Нора Робъртс
Лъжецът (5)

5.

Някой изнесе банджото на дядо й; много скоро съпругата на чичо й Грейди извади цигулка, а брат й Клей — китарата си. Искаха кънтри музика, музиката на планините. Тези високи, весели нотки, хармонията от звуци извика спомени, запали светлината в нея. Бе нещо като раждане.

Тук беше началото й — в музиката и планините, зеленината, събиранията.

Роднини, приятели, съседи се настаниха на масите. Тя наблюдаваше как братовчедите й танцуват на ливадата, жълтата рокля на майка й се вееше в такт, докато танцуваше с малкия Джаксън. Баща й бе поставил Кали в скута си и двамата водеха сериозен разговор, докато похапваха картофена салата и ребра, печени на скара.

Смехът на баба й се носеше над музиката, докато Вайола седеше с кръстосани крака на ливадата, отпиваше от шампанското и се усмихваше на Джили.

По-малката сестра на майка й, Уайнона, не откъсваше очи от най-малката си дъщеря, а тя не се отделяше от едно кльощаво момче със съдрани дънки, което леля й наричаше „момчето на Холистър“.

Тъй като братовчедка й Ларк беше на шестнайсет, с извивки като планински път, вниманието, насочено към нея, бе напълно основателно.

Хората непрекъснато й предлагаха храна; тя похапваше и усещаше, че майка й не я изпуска от поглед. Пиеше шампанско, въпреки че то я караше да мисли за Ричард.

Запя, защото дядо й я помоли да изпълни „Котън Ай Джо“ и „Солти Дог“, „Лоунсъм Роуд Блус“ и „Лост Джон“. Думите се върнаха, сякаш бе пяла песните вчера. Тя остави музиката да се понесе към небесната шир и да успокои разбитото й сърце.

Беше се отказала от всичко това заради мъж, когото не бе познавала истински, и живот, който бе фалшив от началото до края.

Не беше ли чудо, че онова, което бе истинско, я чакаше?

Когато успя да се измъкне, тя се вмъкна в къщата и се качи на горния етаж. Сърцето й се изпълни с обич, когато влезе в стаята на Кали.

Посрещнаха я бледорозови стени и нежни бели пердета на прозорците към задния двор, откъдето се виждаха планините. Красивите бели мебели и леглото с балдахин в розово и бяло бяха готови. Дори бяха подредили някои от куклите, играчките и книгите в бялата библиотека, а плюшените животинчета бяха на леглото.

Стаята беше двойно по-малка от онази в голямата къща, но изглеждаше прекрасно. Тя влезе в малката баня — блеснала от чистота, защото майка й не допускаше друго — и надникна в стаята на брат си. Сега щеше да е нейната стая.

Старото й легло с метална рамка, в което бе спала и мечтала, бе обърнато към прозореца, точно както в стаята по-нататък по коридора. Много й харесваше, че е разположено така, защото можеше да гледа планините. Върху него бе метната семпла бяла кувертюра. Ейда Мей бе подредила възглавници с дантелени ръбчета пред таблата, и други в зелени и сини нюанси. В долната част се виждаше шал — отново в синьо и зелено, плетен от прабаба й.

Стените бяха в топло, опушено зелено, също като планините. Два акварела — творби на братовчедка й Джеслин — красяха стаята. Меки, приятни цветове; пролетна ливада, зелена гора на зазоряване. Имаше и ваза с бели лалета — любимите й, поставена на стария й скрин, както и снимка в сребърна рамка, на която тя държеше осеммесечната Кали в ръце.

Бяха качили багажа й. Не ги бе молила; нямаше нужда. Кашоните сигурно бяха прибрани в гаража и чакаха да измисли какво да прави с нещата, останали от живота, който вече й се струваше чужд.

Усети умора и приседна на леглото. През прозореца долиташе музика, чуваха се гласове. Беше само на една крачка от всички, скрита зад прозореца, седнала в детската си стая, докато се питаше какво да прави с вещите, които бе донесла. Достатъчно бе да отвори прозореца, и щеше да бъде част от тях, вместо отделена.

