Нора Робъртс
Лъжецът (20)

20.

Двамата много се забавляваха.

Гриф направи лице на чудовище от картон, сложи си го и преследва очарованата Кали из двора. Тя го порази с вълшебната пръчка, която той й направи от тръба и картон.

Вече в ролята на принц, той отговори на първия есемес от Шелби:

Вече съм в болницата, всичко върви добре. Вие как сте?

Той се замисли за момент.

Супер. Сега отиваме да намерим по-натоварен трафик, за да поиграем между автомобилите.

Заведе Кали да пият кока-кола и по ококорените й блеснали очи разбра, че колата не е част от обичайното й меню. След това му трябваше цял час, за да изразходва енергията, която бе събрала след напитката. Задъхан и много по-мъдър, той качи малката във вана и я заведе да си купят сок.

Изглежда, той беше по-разумен избор.

Забеляза надпис „Кученца за продан“ и реши да спре да я позабавлява, затова паркира близо до малкия пазар.

Последва стрелката и пое по засипана с чакъл алея към задната част.

В една колиба, чиста и суха, три кутрета с млечно бежов цвят и едно кафяво веднага наскачаха, разджафкаха се и хукнаха към оградата, като въртяха дебелите си дупета.

Кали не изписка и не хукна към тях, както бе очаквал.

Ахна и притисна ръце към устата си.

След това се обърна и вдигна поглед към Гриф. Очите й бяха изпълнени с почуда, обич и невероятна радост.

Какво направих, по дяволите, помисли си той.

Тя прегърна крака му и го стисна.

— Кученца! Обичам те, Гриф. Благодаря ти, много ти благодаря!

— Слушай… Мислех просто да…

Докато той заекваше, тя вдигна отново очи и почти го заслепи с грейналото си от радост лице, после хукна към оградата.

От задната врата излезе жена с бебе на ръце и коса, прибрана под червена кърпа.

— Добър ден — поздрави тя, а бебето го изгледа подозрително.

— Здрасти. Бяхме на пазара и решихме да погледнем кученцата.

— Разбира се. Искаш ли да влезеш, миличка? Много са добрички. Вече са на три месеца. Майката е лабрадор ретривър, кръстоска с териер, а таткото е шоколадовият лабрадор на братовчед ми.

Кали се затича, влезе вътре, клекна и кученцата веднага се втурнаха към нея.

— Това се казва радост — отбеляза жената, докато кикотът на Кали се смесваше с джафкането и престореното ръмжене.

— Да… но…

— Те много обичат децата, татенце — усмихна се тя, докато подрусваше бебето. — Мили са, верни и много игриви.

— О, аз не съм бащата. Снахата на майка й ражда в момента, затова гледам Кали за малко.

— Гриф, Гриф, ела да видиш кученцата!

— Добре.

— Върви, не бързайте. Тя се справя добре с тях. Много деца на нейната възраст искат да дърпат кутретата за опашките и ушите, стискат ги за вратовете, но тя май знае как да бъде нежна и умее да си играе. Те бързо ще се разпродадат — добави тя, а бебето реши, че Гриф заслужава лигава усмивка. — Тази сутрин сложих надписа. Първите четири вече си ги заплюха. Не ги продавах, докато станаха напълно самостоятелни — когато минаха ваксините и ветеринарят позволи да ги давам.

— Всъщност аз не… искам да кажа, мислех си за куче, но по-нататък. След като си оправя къщата.

Жената присви очи.

— Ти си човекът, който купи старата къща на Трипълхорн. Работиш с гаджето на Ема Кейт. Ема Кейт и доктор Померой изродиха Лукас в стаята за прегледи в клиниката. Отидох за редовен преглед, а той взе, че се разбърза. Нямах време да отида в болницата. Това да не е момиченцето на Шелби Померой?

— Да.

— Трябваше веднага да се сетя по косата. Ти реши дали искаш кученце. Ще ти го дам на половин цена, тъй като дядото на момиченцето и госпожата на партньора ти извадиха момченцето ми на бял свят.

— Ами… това е…

— Гриф, ела да си поиграем с кученцата!

— Ти си поиграй. Аз ще остана тук.

Взе кафявото кученце.

Тегли чертата, когато Кали предложи да кръсти животинчето. Нямаше намерение да го кръсти Фифи, на любимата й плюшена играчка. Нито Магаре, на най-добрия приятел на Шрек.

