Нора Робъртс
Лъжецът (24)

24.

Пищният рододендрон по бреговете на потоците се покри с цвят, блестеше и припламваше по склоновете. По-високо се виждаха жълтите като звезди цветове на билките, които надничаха от разперените папрати с натежали зелени листа.

Тя водеше Кали на преходи, показваше й интересни места. Понякога просто сядаха и слушаха песните на сините птици и овесарките. Веднъж, от безопасно разстояние, тя показа на момиченцето как една мечка лови риба в потока, а след това се заклатушка сред зеленината.

Кали отпразнува четвъртия си рожден ден в задния двор на къщата, където бе израснала майка й, с приятели на нейната възраст, роднини и хора, които я обичаха.

За Шелби това бе най-прекрасният подарък.

Имаше шоколадова торта във формата на замък с всички герои от „Шрек“, много игри, подаръци, балони и флагчета.

— Това е най-щастливият й рожден ден.

Вайола носеше правнука си на ръце и наблюдаваше как децата играят с един от подаръците на Кали. Водна пързалка.

— Вече е достатъчно голяма, за да разбере какво е рожден ден.

— Не е само затова, бабче.

Вайола кимна.

— Да. Тя пита ли за баща си?

— Не. Не е казала и дума за него, откакто се прибрахме у дома. Все едно го е забравила, и не мога да преценя дали това е правилно, или не.

— Тя е щастлива. Един ден ще има въпроси и ти ще трябва да им отговориш, но сега е щастлива. Със сигурност е влюбена в Гриф.

Шелби се усмихна и погледна мократа до кости Кали, притиснала се до крака на Гриф.

— Така е.

— А ти?

— Не мога да отрека, че става нещо, и поне засега съм щастлива. Не мисля препалено много по този въпрос, и докъде ще стигнем.

— Ти вече не изглеждаш тъжна и притеснена. Очите ти са същите като моите и в тях личи всичко, както е и при Ейда Мей, и при Кали — изтъкна Вайола. — Не си мисли, че не мога да разбера.

— Бих казала, че тъгата си е отишла, а и не се тревожа чак толкова. Няма ли най-сетне да дадеш възможност и на друг да подържи бебето?

Вайола целуна Бо по челцето и й го подаде.

— Заповядай. Спи като ангелче, шумът не му пречи. Изнеси го на слънце за няколко минути. Не стойте дълго, но малко витамин Д ще му дойде добре.

Беше чудесно да гушне отново бебе, да усети тежестта и топлината му, сладката му миризма. Погледна дъщеря си. Беше станала голямо момиче, растеше като цветенце. Копнежът я завладя отново, когато Бо размаха ръчичка насън.

Клей, мокър почти като децата, се приближи, но тя поклати глава.

— Не си въобразявай, че ще ти позволя да откраднеш бебето от мен. Прекалено си мокър. А моят ред дойде преди малко.

— Май днес няма да имам шанс да го гушкам.

— Той те предпочита, Клей.

— И мама казва така.

— Права е.

— Отивам за бира. Джили ще кара. Ти искаш ли?

— На лимонада съм, докато това приключи.

Той я прегърна през раменете и двамата тръгнаха към голямата вана, в която се изстудяваше бирата.

— Форест ми разказа какво става с теб.

— Не искам да се тревожиш и за това. Имаш си новородено бебе, да не говорим за Джили и Джаксън.

Той я задържа в прегръдките си, и тя се почувства закриляна и обичана, както преди.

— Имам предостатъчно време да помисля за сестра си. Не съм имал хора с описанието на Харлоу, не се е мяркал и в квартала. Знам, че от полицията продължават да го издирват, но на тях това им е работата. Той сигурно се е покрил. Въпреки това продължавам да се ослушвам.

Той си взе бира и я отвори.

— Да внимаваш, Шелби. Чувствам се по-добре, като знам, че Гриф се грижи за теб.