Но…

В момента, днес, всички я приветстваха с добре дошла у дома и оставиха останалото неизречено. Зад приветствията обаче бе скрит въпрос. Част от онова, което носеше, бяха отговори, и още много въпроси.

Колко да им каже, колко да премълчи?

Какъв смисъл имаше да разказва, че съпругът й е бил лъжец и измамник — а тя се страхуваше, че може да стане още по-зле. До дъното на душата си се страхуваше, че е бил мошеник и крадец. Какъвто и да беше — дори да станеше по-лошо — той си оставаше баща на детето й.

Беше мъртъв и не можеше да обясни нищо.

Докато седеше тук и мислеше, нямаше да разреши нищо. Пропиляваше партито по случай завръщането, слънчевия ден, прекрасната музика. Трябваше да слезе отново долу, да хапне торта — въпреки че й се гадеше при мисълта за храна. Насили се да стане, и тогава чу стъпки по коридора.

Изправи гръб и се усмихна мило.

Форест, брат й — единственият, който не бе дошъл, да я посрещне, застана на прага.

Той не беше висок като Клей. Малко не му достигаше до метър и осемдесет и бе по-набит. Имаше структурата на бияч; баба им твърдеше (с известна гордост) че има защо. Беше с тъмна коса като баща си, но очите му, същите като нейните, бяха дръзки и сини. Сега задържаха нейните. Спокойни очи, пълни с въпросите, които никой не изрече.

Все още не.

— Здрасти. — Насили се да се усмихне по-широко. — Мама каза, че трябвало да работиш днес. — Работата на заместник-шериф — брат й беше ченге — му прилягаше като втора кожа.

— Точно така.

Имаше изваяни скули, също като баща им, и очите на майка им. В момента на брадичката му имаше лилава синина.

— Бил ли си се?

Той я погледна недоумяващо в първия момент, след това докосна челюстта си с пръсти.

— Наложи се. Арло Катъри — нали го помниш — стана малко… неконтролируем снощи в бара „Шейди“. Долу те чакат. Реших, че ще те открия тук.

— На две крачки оттам, откъдето тръгнах.

Той се подпря на касата и отново заразглежда спокойно изражението й.

— Така изглежда.

— По дяволите, Форест, по дяволите! — Никой от семейството не бе в състояние да я накара да се гърчи и свива като Форест. — Кога ще престанеш да ми се сърдиш? Минаха четири години. Почти пет. Не можеш да ми се сърдиш вечно.

— Не ти се сърдя. Сърдех ти се, но сега вече остана само раздразнението.

— А кога ще спреш да се дразниш?

— Не знам.

— Искаш да кажа, че сбърках, че допуснах огромна грешка, когато избягах с Ричард ли?

Той изглежда се замисли.

— Би било добро начало.

— Да, но не мога да го кажа. Не мога, защото… — Тя посочи снимката на скрина. — Това ще означава, че и Кали е грешка, а не е така. Тя е дар, радост, и най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Ти избяга с един гадняр, Шелби.

Всички мускули в тялото й пламнаха и се напрегнаха.

— Не беше гадняр по времето, когато избягах с него. Кое те прави толкова праведен, заместник-шериф Померой?

— Не съм праведен, просто прав. За мен бе непростимо, че сестра ми избяга с гадняр и че почти не съм ги виждал с племенницата ми през тези години.

— Идвах, когато можех. Водех Кали, когато можех. Правех най-доброто, което можех. Да не би да искаш да кажа, че Ричард беше негодник? Мога да го кажа, защото така се оказа. Не прецених добре и се омъжих за гадняр. Така по-добре ли е?

— Донякъде. — Той не откъсваше очи от нея. — Някога удрял ли те е?

— Не. Господи, никога. — Напълно озадачена, тя вдигна ръце. — Никога не ми е посягал, кълна се.

— Не се връщаше за погребения, раждания, сватби. Едва успя да дойдеш на сватбата на Клей. Как успяваше да те държи далеч от нас?

