Нора Робъртс
Лъжецът (13)

13.

Не можеше да мисли за това. Кали беше в безопасност, а Трейси щеше да я пази. Не знаеше абсолютно нищо за крадени бижута и нямаше да познае рядка марка, дори някой да я лепнеше на челото й. Ако въпросната Натали мислеше, че тя крие нещо, щеше да остане много разочарована.

Въпреки това бе разстроена, защото толкова лесно бе повярвала на Ричард — или Джейк, или каквото там му беше името. Той бе крадец и лъжец.

Но никога не й е бил съпруг, помисли си тя, докато сгъваше кърпите и ги трупаше на купчинка. Макар да беше притисната от нова тежест, тя бе спокойна, колкото и ужасно да бе това.

Щеше да си върши работата, да се усмихва и да бъбри с клиентите, да се занимава със запасите. След това щеше да се прибере, да вечеря с малкото си момиченце и да отиде в бара, за да оправдае парите, които Танзи и Дерик й плащаха.

Нямаше да разочарова никого, включително и себе си.

 

 

Форест я откри в края на деня, докато метеше малкия двор.

— Намери ли я? — попита Шелби.

— Не. Никой с това име или описание не е отсядал в малкия или големия хотел, хижата или бунгалата. Не е отседнала в Ридж. Не намерих и сведения за Натали Синклер, която да е излежавала присъда в област Дейд.

— Вероятно това не е истинското й име.

— Може и да не е, но все някой в Ридж трябва да е забелязал красива брюнетка, която разпитва. Ще поровим по-дълбоко, ако се притесняваш.

— Не се притеснявам.

— А трябва. Каза ли на мама?

— И на нея, и на бабчето, а те ще разкажат на другите от семейството. Нямам намерение да рискувам, Форест, но не знам нищичко за бижутата и марките, които тя търси.

— Може и да знаеш повече, отколкото си мислиш. Не ми се зъби — каза той. — За бога, Шелби, не можеш да направиш абсолютно нищо. Но той може да е споменал нещо, да е направил нещо, ти да си чула нещо, за което не си се сещала досега. Може да ти хрумне нещо. Това имам предвид.

Тя беше уморена. Потри челото си между очите, където я болеше.

— Тя ме напрегна.

— Как е възможно?

Шелби се засмя.

— Колкото и да е откачено, дълбоко в себе си съм доволна, че не съм била омъжена за него.

— Звучи напълно разумно.

— Добре, тогава ще бъда разумна. Тук приключих, затова се прибирам. Мама е взела Кали от дома на Челси. След малко ще бъда с дъщеря си и ще й приготвя вкусна вечеря. След това ще се преоблека и наглася като човек, на когото му предстои да пее в петък вечерта.

— Ще карам след теб до нас. По-добре да заложим на сигурно, отколкото да съжаляваме след това — заяви той, преди тя да възрази.

— Добре, благодаря.

Дали не знаеше нещо — нещо, което бе дълбоко скрито, питаше се Шелби, докато шофираше, следвана от Форест. Сега вече можеше да мисли за миналото и виждаше незначителните знаци, че Ричард е намислил нещо. Телефонните разговори, които приключваха в мига, в който тя влезеше или минеше, заключените врати и чекмеджета. Той не допускаше никакви въпроси за работата и пътуванията си.

Тя си беше мислила, че има извънбрачна връзка, и то не само една. Досега обаче не бе и помисляла, че е крадец — не и крадец на едро, независимо от приказките на детектива. Да задигне бижута на стойност милиони долари!

Това беше сериозна кражба!

Какво знаеше сега? Тя тръсна глава, докато минаваше по алеята пред къщата. Не знаеше нищо. Абсолютно нищо.

Събра си нещата и махна на Форест. Първото, което чу, когато отвори входната врата, бе смехът на Кали, и тя забрави всичко друго.

