Дело.

С думите си брат й я беше разгневил, а Малта не искаше това. Разгневена, Дело не би се замисляла за последиците, а би клюкарствала открито. Затова Малта протегна отслабнала ръка към нея.

— Зная, че ти го казваш за мое добро. Ти си моя истинска приятелка. Но аз съм сигурна, че брат ти никога не би ме наранил. — Тя погледна Дело в очите. — Аз познавам сърцето ти, а чрез него познавам и сърцето на брат ти. Вие сте достойни хора. Аз не се боя да остана сама с него.

Със сияещи очи Дело се отдръпна.

— Ти имаш дълбок поглед, Малта — рече тя. Видимо разчувствана, девойката отново се върна в беседката. Малта отново се обърна към Керуин. Тя се загърна плътно с наметалото си, осъзнавайки, че това подчертава стегнатия й кръст и силуета на бедрата й. Подир това тя му се усмихна срамежливо.

— Керуин. — Подир името му тя сметна за необходимо да въздъхне. — Срам ме е, че трябва да говоря тъй открито, ала нуждата ме притиска. Аз не искам от теб всичко, което притежаваш и което ще притежаваш. Каквото можеш да ми предложиш, дискретно и в удобна за теб форма, аз ще приема с радост. Но за мен ще бъде по-важно твоето семейство да подкрепи моето. Утре вечер ще има среща на Търговския съвет. Аз ще бъда там. Моля те, ела. Ако успееш да убедиш баща си да присъства и да се застъпи за нас, това би ни помогнало значително. Случилото се с кораба и татко не засяга единствено нашето семейство, а всички Търговци. Щом онези морски разбойници не се боят да пленят жив кораб, има ли нещо, пред което биха се спрели? Щом не се свенят да държат в плен един Търговец и сина му, кой от нас би могъл да заяви, че е в безопасност?

Гласът на Малта ставаше все по-пламенен. Ръцете й посегнаха да уловят неговите.

— Ако твоите близки подкрепят моето семейство — тя снижи глас — има вероятност баба ми да преосмисли предложението на Рейн. Възможно е тя да осъзнае наличието на… по-добри възможности.

Тя отпусна ръцете му, а сърцето й биеше учестено. Странна топлина изпълваше тялото й. Сега той щеше да я вземе в обятията си и да я целуне. Така щеше да завърши песента. Тя изчакваше допира на устните, които щяха да я накарат да отмалее. Тя притвори очи.

Вместо това Керуин се отпусна на колене пред нея.

— Утре вечер ще дойда на събранието. Ще говоря с баща си и ще го убедя, че семейство Трел трябва да подкрепи твоя род. — Той я гледаше с обожание. — Ще видиш. Ще докажа на теб и на близките ти, че съм достоен за теб.

Малта се нуждаеше от няколко мига, за да оформи подходящ отговор. Тя бе уверена, че той ще я целуне. В какво бе допуснала грешка?

— Нито за момент не съм се съмнявала в това, че си достоен — промълви девойката. Тя почти можеше да вкуси разочарованието си.

Керуин се надигна бавно. Той продължаваше да я гледа с пламнали очи.

— Ще бъда достоен и за доверието ти — зарече се младежът.

Малта изчакваше, решила, че той ще я прегърне неочаквано и ще я целуне. По кожата й плъзваха тръпки, очакващи допира му. Тя се осмели да погледне право към лицето му, с пламнали от страст очи. Тя навлажни устни и ги раздалечи в подкана, повдигайки брадичка към него.

— До утре, Малта Хейвън — пламенно изрече Керуин. — Тогава ще видиш как спазвам думата си.

Тогава, сякаш си вземаше довиждане от гостуване за чай, той се поклони ниско и се обърна към сестра си.

— Ела, Дело. Достатъчно дълго те карах да будуваш заради мен.

Керуин си сложи наметалото, загърна се и започна да се отдалечава.

— Довиждане, Малта — въздъхна Дело и й помаха. — Ще помоля мама да ми позволи да дойда на събранието. Двете ще седнем заедно. — Тя рязко се обърна и забърза подир брат си. — Керуин, изчакай ме!

Известно време Малта остана неподвижна в удивлението си. В кой момент тя беше допуснала грешка? Тя не бе получила никакъв дар, който да изрази привързаността му, не бе получила страстна целувка… Той дори не бе помолил за разрешение да я придружи обратно до дома й. Тя се навъси към отдалечаващата се двойка.

Миг по-късно осъзнаването я връхлетя, карайки я да поклати глава. Вината не беше нейна, а на Керуин. Той просто не беше достатъчно мъжествен, за да отговори на очакванията й.

Малта пое обратно към дома си. Първите няколко крачки от мрачния път тя беше навъсена, сетне побърза да прекара ръце по челото си. Тя определено не искаше да свърши със сбърчено чело като майка си. Днес вече бе получила достатъчно поводи за въсене. Като например Брашън. В началото той се отнесе грубо с нея, но впоследствие, когато тя му поднесе кафе и започна да флиртува, той определено реагира. Тя беше готова да се обзаложи, че ако тази вечер той беше чакалият в беседката, тя щеше да бъде целуната повече от веднъж.

Неочаквани тръпки я пронизаха при тази мисъл. Тя не го харесваше. Той изглеждаше прекалено груб в пиратските си дрехи и с мустаците си. Със себе си той бе донесъл вонята на кораб, а ръцете му бяха груби, покрити с мазоли. Не, тя не изпитваше нищо към този мъж. Ала неговите погледи към леля Алтея бяха събудили интереса й. Морякът бе наблюдавал леля й по начина, по който гладен котарак се взира в птица. Самата Алтея нито веднъж не го погледна в очите. Дори когато му говореше, леля й неизменно се вглеждаше през прозореца, разбъркваше чашата си с чай или чоплеше ноктите си. Това отбягване видимо го беше смутило. Отново и отново Брашън се бе обръщал пряко към нея. В един момент Алтея дори отиде при Силдин и седна на пода до него — в дирене на укритие от жадния поглед на моряка.

Майката и бабата на Малта не бяха забелязали, ала самата тя бе станала свидетелка. И възнамеряваше да открие какви точно са отношенията между леля й и Брашън. Тя щеше да открие какво знаеше Алтея, за да накара един мъж да гледа към нея по такъв начин. Какво трябваше да направи самата Малта, за да накара Керуин да поглежда към нея така?

