Нора Робъртс
Лъжецът (25)

25.

Тя познаваше семейство Хамбърг, бяха се виждали на вечеря у тях. Ричард беше играл голф с Айра Хамбърг няколко пъти, а двамата ги бяха канили в кънтри клуба. Бяха се срещали и на други светски събития и благотворителни балове.

Не бе трудно да запомни някои от подробностите от онази вечер, защото си представяше семейството си тук, в тази къща, докато празнуват рождените дни, и много й липсваха.

Помнеше, че по едно време Ричард й донесе чаша шампанско и й каза нетърпеливо да се смеси с гостите, за бога, и да престане да се цупи. Той щял да излезе, за да изпуши една пура и да поговори по работа с потенциални клиенти.

Не можеше да определи колко време е разговаряла. Наддава за няколко неща на таен търг, както той й нареди. Може да е било около час, едва ли повече.

— Когато ме намери, беше в добро настроение — каза, че ме бил търсил и попита защо не съм проверила наддаванията преди края на търга. Реших, че е постигнал нещо, защото беше в по-добро настроение, а след това заяви огромна сума за вино.

— Семейство Хамбърг живеят на около километър и половина от хотела — изтъкна Боксуд.

— Знам.

Разпитаха я за други вечери, дни, случаи. Някои помнеше, други бяха отдавна забравени. От снимките позна копчета за ръкавели, диамантените обеци, гривна с диаманти и смарагди, която Ричард й беше подарил, а след това я обвини, че я е изгубила, когато тя изчезна от кутийката й за бижута.

Форест остана, след като агентите си тръгнаха.

— Искаш ли да остана?

— Не, не. Добре съм. Мама ще се върне скоро с Кали. Просто… те повярваха ли ми? Не ми отговаряй като брат, а като полицай.

— Вярват ти. Разиграха доброто и лошото ченге, когато Боксуд се опитваше да те подхлъзне на места и те гледаше страшно. Но и двамата ти повярваха. Ти много им помогна, Шелби. Най-добре престани да мислиш по този въпрос. Нека ФБР да направят необходимото.

— Продала съм крадена стока.

— Не си знаела, че е крадена, не си имала причина да мислиш, че е крадена. Ще се справим.

— Как може да не разбера — как ще ми повярват, че не съм знаела? Кълна се, че ако не знаех, аз самата нямаше да си повярвам.

— Серийният убиец Денис Рейдър е имал съпруга и две деца, живеел е в сплотена общност, ходел е на църква. Никой не е подозирал какво представлява. Някои хора носят маските си безупречно, знаят как да се държат напълно нормално.

— Той не е бил наред, нали? Искам да кажа, че Ричард не е бил наред, за да върши подобни неща.

— Казаха, че е социопат, а един психиатър изреди какви ли не сложни термини за състоянието му. Не, не е бил наред. Приключихме с този въпрос. Няма повече да те тормози. С някои неща ще се наложи да се справиш, но сега гледай към настоящето и бъдещето.

— Опитвам се. Само че това не спира да ме измъчва. Все откривам нови и нови неща.

— Ти си от семейство Померой и носиш кръвта на Макний. Ще издържиш. Ако имаш нужда от мен, обади ми се, чу ли?

— Добре. Не знам какво щях да правя без теб днес.

— И за това повече не бива да се притесняваш.

Шелби се запита дали всички в Ридж вече знаят за агентите на ФБР. Ако още не знаеха, скоро щяха да научат. Затова тя разказа на родителите си веднага щом можа.

На следващата сутрин, преди първият клиент да влезе в салона, тя разказа на баба си и на останалите от персонала.

— Реших, че трябва да научите.

— Ейда Мей ми звънна снощи и ми каза всичко — започна Вайола. — Ще ти кажа какво й казах. Това не е по твоя вина, ни най-малко. А е буря, изпратена от дясната ръка на Господ, който е искал двете с Кали да се отървете от мръсника.

— Предпочитам да не беше мъртъв — отвърна Шелби. — Ако беше жив, щях да му кажа какво мисля за него. Жалко, че умря убеден, че съм нищожество. Жалко, че умря убеден, че нямам представа какви ги е вършил.

