Нора Робъртс
Лъжецът (14)

14.

Шелби седеше в малкия офис и държеше в ръка колата, която Танзи бе пъхнала в ръцете й. Имаше чувството, че няма сили да преглътне.

О. К. Хардиган беше шериф, откакто се помнеше. Малко я плашеше, но тя си каза, че това е заради значката. Не че някога беше имала неприятности — нищо съществено. Беше посивял, откакто тя замина от Ридж; щръкналата му коса приличаше на ниско окосена ливада. Лицето му с квадратна челюст бе станало по-месесто, а шкембето по-голямо.

От него лъхаше на мента и тютюн.

Той се държеше внимателно с нея, и тя му беше благодарна.

Каза, че Форест му е разказал всичко за срещата й с жертвата — наричаше жената „жертва“ — но накара Шелби да му разкаже още веднъж.

— И никога не си я виждала, никога не си разговаряла с нея преди — само днес сутринта.

— Не.

— А твоят… Човекът, когато познаваше под името Ричард Фоксуърт — той никога ли не е споменавал Натали Синклер или Мадлин Проктър?

— Не, поне не помня да я е споменавал.

— А частният детектив, въпросният Тед Привет? Той не е ли споменавал името й пред теб?

— Не, шерифе, сигурна съм.

— А Мики О’Хара, за когото тя е споменала?

— Никога не съм чувала името му, преди тя да го спомене.

— Ясно. По кое време приблизително я видя тази вечер?

— Вероятно е било към десет и половина. Може би десет и двайсет и пет. Бях преполовила третото излизане на сцената, а започнах към десет. Тя беше седнала отзад, в дъното вдясно. — Вдигна ръка, за да посочи. — Преди това не я бях видяла, но светлината там беше доста приглушена. След като я видях, тя стана. Не бързаше. Все едно искаше да ми каже, че няма значение, вече е постигнала своето, видяла съм я и тя може да си върви. Държеше чаша с мартини, но не знам кой е обслужвал масата. Минаха поне петнайсет минути, преди да приключа и да кажа на Форест — най-много двайсет. Оставаха ми четири песни след тази, която пеех, когато я видях. А между песните не говоря много. Така че са минали петнайсет, не повече от седемнайсет минути.

— Забеляза ли някого да излиза след нея?

— Не съм, но аз се опитвах да открия Форест, след като тя стана и тръгна към вратата. Не гледах самата врата.

— Сигурно си видяла много познати лица сред публиката тази вечер.

— Да. Беше ми много приятно да ги видя. — Замисли се за Арло. — Поне повечето.

— Имаше и много непознати, нали?

— Танзи се беше постарала да привлече хора. Беше пуснала листовки навсякъде. Чух, че тази вечер са дошли хора от хотела, от хижата и откъде ли още не, дори от къмпинга. Все пак това беше нещо ново.

— Жалко, че не дойдох. Следващия път ще направим всичко възможно, за да дойдем и двамата с жената. Някой да ти е направил впечатление, Шелби? Питам за човек, който да се откроява от останалите.

— Не съм забелязала. Арло Катъри беше тук с двамата, с които винаги се мотае, но те излязоха в началото на второто ми излизане на сцената.

— Арло си обича „Шейди“, или някоя от крайпътните кръчми.

— Той просто си седеше, изпи няколко бири, след това излезе. Сещам се за него, защото винаги ми се е струвало, че не е на мястото си.

— Че то си е така.

— Май през повечето време спирах поглед на познатите лица и на двойките. Много от песните, които пях тази вечер, са романтични, затова обръщах внимание на двойките. Не е възможно да го е извършил човек от Ридж, шерифе. Никой тук не я познаваше.

Той я погали по ръката.

— Не се тревожи. Ще открием извършителя. Ако се сетиш за нещо друго, каквото и да е, ще ми кажеш. Или пък кажи на Форест, ако ти е по-лесно.

— Не знам какво да мисля. Не знам какво да мисля за онова, което се случва.