Тя поклати глава. Не, не Керуин. Срещата с по-големия му брат беше отворила очите й. Керуин беше още момче, без истински плам в погледа и собствено влияние. Това беше слаб улов, когото тя спокойно можеше да хвърли обратно. Дори Рейн я бе докосвал по-пламенно.

Точно в този момент Малта достигна вратата на кухнята. Излизаше, че тази нощ тя все пак ще използва кутийката.

 

 

Брашън се надигна от масата, оставяйки бирата си недокосната. На излизане той зърна движението на непозната ръка, присвояваща си халбата. Той се подсмихна горчиво. Добре бе избрал тази пивница. Подходяща за човека, който нищо не можеше да нарече за свое.

Навън напредваше поредна нощ в Бингтаун. Тя бе го заварила в най-бедната част на града, в един от пристанищните вертепи, обграден със складове, бардаци и евтини пансиони. Брашън знаеше, че вече е крайно време да се върне на борда на Пролетна вечер. Фини го очакваше. Ала Брашън нямаше какво да му каже. И внезапно осъзна, че най-вероятно изобщо няма да се върне. Фини нямаше да си прави труда да седне да го търси из града. Време беше да сложи край на тази дейност. Разбира се, това означаваше, че остатъците киндин в джоба му са последните запаси, с които разполага. Той спря насред улицата и потърси късчето. То беше по-дребно, отколкото си спомняше. Може би вече бе използвал част от него? Може би. Без да съжалява, Брашън постави последната трошица под долната си устна и отново закрачи по улицата. Преди малко повече от година двамата с Алтея бяха крачили из нощния град…

Не, нямаше смисъл да си припомня това. То нямаше да се случи отново. Сега тя се разхождаше с Граг Тенира.

Тъй. Щом нямаше да се връща на борда на Пролетна вечер, къде да отиде? Краката му сами знаеха отговора. Те го отнасяха извън града, далеч от светлините, към дългата пясъчна ивица, където лежеше изоставеният Парагон. Брашън се усмихна кисело. Някои неща никога не се променяха. Той се беше озовал отново в Бингтаун, почти без пари, а изоставеният кораб бе единственият му приятел. Брашън и корабът имаха много общи неща. И двамата бяха прокуденици.

Под лятното звездно небе всичко бе спокойно. Вълните шумоляха и шепнеха край брега. Вятърът беше съвсем слаб, колкото да го разхлажда и да не му позволява да се изпоти. И ако Брашън си нямаше тревоги, нощта би му се сторила прекрасна.

Но в настоящия момент вятърът донасяше усещане за празнота, а светлината на звездите му се струваше студена. Киндинът го бе оживил, ала изострената мисъл се занимаваше единствено с объркване. Като например Малта. Що за игра бе подела тя с него? Брашън не знаеше дали да се чувства смутен, наскърбен или поласкан от вниманието й. Той все още не знаеше по какъв начин да мисли за нея, дете или жена. Завръщането на майка й бе превърнало Малта в спокойна млада дама, която само на моменти изстрелваше по някоя острота, ала тъй невинно, че никой не можеше да посочи умисъл. В присъствието на близките си Малта се държеше подобаващо, ала на няколко пъти той бе усетил погледа й върху себе си. В други моменти тя насочваше замислени очи към Алтея — в тези случаи погледът й бе далеч от добронамерен.

Той се опитваше да убеди себе си, че Малта е била причината Алтея да отказва да го погледне в очите: тя не би искала племенничката й да отгатне отношенията им. В продължение на цели три крачки Брашън действително си повярва. Ала впоследствие бе принуден да признае, че Алтея не бе показала и най-малкия признак на интерес. Да, тя се държа любезно с него, също като сестра си. Нито повече, нито по-малко. Както трябваше да се очаква от една дъщеря на Ефрън Вестрит, Алтея се държа любезно към пристигналия гост, дори и към гост, който бе донесъл лоши вести. Единственият случай, в който тя не прояви любезност, беше моментът, в който Роника му предложи да остане да нощува в къщата. Кефрия също се присъедини към поканата на майка си, изтъквайки късния час и уморения вид на госта. Но Алтея не каза нищо. Именно това накара Брашън да откаже предложението и да напусне дома им.

Алтея изглеждаше прекрасно. Не по начина, по който сестра й беше привлекателна, не и по изкусителния начин на Малта. Кефрия и Малта изграждаха красотата си. Нюансите грим, специфичната прическа и дрехите им се съчетаваха, за да подчертаят най-добрите им качества. Алтея пристигаше направо от улицата, с прашни сандали, с прилепнала по челото и тила коса. Лятното оживление зачервяваше бузите й, а оживлението на градския пазар блестеше в очите й. Блузата и полата й бяха обикновени дрехи, избрани според критерия на удобство, а не на тъканта. Дори сборичкването й с Малта подчертаваше жизнеността на Алтея. Тя вече не беше незрелия младеж от борда на Жътвар, не беше и дъщерята на капитана на Вивачия. Престоят в Бингтаун се бе отразил добре на кожата и косата й. Дрехите й бяха по-женствени, не толкова прагматични. Тя изглеждаше като Търговска дъщеря.

Следователно недостижима за него.

Стотици възможности прелитаха през ума му. Да можеше да е запазил позицията си на наследник. Да можеше да се е вслушал в капитан Вестрит и да е започнал да спестява пари. Да можеше Алтея да наследи кораба си и да задържи Брашън за свой заместник. Толкова много възможности… Той имаше същите шансове да я спечели, колкото и да бъде върнат в семейството си. Затова нямаше смисъл да си губи времето с празни мисли. Нощта го очакваше.

С ожесточение той изплю разтеглилия се киндин. Тъмният корпус на Парагон вече се очертаваше пред него. Някъде на плажа имаше огън; защото Брашън долови миризмата на дим.

С приближаването си морякът започна да си подсвирква високо — той знаеше, че Парагон обича да долавя чуждото присъствие отдалеч. Вече озовал се по-близо, Брашън весело се провикна:

— Привет, Парагон! Как така още никой не те е насякъл за подпалки?

— Кой е там? — долетя нечий студен глас откъм сенките.

