Нора Робъртс
Лъжецът (4)

4.

Трябваше й почти цял ден, както и много изобретателни подкупи, за да не й се пречка Кали. Трябваше да закрие сметки, да прехвърли други, да смени адресната регистрация, на която да пристига пощата. Цената за пренасянето на мебелите на Кали я стресна. Реши да наеме камион.

Затова преглътна с усилие и се зае и с тази задача.

Имаше смисъл — поне така си каза, тъй като на следващия ден, срещу двайсет долара бакшиш, хамалите свалиха големия телевизор от стената в хола, опаковаха го и го натовариха във вана.

Дона, както бе обещала, сложи катинар.

Шелби събра останалите си вещи и сложи всичко, от което можеше да има нужда по пътя, в огромен сак.

Може би беше глупаво да заминава толкова късно в петък. По-разумно беше да тръгнат рано на следващата сутрин.

Тя обаче нямаше никакво намерение да прекара още една нощ в къща, която никога не е била нейна.

Обиколи я цялата и накрая застана в двуетажното фоайе.

Сега вече видя, след като студените произведения на изкуството ги нямаше, а мебелите бяха изнесени, каква е могла да бъде къщата. Топли цветове, по-меки тонове, може би масивни стари мебели, нещо със свой облик и характер, масичка в антрето с ваза за цветя, свещи.

Смес от старо и ново, помисли си тя, небрежна елегантност с елементи на непринуденост.

Антични огледала — да, можеше да групира стари огледала с различни форми на тази стена, различни книги, съчетани със семейни снимки, и красиви етажерки с дреболии. И…

Сега вече не беше нейна, напомни си тя. Тук вече нямаше работа, интериорът не беше неин проблем.

— Няма да кажа, че мразя тази къща. Не е честно към хората, които ще се настанят след мен. Все едно я проклинам. Затова просто ще кажа, че се грижих за нея, доколкото можах.

Остави ключовете в кухнята с благодарствено писмо за Дона и протегна ръка към Кали.

— Хайде, малката ми, заминаваме на екскурзия.

— Ще видим баба и дядо, и бабчето и деди.

— Да, и всички останали.

Тя тръгна към гаража. Кали теглеше малката чанта с Пепеляшка — преди любимата й принцеса, в момента изместена от Фиона — след себе си.

— Хайде да сложим коланите на двете ви с Фифи.

След като настани Кали на столчето й, момиченцето погали Шелби по бузата. Това бе нейният сигнал: погледни ме и ми обърни внимание.

— Какво има, сладурче?

— Бързо ли ще пристигнем?

Разкъсвана между смеха и възмущението, Шелби на свой ред погали Кали по бузата. Ако се започва със „Стигнахме ли вече?“, още преди да са излезли от гаража, ги очакваше безкрайно пътуване.

— Нали не си забравила, че ни чака път чак до Тенеси? Ще отнеме известно време, така че няма да е много скоро. Само че… — Тя се ококори, за да покаже колко е развълнувана. — Тази вечер ще отседнем в мотел. Ще си направим приключение.

— Пикучение?

— Точно така. Двете с теб, Кали Роуз. Пръсти на носовете — добави тя.

Кали се изкиска и сложи пръст върху нослето си, за да може Шелби да затвори вратата на вана.

Излезе от гаража на заден ход и изчака автоматичната врата да се затвори плътно.

— Това беше — подхвърли тя.

Потегли, без да се обръща назад.

 

 

Движението беше кошмарно, но тя реши да не му обръща внимание. Щеше да кара, колкото се налагаше.

За да запази „Шрек“ за времето, когато детето се отегчи, тя забавляваше Кали с песните, които дъщеря й знаеше, и с нови, които запя, за да не се побърка.

През повечето време се получаваше.

Когато пресякоха границата с Мериленд, тя имаше чувството, че е постигнала победа. Искаше й се да продължи, просто да кара, но вече бе зад волана от три часа, затова отби от магистралата. Кали грейна, като чу за детско меню, и похапна с удоволствие.

След два часа, помисли си Шелби, щеше да е преполовила пътя. Тогава щяха да спрат, за да пренощуват. Вече се беше спряла на мотел, а маршрутът бе на джипиеса.

