Нора Робъртс
Лъжецът (17)

17.

Първата разумна мисъл на Шелби, след като главата й се проясни, беше: „Това било значи“.

Чувстваше се едновременно тежка, лека, отпусната, празна и пълна. Имаше чувството, че може да участва в маратон или да спи цяла седмица.

Най-важното бе, че се чувстваше съвършено и прекрасно жива.

Гриф лежеше върху нея и това бе чудесно. Харесваше тежестта му дори сега, допира на кожата му до нейната. Всичко бе все още горещо и влажно, както след помитаща лятна буря.

През отворените врати нахлуваше приятен ветрец и галеше бузите й, накара я да се усмихне. Всичко я караше да се усмихва. Ако не внимаваше, щеше да запее.

— След минутка ще се преместя — промълви той.

— Така е добре. Съвсем добре. Всичко е наистина прекрасно.

Той обърна глава, колкото да докосне с устни шията й.

— Беше малко по-грубо, отколкото исках.

— А пък според мен, беше груб точно колкото трябва. Не мога да преценя дали някога към се чувствала толкова изтощена, или просто съм забравила чувството. Ти си съвършен, Грифин. Наистина вършиш страхотна работа.

— Каквото е необходимо. — Той надигна глава, за да я погледне на светлината от трепкащите пламъци. — А между другото, ти изобщо не си забравила.

Доволна и отпусната, тя докосна бузата му.

— Забравих да се притеснявам.

— Питах се как ще изглеждаш, докато лежиш тук. По-хубаво е, много по-хубаво, отколкото си представях.

— В момента всичко ми се струва по-хубаво, отколкото съм си представяла. Може да се дължи на това, че отдавна съм на сухо, но предполагам, че ти си причината.

— Приемам. Става хладно. Ще настинеш.

— Не ми е студено.

— Нищо. А и още не съм те нахранил. — Целуна я по устните. — Трябва да довърша вечерята. Преди това обаче…

Той се превъртя и я привлече след себе си. Сърцето й препусна, когато я вдигна, докато се изправяше.

Мускули като желязо, напомни си тя. Беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Трябва да вземем душ.

— Трябва ли?

— Абсолютно. — Ухили се, докато я носеше. — Банята много ще ти хареса.

Наистина й хареса. Просторното помещение й допадна, също и огромната вана на крачета, землистите тонове на плочките. Най-много се впечатли от големия душ с много струи — и от онова, което можеше да се направи в горещината и парата от една изобретателна и бърза двойка.

Когато се върнаха отново в кухнята, тя се чувстваше свежа, нова и толкова щастлива, че й се прииска да затанцува.

— Трябва да кажа на нашите, че ще закъснея повече от предвиденото.

— Добре. Само че, щом майка ти е дала презерватив, когато си излизала, едва ли ще се изненадат.

Тя изпрати есемес и попита дали Кали си е легнала. След това, докато Гриф включваше печката отново, за да се заеме със соса, и чакаше водата за пастата да кипне, прогони замайването, за да напише бърз есемес на Ема Кейт.

У Гриф съм от два часа. Все още не сме яли. Обзалагам се, сама ще се сетиш защо. Мога да кажа единствено — ЛЕЛЕ, докато не ти разкажа лично. Нека бъде ЛЕЛЕ на квадрат. Шелби.

— С какво да ти помогна? — попита тя Гриф.

— Можеш да изпиеш чашата вино, която така и не допи.

— Добре. — Тя погледна телефона си, когато чу сигнала. — Това е мама — казва, че Кали спи като ангелче и е прекарала добре. Забравих да ти кажа. Кали остана малко разочарована, че не идва на среща с теб. Обещах й да те поканя на среща.

— Така ли? — Той я погледна, докато вадеше салатата от хладилника.

— Дай на мен. Имаш ли прибори за салата, за да я разбъркам?

— Моля?

— Две вилици, тогава.

— Вилици имам. На каква среща ще бъда поканен?

— На пикник. — Тя взе вилици и италианския дресинг в бутилка, а след това му се усмихна.

— Пикникът със студено пържено пиле и картофена салата ли ще бъде, или въображаемо чаено парти? Това ще бъде решаващо за облеклото.

— Първото. Знам едно специално място. Не е далече, а след това ще повървим малко. В неделя следобед, стига да ти е удобно.

— Две красиви червенокоси момичета и храна? Вече съм там.

— Тя много те обича, Грифин.

— Взаимно е.

— Знам, личи си. Просто искам да кажа, че за кратко й се наложи да промени много неща и…

— Неприятности ли си търсиш, червенокоске?

— Не мога да се отърва от неприятностите. Ти си много мил, Гриф. И това си личи. Просто искам да кажа, че каквото и да се случи с нас, надявам се ти да… надявам се от време на време да я водиш на срещи.

— Имам късмет, че познавам четири поколения жени от семейство Донахю-Померой. Луд съм по всичките и нямам намерение това да се променя. Дързост и сила — май всички ги притежавате.

— Аз все още издирвам моите.