Гриф беше в ресторанта и помагаше с каквото може. Помогна да се организират хората, за да могат заместниците на шерифа да вземат показания, или просто да запишат имената. Помагаше на Дерик да сервира кафе, безалкохолни и вода, докато друг полицай разпитваше персонала в кухнята.

По едно време излезе да глътне малко въздух, видя полицейските светлини около беемвето и остана да гледа как прехвърлят тялото, сложено в чувал, във вана на съдебния лекар.

Каза си, че не би искал да преживее отново същото.

Тъкмо сервираше кафе за втори път, и Форест го дръпна настрани.

— Шелби ще излезе след малко. Трябва да остана тук. Поверявам ти сестра си, Гриф, защото съм сигурен в теб.

— Ще се погрижа за нея.

— Знам. Тя накара Ема Кейт да се прибере, и май така е най-добре. Ще си тръгне оттук по-бързо, ако няма друга жена, която да я дундурка и да я разпитва за подробности. Заведи я вкъщи.

— Разчитай на мен.

— Благодаря. Съдебният лекар ще знае повече в мига, в който извади куршума от нея, но като гледам, ми се струва 25-и калибър.

— Вече разбра ли коя е? Научи ли истинското й име?

Форест поклати разсеяно глава.

— Сега вече имаме отпечатъците й. Лично ще ги проверя малко по-късно. Ето я и Шелби. Дай ми секунда с нея, след това я изведи. Ако се опита да спори, направо я изнеси.

— Ако го направя, да не ме застреляш!

— Този път няма. — Форест отиде при Шелби, сложи ръце на раменете й, огледа лицето й, след това я прегърна и я притисна към себе си.

Каза й нещо, тя поклати глава, след това облегна глава на гърдите му. Олюля се и сви рамене. Когато Форест я пусна, тя тръгна към Гриф.

Той пристъпи към нея.

— Форест каза, че ще ме закараш у нас. Извинявай, че е толкова досаден.

— Каквото и да е казал Форест, ще те закарам. Мъжете не са досадни, това е женска дума. Ние постъпваме логично и се стараем да защитаваме.

— На мен ми звучи досадно, но все пак ти благодаря.

— Да вървим.

— Първо трябва да намеря Танзи, Дерик или…

— Заети са. — Не се наложи да я изнесе; той я стисна за ръката и я поведе към вратата и блесналите светлини. — Ще вземем твоя ван.

— Как ще се прибереш, ако…

— Не се тревожи. Ванът ще ти трябва. Аз ще карам. — Той протегна ръка за ключовете.

— Добре. Потресена съм и нямам сили да споря. Тук никой не я познаваше. Хората тук не се приближават до непозната просто така, за да я застрелят в главата, за бога!

— Което означава, че онзи, който го е извършил, не е оттук.

Тя го погледна с огромно облекчение.

— И аз така казах на шерифа.

— Тя сама доведе неприятностите, Шелби. Поне на мен така ми се струва.

— Трябва да е бил онзи О’Хара. — Човекът, напомни си Шелби, за когото я предупреди брюнетката. — Тя каза, че бил в затвора, но след като излъга за името си, кой знае за какво още е излъгала. Ако е бил той и тя е казала истината за Ричард, за милионите, не е безопасно да си близо до мен.

— Прекалено много „ако“ се събраха. — Той я стрелна с поглед и му стана мъчно, че искрите, които летяха от нея, докато пееше, бяха угаснали. — Ако въпросният О’Хара е някъде наоколо, и ако мисли, че ти знаеш нещо за милионите, би било проява на глупост да те нарани.

Той изчака тя да се качи във вана, след това се настани зад волана.

— Ако е чак толкова ужасен човек, тя защо просто не си е заминала? Защо не е извадила пистолета от чантата? Защо е седяла безучастно?

— Не знам. — Тя облегна глава назад. — Мислех си, че няма начин да стане по-откачено. След като Ричард загина и покривът се срути, си помислих, че по-зле не може да стане. Но след това стана по-зле. Тогава си помислих, че по-зле няма накъде, но ще успея да се измъкна. След това тя се появи и стана още по-зле. А сега и това.

