Нора Робъртс
Лъжецът (18)

18.

Шелби започна сутринта с песен в банята. Всяка стъпка й носеше радост и не я интересуваше дали някой ще я види и ще се досети за причината.

Помогна на Кали да се облече и й каза:

— Днес ще ходиш у бабчето.

— В къщата на бабчето ли?

— Да. Тя има почивен ден и специално попита дали ще останеш при нея. Ще бъде забавно, нали?

— Бабчето има сладки и Мечо.

Мечо беше едро рижаво куче, което се надбягваше с момиченцето по цял ден и спеше на слънцето, когато нямаше с кого да си играе.

— Знам. И дядо ще бъде там за малко. Баба ще те заведе, когато отива на работа. Аз трябва да се заема с едни документи. Когато дойда да те взема, ще съм свършила работа.

Кали изброяваше всичко, което ще занесе у бабчето, когато влязоха в кухнята.

Родителите на Шелби прекъснаха веднага разговора и бързият поглед, който си размениха, веднага я накара да застане нащрек.

— Какво има?

— Защо? — каза ведро Ейда Мей. — Кали Роуз, утрото е прекрасно. Реших да закусим навън, на верандата, като на пикник.

— Обичам пикници. Ще заведа Гриф на среща на пикник.

— Чух за тази работа. Това ще бъде като упражнение. Набрала съм прекрасни ягодки, а яйцата със сирене са почти готови. Да занесем всичко навън.

— И мама иска пикник.

— Тя ще дойде след малко.

Шелби остана на мястото си, докато Ейда Мей заведе Кали на верандата.

— Искам да ти кажа още отсега, че той е добре.

— Той… Гриф ли? За Грифин ли става въпрос? — Сърцето й подскочи и тя стисна ръката на баща си. Той щеше да запази спокойствие, независимо какво ставаше. Ако се беше случило нещо с Клей или Форест, мама щеше да е развалина. — Какво се е случило с Гриф?

— Малко е поочукан, но това е всичко. Нищо сериозно, Шелби — знаеш, че щях да ти кажа, ако имаше нещо. Някой е изблъскал джипа му от пътя и той се е забил в големия дъб на Блек Беър Роуд. Станало е снощи.

— Как така? Кой го е направил? Защо?

— Седни и си поеми дъх. — Клейтън се обърна, отвори хладилника и извади кока-кола. — Има натъртвания от предпазния колан и въздушната възглавница. Ударил си е силно главата. Снощи Ема Кейт го е завела в клиниката, прегледала го е, а и аз ще направя същото. След като Ема Кейт казва, че няма нужда от лекар и болница, значи е така.

— Добре, но искам да се уверя лично.

— Може — продължи той по познатия й спокоен начин, — след като си поемеш дъх.

— Сигурно се е случило, докато се е връщал оттук. Нямаше да е на пътя, ако не беше настоял да ме изпрати с колата си до нас и да се увери, че съм се прибрала. Искам да отида и да се уверя сама, ако наглеждате Кали.

— Не се притеснявай за Кали. Той не си е вкъщи. Спал е при Ема Кейт, защото тя не искала да го оставя сам.

— Добре. — Тя най-сетне успя да си поеме дъх. — Добре.

— Предполагам, че вече е тръгнал към полицията. Форест и Ноби — помниш ли втория си братовчед Ноби? — снощи са прибрали Арло Катъри.

— Арло? Той ли е изблъскал Гриф от пътя? — Тя притисна пръсти към очите си. — Сигурно е бил пиян и е шофирал като луд.

— Не знам. Хайде, върви. Най-добре да чуеш всичко, точно защото аз мога да ти кажа съвсем малко. Предай на Грифин, че го чакам за преглед в десет и не му разрешавам да шофира, нито да се докосва до електрически инструменти.

— Добре. Кали…

— Спокойно. Върви.

— Благодаря, татко.