В мига, в който го каза, раменете й се напрегнаха.

— Аз се грижа достатъчно добре за себе си.

Клей отпи от бирата и я перна по носа с пръст — друг навик от едно време.

— Недей да вириш нос. Знам, че можеш да се грижиш за себе си. По-спокойно ми е, когато Гриф се грижи за теб, така че няма защо да се дразниш.

— Не се… — Бебето се размърда и наддаде жален вой.

Клей погледна часовника си.

— На секундата. Време за хранене.

— Ще го занеса на Джили.

Не се дразнеше, помисли си Шелби. Е, може би малко — но как иначе? Беше се забъркала в неприятности, по този въпрос спор нямаше, но бе посветила предостатъчно време, усилия и обмисляне, за да измъкне и себе си, и детето си от тази каша.

Не искаше никой да се грижи за нея. Това се доближаваше прекалено много до предишното й положение. Нали остави Ричард да „се грижи“ за нея? Той вземаше всички решения, той командваше, той я водеше където пожелае.

Нямаше да позволи това да се случи отново. Щеше да направи всичко по силите си, за да покаже на четиригодишната си дъщеря какво може да направи една жена, ако работи упорито и не се отказва.

Тя сама щеше да се погрижи за себе си.

 

 

По-късно почисти хаоса, останал след партито, събра остатъците от храна и изхвърли боклука. В кухнята майка й и баба й подреждаха.

— Ще направя огромно количество замразена маргарита — заяви Ейда Мей. — Двете с мама имаме нужда да си пийнем.

— И на мен ми се пийва ледена маргарита.

— Форест и баща ти сигурно ще останат на бира. — Докато работеше, Ейда Мей надникна през прозореца и кимна. — Трябва да приберат столовете и масичките за пикник. Не знам какво искат Мат и Гриф, но Ема Кейт сигурно ще се присъедини към нашето парти. Трябва да ги попиташ какво искат.

— Добре.

— Може четиримата да поизлезете за малко. Виж колко мило се държи Гриф с Кали. — Ейда Мей се усмихна широко, докато ги наблюдаваше през прозореца. — Завърза поредния балон на китката й.

— Мисли си, че ако й вържат достатъчно, ще полети.

— Виж. Той я вдигна и тя се прави, че лети. Този мъж е роден за татко. Някои са такива — заяви тя и извади блендера. — Вземи например брат си Клей. Много е добър с бебетата. Жалко, че не останаха още малко, но малкият Бо трябваше да се прибира, а Джаксън можеше да заспи прав. Кали обаче все още е пълна с енергия.

— Шоколадова торта и вълнение. Ще подскача, докато дойде време за сън.

— Много се е привързала към Гриф, а и той към нея. Можеш да разбереш какво представлява мъжът по начина, по който се отнася към децата и животните. Изтеглила си печеливша карта, Шелби. Този мъж ще се грижи добре за теб.

— Ейда Мей — прошепна Вайола и изви очи към тавана, а Шелби каза:

— Аз сама се грижа за себе си.

— Разбира се, миличка! Погледни само какво лъчезарно, сладко дете си отгледала, и то сама. Просто ще бъда по-спокойна, ако до теб има добър мъж, при това красив. Запознахме се с някои от роднините му, когато дойдоха на гости, за да му помогнат да постегне къщата на Трипълхорн. Чудесни хора, добри. Покани го на вечеря в неделя.

Шелби усети как сърцето й започна да блъска. Много добре знаеше какво означава, когато една южнячка заговори за роднини и за вечеря в неделя вечер.

— Мамо, срещам се с Гриф едва от два месеца.

— Когато си с него, лицето ти грейва. — Ейда Мей пусна щедро количество лед в блендера при текилата и останалите съставки на маргаритата. — Прави те щастлива, момичето ми. И те гледа, сякаш си шоколадово кремче. Държи се приятно и естествено с приятелите и семейството ти, освен това си има собствен бизнес. Нали не искаш да изпуснеш такъв мъж?