— Просто късметът те е изоставил.

— Може и така да се каже.

— Късметът обаче се променя. Твоят вече се промени. — Пътуваха бавно по лъкатушещия път. — Ти успя да продадеш къщата и се опитваш да се отървеш от дълговете. Тази вечер напълни заведението и всички те гледаха и слушаха с обожание.

— Наистина ли?

— Нали бях там — отвърна той. — Освен това имаш среща с мен. А аз съм изгодна партия.

Тя не мислеше, че може да се усмихне, но той успя да я накара.

— Наистина ли?

— Разбира се. Питай мама. Всъщност, попитай своята майка.

— Не ти липсва самочувствие, а, Грифин?

— Знам кой съм — отвърна той и спря пред тях.

— Как, за бога, ще се прибереш? — Тя притисна пръсти към болезненото място между очите си. — Дори не се замислих. Вземи вана, а аз ще помоля татко да ме закара и да го вземе утре сутринта.

— Няма страшно.

Той слезе от автомобила и го заобиколи. Тя отвори вратата, а той стисна ръката й, когато слезе.

— Не е нужно да ме изпращаш до вратата.

— Това е едно от нещата, които ме правят чудесна партия.

Вратата се отвори, когато двамата минаваха по алеята.

— Мъничката ми!

— Добре съм, мамо.

— Разбира се, че си добре. Влизай, Грифин. — Ейда Мей прегърна Шелби. — Баба ти и дядо ти дойдоха и ни разказаха всичко. Форест още ли е там?

— Да.

— Добре. Не се тревожи за Кали. Преди пет минути ходих да я погледна, спи дълбоко. Да ти направя ли нещо за ядене?

— Не мога да ям, мамо.

— Чакай да си видя момиченцето. — Клейтън се приближи до Шелби. — Бледа си и си уморена.

— Май да.

— Ако не можеш да спиш, ще ти дам нещо. Но преди това опитай сама.

— Добре. Ще се качвам. Татко, Гриф остави джипа си пред бара, за да ме докара. Благодаря ти, Гриф. — Обърна се и докосна бузата му с устни.

— Аз ще те завия. — Ейда Мей я прегърна през кръста. — Благодаря ти, Гриф, че изпрати момиченцето ми. Ти си добро момче.

— А изгодна партия ли съм?

Шелби се разсмя, макар да беше уморена, а Ейда Мей се усмихна учудено.

— Най-добрата. Хайде, миличка.

Клейтън изчака двете да се качат.

— Имаш ли време за бира и да ми разкажеш подробности, Гриф?

— Ако ми предложиш кола или безалкохолна бира, имам време. И без това имах намерение да помоля да ме оставите да спя на дивана.

— Мога да те закарам до джипа ти.

— По-спокоен ще бъда, ако ме оставиш на дивана. Не че очаквам неприятности, но ще съм по-спокоен.

— Добре тогава. Да пийнем по една кола и да поговорим. След това ще ти донеса възглавница и одеяло.

Час по-късно Гриф се изтегна на дивана, който се оказа удобен. Беше спал и на по-неудобни места. Известно време остана загледан в тавана, мислеше за Шелби и си припомняше някои от песните й.

После се насочи към проблема и започна да премисля. Така разрешаваше повечето въпроси. Остави парчетата да се завъртят, напасна ги, а след това отново ги разглоби, докато най-сетне се оформи картина.

В момента единствената ясна картина беше Шелби.

Тя беше яко загазила, в това нямаше съмнение. Може би той просто не умееше да устои на дама, изпаднала в беда. Не че би го казал на глас. Освен това, ако някоя дама харесваше този израз, тя щеше да е от онези, които обичат да седят бездейни, докато той се занимава със спасителната операция, и щеше да го отегчи за нула време. Преди това обаче щеше да е го е раздразнила до полуда и той нямаше да иска да я вижда повече.

Тук не можеше да става и въпрос за „дама в беда“, каза си той. До него бе умна, силна жена, която имаше нужда от помощ. А как само изглеждаше! И как пееше! Тя беше невероятна.

