Нора Робъртс
Лъжецът (27)

27.

Трябваше му време, за да довърши стаята на Кали и да направи люлка за предната веранда. Той обаче имаше предостатъчно работа, защото Шелби се занимаваше с организирането на годежното парти.

Беше ужасно заета — опитваше се, както сама каза, да държи Бици под контрол.

Във вечерите и нощите, когато не можеше да бъде с нея, работеше по къщата и планираше.

Когато най-сетне успяха да прекарат една вечер заедно, тя отказа да ходят на вечеря и предпочете нещо по-скромно у тях.

Той нямаше нищо против.

Беше в двора, когато тя пристигна. Той тъкмо закачаше люлка от автомобилна гума на един як клон на старо дърво.

— Я виж ти! — провикна се тя. — Кали направо ще полудее.

— Страхотна е, нали? Взех я от дядо ти.

Беше избрал гума със среден размер, постави я хоризонтално, за да е удобна за малко момиченце, и бе прекарал веригата през градински маркуч, за да не нарани дървото.

— Много мило.

— Искаш ли да пробваш?

— Разбира се, че искам. — Подаде му огромна кана и се наведе за целувка, когато той я прегърна.

— Какво носиш?

— Алкохолна лимонада. Рецептата е на дядо и е върхът. — Настани се на гумата и подръпна веригите. — Стабилна е.

— Забавленията могат да бъдат безопасни — каза той и я тласна напред.

Тя се разсмя, отпусна се назад и косата й полетя.

— Приятно е. Как се сети за това?

Не искаше да й каже — все още — че е разглеждал планове за люлки в задния двор и случайно е попаднал на тази идея.

— Просто ми хрумна. Когато бях на възрастта на Кали, имах един приятел… как се казваше? Тим Макнолти. Той имаше такава в задния двор — вертикално поставена. Но така ми се струва много по-разумно.

— Харесва ми. И на нея ще й хареса.

Сякаш хипнотизирано, кучето седна на земята; накланяше глава ту на едната, ту на другата страна, за да следва ритъма на Шелби.

— Кълна се, че това куче е по-голямо от последния път, когато го видях преди няколко дни.

— Следващата ми задача е кучешка колиба. Голяма.

— Той ще има нужда от голяма колиба.

Тя скочи от люлката.

— Извинявай, че бях толкова заета напоследък. Почти нямаше минута, без някой да иска нещо от мен.

— Познавам това чувство. Няма проблем, червенокоске. Най-добрите ни приятели ще се женят. Това е сериозна работа.

— Ако не успея да озаптя госпожица Бици, партито ще се превърне в парад. Да не говорим, че ми отне и последната капчица творчество и енергия. Тя скача толкова бързо от партито към сватбата и обратно, че главата ми не спира да се върти. Наумила си е, че Ема Кейт трябва да пристигне на церемонията — мястото все още не е определено — в карета, като принцеса. Бели коне и карета, защото Ема Кейт имала подобна точка в списъка си, когато била на дванайсет. Много усилия ми трябваха, за да я убедя да се откаже.

— Ема Кейт ще ти бъде длъжница до края на живота си.

— Нямам нищо против. Защо не… О, Гриф, ти имаш люлка за верандата!

Втурна се напред, завъртя се и разкроената пола на тревистозелената й лятна рокля се изду.

— Много ми харесва! Къде откри това прекрасно синьо?

— Същото е като очите ти. — Той я последва на верандата. — Аз я боядисах. Аз я направих.

— Сам ли? Разбира се, че сам. — Тя седна и се оттласна внимателно с крака. — Идеална е да седнеш в някоя приятна, тиха вечер или мързелив следобед. Щеше да бъде още по-прекрасно, ако беше донесъл две високи чаши, за да поседим тук и да опитаме алкохолната лимонада.

— Връщам се веднага.

Когато кучето се опита да се качи при нея, тя го повдигна — оказа се, че това не е никак лесна задача.

— Кога стана толкова голям? — Прегърна го, залюля се и си каза, че не е виждала по-прекрасно място.

Всичко беше зелено, закътано, небето бе като син купол, по който на места бяха разхвърляни бели облаци. Чуваше ромоленето на потока — бърз и пълноводен след последните дъждове, и далечното, настойчиво чук-чук-чук на кълвач, който се трудеше някъде сред клоните и отмерваше ритъма за птичия хор.

— Той е заел моето място — каза Гриф, когато изнесе напитките.

— Не искаше да го изолираме.

Гриф примирено седна от другата страна на кучето и то се загърчи от радост.