— Дай да ти помогна, Ейда Мей — каза Вайола и натисна копчето на блендера, за да заглуши думите й.

Шелби не го покани на вечеря в неделя, не предложи и да излязат с Мат и Ема Кейт. През следващите няколко дни си повтаряше, че не го избягва, а има предостатъчно грижи и работа. Просто искаше да докаже, че може да се справя и сама.

Занимаваше се сама с Кали и нейната нова приятелка, когато имаше свободен следобед.

Състави, без да бърза, следващия си плейлист — подготви следващата серия песни от петдесетте. С повишението, което получи миналата седмица и на двете си работи, възнамеряваше да увеличи плащането за една от кредитните карти.

Ако внимаваше и не си купуваше други нови рокли, независимо какво казва майка й, до рождения си ден през ноември щеше да изплати още една карта.

Това щеше да е най-добрият подарък.

Когато на вратата се почука, тя затвори лаптопа и слезе, за да отвори.

На верандата бе застанал усмихнатият Гриф.

— Здрасти.

— Здрасти. — Постара се да потисне напрежението в корема си и предпазливо отстъпи, за да го пусне — направи достатъчно голяма крачка, за да избегне целувката.

— Майка ти иска полици за пералното помещение.

— Тя има достатъчно полици там.

— Иска още.

— Типично за мама. Ще ти покажа къде е.

— Как е при теб?

— Добре. Заета съм, както вече ти казах. Работех по новия си плейлист и се оправях с плащанията. Така и не мога да се преборя с тях. Ето. Виждаш ли? Предостатъчно полици.

— Аха. — Той влезе в помещението до кухнята и се огледа. — Приличен размер. Няма много естествена светлина. Предостатъчно полици, но… Повече работа ще й свършат шкафове над пералнята и сушилнята. Наполовина килер, нали?

Заинтересована, почти готова да се включи в промяната на килера, тя се намръщи.

— Може и така да се каже. Двамата с татко държат тук галошите за градината, зимните ботуши, разни такива.

— Най-разумно е да махне полиците там и вместо тях да сложи пейка с отворени шкафчета за обувките и ботушите. Сядаш и си сваляш ботушите. Сядаш и се обуваш.

— Да, ще бъде удобно, а на нея идеята ще й допадне.

— Отгоре полици — достатъчно високи, за да не си удряш главата, когато се изправиш. Дълъг сгъваем плот под прозореца. Ако беше у нас, щях да направя по-голям прозорец, за да влиза повече светлина. Както и да е — един дълъг плот с мивка в далечния край, вместо в средата; шкаф с чекмеджета отдолу.

Той вдигна рамене.

— Може просто да сложи ъглови полици там и да приключи. Ще взема мерки.

— Добре. Ще те оставя да работиш на спокойствие.

— Има ли проблем между нас? — попита той, докато вадеше метъра и молив от колана с инструменти, а след това и тефтерче.

— Проблем ли? Не. Защо?

— Защото те виждам за пръв път след рождения ден на Кали, а оттогава все гледаш да си поне на една ръка разстояние от мен.

— Просто имах много работа… нали вече ти казах.

Той взе мерките и записа цифрите.

— Не ми говори глупости, Шелби. Обидно е.

— Не е вярно. Наистина имах много задачи. — Той обаче беше прав — тя го обиждаше. — Може би просто имам нужда да си поема малко дъх. Това е всичко.

— Добре. — Той записа още нещо, след това умните му зелени очи срещнаха нейните. — Направил ли съм нещо, заради което да мислиш, че те притискам?

— Не, не си… наистина не си. Просто имам нужда да… Ти грижиш ли се за мен, Грифин?

Той записа още цифри, надраска бърза скица, след това свали тефтерчето и я погледна отново.

— Разбира се.