— Сложно е, Форест.

— Тогава опрости нещата.

— Той просто казваше „не“. — Възмущението й набъбваше. — Това достатъчно просто ли е?

Той вдигна рамене и отново се отпусна.

— Не помня да си се подчинявала толкова лесно, когато ти се кажеше „не“.

— Ако мислиш, че ми е било лесно, лъжеш се.

— Искам да знам защо изглеждаш толкова уморена, защо си отслабнала толкова, защо си толкова нещастна, след като се отби тук за — може да се каже — десет минути на Коледа.

— Може би защото съм разбрала, че съм се омъжила за негодник, който дори не ме е харесвал.

Възмущението й се бореше с чувството за вина, а вината пропъждаше умората.

— Защото разбрах, преди да се окажа вдовица, а детето ми без баща, че не го обичам, абсолютно никак. Дори и не го харесвам.

Гърлото й се стегна от сълзи, заплашващи да рукнат и да отприщят язовира, който тя бе построила, за да ги задържи.

— Но не се прибра вкъщи.

— Не, не се прибрах. Може да съм се омъжила за гадняр, защото самата аз съм гаднярка. Може би просто не съм разбрала как да извадя себе си и Кали от калната локва, в която се оказахме. Би ли ме оставил на мира поне засега? Не е ли достатъчно за момента? Сега, ако трябва да говоря с всички останали по този въпрос, ще рухна.

Той се приближи и седна до нея.

— Дали пък да не променя „ядосан“ на „леко раздразнен“?

Сълзите потекоха и тя не можа да ги спре.

— „Леко раздразнен“ е огромен напредък. — Тя се обърна и притисна лице в рамото му. — Толкова много ми липсваше. Все едно беше крак, ръка или половината ми сърце.

— Знам. — Той я прегърна. — И ти ми липсваше много. Затова ми трябваха почти пет години, за да стана от ядосан леко раздразнен. Имам въпроси.

— Ти винаги имаш въпроси.

— Защо пътуваш от Филаделфия с миниван, който е малко по-стар от Кали, два куфара, куп кашони и нещо, което ми прилича на гигантски плоскоекранен телевизор?

— Той е за татко.

— Да бе. Фукла. Имам още въпроси, но те ще изчакат. Гладен съм, пие ми се бира… всъщност, две бири. Ако не те заведа долу, мама ще се качи да ни търси, а тя ще ми съдере кожата, защото съм те разплакал.

— Имам нужда от малко време да се успокоя, преди да започнат въпросите. Трябва да си поема малко въздух.

— Мястото е подходящо. Ела, да слезем долу.

— Добре. — Тя се изправи заедно с него. — Ще проявя леко раздразнение към теб, защото изпитваш леко раздразнение към мен.

— Може.

— Можеш да разкараш част от раздразнението, като накараш Клей да качите телевизора и да измислите къде да го сложите.

— Трябва да отиде в моя апартамент, но мога просто да идвам и да гледам с татко, докато му изяждам храната.

— Може и така — съгласи се тя.

— Мен ме устройва. — Той още я прегръщаше през раменете. — Знаеш ли, че Ема Кейт се е върнала?

— Какво? Наистина ли? Мислех, че е в Балтимор.

— Беше, допреди шест месеца. Вече станаха седем. С татко й се случи нещастие миналата година. Падна от покрива на Клайд Бароу и се нарани много лошо.

— Знам. Мислех, че се възстановява.

— Тя се върна, за да се грижи за него. Нали знаеш каква е майка й.

— Безпомощна като пате в кълчища.

— Точно така. Тя остана два месеца. Той ту влизаше, ту излизаше от болницата, ходеше на физиотерапия, а тя нали е медицинска сестра — можеше да му помага най-добре. Мъжът, с когото живееше, идваше и си отиваше. Свестен човек. Само че в Балтимор имало съкращения в болницата, и тя не остана. Двамата с гаджето се преместиха тук, и сега работи в клиниката на Ридж.