Тя изтича навън и остави колата неотворена на плота. Клейтън веднага разбра, че малкото му момиченце е на път да се влюби. Взе с усмивка кутийката и я отвори за себе си. Беше по-разумно от чаша уиски в седем и трийсет сутринта.

 

 

Гриф влезе в управлението. Очите му бяха посинели и пареха. Отправи се към Форест.

— Искам да говоря с този негодник.

Форест престана да трака по клавиатурата и измъкна телефона, заклещен между рамото и ухото му.

— Ще ти звънна после — каза той и затвори. — Първо изпусни парата.

— Не ми е до това. Аз дори не познавам Арло Катъри, не съм разменил с него и дума през живота си. Искам да знам защо ме избута от пътя.

— Форест? — провикна се шерифът през отворената врата на кабинета си. — Защо не оставиш Гриф да поговори с него — каза той, докато Форест се колебаеше. — На негово място и аз щях да искам същото.

— Добре, благодаря. Ноби, би ли звъннал на човека от лабораторията, за да довършите разговора?

— Разбира се. Окото ти не изглежда чак толкова зле, Гриф. — Ноби, двайсет и четири годишен ветеринар, огледа загрижено Гриф. — Виждал съм и по-лошо. Сложи отгоре сурово червено месо, ще помогне.

— Дадено.

Гриф се обърна тъкмо когато Шелби влетя през вратата.

— О, Гриф!

— Шелби, мила, тъкмо му казвах, че не е толкова зле.

— Не е. — Гриф повтори думите на Ноби. — Добре съм. Не боли. — Пулсираше ужасно, но поне не болеше.

— Татко каза, че е бил Арло Катъри. Не знам защо този тип все още има шофьорска книжка, след като кара пиян още от времето, когато бяхме тийнейджъри.

— Не знаем дали е бил пиян, когато е изтласкал Гриф от пътя.

— Трябва да е бил пиян. Иначе защо ще направи подобно нещо?

Форест и шерифът се спогледаха и кимнаха.

— Да идем да го попитаме. Беше полупиян, когато двамата с Ноби го открихме, и се опита да каже, че през цялата нощ си е бил у дома. Снегоринът е все още на джипа му. На Арло му плащат да разрива някои от частните пътища извън града — обясни той на Гриф. — Не че има причина да го използва през май. По него има бяла боя. А на джипа на Гриф има жълта. Двамата с Ноби му съобщихме тези факти, а той заяви, че някой бил откраднал джипа със снегорина.

— Глупости.

— И още как. — Форест кимна към Гриф. — Нямаше особен смисъл да се разправяме с полупиян човек, който беше дръпнал и трева след текилата, така че просто го доведохме тук. Снощи го оставихме да се наспи, а тази сутрин ще го обвиним в опит за убийство.

— Господи! — Шелби затвори очи.

— Искаме да видим реакцията му. Опитът за убийство е сериозна работа — отбеляза Форест и пъхна пръсти в колана си. — Той сигурно ще каже, че го е блъснал и е избягал, че се е държал безотговорно, или нещо подобно.

— Може да измисли още нещо — каза Хардиган.

— Да, сигурно. Ще полежи няколко години, каквото и да дрънка. Просто го оставихме да помисли. Шерифът, ако съм го разбрал правилно, мисли, че той може да изпее всичко, ако се изправи и пред двамата.

— Правилно си разбрал.

— Добре. Да видим какво ще стане. Няма да споменавате адвокат. Тази мисъл още не минала през мъничкия му мозък.

Форест ги поведе през металната врата към три килии.

В средната беше Арло Катъри, изтегнал се на едно от леглата.

Тя го зърна в петък вечерта в „Бутлегър“ и усети тежестта на воднистите му очи. Сега не беше много по-различен от последния път, когато се бяха виждали — преди цяла вечност. Сламенорусата му коса бе късо подстригана, светлорусата брада — набола. Малките змийски очички не се бяха променили; на врата му имаше татуировка с изображение на бодлива тел.

