Робин Хоб
Безумният кораб (28) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и шеста
Компромиси

— Мисля, че стана чудесна — с нескрито удовлетворение заяви Кефрия.

— Прекрасна е — присъедини се Рейч. — Завърти се още веднъж, малко по-бързо, за да може краят леко да се повдигне. Искам да се уверя, че подгъвът е напълно равномерен, преди да го зашием.

Малта предпазливо повдигна ръце, за да не размести карфиците, и се завъртя около себе си. На пода около нея лежаха материалите, послужили за направата на тази рокля — стари тоалети, всеки пожертвал определена част от себе си в името на предстоящия бал. Някои бяха дарили дантелите си, пищните ръкави на новата дреха бяха дошли от полите на друга рокля.

— Също като водна лилия под дъха на вятъра. Просто няма как да станеш по-прекрасна — заяви бившата робиня.

— Освен ако не се усмихне — обади се Силдин. Той седеше на пода в ъгъла на стаята, разпръснал сметачните си плочки. Вместо да решава задачи, брат й строеше кули с тях. Само че Малта бе прекалено потисната, за да изтъкне това пред майка си.

— Силдин е прав, Малта. Никой тоалет не може да разкраси лицето ти, освен ако ти не го сториш. Защо се мръщиш? Още ли ти се иска да бяхме наели шивачка?

Що за въпрос задаваше майка й?! Естествено, че това й се искаше. Години наред двете с Дело бяха обсъждали летния бал, на който щяха да бъдат представени пред обществото. Двете бяха рисували роклите си, бяха обсъждали най-подходящите кройки, кроячки и обувки. И с право, защото нямаше да има друг момент, в който погледите на града да се насочат към тях с подобно изчерпателно внимание.

И тази година всички щяха да видят Малта Вестрит с тоалет, съшит от стари дрехи, и с преправени обувки… Само как й се искаше да се случи някакво чудо.

Девойката отдавна бе престанала да изразява мъките си. Тя не искаше да вижда майка си ридаеща, нито да чува как баба й дълбокомислено я наставлява да се чувства горда от жертвите, които прави. Това беше всичко, което те можеха да сторят за нея в настоящите обстоятелства. Каква полза имаше да обсъжда разочарованието си?

— Трудно ми е да се усмихвам в подобно време, мамо. — Тя си пое дъх. — Винаги си бях представяла как влизам в залата редом с татко.

— Аз също — тихо отвърна Кефрия Вестрит. — Страшно ми е мъчно, че това ти е отнето, Малта. Още си спомням първия си летен бал, на който бях облечена като жена. Бях толкова нервна, че очаквах да припадна, когато чух името си. Тогава татко ме хвана под ръка и ме поведе… Той много се гордееше с мен.

Гласът й се задави, тя премигна.

— Където и да се намира баща ти сега, сигурна съм, че той също си мисли за теб.

— Понякога ми се струва непристойно да мисля за приеми, рокли и ветрила, докато той е затворник някъде сред Пиратските острови. — Малта замълча за момент. — Може би трябва да отложим представянето ми за следващата година. Може би по това време той ще си е у дома.

— Вече е малко късно да мислим за това — обади се баба й от креслото си. Тя се бе настанила съвсем близо до прозореца и под ярката светлина се опитваше да изработи ветрило. — Някога ми се струваше съвсем лесно — недоволно промърмори тя на себе си. — Пръстите ми вече не са толкова ловки…

— Боя се, че баба ти е права. — Кефрия започна да щипе дантелените си маншети. — Целият град очаква да те представим тази година. Освен това отлагането би утежнило ситуацията ни със семейство Купрус.

— Вече не съм сигурна, че харесвам Рейн. Ако той проявяваше истински интерес към мен, а не просто увлечение, щеше да ме е посетил повторно. — Тя извърна глава към майка си точно в момента, когато Рейч се опитваше пробно да постави диадемата й. — Никакви вести ли не си получавала от майка му?

Рейч я хвана за брадичката и я принуди да стои неподвижна.

— Прекалено е претрупано, лицето й се губи. Ще трябва да внесем промени — навъси се Кефрия. Слугинята се зае да снема накита, а тя продължи, вече към дъщеря си. — Какви други вести очакваш? Тя ни писа, че изразява дълбоко съчувствие и заедно с всичките си близки се надява на бързото завръщане на баща ти. А Рейн с нетърпение очаквал летния бал. — Жената въздъхна. — Освен това тя изключително деликатно загатна, че две седмици след бала е подходящ момент да обсъдим изплащането на задълженията си.

— Което в превод означава, че тя иска да види как ще продължат отношенията на Малта и Рейн след бала — кисело вметна баба й, загледана в зараждащото се в ръцете й ветрило. — Те също трябва да мислят за репутацията на рода си, Малта. Прекалено честите посещения на Рейн биха изглеждали непристойно, още повече в случай като твоя, когато става дума за девойка, която не е била представена официално. Накрая, пътуването от Дъждовните земи до Бингтаун е дълго: това не е маршрут, който човек поема произволно.

Малта въздъхна тихо. Самата тя често се бе утешавала с тези обяснения. Но въпреки това й се струваше, че Рейн просто е преценил, че не си струва да си губи времето с нея. След онзи смразяващ следобед женската й се присънваше често, във видения, обхващащи целия спектър между плашещото и смущаващото. Понякога създанието й говореше за Рейн. Казваше й, че е глупаво от нейна страна да се осланя на неговата помощ, защото тя нямало да дойде. Единствената й надежда се съдържала в освобождаването на съществото.

Отново и отново Малта се бе опитвала да обясни, че подобно нещо е непосилно за нея. Драцената винаги й отвръщаше по един и същи начин:

С подобни думи, подиграваше се тя, ти в действителност ми казваш, че за теб е непосилно да спасиш баща си. Наистина ли смяташ така?

На този въпрос Малта никога не успяваше да намери отговор.

Не, това не означаваше, че тя се е предала. В последно време тя бе научила много за мъжете. На основа на преживяванията си тя бе стигнала до заключението, че в момента, когато тя най-много се нуждаеше от силата и подкрепата им, те я изоставяха. И Керуин, и Рейн бяха изчезнали в момента, в който тя беше поискала от тях нещо по-значимо от дрънкулки и сладкиши. Тези размисли бяха довели със себе си друга, по-неприятна мисъл: баща й също не правеше изключение. Той също бе отплавал от живота й в момент, когато тя щеше да се нуждае най-много от подкрепата му. Малта знаеше, че това не е станало по негова вина, но то не променяше наученото от нея. На мъжете не можеше да се разчита, дори на влиятелните мъже, дори на онези, които истински те обичаха. За да спаси баща си, тя трябваше да събере влияние и да го използва.

А впоследствие щеше да задържи натрупаната сила за себе си.

Споходи я една друга мисъл:

— Мамо, след като татко няма да може да ме въведе в залата, кой ще ме придружава?

Кефрия се смути.

— Давад Рестарт предложи, разбира се. Той каза, че за него щяло да бъде чест. Изглежда той смята, че му дължим нещо за сътрудничеството, което той оказа в преговорите за Парагон…

Гласът й затихна в оправдание.

— Нищо не му дължим. За труда си той получи достатъчно — решително заяви Роника. Тя повдигна очи от работата си и погледна Малта. — Ти нямаш никакви задължения към него, Малта.

— В такъв случай… Щом татко няма да го има, бих предпочела да вляза сама.

— Не съм сигурна, че подобно нещо би подобавало… — поде Кефрия.

— Но пък е подходящо. Позволи й.

Малта смаяно погледна към баба си. Роника Вестрит отвърна на погледа й почти дръзновено.

— Целият град ни остави да се оправяме сами. Нека да видят, че всеки от нас действително е способен на това. — Между нейния взор и очите на внучката й премина нещо, което се доближаваше до разбиране. — Нека и Дъждовните земи разберат това — тихо добави Роника.

 

 

Алтея крачеше край западната страна на пристанището. Почти на всяка трета крачка полата й се заплиташе в краката. Жената забавяше хода си, но само след няколко мига отново се препъваше. На плажа тя бе привикнала да носи панталони, ала сега Парагон бе привързан край останалите живи кораби и от Алтея се очакваше да се явява в по съответстващ с нормите вид.