Спря се на Сникърс, заради шоколада, а след това се върнаха на пазара, за да купи още едно десертче и Кали да направи връзката. Наложи се да купи кучешка храна, паничка, каишка и кучешки лакомства.

Качиха се отново във вана. Кученцето душеше наоколо, а ушите на Гриф пищяха.

Следващият есемес от Шелби дойде, когато сваляше Кали от вана. Момиченцето и кучето хукнаха нанякъде.

Джили е добре. Скоро ще започне да напъва. Почти накрая е. Кажи ми как сте, ако сте приключили с играта сред трафика.

Той започна да пише за кученцето, въпреки че му се струваше като сън; после се отказа.

Играта в трафика събуди апетита ни. Яде ни се нещо, затова отиваме да търсим непознати, които раздават бонбони. Стискам палци за Джили.

Бебетата излизат, когато са си наумили. Бо Сойър Померой се роди в седем и единайсет минути — щастлив час, според баща му; беше три килограма и петстотин и петнайсет грама. Шелби не можеше да му се нарадва — беше одрал кожата на брат й. Извади салфетки за майка си и прегърна гордите родители.

Пусна още един бърз есемес.

Момченце! Бо Сойър е красавец, мама и татко са щастливи и са добре. Връщам се скоро.

Докато се сбогува и излезе от Гатлинбърг, слънцето залязваше. Поколеба се дали да спре и да прати още един есемес, да попита Гриф дали не иска да купи нещо готово за хапване, но реши, че двамата с Кали вече са яли.

Спря до вана и си помисли: „Какъв ден само!“.

Тъй като никой не отговори, когато почука, тя започна да се притеснява, но си каза, че всичко е наред. Отвори вратата, провикна се и наостри уши, за да чуе познати звуци.

„Шрек“.

Поклати глава и тръгна към хола.

Шрек и Магаре се караха от екрана. Малкото й момиченце се беше проснало върху Гриф и двамата спяха дълбоко.

За малко да изпищи, когато нещо мокро и студено докосна глезена й. Погледна и видя дебело кафяво кутре, което веднага заби зъбки в ботушите й.

— Да не си посмял! — Тя вдигна кученцето и го огледа внимателно. — Ти пък откъде се взе?

Гриф отвори сънено очи.

— Чие е това куче? — попита тя.

— Мое, струва ми се. Просто така се случи. Сникърс.

— Какво?

— Така се казва. Сникърс. Шоколадов лабрадор, смес с голдън ретривър.

— Много е сладък. — Развеселена и очарована, тя гушна кученцето; то ближеше с обич брадичката й. — Видя ли му краката?

— Не. Не съм обърнал внимание.

— Ще си имаш огромно куче. — Усмихна се, когато Сникърс се прехвърли на бузата й и се загърчи доволно в ръцете й. — Кой те изтощи повече? Кали или кучето?

— Май се изтощихме взаимно. Всичко в бебешкия свят наред ли е?

— Супер. Бо Сойър, ако не си получил последния ми есемес. Здрав и красив — цялото семейство грее. Не знам как да ти благодаря, Гриф, че гледа Кали, за да отида. Това означава много за мен.

— Забавлявахме се. Колко е часът?

— Към осем и половина.

— Добре, сигурно сме заспали преди двайсетина минути.

— Яли ли сте нещо? Трябваше да…

— Имаше пиле от пикника — прекъсна я той. — Освен това направих макарони със сирене, защото там грешки не стават. Направих и грах — от замразения, който използвам вместо лед, но се получи.

Погали Кали по гърба, докато говореше, и се опита да се премести. Тя се претърколи като парцалена кукла.

— Спи дълбоко.

— За нея денят беше страхотен. И за мен също.

Тя остави кученцето, то подскочи и се хвърли към връзките. Гриф взе кученцето на ръце, огледа се и откри въжето за дъвчене, което бе направил от стара корда.

— Пробвай това — предложи той и остави животинчето да си играе.

— Тя ли те накара да купиш куче?

— Не е казала и дума. — Погледна към заспалото дете, вирнало дупе във въздуха, прегърнало с една ръка Фифи. — Само очите й говореха. И без това бях решил да си взема, но през есента. Исках да отметна още малко работа преди това. Затова си промених плановете. А и ни направиха отстъпка. Искаш ли нещо за хапване? Има още макарони със сирене. От пилето не остана нищо.

— Не, благодаря. Хапнахме малко в болницата. Трябва да я закарам вкъщи и да я сложа да си легне.

