Нора Робъртс
Лъжецът (11)

11.

Признанията и истината изтощават както тялото, така и ума. Когато стана от леглото на следващата сутрин, Шелби усети, че започва деня изморена.

Никак не й беше приятно да разочарова хората, които я бяха отгледали. Замисли се за Кали, запита се дали един ден тя няма да извърши нещо глупаво и да се събуди със същото усещане.

Имаше голяма възможност да стане точно така, затова Шелби се зарече да запомни това утро и да се постарае да осигури на дъщеря си спокойствие, когато този момент настъпи. За щастие, Кали бе все още твърде малка, за да извърши някоя глупост, а сега седеше в леглото си и разговаряше с Фифи. Затова Шелби я гушна за добро утро и това пооправи малко настроението й.

След това и двете се облякоха и слязоха долу.

Шелби направи кафе и реши да компенсира част от разочарованието, което бе причинила на родителите си, като приготви препечени филийки и яйца на очи, любимите на баща й.

Когато майка й слезе, тя бе настанила Кали на столчето с нарязан банан и ягоди; закуската бе почти готова.

— Добро утро, мамо.

— Добро утро. Виждам, че сте ранобудни. Добро утро, слънчице — обърна се тя към Кали и се наведе за целувка.

— Ще ядем хляб с яйца, бабче.

— Така ли? Значи ще има специална закуска.

— Почти съм готова — обади се Шелби. — Ще направя яйца на очи за татко. Ти искаш ли?

— Не тази сутрин, благодаря.

Когато Ейда Мей се приближи, за да си налее кафе, Шелби се обърна, прегърна майка си и прошепна:

— Все още си ми сърдита.

— Разбира се, че съм ти сърдита. Сърденето не се включва и изключва като лампа.

— Значи още си ми много сърдита.

Ейда Мей въздъхна.

— По-скоро е като ключ за лампа с постепенно намаляване на светлината. Малко по-светло е.

— Много се извинявам, мамо.

— Знам, че ти е тежко. — Ейда Мей погали Шелби по ръката. — Опитвам се да си се представя в твоето положение и да си обясня защо не си се доверила на семейството си, за да ти помогнем.

— Няма такова нещо. Просто… аз сама се бях забъркала, нали така? Възпитали сте ме сама да се справям с неприятностите.

— Май сме свършили добра работа. Само дето не сме те научили, че споделените неприятности са половин неприятности.

— Беше ме срам.

Ейда Мей се обърна и обхвана лицето на Шелби с ръце.

— Никога, абсолютно никога няма да се срамуваш пред мен! — Погледна към Кали, която се опитваше да се пребори с нарязаните плодове. — Мога да кажа още много и сигурно ще го кажа, когато наоколо не се мотаят малчовци с уши като локатори.

— Тук няма локатори, бабче! Това е глупаво.

— Така си е, нали? Я да довърша пържената филийка, дето майка ти я е започнала.

Влезе Клейтън, готов за работа, с обичайната бяла риза, напъхана в панталоните с цвят каки. Пристъпи към Шелби, почука я по главата с кокалчетата на ръката си, а след това я целуна на същото място.

— Това ми прилича на закуска за уикенда, само дето е средата на седмицата. Подмазваш ли се? — попита той дъщеря си.

— Да.

— Браво.

 

 

Днес беше неин ред да гледа децата и тя заведе момичетата в парка, за да може Ема Кейт да мине, да си направят пикник през обедната почивка и най-сетне да се запознае с Кали.

— Когато бях малка, Ема Кейт беше най-добрата ми приятелка, както Челси на теб сега.

— Правехте ли си чаени партита? — обърна се Кали към Ема Кейт.

— Да, и пикници, също като този.

— Може да дойдеш у бабчето, за да си направим чаено парти.

— С най-голямо удоволствие.

— Бабчето е запазила сервиза на мама, така че можем да го използваме.

— А, онзи с теменужките и розовите рози ли?

— Аха. — Очите на Кали станаха кръгли като на бухал. — Трябва да внимаваме да не го счупим, защото е делкатен.

— Деликатен — поправи я Шелби.

— Добре. Сега да се полюшкаме. Хайде на люлката, Челси!

— Много е красива, Шелби. И красива, и умна.

— Съгласна съм. Тя е най-хубавото, което имам, Ема Кейт. Имаш ли време след работа? Трябва да ти кажа нещо. Само на теб.