Вариантът, на който тя се бе спряла, представляваше компромис, който на всичкото отгоре не удовлетворяваше нито една от страните. Кефрия бе останала възмутена до крайност от грубата работническа пола, докато Алтея намираше въпросната дреха за прекалено ограничаваща. Тя нямаше търпение да отплават: беше се зарекла, че в открито море ще се облича колкото се може по-удобно!

— Алтея! — поздрави боботещият глас на Кендри. Тя се спря и усмихнато се обърна към фигурата му.

— Добро утро — помаха тя. В момента малка част от корпуса му бе потънала, но по здрач той щеше да е нагазил дълбоко заради товара, който щеше да отнесе по Дъждовната река. Дори и в този момент на борда му биваха пренасяни колички с дини.

Край Реката имаше съвсем малко участъци с подходяща за обработване земя; повечето от хранителните продукти пристигаха от Бингтаун. Кендри беше от корабите, които търгуваха почти изцяло с храна.

— Добро утро и на теб, девойче! — Фигурата му опря ръце на бордовете си и се престори, че я оглежда неодобрително. — В този ти вид на миячка за малко да не те позная.

Алтея се усмихна в отговор.

— Ти сам знаеш, че за почистването на жив кораб една миячка не е достатъчна. Сигурно вечерта, когато съм омазана с катран, ще ме познаеш по-лесно.

Кендри носеше чертите на красив млад мъж. Той можеше да се похвали с големи сини очи и подкупваща усмивка, които го превръщаха във всеобщ любимец на кея на живите кораби.

— Доста ще трябва да търкаш, за да се умиеш за летния бал — вметна той.

Това вече беше неприятна за нея тема. Алтея бе спорила дълго с майка си и сестра си, но в крайна сметка бе извоювала своето.

— И тази година няма да присъствам на летния бал, Кендри. Надяваме се, че ще успеем да вдигнем котва преди това. Пък и дори да отидех, кой би пожелал да танцува с една миячка? — опита да се пошегува тя.

Корабът се огледа и бързо й намигна.

— Аз се сещам за един моряк, който не би имал нищо против. — И той снижи глас. — С радост бих отнесъл съобщение до Трехог, ако желаеш да заръчаш нещо.

Значи Граг Тенира все още се укриваше в Дъждовния град. Тя понечи да поклати глава, сетне премисли.

— Може и да изпратя, стига наистина да не представлява проблем.

— За приятелите си съм винаги готов да сторя услуга. И като стана дума за това, как се справя другият ни приятел?

Последното изречение бе изречено със снижен глас и кимване в съответната посока.

Алтея отказа да подхрани раздразнението, придружаващо напоследък тази тема.

— Както можеше да се очаква. Все още му е трудно. Ти сам знаеш колко дълго той е бил изолиран. А сега му се наложи да изживее много за съвсем кратко време. Нов такелаж, нов екипаж, да не говорим, че на борда му няма негов близък.

Кендри повдигна широките си рамене.

— Ако той не беше убил толкова много от тях, сега все щеше да се е намерил един. — И той се засмя в отговор на Алтеиното смръщване. — Просто си разсъждавам на глас, девойче. Недей да кривиш лице насреща ми. В това пристанище няма кораб, който да не е на мнението, че Парагон сам си е докарал проблемите. Това не означава, че ние не му стискаме палци, разбира се. Лично аз много бих се зарадвал да видя как той изкупва предишните си постъпки. Но. — Той повдигна пръст. — Не мисля, че една дама си струва да рискува с него. Ако към датата на отплаване нещата не ти се сторят добри, остави го да отплава без теб.

Той се облегна на корпуса си небрежно, както момче се обляга на напечена от слънцето стена.

— Не би ли искала да тръгнеш с мен по реката? Бас ловя, че ще мога да накарам капитана да те вземе безплатно.

— Аз също съм сигурна в това. И ти благодаря за предложението. Но когато Парагон отплава, аз ще се намирам на борда му. Все пак отиваме да търсим моя семеен кораб. Освен това вярвам, че той ще се справи. — Тя погледна към слънцето. — Трябва да вървя, Кендри. Пази се.

— Ти също се пази, дребосъчке. И не се бави в съставянето на посланието. Утре по пладне възнамерявам да съм отплавал.

На раздяла тя му помаха весело, макар този жест да не съответстваше на чувствата й. Налагаше й се да полага съзнателно усилие, за да си припомня, че всички онези, които й желаеха успех, а в същото време я предупреждаваха да внимава с Парагон, го правят от искрена загриженост за нея. Понякога дори Трел влизаше в тяхното число. Понякога й беше трудно да си припомня искреността им.

Възстановителните работи бяха продължили по-добре от очакваното. Ограниченият им бюджет бе подпомогнат от мистериозното влияние на Янтар. Самият Ноул Флейт предложи услугите си в разпъването на новите въжета. Алтея просто не можеше да си представи причина, накарала свидливия старец да се отнесе тъй щедро към времето си. Несъмнено ставаше дума за някаква тайна, със заплахата от чието разкриване Янтар си бе осигурила услугите му. Вчера пък бяха пристигнали двадесет бъчви сухар, изпратени от анонимно лице. И в този случай Алтея съзираше влиянието на приятелката си.

Най-полезни се оказваха познатите на Янтар роби. Те тихомълком пристигаха подир свечеряване, след като Брашън освободеше работниците, промъкваха се на борда на Парагон и работеха докато зората не започнеше да разпръсква бледнина върху небето — тогава те изчезваха със същата бързина. Всеки от тези помощници работеше усилено и мълчаливо и всеки от тях имаше татуирано лице. На какви ли рискове се излагаха те с тези ежедневни бягства от господарите си?

Алтея подозираше, че след отплаването им същите тези роби ще представляват част от екипажа им. За начина, по който това бягство бе организирано, тя не искаше да знае. Един следобед Брашън се бе опитал да й довери, но младата жена веднага бе го прекъснала, повдигайки ръце с думите:

— Тайните се опазват най-добре, когато са достояние само на един.

Брашън бе останал доволен от реакцията й.

Споменът я накара да се усмихне и същевременно да поклати глава в учудване. Защо мнението му за нея трябваше да има значение? Той не беше полагал никакви усилия да й достави удоволствие, особено с последното си решение. Проклетникът дори не беше допуснал спор по темата, а просто бе изтъкнал позицията си на капитан.

Поне едно трябваше да му се признае: той избра да я повика в каютата си, за да й я съобщи. Така никой не видя гневното й лице, макар че заради строшения илюминатор всеки минувач можеше да чуе виковете й.

Брашън я бе посрещнал небрежно разположен край възстановената маса, заел се да преглежда мостри платнище.

— Мое пълно право е да си избера заместника — обясняваше той с влудяващо спокойствие. — Ти не би ли постъпила по същия начин на мое място?

— Да — просъска в отговор Алтея. — Но на твое място аз бих наела теб, мътните да те вземат! Нали такава беше спогодбата?

— Нищо подобно — замислено отвърна Брашън. Той постави парче платно върху масата, побутна го замислено и го обърна. — Бяхме се споразумели единствено, че ти ще отплаваш на борда на Парагон. Нищо друго. Явно си забравила, че преди време обсъждахме колко неблагоразумие би било да работиш с мъже като тези, от които ще трябва да се състои екипажът ни.

Тя изсумтя отвратено. Някои от тези създания дори не заслужаваха да се наричат мъже.

С вдигане на ръка Брашън предотврати следващите й думи.

— На всеки друг кораб и с всеки друг екипаж бих избрал теб за помощник-капитан. Ти сама знаеш това. Ала тези хора ще се нуждаят от корава ръка. За много от тях думите просто няма да се окажат достатъчни, без значение колко разумни. Те разбират само от заплаха.

— Мога да се справям — дръзко излъга тя.

Трел поклати глава.

