Нора Робъртс
Лъжецът (9)

9.

Беше се забавлявала като възрастен човек, беше прекарала нормална вечер с хора на своята възраст. Видя как искриците на старото й приятелство с Ема Кейт се разпалват и това й даде надежда, че нещата ще се оправят.

Видя един мъж, който й се стори свестен — това бе думата, която й хрумна — влюбен в приятелката й.

Хареса й как двамата се гледаха. Отношенията им бяха непринудени, имаше и искрици на фамилиарност. Беше виждала приятелката си влюбена и преди, но онова бяха тийнейджърски терзания и драми, които блясваха като комета в нощното небе и бързо изчезваха от погледа. Сега обаче отношенията на двамата бяха истински, стабилни — като млади фиданки, пуснали корени.

Ако изгубените години се върнеха — не само с начина, по който Ема Кейт и Мат се разбираха, а с връзката между нея и Гриф и очевидно братските отношения между Мат и Гриф, тя щеше да е безкрайно благодарна, че са я приели в малкия си кръг.

Може би трябваше да се постарае повече и да се отпусне, докато седеше до Гриф — коленете им се допираха в малкото сепаре. Толкова отдавна не бе седяла близо до мъж, и това обясняваше защо от време на време потръпваше. С него обаче се разговаряше лесно — и с тримата беше така. А колко хубаво беше да не говори за себе си и за проблемите си поне за час.

Отпиваше от водата и й се искаше да продължи все така.

— Нещата в Ридж не са се променили чак толкова. Едва ли ти е било лесно да започнеш бизнес тук, още повече че не си… местен.

Мат се усмихна широко.

— Говориш за нас, янките.

— И това има значение. Имаш обаче много симпатичен акцент — каза Шелби и той се разсмя.

— Има значение, че сме добри — и то много добри. Да не забравяме и фактора Ема Кейт. — Той разроши и без това непокорната й коса. — Някои хора бяха любопитни за онзи янки, който забърсал Ема Кейт, и затова ни наемаха за разни дребни нещица.

— Боядисване — обясни Гриф. — Мислех, че вече никога няма да се отървем от бояджийските услуги. След това бащата на Ема Кейт ни даде тласък, когато едно дърво падна върху къщата на семейство Холистър. Повикаха го да оправи покрива, а той ги накара да вземат нас за другите неща. Техният лош късмет беше добър за нас.

— Тези Холистър са ни роднини — замисли се Шелби. — Братовчедка ми Ларк се е лепнала за едно от момчетата.

— За същите става въпрос — потвърди Ема Кейт. — А баба ти им даде нов тласък.

— Сериозно?

— Тя нае Дюи Трейк и екипа му — те са от Меривил, за да направят стаята за релаксация в спа центъра и да довършат малкия вътрешен двор. Разни дребни неща — продължи Ема Кейт.

— А господин Къртис? Нали той й вършеше работата?

— Той се пенсионира преди две години, и дори баба ти не успя да го убеди да работи. Затова тя нае Трейк, но тази работа продължи не повече от две седмици.

— Кофти. — Гриф надигна бирата.

— Прекалено много пари искаха — добави Мат.

— И баба ти беше на същото мнение и го разкара.

— По същото време бях там — заразказва Гриф. — Леле, на нищо го направи. Беше там от четири дни и вече закъсняваше с изпълнението, надрънка куп глупости. Тя му съдра кожата и го отпрати по живо, по здраво.

— Типично в стила на баба.

— Тогава си паднах по нея — въздъхна Гриф и се усмихна замечтано. — Жена, която може да сложи мъж на мястото му, е просто страхотна. За да не изпусна възможността…

— Лошият късмет на Дюи Трейк се превърна в истински късмет за вас.

— Именно. Попитах я дали ще ми позволи да огледам.

— Гриф е връзката ни с общността — обясни Мат.

— А Мат се грижи за сметките. Получава се. Хвърлих един поглед, помолих да видя плановете и казах, че ще мога да й представя сметка на следващия ден, но й дадох приблизителна сума на мига.

— С единайсет хиляди по-малко — напомни му Мат.

— Тя ме огледа преценяващо — сигурно познаваш този поглед на госпожица Вай.

— Изпитвала съм го безброй пъти върху себе си — призна Шелби.