Щеше да е пълен глупак, ако не протегне ръка да я вземе.

А той съвсем не беше глупак.

Затвори очи и си наложи да престане да мисли. Унесе се, но спеше леко, неспокойно. Тъкмо видя първите образи на съня, когато чу нещо и се събуди на мига.

Да не би старата къща да скърцаше, запита се той и се напрегна да чуе.

Не. Дюшемето скърцаше, чу и стъпки. Плъзна се от дивана и се отправи към звука. Беше готов за нападение. Светна лампата.

Шелби притисна ръка към устата си, за да заглуши вика.

— Извинявай! Господи, извинявай — възкликна Гриф.

Тя размаха ръка, тръсна глава и се облегна на стената. Бавно отпусна ръката си.

— Какво са още десет години? Ти защо си тук?

— Ще спя на дивана в хола.

— Аха. — Тя прокара пръсти през косата си по начин, който го накара да настръхне, и всички мускули в тялото му се напрегнаха. — Извинявай. Не можах да заспя, затова слязох, за да си направя чай или нещо такова.

— Добре.

— Ти искаш ли чай? — Тя се намръщи замислено и наклони глава. — Искаш ли бъркани яйца?

— О, да.

Последва я в кухнята. Тя беше с памучно долнище на пижама — яркосиньо на жълти цветя, и жълта тениска.

Беше готов да я оближе като сладолед.

Тя сложи чайника, извади тиган и каза:

— Не мога да спра да мисля. Но ако помоля татко за приспивателно, мама пак ще започне да се притеснява.

— Те много те обичат.

— Така е. Имам късмет. — Сложи масло в тигана и го остави да се стопи, докато разбие яйцата. — Днес сутринта, когато жената ми каза всички онези неща, си помислих, че клиентът на детектива вероятно е човекът, от когото са крали.

— Има логика.

— Сега обаче се питам, дали тази жена не е била клиентът? Дали той не ме е намерил и проследил, а след това й е казал. Тя отрече, когато я попитах, но тя е — беше — лъжкиня. Може да го е накарала да ме проследи, за да дойде и да измъкне от мен каквото знам.

— И в това има логика, но ако се питаш той ли я е убил, това вече няма смисъл.

— Не намирам обяснение, освен че тя го е измамила по някакъв начин. Той е споменал пред Форест, че има награда за онзи, който открие откраднатото. Аз обаче не повярвах, че Ричард е извършил кражбата.

— Разбирам те.

— Сега вече вярвам и мисля, че двамата с Ричард ги е бивало в тези неща. Да лъжат и мамят. Може да са били любовници — жената и детективът — и тя да го е предала.

— Малко вероятно.

Тя се намръщи отново и сложи хляб в тостера.

— Защо не?

— Ако добавиш любов, секс или и двете, тогава убийството става много по-лично. Първо трябва да се бориш.

Тя се замисли.

— Да, сигурно.

— Повечето хора биха се борили — каза Гриф. — Трябва да кажеш на другия човек какво ти е причинил. Ще искаш физически контакт, поне според мен. А това бе хладнокръвно извършено.

— Наистина ли ти я откри?

— Форест гледаше наляво, а аз надясно. Това е.

— Запазил си забележително спокойствие. Поне така ми се струва. Изглеждаше напълно спокоен, когато се върна. Повечето хора биха се паникьосали.

— Старая се да избягвам паниката, защото води до хаос, който пък води до инциденти. Така само можеш да пострадаш. Нещо подобно ми се случи, когато бях на седемнайсет и се опитвах да се измъкна през прозореца на Ани Робък.

— Да се измъкнеш ли?

Той се усмихна широко.

— Влизането не беше никакъв проблем.

— Тя очакваше ли те?

— Разбира се. Тя беше обектът на хормоналната ми мания в продължение на цели шест месеца и половина, както и аз нейният — пълна лудост. Бяхме като диви зайци, а фактът, че родителите й спяха в отсрещната стая, правеше всичко по-интересно. И така до нощта, когато си лежах, след като си бяхме свършили работата, а тя протегна ръка, за да вземе бутилката с вода, и събори нощната лампа. Гръмна като бомба.