— Парагон? — объркано попита Брашън.

— Парагон съм аз. Ако не се лъжа, ти си Брашън — шеговито отвърна корабът. И добави. — Той не е заплаха за мен, Янтар. Прибери тоягата си.

Брашън се взря в мрака и можа да различи, че пред кораба е застанал строен силует, в който личеше напрежение. Женски силует. Непознатата се раздвижи, тоягата й изкънтя, отпусната върху един камък.

Янтар? Майсторката на накити?

Жената седна върху нещо, столче или камък. Брашън поднови стъпките си.

— Добър вечер…

— Привет — отвърна тя предпазливо.

— Брашън, запознай се с моята приятелка Янтар. Янтар, това е Брашън Трел. Ти го познаваш задочно, защото премести нещата му, когато се нанесе.

В гласа на Парагон се долавяше вълнение. Беше видно, че той се наслаждава на тази среща, приятно му е да дразни Брашън.

— Когато се нанесе? — повтори морякът.

— Мда. Янтар вече живее на борда ми. — Корабът се поколеба за момент. — Но ти най-вероятно си дошъл, за да нощуваш, нали? Какво пък, има предостатъчно място. Единствено капитанската каюта е заета. И съвсем малка част от товарния трюм. Янтар, нали нямаш нищо против присъствието на Брашън? Понякога той ми идва на гости, когато не са му останали повече пари за нощувка.

Мълчанието й бе малко по-продължително от учтивото. А в последвалия отговор Брашън долови оттенък на смущение:

— Ти принадлежиш на себе си, Парагон. Не от мен зависи кого ще приветстваш на борда си.

— Тъй ли? Щом сам принадлежа на себе си, тогава защо си толкова решена да ме купиш?

Сега корабът се занасяше с нея, крайно доволен от шегата си.

Брашън не откриваше нищо весело в случая. Какво общо имаше тя с живия кораб?

— Никой не може да купи жив кораб, Парагон — меко го поправи Брашън. — Всеки подобен съд е част от определено Търговско семейство. Без близък ти не би могъл да плаваш. — Той продължи с по-тих глас. — За теб не е добре да оставаш сам на сушата.

— Аз вече не съм сам — възрази фигурата. — Янтар почти всяка нощ идва да преспива при мен. А всеки десети ден тя си взема почивка и идва да прекара целия ден с мен. Ако ме купи, тя няма да плава с мен, просто ще ме изправи, ще ме обгради с растения и…

Брашън го прекъсна, за да го смъмри с острота:

— Парагон, ти принадлежиш на семейство Лъдчънс. Те не могат да те продадат, а Янтар няма право да те купува. Ти не си саксия, че да те обграждат с растителност. Само един лош човек би ти казал подобно нещо. — Той изгледа жената, мълчаливо приседнала в сенките.

С плавно движение Янтар се изправи на крака. Тя се приближи към него, напрегната, сякаш възнамеряваше да го предизвика в битка. Думите й бяха процедени, но без емоция.

— Ако казаното от теб е истина, то въпросната лошотия принадлежи на близките му. Те са тези, които са го оставили да гние тук всичките тези години. А сега, когато времената се променят и всичко в Бингтаун подлежи на закупуване, Лъдчънсови се заиграват с предложенията на спекулантите. Виж, те няма да превърнат Парагон в саксия. Не, те ще го насекат на парчета, от които да направят дрънкулки.

Брашън остана смаян от ужас. Инстинктивно той повдигна ръка към сребристия корпус, за да го успокои.

— Това е невъзможно — дрезгаво го увери морякът. — Търговците биха се вдигнали на бунт. Те никога не биха допуснали подобно нещо да се случи.

Янтар поклати глава:

— Видно е, че дълго време си отсъствал от този град, Брашън Трел.

Тя се обърна и срита пясъка. От гаснещите въглени на огнището бликнаха искри. Жената се приведе и миг по-късно пламъчетата разцъфнаха. Брашън мълчаливо наблюдаваше как тя подхранва огъня — първоначално с клонки, сетне с по-едри парчета дърво.

— Седни — подкани го тя с уморен глас. И продължи с помирение. — Срещата ни започна лошо. В действителност аз очаквах завръщането ти в Бингтаун. Надявах се, че ти и Алтея ще си сътрудничите и ще ми помогнете. Тя неохотно се съгласи, че за Парагон би било най-добре, ако аз го закупя. Ако ти прибавиш подкрепата си към нейната, има вероятност тримата да уверим Лъдчънсови. — Тя повдигна лице към неодобрителния му поглед. — Искаш ли чай?

Брашън сковано се отпусна върху една отломка.

— Трудно ми е да повярвам, че Алтея би подкрепила продаването на един жив кораб. — Той се постара да изрече името по нормален начин.

— Аз единствено изложих фактите пред нея и тя се съгласи.

Янтар придружи тези си думи с почти незабележим жест. Стрелването на очите й показваше, че тя не иска да обсъжда подробности пред кораба. Брашъновото любопитство пламна, но той бе принуден да се съгласи. Тази вечер Парагон беше в добро настроение — нямаше смисъл да пробуждат сприхавата му страна. За момента морякът сметна за най-разумно да не се впуска в сериозни разговори и да се съсредоточи върху трупането на информация.

— Зная, че Парагон се радва да те види и ще иска да знае за нещата, които си преживял. От колко време си тук?

— Днес спуснахме котва — отвърна Брашън. И замълча, осъзнаващ колко е необичайна ситуацията. Янтар се държеше като домакиня, поканила гости на чай.

— Дълго ли ще останеш? — подкани го тя.

— Не зная. Дойдох да кажа на Алтея, че видях Вивачия. Заловили са я пирати. Не зная дали Кайл и Уинтроу са още живи. Или останалите моряци.

Думите изскочиха от него преди Брашън да е помислил дали е уместно да разкрива подобно нещо. Чутото пробуди искрена тревога в гласа на жената:

— И как реагира тя?