— Добре. — Тъй като го очакваше — и се бе надявала старата й приятелка да предложи, Ема Кейт вече имаше план. — Може да се поразходим до Наблюдателницата, както едно време. Днес приключвам в четири, така че ще те чакам в началото на пътеката към четири и петнайсет.

— Става.

Ема Кейт наблюдаваше как Кали се забавлява на люлките с Челси.

— Ако и от мен зависеше едно такова съкровище, не бих постъпила различно от теб.

— И много от нещата, които не би направила при други обстоятелства, ти се струват разумни.

— Мамо! Мамо! Люшкай ни. Люшкай ни, мамо! Искам по-високо!

— Прилича на теб — отбеляза Ема Кейт. — Никога не ти беше достатъчно високо.

Шелби се разсмя и стана.

— Напоследък гледам да съм по-близо до земята.

Стана, за да залюлее момичетата, и Ема Кейт си помисли колко е жалко, че нещата са се стекли така.

 

 

Успя да намери малко време, за да започне работа по репертоара си, и вдигна победоносно юмрук във въздуха, когато от магазина за дрехи втора употреба й съобщиха за продажбата на две коктейлни рокли, вечерна рокля и чанта. Тя обнови таблицата и пресметна, че с още една продажба ще успее да плати поредната кредитна карта.

Организира всичко за следващия ден, първия й работен ден в салона. После извади старите си ботуши за преходи, които криеше в гардероба, да не би Ричард да ги открие и изхвърли.

Остави Кали у Клей, за да си поиграе с Джаксън, както се бяха разбрали, и видя колко е щастлива дъщеря й, докато претърсва малкия форт на братовчед си в двора, преди да потегли към планинската пътека.

Още нещо, което й беше липсвало, помисли си тя, докато паркираше и слизаше от колата. Липсвала й бе тишината, която й даваше възможност да се наслади на гласовете на птиците и шумоленето на бриза сред дърветата. Тук бе приятно хладно и се носеше острият мирис на бор. Метна на гръб раницата — поредното, което бе успяла да скрие от Ричард.

От дете бе научена винаги да си носи вода и други основни неща, когато отива дори на лесен, приятен преход. На покритието на мобилните телефони не можеше да се разчита — поне така беше последния път, когато мина по този пътека. Все пак пъхна телефона в джоба си.

Държеше хората във всеки момент да могат да й звъннат или да й изпратят есемес, ако има проблем с дъщеря й.

Щеше да доведе Кали тук, помисли си тя — да се изкачат по тази пътека, да й покаже дивите цветя и дърветата. Може би дори щяха да видят сърна или забързан заек.

Щеше да я научи как да познава мечите екскременти. Усмихна се, защото Кали беше на възраст, в която това щеше да й се стори колкото възхитително, толкова и гнусно.

Вдигна поглед към облаците над най-високите хълмове. Може би дори щяха да преспят на открито. Да си опънат палатка, да й покаже какво удоволствие е да се спи под звездите в хубава, ясна нощ и да й разказва истории, докато седят пред огъня.

Това бе истинското наследство, нали? Годините, през които пътуваха от място на място, времето, прекарано в Атланта, във Филаделфия — това бяха съвсем други светове. Ако Кали избере някой от тях или пък друг, напълно различен, тя винаги може да се върне към корените си, когато пожелае.

Винаги щеше да има семейство в Ридж и място, на което да се приюти.

Шелби се обърна, когато чу бръмченето на автомобил, и разгледа плъзналия по хълмовете град. Макар да знаеше, че й предстои поредният мъчителен разговор, тя се усмихна, когато Ема Кейт паркира до нея.

— Почти бях забравила колко е красиво тук, точно на това място. Градът е от едната страна, пътеката от другата, така че лесно можеш да избереш накъде да поемеш.

— Двамата с Мат ходихме до пещерата Суитуотър първия път, когато дойде с мен. Исках да го видя от какво тесто е замесен.

— Той е страхотен. Кажи, как се справи?

— Все още го търпя. Още ли пазиш ботушите за преходи?

— Добре разтъпкани са.

— Винаги си го казвала. Аз най-сетне смених моите. Старая се поне по един-два пъти в седмицата да се разхождам в планината. Мат си купи карта за фитнеса в Гатлинбърг, защото си пада по тежестите и машините. Ще му се да намери място и да построи фитнес и в Ридж, за да не му е толкова далече. Аз предпочитам преходите; мога да вмъкна и някой от часовете по йога, които баба ти организира в неделя в спа центъра.