— При татко.

— Да. Той разправя, че била страхотна сестра. Мат — нейният човек — се нанесе при нея, започна бизнес с партньора си. И Гриф е от Балтимор. Занимават се със строителство. Те са момчетата, които оправят всичко.

— Видях надписа на джипа пред къщата на Ема.

— Мат и Гриф правят нова кухня за госпожа Бици. Доколкото разбрах, тя решавала нещо ново на всеки пет минути, така че работата доста се проточи. Ема Кейт и Мат имат апартамент срещу моя, а Гриф се е настанил в старата къща на Трипълхорн на Файв Посъм Роуд.

— Че къщата се разпадаше още по времето, когато бяхме на десет — спомни си тя.

Много обичаше всичко там.

— Той я стяга. Сигурно ще му отнеме цял живот, но важното е, че работи.

— Ти си пълен с новини, Форест.

— Само защото те нямаше да ги чуеш. Трябва да отидеш да се видиш с Ема Кейт.

— Ще ми се да беше дошла днес.

— На работа е; освен това сигурно е все още на етап раздразнение по отношение на теб. Може да ти се наложи доста да се потрудиш, докато й мине.

— Вече не знам колко хора съм наранила.

— Тогава не го прави отново. Ако решиш да заминеш, сбогувай се, както си му е редът.

Тя погледна към задната врата и видя Клей да тича със сина си на рамене, а баба й люшкаше Кали.

— Няма да заминавам. И без това ме нямаше прекалено дълго.

 

 

Спа в детското си легло, на новия матрак, и си каза, че нощта е хладна. Открехна прозореца, за да влиза въздух. Когато се събуди, навън валеше кротко и тя се сгуши с усмивка, когато чу ромоленето. Щеше да стане след малко, каза си, да провери как е Кали и да й направи закуска.

Щеше да се заеме с подреждането на багажа и всички останали задължения, които я чакаха. Имаше нужда от още пет минути.

Когато се събуди отново, дъждът беше понамалял и вече ръмеше, по улуците се стичаха капки. Чу песента на птиците. Не помнеше кога за последен път се е будила от песента на птиците.

Претърколи се и погледна красивия стъклен часовник на нощното шкафче, а след това се изстреля като стрела от лък.

Мина набързо през банята и се втурна в стаята на Кали. Леглото й беше празно.

Що за майка беше тя — да спи до след девет и да няма представа къде е дъщеря й. Боса, обзета от паника, тя се втурна на долния етаж. В камината в хола гореше огън. Кали седеше на пода, а старото куче Кланси се беше свило до нея.

Край тях бяха подредени плюшени играчки, а Кали побутваше розовия слон, поставен върху кухненска кърпа.

— Много е болен, бабче.

— Виждам, миличко. — Свита на един стол, Ейда Мей пиеше кафе и се усмихваше. — Струва ми се напрегнат. Добре че ти си толкова добра лекарка.

— Скоро ще се оправи. Но трябва да е много смел, защото му трябва инжекция. — Тя го преобърна нежно и използва един от пастелите си вместо спринцовка. — Сега ще го целунем, за да не го боли. От целувките ще се почувства по-добре.

— От целувките всичко става по-хубаво. Добро утро, Шелби.

— Много се извинявам, мамо, успала съм се.

— Едва девет часа е, в дъждовно утро — каза Ейда Мей, а Кали скочи и се втурна към Шелби.

— Играем си на болница и всичките ми животни са болни. Ще ги излекувам. Ела да ми помогнеш, мамо.

— Мама има нужда от закуска.

— А, няма нужда, просто ще…

— Закуската е важна — нали така, Кали?

— Аха. Баба ме накара да изям закуската, след като дядо отиде да се погрижи за един болен. Ядох бъркани яйца и препечена филийка с конфитюр.

— Бъркани яйца. — Тя вдигна Кали, за да я целуне. — Много хубаво си облечена. Тя кога стана?