— Мога и сама да се грижа за себе си. — Тъй като беше истина, не я интересуваше колко остро или отбранително говори. — Имам нужда сама да се грижа за себе си. Не мога — просто не мога — да позволя някой отново да поеме юздите.

Забеляза го в очите му — зърна проблясък на гняв, изненадваща искра на възмущение.

— Държа да ти кажа, че съм човек на точните неща. Скапеш ли нещата на едно място, ще ги скапеш и другаде. Ако искаш да се мериш по Ричард, по онова, което е било, това си е твоя работа, Шелби. Надявам се да се справиш. Но ако възнамеряваш да ме сравняваш с него, това ме докарва до лудост.

— Не е точно така. А с кого друг да сравнявам? Допреди шест месеца си мислех, че съм омъжена.

— Да, но не си била.

Заяви го с равен глас — тя така и не можа да си обясни защо думите му я накараха да трепне.

— Струва ми се, че се справи добре, докато срутваше стените и започваше да създаваш онова, което е добре за теб. Отношенията ни не се ли получават? Ще ми бъде трудно да го разбера, защото съм влюбен в теб. Но дори да съм влюбен, няма да ти позволя да ме сравняваш с онзи мръсник, който те е лъгал и е съсипал вярата и доверието ти, духа ти. Това няма да го търпя. И няма да позволя да ме отблъснеш, за да можеш да дишаш свободно и защото се грижа за теб, както никой досега.

Той пъхна метъра в един от джобовете на колана.

— Прецени и обмисли проблемите си. Ще се обадя на майка ти.

Той мина покрай нея и излезе, преди тя да успее да се опомни. Дори не бе повишил тон. Беше казал всичко толкова тихо, че тя усети студена тръпка и се почувства смазана.

Как можа да й каже тези неща, как можа да говори с нея по този начин, а след това просто да си тръгне? Той започна кавгата — точно така, той, а след това си замина, преди тя да успее да нанесе своя удар.

Нямаше да се примири с подобно нещо.

Изфуча от пералното помещение. И с майка си щеше да се разправя, защото тук намирисваше на намесата на Ейда Мей. Щеше да й даде да разбере — как си позволява да налага мъж на дъщеря си?

Щеше да й каже тя на нея.

За съжаление, се оказа прекалено бавна, или просто Гриф бе много бърз, защото чу ръмженето на джипа му, преди да стигне до входната врата.

Нищо, каза си тя и закрачи напред-назад, след това изтрополи нагоре по стълбите. Може би така е най-добре. Щеше да се успокои, преди да даде на всички да разберат. Каквото и да означаваше това.

Бузите й горяха, затова влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Все още бе разгорещена, но водата я поохлади.

Много го беше ядосала. Никога досега не го бе виждала толкова бесен.

Та нали се срещаха едва от два месеца, напомни си тя. Оказа се права, като позабави отношенията им, и беше права, че отстъпи.

След това притисна лице в кърпата.

Той й каза, че е влюбен в нея. Това я изпълни, а след това я остави празна отново. Прииска й се да се разтрепери, да се разридае. Прииска й се да се притисне до него, сякаш животът й зависи от това.

Сега обаче не можеше да мисли по този въпрос, просто не можеше. Беше прекалено напрегната, за да мисли по този въпрос. А пък той беше прекалено ядосан, за да мисли трезво.

Щеше да отиде на разходка — точно така. Разходката щеше да проясни мислите й. Освен това щеше да поговори с Ема Кейт. Спешно трябваше да поговори с нея.

Тръгна отново надолу, обзета от отчаяно желание да излезе от къщата. Когато видя, че входната врата се отваря, тя почти се затича.

— Сега ти слушай — започна тя, а после се закова на място, когато видя Форест и двама мъже с черни костюми зад него.

— Май някой те е подпалил — каза небрежно той. Тъй като бе видял Гриф да тръгва към града, веднага се досети кой е причината за яда й.

— Аз… тъкмо излизах да се поразходя.

