Нора Робъртс
Лъжецът (1)

1.

Беше се затворила в голямата къща — за Шелби щеше да си остане голямата къща — и седеше в огромното кожено кресло на съпруга си, пред огромното му представително бюро. Креслото имаше цвета на гъсто еспресо. Не беше кафяво. Ричард много държеше на подобни уточнения. Самото бюро — елегантно и лъскаво, беше от африканско зеброво дърво, изработено по поръчка в Италия.

Когато тя подхвърли — на шега — че нямала представа, че в Италия има зебри, той я погледна по онзи начин. Въпросният поглед й подсказваше, че въпреки голямата къща, елегантните дрехи и големия диамант на безименния пръст на лявата ръка тя щеше да си остане Шелби Ан Померой, стъпила с единия крак в просташко градче в Тенеси, където бе родена и израсла.

Навремето щеше да се разсмее, мислеше си тя, щеше да разбере, че тя се шегува, и да й се радва така, сякаш бе звездичката в живота му. Само че блясъкът й бе помръкнал, за съжаление твърде бързо.

Мъжът, с когото се запозна преди пет години под обсипаното със звезди небе, я бе омаял, беше я отвел далече от всичко познато, беше я въвел в свят, който тя дори не си бе представяла, че съществува.

Отнасяше се с нея като с принцеса, беше й показал места, за които бе чела единствено в книгите и бе гледала по филмите. Навремето я обичаше — нали? Не биваше да го забравя. Обичаше я, желаеше я, беше й дал всичко, което една жена може да поиска.

Беше я осигурил. Често използваше точно тази дума. Осигурил.

Може би се разстрои, когато тя забременя, може би се уплаши — само за минутка — разбра го от изражението му, когато му съобщи. Само че той се беше оженил за нея, нали? Заведе я в Лас Вегас, сякаш преживяваха най-невероятното приключение в живота.

Тогава бяха щастливи. Беше важно да си напомня и това. Да, не биваше да го забравя; бе важно да задържи спомените за онова прекрасно време.

Жена, останала вдовица на двайсет и четири, има нужда от спомени.

Жена, която е научила, че животът й е бил лъжа, че е не просто разорена, а потънала в ужасни дългове, има нужда от спомени за прекрасните мигове, които е изживяла.

Адвокати, счетоводители и данъчни й обясниха всичко, но все едно говореха на китайски, докато разправяха за финансиране със заеми, за хедж фондове и просрочени ипотеки. Голямата къща, която я плашеше още от мига, в който влезе, не беше нейна — или поне не толкова, че да има значение — а на ипотечната фирма. Колите — на лизинг, не купени, също бяха с неплатени вноски и не бяха нейни.

А мебелите? Купени на кредит, чиито вноски бяха просрочени.

Ами данъците? Дори не искаше да мисли за данъците. Потръпваше от ужас, когато си помислеше за тях.

През двата месеца и осем дни, изминали от смъртта на Ричард, тя непрекъснато мислеше по въпроси, за които той все й повтаряше да не се тревожи, защото не били нейна грижа. Когато ставаше дума за тези въпроси, той я поглеждаше по онзи начин, за да й подскаже, че не е нейна работа.

Сега обаче всичко беше нейна работа; трябваше да се заеме с всичко, защото дължеше на кредиторите, на ипотечната фирма и на американското правителство толкова много, че мисълта за сумата едва не я парализираше.

Не можеше да си позволи да се парализира. Имаше дете, дъщеря. Най-важна в момента беше Кали. Едва на три е, помисли си Шелби и й се прииска да отпусне глава на елегантното, лъскаво бюро и да се разплаче.

„Но не можеш да си го позволиш. Сега тя има само теб, така че ще направиш необходимото.“

Отвори една от кутиите с надпис „Лични документи“. Адвокатите и данъчните бяха отнесли каквото бяха преценили, бяха прегледали всичко и сигурно бяха направили копия на всичко.

Сега тя трябваше да прегледа документите и да провери какво може да се спаси. Заради Кали.

Трябваше да го открие. Все някъде трябваше да е останало нещо, за да осигури детето си, след като изплати дълговете. Щеше да си намери работа — как иначе, но тя нямаше да е достатъчна.

Парите не я интересуваха, помисли си тя, докато прехвърляше касовите бележки за костюми и обувки, от ресторанти и хотели. За частни самолети. Разбра, че не се интересува от парите, след първата шеметна година — след като се роди Кали.