Беше нисък и набит; кокалчетата на пръстите му бяха осеяни с белези от безброй битки, повечето от които бе започвал сам.

Форест подсвирна и тя трепна. Арло отвори очи.

— Събуди се, скъпи. Имаш компания.

Очите, толкова бледосини, че изглеждаха почти безцветни, се плъзнаха по Гриф, преминаха по нея и отново се отклониха.

— Не съм искал компания. Пусни ме веднага, Померой, или ще ти подпаля задника.

— Защо ми се струва, че твоят задник ще се подпали, Арло? Гриф иска да знае — и това е напълно разумна молба — защо си го изблъскал от пътя, за да се забие в стария дъб.

— Не бях аз. Вече ти казах.

— Пикап шевролет, който тежи половин тон, жълт снегорин отпред, лепенка на задната броня, отляво под капака. — Гриф не откъсваше очи от него и видя как челюстта му потрепна.

— Такива ги има много.

— Не и с тези подробности. Имаш си и смешна лепенка на бронята. Мишена с дупки, на която пише: „Ако четеш това, значи си на прицел“. — Форест поклати глава. — Това е предостатъчно, Арло. Да не забравяме полепналата боя. В момента Ноби разговаря с хората от съдебната лаборатория. Може да отнеме известно време, но ще свържат жълтата боя с твоя снегорин, а бялата — с джипа на Гриф.

— Тези работи с лабораторията са пълни глупости. Всичко това е голяма глупост.

— Съдебните заседатели разчитат на тях, особено когато става въпрос за опит за убийство.

— Никого не съм убил. — Арло се надигна. — Нали го виждам тук.

— Тъкмо затова се казва „опит“, Арло. Направил си неуспешен опит.

— Не съм се опитвал да убия никого.

— Хм. — Форест кимна замислено, после поклати глава. — Не. Не вярвам съдебните заседатели да повярват на подобно твърдение. Правим нещо, което се нарича възстановка на случая. Тя ще покаже, че ти нарочно, на няколко пъти, си блъснал джипа на Гриф. Необходими са известни умения, така че няма да ти мине номерът, че не си бил на себе си, защото си бил пиян. Няма да се спасиш така. Струва ми се, че потъваш за около двайсет години.

— Няма начин, мама ти стара.

— Има начин, мама ти стара — озъби се Гриф. — Форест, изтананикай си нещо и запуши уши, докато кажа на този гад, че ще се кълна в планина от Библии, пред Господ и страната, че го видях зад волана. Ще се закълна, че преброих дупките от куршуми на тъпата лепенка на бронята му и записах номера.

— Това е долна лъжа, мамицата ти. Бях покрил номерата със зебло.

— Ти си истински тъпак, Арло — измърмори Форест.

— А той е гнусен лъжец. — Вече напълно изтрезнял, Арло протегна пръст между решетките. — Мама му стара, тоя лъже.

— Ти се опита да ме убиеш — напомни му Гриф.

— Не съм се опитвал да убия никого. Дори не трябваше да си ти. Трябваше да е тя.

— Я повтори, малкият! — Гласът на Форест беше тих, като съскане на змия.

Гриф се хвърли напред и сграбчи през решетките ризата на Арло, за да блъсне главата му във вратата.

— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Форест, но не се опита да го спре, и Гриф повтори.

— Добре, стига толкова. — Форест стисна рамото на приятеля си. — Не искаме да се измъкне заради технически проблеми, нали?

— Защо? — Шелби не беше помръднала — нито при думите, нито когато видя злобния поглед, който Арло й отправи, докато ги изричаше, нито при неочакваната проява на насилие. — Защо искаш да ме нараниш? Не съм ти направила нищо лошо.

— Открай време мислиш, че си прекалено добра за мен, вириш нос и ми обръщаш гръб. Избяга с първия богаташ, когото върза, нали? Чух, че не се е получило както трябва.

— Значи си искал да ме нараниш, защото не исках да изляза с теб в гимназията? Та аз имам дете. Имам малко момиченце, и сега съм единственият й родител. Рискувал си да превърнеш детето ми в сираче, защото съм отказала да изляза с теб?