— Бившият на сестра ми си имаше жена в Суитуотър цели шест години — намеси се Вони. — Имали си апартамент и всичко. Никой от нас нямаше представа, а той ходеше в лутеранска църква всяка неделя, когато си беше у дома. Преподаваше на младежкия отбор, беше член на клуб „Елкс“. Лидия нямаше и да разбере, ако жената от Суитуотър не й се беше обадила, за да й каже, че Лора си има вече трета.

Вони вдигна рамене.

— Не е същото, но се опитвам да кажа, че всички обожаваха Лора, докато не разбрахме какво става.

— Благодаря ти, Вони. Мъчно ми е за сестра ти, но разказът ти ме успокои.

— Невинаги познаваме човека, когото си мислим, че познаваме. — Кристъл подготвяше стола си за първия час.

— Братовчедката на най-добрата ми приятелка, Бернадет, живее във Файетвил. Съпругът й измъкнал с измама дванайсет хиляди от хардуерния бизнес на баща й, преди да открият. Братовчедката на Бернадет останала с него след това. Ако питаш мен, човек, който краде от семейството, не струва и пукната пара.

— Това е нищо. — Лорилий подпря свитите си в юмруци ръце на кръста. — Аз за малко да се омъжа за Лукас Джон Бабът — нали помните? Преди десет години бях готова да застана с него пред олтара. Нещо ми каза: „Лорилий, не го прави“, затова и се отдръпнах, но бях на една крачка. Разбрах, че наследил хижата на дядо си при Елкмонт. Знаете ли какво правел там? Метамфетамини, и сега е в затвора.

И други подхванаха темата, заразказваха и други случаи. Вайола пристъпи напред и прегърна Шелби през кръста.

— Хората ме питат — не искаш ли да се пенсионираш, Вай? Двамата с Джак можете да попътувате, или да си седите на верандата и да пиете лимонада по цял ден. Аз пък си мисля, че няма начин да се откажа от това място, дори за всичкия чай в Китай. Къде другаде ще намеря подобно забавление? При това ми плащат.

Целуна Шелби по бузата.

— Добре направи, че разказа на всички.

— Та ние сме като семейство.

— Точно така, Кристъл! Виждам, че клиентката ти за девет часа пресича улицата. На работа, момичета.

 

 

На следващия ден се видя с Ема Кейт, за да пийнат след работа, след като бе прекарала цял час с Бици.

— Аз черпя. Длъжница съм ти.

— Няма да откажа. — Шелби извади бележника си и го отвори. — Добре, първо за годежното парти. Всичко е уредено — време, място, дата. Говорих с нея за цветята и храната. Подхвърлих небрежно да запази тежката артилерия за сватбата. Защо не го направим красиво и елегантно? Но понякога елегантността е в нещо семпло. Тъй като на сватбата ще бъдеш в жълто и в цвят на орхидея, оставих тези цветове. Обясних защо няма да си в булчинско бяло — нали така искаше?

— Да. Бели цветя. Тя съгласи ли се?

— Показах й снимките, които намерих в списания и онлайн, и тя много се развълнува. След това, тъй като вече бях говорила с цветарите и бяхме уточнили всичко, реших да поръчаме веднага! Спипах я, когато ентусиазмът й беше пламнал.

Доволна и горда, Шелби потри длани.

— Всичко е готово.

— Ще те черпя два пъти.

— Ема Кейт, трябва да ме черпиш толкова пъти, че няма начин да ги преброим. Отказахме се от оркестъра от Нашвил, който тя искаше да наеме, и ще наемем „Ред Хот енд Блу“ — Танзи ги предложи, а и ти ги харесваш.

— Господи, значи няма да има мъже във фракове, които да свирят валсове? Двамата с Мат много харесахме „Ред Хот енд Блу“, когато свириха в „Бутлегър“.

— Ще бъде супер купон. Вие с Мат ще решите дали ги искате за сватбата, дали не предпочитате друго, дали ще си вземете диджей, защото още не сте решили.

Шелби отбелязваше последователно точките в списъка си.