След като се роди дъщеря й, единственото й желание бе да си има дом.

Спря и огледа кабинета на Ричард. Натрапчивите цветове на съвременното изкуство, което той предпочиташе; чисто белите стени, за които твърдеше, че подчертавали това изкуство; тъмното дърво и кожа.

Това не приличаше на дом, и наистина не беше. Никога нямаше да бъде, помисли си тя, дори да живееше тук осемдесет години, вместо нищо и никакви три месеца, откакто се преместиха.

Той бе купил имота, без да я пита; беше го обзавел, без да се интересува какво харесва тя. Трябвало да бъде изненада, бе заявил той, докато отваряше врата след врата в чудовищната къща във Виланова, тази ехтяща сграда, за която твърдеше, че била в най-хубавия квартал от покрайнините на Филаделфия.

Тя се бе престорила, че й харесва. Как иначе? Доволна, че най-сетне имат постоянен дом, макар цветовете да бяха прекалено натрапчиви, а високите тавани — неприятни. Кали трябваше да има дом, да ходи в хубави училища, да си играе в безопасен квартал.

Трябваше да се сприятели с други деца. Тя също трябваше да си намери приятелки — поне така се надяваше.

Само че така и не остана време.

Нямаше и застрахователна полица за десет милиона долара. Беше я излъгал и за това. Беше излъгал и за парите за колеж на Кали.

Защо?

Тя пропъди въпроса. Никога нямаше да научи отговора, така че нямаше смисъл да пита защо.

Можеше да отнесе костюмите, обувките и вратовръзките му, спортните принадлежности, стиковете за голф и ските в някой магазин и да ги остави на консигнация. Щеше да вземе колкото пари й дадат.

Щеше да продаде абсолютно всичко, което не беше вече отнесено. Ако се налага, щеше да продава в „Ибей“. Или пък в „Крейглист“. Или дори в заложна къща — не че имаше някакво значение.

В гардероба бе прибрала предостатъчно свои вещи, които можеше да продаде. Също и бижута.

Погледна диаманта — пръстена, който той й бе сложил, когато отидоха във Вегас. Щеше да запази халката, но диаманта щеше да продаде. Да, имаше предостатъчно неща, които да продаде.

Щеше да го направи заради Кали.

Прегледа папките една по една. Бяха взели всички компютри и все още не й ги бяха върнали. Затова пък можеше да прегледа написаното на хартия.

Отвори медицинския му картон.

Беше се грижил добре за себе си, помисли си тя — което й напомни да прекъсне членството в кънтри клуба и във фитнеса. Съвсем бе забравила. Той бе здрав човек, който поддържаше тялото си и никога не пропускаше преглед.

Трябваше да изхвърли всички витамини и хранителни добавки, които той пиеше всеки ден, реши тя, докато обръщаше друг лист.

Нямаше смисъл да ги пази — и тях, и документите. Здравият мъж се беше удавил в Атлантическия океан, на няколко километра от брега на Южна Каролина, на трийсет и три години.

Можеше просто да прекара всичко през шредера. Ричард унищожаваше документ след документ в машината; имаше си своя, в кабинета. Нямаше нужда кредиторите да четат резултатите от последните му кръвни тестове, нито да знаят, че преди две години си е направил противогрипна ваксина, нито да оглеждат документа от спешното отделение, когато си изкълчи пръста преди две години, докато играеше баскетбол.

За бога, това се бе случило преди три години! За човек, с чиито унищожени в шредера документи можеше да се вдигне планина, той бе твърде привързан към медицинските документи.

Тя въздъхна и забеляза нов лист, отпреди почти четири години. Понечи да го остави настрани, но спря и се намръщи. Името на лекаря й беше непознато. По онова време живееха в небостъргач в Хюстън, всяка година се местеха, понякога дори по-често, така че нямаше начин да запомни всички лекари. Само че този лекар беше в Ню Йорк.

— Не може да бъде — прошепна тя. — Защо му е на Ричард да ходи на лекар в Ню Йорк за…

Изтръпна. И умът й, и сърцето изтръпнаха, усети студена топка в стомаха си. Пръстите й затрепериха, когато вдигна листа, за да го погледне отблизо, сякаш написаното щеше да се промени.

Думите обаче си останаха същите.

Ричард Андрю Фоксуърт си бе направил операция по свое желание при доктор Дипок Харяна в медицински център „Маунт Синай“, на 12 юли 2011 г. Вазектомия.

