Нора Робъртс
Лъжецът (2)

2.

След като обиколи шест банки, Шелби реши, че късметът я е изоставил. Освен това детенцето й трябваше да обядва и да поспи.

Щом нахрани Кали, тя я изми и я приспа — приспиването винаги отнемаше двойно повече време, отколкото се беше надявала. После събра смелост, за да прослуша телефонния секретар и гласовата поща на мобилния.

Беше съставила планове за плащания с компаниите на кредитните карти и знаеше, че те са проявили максимално разбиране. Направи същото и с данъчните. За ипотеката се беше съгласила на бърза продажба; едно от съобщенията беше от брокерката, която искаше да уреди първите огледи.

Имаше нужда да полегне за малко, но през следващия час я чакаше доста работа — стига, с божия помощ, Кали да поспи спокойно.

Тъй като бе най-удобно, реши да използва кабинета на Ричард. Беше затворила повечето стаи в голямата къща, беше спряла отоплението навсякъде, където бе възможно. Искаше й се да запали камината. Погледна устройството в черно и сребристо под мраморната полица. Единственото, което й харесваше в стряскащата къща, бе камината — топлината и уютът, който създаваше само с едно щракване на копче.

Само че това щракване струваше пари, а тя нямаше намерение да ги харчи само за да се порадва на газовите пламъци, след като един пуловер и дебели чорапи щяха да я стоплят. Извади списъка, който бе направила — със задачите — и позволи на брокерката да организира „отворени врати“ в събота и неделя.

Щеше да заведе Кали някъде, така че и двете да са навън, и да остави всичко на професионалистката. Междувременно откри името на фирмата, което адвокатите й бяха дали. Хората бяха готови да купят мебелите, за да не се налага да ги изземат.

Ако не успееше да продаде всичко, или поне по-голямата част, тогава щеше да ги предложи онлайн — ако някога отново има достъп до компютър.

Ако не получи достатъчно, щеше да се наложи да изтърпи унижението да бъдат иззети.

Едва ли съседите щяха да приемат благосклонно дворна разпродажба, а и времето беше прекалено студено.

След това се обади на майка си, на баба си и на снаха си и ги помоли да кажат на лелите и братовчедите, които бяха звънели, че е добре; Кали също. Просто се бе заела да въведе всичко в ред.

Не можеше да им каже истината — още не. Те знаеха някои неща, разбира се, но поне засега не можеше да им каже повече. Заговореше ли по този въпрос, се гневеше, разплакваше се, а я чакаше прекалено много работа.

За да си намери занимание, тя отиде в спалнята и прегледа бижутата. Извади годежния пръстен и диамантените обеци, които Ричард й подари за двайсет и първия й рожден ден. Погледна и смарагдовия медальон, който той й подари, когато Кали се роди. Имаше и други подаръци. Спря се и на часовниците му — общо шест — и армията му от копчета за ръкавели.

Направи подробен списък, както бе направила и с дрехите, които отнесе в магазина за втора употреба. Пъхна бижутата в плик заедно с оценките и застрахователната информация, а след това се обади по телефона, за да открие златарски магазин в околността, който не само продава, а и купува.

В кашоните, които взе, докато бяха навън, започна да прибира вещите, които си бяха нейни и държеше на тях. Снимки, подаръци от семейството. Брокерката я беше предупредила да „обезличи“ къщата, и Шелби възнамеряваше да направи точно това.

Когато Кали се събуди, Шелби я забавляваше, като й възлагаше дребни задачки. Докато събираше багажа, чистеше. Вече не можеше да разчита на персонал, който да лъска и чисти безкрайните плочки, дървените подове, повърхностите от хром и стъкло.

Приготви вечеря и хапна малко. Изкъпа дъщеря си. Дойде време за приказка, за лягане; след това събра още от вещите си и пренесе кашоните в гаража. Напълно изтощена, тя се отпусна в горещата вана и включи масажния панел, а след това се отпусна в леглото с бележника си, готова да запише и систематизира онова, което я чакаше на следващия ден.

Заспа неусетно, дори не загаси лампите.

 

 

На следващата сутрин излязоха отново с Кали и Фифи, „Шрек“ и коженото куфарче на Ричард, в което беше прибрала бижутата и необходимите документи, часовниците и копчетата му за ръкавели. Отби се в още три банки, разшири района на търсене, след това си напомни, че няма място за гордост, и паркира пред златарския магазин.