След прегръдките, целувките и възторжения разказ за деня, прекаран с Челси, Кали седна с книжка за оцветяване, докато Шелби помагаше на майка си в кухнята.

— В стаята ти има красиви бели лалета — подхвърли Ейда Мей.

— О, мамо, любимите ми! Благодаря ти.

— Не ми благодари. Пристигнаха преди около час. От Грифин са. — Ейда Мей я погледна и й се усмихна. — Май си имаш обожател, Шелби Ан.

— Не, аз… Много е мил. Наистина много.

— Мил е, но не е чак толкова захаросан, че да те заболят зъбите. Много приятен младеж.

— Не си търся обожатели, мамо.

— Винаги съм казвала, че е по-вълнуващо, когато не търсиш, и въпреки това намираш.

— Мамо, не само че трябва да мисля за Кали и всичко, което ми е на главата, а и за онова, което се случи днес.

— Въпреки това трябва да се живее, малката ми. А пък младеж, който се сеща да изпрати цветя, е приятна изненада.

 

 

Така беше. Не можеше да го отрече, докато гледаше белите лалета. Любимите й цветя, мислеше си тя — значи той е попитал някого, който я познава. Замисли се, докато се преобличаше в семпла черна рокля с класическа кройка.

Независимо дали имаше настроение или не, Грифин бе създал у нея усещане за романтика, а тя много отдавна не бе вкусвала това чувство.

Бе готова да се обзаложи, че той е сигурен, че цветята я карат да мисли за целувката два пъти по-често. Не го винеше; не винеше и себе си, че няма нищо против да я целуне отново.

Скоро.

Сложи си обеци. Търсеше лъскаво, по-едро бижу, но накрая се спря на семпли, също като роклята. Прихвана косата си отстрани и я остави да пада на къдрици по гърба.

— Какво мислиш, Кали? — Тя се завъртя като манекенка пред дъщеря си. — Как изглеждам?

— Красива мама.

— Красива Кали.

— Искам да дойда с теб. Моля те, много те моля.

— Ще ми се да можеше. — Тя коленичи и погали Кали по косата, докато дъщеря й се цупеше. — Там обаче не пускат деца.

— Защо?

— Това е нещо като закон.

— Чичо Форест е законен човек.

Шелби се разсмя и гушна детето.

— Законен човек.

— Аха. Той каза. Може да ме заведе.

— Няма да е тази вечер, миличка. Но слушай сега. Ще те взема на репетиция следващата седмица. Ще бъде специално представление, само за теб.

— Може ли да си облека празничната рокля?

— Защо не? Тази вечер баба и дядо ще бъдат с теб и ще се забавлявате. — След първата почивка родителите й щяха да дойдат, а после някой да ги смени.

Радваше се, че семейството й ще присъства.

— Хайде да слизаме сега. Трябва да вървим.

 

 

Заведението беше препълнено. Тя очакваше да има много посетители, тъй като хората бяха любопитни, а роднините и приятелите й щяха да я подкрепят. Каквото и да ги беше довело, тя се зарадва много, защото щеше да заслужи първата си заплата.

Поздрави доброжелателите си и им благодари безброй пъти; най-сетне стигна до масата точно отпред, където се беше настанил Гриф.

— Изглеждаш невероятно.

— Благодаря, това беше целта.

— Направо убийствено.

— Благодаря ти за цветята, Грифин. Много са красиви.

— Радвам се, че ги хареса. Ема Кейт и Мат идват, някъде наблизо са, а аз трябваше да се преборя с поне десет души, за да им запазя места. Говоря почти буквално — особено за един тип, който се нарича Големия Бъд, поне така ми каза Танзи.

— Големия Бъд ли? Тук ли е? — Тя се огледа бързо и забеляза огромното туловище, натъпкано в странично сепаре, където гризеше порция ребра. Кльощаво момиче, което не познаваше, се бе настанило срещу него и побутваше храната в чинията си, без да крие отегчението си.