— Това са пълни глупости.

Каза го толкова небрежно, че й трябваше цяла минута, докато го осъзнае. Примигна.

— Повечето хора, които познавам — може би и аз съм от тях, — щяха да се смачкат, че дължат милиони долари, макар да не са ги профукали те самите.

Значи е чул подробностите, помисли си тя. Тук беше така.

— Просто се съобразих…

— Няма да повтарям. Пълни глупости. Просто си била млада и импулсивна и си се увлякла по неподходящия мъж. Според мен, друга вина нямаш.

— Мога само да кажа, че просто не си наясно.

— След това, вместо да си останеш смазана, когато откриваш как стоят нещата и се оказваш съвсем сама с дете, притисната от планина дългове, ти се набираш на мускули и започваш да си пробиваш път нагоре. А това малко момиченце? Тя е щастлива, самоуверена, защото ти си го постигнала. Възхищавам ти се най-искрено.

Тя го погледна озадачено.

— Ами… просто не знам какво да кажа.

— Да не говорим, че си страшно секси — той изсипа пастата във врящата вода, — което не е малко.

При тези думи тя се разсмя и продължи да разбърква салатата.

— Може ли да ми отговориш на един въпрос? Тормози ме от известно време.

— Мога да опитам.

— Защо си останала? Не си била щастлива и веднага се забелязва, че той не е бил много грижовен баща за Кали. Защо си останала с него?

Уместен въпрос, каза си тя, при тези обстоятелства.

— Мислила съм за развод неведнъж. Ако знаех всичко, което знам сега… но не съм го знаела. Освен това не исках да се проваля. Знаеш, че бабчето е била едва на шестнайсет, когато се е омъжила за дядо.

— Не. — Това бе почти немислимо. — Ясно ми беше, че се е омъжила рано, но тя е била още дете.

— Скоро ще имат петдесетгодишен юбилей. Половин век, и сам ще се сетиш, че са имали трудности. Нейната майка е била на петнайсет и двамата с прадядо са били заедно трийсет и осем години, когато той загива с още трима в катастрофа една нощ през зимата на 1971 г., когато автомобил се врязва в джипа им. Мама още не е имала осемнайсет, когато се е омъжила за татко.

— Жените във вашето семейство са упорити и предани.

— Мъжете също. Да, имало е разводи — някои от тях доста грозни; братовчеди, лели и други са се пръснали къде ли не. Но аз лесно мога да проследя директната линия — седем поколения жени, за които знам, че не са отглеждали деца в съсипан дом. Не исках да съм първата.

Вдигна рамене и отново взе чашата вино, решена да поразведри настроението.

— Истина е, че прапрабаба ми по майчина линия е имала трима съпрузи. Първият загинал по време на кървава схватка с клана Наш. Бил едва на осемнайсет — така се говори. Харлан Наш го издебнал и го застрелял в гръб, оставил прапрабаба с три деца, бременна с четвъртото. Омъжила се за трети братовчед на първия си съпруг и имала време да роди още две деца от него, преди той да умре от треска. След това се омъжила за едър ирландец, Финиъс О’Райли. Била на двайсет и две и му родила още шест деца.

— Чакай малко да сметна. Дванайсет деца, значи? Тя е имала дванайсет деца?

— Точно така, и за разлика от много жени от нейното време, доживяла до деветдесет и една. Надживяла пет от децата си, което било огромен товар, и изгубила своя Финиъс, който бил шериф по тези места, така че на Форест му идва отвътре. Тогава тя била на осемдесет и две, а той на осемдесет и осем. Прабаба, която живее в Тампа, Флорида, при най-голямата си дъщеря, би казала, че тя… Тя се казвала Лорета, но открай време й казвали Бъни^[1].

— Много добре казано.

Шелби се изкиска и вдигна отново чашата.

— Казват, че щяла да се омъжи отново, защото един господин я ухажвал — вдовец, който й носел цветя всяка седмица, но той починал, преди тя да реши. Ще ми се и аз да мога да привличам мъжете на тази възраст.

— Аз ще ти нося цветя.

— Значи, ако не те видя на прага си след шейсет години, ще остана разочарована.

 

 

За него бе огромно облекчение, че вечерята беше не просто годна за ядене, а и вкусна. Тя го разсмя с разказа си как Мелъди бе изгонена от салона. Той беше чувал вече две версии, но докато я слушаше, си представи всичко.

— Какъв й е проблемът?

— Тя си е грубиянка, откакто я познавам. Разглезена, надменна и подла. Майка й е готова да си продаде душата заради нея, и все още е така. Набута я във всички конкурси за красота, дори когато беше още малка. Тя спечели повечето и се плъзна нехайно покрай всичко важно.

— Плъзна се нехайно. Човек не чува подобни изрази всеки ден.

— Да, но е точно така. Почти винаги получаваше каквото искаше. Не че някога е показала благодарност. Мрази ме, откакто се помня.

— Сигурно защото е била наясно, че ако участваш в тези конкурси, си щяла да я изместиш.