— Ти не си достатъчно едра. Те не биха започнали да те уважават, докато не те предизвикат, за да се убедят в качествата ти. А дори и да притежаваше необходимата груба сила, тебе те биха предизвиквали по-често. Да не говорим за съдбата, която би те сполетяла при евентуална загуба. — Тук той замълча многозначително. — По тази причина наех човек, който е достатъчно едър и силен, за да попари дързостта на повечето от моряците. Онези, които все пак решат да го предизвикат, със сигурност ще изгубят. Лавой определено е побойник: и това е едно от по-неутралните определения, които бих могъл да използвам по негов адрес. Но освен това той е адски добър моряк. Ако не беше темпераментът му, щеше да се е издигнал още преди години. Аз му казах, че Парагон е неговият шанс да се докаже. Ако той свърши добра работа, целият Бингтаун ще се убеди в способностите му. Точно тази възможност го убеди да дойде на борда. Голата заплата, която съм в състояние да му предложа, сама по себе си не би се оказала достатъчна. Той иска да се докаже. Аз съм готов да му дам шанс, но освен това искам да се подсигуря. Точно тук се вписваш ти. Ти ще бъдеш втори помощник. Така двамата с теб ще обгърнем неговия авторитет. Не за да го подкопаваме, а за да го подкрепяме. Разбираш ли?

— Започвам — неохотно отвърна тя. Не можеше да отрече логиката на разсъжденията му, но не можеше да отрече и собственото си наскърбление. — Така да бъде. Съгласна съм.

— Има и нещо друго. То също няма да ти се хареса — предупреди Брашън.

— А то е…?

— Янтар си спечели правото да присъства на борда. Тя вложи повече средства и време в това начинание от когото и да било друг, включително двама ни с теб. Не зная какъв моряк ще излезе от нея — самата тя ми каза, че не обичала мореплаването. Във всеки случай тя е доказала уменията си на дърводелец и в това си качество ще служи на борда. И ще спи в твоята каюта.

Алтея простена недоволно.

— Заедно с Джек — безмилостно продължаваше той. — Тя също поиска да дойде. Каза, че е плавала преди, освен това не иска голяма заплата. Тя го прави по-скоро заради самото приключение, както се изрази. Тя е ловка и дръзка. Ти сама видя как се катереше, когато подменяхме такелажа. Само един глупак не би наел подобна жена. И само глупак би я оставил да нощува при отрепките, които сме наели. Със сигурност зная за един, който носи дамгата на изнасилвач, а дори има един, край когото дори аз не бих посмял да се отпусна. — Брашън сви рамене. — Ще се постарая трите да дежурите в различни вахти, за да не се оказва каютата прекалено претъпкана.

— Дори и така пак ще сме натъпкани като клечки за зъби — оплака се Алтея.

— Янтар е също толкова недоволна. Тя твърди, че на всяка цена се нуждае от ежедневен период на усамотение. Аз й казах, че е свободна да посещава каютата ми, когато мен ме няма. Същото се отнася и за теб.

— Това ще породи приказки сред екипажа.

Брашън се бе подсмихнал кисело.

— Да се надяваме, че това е най-интересното, което те ще обсъждат.

С леко тръсване на глава тя прогони спомена. В настоящия момент тя споделяше настроението, в което Трел бе отправил последните си думи, и се молеше за протичането на един обикновен ден. Обикновен, а не ден, който Парагон прекарва в безкрайно ридаене или в неспирно рецитиране на едно и също неприлично стихче. В случаите, когато корабът я поздравеше по нормален начин, Алтея се чувстваше като благословена от самия Са. Вчера например тя го завари да стиска мъртва писия, която някой минаващ шегобиец беше му връчил. По някаква причина мъртвата риба го беше разстроила, ала въпреки това Парагон отказваше да им я даде или да я хвърли сам. Едва намесата на Янтар го беше убедила да се раздели с рибата. Понякога тя единствена се оказваше в състояние да се оправя с него.

Преди няколко дни те бяха попълнили екипажа си — процес, впоследствие повторен още няколко пъти. Винаги се случваше същото: Брашън намираше моряци, убеждаваше ги да постъпят, а още на следващия ден те изчезваха. Това се дължеше не само на чудатостите, които Парагон изричаше и вършеше. Неговата лудост изпълваше въздуха около кораба. Онези, които бяха достатъчно чувствителни да я усетят сами, биваха спохождани от кошмари или внезапни пристъпи на паника посред бял ден.

От своя страна Брашън и Алтея не принуждаваха никого да остава. Те знаеха, че е далеч по-добре да изгубят несериозните кандидати в самото начало, отколкото да се окажат с неподходящ екипаж сред открито море. Въпреки това ситуацията около Парагон вече пораждаше първите шеги. Неговият екипаж-сбирщина сам по себе си бе необичаен за Бингтаун, а отказващите се моряци допълнително прибавяха към тази атмосфера.

Днес, слава на богинята, Парагон изглеждаше спокоен. Поне по време на приближаването си Алтея не долови викове. Освен това сновящите из пристанището докери и моряци не спираха, за да се заглеждат в него.

— Привет, Парагон — поздрави тя, прекосявайки дъсчения мост.

— Привет — добродушно отвърна фигурата. Край нея седеше Янтар, приседнала на парапета. Косата й бе разпусната и потрепваше по вятъра. В последно време майсторката на накити бе започнала да се облича по странен начин: с широки панталони, напомнящи шалвари, блуза и жилетка. Тя беше чужденка и можеше да си позволи подобни чудатости: нещо, за което Алтея в този момент й завиждаше. — Чува ли се нещо за Златен звън? — додаде Парагон.

— Нищо не съм чула. Защо питаш?

— Говори се, че той закъснява. Корабите, които би трябвало да се засекат с курса му, не са го срещали.

Сърцето на Алтея се сви.

— Има много неща, които са в състояние да забавят един кораб, дори и ако той е жив — отвърна тя с глас, който се стараеше да запази небрежно звучене.

— Ама разбира се — не мирясваше Парагон. — Пирати. Змии. Бури.

— Неблагоприятен вятър — възрази Алтея. — Неочаквани затруднения при товаренето.

Корабът само изсумтя. Янтар погледна приятелката си и сви рамене.

Е, поне днес с него можеше да се разговаря спокойно. С тази мисъл Алтея преодоля остатъка от дъсчения мост и стъпи на борда.

В средата на палубата стоеше Лавой, опрял ръце на хълбоците си. Той бавно местеше тежкия си поглед. Това беше най-неприятният етап от пристигането й на борда.

— Вторият помощник очаква нареждания — заяви тя.

Лавой извърна рибешките си очи към нея; миг по-късно устата му се изкриви в презрение.

— Забелязах — рече той. — Днес ще товарим припаси. Ти и още шестима моряци ще ги подредите в трюма. Ти знаеш как.

Последните три думи частично представляваха въпрос.

— Да — лаконично отвърна Алтея. Тя нямаше намерение да изброява квалификацията си пред него. На колана й висеше билета с щампата на Офелия, а този знак бе достатъчен за всеки от това пристанище.

Жената плъзна поглед по палубата, за да избере помощниците си.

— Хаф. Ти. Джек, Кипрос, ти и Керт.

Тя още не бе научила имената на целия екипаж, а това начинание се утежняваше допълнително от начина, по който непрекъснато пристигаха нови моряци.

Последвалото възложение далеч не я изпълваше с възторг. Лавой здравата пришпорваше работещите на брега, така че равномерното разполагане на припасите щеше да зависи изцяло от нея и хората й. Тя подозираше, че помощникът ще продължи да поддържа това темпо, за да провери дали нейната група ще се окаже в състояние да издържи. Между помощниците винаги съществуваше подобно съперничество. В някои случаи то бе по-скоро добронамерено, израз на състезателен дух. Ала този случай не беше такъв.

Парагон се оказа повратлив кораб. Брашън с голямо усърдие се бе погрижил за баласта, но въпреки това съдът се поклащаше повече, отколкото се нравеше на Алтея. При тези обстоятелства разположението на товара придобиваше изключително значение, особено в случаите, когато ги връхлетеше неочакван вятър при повече платна.

Това я караше да се чувства раздвоена. От една страна тя не искаше да бъде тази, която да носи отговорност за стабилността, а в същото време не можеше да повери тази задача на друг, може би с изключение на Брашън. Баща й винаги бе отделял голямо внимание на разположението на товара; изглежда тя бе наследила тази му черта.

В трюма беше задушно и горещо. Дори и отворените капаци не смогваха да изтеглят натежалия въздух. Поне усещащите се сега миризми бяха пресен катран, лак и кълчища. Скоро подир отплаване те щяха да бъдат смесени, а впоследствие и заменени от миризмата на застояла вода, човешка пот и многократно използвана мазнина. Поне сега Парагон ухаеше на нов кораб. Дори и ако това му ухание не съвпадаше с вида му.

