Нора Робъртс
Лъжецът (3)

3.

Тя отвори вратите на всички стаи, включи отоплението, дори запали камините — и седемте.

Купи свежи цветя, направи бисквити.

През времето, което прекара приведена над лаптопа, за да разбере кой е най-добрият начин за продажба на къща, при това бързо, научи, че трябва да има бисквити и цветя. Както я беше посъветвала брокерката, не биваше да оставя лични вещи.

Всичко трябваше да е неутрално.

За нея къщата бе напълно безлична; не беше приветлива, но тя никога не я беше харесвала. Може би с мебели, които създават уют, с по-пастелни цветове, щеше да я почувства като истински дом.

Само че така мислеше тя, а това нямаше никакво значение.

Колкото по-бързо се отърве от проклетата къща, толкова по-бързо тази част от огромния дълг щеше да падне от раменете й.

Брокерката пристигна с цветя и бисквити, затова Шелби реши да си спести и времето, и парите. Жената бе довела цял екип и се втурнаха да местят мебели, да подреждат цветята, да палят свещи. Шелби бе купила десетина ароматизирани свещи, но реши да ги остави за себе си, да ги върне или просто да ги запази — щеше да реши допълнително.

— Къщата е в безупречен вид — усмихна се брокерката на Шелби и я погали окуражително по рамото. — Чистачите ви са свършили отлична работа.

Шелби се замисли как бе лъскала и търкала посред нощ и само се усмихна.

— Искаше ми се да изглежда добре.

— Повярвайте ми, изглежда прекрасно. Бързите продажби са трудна работа; някои от потенциалните купувачи може да се откажат, но съм сигурна, че ще получим оферти, при това добри.

— Дано да сте права. Исках да ви кажа, че в понеделник ще дойде човек за мебелите, но ако някой се интересува да ги купи, ще съм готова с цената.

— Чудесно! Някои са много хубави. На всяка цена ще кажа на хората.

Тя се огледа критично, замисли се за пистолета и документите, които беше заключила в сейфа на Ричард.

След това вдигна огромната чанта, която обикновено носеше.

— Двете с Кали няма да ви се пречкаме. Имам малко работа.

И трябваше да купи миниван.

* * *

Баща й едва ли щеше да одобри, че не купува американски автомобил, а петгодишна тойота, която откри в „Кармакс“, но тя бе стабилна и изправна. Освен това цената беше добра.

Падна още повече, когато се насили да се пазари — и предложи да плати в брой.

Ръцете й се разтрепериха, докато броеше парите — половината сега, втората половина, когато вземе колата другия следобед — но тя се постара да го прикрие.

Три пресечки по-надолу се наложи да спре и да отпусне чело на волана. Никога през живота си не бе харчила толкова много пари за едно нещо. Никога през живота си не бе купувала кола.

Сега си позволи да се разтрепери, но това не беше от нерви, а от удоволствие.

Шелби Ан Померой — защото това бе истинското й име, каквото и да пишеше в документите — току-що си беше купила тойота миниван от 2010 г. в яркочервено. Беше я купила сама. Съвсем сама.

Беше успяла да свали хиляда долара, защото не се страхуваше да поиска.

— Ще се справим, Кали — подхвърли тя, въпреки че дъщеря й беше потънала в света на „Шрек“. — Ще се справим, и още как.

От мобилния се обади на лизинговата форма и уреди да минат да приберат джипа. Стегна се отново и помоли да я закарат, за да си вземе вана. Най-добре беше да се заеме и със застраховката — и без това беше набрала инерция, а Кали се беше заплеснала. Поне за момента джипът беше нейният офис.

След като уреди застраховката на автомобила да бъде прехвърлена, тя провери сайта, в който бе пуснала виното за продажба.

— Господи, Кали, наддават!

Очарована и възхитена, тя направи сметка и откри, че вече наддават за над хиляда долара.

— Довечера задължително ще включа още дванайсет бутилки.

Тъй като по всичко личеше, че късметът й се усмихва, тя се стегна за пътуването до Филаделфия. Въпреки че имаше джипиес, на три пъти зави в неправилна посока, а стомахът я присви от натоварения трафик. Откри магазин за кожени изделия и отнесе вътре чинчилата, която не бе обличала никога.