— Съкрушена е, както може да се очаква. Утре тя ще се яви пред Съвета на Търговците, за да потърси помощта им. Най-лошото е, че пиратът Кенит, който е завзел Вивачия, най-вероятно няма да иска откуп, защото възнамерява да я задържи за себе си. Ако Уинтроу и Кайл са още живи, той най-вероятно ще ги задържи при себе си, за да успокои кораба…

— Пирати. — Гласът на Парагон можеше да се нарече почти занесен, ако не беше ужасът. — Познавам ги. Те знаят само да убиват и да убиват и да убиват върху палубите ти. Кръвта попива все по-дълбоко и по-дълбоко, докато ти не се окажеш залян с чужди животи, сред които не можеш да намериш своя. Те ти отсичат лицето, отварят клапаните ти и те оставят да потънеш. А най-лошото е, че те оставят жив.

Гласът му бе започнал да трепери по детски, преди да замълчи.

Погледът на Брашън подири този на жената. В нейните очи блестеше ужас. Тя и Брашън се надигнаха едновременно, пак едновременно посегнаха към кораба. Но гласът му ги спря.

— Не ме докосвайте! — Дълбок и дрезгав беше този глас, трескав. — Далеч от мене, коварни плъхове! Противни отрепки! Вие нямате души! Никое създание, което носи душа, не би могло да причини онова, което вие ми сторихте!

Парагон рязко извръщаше лице. Огромните му ръце, свити в юмруци, се размахваха пред него.

— Вземете си спомените! Не ви ща животите! Вие ме удавяте! Вие се опитвате да ме накарате да забравя кой съм… и кой бях. Но аз няма да забравя!

Последното той изрева предизвикателно. Подир това избухна в налуден смях, примесван с обиди.

— Той не говори на нас — тихо го увери Янтар, ала Брашън не беше сигурен. Той не направи нов опит да докосне кораба. Жената също. Вместо това тя хвана моряка за ръката и го поведе по плажа. Свирепите клетви и ругатни долитаха подире им.

Едва когато светлината на огъня остана далече зад тях, Янтар спря и се обърна към спътника си, заговаряйки с приглушен глас.

— Слухът му е изключително остър. — Тя погледна назад. — В такива моменти е най-добре да го оставиш на спокойствие. Ако се опиташ да го успокоиш, нещата само се влошават. — Майсторката на бижута сви рамене. — Той трябва да се опомни сам.

— Да, зная.

— Известно ми е, че знаеш. И освен това ти разбираш, че той не може да продължава така. Във всеки един момент той очаква, че ще бъде отведен. Това не дава покой на мислите му. Почти всеки ден той дири утеха в лудостта си. Аз се опитвам да го предпазвам от тревоги, но той не е глупав. Парагон знае, че самото му съществуване е застрашено и че не би могъл да стори нещо.

Дори и в тъмното Брашън усещаше настойчивостта на погледа й.

— Трябва да ни помогнеш.

— Не виждам с какво бих могъл да ви помогна. Не зная защо си решила, че аз имам подобно влияние, може би Алтея Вестрит или корабът са те подвели. Истината е, че каквото подкрепя аз, останалите ще отхвърлят. Аз съм прокуденик, също като кораба. По-вероятно е каузата ви да успее без мен. — Той поклати глава. — Макар да се съмнявам, че изобщо има вероятност да успее.

— И от мен се очаква просто да се предам? — меко попита Янтар. — Просто да го оставя да потъва в лудост, докато спекулантите не дойдат да го отнесат и насекат? Какво ще си казваме впоследствие, Брашън? Че не е имало какво да сторим, как не сме вярвали, че подобно нещо би могло да се случи? Това ще ни лиши ли от вина?

— Вина? — Брашън се раздразни от загатването за отговорност. — Аз не съм сторил нищо лошо, нито възнамерявам да сторя. Аз съм невинен.

— Половината от злината на този свят се случва, защото свестните хора просто стоят и не предприемат нищо лошо. Не е достатъчно да се сдържаш от злина, Трел. Хората трябва да се опитват да вършат правилното, дори и когато вярват, че няма как да успеят.

— Дори и когато подобен опит е глупав? — с остър сарказъм се осведоми той.

— Особено тогава — без да се засяга отвърна Янтар. — Така се прави, Трел. Човек изправя сърцето си срещу безчувствения свят. Хвърля се насреща му, на страната на доброто, без да пита за цената. Така се прави.

— Кое се прави? — попита Брашън, вече ядосан истински. — Самоубиването? В името на геройство?

— Да, може би е така — призна Янтар. — Но това е начинът, по който човек изкупва грешките си. По който става герой. — Тя леко наклони глава встрани. — Не ми казвай, че никога не си искал да бъдеш герой.

— Никога не съм искал да бъда герой — възрази Брашън. Някъде в далечината Парагон продължаваше да проклина и кълне. Той звучеше като пиян, като побъркан. Морякът погледна назад. Жълтеникавото сияние на огъня трептеше върху обезобразения лик.

Какво искаше тази жена от него? Той с нищо не можеше да помогне на кораба. Или на когото и да било.

— През цялото време исках единствено да живея живота си. А дори това не успявам.

Жената се засмя.

— Защото не спираш да се отдръпваш от него. И да се извръщаш от него. И да го избягваш. — Тя поклати глава. — Трел… Отвори си очите. Тази бъркотия е твоят живот. Няма смисъл да изчакваш той да се подобри. Престани да го отлагаш и започни да го изживяваш. — Янтар отново се засмя. Погледът и гласът й бяха занесени. — Всеки си мисли, че храбростта представлява начина, по който човек се изправя пред смъртта невъзмутимо. Ала почти няма човек, който да не е способен на подобно нещо. Почти всеки е в състояние да стисне зъби и да не изпищи през последните си мигове. Не, истинската смелост се съдържа в способността да посрещнеш невъзмутимо живота. И нямам предвид онези участъци от пътя, в които човек извлича удовлетворение от борбата си, защото чувства, че тя го приближава до славната цел. Говоря за периодите, в които той трябва да изтърпява отегчението, трудностите и неудобството да върши онова, което е правилно. — Тя го погледна преценяващо. — Мисля, че ти си способен на това, Трел.

— Престани да ме наричаш така — просъска той. Всяко споменаване на фамилното име се врязваше в незарасналата рана.

Тя рязко го сграбчи за китката.

— Не, ти си този, който трябва да престане. Престани да мислиш, че си синът, от когото баща ти се е отрекъл. Ти не си бил този, когото той е очаквал от теб, но това не означава, че ти не притежаваш същина. Освен това ти не си съвършен. Престани да използваш всяка допусната грешка като оправдание окончателно да се откажеш от усилие.