Беше си направил вазектомия, без да й каже. Бе направил така, че да няма повече деца. Беше се преструвал, че иска още, когато тя заговори за второ дете. Съгласи се да отиде на преглед, както и тя, след като пробваха в продължение на цяла година и тя така и не забременя.

Чу гласа му.

За бога, Шелби, просто трябва да се отпуснеш. Ако се притесняваш и си напрегната, изобщо няма да се получи.

„Няма да се получи, защото ти си направил така, че да не се получи. Излъгал си ме, дори за това. Излъгал си ме, а сърцето ми щеше да се пръсне от болка.

Как си могъл? Как си могъл?“

Тя се отблъсна от бюрото и притисна пръсти към очите си. Юли — средата на юли, когато Кали беше на осем месеца. Беше й казал, че заминава в командировка; точно така, сега вече си спомни. Беше в Ню Йорк, поне за това не я беше излъгал.

Тя не искаше да води бебето в града. Той го знаеше много добре. Беше уредил всичко. Поредната изненада за нея. Изпрати ги двете в Тенеси с частен самолет.

Така тя можеше да прекара известно време със семейството си. Щеше да им покаже малката, да се остави майка й и баба й да ги поглезят двете с Кали поне за две седмици.

Колко бе щастлива и благодарна, помисли си тя сега. А той е искал да я разкара от пътя си, за да направи нужното никога вече да не стане баща на друго дете.

Пристъпи отново към стола и взе снимката, която бе сложила в рамка, специално за него. На нея бяха двете с Кали. Беше ги снимал брат й Клей по време на същото гостуване. Беше подарък за благодарност, който той изглежда ценеше, и затова го държеше на бюрото си — оттогава не беше местил снимката.

— Поредната лъжа. Просто поредната лъжа. Никога не си ни обичал. Нямаше да ни лъжеш чак толкова, ако ни обичаше.

Обзета от бяс при мисълта за това предателство, тя едва не разби рамката в бюрото. Спря я единствено личицето на бебето. Остави я отново — внимателно, сякаш бе изработена от безценен, крехък порцелан.

След това се отпусна на пода — вече не можеше да седне зад това бюро. Затова седна на пода с натрапчив цвят, с гръб към белите стени, и се разплака. Плачеше не само защото мъжът, когато обичаше, бе мъртъв, а защото никога не бе съществувал.

 

 

Нямаше време за сън. Въпреки че мразеше кафе, тя си направи огромна чаша на италианската машина на Ричард, след като я зареди с двойна доза еспресо.

Болеше я глава, тъй като плака дълго. После, напрегната от кофеина, разгледа всички документи в кутията и ги раздели на купчинки.

Докато разглеждаше по-внимателно фактурите от хотели и ресторанти, тя разбра, че той не просто е лъгал, а я е мамил непрекъснато.

Сметките за румсървис бяха прекалено високи за сам човек. Имаше и бележка за сребърно колие от „Тифани“ — не й беше подарявал такова — купено по време на същата командировка; още пет хиляди бяха похарчени в „Ла Перла“ — бельото, което предпочиташе тя да носи — по време на друга командировка, фактура от уикенд, прекаран в хотел във Върмонт, а уж по същото време трябваше да приключва сделка в Чикаго. Положението започваше да й се изяснява.

Защо бе запазил всичко това, доказателствата за лъжите и изневерите? Защото, осъзна тя, му бе имала доверие.

Дори не беше това, помисли си младата жена, когато прие истината. Беше подозирала, че той има връзка, а той бе наясно, че тя подозира. Беше запазил документите, защото я смяташе за твърде послушна и бе сигурен, че няма да пипне личните му документи.

И беше точно така.

Другите животи, които бе водил, бе държал под ключ. Тя нямаше представа къде да открие ключа, никога не би го попитала — и той знаеше, че е така.

Колко ли други жени бе имал, питаше се тя. Имаше ли значение? И една бе предостатъчна; сигурно бяха по-изтънчени, по-опитни, с много повече знания от момичето от малко планинско градче в Тенеси, което забременя от него на деветнайсет, омаяно и глупаво.

Защо се беше оженил за нея?

Може и да я беше обичал, поне малко. Желаеше я. Но това не бе достатъчно, за да поддържа щастието му, да го накара да остане до нея.

Имаше ли значение? Той беше мъртъв.

Да, помисли си тя. Да, имаше значение.