— Паднах си още повече по нея, но се въздържах и не я помолих да избяга с мен. Подходящият момент е всичко. А тя каза: „Момче, искам тази работа да е приключена до Коледа, и да се свърши както трябва. Напиши ми сметката и ми я представи още утре сутринта. Ако ми хареса, бъди готов да започнеш веднага“.

— Значи те е харесала.

— Да, а останалото е в историята — заяви Гриф. — Щом Вайола Донахю ти даде зелена светлина, пътят ти е разчистен.

— Не беше зле и когато Гриф взе старата къща, барабар с шестнайсетте декара буренясалата градина — обади се Мат. — Тя просто плачеше: „Купи ме, Гриф, хайде! Имам невероятен потенциал“.

— Така си е — съгласи се Шелби. Спечели си бърза, искрена усмивка от Гриф и усети как потръпва.

— Няма как да я пропуснеш, ако знаеш къде да гледаш. Много хора мислеха — може би още мислят — че съм луд.

— Това сигурно ти е повишило акциите. Ние тук, в Юга, ценим лудите.

— Ти познаваш ли малкия Лот от Балтимор? — започна Ема Кейт.

— Май е малко смахнат — отбеляза Шелби. — Но пък има добри ръце.

Тя видя, че Форест влиза в заведението, и си помисли: Проверява ме. Някои неща не се променят.

— Представителят на закона пристига — отбеляза Гриф, когато Форест се отправи към сепарето. — Здрасти, Померой. Това да не би да е полицейска акция?

— Не съм на работа. Дошъл съм за бира и някоя лудетина.

— Тази е заета. — Мат се притисна по-близо до Ема Кейт. — Но може да седнеш и да си поръчаш бира.

— Първо бирата. — Той кимна към чашата на Шелби и попита: — Това вода ли е?

— Да, татко. От къщи ли идваш? Кали добре ли е?

— Да, мамо. Накисна се във ваната с пяна до тавана, накара дядо й да й разкаже две приказки и спеше заедно с Фифи, когато я оставих. Искаш ли още вода?

— Дали не трябва да се прибирам?

— Спокойно. Още по едно? — попита той останалите.

— За мен диетична кола, Форест — каза Ема Кейт. — Вече си изпих полагаемото.

Когато брат й отиде да поръча напитките, Шелби се огледа.

— Знам, че не идвахме често тук, но не помня да е имало чак толкова много хора.

— Нямаш представа какво е в събота. — Тъй като си беше поръчал нова бира, Мат допи чашата. — Има музика на живо. Двамата с Гриф говорихме с Танзи — а тя говори с Дерик — да сложат по-голяма сцена, дансинг и втори бар.

— Могат да организират частни партита. — Гриф огледа заведението. — Запазваш оригиналната архитектура и се стараеш да има добра акустика, добър поток от хора. Получава се.

— Напитките идват. — Форест се сви в самия край на пейката. — Как върви кухнята на госпожица Бици?

— Още два дни — отвърна Мат, — и приключваме.

— Да знаеш, че мама иска да направи голяма баня, свързана със спалнята. Иска и кабина за сауна. — Присви очи към Гриф. — Знаеш, нали?

— Може и да сме поприказвали по въпроса.

— Така старата стая на Шелби отива по дяволите. Тя сега спи в стаята на Клей, Кали е в моята, и повече няма.

— Да не би да имаш намерение да се върнеш да живееш при родителите си?

— Но, но човек не знае какво може да се случи. — Той стрелна Шелби с поглед. — А ти? Ако тя си постигне своето — а това със сигурност ще стане — и нещо при мен се промени, ще се преместя у вас.

— Има предостатъчно място. Остава ли уговорката за неделя?

— Ти ли ще черпиш с бира?

— Да.

— Значи ще дойда.

— Гриф иска да съборим няколко стени в старата къща на Трипълхорн — обясни Ема Кейт на Шелби.

— Мислиш ли, че след като поживея там двайсетина години, ще започнат да й казват „старата къща на Лот“?

— Не — заяви Форест. Сервитьорката донесе напитките и той каза: — Здрасти, Лорна, как си тази вечер?

— Супер, но щях да съм още по-добре, ако седях и си пийвах с красиви мъже.