Брашън грубо се освободи от захвата й.

— Коя си ти, че да ми говориш подобни неща? И откъде изобщо знаеш за тях?

С разочарование той осъзна единствения възможен източник на това й знание. Алтея го бе обсъждала. Колко ли беше казала на Янтар?

Един поглед към лицето на жената му беше достатъчен. Да, Алтея й беше казала всичко. Всичко.

Той й обърна гръб и с бързи крачки започна да се отдалечава. В този момент му се искаше да може да потъне в мрака.

— Брашън? Брашън! — тя просъска повика си подире му.

Морякът не се обърна.

— Къде ще отидеш, Трел? — догони го дрезгавият й вик. — Къде ще успееш да се скриеш от себе си?

Това той не знаеше, затова не си направи труда да отговаря.

 

 

Обувките бяха целите подгизнали. Малта ги хвърли в гардероба си и откачи една дебела роба. Макар да беше лято, нощната й разходка я беше охладила.

Вече постоплена, тя извади кутийката. Сивия прах бе скрила сред една по-голяма торбичка с билки против главоболие. Тя извади кесийката му и я почисти от полепналите стръкчета. Пронизаха я приятни тръпки, когато я развърза, изсипа я в кутийката и я разклати. Нежен облак остана да проблясва във въздуха. Малта кихна и побърза да спусне капака. Влезлият в гърлото й прах донесе със себе си странно, но приятно усещане.

— Разтърси кутията, изчакай и я остави отворена край леглото си — гласно си припомни тя, докато се отправяше към леглото си. Девойката разклати кутийката, преди да я остави на нощното шкафче, отдръпна завивките, покатери се в кревата и я отвори. Накрая духна свещта и се отпусна върху възглавниците. Оставаше й само да затвори очи и да зачака.

Тя го стори.

Нетърпението се бе превърнало във враг, който не й позволяваше да заспи. Въпреки това тя продължаваше да държи очите си затворени. И се опитваше да се унесе с мислите си. Когато и това не помогна, тя започна да си мисли за Рейн. След днешното разочарование тя го намираше далеч по-привлекателен. Когато по-рано днес Керуин я прегърна, той й се стори кльощав в сравнение с широката гръд на Рейн (нея Малта бе усетила в единствената им бърза прегръдка). Да, Рейн определено не би пропуснал шанса да я целуне. Тази мисъл ускори пулса й.

Рейн пораждаше буря от противоположни чувства. Подаръците и вниманието, с които той я обсипваше, я караха да се чувства значима — особено след цяла година принудителни лишения. Понякога тя нямаше нищо против покритото му лице и ръкавиците: те го караха да изглежда загадъчен. Те й позволяваха да се вглежда в него и да си представя, че под тяхното прикритие стои красив млад мъж. Когато той с лекота я учеше да танцува, тя усещаше и сила, и ловкост в лекия му допир до ръката и гърба й. Само на моменти тя се чудеше дали под воала не се крият брадавици, покрили безформено лице.

В негово отсъствие съмненията я спохождаха. Още по-лошо беше съчувствието на приятелките й. Всички до една бяха уверени, че той ще се окаже чудовище. През половината от времето Малта подозираше, че те просто завиждат на вниманието и скъпите дарове, които тя получаваше от него. Може би те искаха той да се окаже грозен, защото завиждаха на късмета й. Не, тя вече не знаеше какво чувства и какво вярва. И все не можеше да заспи. Напразно беше използвала праха. Всичко се объркваше…

Тя продължаваше да се мята в леглото. И тялото, и умът й оставаха измъчвани от копнеж, който Малта не разбираше. Да можеше баща й да се прибере, та всичко да се оправи…

 

 

Искам да изляза. Защо не ми помагаш?

— Не мога. Моля те, разбери, че не мога, и престани да искаш това от мен.

Пленената драцена се изпълни с презрение.

Не искаш. Способен си, но няма да го сториш. Нужна е единствено светлината на слънцето. Отмести преградите и пусни светлината да влиза. За останалото ще се погрижа аз.

— Вече ти казах: залата, в която се намираш, е затрупана. Сигурен съм, че някога тук е имало огромни прозорци и прегради, които са ги покривали. Ала сега цялата структура се намира под земята. Затрупала я е пръст, сред която има корени. Ти се намираш под цяла гора.

Ако ти наистина беше мой приятел, за какъвто се представяш, щеше да ме изнесеш на повърхността. Моля те. Аз се нуждая от свобода. Не просто за себе си, а и заради всички като мен.

Рейн се размърда в леглото си. Той не беше заспал напълно, не сънуваше, но и не беше буден. Тези видения го измъчваха почти всяка нощ. Когато спеше, женската се взираше в него, към него и през него с огромните си медни очи. Край елипсовидните зеници проблясваха цветове. Рейн не можеше да откъсне поглед от тях, не можеше да се освободи от видението и да се събуди. Драцената беше пленена в своя пашкул от магическо дърво, а той беше пленен в нея.

— Ти не разбираш — простена той в съня си. — Целият купол е затрупан. Слънцето никога повече няма да се прецежда през прозрачността му.

Тогава отвори огромните врати и ме извлечи навън. Постави трупи под мен, ако се налага, и впрегни коне. Не ме интересува как ще го сториш. Просто ме изведи на белия свят.

Рейн не можеше да я накара да разбере.

— Не мога. Ти си прекалено голяма, за да бъдеш преместена от сам човек, а никой друг не би ми помогнал. А дори и да имах нужните работници и коне, пак не бих могъл да сторя нищо. Тези врати никога повече няма да се отворят отново. Никой не може да разбере начина, по който те са се отваряли. Освен това те също са затрупани. Десетки работници ще трябва да се трудят месеци наред, за да ги освободят от пръстта. Дори и това не е гаранция, че отварянето би било успешно. Структурата е отслабнала. Ако вратата се отмести, целият купол ще се срути. И ти ще бъдеш затрупана още по-дълбоко.

Какво от това?! Рискувай, отвори вратата. Аз мога да ти помогна да узнаеш как. — Гласът й стана съблазнителен. — Аз бих могла да ти предоставя всички тайни на този град. От теб се иска единствено да обещаеш, че ще отвориш вратата.