Във всяко едно ъгълче погледът можеше да открие свидетелства за възрастта му: инициали, издълбани от нечие острие, дупката от кука, приютявала хамак или някаква мърлява торба. Имаше и знаци, извикващи далеч по-мрачни образи. Кървави отпечатъци от нечие пълзене. Петно, по чиито пръски лесно се отгатваше посоката и силата на удара, пръснал главата на неизвестния клетник. Магическото дърво помнеше. Алтея подозираше, че в даден момент от миналото на кораба на борда е имало клане. Това не съвпадаше с неговите твърдения, че собственоръчно издавял екипажите си, но нямаше как да се узнае — и най-заобиколното подпитване довеждаше Парагон до ярост. Надали те щяха да узнаят цялата истина.

Нейната догадка за Лавой се оказа права. От брега пристигаше непрекъснат поток припаси, заплашващ да залее екипа й. Всеки глупак можеше да пренася бъчви бързо, каза си тя. Виж, за правилното им подреждане се искаше умение.

Тя работеше наравно с хората си, както можеше да се очаква от един втори помощник. Това също бе част от негласния Брашънов компромис. Алтея все още вярваше, че би могла да си спечели уважението на екипажа — е, по-добър шанс нямаше да намери.

Освен това тези обстоятелства й предоставяха възможност да се убеди, че Джек притежава оповестените си качества. Въпросната не се затрудняваше да работи заедно с мъжете. Обратното не можеше да бъде казано, но пък това трябваше да се очаква: все пак тя идваше от Шестте херцогства, следваше други нрави.

Джек действително се оказа издръжлива. Тя работеше енергично, а освен това умееше да примесва шеги, които облекчаваха работата. Веднага личеше, че тя щеше да се впише добре сред екипажа. Дано само да не се впишеше прекалено близо с някои от мъжете… Едрата жена дори не правеше опит да скрива този си интерес. Дали това нямаше да създаде известни проблеми на борда? Алтея си отбеляза, че трябва да повдигне този въпрос пред Брашън. Той беше капитан, нека той да се тревожи за това.

Светлината от отворените капаци хвърляше правоъгълни петна светлина в трюма. Щом сандъците и различните по големина бъчви бъдеха спуснати долу, последващото им подреждане бе вършено изцяло от мускули. Тук дребният ръст на Алтея се превърна в предимство, позволяващо й по-лесно да маневрира сред тесните пространства. Спуснатите контейнери биваха пренасяни до съответните места на ръце или с помощта на куки. Всеки път, когато Алтея започнеше да си мисли, че те нямат край, тя бързаше да си припомни неизразимата стойност, която всеки от тези съдове придобиваше в открито море. А екипажът на Парагон бе по-многоброен от обичайното, съставен не само от моряци, но и от бойци — факт, който допълнително увеличаваше стойността на припасите. Тъй като продължителността и етапите на пътуването не се знаеха предварително, корабът щеше да отнесе със себе си всичките възможни хранителни припаси, които позволяваха средствата им. В този случай излишъкът бе за предпочитане пред недостига.

Въпреки че се трудеше наравно с хората си — а може би тъкмо заради това — Алтея бързо разбра кой от тях работи усилено и кой се старае да мине с колкото се може по-малко. Кипрос и Керт работеха сносно, но се нуждаеха от ръководство. Джек беше същинско бижу: тя влагаше и мишци, и мисъл, проявявайки полезна инициатива. Симой, сравнително възрастен моряк с пиянски червеникав нос, вече се оплакваше от стара травма в рамото си. Най-вероятно той също щеше да се присъедини към вече заминалите си моряци — дори и ако оплакванията му бяха истински, а не дело на леност, подобни хора не им трябваха на борда. Оставащите двама бяха млади: Хаф, младок с многознаеща уста, който не си правеше труда да прикрива презрението си към Алтея, и Лоп, гърчав мъж към тридесетте, чието желание за работа се оказваше обременено от мудния му ум. И въпреки това Алтея предпочиташе неговата глупост пред граничещата с неподчинение дързост на Хаф. Много скоро щеше да й се наложи да го постави на мястото му: нещо, което тя не очакваше с особено нетърпение, защото той беше по-едър от нея, с добре развита мускулатура. Въпреки това жената смяташе, че с подходящото отношение няма да се стигне до подобен сблъсък.

Лавой периодично се отбиваше в трюма, за да провери напредъка на подреждането. При всяко свое посещение той намираше някакъв дребен недостатък, който да изтъкне. В отговор Алтея стискаше зъби и се подчиняваше. Трябваше да се подчинява, защото той беше помощник-капитан и авторитетът му пред екипажа трябваше да бъде поддържан.

При четвъртото му изникване на Алтея й идеше да изкрещи. Но той само се огледа и дори кимна.

— Продължавайте.

Това, заедно с кимването, изчерпваше израза на неговото одобрение. Въпреки това Алтея почувства удовлетворение. Той бе сметнал за нужно да изпробва способностите й. И занапред, както и сега, той нямаше да открие у нея склонност към неподчинение или разтакаване. Нямаше, защото тя беше обещала това на Брашън и възнамеряваше да удържи на думата си.

Въпреки това денят се оказа уморителен. В края на смяната й, когато Алтея най-сетне изникна на палубата, горещината на следобеда й се стори прохладна. Дори жегата бе за предпочитане пред задуха на трюма.

Тя отдели лепнещата си риза, тръсна глава и тръгна да търси Янтар.

Откри я да разговаря с Брашън. Приятелката й държеше краищата на въже и неумело се опитваше да стегне брамшкотов възел. Капитанът го взе от ръцете й, поклати глава, развърза го и отново й подаде краищата.

— Опитай отново. Продължавай да се упражняваш, докато не се научиш да го стягаш със затворени очи. Ако някога се наложи да разчитаме на целия екипаж, то ще бъде по време на силна буря.

— Колко успокояващо — промърмори Янтар, но въпреки това се подчини. Личеше, че тя привиква към новоустановилите се роли със смайваща бързина. В поведението си с всички тях Брашън незабелязано подчертаваше новия си статус на капитан.

Подобни промени не бяха нещо непознато за Алтея. Тя ги бе съзирала и преди, на борда на Вивачия, когато някой от моряците се издигнеше в корабната йерархия и трябваше да промени отношенията с неотдавнашните си другари. Понякога този процес не минаваше без насилие, макар че на борда на Вивачия до подобни прояви никога не се беше стигало.

Самата тя с готовност проявяваше към Брашън сдържаността и уважението, които му се полагаха в ролята на капитан. Тази дистанция улесняваше нещата и за двама им.

Затова тя вложи почтителна нотка в гласа си:

— Капитане, бих искала да докладвам за потенциален проблем сред екипажа.

Той веднага се обърна към нея.

— За какво става въпрос?

Тя си пое дъх и изстреля:

— Джек е прекалено дружелюбна с колегите си. По-късно това може да създаде известни проблеми. В пристанището ситуацията е една, но в открито море…

Трел кимна.

— Зная. Аз също размишлявах над това. Повечето от тези мъже никога не са плавали заедно с жена, може би като изключим някоя капитанска съпруга. Възнамерявам преди отплаване да събера целия екипаж и недвусмислено да изтъкна, че това няма да бъде допускано на борда на този кораб.

Повдигнала вежди, Янтар следеше разговора им. Но не тя беше тази, която се намеси в него.

— Какво няма да бъде допускано? — любопитно се осведоми Парагон.

Алтея съумя да не се усмихне. Брашън се отнесе към питането сериозно, обяснявайки:

— Няма да търпя отношения между моряците, които застрашават ефективното поддържане на кораба.

По време на тези реплики Джек се беше приближила. Тя повдигна вежда, но запази мълчание, докато Брашън не се обърна към нея.

— Проблем ли има, Джек? — попита капитанът.

Чула темата на разговора им, тя не се престори.

— Не, капитане. И не очаквам да има проблем. И преди съм плавала със смесен екипаж. С ваше разрешение ще отбележа, че умея да се грижа за себе си.

Вероятно Алтея беше единствената, забелязала потиснатата Брашънова усмивка.