— Никой нямаше да остане сирак. Исках само да те стресна, това е. Щях да ти дам урок и да те уплаша. Освен това, идеята не беше моя.

— А на кого, Арло?

За пръв път в очите на Арло се появи хитър блясък. Той се обърна към Форест, след това към Шелби, после пак към Форест.

— Мога да кажа разни неща, но искам оная работа с имунитета. Не ща да лежа двайсет години за нещо, което не е било моя идея.

— Дай ми име и ще помисля. Но ако мълчиш, ще настоявам за двайсет и пет. Това е сестра ми, идиот такъв! Едно нещо трябва да знаеш, че тя е от семейството ми. Кажи ми кой те е накарал, или ще те натикам зад решетките и ще гниеш дълго там.

— Трябва ми гаранция, че…

— Няма нищо за теб.

— Ще получи повече от нищо — обади се Гриф. — Ще намеря начин да се добера до теб. Ще намеря начин. Когато това стане, ще ти се иска да си имал шанса да лежиш двайсет години.

— Не съм я докосвал, нали? Никога не съм я докосвал, мама му стара. Исках само да я уплаша. Тя ми даде хиляда долара. Каза, че ще има още толкова, след като те стресна и ти дам добър урок. Щях само да те избутам от пътя, но ти ме подмина в обратната посока. Докато обърна, ти се заби в старата къща на Трипълхорн.

— Следил си ме.

— Трябваше да чакам, за да ти дам урок, след като излезе. По-добре щеше да стане, когато мръкне. Той обаче караше след теб, и аз не можах да се добера. Не знам защо си изгубих времето и цяла нощ висях за нищо. Реших, че като изтласкам него от пътя, ти ще се уплашиш. Май северняците са достатъчно добри за теб. Падна му на този като зряла круша, а мен дори не ме поглеждаше. Видях го как те съблича.

— Гледал си! — Прекалено ядосана, за да се възмути, Шелби пристъпи напред. Вече знаеше кой му е платил.

— Мелъди Бънкър ли ти каза да ме шпионираш?

— Тя ми даде хиляда долара и каза, че ще има още хиляда. Не ми е казала как да го направя, просто да свърша работата. Госпожица Надувка ти е много бясна. Дойде в караваната ми в долината и ми даде парите в брой. Толкова е бясна, защото си я изхвърлила от салона.

— Надявам се да си ме огледал добре, Арло, защото само това ще отнесеш със себе си в окръг Бледскоу, в килията, в която ще те тикнат. А тогава помисли за следното. Никога не съм и помисляла, че не си за мен. Просто не те харесвах.

Тя се обърна и тръгна към изхода. Форест даде знак на Гриф да отиде с нея.

— Чакай малко, червенокоске.

— Не мога да се сдържа. Едва дишам. Кълна се, че ако не беше забил главата му в решетката, щях аз да свърша тази работа. Погнал е теб, защото не е успял да се добере до мен достатъчно бързо. Можеше да те убие!

— Но не успя.

— Ако не ме беше изпратил…

— Да, но те изпратих. — Той стисна раменете й. Не искаше да има въпроси и несигурност у нито един от двамата, нито пък да се връщат назад. — Той е арестуван, Шелби, ще си остане в килията.

— И всичко това, защото Мелъди е горделива и си заслужи онова, което й се случи. Тя много добре е знаела какво може да направи той. Дала му е пари и оправдание да го стори.

— Готов съм да се обзаложа, че до обяд и тя ще бъде в килията с него.

— Вероятността е доста голяма — обади се Форест, когато излезе при тях. — Чакай малко. Ноби, би ли останал за малко при онзи кретен Арло? Искам да го накарам да напише всичко.

— Дадено. Той призна ли?