Съвсем смътно той почувства, че раздвижва глава върху възглавницата.

— Не. Ти би ме удавила в спомени. Никому от двама ни не би помогнало това. Това само би ми докарало лудост. Не се опитвай да ме изкушиш по такъв начин.

Тогава нападни вратата. Брадви и чукове ще я накарат да отстъпи. Нека се стовари върху мен, ако трябва. Дори смъртта ще ми донесе повече свобода. Рейн, защо отказваш да ме освободиш? Ако ти беше мой истински приятел, щеше да ме освободиш.

Той потръпна в отговор на измъчените й думи.

— Аз наистина съм твой приятел. И копнея да те освободя, ала не мога да го сторя сам. Първо трябва да привлека и други към каузата си. Тогава ще открием начин. Умолявам те, бъди търпелива. Потърпи.

Гладът не познава търпението. Лудостта не познава търпението. Те са неумолими. Рейн, защо не мога да те накарам да разбереш какво причиняваш със своята жестокост? Ти убиваш всички ни, обричаш ни. Помогни ми да изляза. Пусни ме!

— Не мога! — изрева той. Очите му се отвориха. Той приседна върху леглото си, задъхан. Напоени с потта му, чаршафите бяха прилепнали като саван. С едно движение той го отскубна от себе си и се надигна. Прозорецът беше отворен и нощният хлад приятно обгърна тялото му. Рейн прекара ръце през косата си, за да изцеди потта от къдриците й. Той почеса последното образувание върху скалпа си, сетне решително отпусна ръце. Доближи се до прозореца и погледна нагоре.

Трехог, най-голямото поселище на Дъждовните Търговци, се намираше сред дърветата край брега на Реката. От едната страна на дома си Рейн можеше да види шумящите й води под себе си. От другата можеше да види Стария град сред дърветата. Няколко светлини все още проблясваха там: работата по разкопаването и изследването никога не спираше. Когато човек работеше сред дълбоките участъци, денонощието преставаше да има значение. Във вътрешността на хълма цареше вечен мрак. Също като вътрешността на ковчега от магическо дърво в залата с Коронования петел.

За пореден път Рейн обмисли да каже на майка си за тези кошмари, но се отказа, защото знаеше как ще реагира тя. Яни Купрус веднага щеше да нареди разцепването на последния ствол магическо дърво. Огромното меко тяло във вътрешността му щеше да бъде изсипано върху каменния под, а безценния материал на пашкула му щеше да бъде превърнат в градиво за поредния кораб. Това беше единствената субстанция, позната на жителите на Дъждовните земи, която устояваше на разяждащите води на реката. Дори дърветата и храстите по крайбрежието й оцеляваха само докато кората им останеше невредима. В мига, в който нещо нарушеше целостта й, Дъждовната река започваше да ги разгражда. Дори дългоногите сребристи птици, дирещи храна из плитчините й, носеха рани върху краката си. Единствено магическото дърво представляваше защита срещу белезникавите й струи. А родът Купрус притежаваше последния и най-голям запас от този материал.

Ако Рейн успееше да убеди близките си, той щеше да открие начин да изнесе пашкула на открито, за да присъства на излюпването му. Процес, който най-вероятно щеше да разруши магическото дърво. По време на диренията си младежът бе открил гоблен, изобразяващ подобно излюпване. Някакво слабо бяло създание надигаше глава сред строшената черупка. Части от нея то стискаше в челюстите си, може би с намерението да погълне парчетата от своя затвор. Неговите очи бяха свирепи, а човекоподобните създания, присъстващи на излюпването, изглеждаха застинали в страхопочитание. Понякога този гоблен му напомняше, че идеята е чиста лудост. Защо щеше да рискува да освободи подобно ужасяващо създание?

Ала то беше последното от своя вид. Последният истински дракон.

Той отново се отпусна върху леглото си и опита да подири някаква мисъл, която да му позволи да се отпусне, без да заспи. Ако заспеше, женската отново щеше да го придърпа към мислите си.

Уморено той си помисли за Малта. В моментите, в които той се сетеше за нея, Рейн се изпълваше с възторг и нетърпение. Тя беше тъй прекрасна, решителна и свежа. В нейното своеволие той разпознаваше все още неосъзната сила. Той знаеше какво мислят близките й за нея; то не беше без основания. Тя беше упорита, себична и доста глезена. Тя беше жена, която винаги щеше да се защитава. Каквото пожелаеше, тя щеше да преследва неотклонимо. Ако Рейн успееше да си спечели верността й, тя щеше да бъде съвършена. Подобно на майка му, тя щеше да защитава и напътства децата си, да запази семейното влияние за тях дълго след като Рейн се намираше в гроба. Другите щяха да казват, че съпругата му е безскрупулна и аморална в защитата на семейството си, ала щяха да го казват със завист.

Стига да я привлечеше на своя страна. В това се криеше разковничето. При напускането на Бингтаун той бе уверен в победата си. Ала тя не беше използвала кутийката, за да се свърже с него. И бе получил само едно предпазливо писмо след последната им среща. Това беше всичко.

Той се претърколи неуморно и затвори очи. Неусетно се унесе и засънува.

— Рейн. Рейн, трябва да ми помогнеш.

— Не мога — простена той.

Мракът се разгърна и Малта се приближи към него. Тя беше неземно красива. Бялата й нощница потрепваше под недоловим вятър. Тъмните й коси се сливаха с нощта, а очите й бяха пълни с тайнственост. Тя крачеше сама сред пълен мрак. Рейн знаеше какво означава това: тя беше дошла в дирене. Тя не беше създала декор, не бе фантазирала. Тя просто бе легнала да спи, мислейки за него.

— Рейн? — Тя го повика отново. — Къде си? Нужен си ми.

Той се приготви и влезе в съня й.

— Тук съм — тихо каза той, защото не искаше да я стряска. Малта се извърна към него и плъзна поглед по образа му.

— Предишния път ти не бе прикрит — оплака се тя.

Рейн се подсмихна. Той бе избрал да се яви в обичайните си мрачни дрехи, с прикрито лице и с ръкавици. А нощницата, която Малта бе облякла, най-вероятно представляваше истинското й облекло. Това отново му напомни колко е млада тя. Но той нямаше да се възползва от нея. Може би тя не разбираше изцяло възможностите на кутията.