— Учехме заедно в гимназията. Чух, че карал камион, но…

Замълча, когато погледът й премина по Арло Катъри, а след това се върна, за да срещне очите му.

Не се беше променил много, помисли си тя, а светлите очи все още притежаваха силата да я накарат да потръпне.

Той изрита стола на масата, където се беше настанил с още двама мъже — те й се сториха същите, с които се мотаеше открай време.

Надяваше се да не се задържат дълго и да се замъкнат заедно с Арло и змийския му поглед в „Шейди“, където обикновено профукваха парите си за бира.

— Какво става? — попита Гриф.

— А, нищо — просто човек, когото помня от едно време. Очаквах да има хора, които ще дойдат, за да разберат дали ще се проваля, или ще постигна нещо.

— Сензация — отбеляза Гриф. — Това е думата на деня, тъй като ти ще бъдеш сензация.

Тя се обърна към него и забрави за Арло.

— Много те бива с думите.

— Думата на деня трябва да пасва. А тази пасва. Трябваше да ти кажа, че Танзи е настанила родителите ти. Клей и Джили също са тук. — Той посочи една маса от дясната си страна, на която бе поставен надпис „Резервирана“. — Никой не се възпротиви. Дори Големия Бъд.

— А, Големия Бъд открай време обожава Клей. Той е свестен, Гриф, просто… понякога става прекалено настойчив. Татко чака мама да се наконти и скоро ще дойдат. Много се радвам, че ти си тук.

— Че къде другаде да бъда?

Тя се поколеба, после седна. Разполагаше с предостатъчно време.

— Грифин, наистина ли не забелязваш, че в живота ми в момента цари небивал хаос?

— На мен не ми се струва така.

— Защото не си част от него. Днес разбрах нови неща, още по-лоши. В момента не мога да говоря за тях, но всичко е ужасно объркано.

Той я погали по ръката.

— Ще ти помогна да оправиш всичко.

— Защото с това се занимаваш ли?

— Да, и защото си падам по теб все повече и повече. А и ти по мен.

— Сигурен ли си?

Той се усмихна.

— Нали те виждам, червенокоске.

И този път, както и винаги, когато Кали се смееше, тя се предаде.

— Може и да е така. — Усмивката й беше изкусителна, когато стана. — Може и да е така. — Плъзна пръст по ръката му и усети леко трепване. Бе забравила колко завладяваща е тази сила. — Приятно гледане.

Отиде в кухнята, където цареше невероятен хаос, и се вмъкна в килера, който се използваше за офис, за да си поеме дъх.

Танзи нахлу при нея.

— Мили боже, Шелби, претъпкано е. Дерик е зад бара, за да смогнем. Ти как си? Готова ли си? Аз треперя от нерви. — Тя притисна корема си с ръка. — А ти ми се струваш съвсем спокойна. Не си ли нервна?

— Не за това. Има много други неща, за които да съм нервна, така че това остави на заден план. Все едно съм обула стари пантофи. Ще се представя добре заради теб, Танзи.

— Знам. Излизам след няколко минути, за да ги успокоя и да те представя.

Тя извади смачкан лист от джоба си.

— Списъкът ми със задачи. Така се справям по-добре. Значи… Машината е нагласена, както ти искаше, а ти си знаеш работата.

— Да.

— Ако нещо се обърка с…

— Ще се справя — увери я Шелби. — Благодаря ти, че си запазила маса за нашите.

— Ти шегуваш ли се? Разбира се, че ще им запазя място на първия ред — това беше номер едно в списъка. Ще остане с надпис „Резервирано“ за баба ти и дядо ти. Трябва да проверя няколко неща, след това започваме. Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря.

Тъй като искаше вечерта да протече естествено, тя излезе по-рано и побъбри с няколко познати на бара. После си взе бутилка вода.