— Не ми е казала.

— Има си предостатъчно грижи. Хайде да тръгваме, защото ми се иска да се качим до Наблюдателницата.

— Любимото място, на което си говорехме за момчета, родители и всичко, което ни дразнеше.

— Това ли правим и сега? — попита Ема Кейт, когато тръгнаха.

— В известен смисъл, да. Признах всичко пред семейството. Ти винаги си била част от семейството ми, така че искам да ти разкажа и онова, което не съм.

— Да не би да се опитваш да избягаш от закона?

Шелби се засмя и стисна ръката на Ема Кейт.

— Не бягам от закона, но ми се струва, че съм бягала от всичко друго. Вече престанах.

— Радвам се.

— Казах ти само част от нещата. Сега ще ти разкажа и останалото. Започна се, след като Ричард загина. Започнало е преди това, но може да се каже, че ми се стовари на главата след нещастието.

Тя разказа всичко, което бе изпуснала, и се връщаше назад, когато Ема Кейт я питаше нещо. Пътеката стана по-стръмна, разшири се и тя усети приятна болка в краката. Забеляза красивите пера на синя птица, която се промушваше в един дрян, чиито цветчета тъкмо се отваряха и чакаха да грейнат в целия си бял блясък.

Въздухът стана по-хладен; въпреки това й беше приятно и усещаше леката пот, избила по кожата й.

Разбра, че е по-лесно да разкаже всичко, докато са тук, на открито, където хълмовете отнасяха думите надалече.

— Първо, все още не съм свикнала с мисълта, че човек, когото познавам, дължи милиони долари, но това не е твой дълг, Шелби.

— Аз съм подписала документите за къщата — поне така си мисля.

— Мислиш ли?

— Не помня да съм подписвала каквото и да било, но от време на време той тикваше под носа ми разни документи. „Подпиши това, не е нищо особено.“ Струва ми се, че през повечето време просто се е подписвал от мое име. Може би щях да се измъкна, ако започне процес, на който да се обяви, че съм фалирала. Когато къщата се продаде — а тя ще се продаде — това ще смъкне огромен товар от плещите ми. Дотогава обаче съм с вързани ръце.

— Продавала си дрехи.

— Досега изкарах почти петнайсет хиляди от дрехите — не броя коженото палто, което върнах с етикета и може да изкарам още толкова, когато продажбите приключат. Той имаше безобразно много костюми, а пък аз имах неща, които никога не бях обличала. Живеех в съвсем различен свят, Ема Кейт.

— Но годежният ти пръстен е бил фалшив.

— Сигурно за него не е имало смисъл да сложи истински диамант на пръста ми. Никога не ме е обичал, сега вече ми е ясно. Не съм сигурна как, но по някакъв начин съм му била полезна.

— Направо ми се струва невероятно, че си открила онзи банков сейф.

Когато си припомни, тя разбра, че се е опитвала да се бори с вятърни мелници. Само че…

— Бях тръгнала на мисия. Знаеш как е.

— Да, знам. — Слънцето се измести и Ема Кейт нагласи козирката на шапката си. — Куп пари и документи.

— Едва ли се е сдобил с тях по законен път. Мислих много, но за мен това не е кражба, а и трябваше да се погрижа за Кали. Ако някога се наложи да ги връщам, ще се справя. Засега част от тях са в банката, а когато се разплатя с всички, ще ги използвам, за да си купя малка къщичка.

— Ами частният детектив?

— Губи си времето, като се върти около мен. Предполагам, че сам ще стигне до този извод, или пък Форест ще го убеди.

— Форест умее да убеждава.

— Той още ми се сърди. Малко, но се сърди. И с теб ли е така?

— Трудно ми е да се сърдя, в момента съм като омагьосана.

Повървяха мълчаливо по познатата пътека.

— Мебелите чак толкова грозни ли бяха?

Развеселена, че приятелката й задава подобен въпрос, Шелби се разсмя.

— Неописуеми. Жалко, че не ги снимах. Бяха тъмни и лъскави, твърди и ръбести. Всеки път имах чувството, че съм на гости в тази къща, и нямах търпение да изляза. Той така и не беше направил първата вноска, Ема Кейт. Когато почина, банката вече бе изпратила предупреждение, което изобщо не бях виждала.

Тя спря, за да отвори бутилката с вода.