— И още как. Шерифе, трябва да те уведомя, а след това ми трябва разрешително за обиск. Трябва да пипаме внимателно, когато става въпрос за Мелъди Бънкър. Ще я обвиним в съучастничество в убийство и заговор за нанасяне на телесна повреда.

— Мама му стара, Форест. — Хардиган въздъхна шумно и потри врата си. — Напълно сигурен ли си?

— Станало е точно както казва Арло.

— Той не лъжеше — вметна Гриф. — Не си измисли името й. Тя му е платила, а той едва ли е имал възможност да похарчи парите.

— Отиваме в караваната му — започна Форест, после се огледа. — Къде е Шелби?

— Тя… тя беше до мен. О, по дяволите. О, по дяволите, не!

— Мелъди. Сестра ми става много избухлива, когато натиснеш правилния бутон. Шерифе? — каза Форест, докато Гриф заключваше вратата.

— Да, вървете. Само това ни липсва днес. Сестра ти ще вземе да изхвърли внучката на Флорънс Пиедмонт през някой прозорец.

 

 

Тя нямаше намерение да изхвърли Мелъди през прозореца, защото не се беше сетила. Нямаше ясна представа какво смята да прави, но едно й беше ясно, че няма да остави нещата така.

Опита се да не й обръща внимание, но не се получи. Сарказмът не даде резултат, нито пък приказките.

Затова щеше да измисли нещо и да приключи с този въпрос веднъж завинаги.

Къщата на семейство Пиедмонт се издигаше на дълъг, полегат хълм с пищна зеленина и терасирани стени от бели тухли, сред буйни дървета и съвършено оформени храсти.

От това място се виждаше целият Ридж, хълмовете и гънките на долината. Тя стоеше елегантно, още от времето преди войната между щатите, опасана от веранди пред снежнобялата фасада. Градините бяха потънали в цветове.

Открай време се възхищаваше на къщата. Сега се изстреля към нея като стрела от лък.

Знаеше, че Мелъди живее в пристройката за карети, и тръгна натам. Ушите й бучаха от яд. Тя изскочи от вана, профуча покрай колата на Мелъди и тъкмо да тръгне към вратата, когато някой я повика.

— Я, че това е Шелби Ан Померой!

Позна дългогодишната икономка — сестра на Мейбълин — и се опита да потисне яростта си и да се усмихне.

— Много се радвам да ви видя, госпожице Пати. Как сте?

— Добре. — Жената — висока, слаба, с посребрена коса, скрита под боне с набор — се приближи към нея. Носеше кошница, пълна с ранни рози. — Тази година пролетта е изключително красива, дори е по-топло от обикновено. Радвам се, че се върна, за да й се порадваш. Моите съболезнования за съпруга ти.

— Благодаря. Госпожице Пати, трябва да говоря с Мелъди.

— Тя закусва на задната веранда с госпожа Пиедмонт и госпожица Джолийн. Сигурно е във връзка с неприятностите в салона на госпожица Вай. Чух какво е станало от Мейбълин и Лорилий.

— Да, нещо такова.

— Тогава върви. Дано успеете да уредите всичко.

— Тъкмо затова съм дошла, да уредя всичко. Благодаря.

Докато вървеше, позволи на яростта да се върне, да набъбне. Пресече кадифено зелената поляна, чу женски гласове и усети аромата на ранните рози.

Видя Мелъди, седнала на маса с бяла покривка, пред красиви съдове от порцелан и стъклени кани, в които блестеше сок.

— Няма да се извиня, бабо, така че няма смисъл да ме убеждаваш. Не съм казала нито една дума, която да не е вярна, и няма да се принизя дотам да лазя в краката на тези хора, за да може Джолийн да си върне скапаната фризьорка.

— Кристъл не е скапана, Мелъди, а ние не трябваше да…

— Престани, Джолийн, стига си се вайкала. Дойде ми до гуша от тази работа. Ако не друго, то малката кучка и наглата й баба трябва…

Забеляза Шелби и скочи, когато Шелби изхвърча по хълма като влак, набрал скорост. Ококори се, когато забеляза Форест и Гриф да тичат след нея.