Остана изненадана, че никой не я гледа, сякаш е жалка, нито пък й се подиграха, защото връща палтото. Тези пари покриха значителна част от задълженията по кредитната карта и понамалиха стряскащата лихва.

Докато малкото й момиченце похапваше „Хепи Мийл“, Шелби си призна, че е стояла бездейна дълго. Прекалено дълго. Сега бе счупила леда и възнамеряваше да предизвика наводнение.

Изчака да излязат от града, зареди автомобила — прокле студа и цената на дизела — а след това караше безцелно, тъй като Кали заспа.

На два пъти мина покрай къщата си — не че беше нейна — и всеки път преброяваше автомобилите, спрели отвън. Хубаво беше, че има хора; разбира се, че беше хубаво, защото всеки дошъл на оглед можеше да се окаже купувач. Как само й се искаше да внесе Кали, да се отпусне и да поработи над таблицата.

Позабави се, за да накара брокерката да чака.

— Извинете ме за минутка — каза Шелби и се затича. — Кали трябва да се изпишка.

Малката едва не се изпусна. Когато се върна в голямата стая, завари брокерката наведена над таблета си.

— Проведохме изключително успешни „отворени врати“. Дойдоха над петдесет души; този период от годината е превъзходен. Интересът беше огромен, имаме и две оферти.

— Оферти ли? — Слисаната Шелби остави Кали на земята.

— Ниски са и едва ли заемодателят ще ги приеме, но за начало е добре. Едно четиричленно семейство проявява огромен интерес. Мисля, че те ще са купувачите. Ще обсъдят въпроса и ще се свържат с мен.

— Това е чудесно.

— Освен това имам оферта за леглото в голямата спалня. Един от посетителите беше довел сестра си и въпреки че жената не си търси къща, прояви интерес към мебелите. Офертата е ниска, поне така ми се струва, а тя иска леглото веднага. Най-късно в понеделник.

— Продадено.

Брокерката се разсмя, след това примигна изненадано, когато разбра, че Шелби говори сериозно.

— Шелби, дори не съм ти казала каква е офертата.

— Няма никакво значение. Мразя тези мебели. Всичките в къщата. Освен в стаята на Кали — уточни тя и отметна коса, докато дъщеря й вадеше кошницата с играчки, които Шелби държеше в един от шкафовете в кухнята. — Само там съм избирала всичко сама. Ако иска, да го вземе тази вечер. Все ми е едно. Освен това има предостатъчно други легла, на които мога да спя.

— Може ли да седнем?

— Извинете, разбира се. Много се извинявам, госпожо Тинсдейл — малко съм напрегната, това е.

— Нали ти казах да ме наричаш Дона.

— Добре, Дона. Искаш ли кафе, или нещо друго? Напълно забравих обноските.

— Просто седни. Предостатъчно неща имаш на главата. Честно казано, не знам как смогваш с всичко. Искам да ти помогна. Това ми е работата. Офертата за мебелите е прекалено ниска. Ще ти направя контраоферта. Няма нищо лошо в това човек да се пазари, Шелби, но не искам да се възползват от теб. Въпреки че мебелите са грозни.

— О! — Нещо у Шелби грейна. Значи не грешеше. — И ти ли мислиш така? Наистина?

— За всичко в тази къща, с изключение на стаята на Кали.

Шелби се разсмя и остана удивена, когато смехът премина в ридания.

— Извинявам се, много се извинявам.

— Мамо. — Кали се настани в скута й. — Не плачи, мамо, недей.

— Добре съм. — Тя притисна момиченцето до себе си и го залюля. — Добре съм. Просто съм уморена.

— Мама трябва да поспи.

— Добре съм. Добре съм, мъничката ми. Не се тревожи.

— Ще ти налея чаша вино — заяви Дона и извади кърпички от джоба си. — Седни. Видях една бутилка в хладилника.

— Не е ли много рано?

— Не и днес. Кажи ми сега — започна тя и отиде да донесе чаши. — Какво друго искаш да продадеш? Картините?

— Господи, да. — Изтощена до припадък, тя остави Кали да попива лицето й със салфетката. — Това беше в списъка ми със задачи. Не разбирам тези картини.

— Килимите? Лампите?