— Към седем. Не започвай. Защо искаш да ме лишиш от два часа с единствената ми внучка? Двете с нея се забавлявахме, нали така, Кали Роуз?

— Ама много. Дадох на Кланси кучешка бисквитка. Той седя като добро момче и ми стисна ръката. А дядо ме разходи на гръб чак до долния етаж, защото бях тиха и не те събудих. Той трябва да помага на болните хора. Затова аз ще помагам на болните животни.

— Искаш ли да донесеш животните в кухнята, докато направя на мама закуска? Тя ще си изяде всичко, също като теб.

— Моля те, недей… Добре, мамо — довърши тя, предупредена от присвитите й очи.

— Пий кока-кола, след като така и не си се научила да се държиш прилично и да пиеш кафе. Кали, донеси всички болни животни и ги подреди тук. Ще ядеш яйца с шунка и сирене — в тях има протеини. Цял ден съм свободна. Взех си отпуска до средата на седмицата. Имам връзки с шефката.

— Как ли ще се справи бабчето без теб?

— Все някак ще се справи. Вземи си колата и седни, докато направя закуската. Тя е добре, Шелби — добави тихо Ейда Мей. — Заета е и е щастлива. А двамата с баща ти се радвахме на компанията й тази сутрин. Няма да те питам как си спала. Вече изглеждаш по-добре.

— Спала съм десет часа.

— Дължи се на новия матрак. — Ейда Мей наряза шунката. — А и дъждът. Иска ти се да проспиш целия ден. Напоследък не си спала добре, нали?

— Не съм.

— Не си и яла.

— Трудно се събужда апетит.

— Като те поглезя малко, ще стане по-лесно. — Тя погледна Кали. — Държа да ти кажа, че си се справила блестящо с това дете. Донякъде е въпрос на характер, но тя е възпитана, без да е свита; освен това е щастлива.

— Всеки ден, още със ставането, иска да играе.

— Първо попита за теб, но щом я заведох до вратата на стаята и й показах, че спиш, тя се укроти. Това е добре, Шелби. Дете, което се държи за майка си, казва повече, отколкото когато майката се държи за детето. Сигурно ти е било трудно да не я държиш до себе си през последните месеци, докато сте били само двете.

— В квартала така и не видях деца на нейната възраст. Но пък беше ужасно студено, имах чувството, че вали сняг на всеки пет минути. Щях обаче да потърся добра детска градина, за да може да общува с деца, но… просто не го направих, след като… нали знаеш. Не знам дали това е добре за нея. А и нали вие двамата с татко дойдохте за малко, после и бабчето, и това й се отрази добре. Беше страхотна помощ, че бяхме заедно.

— Надявам се. Всички се тревожехме, че си тръгваме прекалено бързо. — Ейда Мей пресипа разбитите яйца в тигана върху шунката и настърга отгоре сирене. — Не знам дали щях да си тръгна, ако не ми беше казала, че ще се върнеш веднага щом можеш.

— Не знам дали щях да издържа, ако не знаех, че се прибирам у дома. Мамо, това е порция като за двама души.

— Яж колкото искаш, след това още мъничко. — Погледна Шелби през рамо и присви очи. — Грешат, когато казват, че няма начин човек да е прекалено слаб, защото ти си прекалено слаба. Да знаеш, Кали, че ще поналеем майка ти, за да й поруменеят бузите.

— Защо?

— Защото тя има нужда. — Ейда Мей пресипа яйцата в чиния, добави препечена филийка и я постави на плота. — И още малко.

— Добре, мамо.

— Започвай. — Ейда Мей се зае да лъска и без това безупречната кухня. — В два имаш час за масаж с горещи камъни в салона на мама.

— Така ли?

— Може да ти направим и маска на лицето; аз лично ще ти я направя през седмицата. Заслужаваш да ти поолекне, след като си дошла чак от Филаделфия с дете на ръце. Освен това двете с Кали имаме планове за днес следобед.

— Какви?

— Ще я заведа при Сузана. Помниш ли приятелката ми Сузана Лий? Вчера не можа да дойде, защото беше организирала парти по случай сватбата на племенницата си. Скарлет. Скарлет Лий. Бяхте съученички със Скарлет.