Знаеше, че майка й ще се притеснява преди излизането й — винаги ставаше така; затова не отиде на масата на родителите си, само им се усмихна. Усмихна се и на Мат и Ема Кейт. После и на Гриф, когато Танзи се качи на малката сцена.

Щом Танзи застана зад микрофона, дрънченето, стърженето на столове по пода и гласовете утихнаха.

— Добре дошли на първата ни „Петък вечер“. Днес в „Бутлегър“ ще се върнем към четирийсетте, затова седнете удобно и се насладете на мартинито и бирата с уиски. Почти всички познавате Шелби, и повечето сте я чували как пее. Онези, които не са, ги чака приятна изненада. Двамата с Дерик сме много горди, че тя е сред нас, на нашата сцена. А сега, Рандеву Ридж, приветствайте нашата Шелби Померой!

Шелби се качи на сцената и се обърна към заведението и аплодисментите.

— Благодаря на всички, че дойдохте тази вечер. Много се радвам, че се върнах в Ридж, че чувам познати гласове и дишам прекрасния планински въздух. Първата песен ще ни върне към времето, когато сме далече от дома.

Тя започна с „Ще се видим“.

Почувства се в свои води. Шелби Померой правеше онова, в което беше най-добра.

— Невероятна е — прошепна Гриф. — Сензация.

— Винаги е било така. Очите ти греят. — Ема Кейт го погали по ръката.

— Нищо, пак виждам с тях. Така дори ми е по-ведро.

Тя пя успешно до първата почивка, доволна, че идват нови хора — масите и барът бяха препълнени. През почивката Клей се приближи до нея, прегърна я и прошепна:

— Много се гордея с теб.

— Беше ми хубаво. Много хубаво.

— Жалко, че не можем да останем повече, но трябва да заведа Джили вкъщи.

— Тя добре ли е?

— Просто е уморена. Днес влиза в деветия месец. — Разсмя се и отново притисна Шелби до себе си. — Ще ти се обадим, преди да тръгнем.

Тя се огледа и видя Мат и Гриф да съединяват масите, така че семейството и приятелите й да са заедно.

Помисли си, че денят може би започна трудно, но вечерта щеше да е съвършена.

Остана още малко с тях, а после отиде до бара за вода.

Не се обиди, когато забеляза, че Арло и приятелите му си тръгват. Беше се отърсила от неприятното усещане, че я зяпа.

Често я зяпаше по този начин, когато бяха тийнейджъри. Помнеше, че се опитваше да я убеди да я повози на мотора си и да пийнат тайно бира.

Не се беше съгласила нито за едното, нито за другото.

Стори й се зловещо, че години по-късно той продължаваше да я зяпа, без да мига, точно като гущер.

Гриф се настани до нея на бара и тя се замисли за по-приятната му компания.

— Да излезем заедно утре вечер.

— Ами…

— Стига, Шелби, не ме мъчи. Наистина искам да прекарам малко време с теб, да сме само двамата.

Тя се обърна и го погледна право в очите — дръзки, зелени, умни. Нищо в тези очи не я караше да се чувства неловко.

— Иска ми се, но не е редно да оставя Кали сама две вечери поред и отново да моля нашите да я гледат.

— Добре, избери си вечер следващата седмица. Която и да е; избери и къде искаш да отидем.

— Ами… Вторник е най-удобно.

— Вторник. Къде искаш да отидем?

— Искам да видя къщата ти.

— Наистина ли?

Тя се усмихна.

— Наистина, и все се питах как да си изпрося обиколка.

— Дадено.

— Мога да донеса вечеря.

— Аз ще се погрижа. В седем?

— Нека да е в седем и половина, за да мога да изкъпя Кали.

— Значи седем и половина.

— Първо трябва да питам мама, но предполагам, че тя няма да има нищо против. А ти трябва да чуеш новините, преди да ме поканиш на среща.

— Това вече е среща. — Целуна я нежно и се отдалечи.