Когато спря във Вирджиния, разбра, че е направила добър избор. На Кали й беше омръзнало и бе станала раздразнителна. Приключението да спрат в мотел я разведри.

Пижамата, Фифи и приказката за лека нощ сътвориха истинско чудо. Макар да бе сигурна, че и заря няма да събуди дъщеря й, Шелби отиде в банята, за да се обади у дома.

— Мамо. Спряхме за през нощта, както ти бях казала.

— Къде точно се намирате?

— В „Бест Уестърн“ близо до Уидвил, Вирджиния.

— Чисто ли е?

— Да, мамо. Проверих рейтинга онлайн, преди да спрем.

— Сложила ли си веригата? — попита Ейда Мей.

— Да, мамо.

— Сложи стол под бравата, за всеки случай.

— Добре.

— Как е малкото ангелче?

— Спи дълбоко. Беше много добричка по пътя.

— Нямам търпение да я гушна. И теб, миличката ми. Да ни беше казала, че тръгваш днес. Клей младши можеше да дойде да ви вземе.

Тя беше единственото момиче, напомни си Шелби, най-малката от три деца. Майка й винаги се тревожеше.

— Добре съм, мамо, наистина. А и вече минахме половината път. Клей си има работа и семейство.

— Ти си част от семейството му.

— Нямам търпение да го видя. Не само него, всички ви.

Лицата, гласовете, хълмовете, зеленината. Доплака й се, затова се постара да говори весело и ведро.

— Ще се постарая до осем да сме тръгнали, но може и да стане по-късно. Би трябвало да пристигнем до два. Ще ти звънна, щом разбера със сигурност, мамо. Много ти благодаря, че ще ни настаните у вас.

— Никакви приказки повече. Собственото ми дете и нейното детенце. Това е твоят дом. Ти се прибираш вкъщи, Шелби Ан.

— Утре ще си бъда вкъщи. Кажи на татко, че няма страшно.

— Дано нямате проблеми. И си почини. Гласът ти ми звучи уморено.

— Малко. Лека нощ, мамо.

Макар да бе едва осем, тя се отпусна в леглото и заспа за броени минути, също като дъщеря си.

 

 

Събуди се в мрака, разтреперана от кошмар. Помнеше единствено откъслечни образи. Буря в морето, вълните заливат лодката — поклащаща се бяла точица в бурната чернота. Тя беше на руля, бореше се с всички сили да се измъкне, докато талазите връхлитаха, проблясваха светкавици. Отнякъде чуваше гласа на разплаканата Кали, която я викаше.

А Ричард? Да, да, Ричард, облечен в един от елегантните си костюми, я теглеше от руля, защото не можела да управлява яхта. Тя не можеше да прави нищо.

След това започна да пропада, пропадаше дълбоко в морето.

Разтреперана от студ, разтърсена, тя седна в непознатата стая и се опита да успокои дишането си.

Ричард бе паднал във водата, не тя. Ричард се беше удавил.

Кали спеше, сладкото й малко дупенце беше вирнато във въздуха. Беше на топло, беше в безопасност.

Отпусна се отново, полежа, като галеше Кали, за да се успокои. Сънят обаче си беше отишъл, затова тя се предаде и тихо отиде в банята. Замисли се.

Дали да остави вратата отворена, ако Кали се събуди на непознато място, за да знае тя къде е майка й? Дали да не затвори заради светлината и шума от душа? Ами ако събудят детето?

Накрая остави вратата открехната.

Не бе и помисляла, че ще се почувства толкова добре от един душ в мотелска стая. Водата я стопли и прогони кошмара, отми умората.

Носеше си шампоан и душ гел. Беше свикнала с качествени продукти много преди Ричард да влезе в живота й, тъй като баба й държеше най-хубавия салон за красота в Рандеву Ридж.

Сега вече беше спа, помисли си Кали. Нищо не бе в състояние да спре устрема на бабчето.

Нямаше търпение да види и нея, и останалите. Просто искаше да се прибере у дома, да поеме планинския въздух, да види зеленината, синьото небе, да чуе гласовете, които не я караха да мисли, че нещо не е наред с нея.

Уви косата си в кърпа, макар да знаеше, че така ще остане мокра още дълго, и направи нещо, на което майка й я беше научила, когато бе малко по-голяма от Кали.