— След това казах на майка ти, че аз ще се уговоря с хотела, защото тя трябва да е свежа като майка на булката, и я убедих какво да облече, а сега тя иска да й направят прическа. Подготвих проекти за декорацията на масите, с цветята и всичко.

Шелби се изпъчи доволно.

— Пречупих я и не й дадох шанс да се мята като риба.

— Проекти ли!

— Освен това реших да не ти ги показвам. Довери ми се и остани изненадана. За сватбата ще си наясно дори с най-малките подробности, но това ще бъде изненада и те уверявам, че ще ти хареса.

— Значи няма нужда да премислям.

— Да.

— Ако не обичах Мат, щях да се омъжа за теб. Но той притежава атрибути, които на теб ти липсват, да не говорим, че двамата с Гриф могат да оправят всичко. В момента е у Гриф и през следващите два часа ще му помага. Ще отида там, защото на Мат му пуши главата в желанието да намери подходящ парцел за къща, или пък ще постъпи като Гриф и ще намери някоя стара съборетина, която има нужда първо да се стегне.

— Ти готова ли си за всичко това?

— Точно колкото съм сигурна, че ти ще направиш всичко прекрасно. Той ще открие точното място. Ще намеря за какво да го критикувам, но преди това ще го оставя да действа.

— Добре тогава. — Шелби се намести на стола и се приведе напред. — Да поговорим за сватбата.

Обмисляха и планираха, а Шелби си водеше бележки. Двайсет минути по-късно Ема Кейт посочи бележника и каза:

— Засега запиши това. Вече ми се вие свят.

— Започнахме добре.

— Повече от добре, така че е време да сменим канала. Кажи ми сега за теб. Нещо ново от ФБР?

— Не. Очаквам да се появят отново на вратата със заповед за арест като съучастник или нещо такова. Само че още не са дошли.

— Ако мислят, че имаш нещо общо с всичко това, значи не заслужават да бъдат специални агенти.

Форест бе казал същото, помисли си Шелби, но се успокои повече, когато го чу от устата на най-добрата си приятелка.

— Още веднъж ще прегледам и снимките, и писмата. Трябва обаче да минат ден-два, за да започна на чисто. Може да си спомня друго, или да открия нещо ново.

— Какъв е смисълът, Шелби?

— Ще разбера. Поне ще разбера. Едва ли ще попадна на подробна карта за съкровищата, които е откраднал в Маями, или за другите, които още не са открити. Сигурна съм, че има и други, неразкрити кражби. Но като знам, се чувствам значима.

— Иска ми се да престанеш, но момичето, с което съм израснала, никога не оставяше нищо, когато прецени, че е важно за нея.

— Тази работа наистина е важна за мен. Ами ако открия нещо, което да доведе до друго, да насочи полицията и те да открият плячката? Жената и синът й от Маями поне ще имат това удовлетворение.

— Шелби. — Ема Кейт хвана ръката й и я стисна. — Търсиш начин да им платиш, както плащаш дълговете. А нито едно от тези задължения не е твое. Нито едно. Тъкмо това е една от причините — нали те познавам — да удариш спирачки на връзката с Гриф.

Шелби се зае да подрежда бележките си.

— Не е точно така.

— Но съм достатъчно близо. Двамата изглеждахте щастливи заедно. Струваше ми се, че сте създадени един за друг.

— Просто исках да позабавя нещата.

— Трябва да се движиш със скорост, с която се чувстваш комфортно — спор за това няма.

— Той обаче не е на същото мнение.

— На мен не ми е казал нищо. И пред Мат не е говорил, затова трябваше да измъкна всичко от Мат. Той не е гроб като Гриф, а и аз знам как да подходя. Довечера може да каже и повече. Нали ще работят над къщата, ще пийнат по бира. Ще измъкна от Мат всичко, което знае.

— Той беше побеснял. Не знам как да се справя с мъж, който кипва… с причина.

— И аз! — прихна Ема Кейт и се облегна назад. — Не можеш да се бориш срещу разумните причини.

— Има и още нещо, по-неприятно. Минал покрай нас, когато съм била на работа — знаел е, че работя, а Кали е с мама. Мама ми разказа как излязъл отзад с Кали и прекарал с нея почти час, люлял я и двамата играли с кутрето.