Тя си помисли, че бързата ласка е нещо като печат, като марка. Така и не можа да реши дали има нещо против, или не. Отблъсна мисълта и се качи на сцената за следващия етап.

Видя Форест да влиза с баба й и дядо й. Настаниха се на празните места.

Забеляза брюнетката едва когато бе по средата. Сърцето й се сви, но тя продължи да пее, дори когато погледите им се срещнаха. Тук ли е била през цялото време, свита на маса в дъното, почти невидима в сенките?

Шелби премести поглед, опита се да срещне очите на Форест, но той беше на бара и не гледаше към нея.

Брюнетката се изправи за момент, след това отпи от чаша мартини. Остави я и облече черно яке. Усмихна се, целуна върховете на пръстите си, вдигна ръка към Шелби и излезе.

Тя довърши втората серия песни — какво друго можеше да направи? След това хукна към Форест.

— Тя беше тук!

Той не попита за кого става въпрос.

— Къде?

— Отзад.

— Кой? — попита Гриф.

— Тръгна си — продължи Шелби. — Преди петнайсет минути. Сега я няма, но беше тук.

— Кой? — попита отново Гриф.

— Трудно ми е да обясня. — Шелби си лепна усмивка, обърна се и махна на някого, който я повика. — Трябва да работя. Разкажи им, Форест. Не можах да привлека вниманието ти, когато я видях, но се кълна, че беше тук.

— Кой? — попита Гриф за трети път, а Шелби тръгна към друга маса.

— Ще ти разкажа, но сега трябва да погледна навън.

— Идвам с теб. — Когато Мат понечи да стане, Гриф поклати глава. — Пази масата. Ние ще се върнем веднага.

— Какво става? — попита Вайола.

— Нищо страшно. Ще ти обясня, когато се върнем. — Форест я погали по рамото, след това излезе с Гриф.

— Мама му стара, Форест, какво става? Каква жена? Защо Шелби има такова изражение?

— Какво?

— Наполовина уплашено, наполовина вбесено.

Форест спря на вратата.

— Доста добре се ориентираш.

— Имам опит. Свикнал съм.

— Така ли?

— Това се казва да си стъпил здраво на земята.

Форест присви очи и кимна.

— Трябва да помисля. Междувременно, търсим красива брюнетка, към трийсетте, около метър и седемдесет, с кафяви очи.

— Защо?

— Защото излиза, че е била омъжена за същия тип, за когото и Шелби.

— Какво? Излиза ли? Какво значи това?

— Тя създава неприятности, както и гаднярът, за когото Шелби по всяка вероятност не е била омъжена. Положението е много по-зле, отколкото мислех, а аз си представях нещата доста зле.

— Значи, била ли е омъжена Шелби, или не?

— Трудно е да се каже.

— Как е възможно? — Гриф се ядоса и усети, че всеки момент ще избухне. Вдигна ръце. — Или да, или не.

Форест огледа улицата, автомобилите, паркирани покрай тротоара, ненатовареното движение.

— Как е възможно северняците да бързате чак толкова много? Човек има нужда от време, за да разкаже една история, както си му е редът. Ще ти разкажа, докато отиваме отзад, за да проверим. Да не си пипнал сестра ми?

— Все още не съм. Но ще го направя, така че свиквай с мисълта.

— Тя иска ли го?

— Би трябвало вече да ме познаваш достатъчно добре, Форест. Никой няма да я пипне, ако тя не иска.

— Аз те познавам достатъчно добре, Гриф, но сега говорим за сестра ми, а тя има нужда от време. Сестра ми е прецакана отвсякъде. А има и още.

Той му разказа, докато обикаляха сградата и паркинга.

— Мислиш ли, че тази жена казва истината?

— Казала е достатъчно, за да се убедя, че онзи гад, за когото е била омъжена Шелби, е не само лъжец, но и крадец. Ще проверя за случай с бижута и марки на стойност милиони долари. По думите на онази излиза, че или са откраднати, или са ги измъкнали от някого.