— Опаковала съм всичко, което искам да махна, освен в стаята на Кали, моите дрехи и някои от нещата, които ще запазя, докато живеем тук. Не искам нито едно от тези неща, госпожо… Дона. Дори чиниите не са мои.

— Долу има впечатляваща колекция от вина.

— Предложила съм двайсет и четири бутилки онлайн в един сайт, който открих. Хората вече наддават. Довечера ще включа още дванайсет.

Дона наклони глава на една страна и погледна преценяващо Шелби.

— Умно.

— Ако бях умна, нямаше да съм в тази каша. Благодаря — добави тя, когато Дона й подаде чашата.

— Според мен не е така, но да започнем от самото начало. Можеш ли да ми кажеш името на фирмата, която ще дойде за мебелите?

— „Долби енд Сънс“ от Филаделфия.

— Чудесно. Те са добри, и тъкмо тях щях да препоръчам. — Дона отпи от виното и записа нещо в таблета си. След това заговори бързо: — Ще направя контраоферта, но купувачът ще трябва да стъпи на земята, ако говори сериозно за мебелите в голямата спалня. В противен случай Чад Долби — най-големият син, по всяка вероятност той ще ти даде цена — ще направи по-сериозна оферта. Има и двама търговци на произведения на изкуството, които бих ти препоръчала. Нека да погледнат какво имаш.

— Не знам как да ти благодаря.

— Това ми е работата — напомни й Дона. — Освен това за мен е удоволствие. Имам дъщеря, две години по-млада от теб. Надявам се някой да помогне на нея, ако се озове в… в подобно положение. Забелязах, че си изпразнила гардероба на съпруга си.

— Да. Мама е добре, миличко. — Тя целуна Кали по косата. — Върви да си поиграеш. Занесох повечето неща в магазин за дрехи втора употреба — обясни тя на Дона, след като Кали се смъкна от скута й.

— Чудесно. Мейси и Шерил са изключителни и магазинът им има много клиенти.

— Ти всички ли познаваш?

— Това е част от работата ми. А книгите?

— Събрала съм моите, които харесвам. Ричард е купувал другите, които са останали в библиотеката. Току-що ги беше купил — как го каза? — на едро.

— Ще ги продадем по същия начин — кимна Дона и отбеляза нещо в таблета си. — Ще включа и това към бележките си. Ако искаш, ще те свържа с някои познати. Така ще можеш да си уредиш срещи с хората.

— Чудесно. Много ти благодаря. Имах чувството, че се препъвам, докато се опитвах да разбера какво да правя.

— Доколкото мога да преценя, справяш се отлично.

— Благодаря, но имам нужда от съвети и напътствия. Ти си толкова мила. Не знам защо толкова се притеснявах от теб.

Дона се разсмя.

— Така въздействам на хората. Да дам ли на познатите си номера на мобилния, или предпочиташ да ти звънят на домашния?

— Дай и двата. Старая се мобилният да е винаги в джоба ми, но понякога забравям да го взема.

— Добре. Тези хора се занимават с бизнес и се интересуват от печалба. Но няма да те измамят. Ако се сетиш за нещо друго, веднага ми кажи. — Тя се усмихна. — Наистина познавам много хора. И още нещо, Шелби. — Ще ти намеря добра оферта за къщата. Тя е красива, на великолепно място, и подходящият купувач ще се появи. Аз ще ти го намеря.

— Сигурна съм.

И така, тази вечер Шелби спа по-добре, отколкото през изминалите седмици.

 

 

През цялата следваща седмица не спря да й се вие свят. Сключи сделка с „Долби енд Сънс“, изпрати виното, спечелено на онлайн търговете, взе чек с хубава сума за някои от дрехите на Ричард и отнесе три сака със свои дрехи.

Прие оферта за чашите и чиниите, опакова всички и купи комплект пъстроцветни пластмасови чинии, купички и чаши.

Щяха да й свършат работа.

Въпреки че бе най-разумно да прави вноски, тя изплати напълно задълженията по една от кредитните карти.

Приключи с една, оставаха още единайсет.

Произведенията на изкуството — не бяха оригинали, както Ричард твърдеше — не струваха, колкото се беше надявала. Но количеството компенсира.

Всеки ден се чувстваше все по-лека. Дори бурята, която навя трийсет и пет сантиметра сняг, не я обезкуражи. Тя уви Кали като ескимосче и двете направиха първия си снежен човек.