— Леле!

— И още как — кимна той. — Чухме, че баща й я вика. Аз скочих, опитах се да си навлека панталоните, а сърцето ми всеки момент щеше да се пръсне. Изпотих се. Хич не е смешно — засече я той. — По онова време беше като кошмара на Елм стрийт. Ани му отговори и му каза, че е добре, просто е съборила нещо, и ми изсъска да изчезвам, да се махам, да се разкарам, защото не помнеше дали е заключила вратата. Измъквам се аз от прозореца, полуоблечен, и както бях обзет от паника, се подхлъзвам. Стоварих се в азалиите, и въпреки това успях да си счупя китката. Видях болката като ярка бяла светлина, докато се опитвах да се покрия. Ако не се бях паникьосал, щях да сляза безпроблемно, както всеки друг път, и нямаше да се налага да се преструвам, че съм паднал, докато съм отивал до тоалетната. Така казах на татко, докато ме караше към спешното, за да ми наместят ръката.

Тя постави пред него чиния с яйца и още една с препечен хляб. Едва потисна желанието да го прегърне и да се сгуши до него, както правеше с Кали.

— Наистина се надявам да не си го измислил, за да ме разсееш.

— Не се наложи, въпреки че се надявах да те разсея.

— Какво стана с Ани?

— Стана говорителка в телевизията. Известно време работеше в местна кабеларка в Балтимор. Сега е в Ню Йорк. От време на време си пращаме имейли. Преди две лета се омъжи за един приятен тип. — Той опита яйцата. — Вкусни са.

— Бърканите яйца винаги са най-вкусни в три сутринта. Тя ли ти беше първата? За Ани питам.

— Ами…

— Не, вече ми е ясно. Моят пръв път беше малко преди да навърша седемнайсет. И на него му беше за пръв път. Джулай^[1] Паркър.

— Джулай ли?

— Роден е на първи юли. Беше мило момче и доста се позатруднихме.

Очите й се усмихваха, докато си припомняше.

— Беше приятно, но не ме изкуши да повторя, чак до лятото преди колежа. Тогава не беше много по-добре, а и той не беше симпатяга като Джулай. Тогава реших да насоча усилията си към пеенето, групата и колежа. След това Ричард буквално ме отнесе, и това е всичко.

— Какво стана с Джулай?

— Работи като рейнджър. Сега живее в Пиджън Фордж. Понякога мама ми подхвърля по нещичко за него. Все още не е женен, но живее със симпатично момиче. Предполагам, че мислиш да правиш секс с мен някой ден.

Той не се подведе.

— Все още планирам.

— Сега вече знаеш всичко за опита ми в тази област. Трудно начало, но приятно. Разочарование, и после Ричард. А с него нищо не беше истинско. Абсолютно нищо.

— Това не е проблем, червенокоске. Ще ти покажа какво е.

Тя се разсмя.

— Много си надут.

— Моля?

— Ти обичаш да си придаваш важност, Грифин. — Тя дояде яйцата си и отнесе чинията, за да я измие. — Ако стигнем до плана ти, не мога да обещая, че ще бъде хубаво, че ще бъдеш приятно отпуснат след това, но поне ще бъде истинско. А това е нещо. Лека нощ.

— Лека нощ.

Той остана да седи дълго в тихата кухня и му се искаше Ричард Фоксуърт да не е излизал с яхтата си. Искаше му се да е преживял бурята, за да имат възможност да се изправят един срещу друг.

Искаше да му даде да разбере на тоя негодник.

 

 

— Истинското й име е Мелинда Уорън. — Форест бе застанал в някогашната стая на Шелби и наблюдаваше как Гриф изглажда гредите. — На трийсет и една, родена в Спрингбрук, Илинойс. Лежала е в затвора за измама — това поне е истина. Било е за първата й истинска измама, въпреки че е лежала и като малолетна — подозрения за кражба, измама и фалшификация. Нищо не било доказано до последния път. Наистина е била омъжена за Джейк Бримли. Церемонията е била в Лас Вегас, преди около седем години. Няма данни за развод.

