Робин Хоб
Безумният кораб (36) (Втора книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и четвърта
Оракул

— Това не ми харесва.

Вивачия произнесе тези думи тихо, но въпреки това те отекнаха през Уинтроу. Той лежеше по корем на палубата и се препичаше на ранните лъчи. Одеялото все така лежеше захвърлено, отметнато още през задушната нощ, но ризата си юношата бе омотал около главата. Усилващата се топлина на слънцето успокояваше болката в ръката му, но в замяна разпалваше главоболието.

С болките юношата се беше примирил. Така или иначе скоро щеше да е време за ставане, макар да му се искаше да може да отложи този момент. Буден, Уинтроу трябваше да се изправя пред неприятното усещане, че той е единственият, който още не се е възстановил от раните, понесени в Заграба. Нямаше как да не гледа на себе си като на слабак, щом два удара с тояга го бяха подредили така.

Той прогони идеята, че раните са болезнени, защото е убил онзи, който му ги е нанесъл. Това беше глупаво суеверие.

Уинтроу се обърна по гръб. Дори и през увития плат и клепачите очите му усетиха светлината. Струваше му се, че тя чертае форми. Когато стисна очи, пред погледа му се стрелнаха зелени ивици — като змии. Той отпусна клепачи, което накара цвета да избледнее и измени формите си.

Лятото бе отминало средата си и неумолимо протягаше дните си към есента. Толкова много неща се бяха случили само за месеци. При отплаването им от Заграба зад тях на мястото на руините вече се бяха издигали първите постройки, макар и паянтови и изградени от стар материал. А от скалата се бе издигала дървена кула, висока колкото мачта и вече разположила наблюдател. Около този й скелет бавно растеше каменната й кожа.

Тамошните жители вече наричаха Кенит свой крал — не само титла, а и израз на привързаност. Да питаме краля — тъй се съветваха те едни други и кимаха към високия еднокрак мъж, неизменно понесъл чертежи под мишницата си.

Последната гледка от оставащия зад тях град бе представлявал Гарвановият стяг, дръзновено разперен върху кулата. Под крилете и алчната човка на стилизираната птица беше избродиран девизът „Не ще помръдне“.

Понастоящем Вивачия бе спуснала котва (по-точно две котви, предна и задна) в Залива на заблудата край Острова на Чуждите. Беше настъпил прилив. Кенит бе заявил, че това е единственото безопасно място за закотвяне край острова. Когато приливът достигнеше връхната си точка и започнеше да оттегля водите си, пиратският капитан и Уинтроу щяха да се отправят към брега с лодка. Там двамата щяха да се срещнат с оракула. И юношата щеше да се разходи по Плажа на съкровищата — по настояване на Кенит.

Силуетът на Мариета се открояваше по-навътре в морето: едва забележим сред диплещите се мъгли. Този кораб нямаше да се приближава до острова, освен в случай на нужда.

Заради мъглата всеки поглед към морето представляваше взиране в един непознат свят. Облаците скриваха ту една, ту друга част от Мариета, но никога не се оттегляха пред целия кораб. А тук, в залива, нямаше и следа от облаци, въздухът бе топъл. Тази тишина унасяше Уинтроу.

— Това място не ми харесва — настояваше корабът.

Уинтроу въздъхна.

— На мен също. Някои хора ги намират за вълнуващи, но аз винаги съм се боял от предзнаменования и поличби. Някои от послушниците в манастира се заиграваха с кристали и семена в опит да разчетат бъдещето. В общи линии жреците търпяха това. Някои от тях гледаха на това с насмешка и казваха, че с течение на времето децата ще помъдреят. Но имаше и такива, които твърдяха, че дори една игра с ножове би била по-безопасна. С последните аз бях склонен да се съглася. Всички ние стоим на ръба на бъдещето — защо да се отправяме в пропастта? Аз вярвам, че съществуват истински оракули, които са способни да се вглеждат напред и да прозират пътя, който човек е съден да измине. Но освен това мисля, че е опасно да…

— Не става дума за това — остро го прекъсна Вивачия. — Аз си спомням това място.

В гласа й се долавяше нотка на отчаяние.

— Аз си спомням това място, но никога не съм го посещавала. Това твой спомен ли е, Уинтроу? Ти идвал ли си тук преди?

Юношата разпери ръце върху палубата и се постара да я утеши с присъствието си.

— Аз никога не съм бил тук, но Кенит е посещавал острова и преди. Ти се сближи с него. Може би неговите спомени се сливат с твоите.

— Кръвта е памет. Неговата кръв попи в мен и аз познавам спомена от идването му тук. Това е споменът на човек. Но този спомен сякаш се отнася до мен. В него аз се стрелвам сред тези води, бърза и гъвкава. Млада. Моето начало започва тук, Уинтроу. Започнало е не веднъж, а много пъти.

Тя наистина беше притеснена. Уинтроу извърна мисълта си към нея и почувства беглите отсенки на спомени — тъй древни спомени, че и самата тя не можеше да си ги припомни. Те й убягваха, лишени от конкретност и бързи като слънчеви петна. Но откъслеците, които юношата можа да зърне, разстроиха и него. Те му бяха познати. Криле, разперени под светлината на слънцето. Подводни гледки, обгърнати в трептяща, зелена светлина. Тези образи му бяха познати от сънищата, образи на треска, разпадащи се на късове под светлината на деня.

Момчето се постара да прикрие смущението си, като запита:

— Как е възможно да си започвала много пъти?

Вивачия отметна един тъмен кичур от лицето си и притисна слепоочия.

— Всичко е кръг. Кръг, който се върти. Нищо не спира, нищо не се губи, спиралата продължава да описва кръгове. Като нишка върху вретено, Уинтроу. Отново и отново се извърта тя, оформя кръгове, а в същото време е една и съща нишка. — Фигурата потръпна и обви гърдите си с ръце. — Това място не е добро за нас.

— Ние няма да останем тук дълго, дори няма да дочакаме отлива. Ще…

— Уинтроу! Време е! — призова го гласът на Ета.

Ръката му помилва дъските на палубата.

— Всичко ще бъде наред — увери юношата, бързо скочи на крака и забърза да се присъедини към останалите, пътьом размотаващ ризата от главата си. Макар да изпитваше резерви, той пак бе нетърпелив да стъпи на Острова на Чуждите.

 

 

Кенит наблюдаваше лицето на гребящия Уинтроу. Не беше нужно сериозно вглеждане, за да се забележат следите от болка (стиснатите прекалено силно устни, капчиците пот върху челото), но въпреки това момчето не се оплакваше. Това беше добре. На пейката до него седеше Ета, взела другото весло. Тя и юношата поддържаха ритъма на останалите двама гребци. Капитанът седеше на носа, с гръб към острова.

За момент той хвърли поглед към Вивачия. На безопасността й той се осланяше колкото на доверения си човек, комуто бе предал командването, толкова и на самата нея.

Джола беше новият заместник-капитан на борда на Вивачия. Нему при потеглянето си Кенит бе възложил във всяка една ситуация да избира преценката на кораба пред своята. На Джола тази заповед се беше сторила чудата, оставила го с объркано изражение. А всъщност нямаше нищо необичайно. С времето, когато той се докажеше, Кенит щеше да започне да му оказва по-голямо доверие.

Капитанът съжаляваше, че трябва да се раздели с Бриг, но бившият му заместник от Вивачия отдавна си беше заслужил собствен кораб. И го получи — първия съд, който успяха да изтеглят от водите на заграбеното пристанище. Бриг отплава със значителна сума пари и заповедта да достави дървен материал, а също и зидари, които да участват в изграждането на наблюдателната кула. След това той имаше за задача да нападне няколко кораба, превозващи роби, за да започне да попълва населението на Заграба.

Екипажът на Бриговия кораб бе подбран предимно от възстановявания град: Кенит искаше да се увери, че моряците на борда му няма да се изкушат да изоставят мисията си. Като цяло той бе останал доволен от начина, по който бе подредил нещата. Единственият неочакван фактор представляваше новата връзка на Соркор с града. По време на заминаването им Алисъм вече носеше дете. Нетърпеливият баща бе изразил желание да се върнат в Заграба веднага щом приключат с посещението си до Острова на Чуждите. Кенит трябваше строго да му напомни, че един задомен мъж трябва да издържа семейството си. Нима Соркор очаквал да се върне при Алисъм с празни джобове? Особено след като баща й и синовете му се очакваха да се завърнат всеки момент (мъжете от рода Фолдин не бяха присъствали на нападението). Соркор трябвало да покаже на своя тъст, че е способен да осигури подобаващи условия на дъщеря му. Този кратък разговор бе възвърнал Соркоровия стремеж към плячка в неочаквана за капитана му степен. Този човек определено се оказваше пълен с изненади. Поне това също се отразяваше благоприятно на Кенитовите планове.

Носът на лодката одраска първите тъмни песъчинки, връщайки мислите на капитана в настоящето. Той се огледа, докато гребците скачаха във водата, за да изтласкат лодката на брега. Стръмни скали и вечнозелена растителност обгръщаше малкия плаж. Почти нищо не се беше променило от последното му идване насам. Зеленясалите кости на някаква едра твар лежаха върху скалата. Корените на едно от дърветата на върха не бяха издържали; тъмното иглолистно дърво се беше привело над пясъка. Сред умиращите му клони се бяха оплели водорасли. Една тясна пътека предоставяше път нагоре през черната скала.