Той я беше направил на глупачка, беше я унижил. Беше я зарязал с финансов товар, който да я притиска години наред и да застраши бъдещето на дъщеря им.

Разбира се, че имаше значение, мамка му.

Прекара още един час, докато преравяше всяко листче в кабинета му. Сейфът бе вече изпразнен. Тя знаеше за съществуването му, въпреки че нямаше представа каква е комбинацията. Даде позволение на адвокатите да го отворят.

Те бяха иззели почти всички правни документи, но имаше пет хиляди в брой. Тя ги извади и ги задели. Свидетелството за раждане на Кали, паспортите им.

Отвори паспорта на Ричард и погледна снимката.

Какъв красавец! Изтънчен, изискан като филмова звезда, с гъста кестенява коса и светлокафяви очи. Как само й се искаше Кали да е наследила трапчинките му. Те я бяха очаровали.

Остави паспортите. Макар да бе малко вероятно да използва своя или на Кали, тя ги прибра. Щеше да унищожи паспорта на Ричард. Или… защо да не попита адвокатите какво да прави с него?

Не намери нищо скрито, но възнамеряваше да прегледа всичко отново, преди да пъхне листовете в шредера или да ги подреди в кашони.

Разтърсена от кофеина и мъката, тя обиколи къщата, мина през огромното двуетажно фоайе и се качи по витите стълби. Беше с дебели чорапи и стъпките й не се чуваха по дървения под.

Първо надникна при Кали. Влезе в красивата стая, наведе се и целуна дъщеря си по бузата, преди да завие малкото си момиченце, заспало в любимата си поза с вирнато дупе.

Остави вратата отворена и тръгна по коридора към голямата спалня.

Осъзна, че я ненавижда. Мразеше сивите стени, черната кожена табла на леглото, острите контури на черните мебели.

Сега я мразеше дори още повече, защото знаеше, че се е любила с него в това легло, след като е бил с други жени, в други легла.

Стомахът я присви и тя си помисли, че няма да е зле да отиде на лекар. Трябваше да се убеди, че не й е лепнал нещо. Не мисли сега, каза си тя. Просто утре си запиши час, и не мисли повече.

Отиде до гардероба му — голям почти колкото цялата й стая в Рандеву Ридж, у дома.

Някои от костюмите му бяха обличани не повече от веднъж, спомни си тя. „Армани“, „Версаче“, „Кучинели“. Ричард имаше слабост към костюми от италиански дизайнери. И обувки, помисли си тя, когато посегна към чифт черни мокасини от „Ферагамо“ и ги обърна, за да огледа подметките.

Дори не бяха изтъркани.

Пристъпи напред и отвори един шкаф, извади сакове за костюми.

Още утре сутринта щеше да отнесе колкото е възможно повече в магазина за дрехи втора употреба.

— Трябваше да съм свършила тази работа досега — измърмори тя.

Първо нахлуха шокът и мъката; след това пристигнаха адвокатите, счетоводителите, чиновниците.

Прегледа джобовете на сивия раиран костюм, за да се увери, че са празни, и го прибра в сака. Влизаха по пет в сак, пресметна тя. Четири сака за костюмите, след това още пет — може би дори шест — за якета и палта. Накрая идваше ред на ризите и спортните панталони.

Тази монотонна работа й възвърна спокойствието; постепенното разчистване придаде лекота на сърцето й, макар съвсем за кратко.

Поколеба се, когато стигна до тъмнобронзовото кожено яке. То му беше любимото; той изглеждаше страхотно в авиаторски стил и с този наситен цвят. Знаеше, че е един от малкото подаръци, които му е купувала и той наистина е харесал.

Погали ръкава — гладък, мек като масло, и едва не се остави на желанието да го отдели, да го запази, само за малко.

След това си припомни фактурата от лекаря и бръкна грубо в джобовете.

Празни, разбира се. Той много внимаваше да изпразва джобовете си всяка вечер, да вади всички монети, за да ги оставя в стъклената чинийка на тоалетката си. Слагаше телефона да се зарежда, ключовете пък отиваха в чинийката до входната врата, или ги закачаше в шкафа в кабинета си. Никога не оставяше нищо в джобовете, което да тежи и да разваля линията на дрехата; никога не забравяше.

Само че, когато стисна джобовете — навик, който бе придобила от майка си, когато переше — тя напипа нещо. Провери отново джобовете и се увери, че са празни. Пъхна пръсти вътре и извади джоба.