Наложи се да се справи с недоволството на тригодишната госпожица, че е прекъснала филма й за пореден път, и подкупи Кали, като й обеща ново дивиди.

Каза си, че всичко това е бизнес, просто долари и центове, и влезе с Кали в магазина.

Всичко вътре блестеше, беше тихо като в църква между службите. Прииска й се да се обърне и да излезе тичешком, да се махне, но си наложи да пристъпи напред към жената със строг черен костюм и елегантни златни обеци.

— Извинете, бих искала да говоря с някого за продажба на бижута.

— Можете да разговаряте с всеки тук. Занимаваме се с продажба на бижута.

— Не, госпожо, аз съм тази, която продава. Бих искала да продам някои от своите. Пишеше, че купувате бижута.

— Разбира се. — Погледът на жената беше строг, също като костюма, и тя прецени Шелби от главата до петите.

Може би не изглеждаше особено добре, помисли си младата жена. Може би не успя да прикрие издайническите тъмни кръгове под очите си, но баба й я беше научила на едно, и то бе, когато клиент влезе в магазина, да се отнасяш към него с уважение.

Шелби изправи гръб, макар да й се искаше да се свие, и не отклони поглед.

— Има ли тук човек, с когото да разговарям, или да не си губя времето и да се обърна към друг магазин?

— Имате ли оригиналните фактури на бижутата, които искате да продадете?

— Не, нямам ги, тъй като някои са подаръци. Затова пък нося оценката им и застрахователните документи. На крадец ли ви приличам? Да не би да си мислите, че влача със себе си и дъщеря си, за да пробутвам крадена стока в златарски магазини?

Усети, че всеки момент ще изгуби самообладание, и бе готова да избухне и да помете всеки и всичко, което се изпречи на пътя й. Изглежда, консултантката усети какво става и се отдръпна назад.

— Един момент, ако обичате.

— Мамо, искам да се прибираме.

— И аз, миличка. След малко си отиваме вкъщи.

— Заповядайте.

Мъжът, който излезе, приличаше на нечий достопочтен дядо — от онези в холивудските филми, които са били богати през целия си живот.

— Благодаря, господине. За магазина ви се твърди, че не само продавате, но и купувате бижута, затова съм донесла някои, които бих искала да продам.

— Разбира се. Заповядайте. Седнете, а аз ще ги погледна.

— Благодаря.

Постара се да пристъпва с изправен гръб, докато вървеше към богато украсеното бюро. Той я покани да седне, и заради този мил жест тя започна да заеква като глупачка.

— Нося някои бижута, които са ми подарък от… от съпруга ми. Нося оценката и застрахователните документи. — Тя отвори неумело куфарчето, извади торбичките и кутиите, както и кафявия плик, в който бяха оценките. — Аз… Той… Ние… — Тя замълча, затвори очи и си пое дълбоко дъх. — Много се извинявам, никога не съм правила подобно нещо.

— Всичко е наред, госпожо…

— Фоксуърт. Казвам се Шелби Фоксуърт.

— Уилсън Браун. — Той пое протегнатата й ръка и я стисна внимателно. — Покажете ми какво носите, госпожо Фоксуърт.

Тя реши да покаже най-скъпите бижута и отвори торбичката, в която бе прибран годежният й пръстен.

Той го постави върху кадифената торбичка, взе бижутерска лупа, а тя отвори плика.

— Пише, че е три карата и половина, правоъгълен, безцветен — би трябвало да е висококачествен, ако се съди по онова, което чета. Камък с шест стени в платинен обков. Нали така?

Той вдигна поглед от лупата.

— Госпожо Фоксуърт, за съжаление, това е синтетичен диамант.

— Моля?

— Този диамант е създаден в лаборатория, както и страничните камъни.

Тя пъхна ръце под масата, за да не види той, че треперят.

— Означава, че е фалшив ли?

— Означава, че е създаден в лаборатория. Прекрасен пример за диамант, направен от човек.

Кали започна да мрънка. Шелби я чу през пулсирането в главата си, автоматично бръкна в чантата и извади телефон играчка.

— Обади се на баба, миличка, кажи й какво правим. Значи — продължи тя, — това не е безцветен диамант, а пръстенът не притежава стойността, упомената в този документ. Не струва сто петдесет и пет хиляди долара, така ли?

— Не, мила, не. — Гласът му бе нежен като милувка, и това влоши нещата още повече. — Мога да ви дам имената на други специалисти, за да попитате и тях за мнение.