— Едва ли има по-подходящо място за люлка на веранда. — Тя отпи. — Не съм посрамила дядо.

— Самата истина.

— Мека е, и същевременно силна. Направена е да отпиваш по малко. А когато я пиеш в топла вечер, на люлката на верандата, е още по-хубаво. Имаш си свой малък рай тук, Грифин.

— Този рай има нужда от още работа.

— Ако Адам и Ева бяха вложили повечко труд в градината си, вместо да берат ябълки, сигурно все още щяха да са тук. Градини, къщи, животни — те искат непрекъсната работа, нали? Аз спрях да работя по моите за известно време, но ще наваксам. Тихо и спокойно е тук. Светлината, лампата, люлката, тази прекрасна лимонада. Ти, симпатичното куче. Ще залича всичко, което не носи тишина и спокойствие, а след това няма да мислим повече.

— Нещо се е случило.

— Не знам със сигурност, но сега знам, че този следобед не си говорил с Форест.

— Днес не съм.

— Сигурно е знаел, че ще дойда и ще ти кажа. От полицията мислят, че имат свидетел. За детектива. Агентите от ФБР ще говорят с него.

— Какво е видял?

— Не са убедени, че е видял нещо полезно. Но човекът — всъщност, момче — е бил в сградата в нощта, когато Привет е бил убит. Казва, че е чул изстрел. Само един изстрел, нещо като заглушен пукот — така е казал. Не се замислил. Времето съвпада и е видял човека, за когото смятат, че е убиецът.

— Харлоу ли е?

— Не могат да кажат със сигурност, но той твърди, че човекът, когото е видял, не бил толкова висок — нито висок, нито едър. Нямал и брада. Казва, че е бил с руса коса — светлоруса — и очила с дебели, тъмни рамки. Бил с тъмен костюм. Казва, че не е сигурен, защото само го зърнал — видял го да излиза от сградата, когато погледнал през прозореца. Пресякъл улицата и се качил в огромен джип.

— Перука, очила, обръснат. — Гриф сви рамене. — Ако само го е зърнал в мрака, няма начин да определи дали е бил Харлоу, или не.

— Освен това бил малко надрусан и е бил на място, на което няма работа. Затова не е казал нищо, докато го прибрали за незаконно притежание на наркотици, при това не за пръв път. Работи като асистент на фотограф в същата сграда и закъснял, защото се подготвял да заснеме някакво порно. Опитвал се да сключи сделка, за да не го тикнат в затвора.

— Значи има вероятност да си измисля, за да се измъкне.

— Възможно е, но времето съвпада, както и единият изстрел. Само един. От полицията не са съобщили колко пъти е бил прострелян Привет. Така че може и да е видял нещо.

Гриф се замисли, докато се люлееха и пиеха.

— Доста сложно става, ако мислим, че друг е застрелял детектива. Същият пистолет — нали така казаха, както и онзи, с който е убита Уорън. Знаем, че Харлоу е бил в района. Нищо, да предположим, че е така. Замесен е и друг; някой друг е наел детектива. Може да е човек, свързан с Монтвил, или пък застрахователната компания, или човек, с когото Ричард е работил по някое време.

— Питам се дали някой не е убил Ричард и не е инсценирал инцидента с яхтата.

— Това вече е малко прекалено.

— Знам, но той беше твърдо решен да замине, затова се питам дали не е имал среща с някого, за да се отърве най-сетне от откраднатите бижута. Поредната измама, но този път той е бил жертвата.

— Какво ще направиш, ако току-що си се докопала до милиони в бижута — които вече не се издирват — и си убила, за да се докопаш до тях?

— Ще бягам бързо, далече, но…

— Все още има двама, които искат онова, което ти имаш — продължи Гриф. — Затова наемаш детектив и разкриваш пред него какво става. Пуска го и след теб, в случай че знаеш нещичко.

— Гриф, нямаш представа колко хора са влизали в къщата на север след смъртта на Ричард. Може да съм пуснала дори убиеца му — ако има такъв — за оценка на нещо, за да изнесе нещо. Ами всички онези случаи, когато ме нямаше в къщата часове наред? Някой с опит може да е влязъл, да е огледал. Може да е предполагал, че Ричард е оставил нещо.

— Не знам. Може и да представям нещата по-сложни, отколкото са.

— Рисковано е да инсценираш инцидент с яхта насред буря. Защо просто да не изхвърлиш тялото, или да го оставиш, както другите?