— Може да останете.

Беше изкусително и стана още по-изкусително, когато той я прегърна.

— Много ми се иска; подозирам, че Кали също ще иска. Но още не, Гриф. Още не.

Можеше обаче да удължи момента, докато той я целуваше. След това отпусна глава на рамото му.

— Денят беше чудесен.

— Направо страхотен.

Взе Кали на ръце. Детето се отпусна на рамото му, докато Шелби прибираше кошницата и чантата. Кученцето изскочи през вратата пред тях и затича в кръгове из двора, докато Гриф настаняваше Кали на столчето.

Остана да гледа след тях, докато се отдалечаваха, а небето на запад блестеше в цвета на косата й. След това настъпи тишина.

Той обичаше тишината, напомни си, иначе нямаше да си купи къща толкова далече от града. Но след бъбренето на момиченцето стана прекалено тихо.

Погледна Сникърс, който се опитваше да изяде връзките на обувките му.

— Хайде, стига. — Достатъчно бе да тръсне крака си. — Хайде да пообиколим.

Обиколиха двора, а преди полунощ излязоха за втори път. Беше работил много, за да направи пода, и не искаше кученцето да го съсипе.

Замисли се къде ще спи кученцето и му направи временно легло в кашон, постла стари кърпи и върза друга кърпа във формата на куче. Вълненията през деня подействаха и на Сникърс. Кученцето бе изтощено като Кали. Гриф прецени, че си е свършил добре работата, и си легна.

Не знаеше какво го събуди. Часовникът показваше два и дванайсет. Сникърс спеше, свит на кълбо в кашона.

Въпреки че не му се ставаше, нещо го притесни. Притесни го дотолкова, че излезе на пръсти от стаята. Ослуша се.

Старите къщи пукаха и скърцаха; това му беше добре известно. Открехна една от вратите и взе гаечен ключ. Светна, докато вървеше по коридора, после заслиза.

И тогава чу… тихо прищракване. Затвори се врата.

Бързо се отправи към задната част и стъклената врата. Запали лампите и всичко навън плувна в светлина.

Щеше да види, ако навън има човек; той също щеше да го види.

Не видя нищо, нямаше движение.

Беше ли заключил задната врата? Не, защото рядко се сещаше. А и нали извежда кучето навън.

Излезе на задната веранда, вслуша се в нощните звуци — вятъра, жалния глас на бухал, тихото ехо от лай на куче някъде на хълма.

Чу ръмжене на двигател, гуми на автомобил изхрущяха по чакъла.

Остана неподвижно, вгледан в мрака.

Някой беше влизал в къщата му, беше напълно сигурен.

Влезе и заключи вратата, макар да му хрумна, че тъй като е стъклена, ако някой иска да влезе, няма да го затрудни.

Огледа се и потърси нещо разместено.

Погледът му мина по лаптопа, който бе оставил в кухнята, и отново се обърна към него.

Беше оставил капака отворен — почти винаги го оставяше така. Сега обаче беше затворен.

Когато приближи и сложи ръка върху него, усети, че е леко затоплен.

Вдигна капака и започна да търси. Не беше специалист по компютрите, но знаеше достатъчно, за да се справи.

Не му отне много време да открие, че някой го е хакнал и е свалил файлове. Банка, сметки, имейли — всичко.

— Какво става, мама му стара?

През следващите двайсет минути ругаеше, докато смени всички пароли, кодове и потребителски имена. Смени всичко, за което се сети.

Но не можа да си обясни защо му е на някого тази информация.

Отдели още време, за да прегледа имейлите — приятели, роднини, бизнес контакти, всички в списъка — и ги уведоми, че данните му са компрометирани, затова да не отговарят на нищо от стария имейл адрес.

След като провери всички врати и прозорци, той качи лаптопа на горния етаж.

По-добрата сигурност, за личните данни и къщата, току-що бе станала приоритет.

Час след като се бе събудил, той си легна отново, като се вслушваше във всяко пропукване и всеки порив на вятъра. Тъкмо се унасяше, когато кучето се събуди и заскимтя.

— Да, ясно. — Той се надигна и отново си обу панталона. — Хайде да си свършиш работата, Сникърс.

Докато бяха навън, светлината на фенерчето му попадна на ясните стъпки по меката почва край чакълената алея.

 

 

— Синината на окото ти започна да избледнява, а някой е нахлул в дома ти.