— Сега си мисля, че е имал неприятности. Вероятно нещо е станало в Атланта. Затова е купил оная чудовищна къща на север, без да ми каже. Нагласил я е, а след това ми съобщи, че се местим, защото там възможностите за бизнес били по-благоприятни. Аз се съгласих. Това беше един от начините, по които съм му била полезна. Съгласявах се. Като се връщам назад, ми е трудно да си спомня колко пъти съм го правила. Дори не знам кой е бил. Не мога да кажа, че съм знаела името му. Не знам и с какво се е занимавал, как си е изкарвал парите. Знам само, че нищо не е истинско — нито бракът ми, нито животът, който водехме.

Спря на Наблюдателницата и усети как сърцето й полита.

— Това е истинско.

Виждаше се на километри наоколо: възвишенията, обрасли в наситено, тайнствено зелено, и дълбоките долини, закътани между тях — нежни като стария й сервиз за чай. А върховете плуваха в облаците, тайнствени и притихнали.

Следобедът преваляше и светлината беше станала по-мека. Замисли се как изглежда всичко по залез: позлатено, с малки точици огненочервено, пълзящи наоколо, докато планините посивяваха.

— Знам, че приемах всичко това за даденост. Абсолютно всичко. Никога вече няма да го правя.

Седнаха на една скала, както безброй пъти през годините. Ема Кейт извади от раницата си пакетче слънчогледови семки.

— Навремето бяха гумени мечета — отбеляза Шелби.

— Тогава бях на дванайсет. И досега ми се ядат гумени мечета — заяви тя.

Шелби отвори раницата си и извади едно пакетче.

— От време на време позволявам на Кали да си хапне. Всеки път, когато ги отварям, си мисля за теб.

— Страхотни са — каза Ема Кейт. — Знаеш, че семейството ти ще ти помогне да изплатиш част от дълговете. И аз не бих се съгласила — заяви тя, преди Шелби да успее да отговори.

— Благодаря. Много се радвам, че ме разбираш. Тук ще си създам хубав живот. Знам, че мога. Може би трябваше да замина, за да се върна и да разбера кое е истинско и кое не.

— Освен това ще пееш, за да си изкараш вечерята.

— Това е черешката на тортата. Дерик на Танзи много ми хареса.

— Той е върхът. Какво лице!

— Наистина. Но…

— Какво тяло! — възкликнаха двете едновременно, а след това се смяха, докато останаха без дъх.

— Седим тук — въздъхна Шелби и погледна отново към ширналата се зеленина, — точно както едно време, и обсъждаме момчета.

— За тази загадка няма обяснение.

— Но пък си струва да ги обсъждаме. И двете правим — на мен ми предстои — онова, за което сме мечтали. Ема Кейт Адисън, медицинска сестра. Харесва ли ти?

— Много. Наистина много. По дяволите, не помня някога през живота си да съм полагала толкова усилия, както за да получа дипломата за медицинска сестра. Все си мислех, че ще работя в голяма болница. И работих. Харесваше ми, при това много.

Погледна Шелби.

— Но нямах представа, че работата в клиниката ще ми хареса още повече. Така че, изглежда, ми е трябвало известно време, за да го разбера.

— Мат ли беше черешката на тортата?

— Определено е черешка — ухили се Ема Кейт и пъхна в устата си поредното гумено мече. — И поне един пласт от тортата.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Нямам намерение да се омъжвам за друг. Не че бързам, въпреки че на мама й се иска да действам. В момента нещата са супер такива, каквито са. Разбрах, че ще правят голяма баня в къщата на майка ти.

— Тя си е намерила папки с мостри и е изрязала снимки от разни списания. Татко се преструва, че това е лудост, но май идеята му допада.

Шелби отпи глътка вода, след това бавно завинти капачката.

— Онзи ден Грифин вземаше мерки.

— Нямат търпение да започнат да събарят стената. И двамата са като деца, когато трябва да разрушават.

— Хм. — Шелби се питаше дали да повдигне въпроса, когато забеляза проблясък на вода в далечината. Все пак разговорите за момчета на това място се бяха превърнали в традиция.

— Докато беше у мама, Грифин призна, че се интересува от мен.

Ема Кейт изсумтя и лапна ново гумено мече.

— Знаех си аз.

— Защото непрекъснато сваля жени ли?

— Като всеки нормален мъж, но не. Защото беше като поразен от светкавица, когато ти влезе в кухнята на мама първия ден.

— Така ли? Не съм забелязала. Не трябва ли да забелязвам подобни неща?