Очите му се плъзнаха по автомобилите.

— Ако не са избърсали масата на брюнетката, ще мога да сваля отпечатъци и да открия името й — истинското.

— Ако тя казва истината, че е била омъжена за Фоксуърт, той е използвал Шелби от самото начало. — Гриф пъхна ръце в джобовете си. — А Кали…

— И в единия, и в другия случай Кали си е добре. Шелби ще се погрижи. Но аз искам да си поговоря с жената, която я тормози.

— Брюнетка, казваш. Красива, с кафяви очи.

— Точно така.

— Според мен, няма да можеш да си поговориш с нея. Ела. — Грифин си пое дълбоко дъх и Форест забърза към него. — Май я открихме.

Тя седеше отпусната зад волана на сребристо беемве, с широко отворени очи. От малка черна дупка на челото й все още се процеждаше кръв.

— Мама му стара. Мама му стара! — възкликна Форест. — Не докосвай колата.

— Нямам намерение да пипам проклетото нещо — каза той, докато Форест вадеше телефона. — Не съм чул изстрел.

Форест снима отстрани, след това и отпред.

— Малък калибър, виж как е обгоряло мястото около входната рана. Държал е пистолета опрян на челото й, когато е дръпнал спусъка. Някой може и да е чул пукот, но само това. Трябва да се обадя на шефа си.

— А Шелби?

И Форест, също като Гриф, се обърна към бара.

— Да почакаме още малко. Просто ще почакаме. Трябва да обезопася мястото. Мама му стара, трябва да започнем да говорим с хората в бара. Шерифе?

Форест изправи гръб и нагласи телефона на ухото си.

— Да, господине. На паркинга зад „Бутлегър“ има убита жена. Да, господине, сигурен съм, че е мъртва. — Погледна Гриф и почти се усмихна. — Точно толкова сигурен съм, колкото и че я виждам в момента с дупка от малък калибър в главата. Стреляно е отблизо, в челото. Разбрах.

Форест въздъхна и пъхна телефона в джоба си.

— Жалко, че не си допих бирата, защото сега ме чака дълга нощ, а няма да мога да близна и капка. — Огледа тялото и се обърна към Гриф. — Ставаш заместник.

— Какво?

— Ти си мъж на място, Гриф. Запази самообладание, когато открихме мъртвата, и си проверен. Не се плашиш лесно.

— За пръв път виждам мъртвец.

— И не се разпищя като момиче. — Отпусна тежко ръка на рамото на Гриф и го потупа приятелски. — Освен това знам, че не си я убил, защото беше вътре с мен.

— Така си е.

— Все още е топла, значи не е мъртва отдавна. Имам необходимото в джипа, а ти трябва да останеш тук. Не мърдай от това място.

— Добре. — Естествено, друг избор нямаше, помисли си той, докато Форест отиваше към джипа си.

Замисли се. Жената е била вътре, след това е излязла и се е качила в колата си. Прозорецът откъм шофьора беше отворен.

Нощта беше топла. Дали е отворила прозореца, за да влиза въздух, или защото някой се е приближил до колата? Възможно ли е жена на паркинга на бар да отвори прозореца заради непознат?

Може би, но това бе по-малко вероятно, отколкото да го отвори заради познат.

Само че…

— Защо прозорецът й е отворен? — попита той Форест. — Ако се съди по всичко, което ми каза, тя не познава никого тук. Със сигурност е поне малко предпазлива — тогава заради кого е отворила прозореца?

— Стана заместник-шериф преди две минути, а вече мислиш като ченге. Горд съм с преценката си. Сложи ги.

Гриф погледна ръкавиците.

— Боже.

— Не искам да пипаш нищо — за всеки случай. Извади телефона си и запиши няколко неща.