Мат довършваше боята, докато Гриф напасваше последните кантове в банята на Ейда Мей.

— По-скоро е влязъл безпроблемно. Голяма досада е да сменяш пароли, да пращаш предупреждения, а тази сутрин прекарах почти час в полицията с доклада. Нещо не се връзва и щях да си кажа, че съм чул пропукване из къщата, ако лаптопът ми не беше затворен.

— Сигурен ли си, че си го оставил отворен?

— Разбира се. Освен това беше топъл, а не го бях използвал от часове. И отпечатъкът. Не беше мой, Мат. Аз съм четирийсет и шести номер, а стъпката беше на човек с по-голям крак. И чух как потегли автомобил.

— Какво казаха ченгетата?

— Това е другата причина, поради която закъснях. Върнахме се с Форест и той огледа, снима отпечатъка — не че имаше смисъл. Не може и дума да става за вандализъм. Щях веднага да разбера, ако е това, и да се сетя, че е човек от семейството на Арло Катъри или негов приятел.

— Не че си потънал в пари, но положението ти е доста добро. Някой си е казал, че си купил хубава стара къща и караш нов джип.

— Защото онзи кретен потроши стария.

— Въпреки това… — Мат тръсна крак, за да откаже Сникърс да му дъвче връзките на обувките, и подритна топката за тенис, която Гриф му беше дал, за да хукне кутрето след нея. — Струва ми се, че някой е решил да си дръпне нещичко от сметките ти, поне така мисля.

— Нямат късмет. Адски се вкисвам, че някой се е намъкнал по този начин в къщата ми. Май направих добре, че си взех куче. Върховно. Това е думата на деня.

— Върховно, друг път. — Мат се ухили и подритна отново топката. — Я ми кажи колко пъти си чистил след него досега.

— Два пъти. — Може би пет или шест. — Само че той свиква. Ще бъде страхотно куче пазач. Не се стряска, когато използвам пистолета за пирони. И ще стане голям. Големите кучета стряскат хората, които влизат в къщата ти в два сутринта, мама им стара. Трябва и ти да си вземеш, така моят ще си има другарче.

— Нали не си забравил, че живея в апартамент? — Мат се качи на стълбата с четка и кофа. — Мисля обаче да започна къща.

— Мислиш по този въпрос, откакто дойдохме тук.

— Сега мисля все по-усилено, защото смятам да предложа брак на Ема Кейт.

— Щом ще го правиш, защо… Какво? — Гриф едва не заби пирона в коляното си. — Кога? Леле!

— И аз казвам „леле“. — Малко зашеметен, Мат се ухили. — Тази сутрин, докато си се разправял в полицията, наблюдавах как Ема Кейт се приготвя за работа. Правеше зелени шейкове и…

— Хич не споменавай прословутите си зелени шейкове.

— Ако пиеш по един всяка сутрин, ще усетиш ползата.

— Не разбирам хората, които ядат кейл^[1], още по-малко онези, които го пият. Значи си решил да се ожениш за нея заради зелените шейкове, така ли?

Мат побутна козирката на бейзболната си шапка и по лицето му се изписа замечтано изражение.

— Погледнах я. Боса, малко нацупена, още не се беше гримирала. Беше с панталони в цвят каки и син потник, а слънцето нахлуваше през прозореца. Казах си, че искам това всяка сутрин.

— Нацупена Ема Кейт и зелени шейкове ли?

— Всяка сутрин. Не мога да си представя време, когато няма да го искам. Затова си помислих, че може да дойдеш с мен след работа, за да купим пръстен. Довечера ще й предложа.

— Довечера ли? — Това бе достатъчно, за да стресне Гриф. — Ти сериозно ли говориш? Искаш ли първо да подготвиш нещата?

— Ще купя цветя. Пръстенът е достатъчен. Не й знам размера, но…

— Трябва ти друг пръстен. Върни се у вас, вземи един от нейните за мярка и тогава върви в бижутерията.

— Трябваше да се сетя.

— Какво ще кажеш?

— Не знам. — Мат се намести на стълбата. — Обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

— Трябва ти нещо по-добро, мой човек.

— Нервен съм.

— Ще помисля. Върви да вземеш пръстен за мярка.

— Сега ли?

— Да, сега. И без това трябва да изведа кучето, преди да опикае новите плочки. Трябва ни малко почивка. — Гриф побутна партньора си по рамото. — Господи, Мат, ти ще се жениш!