Намаза се цялата с лосион. Беше приятно, като втора кожа, макар докосването да бе от собствените й ръце. Много отдавна никой не я беше докосвал.

Облече се, надникна да види как е Кали и остави вратата по-широко отворена, докато се гримираше. Нямаше намерение да се върне у дома бледа, с натежали очи.

Наистина, прибираше се кльощава, но апетитът й щеше да се върне, след като се настани у дома и се успокои.

А тоалетът й беше хубав — черен клин и тревистозелена риза, която й напомняше за пролетта. Сложи си обеци и малко парфюм, защото според Ейда Мей Померой жената не е напълно облечена без тези неща.

Реши, че е положила достатъчно старание, върна се в стаята и прибра всичко, освен дрехите, с които щеше да пътува Кали. Красива синя рокличка на бели цветя и бял пуловер. След това светна една от нощните лампи и се сгуши до дъщеря си, за да я събуди.

— Кали Роуз. Къде е моята Кали Роуз? Все още ли е в царството на сънищата и язди розови понита?

— Тук съм, мамо! — Топла и мекичка като малко зайче, тя се обърна в прегръдката на Шелби. — Тръгнали сме на приключение.

— Точно така. — Тя я гушна за малко, защото тези моменти бяха безценни.

— Не съм си намокрила леглото.

— Знам. Ти си най-доброто дете. Върви сега да пишкаш и се облечи.

След като успя да вплете в косата на Кали синя панделка, която да отива на роклята, да я почисти, след като закусиха с гофрети, и да налее бензин, в седем и трийсет поеха.

Тръгнаха рано, помисли си Шелби. Реши, че това е добър знак за онова, което предстоеше.

В десет часа спря, за да пишкат отново, взе една кока-кола, наля на Кали и прати есемес на майка си.

Тръгнахме рано. Няма много движение. Би трябвало да пристигнем около дванайсет и половина. Обичам те!

 

 

Когато се качи отново на магистралата, сивата хонда беше три коли зад нея. Поддържаше дистанция.

Значи, младата вдовица се отправяше към дома с миниван втора употреба. Всяко нейно действие бе смислено, нормално, обикновено.

Тя обаче знаеше нещо, помисли си Привет. Смяташе да разбере какво е то.

 

 

Когато видя планините, зелените им силуети, сърцето на Шелби отскочи в гърлото и тя усети как очите й парят. Мислеше си, че знае колко иска да се прибере, каква нужда има от това, но в този момент желанието бе по-силно от всякога.

Сякаш отиваше на безопасно и истинско място.

— Погледни, Кали. Погледни направо. Там е домът ни. Това са Тексаските планини.

— Баба е в Тексаските панини.

— Пла-ни-ни — поправи я усмихнато Шелби и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Пла-ни-ни. Баба и бабчето, и дядо, и деди, и чичо Клей, и леля Джили, и чичо Форест.

Шелби остана изненадана, че е запомнила повечето имена, дори тези на кучетата и котките.

Може би, помисли си Шелби, тя не беше единствената, която имаше нужда от това завръщане.

Беше вече към обяд. Пътят се виеше през зеленината; тя бе оставила прозореца наполовина отворен, за да усеща аромата на планините. Борове, реки и поточета. Тук нямаше сняг. Навсякъде бяха поникнали диви цветя — малки звездички, цветни петна — а пред къщите и хижите, покрай които минаваха, бяха избуяли жълти нарциси като прясно избито масло. Тук прането плющеше на просторите и разнасяше аромата чак в спалните. Високо в небето кръжаха соколи.

— Гладна съм, мамо. Фифи е гладна. Пристигнахме ли? Пристигнахме ли вече, мамо?

— Почти, миличко.

— Може ли да пристигнем веднага?

— Почти. Двете с Фифи ще похапнете нещо у баба.

— Искаме сладки.

— Може би.

Пресече потока на Били, както го наричаха местните в памет на момчето, което се бе удавило още преди баща й да се роди, и мина по непавирания път, който се спускаше към долината, покрай няколко разнебитени къщи и бунгала, където ловджийски кучета спяха в колибките си, а пушките бяха заредени и готови.

Видя табелата на лагера „Маунтин Спринг“, където брат й Форест работи едно лято преди години. Там се беше къпал гол — и бе правил разни други неща — с Ема Кейт Адисън: нещо, което Шелби знаеше със сигурност, защото Ема Кейт беше най-добрата й приятелка от дете, та чак до гимназията.