Нямаше за какво да пише до близките си, каза си тя, затова направи снимки с телефона, които да изпрати в Тенеси.

Приключенията изтощиха малкото момиченце, затова Кали и Фифи си легнаха към седем. Така на Шелби й остана повече време, за да се занимава с таблицата, сметките и списъка със задачите.

Дали да използва парите, за да изплати някои от кредитните карти с по-малък лимит, или просто да ги остави? Дали да не прибави тези пари към големите задължения, за да се отърве от солените лихви?

Колкото и да й се искаше да каже, че е приключила с две, имаше повече смисъл да ликвидира лихвата.

Внимателно направи плащането онлайн, както се бе научила съвсем сама, и записа резултата в таблицата.

Четиристотин осемдесет и шест хиляди, от които четиристотин долара бяха изплатени. Оставаха само два милиона и сто осемдесет и четири хиляди.

Не броеше обаче следващата сметка, която щяха да й изпратят адвокатите и счетоводителите. На фона на останалите, тези суми й се струваха нищожни.

Телефонът звънна и щом видя името на Дона на екрана, тя го грабна.

Може би.

— Ало?

— Здравей, Шелби, Дона се обажда. Знам, че е малко късно, но исках да ти кажа, че получих добра оферта за къщата.

— Наистина ли? Чудесна новина.

— Според мен, заемодателят ще одобри. Знам, че може да отнеме седмици, дори месеци, но ще направя всичко по силите си, за да сключа сделката. Вече ти споменах за семейството от първите отворени врати. Много са харесали къщата, а и мястото им е удобно. И още нещо. Тя не понася мебелите.

Шелби се разсмя и вдигна лице към тавана, почувствала се освободена от поредния товар.

— Наистина ли?

— Ненавижда ги. Каза, че се е постарала да не ги забелязва, преструвала се, че ги няма, за да види истинския облик на къщата, красотата й. Той е малко притеснен заради бързата продажба, но тя иска имота, така че той се е съгласил. Ако заемодателят възрази и поиска цена, по-близка до тяхната, купувачът ще се съгласи.

— Господи, Дона!

— Да не прибързваме, но исках да ти кажа, за да отпразнуваш събитието.

— Имам желание да се съблека гола и да танцувам из цялата къща.

— Направи каквото искаш.

— Може би само ще потанцувам. Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Стискам палци, Шелби. Ще се свържа със заемодателя рано утре сутринта. Пожелавам ти приятна вечер.

— И на теб. Благодаря ти още веднъж. Чао засега.

Не се съблече гола, но включи сателитното радио. Попадна на Адел, затанцува из кабинета, припяваше, а накрая отпусна глас.

Навремето имаше амбиции, стремежи, мечти. Щеше да стане певица — звезда. Гласът й беше дар и тя го шлифоваше, използваше, ценеше.

Запозна се с Ричард благодарение на гласа си, когато той влезе в малкия клуб в Мемфис, където тя беше певицата на една група, наречена „Хоризонт“.

Тогава беше на деветнайсет, помисли си тя. Не можеше дори да си купи законно бира в клуба, въпреки че Тай, барабанистът, който беше увлечен по нея, й купуваше тайно по някоя и друга бутилка „Корона“.

Господи, колко беше приятно да пее отново, да танцува. Освен приспивни песнички, не бе пяла от месеци. От Адел мина на Тейлър Суифт, а след това се опита да се пребори с дистанционното, за да намали звука, когато телефонът й звънна отново.

Все още усмихната, тя отговори.

— Ало?

— Търся Дейвид Мадърсън.

— Имате грешка.

— Дейвид Мадърсън — повтори човекът и каза телефонния номер.

— Да, номерът е същият, но… — Нещо се загнезди в гърлото й. Трябваше да го премахне. Стисна силно слушалката. — Тук не живее такъв човек.

Затвори, без да му даде възможност да каже и дума повече, след това забърза към сейфа и внимателно набра комбинацията.

Извади кафявия плик на бюрото и с разтреперани пръсти го отвори.

Вътре бяха документите, които откри в сейфа, на които бе усмихнатото лице на Ричард.

Единият комплект документи беше на името на Дейвид Алън Мадърсън.

Вече нямаше желание да пее, нито да танцува. По причини, които не можеше да обясни, тя отиде да провери всички врати и алармата.