Забеляза малка дупчица в хастара. Да, това яке наистина му беше любимото.

Отнесе го в спалнята и извади ножичката за маникюр. Внимателно разшири дупката, като си каза, че по-късно ще я закърпи, преди да даде якето за продажба.

Пъхна пръсти в отвора и извади ключ.

Не беше ключ от врата, помисли си тя и го завъртя на светлината. Не беше и от автомобил. Беше ключ от банков сейф.

Въпросът бе коя е банката. И какво имаше в нея. Защо му е бил банков сейф, след като имаше сейф тук, в кабинета си?

Мина й през ума, че трябва да каже на адвокатите. Само че тя щеше да си мълчи. Откъде да знае, че там не е скрил тефтер с всички жени, с които е спал през последните пет години? Тя не можеше да се подложи на подобно унижение.

Щеше да намери банката, сейфа и да провери лично.

Можеха да вземат къщата, мебелите, автомобилите — акциите, облигациите, парите, които съвсем не бяха сумата, за която й бе казал Ричард. Можеха да вземат произведенията на изкуството, бижутата, палтото от чинчила, което той й подари за първата — и последна — Коледа в Пенсилвания.

Тя обаче щеше да опази онова, което бе останало от гордостта й.

 

 

Събуди се от кошмар, който я бе оставил разтреперана и стресната.

— Мамо, мамо, мамо. Събуди се!

— Какво? — Тя дори не отвори очи, протегна се, привлече малкото си момиченце към себе си в леглото и го гушна.

— Вече е утро — изчурулика Кали. — Фифи е гладна.

— М-м-м. — Фифи, любимото плюшено кученце на Кали, се будеше гладно всяка сутрин. — Добре. — Въпреки това реши да поспи още минутка.

Снощи се беше изтегнала за малко, както бе облечена, дръпна кашмирената кувертюра и заспа. Нямаше начин да убеди Кали — или Фифи — да се сгуши при нея още за един час, но можеше да отложи неизбежното поне с няколко минути.

— Косата ти мирише много хубаво — прошепна Шелби.

— Косата на Кали. Косата на мама.

Шелби се усмихна, когато усети подръпването.

— Същата е.

Наситеното златисточервено бе наследено по майчина линия. От страната на Макний, както и почти неуправляемите къдрици, които — тъй като Ричард ги предпочиташе гладки и лъскави — тя изправяше със сешоар всяка седмица.

— Очите на Кали. Очите на мама.

Кали отвори очите на Шелби с пръсти — същите наситеносини очи, които на определена светлина изглеждаха почти лилави.

— Същите са — започна Шелби и се намръщи, когато Кали бръкна в окото й.

— Червено.

— Сигурно. Какво иска Фифи за закуска? — Още пет минути, помисли си тя. Само още пет.

— Фифи иска… бонбони!

Задоволството в гласа на дъщеря й накара Шелби да отвори зачервените си очи.

— Наистина ли, Фифи? — Шелби обърна веселото плюшено лице на розовия пудел към себе си. — Няма начин.

Преобърна Кали, погъделичка я по ребрата и въпреки главоболието, се наслади на веселите й писъци.

— Хайде на закуска. — Грабна Кали в ръце. — След това трябва да отидем на сто места, моя малка кралице на феите, и да се срещнем с разни хора.

— Ами Марта? Марта ще дойде ли?

— Не, миличко. — Тя се замисли за бавачката, за която бе настоявал Ричард. — Помниш ли — казах ти, че Марта няма да идва повече?

— Също като татко — отвърна Кали, докато Шелби я носеше надолу.

— Не точно. Но аз ще направя и за двете страхотна закуска. Знаеш, че ще бъде вкусна почти колкото бонбони.

— Торта!

Шелби се разсмя.

— Топло. Палачинки. Палачинки кученца.

Кали се изкиска и отпусна глава на рамото на Шелби.

— Обичам мама.

— Обичам Кали — отвърна Шелби и си обеща, че ще направи каквото е необходимо, за да осигури на Кали хубав, сигурен живот.

 

 

След закуска помогна на дъщеря си да се облече с топли дрехи. Тя се радваше на снега по Коледа, но почти не го забеляза през януари, след нещастието с Ричард.

Сега вече бе март и й беше писнало от студ и сняг, а по нищо не личеше, че студеният въздух ще се затопли. Затова пък в гаража бе доста приятно, докато настаняваше Кали на седалката и пренасяше тежките сакове с дрехи в елегантния джип, който едва ли щеше да кара още дълго.