— Добре! Това ти показва с какъв подлец си имаш работа.

— Ема Кейт — въздъхна Шелби. — Не знам какво да правя. Имам пълното право да се ядосвам за някои от нещата, които каза.

Ема Кейт изви вежда и отпи от виното.

— Разумни неща ли?

— Сигурно, от негова гледна точка, но това не ги прави по-малко ужасни за мен.

— Напълно разчитам на теб за годежното парти. Досега не си ме разочаровала.

— И няма да го направя.

— Затова ти имам доверие. Ти защо ми нямаш доверие?

— Аз ли… Разбира се, че ти имам доверие.

— Добре. Върви тогава и поговори с Гриф.

— Да, но…

— Аз казах ли „да, но“ за партито? Не съм — подчерта Ема Кейт. — Щом ми имаш доверие, върви да поговориш с Гриф. Мат казва, че дни наред не може да си намери място. Виждам, че и при теб е същото. Може и да имаш нужда, но край с мятането насам-натам. Върви да се разберете. По един или друг начин, и двамата ще се почувствате по-добре, или поне ще сте наясно какво е положението.

Тя нямаше намерение да го прави. Не беше ли по-добре да остави нещата каквито са, поне за известно време? Мисълта обаче се загнезди в главата й, не спря да я измъчва, докато вечеряха и докато слагаше Кали да спи.

Каза си, че трябва да се успокои, да прекара вечерта в разглеждане на снимки и писма. Но не можа да се успокои.

Слезе при родителите си, които, както всяка вечер, бяха седнали пред телевизора, а майка й плетеше.

— Кали е в леглото. Имате ли нещо против да изляза за малко? Искам да свърша нещо.

— Върви. — Баща й я погледна разсеяно, преди да насочи вниманието си отново към мача. — Ние сме тук.

— Най-много да заведа баща ти на предната веранда, когато мачът свърши. Ще поседим, ще пием по чаша чай и ще се порадваме на аромата на розите.

— Приятна вечер и благодаря. Няма да се бавя.

— Не бързай — отвърна майка й. — Сложи си червило и си оправи косата. Не можеш да отидеш у Гриф без червило.

— Не съм казала, че отивам у Гриф.

— Майка ти знае. Сложи си червило.

— Няма да се бавя — повтори Шелби и излезе, преди майка й да й нареди да се преоблече.

 

 

Гриф още не се беше изкъпал, защото реши, че денят не е приключил, дори след като Мат си тръгна. Прекъсна работа, колкото да пусне кучето навън, да си направи сандвич, после пусна кучето отново вътре и продължи работа.

Беше довършил шкафа, и благодарение на Мат вътрешността беше подсушена и боядисана втори път. Затова се зае с канапето, което направи сам пред двойните прозорци към задния двор. Щеше да е приятно място за сядане с удобен шкаф, в който да прибира разни неща.

Представи си ясно завършената стая. Въпреки че образът го дразнеше, той не направи нищо.

Напоследък все така ставаше.

След като мина с шкурка шкафа, завърши канапето пред прозореца и приключи с кантовете, стаята се нуждаеше единствено от боя и хубаво почистване. Е, имаше и още — контакти, ключове и вентилатор на тавана, за който вече бе прокарал кабели.

Трябваше обаче да намери подходящ, който отговаря на представата му за стаята.

Дали пък тази вечер да не провери онлайн, да види какво ще намери.

След това щеше да се заеме с малката стая. Тя беше следващата му задача, когато намери време.

Беше пуснал музика и не чуваше нищо, освен лая на Сникърс. След това кучето изскочи от стаята и хукна по стълбите. Едва тогава Гриф свали слушалките.

Грабна чука, пробва тежестта му и тръгна надолу с него. После чу почукването — трябваше на всяка цена да си купи звънец — и макар да се съмняваше, че взломаджията с лаптопа ще почука, той погледна през прозорчето на площадката.

Видя вана на Шелби.

Чувствата му нахлуха, противоречиви, неясни. Удоволствие — господи, как само му беше липсвала! Раздразнение. Чия беше вината, че не я беше виждал? Учудване, защото бе напълно нетипично за нея да дойде в девет вечерта. Облекчение, при това огромно, че е дошла.