Макар да знаеше, че хаби електричество, тя остави лампата във фоайето запалена, също и в коридора на втория етаж. Вместо да се отпусне в своето легло, тя се пъхна при Кали.

Лежа будна дълго и се молеше телефонът да не звънне отново.

 

 

Фирмата за мебели изпрати екип, който взе всичко от двете гостни, фоайето и трапезарията, където Шелби не се бе хранила след нещастието с Ричард. След известен пазарлък, тя се съгласи да продаде мебелите от спалнята на частен купувач.

Сумата покри лихвите и младата жена плати изцяло задълженията си по втората кредитна карта.

Оставаха още десет.

Къщата й се стори още по-голяма и по-враждебна, след като по-голямата част от мебелите вече ги нямаше. Как само й се искаше да се махне, но имаше още неща за уреждане, а те си оставаха нейна отговорност.

В един и трийсет имаше среща с купувач на книги — уговориха се за този час, за да може да сложи Кали да спи. Върза си косата и си сложи красивите висящи обеци с аквамарин, подарък от баба й за Коледа. Сложи си фон дьо тен и руж, защото беше много бледа. Свали дебелите чорапи, които обикновено носеше вкъщи, и обу високи черни обувки.

Баба й твърдеше, че макар понякога да стягат пръстите, високите токчета правят чудеса със самочувствието на жените.

Трепна, когато на вратата се звънна. Книжарят беше подранил с цели петнайсет минути — времето, в което бе намислила да сервира кафе и сладки в библиотеката.

Втурна се към долния етаж с надеждата той да не звънне втори път. Кали спеше леко.

Отвори вратата и пред нея застана по-млад и по-хубав мъж, отколкото бе очаквала. Повече нямаше да си прави заключения предварително.

— Господин Лодърдейл, много сте точен.

— Госпожо Фоксуърт. — Той протегна ръка.

— Заповядайте, навън е студено. Така и не свикнах със зимите на север.

— Не сте живели дълго в този район.

— Не, само през зимата. Да закача ли палтото ви?

— Да, благодаря.

Той изглеждаше як, с квадратна челюст и студени лешникови очи. Нямаше нищо общо със слабия, възрастен книжен червей с очила, когото си бе представяла.

— Дона… госпожа Тинсдейл каза, че ще проявите интерес към книгите, които имам. — Закачи дебелото късо палто в шкафа във фоайето. — Заповядайте в библиотеката, за да разгледате.

— Имате впечатляващ дом.

— Ако не друго, то поне е голям — каза тя и го поведе към библиотеката покрай хола с рояла, на който никой не бе свирил, и салона с масата за билярд, която й предстоеше да продаде.

Стаята щеше да й е любима, непосредствено до тази на Кали, ако имаше възможност да я направи по-уютна и по-топла. Сега бе запалила камината и бе свалила плътните завеси — сложени на куп, готови за продажба — така че зимното слънце, колкото и да бе символично, влизаше вътре.

Мебелите — коженото канапе, което тя наричаше лимоненожълто, тъмнокафявите столове и прекалено лъскавите масички — щяха да бъдат взети до края на седмицата.

Надяваше се шкафовете, пълни с книги в кожени подвързии, които никой не четеше, също да заминат.

— Както ви казах по телефона, скоро ще се изнеса, така че съм готова да продам книгите. Вече съм прибрала онези, които искам… честно казано, съпругът ми ги купи, защото изглеждаха красиво в тази стая.

— Изглеждат внушително, също като къщата.

— Май да. Повече ме интересува какво пише в книгата, отколкото как изглежда на рафта. Ще направя кафе, докато ги разгледате.

Той пристъпи към тях и извади първата, която му попадна.

— „Фауст“.

— Чувала съм, че много хора купуват книги по този начин, заради кориците. За да им служат като украшение.

Прииска й се да стисне ръце, но се насили да се отпусне. Трябваше вече да е свикнала, помисли си тя, а все още се чувстваше нервна.

— Щеше да ми бъде по-приятно, по-весело — поправи се тя, — ако не бяха еднакви. И подвързиите, и височината. А и аз не съм от хората, които биха се настанили пред камината с „Фауст“.