— Не знам. — Тя обаче бе мислила и премисляла този въпрос. — Мислех, че е направено, за да си осигури време. Може наистина да е било нещастен случай — говоря за убийството на Ричард. А останалото произтича оттам. Най-простото обяснение обикновено е най-правилното — довърши тя. — Ричард е загинал при нещастен случай. Харлоу е убил жената и детектива. А свидетелят е бил надрусан, просто е зърнал някого през прозореца. Аз не бих се притеснявал.

— Вечерта е прекрасна, така че да й се насладим.

— Защо не останеш? Остани пак. Може да си изпрося нова покана за закуска.

Тя се усмихна и отпи от чашата си.

— По една случайност имам сак с неща за преспиване, ако случайно получа покана.

— Отивам да го донеса.

— Благодаря. На пода пред пътническата седалка. Има и одеяло на седалката. Би ли го донесъл?

— Студено ли ти е? — попита той, докато се отправяше към автомобила. — Поне двайсет градуса е.

— Обичам топлите вечери. Иска ми се да не влизам вътре, да остана навън, да наблюдавам как се променя небето, светлината, да чуя гласовете на първите нощни птици в здрача.

— Можем да останем навън колкото искаш. — Той се върна с чантата и одеялото. — Реших да заложа на старите, изпитани пържоли на скара.

— Супер. Остави ги за по-късно.

Тя взе одеялото от него и го тръсна във въздуха, за да го разтвори.

— Къде отиде кучето?

— О, затворих го вътре с един кокал за дъвчене, който разнасям в джоба си. Така ще бъде по-щастлив. — Тя постла одеялото на верандата, опъна го и отпусна глава назад. Усмихна се.

— Реших, че е крайно време да ме съблечеш гола на верандата.

Тя го изненадваше. Възбуждаше го. Очароваше го.

— Време ли е?

— Времето е минало, но знам, че ти ще наваксаш.

— Дадено. — Остави сака й отстрани и я привлече в прегръдките си.

Започна да я целува бавно. Тя усети как се отпуска — коленете й омекнаха, а мислите й се замъглиха. Той умееше да докосва устните й така, че да я накара да пламне. Беше по-скоро искра, отколкото лумнал пламък.

Привлече я към себе си, прелъсти я, въпреки че тя искаше да го прелъсти, и се остави да бъде водена по реката от чувства. Залюля се към него, с него, на старата предна веранда, докато слънцето обгръщаше всичко в злато, а светът беше съвсем притихнал, не трепваше дори и едно листо.

Той спусна ципа отзад на роклята й, наслади се на всеки сантиметър от голата кожа. Мека като коприна, гладка като вода. Прииска му се да положи устни там. Беше по-силна, отколкото изглеждаше, помисли си той. Тези рамене не се превиваха от тежкия товар.

Искаше, имаше нужда да й помогне с този товар.

Дръпна леко роклята и тя се разстла в краката им. Красивата дантела на нея бе в зелен нюанс, също като роклята.

— Специално си ги купих. — Тя постави пръсти между гърдите си, когато той сведе поглед. — Не трябваше да харча пари, но…

— Струват си всеки цент. Ще ти се отплатя.

— Разчитам на това — каза тя, преди устните му да завладеят нейните.

Целувката беше по-настойчива и тя отпусна глава назад, за да получи всичко, което той предлагаше, да даде всичко, което той искаше.

Привлече я към себе си и коленичиха на одеялото. Устните им се откъснаха, колкото тя да изтегли тениската му през главата, а след това се срещнаха отново, докато тя я хвърляше настрани. Горещата плът под ръцете й и ароматът на сапун от душа подразниха сетивата й, докато обсипваше с целувки извивката на рамото му.

Усети и далечен аромат на стърготини, който й напомни, също като мазолестите ръце, че той работи с ръцете си.

Кожата й потръпна, а тръпката премина в кръвта й, когато той разкопча сутиена. Грубите ръце обхванаха гърдите й, палците помилваха зърната, събудиха нови желания, развихриха буря в стомаха й.

Всичко у нея сега бе пълно, нежно. Тя копнееше. Ръцете му обаче продължиха да си играят с нея, откриха нови места, събудиха нови усещания.

Той я положи на верандата, прокара пръсти по края на бикините, докосна нежната линия между бедрото и сърцевината й.

Този звук в гърлото й не приличаше на стон, не беше и въздишка. Побъркваше го. Собственото му желание бе на път да избухне, но той се овладя, стегна се, докосна дантелата, разпали огъня под тънката бариера, докато ръцете й го притиснаха силно.

Дъхът й се ускори, тя задиша по-дълбоко, клепките се спуснаха над вълшебните сини очи.