Остави пълната чаша пред Шелби и взе празната.

— Да се пазиш от този, миличка. — Тя побутна Гриф по рамото. — Чаровник като него може да убеди всяка жена в каквото пожелае.

— В безопасност съм. Той е хвърлил око на баба ми.

Лорна подпря подноса на ханша си.

— Ти ли си внучката на Вай? Ама, разбира се — много си приличате. Тя е неземно щастлива, че си се прибрала заедно с дъщеричката си. Днес бях в салона и тя ми показа снимката на малката, която е направила с телефона, след като й е сплела косата. Страшна хубавица.

— Благодаря.

— Извикайте ме, ако имате нужда от нещо друго. Чух те, Прентис! — провикна се Лорна през рамо. След това я повикаха от друга маса. — Дръж го под око — каза тя на Шелби.

— Не я помня. Трябва ли?

— Нали помниш госпожица Клайд?

— В дванайсети клас ни преподаваше английска литература.

— На всички ни е преподавала. Лорна й е сестра. Премести се от Нашвил преди около три години. Съпругът й починал от инфаркт на петдесет.

— Много тъжно.

— Нямали деца, затова тя си събрала багажа и дошла да живее при сестра си. — Форест отпи от бирата. — Дерик разправя, че Танзи е дясната му ръка тук, а Лорна — лявата. Видя ли Танзи?

— Да. Трябваше ми повече от минута, докато я позная. Мат ми каза, че смятали да разширят заведението, да сложат дансинг и втори бар.

— Сега вече оплеска нещата — сряза я Ема Кейт, когато разговорът се пренесе към събаряне и строителни материали. — От тук нататък ще слушаме само за работа.

Тя обичаше разговорите за строителство, освен това й беше приятно, че има още половин час с брат си.

— Беше ми много приятно, но трябва да тръгвам.

— Ще те изпратя до колата ти — каза Гриф и стана, за да може тя да излезе от сепарето.

— Глупости. Струва ми се, че благодарение на брат ми улиците на Ридж са сигурни и безопасни. Седни на моето място — подкани тя Форест. — Ще ти е по-удобно.

— Веднага. Прати ми есемес, когато се прибереш.

Тя се разсмя, но разбра, че той говори сериозно.

— Какво ще кажеш да ти пратя есемес, ако имам проблеми по дългия два километра път? Лека нощ на всички. Благодаря за напитката, Гриф.

— Беше вода.

— Следващия път ще се постарая да те разоря.

Излезе щастлива. Дори отвори прозореца, въпреки че беше студено, пусна радиото и запя с него. Не забеляза автомобила, който тръгна след нея.

В бара Форест се настани на нейното място.

— Искаш да я изпратиш до колата, а?

Гриф заби поглед в чашата с бира.

— Сестра ти е готина.

— Не ме карай да те удрям.

— Дори да ме удариш, тя пак ще си остане готина.

Форест реши да не му обръща внимание и насочи вниманието си към Ема Кейт.

— Вие двете май сте се сдобрили.

— Поне започнахме.

— Какво успя да измъкнеш от нея?

— Достатъчно, за да съм сигурна, че проклетият й съпруг е бил голям гад. Ти пръв се усети, Форест.

— Да. — Очите му станаха леденостудени, а устните му изтъняха. — Но не можех да направя абсолютно нищо.

— Какво е направил този гад? — попита Гриф.

— Накарал я е да се почувства незначителна и тъпа и си е държал парите под ключ. — Гневът, който бе потискала досега, избликна. — Бил е от мъжете, които си имат извънбрачна връзка, докато жената се грижи за бебето у дома, а доколкото разбирам, пет пари не е давал за детето. Има и още. Сигурна съм, че има още. Тя обаче не ми каза всичко.

Ема Кейт си пое дълбоко дъх.

— Кълна се, че ако не беше умрял, щях да ти държа палтото, докато го сритваш, Форест, или пък ти щеше да държиш моето.

— Трябвало е тя да го срита.

— Обзалагам се, че никой никога не те е карал да се чувстваш тъп и незначителен — поклати глава Гриф. Замисли се за тъжните очи и за веселото малко момиченце, което отсега флиртуваше.

Гневът му припламна. Щеше да избухне — бавно, постепенно и разрушително.