— Не сте единствената. — Той върна книгата на мястото й и обърна студените си очи към нея. — Госпожо Фоксуърт, аз не съм Лодърдейл. Казвам се Тед Привет.

— Господин Лодърдейл ли ви изпрати, за да разгледате?

— Не съм търговец на книги. Аз съм частен детектив. Преди два дни говорих с вас по телефона. Търсех Дейвид Мадърсън.

Тя отстъпи крачка назад. Макар да беше с токчета, бе в състояние да го надбяга, ако се наложи. Трябваше да го изгони от къщата, далече от Кали.

— Аз пък ви казах, че тук няма такъв. Сега ще ви помоля да си вървите. Очаквам гост всеки момент.

— Дайте ми само минутка. — Той се усмихна и вдигна ръце, сякаш искаше да покаже, че е напълно безобиден. — Просто си върша работата, госпожо Фоксуърт. Проследих Дейвид до този район и според информацията ми… Имам и снимка. — Той бръкна в джоба на сакото, протегнал другата ръка, за да покаже, че няма лоши намерения. — Моля ви, погледнете. Познавате ли този човек?

Сърцето й заблъска. Беше пуснала непознат в дома си. Беше постъпила необмислено, но след като толкова много хора влизаха и излизаха, тя не се беше замислила, когато го пусна. Дъщеричката й спеше на горния етаж.

— Вие ме подведохте, като се представихте за друг — каза тя остро, с надеждата той да се стресне. — Така ли си вършите работата?

— Всъщност, да. Понякога.

— Не харесвам нито вас, нито работата ви. — Тя дръпна снимката от ръката му. Погледна я внимателно.

Беше сигурна, че ще види Ричард, но когато го видя — усмивката на филмова звезда, кафявите очи със златни точици — усети как я прорязва болка. Косата му беше по-тъмна и имаше брада, заради която изглеждаше по-възрастен, също като на снимката за идентификация в банката. На снимката обаче беше Ричард.

Мъжът, когото гледаше, й беше съпруг. Същият този съпруг се бе оказал лъжец.

А тя? Каква беше тя?

— Това е снимка на покойния ми съпруг Ричард.

— Преди седем месеца този човек — представял се е като Дейвид Мадърсън — измамил жена в Атланта и й отмъкнал петдесет хиляди долара.

— Нямам представа за какво говорите. Не познавам Дейвид Мадърсън. Съпругът ми се казваше Ричард Фоксуърт.

— Два месеца преди това, Дейвид Мадърсън измамил малка група инвеститори в Джаксънвил, Флорида, с двойно по-голяма сума. Мога да продължа, като включа и огромна кражба с взлом в Маями, извършена преди пет години. Редки марки и бижута на стойност двайсет и осем милиона долара.

Новината за измамите, след всичко, което бе научила през изминалите седмици, не я шокира. Когато обаче чу за кражбата и на каква стойност е била, усети как стомахът я присвива, а главата й започва да се върти.

— Нямам никаква представа. Сега си вървете.

Докато той прибираше снимката, не откъсна очи от нейните.

— Последно е имал адресна регистрация в Атланта, където е извършвал измами с недвижими имоти. Живели сте в Атланта, преди да се преместите тук, нали?

— Ричард беше финансов консултант. Сега е мъртъв. Разбирате ли? Почина непосредствено след Коледа, така че няма как да отговори на въпросите ви. Аз пък не знам отговорите. Нямате право да идвате тук по този начин, да лъжете, за да влезете, и да ме плашите.

Той отново вдигна ръце, но нещо в изражението му подсказа на Шелби, че не е никак безобиден.

— Не се опитвам да ви уплаша.

— Да, но ме плашите. Аз се омъжих за Ричард Фоксуърт в Лас Вегас, Невада, на 18 октомври 2010 г. Не съм се омъжила за Дейвид Мадърсън. Не познавам такъв човек.

Той изви насмешливо уста.

— Омъжена сте от четири години, но твърдите, че не знаете с какво съпругът ви си е изкарвал хляба. Не знаете с какво се е занимавал. Не знаете кой е бил в действителност.