— Вие не ме лъжете. Знам, че не ме лъжете. — Ричард обаче я бе излъгал, и то неведнъж. Не можеше да си позволи да рухне, каза си тя. Не и тук, не и сега. — Бихте ли погледнали останалите, господин Браун? Кажете ми дали и те са фалшиви.

— Разбира се.

Диамантените обеци се оказаха истински, и това беше всичко. Тя ги харесваше, защото бяха красиви, семпли и дискретни; не я караха да се чувства неловко, когато си ги слагаше.

Ценеше смарагдовия медальон, защото й го беше подарил в деня, когато взеха Кали от болницата. Бе също толкова фалшив, колкото и той самият.

— Мога да ви дам пет хиляди за диамантените обеци, ако все още искате да ги продадете.

— Да, благодаря. Разбира се. Кажете ми, моля ви, къде да занеса останалите? В заложна къща ли да отида? Знаете ли някоя добра? Не искам да водя Кали на място, където… знаете какво имам предвид, нали? Ако нямате нищо против, бихте ли ми дали представа колко струват?

Той се отпусна назад и я погледна внимателно.

— Годежният пръстен е с добра изработка и както вече ви казах, е чудесен пример за лабораторен диамант. Мога да ви дам осемстотин за него.

Шелби погледна човека, когато извади халката.

— Колко ще ми дадете за комплекта?

Не се поколеба и излезе с петнайсет хиляди и шестстотин долара — копчетата за ръкавели на Ричард не бяха фалшиви, и благодарение на тях сумата набъбна. Петнайсет хиляди и шестстотин. Не бяха достатъчно, за да покрият дълговете, но бяха повече, отколкото тя имаше.

Той й даде името на друг магазин, където щяха да оценят часовниците на Ричард.

Тя знаеше, че е попрекалила с Кали, и въпреки това отиде в още две банки; след това реши да продължи друг ден.

Кали си избра „Малкото ми пони“ на дивиди, а Шелби си купи лаптоп и две флашки. Каза си, че това е инвестиция — нещо, което ще й трябва.

Бизнес, напомни си тя. Не биваше да приема тези няколко фалшиви бижута като предателство, а като нещо, което й даваше възможност да диша свободно.

Вместо да легне да поспи, тя направи таблица, в която записа бижутата и плащането. Отказа застрахователната полица — това също щеше да елиминира поредния разход.

Разходите по голямата къща, дори след като престана да използва някои от стаите, бяха съсипващи, но парите от бижутата щяха да й помогнат.

Спомни си избата с вина, с която Ричард се гордееше, взе лаптопа, слезе с него долу и започна да описва бутилките.

Все някой щеше да изяви желание да ги купи.

Какво пък толкова — щеше да вземе една бутилка за себе си, да изпие чаша вино за вечеря. Избра си пино гриджо; беше понаучила нещичко за вината през изминалите четири години и половина, и поне знаеше какво харесва. Каза си, че ще върви чудесно с пиле и пелмени — едно от любимите ястия на Кали.

Към края на деня почувства, че нещата са под контрол, особено след като откри пет хиляди долара, пъхнати в един от кашмирените чорапи на Ричард.

Сега вече разполагаше с двайсет хиляди, за да поразчисти кашата и да започне отново.

Докато лежеше в леглото, заразглежда ключа.

— От коя ключалка си и какво ще открия? Няма да се предам.

Дали да не наеме частен детектив? Той със сигурност щеше да глътне значителна част от парите й, но пък изглеждаше смислено решение.

Щеше да помисли още някой и друг ден, да опита в банките по-близо до града. Може би дори щеше да провери в града.

На следващия ден прибави трийсет и пет хиляди, след като продаде колекцията от часовници на Ричард, и още две хиляди и триста за стиковете за голф и тенис ракетата. Това оправи настроението й и тя заведе Кали на пица между ходенето в две банки.

Сега вече можеше да си позволи детектив — може би трябваше да направи точно това. Трябваше обаче да си купи миниван, а проучването й показа, че тази покупка ще отнеме значителна част от петдесет и осемте хиляди, с които разполагаше. Освен това бе редно да използва част от сумата, за да погаси някои от задълженията по кредитните карти.

Щеше да се заеме с продажбата на вината и от тези пари да плати на детектива. Засега обаче щеше да провери още една банка на път към дома.