— Разбира се. Скарлет сгодена ли е?

— Планират сватба през май. Сгодила се е за едно мило момче, с което се запознала в колежа. Сватбата ще бъде тук, защото родителите й са тук; след това заминават за Бостън, където той работи в рекламата. Скарлет има диплома за учителка, така че ще се занимава с това.

— Учителка ли? — Шелби се разсмя. — Доколкото си спомням, Скарлет ненавиждаше училището, все едно е спанак, сготвен в арсеник.

— Може и да е било така. Сега вече е различно. Както и да е. Ще заведа Кали у Сузана, ще я поразходя, а след това Сузана ще вземе внучката си Челси — тя е на три годинки, като Кали, дъщеричката на сина й Роби. Той се ожени за Трейси Лин Баурън. Май не познаваш Трейси. Родителите й са от Пиджън Фордж. Мило момиче, грънчарка. Тази купа е нейна — тази, с лимоните.

Шелби погледна тъмнокафявата купа с яркосини и зелени завъртулки.

— Много е красива.

— Тя си има пещ и работи вкъщи. Носят някои от нещата й в града — в „Артфул Ридж“, магазина за подаръци на хотела. Двете с Трейси ще сте свободни, а ние със Сузана, Челси и Кали ще се позабавляваме.

— На нея ще й бъде много приятно.

— И на мен. Известно време ще ти я отнемам, затова не ми се пречкай. Ще я заведа към единайсет. Ще се запознаят, след това ще обядваме. Ако времето се пооправи, ще ги изведем.

— Кали обикновено спи около час следобед.

— Тогава децата ще поспят. Престани да се притесняваш. — Ейда Мей вирна брадичка и сложи ръка на кръста си. — Успях да отгледам две момчета — мисля, че ще се справя с още едно дете.

— Знам, че можеш. Просто… не съм я изпускала от поглед… и аз не знам откога. А и ще се разприказва.

— Ти винаги си била умно дете. Как иначе. — Ейда Мей отпусна ръце на раменете на Шелби. — Мили боже, момиче, колко си напрегната! Записала съм ти час при Вони — помниш ли Вони? Тя ни е братовчедка по линия на баща ти.

Смътно, помисли си Шелби, защото братовчедите бяха цял батальон.

— Вони Гейтс — продължи Ейда Мей. — Средното момиче на Джед, братовчеда на баща ти. Тя ще ти помогне да се отпуснеш.

Шелби протегна ръка назад и я сложи върху пръстите на майка си.

— Не се чувствай длъжна да се грижиш за мен.

— Това ли ще кажеш на дъщеря си при същите обстоятелства?

Шелби въздъхна.

— Не. Ще й кажа, че това ми е работата, освен това искам да се погрижа за нея.

— Точно така. Хайде, още една хапка — прошепна Ейда Мей и целуна Шелби по косата.

Младата жена изяде още една хапка.

— От утре ще си миеш сама чиниите, днес недей. Какво искаш да правиш днес сутринта?

— О, трябва да разопаковам багажа.

— Не те попитах какво трябва да правиш — уточни Ейда Мей, докато вдигаше чинията на Шелби, — а какво искаш.

— Това включва и двете. Ще се почувствам по-спокойна, когато подредя и оправя всичко.

— Двете с Кали ще ти помогнем. Кога ще пристигнат останалите ти неща?

— Всичко вече е тук. Донесла съм всичко.

— Всичко? — Ейда Мей се закова на място и погледна дъщеря си. — Миличка, хората качиха два куфара и нещата на Кали, защото си надписала кашоните. Клей младши подреди не повече от шест кашона в гаража.

— Какво щях да правя с всички други вещи, мамо? Дори след като си намеря къща — но преди това трябва да си намеря работа — не мога да използвам всички неща. Знаеш ли, че има фирми, които идват, оглеждат и купуват цялото обзавеждане и го вземат от къщата?