Беше негова, помисли си отново той. Изцяло негова.

Смъкна тънката бариера и я вдигна на ръце.

Тя бе разкъсана от светкавица, заблестяла в бурята, проникнала отвъд удоволствието, нов дълбок блясък, нова заслепяваща нужда. Задърпа колана му, нетърпелива да го поеме, да бъде обладана.

Той я повдигна отново, за да й помогне, след това хвана ръцете й в своите, за да ги успокои, докато тя смъкваше дънките му.

— Не бързай.

Тя дишаше накъсано, желанието й се беше превърнало в болка, и го погледна. Видя същата нужда, същата болка.

— Може би бързам повече от теб.

— Дай ми една минутка. — Задържа ръката й в своята, целуна я отново. — Обичам те.

— О, боже, Гриф!

— Трябва да го кажа, имам нужда да го чуеш, докато си гола на верандата. Обичам те. Не е нужно да прибързваме.

— Не мога да разбера онова, което чувствам, или онова, което става в мен, дори когато те няма. Толкова много е. — Тя притисна лице в рамото му. — Толкова много.

— Засега се получава. — Отпусна я отново назад, за да вдигне ръцете й и да ги целуне, преди да ги освободи. — Всичко се получава.

Той се намести и легна отново на одеялото, а тя се отпусна върху него. Плъзна пръсти в косата й, разроши я, порадва се на дивите къдрици и цвета.

Тя не притежаваше неговото търпение, но се опита да си наложи да изчака. Поведе го през целувката, остави ръцете му да галят и възбуждат, усети как сърцето му бие под устните й.

Когато между тях най-сетне не остана нищо, тя се надигна над него и го пое.

Усети се пълна, завладяна, съединена.

Притисна ръцете му към сърцето си, за да усети той ритъма, който тя определяше.

Постара се да бъде бавно и откри невероятно удоволствие. Вълните я плискаха, сякаш бе в морето, натрупваха пласт след пласт като облаци.

Въздухът бе гъст като мед, слънчевата светлина струеше и го заливаше като море, извисяваше го над облаците. Тя се бе устремила към задъхания връх. След това се остави да бъде пометена.

Чу птиците отново, тънките гласчета и подсвирквания в гората. След като сърцето й спря да блъска в ушите, тя чу дори тихия бриз, който се промъкваше през клоните като дъх.

Опозна чистата, неподправена радост да лежи отпусната на верандата, напълно задоволена, до мъжа, който също бе напълно задоволен.

— Какво ли би казал пощальонът, ако случайно мине?

Шелби намери сили, за да въздъхне.

— Писмо ли очакваш?

— Не се знае. Дори не съм мислил. Кой да мисли?

— Хубаво е да не мислиш. Почти всеки ден ми се налага да мисля. Не мисля, когато пея, не ми се налага да мисля, когато започнеш да ме целуваш. Нещо като песен е.

— Аз мислех.

— М-м-м.

— Мислех, че приличаш на планинска богиня.

Тя се засмя.

— Богиня ли? Продължавай.

— С тази буйна червена коса и бяла като луна кожа. Слаба и силна, с очи като сини сенки.

— Това вече е като песен. — Трогната и малко нервна, тя се обърна и се подпря на гърдите му. — Ти си поет, Грифин.

— Силите ми стигат дотук.

— Повече от достатъчно е. — Тя го погали с пръст по бузата. — Можеш да бъдеш бог с тези трапчинки. — След това премести пръст на другата буза. — С тази изсветляла на кичури коса и тези прекрасни, ама наистина прекрасни мускули.

— Значи сме подходящи един за друг.

Тя се разсмя и наведе глава към него.

— Колко е дълбок потокът, Гриф?

— Стига до средата на бедрата — твоите.

— Става. Да отидем да се поплискаме в него.

Той отвори едното си око, зелено като на котка.

— Искаш да се плискаш в потока ли?

— Да, с теб. Така ще ни се отвори апетит и ще пийнем по още една чаша лимонада, преди да приготвим вечерята.

Преди той да успее да измисли причина да откаже, тя стана и го дръпна за ръката.

— Все още сме голи — изтъкна той.

— Няма смисъл да си мокрим дрехите, нали? Пусни кучето навън — предложи тя и хукна.

Богиня, помисли си той. Дали пък не беше… елф. Но едва ли елфите имаха чак толкова дълги крака. Пусна кучето, докато Шелби тичаше през поляната, след това, замислен за нещо по-практично, влезе в къщата и взе две кърпи.

Не беше моралист и щеше да се обиди, ако го нарекат така. Само че му се струваше твърде странно да тича гол из двора.