На свой ред Кенит стъпи на брега. Водораслите и черупките (черни и бели), покриващи скалата, щяха да представляват сериозно затруднение за патерицата му. Той прегърна Ета с жест, който изглеждаше израз на привързаност.

— Ета и Уинтроу ще дойдат с мен. Вие двамата ще ни чакате тук.

Гребците приеха нареждането, дори и със смутен вид. Кенит мрачно огледа стръмната пътека: предстоеше му дълго и мъчително вървене, сред каменист терен. За момент той се усъмни в собственото си решение.

Тогава очите му докоснаха погледа на Уинтроу. Юношата бе видимо нервен, ала във взора му трептеше нетърпение. За един остър миг пиратът отново изпита онова усещане за връзка. Уинтроу толкова приличаше на младия Кенит. Понякога капитанът бе изпитвал същото вълнение, най-често при вида на кораб, обещаващ богата плячка.

Миг по-късно зараждащата се усмивка изчезна от лицето на Кенит, заменена от отврата. Не, той отхвърляше този спомен. Той никога не бе имал нищо общо с Игрот. След всичко онова, на което последният го беше подложил, към него Кенит изпитваше единствено презрение.

— Да вървим — каза той с неочаквана острота, накарала Уинтроу да го погледне сепнато. Кенит се отправи нагоре по дефилето, все така прегърнал Ета през рамо.

Още при върха на първия хълм Кенитовата риза беше подгизнала от пот и той трябваше да спре да си почине. Заради горещината на деня, каза си той. Днес беше по-топло от последното му посещение. Дори и сянката на дърветата не донасяше облекчение, а като да увеличаваше усещането за задуха.

Каменистата пътечка, разсичаща владението на Чуждите, си оставаше все така поддържана. При последното й прекосяване дървеният талисман на китката му му беше обяснил, че тази пътека е обгърната с магия, която не позволява на крачещите по нея да се отделят. Ала сега на Кенит се струваше, че това е било измислица. Кой би седнал да се отклонява от толкова равен и прав път, за да се впуска в стволестия лабиринт на леса?

С кърпичката си той попи лицето и тила си. И осъзна, че останалите двама го чакат.

— Починахте ли си? Продължаваме — навъси се Кенит.

Чакълестата почва не спираше да се размества под протезата и патерицата и удесеторяваше усилията, необходими за изминаването на всяка крачка. На върха на втория хълм, по време на поредната почивка, капитанът неочаквано осъзна нещо.

— Те не ме искат тук — гласно оповести той. Ехото на дърветата размножи думите му в потвърждение. — Чуждите се опитват да ме накарат да се върна. Но аз няма да се предам. Уинтроу ще се срещне със своя оракул.

Кенит отново посегна да попие потта си, при което неволно се загледа в талисмана, привързан към китката му. Дървеното личице бе застинало в палячовска гримаса, оплезило език насреща му. То му се подиграваше. Пиратът умишлено притисна нокът към челото му и го одра, но не предизвика никаква реакция. Личицето дори не трепна.

Тогава той осъзна, че двамата му спътници го наблюдават разтревожено. Капитанът повторно прокара палец над талисмана, преструвайки се, че отстранява някаква мръсотия.

Следващите изречени думи му костваха трудно решение:

— Уинтроу, върви пред нас. Мисля, че ще бъде по-добре, ако ти прекосиш Плажа сам, без моето присъствие да ти влияе. Има вероятност неволно да те тласна да откриеш нещо, което не си бил орисан да намериш. Не бих искал да се намесвам в пророчеството. Хайде, върви. Ета и аз ще пристигнем навреме, за да чуем думите на Чуждия. Само това е от значение.

Уинтроу се колебаеше. Той се спогледа с Ета, която леко повдигна рамене. Кенит кипна.

— Неподчинение ли проявяваш? Върви!

Крясъкът му заглъхна подир затичалото се момче.

— Отлично — със задоволство и нормален тон отбеляза Кенит, поклащайки глава. — От мен Уинтроу трябва да усвои две неща: подчинение и самоинициатива. — Еднокракият отново намести патерицата си под мишница. — Да вървим след него, но не прекалено бързо. Искам той да има достатъчно време сам на плажа. С тези неща не бива да се прибързва.

— Разбира се — съгласи се Ета. Тя се огледа. — Това място е странно. Рядко съм виждала подобна красота и въпреки това тя отказва да се разкрие пред мен.

Тя побърза да хване свободната му ръка. Кенит мислено поклати глава. Жени…

Интересно защо талисманът толкова бе настоявал на присъствието й. Не че Кенит се бе допитвал до него, проклетото личице само бе предоставило мнението си — и то не веднъж, а многократно.

— Вземи Ета. Трябва да вземеш Ета със себе си. — Тъй бе повтаряло то. А какво излизаше сега? През целия път Кенит трябваше да се грижи за нея.

— Ела — каза Кенит с невъзмутим глас, за да я успокои. — Докато оставаш на пътеката, нищо няма да ти се случи.

 

 

Уинтроу бягаше. Не от Ета и Кенит (отчасти се чувстваше като страхливец, задето ги беше изоставил) — той бягаше от самата гора, притискаща го като пленено мишле в дланите си. Бягаше от потресаващо необичайната красота на цветята и техните ухания, които едновременно го изкушаваха и отвращаваха. Бягаше от шепота на листата, чийто мълвеж предвещаваше смъртта му. Бягаше, а сърцето му биеше лудо: не заради усилие, а по-скоро от страх. Бягаше, докато пътеката не остана зад него, изместена от широко плато. Над него се разгърна синият свод над небето, отразяващ океана. Пред момчето се простираше плаж с формата на полумесец, със зъбести скали край ръбовете. Там Уинтроу спря, задъхан и объркан.

Кенит не беше му предоставил обширни разяснения.

— Просто е. Тръгваш по плажа, вземаш каквото ти се стори интересно, а в края му един Чужд ще те посрещне. Той ще ти поиска златна монета; ти я постави върху езика му. Тогава той ще пророкува. — След това капитанът снижи глас. — Някои казват, че на този остров има оракул. Според една мълва този оракул е жрица, според друга — пленена богиня. Говори се, че тя знае всичко, което е било. И тъй като познава цялото минало, тя може да предсказва бъдещето. Самият аз се съмнявам, че това е истина, защото при своето посещение не видях нищо подобно. Във всеки случай Чуждият ще ни каже повече.

Уинтроу поиска да узнае повече подробности, с което предизвика нетърпението на пирата.

— Уинтроу, стига си се колебал. Когато настъпи моментът, ще знаеш какво да направиш. Ако можех да ти отговоря на тези ти въпроси, нямаше да ни се налага да посещаваме острова. Не можеш винаги да разчиташ на останалите да живеят и да мислят вместо теб.

И юношата покорно бе свел глава.

Все по-често Кенит му даваше подобни съвети и наставления. Понякога Уинтроу имаше сигурното усещане, че пиратът го подготвя за нещо, но не можеше да определи какво. След случилото се в Заграба той бе приел, че капитанът е далеч по-сложна и по-дълбока от очакваното личност.

Един следобед юношата бе работил заедно с Кенит, забивайки колчета. Мъжът отмерваше разстоянията и с върха на патерицата си отбелязваше нужните места, а момчето, въоръжено с торба указатели и дървен чук, забиваше колче. Някои от тези граници показваха контурите на път, други бележеха разположението на къщи.

В края на работата им Кенит бе започнал да оглежда очертанията с поглед, който виждаше нещо друго. Застаналият до него Уинтроу се опитваше да встъпи в неговия взор. Накрая пиратът наруши мълчанието.

— И последният глупак може да опожари град. Казват, че Игрот Дръзки опожарил двадесет — изсумтя той. — Аз ще издигна сто. Аз няма да остана запомнен с пепелища.

В онзи момент Уинтроу бе решил, че има до себе си визионер. И нещо повече — инструмент на Са.

Той отново огледа брега пред себе си. Кенит му беше казал да тръгне по плажа, но от кое място да започне? И имаше ли значение? Юношата леко сви рамене, повдигна глава и закрачи към ръба на песъчливата ивица. Именно от този край той възнамеряваше да подеме претърсването на все още облизвания от вълните плаж. Търсенето, в което щеше да дири съдбата си.

На открито слънцето бързо напомни за себе си. Уинтроу прокле недосетливостта си, заради която не беше взел кърпа за глава. Той крачеше със сведен поглед, но не забелязваше нищо необичайно сред пясъка — приливите бяха донасяли сплетени водорасли, мокри пера, дървесни отломки. Ако по подобни предмети щеше да бъде тълкувана съдбата му, то въпросните предсказания надали щяха да притежават особена значимост.

Близо до средата на плажа пясъкът отстъпваше пред черни скали. Платото зад гърба му вече се издигаше на височината на корабна мачта, разкриващо шистовите си слоеве. Водата вече се бе отдръпнала, оголвайки инак покритата повърхност. Ала сред нейните неравности бяха останали езерца, пълни с живот. Подобни гледки винаги бяха вълнували Уинтроу.

Той погледна назад, към гората. Кенит и Ета още не се бяха появили; оставаше му малко време. Юношата навлезе сред каменистия участък, като стъпваше внимателно. Тук морската растителност бе коварно хлъзгава: едно падане щеше да го запрати върху острите камъни, раковини и черупки.