— Разходката ще почака. Това са специални агенти Боксуд и Ландри. Трябва да поговорят с теб.

— Ами, добре…

— И с удоволствие биха пийнали нещо студено.

— Разбира се. Влизайте и сядайте. Идвам веднага.

Той я отпрати, за да се овладее, затова тя направи всичко по силите си, за да се стегне. Сигурно положението беше лошо, помисли си тя, докато наливаше в чашите леден чай и по навик сложи листенца от ментата на майка си. Положението бе наистина лошо, след като от ФБР бяха дошли чак тук. Сложи чашите на поднос, добави малки бледосини салфетки и извади чинийка за замразените сладки, които майка й пазеше за неочаквани гости.

Агентите от ФБР не бяха гости, помисли си тя и върна чинийката на мястото й.

Чу гласа на Форест, докато брат и обясняваше нещо за рафтинг и как брат му Клей щял да им организира незабравимо спускане, стига да намерят време.

Високият агент се изправи, когато тя влезе, и взе подноса от ръцете й.

— Благодаря — каза той и тя долови акцент от Джорджия.

Беше висок и слаб, почти кльощав, тъмнокож, с черни очи и тъмна коса, подстригана съвсем късо.

Той остави подноса на масата и й подаде ръка.

— Специален агент Мартин Ландри. Това е партньорът ми, специален агент Роланд Боксуд. Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряме.

— Става въпрос за Ричард. Сигурно е за Ричард. — Тя премести поглед от Ландри към другия агент.

Боксуд беше набит и мускулест. Изглеждаше много бял до Ландри със скандинавско русата си коса и леденосини очи:

— Седни, Шелби. — Форест стисна ръката й и я придърпа на дивана до себе си. — Федералните ни приятели са дошли днес от Атланта със самолет.

— Атланта — прошепна тя.

— Разрешиха ми да ти разкажа какво е положението. — Той я погали по коляното. — Изпратих онова, което ти си си спомнила, и нещата, които Гриф е напаснал. Подредих всичко и го изпратих до полицията в Маями, Атланта и Филаделфия — и така нататък. Изпратих наученото на много места, включително и на ФБР.

— Ти каза… каза, че ще го направиш.

— Точно така. Сега шефът им ги е изпратил, за да поговорят лично с теб.

Тя кимна, а Ландри се приведе напред.

— Госпожо Фоксуърт.

— Никога не съм била, просто си мислех… Казвам се Померой. Моля ви, наричайте ме така.

— Госпожо Померой, миналия февруари сте продали часовници. В „Истърфийлд“ на Либърти, във Филаделфия.

— Да. Ричард имаше няколко часовника, така че аз… — Тя затвори очи. — Крадени са били, нали? Трябваше да се сетя, трябваше. Човекът, който ми помогна в магазина — той няма откъде да е знаел. Той просто ми помагаше. Ще върна парите. Аз не… — Тя нямаше пари. Дори да изтегли всичките си спестявания — и онова, което бе отделила за къща — пак нямаше да й стигнат. — Ако ми дадете малко време, ще платя.

— Не се притеснявай за това, Шелби.

Тя поклати бързо глава към Форест.

— Той ги е откраднал, а пък аз ги продадох. Използвах парите. Не е редно.

— Има и други неща — заговори Боксуд. Имаше дрезгав глас, който й се стори страшен. — Копчета за ръкавели, обеци, старинна шнола за коса.

— Тя все още е у мен! Мислех, че няма стойност, затова дори не се опитах да я продам. Ще я донеса.

— Седни, Шелби. — Форест натисна коляното й с ръка. — Засега стой тук.

— Всички вещи, които сте продали в Пенсилвания — продължи Боксуд, — съвпадат с вещите, за които е съобщено, че са откраднати в района на Атланта от май 2011 до септември 2014 година.

— Повече от една — прошепна тя. — Кражбата не е само една.

— Съобщено е за най-различни предмети. Бихте ли погледнали снимките?