— Вън! Тук не си добре дошла!

— Аз ще кажа кой е добре дошъл — излая Флорънс.

— Ако тя е добре дошла, тогава аз не съм.

Мелъди понечи да се обърне, но Шелби я стисна за ръката и я завъртя към себе си.

— Ти си му платила. Платила си на Арло Катъри, за да ме нарани.

— Пусни ме веднага. Нямам представа какви ги дрънкаш.

— Освен това си и лъжкиня.

Преди да обмисли намеренията си, Шелби сви юмрук и я удари.

Чу викове над шума в ушите си, видя през червена пелена как очите на Мелъди стават стъклени.

След това някой стисна ръцете й отзад и я вдигна. Тя започна да рита, защото не беше приключила. Едва започваше, но хватката на ръцете стана по-яка.

— Престани. Стига, червенокоске, успокой се. Фрасна я както трябва.

— Не е достатъчно. Не стига за онова, което е направила.

Мелъди седна на красивата веранда.

— Тя ме удари! Всички видяхте как ме удари. — Разхлипа се и притисна ръка към брадичката си. — Ще повдигна обвинение.

— Добре — съгласи се Форест. — Но ми се струва, че обвиненията срещу теб ще са много по-тежки.

— Не съм направила нищо. Не знам какви ги говореше тя. Бабо, боли ме.

— Джолийн, престани да размахваш ръце, все едно се каниш да полетиш, и донеси лед. — Флорънс се беше изправила, но сега седна тежко. — Искам обяснение. Защо това момиче дойде тук, какви са тези нелепи обвинения и защо удари внучката ми.

— Ще ви кажа — заговори Шелби, без да даде възможност на Форест да се обади. — Пусни ме, Грифин. Няма да направя нещо. Моля да ме извините, госпожо Пиедмонт. Не се извинявам на нея, а на вас. Това е вашият дом и не трябваше да идвам по този начин. Само че бях твърде вбесена, за да помисля трезво.

— Бабо, накарай я да се махне. Мястото й е в затвора.

— Млъкни, Мелъди. Ще те боли повече, ако говориш. Защо нахлу тук по този начин?

— Защото тя не само разправя ужасни неща, не просто реже гуми и измисля лъжи. Този път е платила на Арло Катъри хиляда долара и му е обещала още хиляда, за да ме стресне, да ми даде урок.

— Не съм правила нищо подобно. Няма да се унижавам да разговарям с Арло Катъри и такива като него. Той е лъжец, също и ти.

— Казах ти да мълчиш, Мелъди Луиза! Защо твърдиш, че Мелъди е направила това?

— Защото снощи Арло е изблъскал Грифин от пътя и е съсипал джипа му. Погледнете го, госпожо Пиедмонт. Ранен е, защото искаше да е сигурен, че ще се прибера у дома, и тъй като Арло не успял да се добере до мен, решил да погне него, за да оправдае парите, които е получил. Тя е отишла в долината, в караваната на Арло, и му е платила да го направи.

— Тя е луда! Лъжкиня!

— Господи! — Джолийн бе застанала пред френските врати, стиснала плик с лед в ръка. — О, боже, Мелъди, мислех, че не говориш сериозно. Не съм предполагала, че говориш сериозно.

— Млъквай, чу ли ме! Да не си посмяла да кажеш и дума повече, Джолийн, нито дума.

— Няма да мълча. Няма. Господи, Мелъди, това не е игра, не са клюки и забавления. Не мислех, че говори сериозно. Кълна се, не съм и помислила, че говори сериозно.

— Дръж си езика зад зъбите, Мелъди. За какво говориш, Джолийн? — попита Флорънс. — Престани да пелтечиш и кажи направо.

— След като госпожица Вай ни изгони от салона си, тя каза, че ще си върне на Шелби. Знаела как да й даде урок, който нямало да забрави, и че Арло сигурно щял да го направи и безплатно, но тя щяла да му подслади животеца.