Остави чука на стълбите и слезе без него. Кучето лаеше и въртеше опашка пред вратата.

Отвори и се зачуди как сърцето му не се пръсна.

— Надявам се, нямаш нищо против, че дойдох просто така — започна тя. — Искам да поговоря с теб.

Прииска му се да я сграбчи, да усети как тя го прегръща, докато я целува до полуда.

— Разбира се.

— Здрасти, Сникърс. Какво добро куче — изгука тя. — Я, колко си пораснал. Може ли да седнем навън? Вечерта е много приятна.

— Може. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, няма нужда. Ти работиш — миришеш на дървени стърготини и пот, но е приятно.

— Довършвах някои неща. Имах нужда от почивка.

Той излезе навън и посочи един от столовете.

— Знам, че си ми сърдит — започна тя, седна и продължи да гали кучето, което качи лапи на коленете й. — И ясно каза защо.

— Да.

— Опитах се да обясня причините, но ти не разбра.

— Разбирам — отвърна той. — Просто не съм съгласен с причините, които изтъкна.

— Не си живял моя живот, Грифин. На вратата ти не са почукали федерални агенти.

— Чух за това — били много благодарни за сътрудничеството ти.

— Форест.

— Не е издал държавна тайна. Освен това те разговаряха и с мен.

Тя отпусна ръце и се огледа.

— Идвали са тук, така ли?

— За да поговорим. Не е тайна, че двамата с теб прекарваме доста време заедно, откакто си се върнала. Не беше проблем.

Очите й заблестяха, замятаха искри. Гняв, възмущение и разочарование се смесиха в едно.

— Нима не разбираш! За мен е проблем, че са идвали тук, че са ти задавали въпроси за нещо, с което нямаш нищо общо.

— И ти не си живяла моя живот, Шелби. Те знаеха за лаптопа, така че проверяваха всичко. Според мен е чудесно, че и местните, и федералните са се заели със случая.

— Той е убил една жена.

— Какво?

— Не са ти го казали, а Форест е предпочел да не разкрива информацията, докато ти е докладвал.

— Не се заяждай. Брат ти ми е приятел — продължи той. — Не ми докладва. Той разговаря с мен.

Трябваше да си признае, че се държа заядливо, но… Престани, нареди си тя, и кажи каквото трябва.

— Ричард е убил една жена в Атланта. Може да е паднала по стълбите, не е ясно. Станало е, докато е крал от нея. Оставил я е на пода, а тя или е била вече мъртва, или е умирала. Той просто си е тръгнал. Била съм омъжена за този човек, имам дете от него, живяла съм с него почти пет години.

— Било ти е трудно и ми е мъчно, че е било така. Онова, което той е направил, и какъв човек е бил, няма нищо общо с мен. Нито пък с нас двамата с теб.

— Има много общо с мен, следователно има общо и с теб, и с нас. Не го ли разбираш?

— Не го разбирам, защото с теб живеем в настоящето — отвърна той. — Защото съм влюбен в теб. Защото виждам, че имаш чувства към мен. Може и да не са като моите и по този въпрос не мога да споря, но имаш чувства. Виждам обаче, че ти ги отблъскваш, както и мен, защото един социопат, мошеник, крадец и очевидно гаден убиец те е използвал, измамил и ти се чувстваш виновна и отговорна за деянията му.

— Трябва да бъда отговорна към избора, който съм направила, към действията си и последствията от тях.

— Добре — отвърна той. — За това си права. Кога най-сетне ще престанеш да се самобичуваш заради тези неща?

— Не мога да си позволя да направя друга грешка.

— Аз не съм грешка. — При тези думи той скочи. Трябваше да се раздвижи, да се овладее, да се стегне. — Не ми лепвай подобно нещо.

— Не, не, виновната съм аз. Просто…

— Не си ти, аз съм. Класика!