Трябваше да намери достатъчно пари, за да си купи кола на старо, подходяща за дете. Някой миниван, мислеше тя, докато излизаше на заден ход от гаража.

Караше внимателно. Пътищата бяха отъпкани, но зимата бе оставила безжалостния си отпечатък в квартала и навсякъде се бяха отворили дупки.

Не познаваше никого тук. Зимата бе толкова люта, толкова студена. Животът й изведнъж стана толкова тежък, че през повечето време си стоеше вкъщи и не излизаше. А и Кали прекара тежка настинка. Тъкмо тя ги задържа у дома, Шелби помнеше много добре, когато Ричард замина за Южна Каролина. Това пътуване трябваше да бъде за цялото семейство.

Щяха да бъдат с него на яхтата. Докато слушаше как дъщеря й бъбри с Фифи, тя потръпна при мисълта. Насочи отново вниманието си към трафика и започна да следи пътя, за да не пропусне магазина за дрехи втора употреба.

Прехвърли Кали в количката й, прокле ледения вятър и изтегли най-горните три сака от багажника. Докато се опитваше да отвори вратата на магазина, без да остави саковете да се търкулнат настрани, и същевременно да предпази Кали от поривите на вятъра, една жена отвори.

— Олеле! Дайте да ви помогна.

— Благодаря. Тежки са, затова…

— Вече ги поех. Мейси! Стока.

Друга жена — в напреднала бременност — излезе от задната стаичка.

— Добро утро. Здравей, красавице — обърна се тя към Кали.

— Ти си имаш бебе в корема.

— Точно така. — Мейси отпусна ръка на корема си и се усмихна на Шелби. — Добре дошли. Носите ли ни нещо?

— Да. — Шелби се огледа бързо и забеляза стойки с дрехи и аксесоари. Съвсем малко място бе отделено на мъжките дрехи.

Надеждите й рухнаха.

— Досега не съм влизала и не бях сигурна дали… Повечето от нещата, които нося, са мъжки костюми, ризи и якета.

— Не получаваме достатъчно мъжки дрехи. — Жената, която й отвори, посочи сака, който бе оставила на широкия плот, и попита: — Може ли да погледна?

— Да, разбира се.

— Не сте оттук — отбеляза Мейси.

— Не, не съм.

— На гости ли сте?

— Ние… в момента живеем във Виланова, от декември, но…

— Мили боже! Тези костюми са невероятни. В чудесно състояние са, Мейси.

— Кой размер, Шерил?

— Четирийсет и втори. Поне двайсет са.

— Двайсет и два — уточни Шелби и тайно кръстоса пръсти. — В колата има още.

— Още ли? — ахнаха едновременно двете жени.

— Обувки, четирийсет и пети номер. Има палта и якета и… Съпругът ми…

— Дрехите на тати! — обяви Кали, когато Шерил закачи един от костюмите на стойката. — Да не пипаш костюмите на тати с лепкави пръсти.

— Няма, миличка. Вижте… — започна Шелби, в опит да обясни.

Кали разреши проблема.

— Татко отиде на небето.

— Моите съболезнования. — Притиснала ръка към корема си, Мейси протегна другата и докосна ръката на Кали.

— На небето е красиво — уведоми ги детето. — Там живеят ангелите.

— Самата истина — потвърди Мейси, погледна Шерил и кимна. — Защо не отидете да донесете останалите — помоли тя Шелби. — Може да оставите… как се казваш, красавице?

— Кали Роуз Фоксуърт. А това е Фифи.

— Здравей, Фифи. Ние ще гледаме Кали и Фифи, докато внесете останалите.

— Добре, ако сте сигурни… — Тя се поколеба, след това се запита защо им е на двете жени — едната поне в седми месец — да офейкат с Кали, докато тя отиде до автомобила и се върне. — Само минутка, Кали, да слушаш. Мама отива да вземе нещо от колата.

Бяха много мили, помисли си Шелби по-късно, докато отиваше да провери местните банки. Хората обикновено се държат мило, стига да им дадеш възможност. В магазина взеха всичко и тя бе наясно, че приеха повече стока, отколкото им бе нужна, защото Кали успя да ги очарова.

— Ти си талисманчето ми, Кали Роуз.

Кали се усмихна широко над сламката, щръкнала от кутията със сок, но така и не откъсна очи от дивидито на задната седалка — гледаше „Шрек“ за десетмилионен път.