— Лъжкиня! — Мелъди се надигна и се хвърли към Джолийн, протегнала пръсти, за да я издере.

Сигурно щеше да я обезобрази, ако Джолийн, шокирана, в опит да се защити, не беше я замерила с торбичката с лед.

Уцели и Мелъди отстъпи крачка назад, даде възможност на Форест да я дръпне настрани.

— Послушай баба си и си дръж езика зад зъбите. Джолийн, кажи всичко.

— Какво ви става? Какво ти става на теб, Мелъди? Просто не разбирам.

— Млъквай, Джолийн, иначе ще съжаляваш.

— Джолийн! — Гласът на Флорънс проряза плача на момичето. — Кажи на заместник-шериф Померой всичко, което знаеш. Веднага. Ако не млъкнеш, Мелъди, кълна се във всемогъщия господ, че ще ти ударя плесница.

— О, госпожице Флорънс. Казах каквото знам, и честна дума, кълна се, че е истина. Не вярвах, че ще направи подобно нещо. Бях разстроена, разплаках се и молех Мелъди да престане, тюхках се как ще си направя прическата за сватбата, защото Кристъл знае как се харесвам, а сватбата наближава, госпожице Флорънс. Бях толкова разстроена, а Мелъди не каза нищо повече. Но каза онова, което вече ви казах. Не съм и помисляла, че тя може…

— Мръсна предателка! Тя също участваше. — Мелъди протегна ръка. — И тя участваше в замисъла.

— Не съм. Може би няма да ми повярваш, Шелби, защото бях с нея. Но никога не съм наранявала никого. Омръзна ми вече. Всичко това ми омръзна.

Тя седна и се разхлипа.

— Моля да ме извините, госпожо Пиедмонт, но се налага да отведа тези дами в управлението и да стигна до дъното на нещата.

Флорънс кимна, гърбът й бе изпънат като остен.

— Да, разбирам. Джолийн, престани да плачеш и тръгвай със заместник Померой. Мелъди, върви със заместник-шерифа.

— Не искам. Това е просто измислица на някакъв нещастник, а Джолийн лъже. Тя лъже.

— Не лъжа!

Двете се разкрещяха една на друга.

Форест се намеси:

— Съветвам ви и двете да млъкнете. Мелъди, или ела доброволно, или ще те принудя.

— Махни си ръцете от мен веднага! — Заплахата я накара да се бори, за да се измъкне. — Не ходя никъде, където не искам.

Тогава баба й скочи на крака.

— Мелъди Луиза Бънкър, ако не тръгнеш със заместник Померой и не престанеш да се съпротивляваш, кълна се, че няма да направя абсолютно нищо, за да ти помогна. Ще се погрижа и майка ти да не си мръдне пръста.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, и още как. Върви с Форест, ти също, или ще си измия ръцете и това е.

— Ще отида, но да знаеш, че си точно толкова противна, колкото и другите.

— Аз ще се заема с Мелъди — обърна се Форест към Гриф. — Ти заведи Шелби и Джолийн. Все още си заместник.

— Мама му стара. Добре. Джолийн?

— Идвам. Няма да създавам проблеми. Шелби, много се извинявам за всичко това. Аз просто…

— Най-добре всички да помълчим, докато пътуваме — предложи Гриф и Форест му се усмихна доволно.

— Както вече ти казах, ако решиш да сменяш професията, знаеш какво съм казал. Мелъди, или влез сама в патрулката, или ще ти сложа белезници.

— Ще дойда. Само че ти ще останеш без работа още преди края на деня. Лично ще се погрижа.

Преди да отведе Мелъди, Форест погледна Флорънс.

— Извинявам се за всичко това, госпожо Пиедмонт. Извинете, че притеснихме вас и семейството ви.

— Няма нищо. — Тя погледна Гриф и в очите й заблестяха сълзи, но гърбът й си остана изпънат. — Аз се извинявам повече, отколкото мога да го изразя с думи.