— Ако тя каже „да“.

— Че защо да не каже?

— Може пък да не иска мен и зелените шейкове всеки ден. — Мат слезе от стълбата. — Взе да ми прилошава.

— Стегни се. Върви да вземеш пръстен за мярка. — Гриф грабна кучето, което бе започнало да души, и това предупреди Гриф, че всеки момент ще се изпусне. — Трябва да го изведа. Ти действай. Това е единственият начин да получиш онова, което искаш.

— Отивам.

 

 

Шелби успя да вмъкне една репетиция. Музикалният микс й харесваше — от „Бийтълс“ през Джони Кеш до „Мотаун“. Ако имаше истински акомпанимент, щеше да изпълни бавен вариант на песента „Огнен кръг“ и да я представи като сексапилна балада.

Може би по-нататък, помисли си тя, докато довършваше утринните задължения в салона. Взе поръчките за обяд от някои клиентки, след това попита и хората от персонала.

Тя прибра списъка и си взе чантата. В този момент Джолийн влезе плахо вътре.

— Много се извинявам. Госпожице Вай? Госпожице Вай, може ли да вляза за малко? Не е за услуга. Разговарях с преподобния Биърдсли и той каза, че трябва да дойда да поговоря с вас, ако се съгласите.

— Добре, Джолийн. — Вайола кимна на Джолийн и извади последното фолио от косата на клиентката си. — Доти, би ли измила Шерилин с шампоан?

— Разбира се, госпожице Вай. — Доти и Шерилин се спогледаха ококорени. Нито една от тях не искаше да изпусне шоуто.

— Искаш ли да отидем в кабинета ми, Джолийн?

— Не, госпожице Вай. Искам да кажа онова, заради което съм дошла — веднага, пред всички. — Лицето й поруменя, докато говореше, очите й се навлажниха, но за облекчение на някои от присъстващите и за разочарование на други, тя не започна да заеква.

— Искам да кажа и на вас, госпожице Вай, и на теб, Шелби… искам първо да кажа, че много се извинявам. Искам да се извиня, да кажа, че съжалявам за начина, по който се държах тук последния път. И…

Гласът й затрепери, сълзите бликнаха, но тя вдигна ръка и си пое дъх няколко пъти.

— Много се извинявам за другите пъти, когато съм била груба с теб, или съм злословила зад гърба ти. Извинявам се за всички случаи, Шелби, чак до пети клас. Искам да кажа, че се срамувам. Сега, като се връщам назад, виждам всичко ясно. Толкова много ми се искаше Мелъди да ми е приятелка, че правих неща, за които няма извинение.

Две сълзи се стекоха по бузите й, но Джолийн стисна пръсти и продължи:

— Знам какво направи с колата ти, Шелби, когато бяхме още в гимназията. Преди не знаех, че го е направила, и не съм участвала. Кълна се, че щях да ти кажа, ако знаех.

— Вярвам ти.

— Разбрах по-късно и не казах нищо. Знаех и се преструвах, че е забавно, че го заслужаваш. Просто исках тя да ми бъде приятелка, макар да знаех, че никога не е била, не и истинска. Сега вече ми е ясно, и това прави нещата още по-лоши. Онова, което тя ти каза онзи ден, докато бяхме тук, Шелби — за теб и за момиченцето ти. Още тогава трябваше да й се опълча. Заболя ме, когато го изрече, но не посмях да гъкна, и това не беше редно. Надявам се, като го казвам сега, да положа началото на онова, което преподобният Биърдсли нарича „да оправя нещата“. Мислех единствено за себе си, и много се извинявам.

Тя подсмръкна и избърса сълзите от бузите си.

— Не знаех, че е ходила при Арло. Трябваше да се сетя, а не съм сигурна, че дълбоко в себе си не съм знаела. Не се задълбочих, защото не исках. Освен това не знам дали и тогава щях да намеря сили да й се опълча. Срамота е, че не знам дали съм щяла да й се опълча.

— Напротив — напомни й Шелби. — Когато разбра какво се е случило с Гриф, се изправи срещу нея.

— Бях шокирана и разстроена. Когато видях лицето на Гриф, покрито със синини, когато научих какво се е случило, не можех… не можех повече да мълча.

— Джолийн, искам да те попитам нещо, затова те моля да ме погледнеш в очите. — Вайола изчака момичето да си избърше очите. — Знаеш ли дали някой е влизал снощи в къщата на Грифин, посред нощ?