— Ти беше прекалено заета да се чувстваш виновна и да ти е неудобно. Какво му каза?

— Измънках нещо. В момента не мога да мисля за подобни неща.

— Да, но мислиш.

— А не би трябвало. Ричард умря скоро. А и това не е официално.

— Ричард — или както там му е името — го няма вече. — Тъй като дори мисълта за него я нервираше, Ема Кейт реши да хвърли камък към долината. — Ти си тук. Бракът ти не е бил щастлив — като цяло, една голяма лъжа, сама го каза. Няма задължителен период на траур, Шелби.

— Не става въпрос за траур. Просто ми се струва нередно.

— Не ти ли омръзна да правиш онова, което ти се струва редно? Правила си го цели четири години, и накрая се оказа в голяма каша.

— Дори не го познавам. Говоря за Грифин.

— Много добре разбрах, и тъкмо затова са измислили ходенето по срещи. Излизаш някъде, водиш разговор, откриваш кои са общите неща между вас, дали има привличане. Ами сексът?

— През последните месеци преди… той не се интересуваше… А, ти говориш за Грифин. Господи, Ема Кейт! — Шелби се разсмя и посегна към пакетчето с гумени мечета. — Все още не сме свикнали с измишльотината, наречена ходене по срещи. Не мога просто да правя секс с него.

— Защо не? И двамата сте свободни, здрави и пълнолетни.

— Виж докъде ме докара сексът с човек, когото почти не познавах.

— Уверявам те, че Гриф няма нищо общо с онзи, каквото и да е името му.

— Но аз просто не знам как да ходя по срещи с когото и да било.

— Ще свикнеш. Някой ден може да излезем четиримата.

— Може. Гриф иска да ни заведе на пица, а пък аз направих грешката да го спомена пред Кали. Тя ме попита вече два пъти.

— Ето, видя ли? — За Ема Кейт проблемът беше решен. — Нека да ви заведе на пица, а някой път четиримата ще отидем на вечеря. След това ще се оправяте сами.

— В момента животът ми е пълна каша, Ема Кейт. Не би трябвало да ходя по срещи.

— Мила моя, когато си сама, да излезеш с красив мъж се нарича живот. Идете на пица — посъветва я тя — и виж накъде ще тръгнат нещата.

— Сигурно ще ти писне да го чуваш, но много ми липсваше. Липсваше ми и това място тук. Да седим, да си говорим за какво ли не, да ядем гумени мечета.

— На това му се вика хубав живот.

— Направо върхът. — Завладяна от мига, тя сграбчи ръката на Ема Кейт. — Предлагам да се закълнем. Когато станем на осемдесет, ако имаме сили за преходи, да накараме двама готини младежи да ни докарат тук, за да поседим и да си поговорим за каквото ни се прииска и да похапнем гумени мечета.

— Ето това е онази Шелби Померой, която помня. — Ема Кейт сложи ръка на сърцето си. — Кълна се. Но двамата трябва да са супер готини.

— Това се подразбира.

 

 

Животът й влезе в релси. Тя бе доволна — работеше по репертоара с песни, упражняваше се, връщаше се към ежедневието на Ридж благодарение на работата си в салона.

Струваше й се странно и прекрасно колко бързо се върна всичко — и гласовете, и ритъмът, и приятните клюки, и градът, и планината оживяваха с пролетта.

Както бе решено, разрушаването на стената започна, така че сутрин, преди тя да тръгне на работа или да свърши нещо, къщата се изпълваше с мъжки гласове, чуваха се удари с чук, бръмчеше бормашина.

Свикна да вижда Гриф и Мат, а може би просто мислеше по този въпрос прекалено много. Непрекъснато. Как да не мисли за този мъж, след като той пристигаше у тях всеки ден с колан за инструменти, увиснал на кръста, и с онзи поглед.

Отиде да вземе чантата на Кали, и срещна Гриф в коридора пред старата й стая.

— Звучеше добре тази сутрин — каза той.

— Моля?

— Ти. Звучеше добре. Пееше под душа.

— А, това е твърде удобна репетиционна.

— Страхотно пееш, червенокоске. Коя беше песента?

— Ами… — Тя се замисли. — „Бурно време“. От четирийсетте е.

— Секси е във всяко десетилетие. Здравей, малка червенокоске.

Той се наведе, когато Кали хукна нагоре по стълбите.

— Мама ще работи при баба. Аз отивам при Челси, защото бабчето също работи през деня.

— Май ще се забавляваш.