— Не се съмнявам в това, Джек. По-скоро се притеснявам за мъжете, които не умеят да проявяват сдържаност.

— Убедена съм, че те ще се научат, сър — със сериозно изражение отвърна Джек.

А Парагон изненада всички им с вмятането:

— Да се надяваме, че урокът няма да се окаже болезнен за никого.

 

 

— Той се занимава с това вече трети ден. Казвам само, че ако е нещо ценно, той би трябвало вече да го е разбрал. А ако не е, има много други места, върху които би трябвало да се съсредоточи. Места, които, по мое мнение, са далеч по-обещаващи от онази килийка. — Бендир остави лулата си. — Това е всичко — натърти той и хвърли изнервен поглед към по-малкия си брат, седнал насреща му.

Рейн имаше бледен, напрегнат вид. Ризата му беше омачкана.

— Ти говореше по същия начин и когато настоявах, че се нуждая от повече време, за да разгадая огнените кристали — възрази Рейн. — Ако се беше вслушал тогава, много по-малко от тях щяха да пострадат при разкопаването им. Някои неща не стават за един ден, Бендир.

— Съдейки по съзряването ти, това определено е така — изръмжа Бендир и се загледа в чашката на лулата си. Тя бе угаснала, затова той я избута настрани.

Той рязко контрастираше с брат си не само заради по-възрастните черти, а и заради спретнатата риза, украсена с бродерия, и грижливо сресаната коса.

— В случая не си прав, Бендир — укори го Яни Купрус. — Рейн ни обясни, че изпитва затруднения в работата си. Ние трябва да проявяваме разбиране, а не да го корим. Аз си спомням, че самият ти също не беше особено съсредоточен, когато ухажваше Рорела. — И тя се усмихна топло към малкия си син.

— Той щеше да бъде много по-съсредоточен, ако беше избрал разумна жена като Рорела, а не глезено бингтаунско момиче, което само̀ не знае какво иска — отвърна Бендир. — Погледни го. Пребледнял е като гъба. Цяло чудо е, че изобщо вижда къде ходи. Откакто той започна да ухажва тази Малта, тя само го измъчва. Щом тя толкова се затруднява да вземе решение, нека да…

Рейн скочи на крака.

— Млъкни! — просъска той към брат си. — Ти нямаш никаква представа за нещата, които преживява тя, така че просто млъкни.

Той грабна свитъците от масата, без да го е грижа за крехкостта им, и се отправи към вратата. Яни неодобрително изгледа големия си син и забърза да догони Рейн.

— Моля те, Рейн, върни се и поговори с нас. Много добре разбирам, че в момента си напрегнат. И оценявам съчувствието, което ти проявяваш към Малта заради изчезналия й баща.

— Да не говорим и за нашия изчезнал кораб — промърмори Бендир, привидно под нос, но достатъчно силно, та брат му да чуе. Рейн не закъсня да се отзове на провокацията: той рязко се обърна.

— Това е същинският проблем, нали? Ти се интересуваш единствено от сделки и печалби. Изобщо не те е грижа за чувствата ми към Малта. Дори ти досвидя да ми предоставиш свободно време и транспорт, за да я посетя миналия месец, когато вестите за случилото се пристигнаха при нея. При теб всичко опира до парите, Бендир. Пари, пари, пари. Аз намерих тези свитъци, нужно ми е време, за да ги разгадая. Това далеч не е толкова лесно, колкото ти изглежда на теб. От Древните са останали много малко писмени следи. Това затруднява превеждането на редките подобни находки. Аз искам да разкрия целия смисъл на тези документи. Надявам се, че в тях ще се съдържа някакво обяснение за липсата на архиви. Няма съмнение, че те са били грамотен народ — би трябвало да съществува обилие от книги и свитъци, но къде са те? Ти обаче не се интересуваш нито от тайната на този град, нито от нейното разрешаване. За теб тези документи са достойни само за един въпрос: дали написаното в тях може да ни донесе печалба. Ако не, да ги захвърлим, за да изровим още дрънкулки.

И той небрежно захвърли свитъците върху масата, с което накара майка си да потръпне. Край подобно отношение документите нямаше да оцелеят още дълго.

— Успокойте се — остро изрече тя. — Седнете. Все още не сме приключили с разговора си.

Двамата неохотно се подчиниха. Самата Яни умишлено се настани на централното място.

В последно време Бендир бе започнал да се държи прекалено високопарно с брат си и беше време тя да сложи край на това. В същото време тя искаше да отърси Рейн от натрапчивата му меланхолия, която й беше втръснала.

Без да губи повече време, матроната премина в атака. За начало тя повдигна пръст към Бендир.

— Ти нямаш никакво основание да критикуваш поведението на брат си. Когато ти беше влюбен в Рорела, цялото семейство търпеше проявите ти. Тогава ти прекарваше всеки свободен миг на прага й. В паметта ми е останало нещо за пребоядисването на цяло крило от Петльовата зала във всички оттенъци на зеленото, защото то било любимият й цвят. Ти дори не ми позволи да се посъветвам с нея, за да се убедим, че Рорела действително иска това. Спомняш ли си как реагира тя, когато видя твоята изненада?

Бендир гледаше мрачно. Рейн се усмихна широко — изражение, което от дълго време не беше изниквало върху лицето му. На жената се искаше да не го заличава, но човек трябваше да кове желязото, докато е горещо.

— А за теб е крайно време да престанеш да се държиш като влюбен хлапак, Рейн. Ти си мъж. Подобно поведение бих очаквала от теб по време на ранното ти юношество, но ти си на повече от двадесет. Трябва да се научиш да се владееш и да бъдеш по-сдържан в реакциите си. Ти възнамеряваше да отпътуваш по прищявка, без каквото и да е предупреждение. Това беше не просто неразумно, а и недопустимо. Заради напълно оправдания отказ, който получи, ти продължаваш да се мусиш. Подобно поведение не ти подхожда. Много скоро ти ще отплаваш, за да съпроводиш дамата си в нейния първи летен бал. Какво повече би могъл да искаш от нас?

В очите му блеснаха зачатъци на гняв. Това беше добре: ако тя успееше да раздразни и двама им, имаше вероятност те да постигнат разбиране край взаимните си оплаквания от нея. По-рано винаги бе ставало така.

— Какво повече ли? Бих поискал малко повече разбиране за нещата, които тя изтърпява! Аз исках да я посетя, да предложа на нея и близките й каквато помощ съм в състояние да осигуря. Вместо това какво ми беше разрешено? Нищо. Ти им изпрати учтиво писмо, в което изразяваш съчувствието си, и толкова. И ми заяви, че би било прибързано да пиша лично на Малта. Майко, аз възнамерявам да сключа брак с нея. Как е прибързано да помоля семейството си да помогне на нейното?

— Богатствата на нашия род не са твоя собственост, за да ги раздаваш по подобен начин, Рейн. Крайно време е да разбереш това. В своята пламенност ти лесно би отишъл прекалено далеч. Зная, че в случая става дума за живия кораб на семейството й и за собствения й баща. Съчувствието, което аз изпитвам към тях, е искрено, а не просто написано на хартия, както ти загатна. Освен това в случая става дума за значителна инвестиция от наша страна, която може да се окаже безвъзвратно изгубена. Ние не можем да си позволим да захвърляме още пари. Не, не се опитвай да се надигаш, остани и ме изслушай. Онова, което ти смяташ за жестоко, е обикновена проява на разумност. Или очакваш от мен да позволя двамата с Малта да оголеете и обосеете за нещо, което може да се окаже изгубена кауза? Дори в нашия град е известна репутацията на този Кенит. А моето мнение за Кайл Хейвън, макар той да е баща на Малта, не е особено високо. И ще ти кажа още нещо, за което ще искам да си остане само между нас: Хейвън сам си е виновен. Не казвам, че е заслужил онова, което го е сполетяло, но то е следствие от неговите постъпки.