Сред пълните с вода вдлъбнатини той откри актинии и морски звезди. Дребни рачета пробягваха от оазис на оазис. Една чайка кацна недалеч, за да се присъедини към разглеждането на Уинтроу.

За момент той приклекна край една от хлътнатините. Червени и бели актинии бяха покрили дъното й. С пръст юношата раздвижи застиналата повърхност: пипалцата веднага се отдръпнаха от допира му. Уинтроу се надигна усмихнат и продължи пътя си.

Слънцето приятно нагряваше рамото му и облекчаваше болката в рамото. Единствените звуци на този плаж долитаха от вятъра, морето и чайките… Обстановка, в която той можа да си припомни почти забравената радост от една спокойна разходка по плажа в ясен ден.

Едва при погледа си назад юношата осъзна, че е подминал извивката на плажа. Пътеката зад него вече не се виждаше. А един бърз оглед към скалите нагоре му показа, че това не е място, където човек би искал да се озове по време на прилив. Въпросните скали се издигаха черни и неприветливи. И недостъпни. Или…? Уинтроу отстъпи крачка назад, за да огледа по-голяма част от скалната преграда. Той различи някаква цепнатина, наклонена пътека, отправяща се към върха. Началото й не се намираше високо, на не повече от двоен човешки бой над сушата.

Преди изцяло да е обмислил разумността на постъпката си, той вече се катереше.

Ако това наистина беше пътека, а не случаен резултат от природните влияния, изработилите я умееха да пазят равновесие много по-добре от Уинтроу. Ръбът не беше достатъчно широк, за да може по него да се ходи спокойно, така че се налагаше човек да напредва странично. Наклонът бе остър; цялото му протежение блестеше, като засъхналата диря на охлюв. В един момент тази бляскавина му се струваше хлъзгава, в следващия лепнеше. А и от това място плажът изглеждаше много по-далеч — ако Уинтроу паднеше, долу го очакваха остри скали.

И все пак той беше изминал целия този път и нямаше да се откаже преди края му.

Юношата достигна до вдлъбнатина в скалата — това беше ръбът на пещера. Той пристъпи вътре, но не можеше да навлезе повече, защото на входа стоеше решетка.

Тясна цепнатина в скалата се простираше до самия й връх, през който улей в отвора проникваше слънчева светлина. Благодарение на нея Уинтроу можа да види, че вътрешността на пещерата е не по-голяма от купето на обикновена карета. Скалният под бе наклонен, а в края му все още проблясваше локва морска вода, останала от прилива.

Но какво беше предназначението на решетките? Да не допуска хора вътре или да не допуска намиращите се вътре да излизат? Момчето обви един от металните пръти и се опита да го разклати. Прътът не помръдна, но се въртеше свободно.

В отговор на разнеслото се стържене повърхността на локвата трепна. Заради рязкото си отдръпване Уинтроу едва не полетя от скалата.

Излизаше, че водата, която той бе взел за локва, притежава много по-голяма дълбочина, иначе не би могла да побира подобно създание. И тъй като съществото продължаваше да го наблюдава спокойно със златистите си очи, Уинтроу се престраши да се върне до решетката.

Това беше морска змия, макар и недоразвита заради пленничеството си. Главата й имаше големината на пони. Заради деформираното й тяло Уинтроу не можеше да прецени дължината й. Змията имаше блед жълто-зелен цвят, напомнящ светещ мъх. Тялото не притежаваше люспи, каквито юношата бе зървал по туловищата на другите подобни създания: вместо това то изглеждаше уязвимо меко. В добавка с това го покриваха разранени слоеве, причинени от триенето в стените. Беше видно, че това създание е прекарало целия си живот тук, в този затвор, където е било донесено като малко. Тази килия ограничаваше единствения му познат свят.

Уинтроу се огледа. Да, приливът можеше да достигне до отвора, донасяйки прясна морска вода със себе си. А храна? Явно някой специално хранеше змията.

Създанието се раздвижи сред езерцето си — по-скоро раздвижи опашка, защото тясното пространство не му предоставяше особена свобода. Това усилие изви тялото й. Под състрадателния поглед на Уинтроу змията се опитваше да се намести по-удобно. Но не можеше, не и изцяло. Някой от сегментите на тялото й трябваше да остане напрегнат.

— Значи си свикнало да те хранят — обърна се той към създанието, забелязал очакването му. — Но защо те държат тук? Като домашен любимец? Или като атракция?

Съществото наклони глава, заинтригувано от думите му. Подир това то потопи огромното си чело във водата, за да го навлажни. Дори това просто движение изискваше големи усилия: при опит да повдигне муцуна цялото му тяло се напрегна. Подобни безчетни напъни бяха загладили стените на затворническата кухина.

Създанието нададе вик, напомнящ грака на гарван, и най-сетне освободи глава. От едната страна на лицето му бе изникнала прясна рана: от нея лепкаво сълзеше зеленикава слуз.

Съчувстващият Уинтроу отново обхвана решетките. Те се въртяха свободно, ала бяха забодени дълбоко в скалния под и в тавана, без да помръдват. Юношата коленичи да огледа основата им, което скоро му предостави отговора.

Под пясъка и натрупалата се мръсотия той откри следите от строителна дейност. Това означаваше, че най-вероятно в горната си част решетките са поместени в отвори, пробити в скалата, след което улеят в долната част, спомогнал за монтирането им, е бил запълнен с камъни, застопоряващи другия край на металните пръти.

Последващият оглед му показа, че представата му е била правилна. Уинтроу опита да размести пръчките една по една. Всяка от тях се раздвижваше, някои в по-голяма степен от останалите.

След като знаеше как са били поставени решетките, можеше ли да ги отстрани?

Забравил Кенит и плажа, Уинтроу коленичи на пода, замете с ръка остатъците от пясъка, след което забърса камъка с ризата си. Скъпият нож, подарен му от Ета, се превърна в инструмент за остъргване на хоросана между отделните каменни блокове.

През цялото време създанието не отделяше поглед от работата му. От настойчивия му интерес човек можеше да остане с впечатление, че съществото осъзнава вероятността да се окаже свободно.

Работейки, юношата мислено сравни ширината на туловището с решетките. Най-малко три трябваше да отстрани, може би четири.

Той напредваше бавно. Хоросанът беше стар и ронлив и ако трябваше да се съобразява единствено с него, Уинтроу отдавна щеше да е приключил. Ала и самите каменни блокове затрудняваха напредъка му: те идеално се напасваха едни с други; и в изработката, и в поставянето им личеше умението на майстор. Ръцете на момчето, макар и загрубели, бързо започнаха да се покриват с мехури. Коленете започнаха да го болят заради неудобната позиция върху твърдия камък.

В един момент младият жрец се приведе и издуха изстърганите бучки, за да пъхне връхчетата на пръстите си в процепа. Той вече виждаше, че ще успее да подкопае достатъчно от фугата, за да успее да отмести каменния блок, но щяха ли да му стигнат силите?

Камъкът леко помръдна в отговор на усилието му. Да, щеше да стане. Уинтроу отново взе ножа и поднови работата си, макар че раненото рамо отново започваше да го боли. А създанието продължаваше да го наблюдава със златните си очи.

 

 

Докато двамата достигнат плажа, Ета беше плувнала в пот. През целия път насам тя неусетно бе помагала на Кенит, преструвайки се, че търси близостта му. Значителен процент от потта й се дължеше именно на това напрежение, а не на задушливата горещина.

Понякога при вида на изгубилото съразмерността си тяло на нея й идеше да закрещи към несправедливата съдба. Високото и силно тяло, нявга изпълвало я със страхопочитание, бе започнало да се изкривява по характерния за недъгавите начин — мускулите от засегнатата страна на тялото му трябваше да компенсират за липсата на крак. Тя забелязваше, че любимият й обмисля всяко свое следващо движение, за да не се унижи с някоя проява на слабост. Неговият хищнически дух не бе угаснал и амбициите му не се бяха свили. Но тя се боеше, че тази негова пламенност може да се окаже непосилна за отслабеното му тяло.

— Къде е Уинтроу? — остро попита капитанът. — Не го виждам.

Ета заслони очи и се вгледа в плажа.

— Аз също не го виждам — притесни се тя.

Нищо на извития бряг и платото не можеше да го скрие. Къде беше изчезнал тогава? Жената примижа заради отразения в морето блясък.

— Може вече да е прекосил плажа. Възможно ли е Чуждите да са го пресрещнали и да са го отвели някъде?

— Не зная — изръмжа Кенит. Той повдигна ръка и посочи към отсрещния край на плажа, където част от сушата се врязваше в морето. — Там има скала с ниши, където са изложени намерените съкровища. Чуждият може да го е отвел там, за да може и Уинтроу да остави находката си. Мамка му! Трябваше да бъда с него. Исках да чуя какво ще му каже създанието.

Тя реши, че Кенит ще обвини нея за забавянето си. Но той само намести патерицата и кимна към скалата с нишите.

— Помогни ми да отида там — изръмжа пиратът.