— Ако се опитвате да ми кажете, че съм глупачка, кажете го направо. Да си е изкарвал хляба ли? Какъв хляб, за бога? — Напълно измъчена, тя вдигна ръце. — Тази къща ли? Ако не я продам по най-бързия начин, ще ме изгонят. Твърдите, че Ричард е мамил хора, че е крал? Почти трийсет милиона долара? Който и да ви е наел да го откриете, трябва да влезе в час, също като вас. Аз се опитвам да изплатя дълг от три милиона долара, с който той ме остави. Сега си вървете и кажете на клиента си, че е попаднал на грешния човек. А дори да не е, този човек е мъртъв. Не мога да направя абсолютно нищо. Ако иска да си вземе парите от мен, както вече казах, няма откъде да ги взема.

— Госпожо, искате да ви повярвам, че сте живели с него четири години, но дори не знаете кой е Мадърсън? Искате да ми кажете, че не знаете нищо ли?

Гневът й притъпи страха. Беше й писнало. Тя избухна.

— Пет пари не давам какво вярвате, господин Привет. Ама изобщо не ми пука. Вмъкнахте се тук и сигурно очаквате да измъкна купчина марки и бижута от джоба си или стотици хиляди в брой и да ви ги връча. Май сте не само невъзпитан, но и глупав. Сега вън.

— Просто търся информация за…

— Нямам никаква информация. Не знам нищо за тези престъпления. Знам единствено, че съм на място, което не познавам, в къща, която не искам, защото…

— Какво?

— Вече нищо не знам. — Дори нямаше сили да продължи. Почувства умора. — Не мога да ви кажа онова, което не знам. Ако имате въпроси, обърнете се към Майкъл Спиърс или Джесика Бродуей. „Спиърс, Канън, Файф енд Ханоувър“. Те са адвокати от Филаделфия, които се занимават с кашата, в която се намирам. А сега, или си тръгвайте, или ще се обадя в полицията.

— Тръгвам си — заяви той и я последва, когато тя излезе и тръгна към шкафа, за да извади палтото му.

Той извади визитка и й я подаде.

— Свържете се с мен, ако си спомните нещо.

— Няма как да си спомня нещо, което не знам. — Въпреки това взе визитката. — Ако Ричард е взел парите на клиентите ви, много ми е мъчно. Моля ви, не се връщайте тук. Втори път няма да ви пусна.

— Следващия път може да позвънят ченгетата — уведоми я той. — Не го забравяйте. И запазете визитката.

— Те няма да ме изпратят в затвора, защото съм проявила глупост. А това е единственото ми престъпление.

Тя отвори вратата и извика, когато видя мъж, протегнал ръка към звънеца.

— О, госпожо Фоксуърт, стреснах ли ви? Аз съм Мартин Лодърдейл.

Той беше по-възрастен, със светлосини очи, скрити зад очила с телени рамки, и грижливо оформена брада — по-скоро сива, отколкото прошарена.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Лодърдейл. Сбогом, господин Привет.

— Запазете визитката — повтори Привет, заобиколи Лодърдейл и тръгна по пътеката към сив автомобил.

Тя познаваше колите — дядо й беше механик, и внимателно огледа тази. Хонда „Сивик“, сива, с регистрационен номер от Флорида.

Ако я види отново в квартала, щеше да се обади в полицията.

— Ще закача палтото ви — обърна се тя към Лодърдейл.

* * *

В края на седмицата библиотеката и голямата спалня бяха празни. Тя продаде в интернет масата за билярд, пианото, фитнес уредите на Ричард и безброй дребни предмети.

Беше й останала само една кредитна карта, която да изплати, и вече усещаше вкуса на свободата.

Свали останалите картини от стените, продаде ги, а също и специалната кафемашина и блендера, последен писък на модата.

 

 

Когато се събуди в първия ден от пролетта, навън бе натрупало петнайсет сантиметра сняг и продължаваше да вали. Прииска й се да се сгуши отново в спалния чувал с образа на принцеса Фиона, който напоследък й служеше за легло.

Живееше в почти празна къща. Най-лошото беше, че малкото й момиченце живееше в почти празна къща, нямаше приятелки, нямаше с кого да си играе и да разговаря, освен с майка си.

Преди четири години и половина, в една хладна октомврийска вечер на Запад, тя си беше купила красива синя рокля — Ричард много я харесваше в синьо; отдели цял час, за да изправи косата си, защото той я харесваше гладка, и тръгна по пътеката в малкия параклис, стиснала в ръка една-единствена бяла роза.