— И това не е всичко. В никакъв случай не бих могла да одобря насоката, която Вестритови са избрали да следват с опита си за спасяване. Дори най-близките им приятели и съседи отказват да ги подкрепят. Цялото им начинание изглежда обречено още от самото начало: Алтея е упорита до крайност, която често прелива в слепота; за капитан им служи един прогонен от семейството си Търговски син; някаква никому неизвестна чужденка ги финансира. Корабът, който те ще използват, изобщо не биваше да напуска брега. Парагон е жив укор за всички ни; нашето незнание е единственото нещо, с което бихме могли да се оправдаем. Наша е грешката, че го създадохме от смесен материал, но същинската вина принадлежи на Лъдчънсови, защото те хвърляха прекомерна тежест и в трюма, и върху мачтите му.

— Нашата алчност сглоби този кораб прекалено бързо, а тяхната алчност погуби разсъдъка му. Това е вината на двете страни. Изоставянето му на брега беше най-разумното, което близките му сториха с него, а връщането му ще бъде най-голямата глупост.

— Какво друго биха могли да сторят Вестритови? — тихо попита Рейн. — Малкото им оставащи богатства се топят. Поне в това отношение те бяха крайно честни с нас. Какво лошо има в това, че се опитват да сторят нещо?

— Биха могли да изчакат — заяви Яни. — От отвличането не е минало чак толкова време. За Кенит се знае, че умишлено отлага исканията си за откуп. Въпрос на време е той да им изпрати послание.

— Аз се съмнявам в това. По всичко изглежда, че той е искал да задържи живия кораб за себе си. Сега се носят слухове, че Златен звън също е изчезнал. Осъзнаваш ли колко уязвими се оказваме ние, майко? Пиратите вече са способни да плават по Реката. За подобно обстоятелство ние никога не сме обмисляли мерки. Мисля, че Вестритови са поели по най-разумния път. Живият кораб трябва да бъде върнат на всяка цена. За да сторят това, те рискуват близките си и богатствата на семейството си. Те правят това не само заради себе си, а и за да защитят нас. А ние какво правим? Просто гледаме.

— Ти какво очакваш да сторим? — уморено се обади Бендир.

Рейн веднага се отзова:

— Да им опростим оставащите задължения по изплащането на кораба. Да допринесем за финансирането на експедицията. Да престанем да бездействаме срещу сатрапа, допуснал пиратството и робството да процъфтяват и да доведат до тази ситуация.

— Ти не само заплашваш да опропастиш и нас, а и да ни удавиш в тресавището на политиката — кипна брат му. — Нашите Търговци вече обсъдиха това. Докато Бингтаун не ни подкрепи открито, няма да предприемаме нищо против сатрапа. На мен също ми е втръснало той да ни тъпче, но…

— Но си склонен да търпиш, докато някой друг не поеме първия риск! — довърши Рейн. — Точно както Бингтаун се ограничава да гледа как Вестритови поемат първия риск в борбата срещу пиратите, а семейство Тенира първи се опълчиха на новите налози.

Яни не бе очаквала подобна насока на разговора, но се възползва от шанса си.

— В този случай съм съгласна с Рейн. Самата ситуация с нищо не се е променила от изказването ми пред съвета на техните Търговци, но настроението в Бингтаун вече не е същото. Съдейки по нещата, които научих за бунтовете срещу данъчните служители, мисля, че ако нашето семейство прояви инициатива, то други ще го последват. Освен това смятам, че трябва да се борим за пълна независимост.

Пълно мълчание последва тези й думи.

— После аз съм бил онзи, който е склонен да рискува цялото богатство на рода ни — промълви Рейн.

— С бездействието си ние рискуваме повече — заяви Яни Купрус. — Време е да се съюзим със съмишленици, без значение от Дъждовните земи или от Бингтаун.

— Хора като Граг Тенира? — рече малкият й син.

— Не мисля, че бягството му тук е просто съвпадение. Семейство Гроув, които го приютиха, винаги са поддържали близки отношения с рода Тенира.

— И винаги са проявявали силна склонност да подкрепят обявяващите се против сатрапа — замислено додаде Рейн. Бендир го погледна изненадано.

— Откога малкият ми братец е започнал да се интересува толкова от политика? На онова събрание в Бингтаун почти трябваше да те завлечем.

— Сторихте добре, че ме завлякохте. Това ми отвори очите за много неща — отвърна Рейн. Към майка си той каза: — Трябва да поканим Граг Тенира на вечеря. Заедно със семейство Гроув, разбира се.

— Би било разумно. — Яни изрече това, извърната към по-големия си син. Утвърдителното му кимване я накара да си отдъхне. Тя нямаше да живее вечно — колкото по-бързо синовете й се научеха да работят задружно, толкова по-добре.

Жената се постара да промени темата.

— Е, Рейн, успя ли да разгадаеш нещо от документите? — Тя кимна към пергаментите, които лежаха изоставени връз масата.

— Известна част. — Младият мъж се навъси и ги придърпа към себе си. — В тях има много непознати думи. Онова, което разгадах, е и вълнуващо, и объркващо. В тях се споменава за друг град, разположен нагоре по течението. — Рейн почеса петно върху бузата си. — Ако съм разтълкувал правилно, този друг град се намира много далеч, почти до място, наричано Планинското кралство. Ако такъв град действително е съществувал и ние успеем да го намерим… Това би била най-голямата находка от основаването на нашето поселище насам.

— Празни надежди — пренебрежително каза Бендир. — И по-рано сме пращали експедиции нагоре по реката. Те не са откривали нищо. Дори и да има такъв град, той ще е заровен.

— Не е сигурно — възрази му Рейн. — Пише, че се намира далеч по реката. Възможно е изобщо да не е затрупан. — Той се замисли. — Напълно е възможно там да има оцелели от Древните. Представете си на какво биха могли да ни научат…

Рейн притихна замечтано, без да осъзнава разтревожения поглед, който майка му и брат му си размениха.

— Мисля, че тези документи си заслужават труда. Освен това възнамерявам да се допитам до драцената.

— Не. — Бендировата забрана не допускаше спор. — Рейн, мислех, че вече сме изяснили това. Ти няма да влизаш повече в онази зала. Дънерът има прекалено голямо влияние върху теб.

— Това не е дънер, а женска. Тя трябва да бъде освободена.

Този път Яни и Бендир не се опитаха да скрият споглеждането си.

— Много отдавна трябваше да насека тази проклетия, още когато за първи път заподозрях, че тя ти влияе. Но тогава моментът не беше подходящ. Това е последният ствол от магическо дърво. И най-големият. Корабът, който ще построим от него, ще бъде последният жив кораб… Освен ако не си прав за новия град. Може би там ще намерим още материал.

— Дори и така да е, без мен ти няма да го намериш — тихо изтъкна Рейн. — А аз няма да ти позволя да убиеш драцената.

Бендир скръсти ръце — жест, който майка му познаваше добре. Още от малък Бендир имаше навика да притиска ръце пред гърдите си по подобен начин, за да сдържи гнева си. А този гняв се проявяваше често, защото Рейн, занесеният мечтател, редовно раздразваше прагматичния си брат. Яни се бе надявала, че синовете й ще се научат да се допълват взаимно. Ала те изглежда предпочитаха вечното неразбирателство.

— Вътре няма дракон. — Бендир говореше бавно, за да подчертае категоричността си. — Каквото и да е имало там, то е умряло отдавна. Вътре са останали единствено спомените му. То е толкова живо, колкото са живи корабите. Материалът попива спомените и ги задържа, това е всичко. Ако не беше така, жителите на Бингтаун нямаше да могат да вливат своите спомени в корабите, които ние произвеждаме за тях. Всеки, който разговаря с живите кораби, на практика разговаря със себе си и спомените, съхранени в корпуса. Когато ти разговаряш с онзи дънер, в действителност ти чуваш собствените си мисли, примесени с безумните спомени на някакво клето създание, погинало далеч преди да открием града. — Следващите си думи той изрече почти с молба. — Рейн, не позволявай на мъртвороденото безумие да открадва гласа ти. Освободи мислите си от него.

За момент върху лицето на Рейн изникна колебание, но в следващия миг го замени упоритост.

— Това е лесно за доказване, просто ми помогни да изнеса дънера на открито. Ако нищо не се случи, ще призная, че съм грешал.

— Това би било лудост! — отвратено възкликна Бендир. — Късът е огромен. За да го извадим, би трябвало да разкопаем целия затрупал го насип. Или да копаем над първоначалния вход, с което рискуваме да затрупаме помещението. Стената над вратата е напукана. Дори и да знаехме как да я отворим, рискуваме да съборим цялата стена. Това просто не е възможно.