Плажът бе изграден от сух пясък и ивици черна скала — гледка, от която сърцето й се сви. Водата се беше отдръпнала почти изцяло. Скоро тя щеше да започне да настъпва към брега и постепенно да го залива. Скоро гребците от лодката щяха да очакват завръщането им…

Би било много по-разумно тя сама да изтича напред и да потърси Уинтроу, вместо да принуждава Кенит да прекосява целия плаж. И Ета едва не изрече гласно тази си мисъл. Ала в крайна сметка тя мълчаливо хвана любимия си под ръка. Нямаше съмнение, че и нему е хрумнала тази възможност. Щом той предпочиташе да отидат заедно, тя щеше да му помогне.

 

 

Уинтроу бе успял да разкървави ръцете си, а болното рамо пулсираше мъчително, по времето, когато отмести първия блок. Дори и по-тежък от очакваното, веднъж подкопан, камъкът отстъпи: юношата успя да подпъхне пети в образувалата се фуга и да тласне блока с крака. Първият от металните пръти стоеше оголен.

Уинтроу се изправи, разтърка кръста си и стисна решетката с две ръце. Със скърцане пръчката започна да се повдига. Змията развълнувано плесна с опашка във водата.

— Още е рано да се радваш — процеди юношата: прътът се оказваше по-тежък от предвиденото. Той се намести по-удобно, сграбчи я отново и повторно напъна. Неочаквано единият край изникна от земята. Младежът започна да я накланя, за което бе възнаграден с дъжд стара мазилка. Уинтроу не успя да удържи преградата, ала тя не падна обратно в жлеба си. Това му позволи да хване свободния край и да започне да го издърпва към изхода.

Прътът се спускаше бавно, с метален протест. В края на процеса Уинтроу загуби равновесие и тежко седна на пода, а прътът издрънча край него с трясък, отекнал като звъна на наковалня. Отгласът му изпълни пещерата.

— Това беше първият прът — обърна се той към змията.

Прозрачни клепачи за момент покриха големите златисти очи. Създанието повдигна глава над водата и я разтърси. Около шията му заблестяха множество петънца, искрящи като звезди. При раздвижването му Уинтроу видя, че тези багри са се разпространили по цялото тяло — пъстри като опашката на паун. Дали с тази проява съществото не изразяваше гнева си? Може би то се чувстваше заплашено от работата му. Бедното създание бе прекарало целия си живот тук и вероятно бе решило, че посетителят заплашва леговището му.

— Следващия път, когато водата се издигне, ще можеш да излезеш. Стига да искаш — обясни юношата, макар да знаеше, че за създанието думите му са просто звуци. То надали можеше да разтълкува успокояващия му тон.

Без да обръща повече внимание на съществото, Уинтроу пристъпи към следващия елемент на решетката. Сега работата му вървеше много по-бързо: празнината, образувала се от отделянето на първия блок, предоставяше удобна позиция за работа. Този камък дори не му се наложи да избутва изцяло, достатъчно беше да го отмести на разстоянието, което да позволи на следващия прът да излезе.

Втората метална пръчка се оказа по-хлабава и освен това юношата вече бе придобил рутина.

По време на изтеглянето й му хрумна, че някой може да се разгневи на стореното от него. Може би целият този шум щеше да привлече вниманието на стопаните на острова.

Той довърши с изваждането на пръта, остави го да издрънчи на земята и пристъпи обратно до прага на пещерата, за да се огледа. Наоколо беше пусто, ала съществуваше друга заплаха: водата отново прииждаше към брега. На хоризонта се бяха струпали буреносни облаци, а вятърът духаше откъм морето и сякаш подканяше прилива да бърза. Водораслите, по-рано отпуснати неподвижно върху сушата, сега потрепваха под първия допир на водата. Имаше вероятност приливът да го завари тук.

А дори и да не станеше така, пак трябваше да се съобразява с Плажа на съкровищата, оракула и лодката, която ги изчакваше да се върнат при следващия прилив. Кенит сигурно беше побеснял.

Прегърнал болната си ръка, Уинтроу наблюдаваше как вълните се приближават бързо. За това той не можеше да направи нищо. Ако останеше тук, водата щеше да го залее. Дори и сега щеше да му се наложи да джапа по плажа, за да се върне.

А той трябваше да си върви. Беше сторил всичко, което бе могъл.

Зад гърба му долетя стържене. Юношата се обърна навъсено и се вцепени.

Създанието се беше надигнало от водата и се блъскаше в стените на килията си. Главата му, извита настрани, стоеше заклещена в отчасти отстранената решетка. Тялото му, макар дребно и деформирано, все така съдържаше сила, проличаваща в разстоянието, което изминаваха вдигнатите пръски.

— Върни се! — напразно извика Уинтроу. — Отворът още е прекалено малък! И водата още не е дошла.

Защо той продължаваше да си внушава, че животното е способно да го разбере? То отново се хвърли срещу решетките, като съумя единствено да се вклини по-силно. Опитът му да се върне назад се оказа неуспешен. Съществото се беше заклещило.

Със свито сърце юношата осъзна, че това предрешава и неговото бъдеще: той не можеше да остави създанието пленено. То бе започнало да се гърчи, трескаво шаващо с хриле и челюсти. В движенията на опашката вече започваше да личи отчаяние. Ако Уинтроу успееше да отстрани още един прът, съществото щеше да успее да се върне обратно във вира си. Нямаше да бъде свободно, но и нямаше да се е задушило.

Ако побързаше, Уинтроу щеше да спаси и собствения си живот.

Момчето предпазливо се приближи, за да прецени над кой от оставащите пръти ще е най-добре да съсредоточи усилията си. Гърчовете на съществото бяха разклатили един от блоковете — и освен това го бяха покрили със слуз, която определено нямаше да улесни отместването му.

Той взе един от вече отстранените пръти, за да го използва като лост. Заради дължината си елементът не беше особено подходящо оръдие на труда, но с негова помощ на Уинтроу нямаше да се налага да докосва слузта и да се доближава до създанието. Пленените животни не се колебаеха да хапят, а подобно създание с лекота би го прехапало на две.

Юношата блъсна импровизирания лост между два от оставащите пръти и напрегна. За съжаление това означаваше, че за момент натискът върху шията на плененото същество ще стане още по-силен. То изрева, но изненадващо не замахна към Уинтроу. Каменният блок започна да се отмества. Проклетият лост беше прекалено дълъг и се блъскаше в стените на кухината. Най-сетне камъкът бе избутан достатъчно. Сега му оставаше да извади пръта.

— Не ме хапи! — обърна се той към създанието. То явно разбра поне намерението му, защото притихна, тежко местещо хриле. А може би просто отслабваше, умирайки? Уинтроу отказваше да мисли за това, както отказваше да мисли за минаващото време. Той сграбчи пръта с две ръце и го повдигна.

И изрева.

Ръцете му пламнаха, прилепени към покрития със слуз метал. Но тази агония на плътта бледнееше пред болката на знанието.

Той позна нейната болка; осъзна мъките на разумно същество, останало пленено в продължителност, трудна за осмисляне. Заедно с нея той вдишваше парещ въздух. Негова беше станала болезнено уязвимата кожа, измъчвана от сухота. Негов беше страхът й, че скоро щеше да стане прекалено късно. Тя трябваше да избяга сега, иначе щеше да е прекалено късно за всички им.

Уинтроу конвулсивно се оттласна от решетката. Тялото му отхвърли болката с рязкост, запратила го на пода. Там юношата остана да лежи, задъхан. Никога през живота си не бе изпитвал подобна близост с чужд ум. Дори връзката му с живия кораб се превръщаше в неумел и безчувствен мост в сравнение с това сливане. По време на мига, в който бе протекло всичко, Уинтроу не бе могъл да разграничава между себе си и животното.

Не, той вече не можеше да я нарича така: тя с нищо не му отстъпваше. А предвид всичко онова, показано му от допира, тя може би и го превъзхождаше.

В следващия миг момчето вече се изправяше на крака. То разкъса ризата си, омота я около ръцете си и отново се приближи до пръта. Този път можеше да разчете разсъдъчност в огромните златисти очи.

Уинтроу сграбчи пръта и отново напрегна. Беше по-трудно, защото покриващата метала субстанция го правеше хлъзгав, дори и за обвитите с плат ръце. Едва на третия опит прътът се раздвижи.

В момента, в който долният край излезе от жлеба, морската змия тласна тялото си напред и избута решетката с лекота. Уинтроу отхвърча встрани, изблъскан. Гъстата слуз, покриваща тялото му, го опари. Той извика от болка. Пред очите му платненият панталон се разпадаше.

— Долу няма вода! — извика юношата с глас и с мисъл. — Само скали. Ще се убиеш.

Смъртта е за предпочитане.

Тя продължаваше да се изнизва край него, разтягаща част по част дължината на тялото си. Това беше отчаяна постъпка. Тя не беше сигурна дали бягството ще й донесе свобода или смърт. Но знаеше, че е оставила пленничеството зад себе си.

Така е. Съжалявам, че те нараних смъртоносно.

— Всичко е наред — промълви Уинтроу. Той дори не беше сигурен, че е мъртъв: той се намираше извън себе си. Не. Той беше надраснал себе си. Това напомняше състоянията на транс в манастира, в които бе изработвал своите витражи, но настоящото усещане бе много по-мащабно. Болката на прогорената кожа се усещаше съвсем леко, като нещо незначително. Сега разбирам, въздъхна той. През цялото време ти си присъствала в творбите ми: змиите и драконите. Как си знаела, че ще дойда при теб?