Ето я и отбивката към хотела/курорт, който построиха, когато тя беше към десетгодишна. Брат й Клей работеше тук, водеше туристи на рафтинг. Беше се запознал със съпругата си тук — тя беше специалист по десертите и работеше в хотела. Сега Джили беше бременна с второто им дете.

Преди съпругите и децата, преди работата и кариерата, те бяха тичали на воля тук.

Навремето познаваше пътеките и потоците, местата, подходящи за плуване, убежищата на черните мечки. В горещи дни идваше в града с братята си и Ема Кейт, за да си купуват кока-кола от смесения магазин, или пък отскачаха до салона на баба й, за да изпросят малко пари за харчене.

Знаеше кои са подходящите места да поседне и да гледа в далечината. Познаваше гласа на козодоя на смрачаване, след като червеното слънце се скрие зад планините.

Щеше да опознае всичко това отново, помисли си тя. Щеше да си припомни всичко. Щеше да се порадва на невероятното усещане за мека трева под босите крака и плисъка на студения поток около глезените.

— Моля те, мамо, много те моля! Нека да стигнем веднага!

— Вече сме съвсем близо. Виждаш ли онази къща там? Познавах момичето, което живееше в нея. Казваше се Лорилий, а майка й, госпожица Мейбълин, работеше при бабчето. Все още работи там и май баба ти ми каза, че Лорилий също работи при нея. Виждаш ли „вилицата“ малко по-нагоре?

— С вилицата се яде.

— Точно така. — Нетърпелива почти колкото дъщеря си, Шелби се разсмя. — Освен това означава разклонение на пътя — там може да избереш една посока или друга. Ако тръгнем надясно — ръката, с която рисуваш… Ако тръгнем натам, ще пристигнем в Рандеву Ридж за нула време. Ако обаче тръгнем наляво…

Развълнуваната Шелби пое наляво — малко по-бързо, отколкото трябваше.

— И тръгваме към къщи.

— Къщата на бабчето.

— Точно така.

Няколко къщи — някои построени, след като бе заминала — бяха пръснати наоколо, а пътят продължаваше да се вие и изкачва.

Видя къщата на Ема Кейт. Пред нея бе паркиран огромен джип с надпис „Оправяме всичко“.

Ето го и него. Домът й.

Наоколо беше пълно с коли и джипове, забеляза тя. Някои бяха спрени на алеята, други — отстрани на пътя. В предния двор тичаха деца и кучета. Пролетните цветя, за които родителите й се грижеха като за малки деца, опасваха красивата двуетажна къща. Кедрите блестяха на слънцето; розовият дрян, над който майка й трепереше, бе цъфнал, прекрасен както на всеки Великден.

Над верандата бе закачен плакат:

ДОБРЕ ДОШЛИ У ДОМА, ШЕЛБИ И КАЛИ РОУЗ!

Бе готова да отпусне глава на волана и да се разплаче от благодарност, но Кали заподскача в столчето.

— Навън! Навън! Бързо, мамо.

Видя още един надпис, поставен върху магаре за рязане на дърва точно пред къщата.

ЗАПАЗЕНО ЗА ШЕЛБИ

Смееше се, когато две момчета забелязаха вана и изтичаха към нея с викове:

— Ние ще го преместим, Шелби!

Момчетата на чичо й Грейди бяха пораснали поне с по петнайсет сантиметра от Коледа насам.

— Някой е организирал парти — провикна се тя.

— За теб е. Здрасти, Кали! — По-големият — Мекън — почука на прозореца на Кали.

— Кой е това, мамо?

— Това е братовчед ти Мекън.

— Братовчед Мекън! — Кали размаха ръце. — Здравей, здравей!

Шелби отби от пътя и с огромно облекчение спря.

— Пристигнахме, Кали. Най-сетне пристигнахме.

— Вън, вън, вън.

— Ей сега.

Докато успее да слезе от вана, децата я заобиколиха, готови да отворят задната врата. Майка й дотича.

Ейда Мей беше почти метър и осемдесет и имаше дълги крака, с които взе разстоянието от къщата до вана за нула време. Жълтата й лятна рокля се развяваше, а червената й коса подскачаше.