— Предишния път ти донесе много идеи в нашия сън. Аз сторих същото. Ние ги оставихме да се слеят и изживяхме онова, което последва. Но тази нощ ние водим само себе си. И всичко друго, което пожелаем.

Той рязко раздвижи ръка, разсичайки мрака. Промяна последва жеста му, довела образ. Този пейзаж бе вдъхновен от една от любимите му картини. Чисто черни безлистни дървета привеждаха клони под тежестта на лъскави жълти цветове. Сребрист път се извиваше сред дърветата, а после се стрелваше към една гора в далечината. Подът на гората бе покрит с мъх. Лисица, стиснала заек в челюстите си, надничаше от един храст. Двойка влюбени, прекалено високи, за да бъдат човеци, се прегръщаха на преден план. Неговата коса бе медна, а нейната — златиста. Неговото тяло притискаше нейното към тъмния ствол на едно дърво. Рейн си ги бе представил застинали във времето, ала жената се раздвижи недоловимо като дъх и изви глава, за да приеме целувката на любимия си. Рейн се усмихна. Малта се учеше да играе тъй бързо…

А дали изобщо тя знаеше, че го е сторила? Девойката отмести поглед от влюбените и се приближи до него. Тя сведе глас, сякаш се боеше да не смути образите.

— Рейн, трябва да ми помогнеш.

В началото той бе помислил, че тази мъчителна молба е сянка от по-раншния му сън.

— Какво не е наред?

Над рамото му тя погледна към влюбените. Ръката на мъжа бавно се движеше към шията на жената. Малта бързо отмести поглед и се съсредоточи върху Рейн.

— Нищо не е наред. Пирати са завладели кораба ни. Пиратът, който го е сторил, се ползва с репутацията, че избива екипажите на всички завзети съдове. Ако баща ми е все още жив, ние се надяваме да го откупим. Но ние нямаме почти никакви пари. Ако кредиторите ни узнаят, че сме изгубили живия си кораб, те ще откажат да ни заемат повече. И най-вероятно ще поискат да изплатим всичките си досегашни дългове.

Тя неволно погледна към мъжа и жената. Техните жестове бяха станали по-чувствени. Това я разсейваше и смущаваше.

Рейн се поздрави за самоконтрола си и взе ръката й. Той призова друг път сред гората. Двамата бавно се отправиха по него, отдалечавайки се от влюбените.

— Какво искаш да сторя?

— Целуни ме.

Думите бяха заповедни и не принадлежаха на Малта. Те бяха дошли откъм друга двойка, намираща се под друго дърво. Младият мъж властно стискаше жената за раменете и гледаше към гордото й лице. Тя го изгледа с ледено презрение, но въпреки това той приближи устата си до нейната. Кръвта на Рейн неволно пламна. Жената се противи за момент, сетне обгърна шията на мъжа, за да задържи целувката му. Рейн отмести поглед. Той дръпна ръката на Малта; двамата отминаха.

— Какво можеш да направиш? — попита девойката.

Рейн се замисли. Подобни проблеми определено не бяха сред нещата, обсъждани в споделените сънища.

— Майка ти трябва да пише на моята майка. Те са тези, които трябва да обсъдят това, не ние.

Как ли щеше да реагира майка му? В апела си за помощ Малта явно бе забравила, че семейство Купрус притежаваше оставащите задължения по изплащането на Вивачия. На практика неговият род не само представляваше един от кредиторите, но загубата на кораба допълнително увеличаваше тежестта на дълга. Цялата ситуация беше заплетена. Вълшебните кораби се охраняваха ревниво, те никога не биваше да попадат в чужди ръце. Майка му се бе съгласила да закупи дълговете на Вестритови, защото бе смятала, че ще предостави кораба като сватбен подарък, опрощавайки тези задължения. Впоследствие собствените деца на Рейн щяха да го наследят. Изчезването на кораба представляваше сериозен финансов удар за всички им. Той бе сигурен, че майка му ще предприеме незабавни действия, просто не знаеше какви. До този момент той никога не бе проявявал интерес към паричното положение на рода си. Майка му, по-големият му брат и вторият му баща се грижеха за това. Рейн беше изследователят, ученият. Той изравяше открития, които близките му превръщаха в приходи. Нещата, които те правеха с въпросните печалби, не го интересуваха.

Малта веднага се раздразни.

— Рейн, говорим за баща ми. Не мога да чакам майка ми да пише на твоята майка. Ако искаме да го спасим, трябва да действаме веднага.

Усещането не беше приятно.

— Малта, аз не съм способен да ти помогна директно. Аз съм най-малък син.

Тя гневно тропна с крак.

— Не ти вярвам. Ако ме обичаш, ще ми помогнеш.

С неочаквано раздразнение той си помисли, че тя звучи точно като драцената.

Това беше опасна мисъл в споделен сън. Земята под тях неочаквано се разтърси. Втори, по-силен трус последва първия. Малта се вкопчи в едно дърво.

— Какво беше това?

— Земетресение — спокойно отвърна Рейн. Тези явления бяха сравнително чести в Трехог. Висящият град се поклащаше заедно с околните дървета и оставаше невредим. Но разкопките често се оказваха засегнати. Интересно дали в момента се случваше истинско земетресение, намерило отклик в съня му, или това беше въобразено?

— Зная какво е земетресение — раздразнено отвърна Малта. — По цялото протежение на Прокълнатите брегове има трусове. Говорех за звука.

— Какъв звук? — смутено попита той.

— Драскане и стържене. Не го ли чуваш?

Рейн го чуваше през цялото време, и буден, и спящ — това бе звукът от нокти, драскащи немощно срещу обгръщащия ги гроб.

— Ти също ли го чуваш? — смая се Рейн. Той се бе научил да загърбва звука, до този момент неизменно отдавал го на въображението си.

Преди той да е успял да каже още нещо, всичко около тях започна да се променя. Гората около тях започна да се покрива с цвят. Топлият вятър понасяше ухание на зреещи плодове. Мъхът под краката им стана по-груб, а пътеката засия под светлината на слънцето. Небето придоби по-плътен цвят. Това вече не беше споменът на Рейн. Някой друг прибавяше към този образ, и това надали беше Малта.