Каза го небрежно, незаинтересовано, докато ставаше. След това се наведе и вдигна Кали, която танцуваше с вдигнати ръце.

— Брокерката ми ги препоръча. Тя много ми помогна да уредя нещата. Ще трябва да й изпратя цветя, когато сделката приключи, нали?

Въпросът не разсея майка й, както се бе надявала Шелби.

— Всичките мебели ли? Шелби, спалните в онази къща бяха седем. Ами огромният кабинет? В някои от другите дори не съм влизала. Че това си беше като малък замък, от онези, за които хората плащат за обиколка. — Огромна изненада и притеснение се изписаха по лицето на Ейда Мей. — Дано си взела добри пари за всичко това.

— Работих с много добра фирма. В бизнеса са от трийсет години. Направих доста проучвания онлайн. Вече мога да си намеря работа като изследовател след цялото това ровене, но ми идваше да се застрелям още преди края на първата седмица. Отиваме да оправим багажа, Кали. Ще ми помогнеш ли, преди двете с баба да излезете?

— Ще помогна. Обичам да помагам на мама.

— Най-добрата помощничка на света. Да започваме. Мамо, Клей дали е качил горе кашона с малките закачалки на Кали? Още не мога да използвам стандартни за нейните неща.

— Качи всичко, което беше с нейното име. Ще отида да проверя, за всеки случай.

— Благодаря, мамо. Аз ще отида, тъкмо ще преместя столчето в твоята кола.

— Аз да не съм вчерашна. — Остротата в гласа на Ейда Мей подсказа на Шелби, че майка й продължава да мисли за продажбата на мебелите.

Тя все още не знаеше и половината.

— Двамата с баща ти още пазим твоето столче — добави Ейда Мей. — Вече е готова за него.

— Мамо! — Шелби пристъпи към майка си, за да я прегърне. — Кали, да знаеш, че имаш най-добрата баба в целия свят.

— Моето бабче.

Това вече разсея Ейда Мей, поне за момента, помисли си Шелби, тъй като знаеше, че майка й ще мисли и премисля наученото за мебелите в чудовищната къща.

 

 

Беше й странно, че Кали не се мотае в краката й и не си играе наблизо, така че да я вижда, но момиченцето бе много развълнувано, че ще си има нова приятелка. Освен това, тя щеше да се справи много по-бързо, отколкото ако Кали „помагаше“.

По обяд, след като всичко бе сложено на място, а леглата — оправени, тя се запита какво да прави.

Погледна лаптопа си с нещо като омраза, но си наложи да го включи. Нямаше никакви съобщения от кредитори — поне засега това бе добра новина. Все още нямаше новини за продажбата на къщата, но тя и не очакваше. Прочете кратък имейл от магазина за дрехи втора употреба, откъдето я уведомяваха, че са продали две от кожените якета на Ричард, кашмирения му балтон и две от официалните й рокли.

Тя благодари и написа, че няма проблем да изчака до първо число на следващия месец, за да й изпратят чек на адреса, който им беше оставила.

След като оправи багажа и отговори на имейлите, взе душ и се облече. Все още бе твърде рано да отиде на масаж — а той щеше да е истинско удоволствие! Затова реши да се поразходи. Щеше да й се отрази добре.

Продължаваше да ръми. Небето бе млечносиво, като дим. Беше й приятно да се разхожда под дъжда. Избра яке с качулка и меки кожени ботуши и потърси огромната си чанта, в която побираше нещата на Кали. Но се сети, че я бе дала на майка си, затова пъхна портфейла в задния джоб на дънките.

Почувства се лека, необременена от нищо, но не знаеше какво да прави с ръцете си. Затова ги пъхна в джобовете на якето и напипа пакетче мокри кърпички, които бе пъхнала последния път, когато облече якето — тогава не й бе толкова леко.

В мига, в който излезе, вдъхна дълбоко хладния, влажен въздух. Застана неподвижно, стиснала мокрите кърпички на Кали, готова да посрещне дългия празен следобед, който я очакваше.