Преди Шелби да успее да си поеме дъх, тя я притисна в мечешка прегръдка. Усети облак „Лер дьо Там“, любимия парфюм на майка й.

— Ето те и теб! Ето ги момичетата ми! Господи, Шелби Ан, изтъняла си като змия. Ще оправим тази работа. За бога, деца, направете малко място! — Тя обхвана лицето на Шелби с ръце и го вдигна към себе си. — Всичко ще бъде наред — каза тя, когато забеляза, че очите на Шелби се наляха със сълзи. — Да не си посмяла, че спиралата ти ще потече. Вече всичко е наред. Как се отваря тази врата?

Шелби изтегли дръжката и плъзна вратата встрани.

— Баба! Баба! — Кали протегна ръце. — Вън, вън!

— Ще те извадя веднага. Как, за бога, да я извадя от това чудо? Я да те погледна! — Ейда Мей обсипа лицето на Кали с целувки, докато Шелби я освобождаваше от предпазните колани. — Красива си като слънчев лъч през май. А каква прекрасна рокличка имаш! Ела и прегърни баба.

С жълтите си обувки без пети, Ейда Мей завъртя Кали в средата на пътя. По бузите й се стичаха сълзи. Момиченцето се притисна до нея.

— Не плачи, бабо.

— Това е от радост, а най-хубавото е, че съм с водоустойчива спирала. Събрали сме се и тук, и в къщата, и в задния двор, а скарата вече работи. Приготвили сме храна като за цяла армия; има и шампанско, за да отпразнуваме събитието.

Гушнала Кали, Ейда Мей привлече Шелби за прегръдка на три поколения.

— Добре дошла у дома, миличка.

— Благодаря, мамо. Не знам какво друго да кажа.

— Да влезем вътре, ще ти направя сладък чай. Камионът пристигна преди има-няма два часа.

— Толкова бързо ли?

— Качихме всичко в стаята на Кали. Сглобено е, много е красиво. Стаята ти е до стаята на мама — обясни тя, докато влизаха в къщата. — Настаних те в старата стая на Клей, Шелби, защото е по-голяма от твоята. Прясно боядисана е, има и нов матрак. Старият беше износен. Кали е в старата стая на Форест, така че ще имате обща баня. Сложила съм ти нови кърпи. Взех ги от спа центъра на баба ти, много са хубави.

Шелби искаше да й каже, че не е трябвало да си прави чак толкова труд, но за Ейда Мей суетенето беше като дишането.

— Джили е направила торта, много специална. Всеки момент ще роди, но пък прави торти като Бети Крокър.

Брат й Клей излезе. Висок като родителите си, той бе наследил тъмната коса и очи на баща си. Усмихна се широко, сграбчи Шелби, завъртя я и прошепна в ухото й:

— Крайно време беше да се появиш.

— Дойдох възможно най-бързо.

— Дай я тук — нареди той на майка си и прегърна Кали. — Здравей, слънчо. Помниш ли ме?

— Чичо Клей.

— Момичетата винаги помнят красавците. Хайде да си намерим някоя беля.

— Дай му само бели на него — измърмори Ейда Мей и прегърна Шелби през кръста. — Трябва ни студена напитка и стол.

— Имам чувството, че съм седяла дни наред, но една студена напитка ще ми дойде добре.

Хората от семейството се бяха пръснали из цялата къща, така че имаше още много прегръдки и целувки, още повече, когато влязоха в кухнята. До Джили, която, изглежда, всеки момент щеше да роди, бе застанало едно момченце, година по-малко от Кали.

— Дай го на мен. — Клей вдигна сина си от другата страна. — Сега вече са двама. — Той се измъкна през задната врата и наддаде индиански боен вик, а двете деца се разкискаха.

— Роден е за татко. Добре му се отразява — отбеляза Ейда Мей и погали нежно корема на Джили. — Иди да поседнеш.

— Добре съм. А сега — още повече. — Тя прегърна Шелби. — Много се радвам да те видя. Навън има кани с чай и колкото искаш бира. Има и четири бутилки шампанско — майка ти заяви, че е само за дамите, защото мъжете нямало да го оценят.

— Така си е. Ще започна обаче с чая. — Шелби все още не си беше поела дъх, но реши, че и това ще стане по-късно. — Джили, изглеждаш прекрасно.