— Тя е жива — настояваше Рейн. — Тя каза, че е склонна да помогне на Малта и близките й. Помисли над това. Помисли какви възможности би ни донесъл подобен съюзник.

— А помислял ли си какво бихме правили с подобен враг? — гневно се намеси Яни. — Рейн, омръзна ми да водим един и същи разговор. Дори и ако вътре има някакво живо създание, ние не сме способни да му помогнем, а дори и да бяхме, би било глупаво да го освобождаваме. Няма да повтарям повече: вече е решено. Разбра ли? Повече няма да обсъждаме този въпрос. Аз забранявам.

Рейн отвори уста. Челюстта и долната му устна потрепваха по същия начин, по който бе изразявал недоволството си като малък. В следващия момент той рязко стисна зъби и се надигна от масата.

— Още не сме приключили! — остро каза майка му.

— Аз приключих.

— Не, не си. Настоявам да се върнеш на мястото си и да ни разкажеш по-подробно за тези свитъци.

Той отново се обърна към тях, с помрачнял поглед.

— Настояваш? Тогава ето на какво ще настоя аз: компенсирай времето, което тези проучвания ми отнемат. Щом отказваш да ми дадеш драцената, дай ми от безценните си пари. Защото аз възнамерявам по един или друг начин да помогна на любимата си. Няма да отида на бала, да я хвана за ръка, да танцувам с нея и да я оставя лишена от пари и надежди.

Бендир кипна на свой ред:

— Ти откога престана да се смяташ за част от това семейство? Наистина ли очакваш да ти плащаме, за да изпълняваш дълга си към своя род? Очакваш да ти плащаме задето връщаш част от онова, което си взел? Проклет да бъда, ако допусна подобно нещо!

— Тогава бъди проклет! — хладно отвърна брат му.

— Говори открито, Рейн. — Яни Купрус трябваше да положи усилие, за да запази гласа си спокоен. — Какво точно искаш от нас? Какво трябва да ти предложим, за да престанеш да мълвиш за онази драцена?

— Майко, аз нямам намерение да търпя…

— Тихо, Бендир. Изслушай го, преди да откажеш. Слушаме те, Рейн.

Тя се надяваше, че с тези си думи не е издала същинския си замисъл. Рейн трябваше да остане с впечатлението, че се нагърбва с условията по собствена воля.

Малкият й син облиза пресъхнали устни. Сега, когато трябваше да изрече конкретни искания, той бе придобил несигурен вид.

Най-сетне Рейн прочисти гърло и започна:

— Първо. Да опростите дълга на Вестритови. И без това става дума само за формалност: вече е решено, че корабът ще бъде моят сватбен подарък за Малта. Дайте им го сега, когато той им е най-нужен. Не ги карайте да очакват, че ние ще продължаваме да изцеждаме пари от тях в подобен момент. Не карайте Малта да се опасява, че… — тук гласът му отново трепна — че тя е длъжна да се омъжи за мен заради пари. Не я искам по такъв начин. Не искам тя да се бои, че ние ще поискаме да ни се заплати в кръв.

— Дори и тогава тя би те обикнала, Рейн, не се съмнявай в това. Много невести, дошли в земята ни с нежелание, впоследствие…

— Аз не искам да я спечеля по такъв начин — упорито натърти синът й.

— Няма да използваме тази част от споразумението — увери го Яни Купрус.

— Браво, разбрахме се, просто ще изхвърлим договора. Сега ни кажи за свитъците — намеси се Бендир с отривист глас.

— Още не съм приключил.

— Още ли има? Какво друго ще искаш? Да вземем да те направим сатрап на Дъждовните земи? — саркастично се осведоми брат му.

— Не. Единствената власт, към която се стремя, е правото да се разпореждам със собствения си живот. За периода преди сватбата ни с Малта искам да мога да я посещавам когато си пожелая. Искам да получавам определена месечна сума, за чието влагане да не дължа обяснения никому. Накъсо казано, искам да се отнасяш с мен като с мъж. Ти получи правото на собствена кесия много по-рано от настоящата ми възраст.

— Защото аз имах и съпруга! Когато сключиш брак, ще получаваш собствен дял. В момента такъв не ти е нужен. Аз никога не съм бил стиснат с теб. Майка винаги ти угаждаше най-много. Колкото повече ти даваме, ти толкова повече не се насищаш!

— И с това твое условие съм съгласна — неумолимо изрече Яни.

Бендир я погледна изумено. Смайването му бързо преля в гняв.

— Защо ли изобщо стоя тук? — попита той, буквално вдигнал ръце. — Явно моето присъствие е само за украса.

— Твоето присъствие свидетелства на братовото ти обещание към мен. Ето какво ще искаме от теб в замяна, Рейн: ти ще се откажеш от безумните си намерения и повече няма да влизаш в залата с дънера. Ще изпълняваш дълга си към семейството по начина, по който ние изискаме от теб. Няма да влизаш в града, без преди това да си се допитал до мен и брат си, и ще проучваш само неща, които ние ти заръчаме. Ако се придържаш към всички тези условия, ние ще анулираме договора за живия кораб Вивачия, ще ти предоставим месечен дял, какъвто се полага на мъж, и ще ти позволим да посещаваш любимата си по всяко време. Съгласен ли си?

Тя изреди условията със същия формален стил, с който би оформила договор. Насреща й Рейн обмисляше всяка фраза по ред, както самата тя го беше учила. В същото време той местеше поглед между нея и брат си: личеше, че размисълът му е дълбок. Със същия колеблив жест малкият й син притисна пръсти до веждата си.

Яни очакваше подобна предпазливост: условията на споразумението им бяха високи и за двете страни. Тя предлагаше много и изискваше много.

А Рейн продължаваше да обмисля — прекалено дълго. Явно той се готвеше да откаже.

— Съгласен съм.

Младежът изстреля тези думи бързо, в стремежа си по-бързо да се отърве от думите.

Яни Купрус безшумно си отдъхна. Успехът беше постигнат, капанът се бе затворил. Тя трябваше да си поеме дъх, преди да отговори: трябваше да успокои съвестта си. Това, което правеше тя, беше продиктувано от нуждата, следователно бе достойно. Рейн щеше да се придържа към думата си, както бе постъпвал винаги досега и както щеше да постъпва занапред. Това беше самата същина на един Търговец.

— Като Търговка в това семейство, аз приемам съгласието ти. Потвърждаваш ли свидетелстването си, Бендир?

— Да — мрачно се съгласи той, без да я поглежда в очите. Дали Бендир бе заподозрял стореното от нея и се отвращаваше от него, или бе възмутен от условията?

— Тогава да сложим край днес. Рейн, бъди така добър да отделиш още един ден на тези свитъци, след което да ни предадеш колкото се може по-пълен писмен превод. Не забравяй да извадиш всички нови символи и да отбележиш значението, което според теб те носят. Но започни от утре. Днес всички се нуждаем от почивка.

— Не и аз — отвърна Рейн, насочил насмешката си към себе си. — За мен няма сън. Ще започна още тази вечер. Вероятно до сутринта ще съм отбелязал по-голям напредък.

— Не се претоварвай — заръча тя. Рейн не отговори: той вече събираше документите, за да излезе.

Когато той напусна стаята, Яни се изпречи пред канещия се да последва примера му Бендир.

— Почакай.

— Какво да чакам? — тросна се той.

— Почакай Рейн да се отдалечи — каза майка му. Тази прямота й осигури вниманието му: той я погледна смаяно.

След няколко безкрайни минути Яни Купрус заговори:

— Става дума за драконовия ствол, Бендир. Трябва да се отървем от него колкото се може по-скоро. Насечи го. Може би си прав и наистина е време нашето семейство да притежава собствен кораб. А бихме могли просто да съхраняваме дъските, без да ги използваме веднага. Във всеки случай трябва да се отървем от онова, което се намира вътре, иначе ще изгубим брат ти. Този ствол, а не Малта, е източникът на всичките ни проблеми. Неговото влияние не оставя ума му на мира. — Жената бавно си пое дъх. — Притеснявам се, че той ще се удави сред спомените. Дори и сега той е поел по тесен път над пропаст. За негово добро трябва да го държим далеч от града.