— Сестра ми имаше връзка с един тип. Пасивно агресивен, манипулативен гадняр. Беше я смачкал, при това само за няколко месеца. Нямаха деца. Такива хора започват, като те карат да се чувстваш като най-невероятния човек на планетата, показват ти, че си съвършен, че имат невероятен късмет, че си попаднал в живота им. След това започват да се отдръпват, по малко, постепенно. Беше страшно отслабнала, а тя никога не е била дебела.

— Наистина — съгласи се Форест. — Познавам я. Сестра ти е готина.

— Добре изиграно. Онзи кретен не оставяше Джоли на мира. Защо не направи нещо с косата си? Ако не може да си позволи по-добър салон, защото работи на тъпа работа, той щял да плати.

— Целуваш, после риташ яко — обади се Мат. — Помня го. Когато Джоли най-сетне се отърва, Гриф го подведе да го удари.

— Исках да го пребия, а по този начин можех да кажа, че той ме е нападнал.

— Пак си е нападение.

— Млъквай, господин заместник-шериф, струваше си.

— Шелби винаги е била толкова… каква е думата? — замисли се Форест.

— Жизнена — помогна му Ема Кейт. — Тя вършеше всичко. Няма да прегази човек, за да постигне своето, но беше много амбициозна. Ако се опиташ да я прегазиш, нея или друг, особено друг — тя погледна Гриф, — щеше да ти даде да разбереш.

— Все още е жизнена. Вие двете вероятно не го виждате, защото се познавате открай време. Аз обаче го виждам.

Ема Кейт наклони глава към Гриф.

— Гриф Лот, Шелби каза, че дъщеря й много си падала по теб. Ти падаш ли си по майката?

— Брат й седи до мен и вече заплаши да ме фрасне.

— Тя е твой тип — обади се Мат.

— Мой тип ли?

— Защото нямаш тип, стига да е жена.

— Брат й седи до мен — повтори Гриф и вдигна чашата бира.

 

 

Шелби отиде на срещата в парка и се забавлява почти колкото Кали. Най-хубавото беше, че двете с майката на Челси се разбраха Трейси да гледа момичетата за няколко часа, докато Шелби свърши малко работа на следващия ден, а два дни по-късно Шелби щеше да направи същото за нея.

Всички печелеха.

Може би, помисли си тя, докато си разглеждаше гардероба, щеше да успее да си намери работа на половин ден.

Избра семпла жълта пролетна рокля и хубави бежови обувки, а отгоре облече късо сако.

Върза косата си на опашка и сложи обеци с малки перлички. Бяха изкуствени, имаше ги още от колежа, но бяха красиви и отиваха на тоалета.

Тъй като майка й се върна на работа, двете с Кали бяха сами в къщата и не й се налагаше да обяснява защо се гласи, за да си търси работа. Ако имаше късмет и си намери, щеше да постави всички пред свършен факт.

Ами ако си намери работа и продаде къщата? Тогава щеше да се разтанцува по Хай стрийт пред погледа на Господ и на всички хора.

— Мама е красива.

— Кали е по-красива. — Шелби погледна към леглото, където се беше настанила Кали и събличаше двете кукли Барби.

— Миличка, защото куклите са голи?

— Трябва да ги преоблека за Челси. Челси има котенце, Снежанка. Може ли и аз да си имам котенце?

Шелби погледна старото куче, което хъркаше край леглото.

— А според теб, как ще се почувства Кланси?

— Може да си играе с котенцето. Моето ще се казва Фиона, като в „Шрек“. Може ли котенце, мамо? И кученце. Много искам кученце.

— Когато си имаме наша къща, ще си вземем коте.

— И кученце! Кученцето ще се казва Магаре, като в „Шрек“.

— Ще видим.

Ричард бе забранил домашните животни. Когато двете с Кали си намерят къща, щяха да си имат и куче, и котка.

— И пони!

— Прекаляваш, Кали Роуз. — Грабна я и я завъртя. — Мама красива ли е днес? Искам да изглеждам много добре.

— Мама е красива.

Притисна буза към бузата на дъщеря си.

— Кали, ти си най-прекрасното нещо на този свят.

— Време ли е да ходим у Челси?

— Почти. Облечи куклите, след това ще ги сложим в чантата на Кали и ще ги занесем у Челси.