Ти откъде знаеше да дойдеш при мен? — почуди се тя в отговор. Но не го дочака, а изтласка тялото си навън.

Уинтроу се напрегна, опасяващ се, че ще чуе как тежкото тяло се размазва върху пясъка. Но нейната дължина я спаси. Предната част на туловището си женската спусна, докато все още оставаше вклинена в пещерата. Веднъж докоснала земя, тя спусна задната част на тялото си.

Странно: Уинтроу вече не я докосваше, но продължаваше да я усеща ясно. Жежкото слънце я пареше. Пясъкът лепнеше по нея. Тя се претърколи безпомощно върху скалите, изхабила силата си. Нейните мускули се нуждаеха от обгръщаща вода, която да подема тежестта й; хрилете не бяха способни да извличат живителен дъх от въздуха. Приливът леко докосваше корема й, без да я залива — това не беше достатъчно. След всички тези усилия тя щеше да умре на плажа. Да се превърне в храна за раците и чайките.

С Уинтроу се случваше нещо. Цялото му тяло реагираше. Очите му подпухваха, почти невиждащи, дъхът му се движеше трудно. От очите и носа му се стичаха секрети, кожата му пламтеше. Въпреки това той се изправяше и се приближаваше към изхода на пещерата. Парче от разкъсаната му риза все още обвиваше едната му ръка.

На плажа под себе си той виждаше златнозеленото тяло на змията, съсухряно от жегата. Той възнамеряваше да слезе при нея.

Този път тясната пътека съумя да прояви коварството си: юношата не успя да довърши третата си крачка, а полетя надолу. Мекото тяло на змията спря падането му, но донесе със себе си усещането за вряща мазнина. Уинтроу изпищя от болка. Тя беше прекалено мащабна, за да бъде позната от неговото съзнание, а субстанцията, покриваща кожата й, разяждаше неговата.

Юношата се претърколи встрани, върху камъните. Една вълна колебливо облиза лицето му и избяга. Хладният допир на водата бе благословия, нейната соленост представляваше проклятие за оголената му плът.

Обилието.

Целият копнеж, достижим за едно безсмъртно сърце, се съдържаше в тази единствена дума.

Вълната бе навлажнила ризата, омотана около протегнатата ръка на Уинтроу. Разкъсаният плат бе напоен с морска вода. Юношата започна да пълзи към нея. Светът бе толкова неясен, а в същото време следобедното слънце печеше ожесточено върху него. Или може би върху нея.

Той успя да освободи ръката си и да хвърли парцала върху едното й хрило. Парчето риза изглеждаше незначително край главата й.

И все пак ме облекчава. Всички ние ти благодарим.

— Ние? — Уинтроу изрече това гласно, макар да не смяташе, че тя реагира на думите му.

Останалите от моя вид. Аз съм последната, която може да ги спаси. Аз съм Помнеща. Аз съм една от Онези, които си спомнят. Заради изминалото време вече може да е твърде късно. Ала ако не съм закъсняла и успея да ги спася, ние винаги ще те помним. Нека това бъде утеха за тебе, създание с миг живот.

— Уинтроу. Казвам се Уинтроу.

Следващата достигнала ги вълна напредна малко повече. Женската немощно потрепна в отговор и успя да се изтласка по-близо до водата. Но пак не беше достатъчно. Дали ако Уинтроу се отдалечеше достатъчно от нея, щеше да престане да споделя болката й? И неговата собствена болка му беше предостатъчна. Но това му се струваше прекомерно усилие.

Той остана да лежи и да очаква някоя от вълните да го повдигне, за да може да доплува при себеподобните си.

 

 

При първия писък Кенит застина.

— Какво беше това?

Звукът бе прозвучал със странно ехо.

— Не зная — смутено отвърна Ета и бързо се огледа. В този момент тя се чувстваше незащитена. Пътеката и лесът бяха останали далеч зад тях; тук имаше единствено пясък, скали, безкрайно море и жарко слънце. На хоризонта тъмнееха облаци, вятърът донасяше миризмата на дъжд.

Тя не бе сигурна от какво точно се страхува, ала знаеше със сигурност, че няма къде да се укрие. А никаква заплаха не се виждаше — нищо, на което да припише писъка.

Последва заплашителна тишина.

— Какво ще правим? — продължи жената.

Бледите очи на Кенит оглеждаха плажа във всички посоки и се повдигнаха към платото над тях. Той също не видя нищо.

— Ще продължим към скалата… — поде пиратът, но не довърши.

Ета проследи погледа му — и видя създание, което със сигурност не бе се намирало там. Със сигурност. Край него не се виждаха места, където би могло да се укрива.

Предната част на изникналото от нищото създание бе висока колкото Кенит, но продължаваше в тлъсто туловище, напомнящо плужек. Под погледа й то раздвижи крайници — гъвкаво грациозни, с дълги ципести пръсти. Тялото, сиво-зелено и влажно, бе обгърнато с бледожълт плащ. Рибешките очи се взираха в тях заплашително.

— Назад! — обяви създанието. — Вървете си! Тя е наша!

В съскавия глас също се долавяше заплаха. Дори самата миризма на съществото ужасяваше, макар Ета да не можеше да посочи защо. Във всеки случай тя знаеше, че би желала да се махне колкото се може по-бързо. Това създание наистина изглеждаше Чуждо.

Тя сграбчи Кенит за ръката и умоляващо я задърпа:

— Да си вървим…

Със същия успех би се опитала да поведе със себе си статуя.

— Успокой се, Ета. Изслушай ме. Това е магия, внушение. Той се опитва да ти внуши страх. Не му позволявай. Той не е толкова страховит. — С усмивка на превъзходство пиратът потупа талисмана на китката си. — На мен той не може да влияе. Довери ми се.

Ета се опита да се вслуша в думите му, но не можеше. Вятърът продължаваше да донася миризмата на съществото до нея: миризма, която тя инстинктивно разпознаваше. Мъртва, разлагаща се човешка плът. Вонята я отвращаваше, самият му вид я отвращаваше. Тя се чувстваше осквернена под този студенокръвен поглед.

— Моля те — повтори тя към Кенит.

Ала любимият й вече се бе втренчил в Чуждия и беше престанал да й обръща внимание. С изненадваща сила той се освободи от ръката й — просто необходимата за отърсване сила. Тя бе свободна да бяга, стига да поискаше.

Ета не го стори. Макар сама да не осъзнаваше как, тя успя да устои на желанието си да побегне. Може би тя попадаше под влиянието на Кенитовата невъзмутимост: с дързост, която й се струваше немислима, нейният любим направи първата крачка. Съществото се издигна още по-високо, гърчещо сегментираните си като червеи крайници.

— Назад! — кресна създанието.

Кенит се усмихна и сви рамене.

— Ела — каза й той и я поведе обратно към гората. Ета цялата потръпна от облекчение: най-сетне двамата поемаха назад.

Тя побърза да се изравни със спътника си. Пиратът често поглеждаше назад, а Ета оставаше загледана в краката си: тя не можеше да понесе да поглежда Чуждия. Тя дори се притисна близо до любимия си, на което Кенит не се възпротиви.

Но неочаквано той спря и усмихнато се обърна към нея.

— Тъй. Вече знаем. И ще го изпреварим.

Жената се престраши да погледне през рамо. Създанието трескаво пълзеше по пясъка, но напук на цялата си настойчивост напредваше бавно.

Самият вид на създанието бе достатъчен, за да я облее с противната воня. Ета затрепери.

— Престани да се боиш — нареди Кенит. Сякаш тя можеше да задейства страха си по свое желание. — Погледни как се забърза тварта в мига, в който реши, че ние с теб си отиваме. Онова, което иска да защити, се намира в тази посока. Ела. Ще трябва да вървим колкото се може по-бързо.

Немислимо. Тя ужасено стисна очи.

— Кенит, моля те. — Тя проточи последните срички в молба. — То ще ни убие.

Пиратът я сграбчи над лакътя (пръстите му се впиха грубо) и я разтърси.

— Прави каквото ти казвам, Ета. Няма от какво да се боиш, аз ще те защитя. Върви сега.

Кенит отново намести патерицата си и се втурна обратно. Той се движеше като някакво дългокрако насекомо, компенсиращ с полюшване липсващия си крайник. Пясъкът и камъчетата се разместваха под тежестта му, ала се оказваха прекалено бавни да спрат устрема му.

Зад тях се разнесе гневния глас на Чужд. Още викове прибавиха ехото си към този възглас. Ета стреснато погледна назад: създанията изникваха едно след друго. Но откъде се появяваха? Изпод самата твърд ли изникваха?

Тя не остана да размишлява над метода им на укриване, а се втурна подир Кенит. След няколко крачки жената се спъна, разранявайки длани при падането си. Но тя скочи веднага и поднови тичането си, без да обръща внимание на камъчетата, изпълнили ботушите й.

Ета се изравни с капитана при втория писък.

— Това е Уинтроу! — изхриптя Кенит, пребледнял. — Зная, че е той. Уинтроу! Тук сме, момче, идваме!

И макар да изглеждаше невъзможно, той ускори крачка. За Ета беше лесно да го последва при вида на тътрещите се подире им Чужди. Създанията се придвижваха като моржове, някои от тях стискаха къси тризъбци.

Устата на Ета беше пресъхнала от умора и от ужаса в края на плажа. Там ги очакваха единствено скали. Кенит започна да се оглежда, дирейки пътека или някакви следи. Той отметна глава и си пое дъх:

— Уинтроу!