— Стига, млъкни за малко! Имам чувства към теб и те ме плашат. Не мога просто така да се оставя на чувствата отново, защото говорим за сегашния момент. Сега имам малко момиченце. Трябва да й създам живот — не само за нея, а и за двете ни. Трябва да знам дали правя нещата както е редно, а не да взема онова, което искам за себе си. Трябва да си поема дъх, дяволите да го вземат, да се установя, да помисля, не просто да чувствам. Наранила съм някои хора. Наранила съм семейството си и вече никога, никога няма да го направя отново. Наранила съм и себе си.

Тя също стана, отиде до парапета от другата страна на стълбите. Над поляната, сред дърветата, десетки светулки изнасяха представление, топлите им светлинки пулсираха в мрака.

— Не се самонаказвам, вече не. Не се самосъжалявам. Приключих с тази работа. Прибрах се у дома, доведох и момиченцето си тук и се опитвам да създам нов живот. Така ми се струва правилно. Чувствам се добре. Щеше да е достатъчно, Грифин, напълно достатъчно за мен. След това ти… аз просто… Имаше… все още имам чувства.

— Нямах намерение да избързваме. Мислех да излезем с Ема Кейт и Мат няколко пъти. Да свикнеш с мен. След това те поканих. Не следвах първоначалния план.

— Значи си имаш план.

— Винаги имам план. Проблемът с плановете е, че понякога трябва да ги подобриш с промяна, или повече. Също и ти. Исках да вървим с по-бавна крачка, но… да не би да те притиснах?

— Не. — Не беше редно, а и не беше честно да го остави да мисли така. — Не си ме притискал, Гриф. Ти… беше приятно и…

Тя погледна към жълтите светлинки. Той бе запалил светлината в нея, помисли си тя. Вече носеше пулсираща светлина в мрака.

— Толкова много ми хареса, че ме свари неподготвена. Исках — все още искам — да съм с теб. Ти си пълна противоположност на Ричард. Запитах се дали това е причината да те харесвам толкова. Много си различен от него. Нито си надут, нито надменен, просто…

— Скучен ли?

Тя го стрелна с поглед и почувства облекчение, когато забеляза усмивката му.

— Не, не и скучен. Истински. Имам нужда от нещо истинско — повече, отколкото мога да ти кажа, а ти си такъв. Имам чувства и те ме плашат.

— Нямам нищо против това. Не бързай и помисли. Само че не си измисляй оправдания, за да не се виждаш с мен, бъди откровена.

— Не знаех как. Не съм разбрала как, защото не исках да спра да се виждам с теб. Знаех, че трябва, поне за известно време, но не исках.

— От дълго време ли е така?

— Имам чувството, че е минало много време.

— И при мен е така. Страшно много ми липсваше, червенокоске.

— Идвал си да видиш Кали, докато съм била на работа.

— И тя ми липсваше безкрайно много. А двамата с Кали не сме се карали.

Шелби кимна и се загледа в мрака към светулките.

— Все си мислех, че ще дойдеш да ме видиш. Идваше за „Петък вечер“, но не се доближаваше до мен.

— Ти ме нарани.

Тя се завъртя бързо към него.

— О, Гриф…

— Отново ти казвам, Шелби — не ме сравнявай с него, независимо в какво отношение, защото страшно се вкисвам.

— Извинявай. Не мога да обещая, че няма да се случи отново, но ще се постарая.

— Това ми стига.

— Ти също ме нарани и много ме ядоса.

— Извинявай. Не мога да обещая, че няма да се случи отново, но ще се старая.

Тези думи я накараха да се разсмее искрено.

— Много, ама много ми липсваше. Не говоря единствено за секса, въпреки че и той ми липсваше. Просто ми липсваше да говоря с теб. Само че… Веднъж вече си въобразих, че съм влюбена, толкова бързо, че се оставих да бъда пометена като от вълна. Но не съм била влюбена — не и истински. Може би и ти имаш нужда от малко време.

— Ако той е бил такъв, за какъвто се е представял, когато те е помел като вълна, щеше ли да има значение?

— Ами… — Тя вдигна ръце, след това ги отпусна.

— Не можеш да кажеш, защото не е бил. Не е бил такъв, за какъвто си го мислела. Виж сега какво знам аз. Пожелах те от мига, в който те видях. Това бе по-скоро свещен момент, не просто любов от пръв поглед, както го наричат. Погледни я само! Тя е най-красивата жена, която съм виждал.