Тя остави Кали, побъбри с Трейси и се отправи към града.

Беше способна да го направи, каза си. Беше достатъчно умна, за да се научи. Знаеше някои неща за изкуството и познаваше — е, това беше преди — някои от местните хора на изкуството. Беше напълно нормално да я вземат на работа в „Артфул Ридж“.

След като паркира, тя поседя известно време, за да се овладее.

Не показвай, че си отчаяна. В най-лошия случай, купи нещо. Ще се справиш.

Лепна усмивка на лицето си, без да обръща внимание на присвиването в стомаха, слезе от колата и тръгна по тротоара към „Артфул Ридж“.

Колко беше красиво — щеше да й достави удоволствие да прекара известно време тук. Носеше се мирис на ароматни свещи, вътре нахлуваше естествена светлина. Веднага забеляза поне десет неща, които би искала да има у дома, веднага след като си намери дом.

Свещници от ковано желязо, ръчно изработени бледосини чаши за вино, картина на планински поток в мъгливо утро, дълга, елегантна кана от лъскаво кремаво стъкло.

Имаше и от произведенията на Трейси, а купите с форма на лале бяха прекрасни.

Стъклените лавици блестяха; старият дървен под проскърцваше, но бе чудесно лакиран.

Момичето, което стана и се приближи, беше на не повече от двайсет години и носеше на едното си ухо пет-шест пъстроцветни обеци.

Не е човекът, който взема решенията, но поне може да ме насочи, каза си Шелби.

— Добро утро. Какво да ви покажа?

— Тук е много красиво.

— Благодаря! Представяме много местни творци. В този район има много талантливи хора.

— Знам. Тази картина е на една от братовчедките ми. А, те са две. — Пристъпи към четири малки акварела.

— Вие сте братовчедка на Джеслин Померой?

— Да, по бащина линия. Аз съм Шелби Померой. Сега Фоксуърт.

Шелби много добре знаеше, че има значение от кое семейство си.

— Средната дъщеря на чичо Бартлет. Много се гордеем с нея.

— Миналата събота продадохме нейна картина на един господин от Вашингтон.

— Чудесно! Творба на братовчедката Джеси ще краси стената на някого във Вашингтон.

— На гости ли сте в Ридж?

— Родена съм и съм израсла тук, но през последните години живях другаде. Сега се върнах у дома. Преди няколко дни. Още не съм се настанила. Истината е, че ми се иска да си намеря работа на половин ден. Би било чудесно да работя в магазин, в който предлагат творбите на братовчедка ми.

— И на Трейси Лий — добави тя, тъй като не беше зле да покаже, че познава хората. — Дъщеря й и моята станаха първи приятелки.

— Каните за кафе на Трейси не се задържат. Разпродават се на мига. Сестра ми Тейт е омъжена за Уди, братовчед на Роби — съпругът на Трейси. Живеят в Ноксвил.

— За Тейт Браун ли става въпрос?

— Да. Сега вече се казва Брадшоу — но това е сестра ми. Познавате ли я?

— Да. Излизаше с брат ми Клей, докато бяха в гимназията. Значи сега е омъжена и живее в Ноксвил.

Възможности, помисли си Шелби, докато бъбреха за семействата си.

— Тъкмо започвахме да търсим хора за сезона. Искаш ли да говориш с управителката?

— Да, благодаря.

— Дай ми една минутка. Поразгледай, ако искаш.

— С удоволствие. — Щом момичето се скри, Шелби провери етикета с цената на високата кана. Намръщи се. Добра цена, каза си тя, но в момента не й беше по джоба.

Щеше да си постави за цел да я купи.

Когато момичето се върна след малко, приятелското й отношение се беше стопило, а гласът й прозвуча хладно.

— Качи се в офиса. Ще ти покажа къде е.

— Благодаря. Сигурно е приятно — каза Шелби, докато вървяха към задната част на магазина, пълна с дървени каси и полици с глинени и текстилни изделия — да работиш сред толкова красиви вещи…

— Нагоре по стълбите, първата врата. Отворена е.

— Благодаря.

Качи се по яките стълби и влезе в стая с три прозореца с изглед към Ридж и хълмовете.