Отговор нямаше. Преследвачите неумолимо се приближаваха. Откъм морето духаше все по-силен вятър, първите капки дъжд вече посипваха плажа.

— Кенит, приливът се задава! — отчаяно, без дъх промълви Ета. — Лодката ще ни чака. Може би Уинтроу е тръгнал назад, към нея.

Тогава те чуха пронизителен писък.

Ета застина, но Кенит не се поколеба: с все патерицата си пиратският капитан нагази във водата. Самата жена не бе сигурна в посоката, от която бе дошъл звукът — заради рева на вятъра беше трудно да се определи. И въпреки това тя последва спътника си, макар това да означаваше, че към песъчливите камъчета в ботушите й ще се присъедини и морска вода.

Тя плахо погледна назад. Чуждите все още упорстваха подире им: тази гледка бе достатъчна, за да я вцепени.

От ужаса я откъсна връхлитането на бурята. Денят притъмня. Сред напиращите вълни и струи Ета продължи да крачи редом с Кенит. Тя се вкопчи в ръкава му — за да му помага да остава прав и за да не го изгуби във вълните.

— Къде отиваме? — попита жената. Налагаше й се да крещи, макар и вървяща досами спътника си, за да надвика бурята.

— Не зная. Ще заобиколим скалата!

Настойчивите капки дъжд бяха прилепили косата му по контурите на черепа. От мустаците му се стичаха капки. При отминаването на всяка вълна Кенит залиташе.

— Защо?

Той не й отговори, а продължи да крачи с мълчаливо упорство. Не й оставаше друго, освен да го последва.

Дъждовните капки започваха да губят топлината си, дължаща се на летния ден: със затулването на слънцето въздухът захладня, а вълните на свой ред поеха хладината от него. А Ета се опитваше да не обръща внимание на студените им удари. И да не се тревожи за лодката, която чакаше от другата страна на плажа. Моряците нямаше да тръгнат без тях. Те не биха изоставили Кенит.

Пиратът неочаквано извика, протегнал пръст.

— Там! Ето го!

Зад скалата имаше малък каменист плаж, ограден от тъмни шистови скали. Точно върху този плаж тялото на Уинтроу се полюшваше в ритъма на вълните. До него лежеше някаква огромна и длъгнеста зелено-жълта буца. Буцата помръдваше — тя беше жива.

Неочаквано огромната форма повдигна глава. По формата на муцуната Ета можа да различи, че в действителност това е морска змия, макар и деформирана. Огромни златни очи се взираха насреща й.

Поредната вълна почти повдигна огромното туловище. Змията стрелна глава под прииждащите води и отново я надигна. И тръсна глава. Около шията й настръхна грива от пипалца. Над тях змията разтвори паст — червеникава, с дълги бели зъби — и нададе рев към бурята.

— Уинтроу! — отново изкрещя Кенит.

— Той е мъртъв! — отвърна му викът на Ета. — Мъртъв, любими. Змията го е убила. Да си вървим. Да си вървим, докато можем.

— Не е мъртъв. Той се движи.

На Ета почти й се стори, че е доловила мъка в гласа му.

— Заради вълните е. — Тя леко започна да подръпва ръката му. — Трябва да вървим. На кораба.

— Уинтроу!

Този път главата на момчето се раздвижи по начин, който не можеше да бъде приписан на вълните. Разраненото му лице бе неузнаваемо.

— Кенит — пророниха подпухналите устни.

Ета реши, че този стон е зов за помощ. Но юношата си пое дъх и с ново усилие извика:

— Пази се! Мерзките…

Ципеста ръка се обви около бедрото й. Ета изпищя. Разтърсена от ужас, тя се извърна с лице към противника си. Противни очи се взираха насреща й сред скосена, лиса глава. Създанието се озъби и раззина челюст, достатъчно голяма за поглъщането на човешка глава.

Тя не осъзна кога Кенит е изтеглил оръжието си. Видя единствено как металът на ножа разкъсва еластичната плът. Отделеният крайник се сгърчи конвулсивно, преди да се свлече надолу по крака й. Чуждият нададе възмутен рев и се вкопчи в раната си.

Пиратът невъзмутимо освободи крака й и замери Чуждия със собствената му ръка.

— Не им се оставяй да те стряскат така! — кресна капитанът. — За украса ли носиш този нож, жено? Да не си забравила коя си?

Той възмутено се извърна, за да посрещне следващия си противник.

Последните му думи пробудиха нещо в нея — а може би това влияние се дължеше на допира до оръжието й. Тя стисна дръжката на ножа, изтегли го от канията и гневно изкрещя към създанията, които се опитваха да я заблудят. Ета веднага замахна към един от Чуждите, разкъсвайки гумена плът. Създанието не отвърна на атаката й, а се отдалечи с грациозност, каквато не бе демонстрирало на сушата.

Кенит бе приключил с Чуждия, понечил да я нападне. Други от противните същества не понечиха да се нахвърлят към тях. Не, те ги заобикаляха с намерението да обкръжат Уинтроу и лежащата змия.

— Тя е наша!

— Тя е нашата богиня!

— Няма да ви позволим да отвлечете нашия оракул!

— Откритото на Плажа на съкровищата винаги трябва да остане!

Техните думи звучаха като крясъците на жаби. Те наобиколиха змията. Някои заплашително повдигнаха късите си тризъбци. Какво възнамеряваха да правят? Да убият змията? Да я завлекат някъде?

Каквото и да бе намерението им, Уинтроу възнамеряваше да им попречи. Той се бе изправил на крака, макар това да изглеждаше невъзможно на Ета, защото тялото му беше подуто като отдавнашен труп. Сред подпухналия лик очите му почти не се виждаха. И въпреки това той успяваше да пристъпва сред вълните, за да застане между змията и нейните мъчители.

— Отдръпнете се, Мерзости! — ясно произнесе той. — Пуснете Тази, която си спомня, да изпълни съдбата си.

Гласът му бе отчетлив и в същото време звучеше странно: наизустената реплика на непознат език, чието значение е било заучено, а не осъзнато. Една от вълните едва не го повали обратно. Същата вълна обгърна туловището на змията и го повдигна, а тя се оттласна към морето. След още няколко обливания тя щеше да заплава сама.

Чуждите също осъзнаваха това, защото се стрелнаха напред, нанасящи удари във въздуха и към брега, за да я принудят да се отдръпне. Един от тях се насочи към Уинтроу. Подутата ръка на момчето се стрелна към колана и изтегли ножа. То се опита да заеме стойката, на която Ета го беше научила.

Това простичко движение я разтърси. Тя осъзна, че е застанала неподвижно, макар и с нож в ръка, и наблюдава безучастно. Нима щеше да стои и да гледа как той умира?

С внезапен писък Ета се хвърли напред, без да усеща съпротивлението на водата. Веднага щом се озова достатъчно близо, тя впи оръжието си в туловището на създанието. Жилавата, гумена плът поддаде под метала.

Този й замах не успя да нарани противната твар: Чуждият, макар и невъоръжен, замахна към Уинтроу. Юношата успя да нанесе един чист удар, преди противникът му да го стисне за китката. Неочаквано момчето застина.

Ета добре познаваше ужаса, който го беше вцепенил. Тя сграбчи ножа си с две ръце и го забоде дълбоко, раздирайки. Отново нямаше кръв. Дори не личеше, че създанието чувства ударите й. Жената го наръга за трети път, по-високо. Кенит изникваше край нея, за да нанесе удар към стисналата момчето ръка. Чуждият се плъзна встрани, повличайки Уинтроу със себе си.

И тогава главата на водната змия се издигна над тях. Нейните челюсти стиснаха горната половина на Чуждия, повдигнаха го над водата и презрително го изплюха встрани. Уинтроу залитна, изгубил равновесие в битката. Кенит веднага го хвана за ръката.

— Държа го… Да вървим!

— Тя трябва да избяга! Не им позволявайте да я пленят отново! Тя Помни, тя трябва да се върне при останалите!

— Ако говориш за змията, тя ще прави каквото си иска, с или без наша помощ. Хайде, момче. Приливът се задава.

Ета хвана другата му ръка. Заради отока си юношата не виждаше почти нищо, лицето му червенееше в различни оттенъци на възпаление. Подобно на саката стоножка, тримата се отправиха обратно към сушата. Дъждът продължаваше да вали, а окуражени от него, вълните бяха набрали сила. В никой момент водата не се отдръпваше по-долу от коленете им. Напливът на океана подронваше пясъка изпод краката им.

При тези условия беше същинска мистерия как Кенит успява да се задържи на крака. Пиратът не само запазваше равновесие, а и смогваше да придърпва Уинтроу.

Скалата се врязваше в морето. Налагаше им се да навлязат още по-дълбоко, за да приключат заобикалянето й и да се върнат на плажа. А преходът им далеч нямаше да приключи с достигането му… Ета си забраняваше да мисли за дългото прекосяване на острова, към лодка, която може би отдавна си беше отишла.

Тя погледна назад само веднъж. Змията беше свободна, но не бе избягала. Вместо това тя преследваше Чуждите и един по един ги нападаше. Някои отхвърчаха прехапани на две половини, други падаха обратно премазани от натиска на челюсти. През цялото време Уинтроу не спираше да повтаря една и съща дума с ненаситна ненавист.