— Защо? Няма ли да дойде подкрепление?

— Ще дойде. Тази жена преследваше сестра ми. Искам да знам всичко. Запиши модела, марката, номера. Снимай номера. Тя си е взела скъп автомобил под наем. Ще открием откъде е.

Насочи фенерчето към автомобила.

— Чантата й е все още вътре, на седалката до нея. Затворена е. Ключът е в стартера, двигателят не е запален.

— Трябвало е да завърти ключа, за да отвори прозореца. Непознат град — трябвало е да си заключи колата.

— Синко, ако някога се откажеш от дърводелството, ще те взема на работа. — Форест отвори вратата, наведе се и погледна в чантата. — Има си чудесен малък „Глок“.

Гриф надникна над рамото на Форест.

— Носи пистолет?

— Тук сме в Тенеси, Гриф. Половината жени в бара носят пистолети. Заредени, почистени. С този не е стреляно напоследък. Има шофьорска книжка от Флорида на името на Мадлин Елизабет Проктър, а това не е името, с което се е представила на Шелби. Адресът е в Маями. Дата на раждане — двайсет и втори август осемдесет и пета. Червило — почти ново — и сгъваем боен нож.

— Боже!

— Хубав нож. „Блекхок“. Карти „Виза“ и „Американ Експрес“ на същото име. Разполага с двеста и… трийсет и два долара в брой. Карта ключ за стая в „Лодж“ в Бъкбъри Крийк в Гатлинбърг. Виж ти.

— Нещо я е притеснявало. — Форестър го погледна и той вдигна рамене. — Сигурно е знаела, че братът на Шелби е ченге. Ако се е занимавала с Шелби, е знаела, че брат й като нищо ще я погне. А и цялото семейство ще наскача. Затова не се е регистрирала в местен хотел, което е умно. Стояла е настрани от Ридж, представила се е на Шелби с фалшиво име.

— Видя ли сега защо те назначих за заместник-шериф? Какво, според теб, се е случило тук?

— Сериозно ли ме питаш?

— Мъртва жена в колата, Гриф. — Форест се изправи, без да крие любопитството си, и изправи рамене. — Сериозно те питам, разбира се.

— Тази вечер е дошла, за да побърква Шелби. Стояла е точно пред погледа й. Щом Шелби я е видяла, задачата й била изпълнена и тя можела да си тръгне. Излязла е, качила се е в колата — сигурно за да се върне в Гатлинбърг. Някой се е приближил до колата, от страната на шофьора. Почти съм сигурен, че е познавала човека и не се е притеснила да отвори прозореца, вместо да подкара или да вади пистолета. След като е отворила прозореца…

Гриф показа как се насочва пистолет към челото и натисна въображаемия спусък с пръст.

— Така мисля и аз. Ако не бях сигурен, че мама ще те повика, когато има нужда от боя и мазилка, щях да те убедя да постъпиш в полицията.

— Няма начин. Не обичам огнестрелните оръжия.

— Ще го преодолееш. — Вдигна поглед, когато наблизо спря полицейска патрулка. — Мама му стара, трябваше да се сетя, че ще прати Бароу. Той е приятен, но е бавен като куца костенурка. Влизай вътре, Гриф, намери Дерик и му разкажи какво става.

— Искаш да разкажа на Дерик ли?

— Не бързай. Той е много наблюдателен и почти цялата вечер е бил в бара. Може да е видял някого и да се сети.

— Онзи, който го е направил, отдавна се е омел.

— Да, поне засега. Ти си много по-бърз от Бароу, Гриф. Не че за тази работа се иска много.

— Какво става, Форест? Здрасти, Гриф, как си? Шерифът каза… Майко мила! — избълва Бароу, когато видя трупа. — Тя мъртва ли е?

— Точно така, Уди. — Форест изви очи към Гриф.

Гриф влезе в бара, за да намери Дерик и да му разкаже.