— Добре. Разбира се. Ние се преместихме в Атланта през есента на 2011-а. Не сме живели там през май, но… Той пътуваше. Аз не знаех…

— Живели сте там през април 2012 година.

— Да, там живеехме.

— Бихте ли ни казали къде бяхте на тринайсети април същата година?

— Ами… Не, извинявайте, но не знам. Било е преди повече от три години.

— Помисли — настоя внимателно Форест, а ръката му остана на коляното й. — Било е няколко дни преди Великден. Било е Разпети петък.

— А, да. Великден. Кали беше почти на годинка. Купих й костюмче, боне и така нататък. Същия петък я заведох да я снимат. Снимките са в албума й. Имаха и реквизит — малки пиленца и плюшени зайчета. Кошници и боядисани яйца. Изпратих снимки на мама и баба.

— Помня ги.

— Беше петък следобед. Не помня по кое време точно. Фотостудиото се казваше „Кимография“. Много хитро име. Помня го, защото заведох Кали отново да я снимат, а фотографката… казваше се Тейт… Тейт… господи… Тейт Мичъл. Сигурна съм, че това беше името. След първия път на Разпети петък, преоблякох Кали с дрешки за игра и я заведох на сладолед. Подкупих я със сладоледа; казах й, че ако е добро дете, ще я заведа на сладолед. Въпреки че беше малка, тя знаеше думата „сладолед“. Ходихме в „Морели“.

— Най-хубавият сладолед в Атланта — обади се Ландри.

— Ходили ли сте там? Кали обожаваше сладоледа им. Отидохме в „Морели“, а след това тя не пожела да вечеря. Помня много добре, защото предположих, че няма да иска да вечеря — беше късен следобед.

— А вечерта, нощта? — подкани я Боксуд.

— Трябва да помисля. — Тя притисна очите си с пръсти. — Ще се опитам да си спомня. Движението беше много натоварено и Кали заспа в колата. Аз се притесних малко, че няма да успея да се прибера преди Ричард. На него му беше много неприятно, когато не знаеше къде съм. Мислех да му изпратя есемес, но не го направих. Той не обичаше да му звъня и да му изпращам есемеси, докато работи.

Тя отпусна ръце и си пое дъх, за да се успокои.

— Прибрахме се, сигурно към шест часа. Шарлин — тя готвеше и понякога поддържаше къщата — я нямаше, защото беше помолила за почивен ден. Аз се зарадвах, че сме само ние в апартамента. Много харесвах Шарлин.

— Било е тихо — само вие и дъщеря ви.

Тя кимна.

— Точно така. Кали беше малко кисела след снимките и сладоледа, нали спа в колата, но аз й дадох Фифи — плюшеното й куче — и кубчета. Много ги харесваше, защото дрънкаха. Постарах се да приготвя вечерята бързо. Няма да си спомня какво съм готвила, но към седем, може би седем и половина, бях готова и много облекчена. Той обаче закъсня. Ричард закъсня. Сложих храната в печката, приготвих храната на Кали и я накарах да похапне малко, защото бе минало доста време след сладоледа. Изкъпах я, прочетох й приказка и я сложих да спи. Тогава изпратих есемес на Ричард, за да му кажа, че съм му оставила вечеря и ако съм си легнала, да си я вземе. Сигурно съм била ядосана, но бях и много уморена.

Тя потри слепоочието си в опит да си припомни още.

— Легнах си малко след като Кали заспа. Така и не съм чула кога се е прибрал. Видях го на сутринта. Надникнах и видях, че е спал в хола.

Стори й се толкова лично, докато разказваше къде е спал, че се изчерви.