— А ти сигурен ли си, че Джейк Бримли е Ричард Фоксуърт?

— Работя по въпроса. Съдебният лекар потвърди, че куршумът е 25-и калибър. Изстрел от упор. Дрънкал е в главата й като в тиган.

— Супер. — Без да прекъсва работата си, Гриф се огледа. — Защо ми казваш всичко това?

— Ти я откри, затова предполагам, че проявяваш интерес.

— Странен човек си ти, Померой.

— Пуснал съм връзките си. Освен че предполагам, че проявяваш интерес, дойдох, за да кажа на Шелби, но и тя, и останалите са някъде другаде. Ти си сам в къщата.

— Засега — отвърна Гриф. — Мат излезе за материали за понеделник. Освен това съм по-добър в изглаждането на дърво от него. Той няма търпение.

— А ти имаш.

Гриф нагласи шапката на бейзболния отбор от Балтимор „Ориолс“, за да не му влиза прах в очите.

— Нужно е време, и рано или късно става гладко като стъкло. Шелби е в салона — добави той. — Майка ти заведе Кали до цветарския магазин, за да купят цветя за нещо, което тя нарече градина за феи. По-късно щяла да дойде приятелката й Сузана заедно с Челси и момичетата, за да ги садят. Баща ти е още в клиниката.

Форест отпи от бутилката бира, която стискаше в ръка.

— Много добре си информиран за семейството ми, Грифин.

— Снощи спах на дивана долу.

Форест кимна.

— Ето още една причина, поради която ти казах всичко. Ако аз не пазя семейството си, знам, че ти ще го направиш. Благодаря.

— Те са важни за мен. — Гриф прокара пръсти по повърхността, остана доволен и се премести на следващата греда.

— Тази сутрин ми остана време, за да поговоря с Клей за всичко, което стана, а и за други неща. Питаме се, като братя, дали не се опитваш само да чукаш сестра ни.

— Господи, Форест! — Гриф удари леко главата си в стената.

— Въпросът е напълно разумен.

— Не и когато стискам в ръка шлайф блокче, а ти имаш пистолет.

— Няма да те застрелям. Не и този път.

Гриф погледна назад и прецени ленивата усмивка на приятеля си.

— Това е донякъде успокояващо. Искам да прекарам известно време със сестра ти, пък да видим какво ще излезе. Според мен, мъртвият фалшив съпруг я е смачкал в това отношение.

— Защо ли не съм изненадан? Връщам се на работа.

— Ами другият? О’Хара?

Форест се усмихна отново.

— Това е последната причина, поради която ти разказах. Помниш и следиш нещата. Не се казва О’Хара, а Джеймс, Джими Харлоу. И той е потънал с брюнетката, силов играч. Ако може да се съди по думите й, навремето са се опитвали да измамят богата вдовица, Лидия Ред Монтвил. Ударът бил голям, ама много голям — и тя имала пари, и починалият й съпруг. Фоксуърт — да го наричаме така засега — я ухажвал. Той й се представил като богат предприемач, който се интересувал от изкуство, внос и износ.

Отпи отново от бутилката.

— Брюнетката се представяла като негова асистентка, а Харлоу като бодигард. Обработвали целта около два месеца и й измъкнали почти милион. Но искали повече. Тя била известна с бижутата си, а покойният съпруг — с колекцията си от марки. Имали пълен сейф. Според брюнетката, това щял да бъде големият им удар, а след това идвало време за пенсия.

— Винаги става така.

— Синът на вдовицата започнал да задава прекалено много въпроси за сделките, към които я насочвал Фоксуърт, затова решили да свършат работата и да се разкарат. Нещо обаче се объркало.

— Винаги се обърква, когато правиш последен удар преди пенсиониране. Нещата са обречени още от началото.