Тук също имаше произведения на изкуството — симпатичен стол с извити крака в наситено синьо и прекрасно старо бюро, обновено така, че дъбът блестеше в златно. Отгоре бе поставена ваза с червени рози и гипсофил, а до нея имаше компютър и телефон.

Трябваше й миг, преди да забележи жената зад бюрото и да разбере на какво се дължи промяната в държанието на продавачката.

— Здравей, Мелъди. Нямах представа, че работиш тук.

— Управител съм на галерията. Баба я купи преди година и ми възложи да я стегна.

— Справила си се чудесно.

— Благодаря. Човек прави каквото може за семейството си. — Тя се изправи — имаше чудесна фигура; бе облечена с вталена розова рокля. Русата й коса падаше на дълги, меки вълни по раменете и обрамчваше сърцевидно лице с гладка кожа, която блестеше след грижите на опитна ръка и бронзант, или пък качествен фон дьо тен.

Шелби знаеше, че Мелъди никога няма да покаже лицето си на слънце и да рискува да й се появят бръчки и петна.

Леденосините й очи огледаха Шелби. Тя пристъпи напред, за да докосне буза до нейната.

— Не си се променила! Господи, влагата тук сигурно подлудява косата ти.

— Добре че имам достъп до продукти от хубав салон. — А пък ти трябва да си погледнеш корените, помисли си тя; косата на Мелъди Бънкър растеше безобразно бързо.

— Сигурно. Чух, че си се върнала. Истинска трагедия със съпруга ти. Просто трагедия. Моите съболезнования.

— Благодаря ти, Мелъди.

— Пак се връщаш, откъдето тръгна, а? Живееш при майка си, нали? Заповядай, седни. — Мелъди се облегна на бюрото, за да гледа отвисоко, от позиция на силата. — Как си, Шелби?

— Добре. Радвам се, че отново съм вкъщи. Как е майка ти, Мелъди?

— Добре. След две седмици заминаваме за Мемфис за няколко дни, да пазаруваме. Ще отседнем в „Пийбоди“, разбира се.

— Разбира се.

— Знаеш колко е трудно да се намерят прилични дрехи тук, затова ходим в Мемфис всеки сезон. Признавам, не съм предполагала, че ще те видя отново в Ридж, но след като си вече вдовица, сигурно имаш нужда от подкрепата на семейството.

— Така е.

— Много се изненадах, когато Кели каза, че си долу и питаш за работа, а в града се говори, че си богата и си имала пребогат съпруг. Имаш дъщеря, нали?

Сините очи блестяха, но не от приятелско чувство.

— Някои разправят, че това ти е помогнало да вържеш господина.

— Сигурно говорят, но някои са готови да кажат какви ли не гадости, за да чуят собствения си глас. Бих искала да работя — отвърна Шелби.

— Много бих искала да ти помогна, Шелби, но за работа в „Артфул Ридж“ имаме определени изисквания. Едва ли някога си работила на каса.

Мелъди много добре знаеше, че е работила в салона.

— Напротив — още от четиринайсетгодишна, през уикендите и през летата в салона на баба ми. Бях помощник-управител на книжарницата на колежа — университета в Мемфис, помниш ли? Беше преди няколко години, но сигурно ще ми дадат препоръки, ако има нужда. Умея да работя и с каса, и с компютър. Познавам софтуера.

— Семеен салон и книжарница в колеж не ти дават кой знае какво основание за изискано място, на което се предлагат произведения на изкуството. А знаеш ли как да продаваш? Работила била в книжарницата в колежа. Там нещата се продават сами, нали? Ние предлагаме изискани творби, много от които са ексклузивни. Ние сме най-добрите в този град. И в областта, както твърдят някои. Имаме си репутация.

— Сигурна съм, че е заслужена, след като разгледах долу. Въпреки че аз бих свалила тези столове с ракитови облегалки отпред заедно с масата отзад, и щях да направя нещо интересно с глинените чинии и чашите за вино, в съчетание с текстилните произведения.

— Нима?

Тя се усмихна на леденостудения тон.

— Да, но аз така виждам нещата. Казвам го единствено, защото нямаш намерение да ме вземеш на работа.

— Не бих и помислила.

Шелби кимна и стана.

— Ти губиш, Мелъди, защото щях да бъда от огромна полза за бизнеса на баба ти. Благодаря ти, че ми отдели от времето си.