Косата й бе като слънце — за разлика от тъмната коса на Клей, и бе прибрана в стегната опашка, така че лицето й, закръглено от бременността, бе открито. Ясните й сини очи блестяха.

— Наистина, прекрасно. Добре ли си?

— Супер. Остават още пет седмици и два дни.

Шелби излезе навън, на широката задна веранда, огледа двора със зеленчуковата градина, вече цялата в зелено, и децата, накачулили се на люлката. Скарата пушеше, масите за пикник бяха подредени като войници, а на столовете бяха вързани балони.

Баща й — генералът — бе застанал край скарата с една от смешните си престилки. На тази бе написано „Целуни булгура ми“.

След секунди се озова в прегръдките му. Не биваше да плаче, предупреди се тя. Щеше да развали всичко.

— Здравей, татко.

— Здравей, Шелби.

Той се наведе от метър и осемдесет, целуна я по косата и я притисна до себе си. Беше красив и стегнат, маратонец за удоволствие, провинциален лекар по професия.

— Прекалено много си отслабнала.

— Мама обеща да оправи тази работа.

— Значи ще го направи. — Той се отдръпна. — Лекарят казва — храна, напитки, много сън и глезене. Това ще ти струва двайсет долара.

— Запиши ми го на сметката.

— Всички разправят така. Върви да си вземеш нещо за пиене. Аз трябва да се справя с ребърцата.

Тъкмо отстъпи назад, и отново се озова в нечия мечешка прегръдка. Позна боцкането на бакенбардите, обърна се и го прегърна.

— Дядо!

— Тъкмо разправях на Вай онзи ден: „Вай, нещо ми липсва. Но не мога да разбера какво“. Сега вече ми е ясно. Била си ти.

Тя вдигна ръка, погали стоманеносивите бакенбарди, вгледа се във веселите сини очи.

— Радвам се, че ме откри. — Отпусна глава на широките му гърди. — Тук е истински карнавал. Толкова забавление и смях.

— Време е и ти да се включиш в карнавала. Ще поостанеш ли?

— Джак — измърмори Клейтън.

— Наредено ми е да не задавам въпроси. — Веселите очи можеха да се превърнат в раздразнителни за секунда. Така и стана. — Разбира се, че ще попитам внучката си дали има намерение да си остане у дома този път.

— Няма нищо, татко. Да, ще остана.

— Добре. Сега Вай ме гледа накриво, защото те задържам. На шест часа — посочи той и се обърна.

Ето я и нея — Вайола Макний Донахю, с яркосиня рокля, къдрави тицианови коси и огромни слънчеви очила като на филмова актриса, смъкнали се на носа; сините й очи гледаха настойчиво над тях.

Изобщо не прилича на баба, помисли си Шелби. Провикна се към нея, докато пресичаше ливадата:

— Бабо!

Вайола свали ръце от кръста си и я прегърна.

— Крайно време беше, но Вай си е запазила най-хубавото за накрая.

— Бабче, колко си красива!

— Имаш късмет, че приличаш на мен. Или поне, както изглеждах преди четирийсет години. Това е той, генът на Макний, и добрата поддръжка на кожата. Малкото ти ангелче си е същото.

Шелби се обърна и видя Кали с братовчедите си; търкаляха се по тревата като малки кученца.

— Тя е сърцето и душата ми.

— Знам.

— Трябваше да…

— Приказки от рода на „трябваше да…“ са чиста загуба на време. Да се поразходим — настоя тя, когато видя, че очите на Шелби се пълнят със сълзи. — Погледни зеленчуковата леха на баща си. Най-хубавите домати в Ридж. Забрави грижите. Просто ги забрави.

— Прекалено много са, бабче. Повече, отколкото мога да ти разкажа сега.

— Тревогите не вършат никаква работа, единствено докарват бръчки на жената. Забрави ги. Онова, което трябва да бъде свършено, ще се свърши. Сега вече не си сама, Шелби.

— Бях забравила… какво е да не съм сама, и ми се струва истински сън.

— Всичко тук е истинско, и винаги е било. Ела, миличка, да те гушна. — Привлече младата жена към себе си и разтри гърба й. — Сега вече си у дома.

Шелби погледна към планините, забулени в облаци — силни, величествени, истински.

Вече си беше у дома.