Вместо да вади количката, тя взе Кали на ръце.

Кали я погледна инатливо и нацупено.

— Не искам, мамо.

— И аз не искам, но тази е последната. След това се прибираме и ще си направим официално чаено парти. Само двете с теб, миличко.

— Искам да съм принцеса.

— Както пожелаете, ваше величество.

Тя понесе развеселеното дете към банката.

Шелби вече бе наясно с процедурата, затова се нареди на най-късата опашка и зачака реда си.

Не можеше да носи Кали по този начин, не и всеки ден — да нарушава ежедневието й и да я сваля и качва в колата. Тя самата се бе заинатила и бе готова да се нацупи, а не беше на три години и половина.

Реши тази банка да е последната. След това щеше да започне да проучва детективските агенции.

Щеше да продаде мебелите, както и вината. Време бе за малко оптимизъм, вместо за непрекъснати терзания.

Намести Кали по-удобно и се доближи до касиерката, която я погледна над очилата с червени рамки.

— Заповядайте.

— Бих искала да говоря с управителя, госпожо. Аз съм госпожа Ричард Фоксуърт и имам пълномощно. Съпругът ми почина през декември.

— Моите съболезнования.

— Благодаря. Доколкото знам, той е имал сейф в тази банка. Разполагам с ключа, нося и пълномощното.

Вече знаеше, че така всичко става по-бързо, отколкото да обяснява на отегчените банкови служители, че има ключ, но няма представа за къде е.

— Госпожа Бабингтън е в кабинета си. Тя ще ви помогне. Продължете направо, след това наляво.

— Благодаря. — Тя откри кабинета и почука на отворената стъклена врата. — Моля да ме извините, госпожо. Казаха ми да говоря с вас за сейфа на съпруга ми.

Влезе направо — вече знаеше, че така е най-добре. Седна и сложи Кали в скута си.

— Имам пълномощно и ключ. Аз съм госпожа Ричард Фоксуърт.

— Нека да проверя. Имаш прекрасна червена коса — обърна се жената към Кали.

— На мама. — Кали се пресегна и стисна кичур от косата на Шелби.

— Да, същата е като на майка ти. Името ви не се споменава.

— Какво?

— За съжаление, нямаме образец от подписа ви.

— Той има ли сейф тук?

— Да. Въпреки че разполагате с пълномощно, най-добре господин Фоксуърт да дойде лично. Тъкмо ще ви добави.

— Няма как да стане. Той…

— Татко отиде на небето.

— О! — По лицето на госпожа Бабингтън се изписа съчувствие. — Моите съболезнования.

— Ангелите пеят на небето. Мамо, Фифи иска да се прибира.

— Скоро, миличко. Той… Ричард… Беше нещастен случай. Имало е буря, докато е бил на яхтата си. Случи се през декември. На двайсет и осми декември. Нося документите. Не издават смъртен акт, когато не могат да открият…

— Разбирам. Трябва да видя вашите документи, госпожо Фоксуърт. И документ със снимка.

— Нося и брачното свидетелство. Така ще имате всичко. Ето и доклада на полицията за случая. А тези писма са от адвокатите. — Шелби й подаде всичко и затаи дъх.

— Може да си извадите съдебна заповед за достъп.

— Това ли трябва да направя? Мога да помоля адвокатите на Ричард… сега вече са мои адвокати, да се заемат.

— Изчакайте за момент, ако обичате.

Госпожа Бабингтън се зачете в документите, докато Кали се наместваше нервно в скута на Шелби.

— Искам си чаеното парти, мамо. Нали така каза. Искам чаено парти.

— Ще го направим, веднага щом приключим тук. Ще си направим чаено парти за принцеси. Ти намисли кои кукли ще поканим.

Кали започна да ги изброява и Шелби усети, че от нерви й се допишка.

— Пълномощното е наред, както и останалите ви документи. Ще ви заведа до сейфа.

— Сега ли?

— Ако предпочитате да се върнете друг път…

— Не, не, много ви благодаря. — Беше останала без дъх и малко й се виеше свят. — Досега не съм правила подобно нещо. Не знам каква е процедурата.

— Аз ще ви обясня. Трябва ми подписът ви. Ще разпечатам това. Май ще имате доста гости на чаеното парти — обърна се тя към Кали, докато работеше. — Имам внучка на твоята възраст. Много обича чаени партита.

— И тя може да дойде.