— Мерзости! — процеждаше той. — Мерзости…

Започваха да връхлитат по-високи вълни. За момент Ета изгуби песъчливата твърд под краката си; отминаването на вълната я завари изгубила равновесие. Тя се вкопчи в момчето, за да се задържи права. Но тогава връз тримата се стовари нова водна стена. Ета чу как Кенит изкрещява, а в следващия миг тя се намери във водата, вкопчена в ръката на Уинтроу. Вълните носеха със себе си утайката на пясък и тези частици противно глождеха очите й.

Край себе си тя зърна патерицата на Кенит и веднага се вкопчи в нея. Самият Кенит се протегна към нея и я сграбчи болезнено за ръката.

— Към брега! — заповяда той.

Но къде се намираше брегът? Ета не можеше да се ориентира. Сепнатият й поглед откриваше единствено черни скали, кипящи вълни и останките от неколцина разкъсани Чужди. Змията беше изчезнала. Плажът беше изчезнал. Тримата или щяха да бъдат размазани върху скалите, или да се удавят в открито море.

Тя отчаяно се вкопчи в Кенит. Уинтроу почти бе престанал да се бори и потрепваше немощно.

— Вивачия — произнесе Кенит.

Вълна ги повдигна по-високо. Този път Ета можа да зърне извития плаж. Как така за толкова кратко време се бяха отдалечили на толкова голямо разстояние от него?

— Натам! — извика тя. Чувстваше се притисната между двамата си спътници. Въпреки това жената се обърна към сушата и трескаво започна да се оттласква с крака.

Усилието й не направи никакво впечатление на водите.

— Никога няма да успеем! — отчая се Ета. За момент водата заля лицето й. Трябваха й няколко мига, за да се опомни. — Натам, Кенит! Брегът е натам!

— Не — поправи я той. Удивена радост бе изникнала върху лика му. — Спасението ни ще дойде от обратната посока. От кораба. Насам, Вивачия! Тук сме!

Ета уморено извърна глава. Сред струите дъжд тя действително различи нарастващия силует на живия кораб. Вече се виждаше как моряците се приготвят да спуснат лодка.

— Няма да успеят да стигнат до нас навреме — продължи да се отчайва жената.

— Имай доверие на късмета, обична моя. Всичко е в късмета! — укори я Кенит. И със свободната си ръка той решително заплува към кораба.

 

 

Спасяването си той осъзнаваше смътно. Достатъчно ясно, за да изпита раздразнение. В момента той се чувстваше толкова жив, тъй изпълнен със спомени и възприятия — искаше му се единствено да застине, за да ги осмисли, изпита и оцени. Вместо това някакви ръце продължаваха грубо да го влачат със себе си. И гласове имаше. Женският не спираше да му крещи да оставал буден. Разтърсване съпровождаше този глас. Мъжкият глас крещеше към жената да държала лицето му над водата, да не му позволявала да се удави. Искаше му се двамата просто да млъкнат и да го оставят на мира.

Той си спомняше толкова много. Помнеше съдбата си, помнеше животите, предшествали настоящия. Всичко изглеждаше тъй ясно. Нему бе писано да съхранява паметта за всички змии. Той трябваше да пази спомените, докато не настъпи времето змиите да се стекат към него и с допир да възвърнат полагащото им се наследство. Той трябваше да ги поведе обратно към дома, към онова място далеч нагоре по реката, където щяха да открият и сигурност, и уникалната почва, от която да изготвят пашкулите си. Край реката щяха да ги очакват водачи, които да ги пазят по време на пътуването им и по време на тяхната метаморфоза. Толкова много време бе изминало, ала сега той беше свободен. И всичко щеше да бъде наред.

— Първо вземете Уинтроу, той е припаднал.

Отново мъжкият глас, изтощен, но въпреки това властен. Нов глас кресна:

— Са всемилостиви, под тях има змия! Точно под тях е! Бързо ги качвайте!

— Гадината докосна момчето! Издърпайте го, бързо!

Хаос от движение, последван от болка. Заради отоците тялото му бе забравило способността си да се извива. Въпреки това те го накараха да се превие, сграбчили крайниците му, изтеглиха го от Обилието и го преместиха в Недостига. Те го захвърлиха върху някаква корава и неравна повърхност. Уинтроу остана да лежи задъхан, с надеждата, че хрилете му няма да изсъхнат преждевременно, преди да е успял да избяга.

— Каква е тази гадост по него? Опари ми ръцете!

— Трябва да го измием — посъветва нечий глас.

— Първо да го заведем до кораба.

— По това време той може и да е умрял. Поне лицето му да изплакнем.

Някой започна да търка лицето му. Болеше. Уинтроу раззина челюсти и се опита да изреве. Опитваше се да отдели отровите си, но гривата му отказваше да настръхне. Не, болката беше прекалено непоносима. Нейният прилив го тласна към предходен живот.

Той разперва криле и се стрелва. Алени криле, синьо небе. Под него пробягват зелени поляни, с тлъсти бели овни. В далечината проблясват кулите на град. Той може да се впусне в лов, а може и да се отправи към града, за да бъде нахранен. Над града кръжат дракони — като пъстролюспести риби, стрелващи се във водовъртеж. Той може да се присъедини към тях. Жителите на града ще го приветстват с песни, ще се радват, че ги е почел. Простовати, еднодневни създания… Кое удоволствие да избере? Той не успява да реши. И продължава да кръжи, да разсича вятъра с крилете си и да се плъзга над земята.

— Уинтроу. Уинтроу. Уинтроу.

Настойчивостта на мъжкия глас разтрошаваше видението му. Той неохотно се раздвижи.

— Уинтроу. Вижте, той помръдна, чува ни. Уинтроу! — Женски глас се прибави към мъжкия.

Най-древната магия, призоваването, го обгърна. Той беше Уинтроу Вестрит, обикновен човек. И изпитваше болка, ужасна болка. Някой го докосна, изостряйки болката. Той не можеше да избяга.

— Чуваш ли ме, момче? Почти стигнахме кораба. Скоро ще облекчим болката ти. Остани буден. Не се предавай.

Корабът. Вивачия. Уинтроу неочаквано се сгърчи от ужас. Ако Чуждите представляваха Мерзост, то какво представляваше тя?

Той мъчително си пое дъх. Трудно му беше да изпълни дробове, още по-мъчно: да издиша погълнатия въздух под формата на срички.

— Не — простена той. — Недейте…

— Скоро ще се върнем на борда на Вивачия. Тя ще ти помогне.

Той не можеше да продължи да говори — езикът му беше прекалено подут. Този оток не му позволяваше да настои да не го връщат на кораба. Част от него все още я обичаше, въпреки знанието за истинската й същина. Но как щеше да живее с това знание? Можеше ли да го укрие от нея? Толкова дълго той бе вярвал, че тя е наистина жива. Не биваше да й позволява да узнае, че в действителност тя е мъртва.

 

 

За пръв път морето им се противеше по подобен начин. Ета се свиваше в задната част на лодката, притиснала подгизналия Уинтроу в обятията си. Четирима гребци с мъка преодоляваха вълните. Сякаш две противоположни течения бяха сграбчили лодката и кораба — едното пречеше на Вивачия да се приближи, а другото злостно дърпаше гребната лодка и се опитваше да я изблъска обратно на брега. Вятърът продължаваше да лудува, опиянен от възможността да запраща и дъждовни, и морски струи.

Кенит седеше на носа. Толкова силна беше бурята, че пелената на дъжда размиваше силуета му, макар капитанът да се намираше на метри от Ета. Някъде в суматохата покрай достигането на лодката той бе изгубил патерицата си. И косите, и мустаците му се бяха изправили заради влагата.

Един от повеите за момент показа Мариета, спряла далеч от брега. Нейните платна се поклащаха спокойно, а палубите й отразяваха слънчева светлина. Ета примигна. Не, не беше възможно наистина да е зърнала това.

Уинтроу лежеше отпуснат тежко в скута й. Ако тя се приведеше съвсем ниско над лицето му, можеше да чуе тихия съсък на дъха му.

— Не спирай да дишаш, Уинтроу. Не спирай — говореше му тя. Ако не знаеше, че това е той, никога не би го познала.

Обезформените му устни леко шаваха. Може би той мълвеше нещо, но то оставаше напълно беззвучно.

Жената повдигна очи, за да не й се налага да го вижда в подобно състояние. Кенит бе дошъл в живота й и я бе научил как да бъде обичана. Той й бе дал Уинтроу, с чиято помощ Ета бе познала приятелството. А ето че проклетите змии за пореден път й отнемаха нещо — също в мига, в който се беше научила да го цени. Нейните сълзи се сливаха с дъждовните капки върху лицето й. Случващото се беше непоносимо. Нима тя се бе научила да чувства отново, за да изпитва подобна болка? Нима съществуваше обич, която да оправдава мъката от загубата й? Тя дори не можеше да прегърне умиращото момче, защото покриващата го слуз разяждаше дрехите й, а най-малкият допир отделяше още от разранената му кожа. Ета се стараеше да го запазва неподвижен, без да го докосва. А лодката продължаваше да се поклаща и люлее, без да се приближава към кораба.

Тя откри, че Кенит гледа към нея.

— Не му позволявай да умре! — високо й каза той.