Всичко около нея зеленееше, избуяваше и цъфтеше, а мъглата и дъждът правеха зеленото по-ярко, по-наситено. Всички миризми — на мокра трева, на влажна почва, нежната сладост на зюмбюлите, които танцуваха в пурпурни одежди сред жълтите нарциси — я зашеметиха, когато тръгна по дългия, познат път.

Можеше да мине покрай дома на Лий, просто за да погледне. Наближаваше времето за сън, а Кали не беше съвсем научена да се стиска, докато спи. Беше почти готова, деветдесет и осем процента, но щеше много да се засрами, ако се изпусне. Дано баба й се сети да я покани, преди да я сложи да спи.

Защо да не намине, просто да я погледне как е…

„Престани. Веднага престани. Тя е добре. Всичко е наред.“

Щеше да се вслуша в съвета на майка си и да прави каквото й хрумне. Щеше да се поразходи в дъжда, да се помотае, да си даде време, за да погледа планините под мъгливото им одеяло, да се порадва на спокойствие на пролетните цветя.

Погледна към дома на Ема Кейт и забеляза джипа на майсторите на алеята отпред и яркочервения автомобил зад него. Запита се как да се обади на Ема Кейт, след като и двете се бяха върнали в Ридж.

В този момент приятелката й слезе от автомобила.

И тя беше с качулка, в ярко, бонбонено розово, което щеше много да допадне на Кали. Косата й беше различна, помисли си Шелби, докато Ема Кейт вадеше два плика с покупки от кошницата. Нямаше я вече дългата плитка, която Шелби помнеше; сега прическата й бе симпатична — къса, небрежна, с бретон.

Понечи да я извика, но не знаеше какво да каже и се почувства глупаво и неудобно.

Когато се обърна, за да затвори вратата, Ема Кейт я забеляза. Вдигна вежди под топло кафявия бретон и прехвърли едната торба през рамо.

— Виж ти, кой стои под дъжда като мокра котка.

— Просто ръми.

— Пак мокри. — Остана неподвижна за момент. Торбите висяха на раменете й, по широката й уста нямаше и следа от усмивка, а дълбоките кафяви очи я наблюдаваха критично, дори под дъжда. — Разбрах, че си се върнала.

— И аз чух същото за теб. Надявам се баща ти да е по-добре.

— По-добре е.

Шелби се почувства глупаво, че стои така, и тръгна по късата алея пред къщата.

— Косата ти ми харесва.

— Бабчето ме убеди да я подстрижа. Моите съболезнования за съпруга ти.

— Благодаря.

— Къде е дъщеричката ти?

— С мама. Имат среща с внучката на госпожица Сузана.

— Челси. Голяма работа е тя. Тръгнала ли си нанякъде, Шелби, или просто се мотаеш в дъжда?

— Тръгнала съм към салона на Вайола, но имам предостатъчно време, защото Кали е с мама, така че… преди това ще се помотая.

— Тогава влез, за да кажеш „здрасти“ на мама, защото тя ще ми трие сол на главата, ако не те види. И без това трябва да внеса покупките.

— С удоволствие. Дай ми едната.

— Няма нужда.

Отблъсната, точно както старата й приятелка бе искала да се почувства, Шелби отпусна рамене, докато вървяха към вратата.

— Аз… Форест каза, че си имаш приятел и живеете в града.

— Точно така. Мат Бейкър. Заедно сме от две години. В момента е при Вайола, оправя една от мивките.

— Мислех, че джипът е негов.

— Имат два. Този е на партньора му. Грифин Лот. Мама прави ремонт в кухнята и ни побърква всички.

Ема Кейт отвори вратата и се обърна към Шелби.

— Да знаеш, че всички в Рандеву Ридж говорят за теб. Красивото момиче на семейство Померой, което се омъжи за богаташ. Останала вдовица на млади години и се върнала. Какво ли ще прави? — Ема Кейт се подсмихна. — Какво смята да прави? — повтори тя и влезе в къщата с торбите.