Мислеше си, че това е най-щастливият ден в живота й, но това съвсем не бе нейният живот. Беше просто една илюзия, а най-лошото бе, че е просто лъжа.

След това тя се стараеше да бъде добра съпруга, да се научи да готви по начина, който допадаше на Ричард, да събира багажа им, за да се преместят, когато на Ричард му хрумне, да се облича така, както той искаше. Стараеше се Кали да е измита, нахранена и красиво облечена, когато той се прибираше.

Приключих с всичко това, помисли си тя.

— Приключих — прошепна на глас. — Защо тогава сме все още тук?

Влезе в стария си дрешник, където бе започнала да прибира багажа си в сака „Луи Вюитон“, който Ричард й купи в Ню Йорк, вместо торбата, в която натъпка дрехите си, когато замина с него.

Сега вече се зае да събере багажа си; после наруши едно желязно правило и настани Кали да гледа „Шрек“, след като й даде купичка със зърнена закуска в кухнята, докато подреди нещата й. Послуша един от съветите на майка си — да не звъни на никого, освен на полицията, пожарната или водопроводчик преди девет сутринта — и изчака да стане точно девет, за да се обади на Дона.

— Здравей, Шелби, как си?

— Отново вали сняг.

— Тази зима не иска да си отиде. Казват, че щяло да натрупа около двайсет сантиметра, а до събота метър и трийсет. Да се надяваме, че не са познали.

— Не разчитам на това. Дона, в къщата не е останало почти нищо. Само двете с Кали сме. Искам да взема телевизора, портативния, от плота в кухнята и да го занеса у дома при баба. Тя много ще му се зарадва. Също и големия, плоскоекранния — един от всичките. В къщата са общо девет, преброих ги. Искам да занеса един и на татко. Не знам дали купувачите ще искат телевизори. Знам, че сделката още не е сключена, но може да включим и телевизорите, които остават. Пет пари не давам колко ще платят за тях.

— Мога да им предложа, разбира се. Ще ги накарам да ти направят оферта.

— Става. Аз не искам всичките, само няколко, и ще ги взема.

Все някак ще се справя, помисли си тя и потри болезнено пулсиращото си слепоочие.

— Когато приключим разговора, ще звънна в кабелната телевизия. Не мога да прибера мебелите на Кали във вана, защото е пълен с кашони, куфари и нейните играчки. И още нещо, Дона. Искам да те помоля за огромна услуга.

— Разбира се. Кажи какво да направя.

— Би ли сложила катинар на къщата, а аз да подпиша необходимите документи по мейла или по пощата, както кажеш. Искам да се прибера у дома, Дона.

Само като го каза, тя усети как раменете й се отпускат.

— Трябва да отведа Кали вкъщи. Заради всичко, което се случи, така и не й остана време да се сприятели с нито едно дете на нейната възраст. Къщата е празна. Винаги е била празна, но сега вече не можем да се преструваме. А и аз не мога да остана повече. Ако смогна с всичко, утре тръгваме. Най-късно в събота.

— Това не е никаква услуга и няма проблем. Аз ще се погрижа за къщата, ти не се тревожи. Сама ли ще караш през целия път?

— Нали съм с Кали. Ще се обадя да прекъснат телефона, но ако ти трябвам, мобилният ще бъде у мен. И лаптопът ми, така че ще мога да получавам имейли. Ако продажбата не се осъществи, просто покажи къщата на други хора. Надявам се да стане хората, които я искат, да я купят и да я превърнат в истински дом. Ние обаче трябва да заминем.

— Ще ми пратиш ли един мейл, когато пристигнеш? Да не се притеснявам за теб.

— Да, разбира се. Ще ми се да бях разбрала колко си мила по-рано. Това вече прозвуча глупаво.

— Нищо подобно — разсмя се Дона. — И на мен ми се иска същото. Не се тревожи за нищо тук. Ако има нужда да свърша нещо тук, след като се прибереш, просто ми звънни. Да знаеш, че имаш приятелка във Филаделфия, Шелби.

— А ти — в Тенеси.

След като затвори, Шелби си пое дълбоко дъх. Направи внимателно списък на всичко, което трябваше да свърши. След като задраска и последната точка, си заминаваше у дома.

Щеше да заведе Кали в Рандеву Ридж.