— Сигурна съм, че ще й бъде много приятно, но живее в Ричмънд, Вирджиния, а това е доста далече. Подпишете, ако обичате, госпожо Фоксуърт.

Едва намери сили да го прочете, тъй като мислите й препускаха.

Бабингтън използва карта за достъп и парола, за да влезе в трезор, където стените бяха покрити с чекмеджета. Номер 512.

— Ще изляза, за да погледнете на спокойствие. Ако ви трябва помощ, ми кажете.

— Много ви благодаря. Имам ли право да взема онова, което е вътре?

— Имате пълномощно. Не бързайте — добави тя и дръпна завесата, за да осигури на клиентката повече усамотение.

— Направо… мамка му! — Тя остави голямата торба, в която носеше нещата на Кали, и куфарчето на Ричард на масата, след това гушна дъщеря си и пристъпи към сейфа.

— Стискаш ме, мамо!

— Извинявай, извинявай. Господи, колко съм нервна. Сигурно вътре е напъхал само документи, които не е искал да са в къщата. Едва ли има нещо ценно. Може дори да се окаже празен.

Тогава отваряй, за бога, нареди си тя.

С разтреперана ръка, тя пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Дори отскочи леко назад, когато чу щракването.

— Така. Дори да е празно, няма значение. Важното сега е, че го открих. При това съвсем сама. Трябва да те оставя за малко, миличка. Стой тук, не мърдай.

Тя остави Кали на пода, извади кутията и я постави на масата.

След това впи поглед в нея.

— О, боже. Мама му стара.

— Мама му стара, мамо!

— Не говори така. Не биваше да го казвам. — Подпря се с ръка на масата.

Сейфът не беше празен. Първото, на което попадна погледът й, бяха купчинки пари. Банкноти от по сто долара.

— На по десет хиляди са. О, боже, Кали, толкова са много.

Сега ръцете й не просто трепереха, а се тресяха, докато броеше купчинките.

— Двайсет и пет са. Тук има двеста и петдесет хиляди долара в брой.

Чувстваше се като крадец и погледна неспокойно завесата. После натъпка парите в куфарчето.

— Трябва да попитам адвокатите какво да правя.

За парите, помисли си тя. Ами останалото?

Ами трите шофьорски книжки със снимки на Ричард? До една бяха на чужди имена. Имаше и паспорти.

И полуавтоматичен пистолет, 32-ри калибър.

Посегна към пистолета, след това отдръпна ръка. Искаше да го остави — сама не можа да си обясни защо не искаше да го докосва. Накрая успя да го премести и да извади пълнителя.

Беше израсла в планините на Тенеси с братята си; единият беше ченге. Знаеше как да борави с пистолет. Само че нямаше никакво намерение да разнася зареден пистолет, докато е с Кали.

Пъхна и него, и двата резервни пълнителя в куфарчето. Извади паспортите и шофьорските книжки. Откри номера на социални осигуровки на същите три имена, кредитни карти „Американ Експрес“ и „Виза“. Всичките бяха на тези имена.

Поне едно от тях беше ли истинско?

Имаше ли изобщо нещо истинско в цялата тази работа?

— Мамо! Хайде да си ходим. Да си ходим — подръпна Кали панталоните й.

— След малко.

— Веднага! Мамо, веднага!

— След секунда. — Острият й глас сигурно щеше да накара Кали да се разплаче, но понякога на детето трябваше да му се напомня, че не командва положението.

А пък мама не биваше да забравя, че едно тригодишно дете има право да се отегчи, докато го разкарва напред-назад всеки ден.

Наведе се и целуна момиченцето по косата.

— Почти приключих, нека само да пъхна кутията на мястото й.

Кали беше истинска, помисли си Шелби. Това беше най-важното. Ами останалото? Щеше да измисли какво да прави, но можеше и да не успее. Кали беше истинска, а с над двеста хиляди долара щеше да си купи приличен миниван, да покрие част от дълговете, може би дори да отдели достатъчно за първа вноска за малка къщичка, след като започне работа.

Ричард може и да не бе имал такова намерение — тя нямаше представа какво означава всичко това, но той бе осигурил бъдещето на дъщеря си. Беше й дал някакво спокойствие, а за останалото щеше да мисли по-късно.

Взе Кали на ръце, метна чантата на рамо и гушна куфарчето, сякаш животът й зависеше от него.

— Добре, бебчо. Да вървим да си направим чаено парти.