Преди да стигне до дърветата, чу плисък, смях и веселия лай на кучето.

Около нея заблестяха дъги, капките вода улавяха светлината и блестяха в най-различни цветове. Кучето подскачаше, лаеше, плуваше в по-дълбоката вода, след това се изтръска в плиткото.

Гриф метна кърпите на един клон.

— Толкова приятно хладна е. Можеш да сложиш въдица тук и да уловиш нещо. Ако тръгнеш надолу по течението, където се разширява, може почти всяка вечер да си улавяш вечерята.

— Никога не съм ловил риба.

Тя се изправи, гола и очевидно объркана.

— Сериозно ли?

— Расъл съм в покрайнините, червенокоске, и се занимавах с градски забавления.

— Трябва да оправим тази работа при първа възможност. Ловенето на риба ти се отразява добре. Успокоява, а и ти си търпелив човек, така че ще ти хареса. Какви градски забавления?

— Аз ли? — Нагази във водата. Тя се оказа права, наистина беше хладна. — Главно спорт. Баскетбол през зимата, бейзбол през лятото. Никога не съм си падал по футбола. Бях доста дребен.

— Харесвам бейзбол. — Тя седна във водата и я остави да бълбука около нея. — Ако не беше така, татко досега да ме е сменил за друг модел. На коя позиция си играл?

— Питчър, покривах втора. Най-добре беше да съм втори, така ми се струва.

— Защо не си в отбора по софтбол на „Рейдърс“? Ридж има доста добър отбор.

— Може да се пробвам догодина. Тази година свободното ми време е резервирано за къщата. Не те ли притесняват камъните под дупето? Ами ако някоя риба доплува до… там, където аз бях допреди малко?

Тя се разсмя и се отпусна назад, а косата й се потопи във водата.

— Все още си гражданче. Знам няколко добри места за плуване. Трябва да ги пробваме някоя нощ.

— Може да направя изкуствено езеро. Мислех за плувен басейн, но той иска много поддръжка, а и тук няма да пасне. За разлика от изкуствено езерце.

— Можеш ли да го направиш?

— Може би. Ще помисля.

— Обичам да плувам. — Спокойна и дори малко сънена, тя размърда пръсти, за да разпени водата. — Започнах да уча Кали още преди да може да ходи. Към апартамента в Атланта имахме басейн, така че можеше да се плува през цялата година. Когато порасне малко, ще я заведа на рафтинг с някоя от групите на Клей. Безстрашна е и ще й хареса. Преди това обаче искам да мине още година.

Тя наклони глава.

— Ти опитвал ли си?

— Пенестата вода ли? Да. Супер адреналин. Ще отида отново, когато нашите дойдат на гости през август.

Пръстите й застинаха.

— На гости ли ще идват?

— На работна ваканция. В началото на август ще дойдат да поработят по къщата. Преди това искам да свърша някои неща. Искам да се запознаеш с тях.

Тези думи предизвикаха тръпка в стомаха й.

— Искам сами да се убедят, че не преувеличавам.

— Разказал ли си им за мен?

Той я изгледа.

— А ти как мислиш?

— Ами… — Тя седна. Нервите й се разиграха отново. — Хм. Семейството ми организира голямо парти в задния двор в началото на август. Ако времето съвпадне и мислиш, че на родителите ти ще им хареса, трябва да ги доведеш.

— Надявах се да го кажеш. Студено ли ти е?

— Не. — Дължеше се на нервите, помисли си тя и се огледа — неочаквано се почувства неудобно. — Настръхнах. Радвам се, че донесе кърпи. — Тя се изправи — водата се стече по кожата й, и протегна ръка за кърпа.

— Не помислих, че трябва да се изсушим.

Той вдигна брадичката й.

— Има ли проблем да се срещнеш с родителите ми?

— Не. Просто малко се притесних, но това е нормално, нали? Просто… — Тя сви рамене и потрепери. — Има нещо на гърба ми. А сега се поизплаших, не знам защо.

Тя се уви с кърпата и се почувства малко по-добре. Облегна се на него.

— Нервно ми, че ще се срещна с родителите ти, но се радвам. Хубаво е, че ще дойдат, за да ти помогнат с къщата и ще прекарат известно време с теб. Сигурно са добри хора, щом са създали човек като теб.

— Ще ти харесат.

— Сигурно. Хайде да влизаме. Не мога да се отърва от този сърбеж по гърба.

Той взе другата кърпа, после я стисна за ръката.

Бинокълът ги последва между дърветата и докато прекосяваха ливадата.