— Може ли да ядем пица?

— Кали…

— Вече сме се разбрали — прекъсна я Гриф. — Може да го направим още довечера. Удобно ли ти е? — обърна се той към Шелби.

— Ами, аз…

— Мамо, искам пица с Гррр-иф. — За да подчертае желанието си, Кали се метна в ръцете му, след това се обърна към майка си и се усмихна.

— Как да откажеш на тази молба. Ще бъде чудесно, благодаря.

— Шест добре ли е?

— Да.

— Ще ви взема.

— А, да, столчето за кола. По-лесно ще бъде, ако те чакаме там.

— Добре. В шест. Ще излизаме на среща, нали? — попита той Кали.

— Среща — повтори тя и го целуна. — Да вървим, мамо. Да вървим у Челси.

— Идвам. Много ти благодаря — каза Шелби. — Много я зарадва.

— И тя мен. До довечера.

Когато влезе отново на работното си място, Мат вдигна вежди.

— Да не би да си решил да сваляш местната певица?

— Ще го даваме постепенно.

— Страхотна е. Само че животът й е твърде сложен, брат ми.

— Да. Добре че имам инструменти. — Той отново взе пистолета за пирони. — И знам как да ги използвам.

Мисли за нея през целия ден. Не помнеше друга жена да го е интересувала повече — контрастът между тъжните, предпазливи очи и бързата усмивка, когато забравяше, че трябва да е нащрек. Грижеше се безупречно за детето си. А пък само как изглеждаше с тесни дънки!

Всичко му допадаше.

Жалко, че работата вървеше толкова бързо и безпроблемно. Няколко спънки, и той щеше да има възможността да я вижда за по няколко минути всеки ден.

Само че Ейда Мей нямаше нищо общо с Бици. Когато се спря на плочките, на цвета и на окончателното архитектурно решение, тя не си промени повече мнението.

Остана му време да се прибере, да се изкъпе и да се преоблече. Един мъж не може да заведе две красиви дами на пица, вмирисан на пот и на дървени трески. Щяха да се приберат рано, каза си той, защото щяха да са с тригодишно дете. Може би така щеше да е най-добре. След това щеше да посвети два часа на работата по своята къща.

Май нямаше да е зле да насочи вниманието си към спалнята. Не се знаеше кога някоя хубавица ще се озове в леглото му, а не можеше да я покани на матрака на пода.

Той бе твърдо решил да доведе Шелби у дома, в леглото си. Само че това щеше да стане, когато и тя, и стаята са готови.

Качи се на колата и отиде в града; там си намери място за паркиране на няколко крачки от пицарията. Беше дошъл съвсем навреме — Шелби тъкмо слезе от минивана, паркиран наблизо.

Той се приближи и видя, че тя изважда Кали от детското столче.

— Да ти помогна?

— Няма проблем. Ще се справя. Благодаря ти.

Той забеляза, че гласът й трепери, още преди тя да вдигне Кали на ръце, и видя, че очите й плуват в сълзи.

— Какво е станало? Какво има?

— А, нищо, просто…

— Мама е щастлива. Толкова е щастлива, че чак плаче — обясни Кали.

— Щастлива ли си?

— Да. Много.

— Обикновено комбинацията от мен и пица не разплаква жените.

— Не е затова. Току-що говорих по телефона. Бяхме малко подранили, а Кали беше нетърпелива. Обади се брокерката. Къщата на север е продадена. — Една от сълзите преля и се стече по бузата й, преди тя да успее да я избърше.

— Сълзи от щастие — обяви Кали. — Прегърни мама, Гриф.

— Разбира се.

Преди тя да успее да се измъкне, той прегърна и двете.

Усети я как се стегна за момент, а след това се разтопи.

— Това е невероятно облекчение. Все едно планина падна от плещите ми.

— Браво. — Той я целуна по косата. — Определено имаме повод да празнуваме. Нали така, Кали? Това ще бъде щастлива пица.

— Не харесвахме къщата. Радваме се, че вече не е наша.

— Точно така. Това е самата истина. — Шелби си пое дъх, остана отпусната до него още миг, след това се отдръпна. — Не харесвахме къщата, просто не беше за нас. Сега са я купили хора, за които е подходяща. Пицата наистина ще бъде много щастлива. Благодаря ти, Грифин.

— Мина ли ти вече?

— Да, добре съм.

— Тогава ми подай детето. — Той взе Кали на ръце. — Да вървим да празнуваме.