— Понякога, когато закъсняваше, спеше в хола. Приготвих закуска на Кали и сложих яйца да се варят. По-късно щяхме да ги боядисаме за Великден. Той спа почти до обяд. Сега си спомням ясно, защото после беше в прекрасно настроение, шегуваше се, беше развълнуван. Изглежда забеляза, че съм малко сърдита, защото каза нещо — не помня точно какво, винаги имаше някакво оправдание. Среща до късно, не можел да се измъкне. Все имаше нещо, а след това…

Тя замълча и стисна здраво ръце.

— Господи, шнолата! Каза, че ми бил купил нещо за Великден, и ми даде шнолата. Каза да отида да си направя прическа и да облека Кали красиво. Щял да изведе дамите на обяд. Почти никога не се съгласяваше да води Кали; тя много се зарадва и аз се разбързах. Направих точно както искаше. Бях свикнала да изпълнявам всичко, което той искаше. Шнолата. — Тя стисна устни. — Откраднал я е, а след това ми я е подхвърлил като кокал на куче.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Може да проверите часа на снимките, но останалото не мога да го докажа. Сигурно някой ме е видял, докато съм влизала с Кали, но едва ли ме помнят след толкова много време. А и вкъщи нямаше никого. Ако мислите, че съм била с Ричард, ако мислите, че съм била част от дейността му, не мога да докажа нищо — но не съм имала нищо общо.

— Това са много подробности за толкова отдавнашен ден — изтъкна Боксуд.

— Беше първият Великден на Кали и първата й професионална фотосесия. Исках да направя снимки на цялото семейство, след като тя се роди, но Ричард все нямаше време. Така че тези снимки бяха специални. Тя — Тейт — направи снимка на двете ни и аз я изпратих на семейството си. Кали си свали бонето и косата й се разпиля, също като моята. Аз не бях изправила моята в салон, както обичаше Ричард. Това ми е любимата снимка.

Стана и взе снимката от полицата над камината.

— Това е снимката от петъка преди Великден.

— Определено прилича на майка си — отбеляза Ландри.

— Когато става въпрос за Кали — вметна Форест, — Шелби помни всичко.

— Сигурно. Винаги е така с първите деца.

Тя остави отново снимката и седна до Форест.

— О! — Сети се и почти скочи от дивана, но Форест я спря. — Записала съм го в бебешкия й дневник. Записала съм за снимките, дори съм сложила една там. Ще го донеса.

— Не е нужно, поне засега, госпожо Померой.

— Не е лесно да признаеш, че си бил глупав — каза предпазливо тя, — че са те измамили. Не знаех, че той е крадец, че мами хората. Живеех в луксозен апартамент, имах красиви дрехи, домашна помощница — и всичко това, защото той е крал и мамил. Не мога да се върна и да променя нищо. Да донеса ли шнолата? Знам къде е. Може да я върнете на собственика.

— Предполагаме, че е откраднал и шнолата, и един от часовниците, които сте продали, и други ценни вещи на стойност приблизително шейсет и пет хиляди долара от Аманда Лусърн Брайс от Бъкхед. Дъщеря й я е открила в събота следобед, на 14 април 2012 г.

— Как така я е открила?

— Паднала е — или е била блъсната — по стълбите в дома й. Счупила си е врата при падането.

Кръвта се оттече от лицето на Шелби, докато гледаше Боксуд.

— Мъртва ли е? Била е убита, така ли? Ричард… Той беше в толкова добро настроение. Разсмя Кали. Извинете ме, само за минутка. — Тя скочи, но краката й трепереха. — Извинете ме.

Втурна се към банята и се облегна на мивката. Стомахът й се бунтуваше, но тя не можа да повърне. Не искаше да повърне.

Щеше да се пребори с напъните. Трябваше единствено да диша дълбоко. Щеше да диша в продължение на няколко минути, а след това щеше да се справи с онова, което следваше.

— Шелби? — Форест почука на вратата.

— Само минутка.

— Влизам.