Сякаш това зависеше от нея… Та тя се чувстваше безсилна! Дотолкова безсилна, че дори не виждаше смисъл да му отговаря.

Ета видя как Кенит се раздвижва. Тя реши, че той възнамерява да пропълзи към нея, за да й помогне с нещо. Вместо това пиратът неочаквано се изправи, стъпил здраво на дъното. Едновременно с надигането си еднокракият се обърна с гръб към нея и гребците, с лице към връхлетялата ги буря. И вирна брадичка в предизвикателство. Вятърът блъскаше маншетите на ризата му и дърпаше косата му назад.

— Не! — изрева капитанът към стихията. — Няма да позволя да ми попречиш! Не и когато съм толкова близо! Ти няма да получиш нито мене, нито моя кораб! Кълна се в името на Са, Ил, Еда, Рибния бог и всички знайни и незнайни божества, че ти не ще получиш нито мене, нито онова, което ми принадлежи!

И той повдигна ръце, свил пръсти, готов да се вкопчи в самия насрещен вятър, за да го отстрани от пътя си.

— Кенит!

Гласът на Вивачия за момент заглуши бурята. Фигурата протягаше дървените си ръце към тях: стига да можеше, тя с готовност би се отделила от кораба и би се хвърлила във водата, та да им помогне по-бързо. Бурята си играеше с тежките й къдрици; тя запрати една висока вълна над палубата й. Зеленикава пяна облъхна дъските. Но Вивачия преодоля вълната и продължи пътя си, все така протегнала ръце. Заплахата на стихиите продължаваше да надвисва над нея, но въпреки това тя продължаваше да се приближава към Кенит, без грижа за собствената си безопасност.

— Аз ще живея! — изкрещя капитанът към бурята. — Това изисквам. — Ръката му сграбчи китката на другата. — Това нареждам! — ревна той.

И кралят сътвори първото си чудо.

Създанието се издигна в подчинение от дълбините на самото море, чиито вълни се противяха. Змията се надигна зад лодката, за да разтвори челюсти и прибави своя рев към неговия. Ета се сви, притискайки Уинтроу към гръдта си. Едновременно с това, скимтейки от ужас, тя започна да опипва пояса си за отдавна изгубения нож.

Но морската змия не ги нападна, а сведе главата си — изглеждаше, че се покланя пред онзи, въстанал срещу бурята. Привлечен от виковете на гребците, Кенит се обърна към нея. С бледо, изопнато лице, той протегна ръка към нея. Другите видяха, че устата му е отворена, но неговата повеля или беше безмълвна, или вятърът отнесе словата му. По-късно гребците щяха да разказват на другарите си, че повелята на капитана не била за човешкия слух.

Създанието допря широкото си чело до кърмата и започна да бута. Лодката се понесе към Вивачия. Кенит, изтощен от проявата на могъщество, тежко се отпусна обратно на носа. Ета не се осмеляваше да поглежда към него: не се чувстваше достойна да се вглежда в емоцията, която бе зърнала върху лицето му — нещо, достъпно само за благословените от самите богове.

Кърмата на лодката димеше заради зловонната змийска слуз. Въпреки това Ета отказваше да се страхува — създанието се подчиняваше на волята на Кенит. Затова тя се приведе над тялото на Уинтроу, обгърнала го колкото се може по-внимателно. А змията продължаваше да ги тласка през вълните — нейната сила лесно преодоляваше съпротивата им. От усилията на гребците вече нямаше нужда: те вдигнаха веслата си се свиха върху пейките. Ужас, примесен с благоговение, ги бе смълчал.

Вивачия продължаваше да напредва насреща им. Така се стигна до момент, в който два океана се сблъскваха. И вълните, и вятърът се мятаха в хаос, без последователност. Самият дъх на света заплашваше да разкъса одеждите им и изтръгне косите им из корен. Ревът на стихиите стана оглушителен. Въпреки това змията продължи да изтласква лодката.

В следващия миг те се намираха в същото течение, в което плаваше и корабът. Вятърът и морето се присъединиха към тласъка на морското създание, за да съберат разделените. Течението, което Вивачия преодоляваше, понесе лодката към нея.

Една вълна силно разклати кораба. Моряците, скупчени на носа на кораба, готови да хвърлят въжета, трябваше да се вкопчат в перилата, за да не се окажат отнесени.

От тази вълна Вивачия изникна съвсем близо до тях. Струите още не се бяха оттекли, когато огромните ръце обгърнаха лодката и предпазливо я задържаха. За първи път Ета виждаше фигурата от толкова близо. Вивачия започна да повдига малкия съд и се провикна благодарно:

— Благодаря ти! Хиляди пъти бъди благословена, морска сестрице! Благодаря ти!

Сребристи сълзи на радост се стичаха по дървеното лице и като бисери капеха във водата.

Ужасените моряци бързо запълзяха към палубата, за да се прекачат при другарите си. Кенит продължаваше да седи на носа на лодката и да се смее гръмко. Оттенък на лудост се долавяше в този израз на веселие, ала това беше най-дребната чудатост. Защото точно в момента, когато моряците му посягаха да му помогнат да стъпи на борда, огромната златнозелена змия отново изникна от кипящите дълбини и се загледа в него. Ета се почувства прикована под златистия поглед. В очите на създанието тя съзираше нещо, струващо й се съвсем познато…

С един последен рев змията отново потъна — сред води, които бързо притихваха.

Разпадът, започнал от кърмата, бързо обхващаше цялата лодка, защото един след друг елементите й се оказваха лишени от опора. Ета почувства как огромните ръце на кораба внимателно обгръщат нея и Уинтроу, а безполезните парчета оставя да се свлекат в морето. Фигурата внимателно се извърна към палубата си, където моряците вече се протягаха да поемат последните двама крушенци.

— Внимателно! — възкликна Ета, когато те посегнаха да вземат Уинтроу. — Донесете прясна вода, разрежете дрехите му и го полейте с вода и вино. След това…

Прекъсна я сепнатият възклик на Вивачия. Корабът притискаше димящите си длани една към друга, сякаш в молитвен жест.

— Аз те познавам! — удивено мълвеше фигурата. — Познавам те!

Кенит се приближи до приведената жена. Дългите му пръсти помилваха бузата й.

— Аз ще се погрижа за всичко, мила — каза й той.

Това беше допирът на същата ръка, наложила волята си над вълните и тяхното чудовище. Ета се свлече на палубата.

 

 

Тъй като не се сещаше за нещо по-добро, Кенит бе последвал съвета й. Момчето, обгърнато с отпуснат чаршаф, спеше в каютата си. Дъхът му се долавяше едва-едва.

Юношата изглеждаше стряскащо. Многобройните отоци бяха отнели формата на тялото му. Към тях се прибавяха мехурите на обгаряния. Змийската слуз беше разяла дрехите му, за да слепи кожа и плат. Обмиването му бе отстранило големи парчета кожа, оголвайки незащитено месо.

Кенит смяташе, че от безсъзнанието на момчето има полза. Болката сигурно беше непоносима.

Капитанът се надигна от ръба на леглото. В отминаването на бурята той получаваше възможност да обмисли на спокойствие случилото се. Ала не му се искаше. Имаше неща, над които човек не биваше да се замисля. Той нямаше намерение да пита Вивачия как тя е разбрала, че трябва да напусне залива и да тръгне да го търси. Нито имаше желание да се замисля над стореното от змията. Защо да рискува да изгуби новата почит на хората си, граничеща с боготворене?

След тихо почукване на вратата в каютата влезе Ета. Погледът й пробяга между лежащия и Кенит.

— Приготвила съм ти вана — каза тя и се поколеба. Тя имаше вида на човек, който се колебае за правилното обръщение. Кенит не можа да не се усмихне.

— Отлично. Ти остани да бдиш при него. Направи всичко, което по твоя преценка ще го облекчи. Давай му вода всеки път, когато се размърда. Аз скоро ще се върна. Отдавна мога да се къпя сам.

— Извадила съм сухи дрехи — успя да изрече жената. — Има и гореща храна. Соркор е дошъл на борда, иска да те види. Не знаех какво да му кажа… Дежурният от Мариета видял всичко. Соркор възнамеряваше да го накаже, задето си измислял. Аз му казах, че морякът не го е излъгал… — Този път думите й заглъхнаха.

Кенит се вгледа в нея. Тя се беше преоблякла в безформена вълнена роба. Явно не беше намерила време да подсуши косата си, защото кичурите оставаха прилепнали към черепа. В този момент главата й приличаше на тюленска. Жената стоеше със сключени пред себе си ръце и дишаше напрегнато.

— Друго? — подкани я пиратът, доловил колебанието й.

Тя облиза устни и плахо протегна ръка.

— Намерих това в ботуша си, докато се преобличах. Мисля… мисля, че е от Острова на Чуждите.

Върху дланта й лежеше фигурката на бебе, не по-голямо от пъдпъдъче яйце. То беше изобразено заспало, със затворени очи, свило колене към гръдта си. Материалът, от който беше изработено, по съвършен начин наподобяваше розовината на новородена плът. Дребна опашка обвиваше тялото му.

— Какво означава това? — продължи Ета с потрепващ глас.

Кенит внимателно докосна фигурката с пръст. Неговата кожа изглеждаше още по-груба и смугла на розовия фон.

— Мисля, че и двамата с теб знаем отговора — с тържествен глас отвърна той.