Бендир бе придобил загрижен вид, успокоил сърцето й. Той не се преструваше, притеснението му бе искрено. А в следващия му въпрос пролича дълбочината на чувствата му.

— Още сега ли? Преди той да е заминал за летния бал? Не мисля, че това е разумно, майко, без значение какво се е съгласил той. Този период от живота му трябва да бъде щастлив, а не измъчван от съмнения.

— Прав си. Стори го, когато той е заминал. В Бингтаун той ще прекара поне седмица. Нека завръщането му го изправи пред свършен факт.

— Той ще обвини мен. — Лицето на Бендир помръкна. — Това няма да се отрази добре на отношенията между нас.

— Мен ще обвини — увери го майка му. — Аз ще се погрижа за това.

 

 

Над пристанището се беше спуснала нощ, Парагон я усещаше. Вятърът бе променил посоката си и донасяше до ноздрите му аромата на града.

Корабът повдигна ръка, за да докосне носа си. Подир това пръстите се отправиха по-нагоре, за да опипат насечената празнина, заела мястото на очите.

— Боли ли те? — тихо попита Янтар.

Парагон тутакси отпусна ръце.

— Ние не усещаме болка — увери я той. И миг по-късно я помоли — Опиши ми града, какво виждаш?

Той почувства как жената се раздвижва. До този момент тя бе лежала по гръб, може би задрямала, а може би загледана в звездите. Сега тя се обърна по корем върху собствената си топлина.

— Навсякъде около нас се издига гора от мачти. Те се протягат като черни стволове към звездите. Някои от корабите са окачили фенери на тях, но тези съдове са малко. Истинското струпване на светлини се намира в града. Те се отразяват във водата и…

— Иска ми се да можех да ги видя — тъжно каза Парагон. Следващите си оплаквания фигурата изрече с по-силен глас. — Иска ми се да можех да виждам, без значение какво! Аз непрекъснато съм обгърнат от мрак, Янтар. Слепотата на плажа също беше мъчителна, макар че след време можах да привикна. Но във водата мъката е далеч по-остра. Аз не съм способен да виждам онези, които преминават край мен, и съдовете, които спускат котва край мен. Ако някъде на пристанището избухне пожар, аз дори няма да го усетя. Ако не ме очакваше друго, и към тези условия бих опитал да привикна. Но ние скоро ще отплаваме. Как очаквате от мен да навляза невиждащ в морето? Аз искам да се представя добре. Наистина искам. Но се боя, че няма да мога.

В ответните й думи той долови безпомощност.

— Ще трябва да разчиташ на нас, Парагон. Ние ще бъдем твоите очи. Ако пред нас изникне някаква опасност, аз ти давам думата си, че ще стоя до теб и ще ти описвам онова, което ни заплашва.

— Това е слаба утеха — отвърна накрая съдът.

— Зная. Но това е всичко, което бих могла да предложа.

Той се заслуша. Вълните меко полюшваха корпуса му, въжетата проскърцваха. На пристана край тях крачеше човек. Звуците на вечерния град долитаха приглушени.

Колко ли се беше променил през изминалото време градът? Парагон не можеше да го види. И надали някога щеше да го види.

— Янтар — тихо поде той. — Трудно ли беше да възстановиш ръцете на Офелия? Те зле ли бяха увредени?

— Само на няколко места огънят беше проникнал по-дълбоко. При нея проблемът беше, че трябваше да запазя пропорциите на пръстите и ръката. Аз не можех просто да снема увредената част, трябваше да преработя и двете й ръце. Голяма част от материала, който отделих, изобщо не беше обгорен. Мисля, че за нея най-трудното беше да стои неподвижно, а за мен: да се съсредоточа изцяло върху работата си, без да се тревожа, че й причинявам болка.

— Значи е било болезнено?

— Кой знае? Тя каза, че не я боляло. Отговори ми по същия начин, както и ти: живите кораби не изпитвали болка. Въпреки това мисля, че усещането не й беше приятно. Тя ми каза, че чувствала като изгубено дървото, което снемах. Това беше една от причините да изработя от него накит. А когато приключих с работата си, тя ми каза, че чувствала ръцете си по необичаен начин. — Янтар замълча за момент. — Останах съкрушена, когато чух това, защото бях вложила всичко от себе си. Но при последното си посещение при нея тя ми каза, че вече била привикнала към новите си ръце и ги чувствала нормално. Тя много искаше да променя и прическата й, но капитан Тенира не разреши, защото възнамеряваше да отплава скоро. Трябва да ти призная, че се зарадвах на това обстоятелство. Магическото дърво е необичаен материал. Макар да работех с ръкавици, пак усещах как то се опитва да привлече допира ми.

Парагон почти не доизслуша последните й думи.

— Ти би могла да отрежеш брадата ми — неочаквано възкликна той.

— Какво? — Тя се надигна сепнато, с едничко плавно движение, както птица се издига по-високо. — Какво искаш да кажеш?

— Би могла да отрежеш брадата ми, да оформиш от нея ново лице и да го прикрепиш към мен. Тогава отново ще мога да виждам.

— Това е лудост — прямо заяви жената.

— Лудата идея на един безумен кораб. Няма причина да не проработи, Янтар. Погледни колко материал има тук. — Той обви брадата си с юмруци. — Предостатъчно, за да ми изработиш нови очи.

— Не бих се осмелила.

— И защо?

— Какво ще кажат Алтея и Брашън? Възстановяването на ръцете на Офелия беше едно, но това, което ти искаш от мен…

Парагон скръсти ръце.

— Защо мнението на Алтея или Брашън да има значение? Нима аз принадлежа на тях? Нима аз съм роб?

— Не, но…

Той не я остави да се изкаже.

— Когато ти ме купуваше, не ми ли каза, че това било просто формалност за пред другите? Тогава ти ми каза, че аз принадлежа на себе си, че винаги съм принадлежал и винаги ще принадлежа. В такъв случай решението трябва да е мое.

— Дори и да е така, аз не съм длъжна да се съглася.

— И защо би отказала? Нима искаш да остана сляп?

Той почувства зараждащия се гняв, търсещ израз, и с мъка го потисна. Гневът нямаше ефект върху Янтар, тя просто би се отдалечила.

— Разбира се, че не. Но не искам и да те разочаровам. Парагон, аз не разбирам материала, от който са изработени живите кораби. Ръцете ми го усещат по един начин, а сърцето ми — по съвсем друг. За мен беше трудно да работя над Офелия. Тя казваше, че усещала ръцете си необичайно. Онова, което усещах аз, бе нещо по-различно, по-близо до светотатство.

Гласът й притихна при последната дума. Объркването й беше почти осезаемо.

— Да разбирам, че ти си се съгласила да възстановиш Офелия, но отказваш да го сториш за мен?

— Парагон, двата случая са много различни. При Офелия аз просто отстранявах увредения слой. Ти искаш от мен да взема част от теб и да я наставя на ново място. Както ти казах, аз не познавам този материал. Дори и да ти изработя очи, дали те биха прогледнали върху лицето ти? Или просто биха си останали натъпкани в раната?

— Тогава пристъпи към онова, което вече ти е познато! — избухна Парагон, след като няколко секунди мълча объркано. — Отстрани старото ми лице и ми направи ново.

Янтар тихо възкликна на някакъв непознат език — може би ругатня, може би молитва. Но ужасът й бе осезаем.

— Осъзнаваш ли какво поиска от мен току-що? Би се наложило да преработя цялото ти лице… може би цялото ти тяло, за да запазя пропорциите. А аз никога не съм се захващала с подобен проект. Аз изработвам накити, Парагон, а не скулптури. — Жената бавно си пое дъх. — Бих могла да те разваля. Завинаги да разваля красотата ти. Как бих могла да се примиря с това?

Парагон повдигна ръце и зарови пръсти в празнината, където трябваше да се намират очите му. Той се смя дълго и горчиво.

— Янтар, бих предпочел да бъда грозен, отколкото сляп. Точно сега съм и двете. Как би могла да направиш нещата по-лоши?

— Именно отговора на този въпрос се боя да узная — веднага отвърна тя. И след това добави неохотно — Но ще си помисля. Дай ми време да обмисля молбата ти, Парагон. Ти стори същото.

— Време да искаш. Време имам колкото щеш — изтъкна съдът.