— Само една проклета минута — сопна му се тя, когато той отвори, а след това се хвърли в прегръдката му. — О, господи, о, господи, Форест! Той ни заведе на обяд. Оставил е онази жена умираща, обрал я е, после се е върнал и си е легнал. След това ни заведе на обяд. Поръча шампанско. Той празнуваше. Празнуваше, а е оставил жената мъртва и дъщеря й я е намерила мъртва.

— Знам, Шелби, знам. — Той я погали по косата, прегърна я и я залюля. — Можеше да се случи и с теб някой ден. Знам го със сигурност.

— Как е възможно да не съм разбрала какво представлява?

— Не си. И не си единствената. Никой не мисли, че си част от всичко това.

— Ти си ми брат — разбира се, че няма да го мислиш.

— Никой — повтори той и се отдръпна, за да я погледне в очите. — Те трябва да си свършат работата. Сега ще погледнеш снимките на бижутата, които е откраднал от хората. Кажи им всичко, което знаеш. Друго не можеш да направиш.

— Искам да помогна. Дрехите на гърба ми, Форест — дрехите, с които обличам детето си. Направо ми призлява, като си помисля откъде са дошли парите.

— Кажи ми къде е шнолата. Ще я донеса.

— В най-горното чекмедже на шкафа в банята ни с Кали. Там има кутия. Всичките ми шноли са там. Тя е седефена, с малко синьо и бели камъни. Мислех, че е фалшива, Форест. Дори не ми е минало през ума… та това е най-обикновена шнола, затова не се замислих.

— Не се притеснявай. Ако не искаш да говориш повече с тях, ще им кажа, че няма какво да добавиш.

— Не, ще им кажа всичко, което знам. Което не знам, не го знам. Отивам при тях.

— Когато усетиш, че не можеш повече, просто кажи.

— Искам да приключа.

Шелби се върна и Ландри веднага се изправи.

— Много се извинявам — започна тя.

— Не се извинявайте. Благодарим ви за съдействието, госпожо Померой.

Тя седна и си взе чашата. Ледът се беше разтопил, но чаят бе още хладен.

— Убил ли е и други хора? Знаете ли?

— Възможно е.

— Никога не е прибягвал до насилие към нас с Кали. Ако беше… тогава всичко щеше да е различно. Всъщност, той не й обръщаше почти никакво внимание, и все по-малко на мен. Понякога казваше жестоки неща, но никога не е прибягвал до насилие.

Тя остави внимателно чашата.

— Така и не разбрах какво представлява. Ако бях разбрала, никога нямаше да го допусна близо до детето си. Дано ми повярвате. Кали ще се върне след около час. Ако не сме приключили, нека да отидем другаде или да почакаме до утре. Не искам да чува всичко това. Тя е вече на четири.

— Няма проблем.

— Ако искате, определете друга дата. Ако си спомня нещо друго, за ваканция или среща при лекар, нещо, което ми е направило впечатление, може и да ви разкажа какво съм правила. Какво е правил той. Не знам какво друго да направя, за да ви помогна. Искам да помогна.

— Нека засега да говорим за Атланта и да продължим напред. — Ландри кимна на Боксуд.

— Осми август същата година — обади се Боксуд.

— Рожденият ден на баща ми е на девети август, а Форест е роден на пети. Винаги организирахме двойно парти в най-близката събота или неделя. Исках да се прибера. Не се бях прибирала от доста време и исках Кали да се види със семейството ми. Ричард отказа. Трябваше да ходим на благотворителен бал в събота и аз не можах да дойда да честитя на татко. Бях негова съпруга, трябваше да присъствам и да се държа подобаващо. Събитието се проведе в „Риц Карлтън“, в Бъкхед.

— Събота, осми август 2012 година. Бижута и редки марки за шестцифрена сума са откраднати от дома на Айра и Глория Хамбърг. Същата вечер са присъствали на благотворителното събитие.

— Точно както във Флорида — добави Шелби. — Бижута и марки. Това изглежда му е била… специалността.

— Може и така да се каже. — Ландри се облегна назад. — Разкажете ни за въпросната вечер.