— Защо не отидеш в салона? Баба ти сигурно ще ти намери работа, подходяща за уменията и опита ти. Сигурно има нужда от човек, който да мете и да мие мивките.

— Да не би да мислиш, че това е унижение? — Шелби наклони глава. — Не съм изненадана, Мелъди, ни най-малко. Не си се променила след гимназията и все още ме мразиш, защото короната на кралица на бала стана моя, вместо твоя. Тъжно. Ужасно тъжно, че животът не те е обогатил с нищо след гимназията.

Тя излезе с вдигната глава и тръгна надолу по стълбите.

— Бях втора в конкурса Мис Тенеси!

Шелби се обърна и се усмихна на Мелъди, която бе застанала на най-горното стъпало с ръце на кръста.

— На глупачките първо място не се полага — каза тя и излезе.

Усети, че трепери. Не беше сигурна дали е от гняв или унижение. Върви пеша, нареди си тя и пресече улицата.

Първата й мисъл бе да отиде в салона и да изплаче всичко, но се обърна рязко и тръгна към бара.

Може пък Танзи да има нужда от друга сервитьорка в „Бутлегър“.

Тласкана от гняв и унижение, тя почука на вратата. Отваряха след половин час, но със сигурност вътре имаше човек.

Когато започна да блъска отново, вратата се отвори. Як мъж по тениска с изрязани ръкави, които откриваха ръце с мускули като планински хребети, я погледна строго. Очите му бяха черни като оникс.

— Отваряме чак в единайсет и половина.

— Знам. Тук пише ясно. Търся Танзи.

— Защо?

— Това си е моя работа, така че… — Тя млъкна и се опита да се овладее. — Извинявам се… много се извинявам. Разстроена съм и се държа невъзпитано. Казвам се Шелби, приятелка съм на Танзи. Искам да поговоря с нея за минутка, стига да е свободна.

— Здравей, Шелби. Аз съм Дерик.

— А, съпругът на Танзи. Приятно ми е да се запознаем, Дерик. Наистина се извинявам, че се държах невъзпитано.

— Няма нищо. Виждам, че си разстроена. Влизай.

Двама от персонала подреждаха масите. Беше сравнително тихо и Шелби чу шума и гласовете, долитащи откъм кухнята.

— Седни на бара. Аз ще повикам Танзи.

— Благодаря. Няма да й отнема много време.

Тя седна и се опита да приложи дишането, на което ги учеха на курса по йога в Атланта. Не се получи.

Танзи дойде усмихната.

— Много се радвам, че намина. Снощи така и не ни остана време да си поговорим.

— Държах се невъзпитано с Дерик.

— Нищо подобно — каза той, — освен това вече се извини. Искаш ли нещо за пиене?

— Аз…

— Една кола? — предложи Танзи.

— О, боже, да. Благодаря. Повтарям се, но много се извинявам. Току-що имах спречкване с Мелъди Бънкър.

Танзи се настани на един от високите столове.

— Искаш ли нещо по-силно от кока-кола?

— Изкушавам се, но не, благодаря. Ходих, за да проверя дали не мога да си намеря работа на половин ден. Жалко, защото много харесах магазина и имах чудесно усещане. Всичко беше супер, докато се качих да поговоря с Мелъди. Тя хапе като гнездо гърмящи змии, честна дума. А пък аз си мислех, че е пораснала след гимназията.

— Такива като нея никога не порастват и не забравят. Аз трябва да се извиня, че те пратих там. Не се и сетих за Мелъди… Старая се да не се сещам за нея.

Танзи се усмихна на Дерик, когато той постави чаша с безалкохолна бира пред нея.

— Благодаря, мили. Мелъди е там по два-три часа на ден, само няколко дни в седмицата. През останалото време ходи на разни срещи на клубове, прави си маникюр или обядва в големия ресторант. Розана, помощник-управителката, се занимава с магазина.

— Който и да се занимава с него, Мелъди ще го съсипе, но няма да ме вземе на работа. Благодаря — вдигна тя поглед към Дерик, когато той остави чаша кола пред нея. — Сигурна съм, че ще те харесам, защото имаш добър вкус за съпруги. А и заведението ти ми харесва. Снощи прекарах чудесно. А, да — честито за бебето.