— О, боже! О, не, госпожице Вай.

— Какво се е случило? — попита Шелби. — Какво… — Млъкна, когато Вайола вдигна пръст.

— Честна дума, госпожице Вай. Кълна се. — Джолийн кръстоса ръце над сърцето си. — Не е възможно да е била Мелъди. Тя вече е на онова място в Мемфис. Днес сутринта ходих да видя госпожица Флорънс, да се извиня и на нея, и тя ми каза. Да не би някой отново да го е наранил? Ограбен ли е?

— Не. — Вайола погледна Шелби. — Не. Не е станало нищо особено и всички тук знаем, че не е човек от семейство Катъри, защото те щяха да изпотрошат всичко.

Вайола сви юмрук и го подпря на кръста си.

— Имаш ли друго за казване, Джолийн?

— Не. Исках само да се извиня. Ще се постарая да стана по-добра.

— Ти никога не си имала кой знае колко кураж — отбеляза Вайола. — Днес за пръв път го показваш, и се справи чудесно. Вдигам забраната и можеш да идваш тук, когато пожелаеш.

— О, госпожице Вай! Благодаря, госпожице Вай… Няма да идвам, ако не ти е приятно, Шелби.

— Надявам се и аз като баба да мога да приемам извинения.

— Искам да се извиня и на майка ти. Тя не беше тук, но… Въпреки това искам.

— В момента е заета, но по-късно ще й предам.

— Добре.

— От Кристъл зависи дали иска да ти направи прическа за сватбата.

— О, госпожице Вай! О, Кристъл, ще я направиш ли? Да изгубя теб е все едно да изгубя годеника си. А аз много го обичам.

— Разбира се, че ще я направя. Днес се гордея с теб, Джолийн.

Младата жена изхлипа и се хвърли към Кристъл.

— Стига вече. Ще ти донеса нещо студено за пиене.

— Много се страхувах да дойда. Много.

— Затова съм още по-горда с теб. — Кристъл отправи сияйна усмивка към Вайола и заведе Джолийн отзад.

— Доти, хайде, заеми се с шампоана. Шоуто приключи.

Шелби се обърна към баба си.

— Бабче, какво е станало с Гриф?

— Това, което казах. Някой е влизал у тях. Той каза онова, което предадох — уточни тя. — Всъщност, пипали са лаптопа му. Повече не знам. Трябва сама да го попиташ.

— Ще го попитам. Трябва да поръчам храната. — Тя погледна към задната част на салона. — На някои от нас им трябва тежък удар, за да се усетят. Знам как е. Това може да я вразуми.

— Тя е с пилешки мозък и винаги ще си остане такава. Но пък аз уважавам сериозните извинения. Сега върви, или клиентите ще се разпискат, че са гладни. Трябва да помисля да прибавим едно малко кафене.

Това нямаше да изненада Шелби ни най-малко. С тази мисъл изскочи навън.

Прииска й се да звънне на Гриф, но не можеше да отдели време, затова се втурна към Сид и Сейди, взе поръчката и хукна към пицарията за другите. Натоварена, забърза към салона.

Едва не се блъсна в един човек, който разглеждаше карта на района.

— Много се извинявам. Не гледах къде вървя.

Той й се усмихна.

— Аз също. Радвате се на добър апетит.

В първия момент тя се учуди, след това се разсмя.

— Доставки.

— Сигурно познавате района.

— Родена съм и съм израснала тук, така че да, познавам го. Объркахте ли се?

— Не точно. За няколко дни съм в района. Исках да повървя по пътеката Рандеву, да отскоча до водопада на Милър, наблюдателницата Бони Джийн, потока на Доб. Дойдох в града, за да си взема нещо за обяд, и май наистина се обърках.

— Ще ви помогна.

Тя се обърна, за да погледне картата.

— Ако тръгнете по този път, на който сте в момента, ще излезете от града, ще минете покрай един голям хотел и ще завиете наляво. Разбирате ли?

— Да. — Той се наведе и кимна. — Ясно.

Тя продължи да обяснява и му предложи да се отбие при Сид и Сейди за обяд преди тръгване.

— С удоволствие.

— Довиждане, и приятно прекарване в Ридж.

— Благодаря.

Когато тя забърза отново, той сгъна картата и я пъхна в джоба си заедно с ключовете, които умело бе измъкнал от чантата й.