Когато буреносни облаци започнаха да покриват хоризонта, младежът вече бе сигурен в източника на промяната. Той сепнато погледна нагоре; усилващият се вятър откъсваше плодове. Един от тях падна право край краката на Малта и се разби. Плътната миризма на разсипалия се нектар бе почти гнила.

— Малта, трябва да се сбогуваме. Кажи на майка си да…

Над тях мълния напука небето. Почти веднага я последва трясъкът на гръм. Непозната миризма изпълни въздуха. Треперещата Малта безмълвно протегна показалец към небето. Вихрите разрошваха косата й и притискаха нощницата към тялото й.

Над дърветата се издигаше драцена. Мощният замах на крилете пораждаше тези вихри. Дори притъмняването, предизвикано от облаците, не можеше да намали славата й. Цветовете преливаха върху сребристите люспи. Очите й имаха цвета на мед.

— Аз мога да ти помогна — заяви женската. Нейният глас бе гръмовен. Клонът на едно близко дърво се отчупи и тежко полетя към земята. — Освободи ме, а аз ще ти помогна. Обещавам ти.

Крилете отново я издигнаха към небето, където тя описа завой. Дългата опашка посече облаците след нея.

Заваля дъжд — порой, измокрил и двамата. Треперещата Малта потърси закрилата на Рейн. Той я обгърна с наметалото си и я прегърна. Дори и в сянката на виещата се женска той усещаше топлината на кожата й през намокрения плат на нощницата.

Изпод плаща му Малта продължаваше да се взира в създанието.

— Коя си ти? — провикна се девойката. — Какво искаш?

Женската отметна глава в гръмък смях. Тя се стрелна към тях и отново се издигна към небето.

— Коя съм аз? Нима ти изглеждам тъй глупава, че да те даря с името си? Не, няма да ти дам тази власт. А що се отнася до онова, което искам… Искам сделка. Моята свобода в замяна на кораба, който ти спомена, и живота на баща ти, ако той все още е на борда. Какво ще кажеш? Не е трудно да решиш. Живот срещу живот?

Малта погледна към Рейн.

— Тя истинска ли е? Може ли да ни помогне?

Рейн се взираше в създанието над тях. Женската тежко стоварваше криле сред дъждовните струи. Издигането я караше да изглежда все по-малка и по-малка. И въпреки това тя продължаваше да сияе като звезда на фона на сивите облаци.

— Да, тя съществува наистина. Ала не е в състояние да ни помогне.

— Защо? Тя е огромна! Тя може да лети! Какво й пречи просто да отлети до мястото, където се намира Вивачия, и…

— И какво? Да унищожи кораба, за да убие пиратите? Може би, ако тя беше свободна. Но тя не е. В този сън тя само ни се явява във формата, която тя си представя.

— А каква е истинската й форма?

Рейн осъзна, че се е доближил до много опасна тема.

— Тя е пленена дълбоко под земята, където никой не е способен да я освободи.

Той хвана девойката за ръката и отново я поведе по пътеката, към мястото, където мислите му бяха извикали дървена колиба. Малта побърза да се възползва от сушината й. Рейн я последва, затваряйки вратата след себе си. В камината гореше огън. Застанала пред нея, Малта се зае да изстисква косите си. Подир това тя се обърна към него, с все още лъснало от капки лице. Светлината на огъня танцуваше в очите й.

— Как е пленена? — попита тя. — Какво би се наложило да сторим, ако поискаме да я освободим?

Рейн реши да й каже една част.

— Много отдавна тук нещо се е случило. Не сме сигурни какво. По някакъв начин цял град се е оказал затрупан под земята. Било е толкова отдавна, че в затрупалата го пръст са поникнали дървета. Драцената се намира в една от залите на този заровен град. Невъзможно е да я освободим.

Той вложи цялата окончателност, която можеше да събере. Въпреки това Малта не изглеждаше уверена. Рейн поклати глава.

— Това не е сънят, който си представях, че ще споделим.

— Не може ли тя да бъде изровена? Как така тя се намира толкова дълбоко под земята, а е още жива? — Малта наклони глава насреща му и присви очи. — И как така изобщо знаеш за съществуването й? Рейн, има нещо, което не ми казваш — обвини го тя.

Младежът повдигна брадичка и не отстъпи.

— Малта, има много неща, които не мога да ти кажа. Аз не бих искал от теб да издадеш своите тайни. Повярвай, че ти казах всичко, което имам право да споделя с теб.

Няколко секунди тя остана загледана в него, сетне сведе поглед.

— Не ме разбирай погрешно. Не осъзнавах какво искам от теб. — Тя допълни с леко задавен глас. — С нетърпение очаквам времето, когато между нас няма да има тайни.

Прилив на вятъра разтърси стените на колибата. Явно създанието прелиташе над тях.

— Освободете ме! — долетя викът й. — Освободете ме!

При втория прилив, разтърсил кепенците, Малта се озова в обятията му. Рейн я притисна към себе си, почувствал, че тя трепери. Тя беше съвсем дребна; главата й стигаше единствено до брадичката му. Косата й още бе влажна под допира на милувката му.

Когато тя повдигна лице към него, той пропадна в бездънния й поглед.

— Това е само сън — увери я Рейн. — Нищо не може да те нарани. Нищо не е реално.

— На мен всичко ми изглежда реално — прошепна тя. Дъхът й бе топъл.

— Наистина ли?

— Да — увери го тя.

Той приведе главата си към нейната. Тя не избегна целувката му. Тънкият воал между устните им бе почти приятен. Ръцете й го обгърнаха и го притиснаха неумело.

Сладостта на тази целувка остана с него и когато силата на кутийката изчезна и Рейн потъна в обикновен сън.

— Ела при мен — слабо достигнаха думите й. — Ела при мен по пълнолуние.

— Не мога! — извика той, решен да я достигне с изреченото. — Не мога, Малта!

Той се събуди с тези думи, притиснал лице към възглавницата. Дали тя го беше чула? Той затвори очи и се опита да се унесе обратно в споделения сън.

— Малта? Не мога да дойда при теб. Не мога.

Така ли казваш на всички женски? — изсмя се глас. Нокти немощно потрепваха по обвилия ги материал. — Не се тревожи, Рейн. Ти не можеш да идеш при нея, но аз ще го сторя.