Прииска й се да се засмее отново, но думите му се загнездиха в гърлото й.

— Мокра и нещастна, доколкото си спомням.

— И тъжна, и красива. След това вие с Кали се прибирахте, ти буташе количката и пликовете с покупки нагоре по хълма. Беше побесняла — на себе си, беше напълно изтощена. А тя беше такава сладурана. Желаех те, а след това исках да ти помогна. Първо си паднах по Кали, казвам ти го направо. Тя ме омая точно за две минути.

— Тя има подход.

— Твоят подход. Изненадан съм, че не си го видяла. Както и да е — след това те чух да пееш и започнах да се влюбвам. Влюбих се още повече. След това беше моя и това реши нещата. Онова, което бе последната капка… — Той пъхна ръце в джобовете си и я погледна внимателно. — По дяволите, тази последна капка може и да не ти хареса.

— Искам да знам. Няма жена на този свят, която да не иска да разбере.

— Добре. Коя беше последната капка? Ти фрасна Мелъди. Аз не се смятам за избухлив човек, но онова, което направи, ми напълни душата. Помислих си: „Леле, Гриф, влюбен си в нея. Трябва да си глупак, ако не си“.

— Измисляш си.

— Не си измислям. — Пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й. — Трябваше да се дръпна — искаше ми се да не трябва — но осъзнах, че те желая. Да, исках да ти помогна. Можех да оправя някои неща. Но жена, която умее да замахва по този начин… Тя може сама да оправи нещата. Може да направи онова, което трябва.

Шелби си мислеше, че признанието му, че е влюбен, я е разтърсило. Но последното изречение, възхищението в гласа му я остави без думи.

— Наистина ли си го помисли?

— Със сигурност. Видях какво направи и ти се възхитих. Освен това те обичам. Така че нямам нищо против, че съм те уплашил малко, защото ти ще успееш да се справиш. Когато ме погледнеш, Шелби, виждай мен. Когато мислиш за мен, мисли единствено за мен.

— Мисля единствено за теб, когато ме целуваш и когато ме докосваш.

— Тогава трябва да го правя по-често.

— Господи, иска ми се да е по-често.

Тя го прегърна и притисна устни до неговите.

А той направи много повече.

— Ела вътре. — Не можеше да й се насити. — Ела в леглото.

— Добре. — Тя плъзна ръце по гърба му, очарована за пореден път от стегнатите мускули. — Добре. — Вдъхна мириса му на пот и дървесина. — Добре.

Тръгнаха към вратата, но тя го спря.

— О. Чакай.

— Господи, моля те, не казвай „не“.

— Не… искам да кажа, да. — Все още притисната до него, тя успя да се засмее. — Трябва да пратя есемес на мама. Казах й, че няма да се бавя, а ще се забавя.

— Добре, пиши есемеса в движение.

— Ще се справя. — Тя извади телефона и се постара да овладее треперенето на ръцете си, докато пишеше бързо. — Тя разбра, че идвам при теб, така че няма да се изненада… Много бързо отговори.

Бяха вече вътре, до стълбите, когато Шелби спря.

— Проблем ли има?

— Не, не. Тя казва… — Шелби се засмя. — Казва, че така или иначе ще караш след мен до нас, така че да ти спестя тази работа и да остана тук през нощта. След това пише… май ме познава добре, както би казал ти… да не се притеснявам за Кали, ако на сутринта пита къде съм. Да те събудя рано и да отидем у нас на закуска. Ще направи палачинки.

— Обичам палачинки.

— Да, но…

— Пиши есемес. Благодаря, мамо. До утре сутринта.

Той я подкани да се качва, така че двамата бяха на една височина, след това притисна устни в нейните.

— Остани. Спи с мен тази вечер. Събуди се до мен утре сутринта.

Как да устои? А защо да го прави? Погали го по бузата.

— Не очаквах да остана. Нямам пижама.

— Ако това е проблем, и аз няма да спя с пижама. Така ще сме равни.

— Става. — Тя се разсмя отново, почувства се опиянена.

След това той я взе на ръце и я пренесе до спалнята, а кученцето хукна, за да ги настигне.