— Може и така да е. Вдовицата трябвало да замине за няколко дни в спа център, но всъщност отивала да си направи пластична операция.

— Защото имала млад любовник и не искала да му каже, че се налага да я позакърпят тук-там.

— Звучи достоверно. Та, те са в голямата й къща и влизат в сейфа. Канят се да го опразнят и да се разкарат. Синът обаче я довежда у дома, където тя се надява синините да избледнеят. Спипват ги с ръка в меда.

— Типично.

— Или Фоксуърт, или Харлоу застрелва сина, брюнетката излиза от спалнята и разбива прозореца — твърди, че Харлоу стрелял по нея, въпреки че той твърди, че бил Фоксуърт.

— Портят се един друг. Двулични мръсници — заяви Гриф. — Много точна дума на деня.

— Много.

— Какво е станало после?

— После Уорън и Харлоу се разбират: Фоксуърт грабва чантата, в която са натъпкали бижутата и марките, и духва, като оставя сина и вдовицата, потънали в кръв.

— Паника. — Гриф внимателно пробва следващата греда. — Тя отваря пътя към нежелани случки.

— Вдовицата се свестява и се обажда за линейка за сина си. За малко да го изпуснат, но той оцелява. Нито един от двамата не може да каже със сигурност кой е стрелял. Всичко се случило толкова бързо, а синът бил в кома почти три седмици и си върнал паметта частично.

— А лошите?

— Те се разделили и се разбрали да се срещнат в един мотел по пътя към Флорида Кийс, където трябвало да ги чака частен самолет и да ги закара в Сейнт Китс.

— Винаги съм искал да отида там. Доколкото разбирам, някои от лошите не стигнали.

— Да. Брюнетката и Харлоу пристигнали в мотела, но Фоксуърт го нямало. Ченгетата също дошли.

— Защото Фоксуърт ги е изпял.

— Не ми разваляй удоволствието от края на разказа. Да, получили анонимно обаждане от откраднат телефон и мога да се обзаложа, че е бил Фоксуърт.

Гриф посегна към бутилката бира на Форест, отпи дълга глътка и му я върна.

— Приказките, че гарван гарвану око не вади, са пълни глупости.

— Самата истина. За капак, Харлоу имал в джоба си диамантен пръстен за около сто бона. Очевидно Фоксуърт го е натопил, за да подслади… направената гадост.

— Добър подбор на думи.

— И аз притежавам някои умения. Харлоу бил лежал и преди, но не е прибягвал до насилие. Кълне се, че не е стрелял по никого, а брюнетката много добре е видяла кой е стрелецът, но първа сключила сделка и затова се вслушали в нейните думи. Дали й четири години, а на него двайсет и пет. А Фоксуърт се изнизал с милионите.

— Това е основателна причина да се вкиснеш.

— И още как.

— Само че, ако Харлоу е на топло за двайсет и пет години…

— Би трябвало, но е излязъл.

Гриф бавно остави шлайфа.

— И как, по дяволите, е станало?

— И затворническите власти, и щатът Флорида задават същия въпрос. Избягал е малко преди Коледа.

— Весели празници, а? — Гриф свали шапката, изтърси праха и си я сложи отново. — Той трябва да е главният заподозрян за убийство. Защо не започна с това?

— Исках да разбера дали ще попиташ. Вече изпратих снимката от ареста му на телефона ти, въпреки че и тримата са били майстори на дегизировката. Той е едър, огромен мъжага.

— Като Големия Бъд ли?

Форест се разсмя.

— Не, казах „едър“. Не торба. Погледни снимката, която съм ти изпратил, и ми кажи дали не ти прилича на някого, а след това ми звънни.

— Дадено. Форест, ти каза, че никога не е бил арестуван за насилие, но брюнетката е казала на Шелби нещо друго. Според нея бил насилник.

— Знам ли? Дръж сестра ми под око, Гриф.

— На всяка цена.

Форест понечи да тръгне.

— Работата ти е скучна.

Гриф сви рамене.

— Това е просто работа — отвърна той и се зае отново да изглажда.