— Това е достатъчно. Аз вече те харесвам. — Той си наля газирана вода. — Танзи ми разказа за теб, как си я защитавала, когато разни като онази гадина отсреща са се заяждали с нея.

— Дерик, не я наричай така.

— Тя е гадина — намеси се Шелби и отпи от колата. — Поне донякъде й го върнах. Отдавна не съм имала възможност да дам на някого каквото заслужава. Поне се почувствах добре. Дори прекалено добре.

— Винаги те е бивало в тази част.

— Така ли? — Шелби й се усмихна, вече по-спокойно. — Явно съм си припомнила как става. Когато си тръгвах, от ушите й излизаше дим — все е нещо. Така че няма начин да работя там в близко бъдеще. Вие имате ли нужда от помощ? Може би още една сервитьорка?

— Искаш да сервираш ли?

— Искам работа. Не, трябва ми работа — поправи се Шелби. — Това е истината. Имам нужда от работа. Днес обикалям навсякъде, докато Трейси Лий гледа Кали заедно с дъщеря си Челси. Ако не наемате персонал, няма проблем. Аз съм си направила списък.

— Ти работила ли си някога като сервитьорка? — попита Дерик.

— Сервирала съм често храна, прибирала съм масата много пъти. Не се страхувам от тежка работа. Търся работа на половин ден, но…

— Работата на сервитьорка не е за теб, Шелби — започна Танзи.

— Добре. Благодаря ви, че ме изслушахте, и благодаря за колата.

— Не съм приключила. Двамата с Дерик имахме намерение да включим някакво забавление в петък вечер.

Дерик се намръщи.

— Да, говорихме малко.

— Две съботи в месеца имаме група, която пее на живо, и тогава има доста оборот, бизнесът върви. Искаше ни се да включим и петъците. Ще те наема веднага, Шелби, за да пееш всеки петък, от осем до полунощ.

— Танзи, много ти благодаря, но не съм пяла от години.

— Имаш ли още глас?

— Не че нямам…

— Не можем да ти плащаме много, поне докато видим как върви. Ще пееш по четирийсет минути, след това двайсет почивка, през която ще обърнеш внимание на хората. Ще обиколиш масите. Искам и тема за всяка седмица.

— Тя вече те разбра — измърмори Дерик, но в гласа му ясно пролича гордостта.

— Имам добри идеи. — Стиснала безалкохолната бира в едната си ръка, Танзи почука с пръст по плота. — И тази добра идея е да започнем с четирийсетте. Песни от четирийсетте и специални напитки от онова време. Какво са пиели в онези години? Мартини или бойлърмейкър^[1]. Ще разбера — заяви тя и махна с ръка. — Следващата седмица идва ред на петдесетте; ще разберем какво е било типично. Всичко е носталгия. Ще привлечем много народ. Ще уредя подробностите. Засега ще използваме машината за караоке. Може би, ако направим разширението, ще си вземем пиано или пък ще наемем двама музиканти. Засега, за начало, ще купим машината за караоке, Дерик, защото започваме понеделници с караоке.

— Пълна е с идеи — похвали я отново той.

— Някой беше казал, че хората обожават да слушат гласа си, когато не могат да пеят. В понеделник вечер тук ще бъде пълно. А сега и в петъците. Така ще ги наречем — просто „Петък вечер“. Знам, че е само за една вечер, Шелби, но така ще има предостатъчно време, за да си намериш работа за през деня, ако имаш нужда.

— Ти съгласен ли си? — обърна се Шелби към Дерик.

— Тя е управител. Аз просто притежавам бара.

— Без този петък — продължи Танзи. — Прекалено рано е и трябва да организираме всичко. Следващия петък. Сигурно ще искаш да дойдеш няколко пъти, да репетираш, след като организирам всичко. Разширението ни е жизненонеобходимо, Дерик, след като започнем. Говори с Мат и Гриф и се разбирайте да започват час по-скоро.

— Слушам!

— И така, какво мислиш, Шелби?

Младата жена изпусна сдържания си дъх и отново вдиша дълбоко.

— Добре. Съгласна съм, но ако не се получи, няма да ми се сърдиш. Съгласна съм. Много благодаря. Аз ще бъда вашата „Петък вечер“.