— Не знам, но я победих в някои от нещата, които тя искаше.

— Кои неща?

— Глупости — поне така ми се струва сега. Едно момче, което тя искаше, когато бяхме на четиринайсет, но той харесваше повече мен. Тя накара Арло Катъри да го набие — знам, че го направи, но Арло отказа да си признае. Станах капитан на мажоретките в гимназията, а тя искаше същото. Дядо оправи един раздрънкан шевролет, за да не ми се налага да вървя пеша след тренировки. Тя го издраска със спрей и написа „курва“ и по-лоши неща по колата. Знам, че е била тя, защото когато се изправих срещу нея, Джолийн изглеждаше ужасно виновна. Същото изражение имаше и в нощта на абитуриентския бал, когато ме избраха за кралица на бала и предното стъкло на същия шевролет беше счупено, а гумите нарязани.

— Тази май е патологичен случай.

— Просто е злобна. Има и такива хора и ако не си платят, стават още по-злобни. Тя не ме притеснява, още повече че вече й е забранено да стъпва в салона. Направил си страхотна вечеря, Грифин. Може да се окаже, че си изгодна партия.

— Нали и аз това ти разправям.

— Ще ти помогна да оправиш кухнята, след това тръгвам.

Той прокара пръст по ръката й.

— Няма ли начин да останеш?

Имаше великолепни зелени очи, загрубели, умели ръце, и я целуваше така, че кръвта й кипваше.

— Много се изкушавам, защото верандата е все още там. Много по-изкусително е, отколкото предполагах. Само че няма да се чувствам добре, ако не се прибера при Кали.

— Дали пък да не поканя Кали на среща с пица между днес и пикника?

— Много мило, но седмицата ми е страшно натоварена. Трябва да репетирам и…

— Не питах теб. — Той се наведе и я целуна. — Имаш ли нещо против да изведа малката червенокоска на пица?

— Ами… не. Ще й бъде приятно. — Тя стана и пренесе чиниите до мивката. — Сигурен ли си, че искаш да излезеш, Грифин?

— С Кали или с теб?

— Ние вървим в пакет.

— На това му се казва страхотен пакет.

Той я разсея, като започна да й разказва за плановете за къщата, докато зареждаха съдомиялната. Беше му приятно да сподели идеите си с човек, който ги разбира и вижда потенциала.

— Единственото, от което имаш нужда, при това в най-скоро време, е люлка на верандата. Не може такава красива веранда да остане без люлка.

— Значи люлка на предната веранда. А на задната?

— Стара пейка, може би люлеещ се стол. Можеш да си седиш, да се люлееш и да се радваш на градината, на която си отделил време.

— Ще имам градина, така ли?

— Представям си уистерия и красиви плачещи върби. — Тя избърса ръцете си, след като почисти плота. — Прекарах разкошно. Не просто… включвам и обиколката на втория етаж.

Той я прегърна през кръста.

— Има още много за показване.

Тя се отпусна блажено, когато той я целуна. Отдръпна се с нежелание.

— Трябва да вървя.

— Добре, но нали ще дойдеш за останалата част от обиколката?

— Няма да устоя.

Взе си чантата, а той посегна към ключовете на плота.

— Излизаш ли? — попита тя на вратата.

— Разбира се. Ще карам след теб до вас.

— Стига глупости.

— Не са глупости. Ще карам след теб. Няма смисъл да спориш, защото ще дойда. Жената, която те заплашваше, бе застреляна преди по-малко от седмица, точно пред работното ти място. Няма да караш сама по тъмно.

— Не мога да те спра да ме следваш до нас, а след това да се върнеш, но да знаеш, че е глупаво.

— Все едно. — Той я привлече за нова целувка, след това тръгна към джипа си, а тя към вана.

Глупаво е, каза си отново тя, но също така и мило. Той си измисля какви ли не оправдания.

Господи, не се беше сещала за точковата система от години. Двете с Ема Кейт я измислиха в гимназията. Стана й весело, докато пресмяташе точките на Гриф.

Външен вид — от едно до десет. Определено можеше да му даде десетка, реши тя, и това съвсем не беше незаслужено.

Умения да разговаря. Още веднъж десет. Знае как да говори, как да изслушва.

Хумор. Още едно попадение в целта. Зави и видя как фаровете му я следват.

Съобразителен и внимателен. Може би малко прекалява, дори си губеше времето, за да я изпраща до къщи, и то по път, който познаваше от дете.

Целуваше се страхотно. Още едно попадение. Отвори прозореца, за да влезе хладният въздух. Честно можеше да признае, че никой не я бе целувал по-хубаво досега.

Какви бяха останалите изисквания за съвършеното гадже? Със сигурност ги имаше написани някъде. Бяха ги измислили, преди да правят секс, затова такава точка нямаше.

Списъкът на вече порасналата Шелби трябваше да включва и секса — и той беше върховен.

Тя тръгна по задните пътища — автоматично заобиколи града — и пое по виещия се път. Фаровете на Гриф не бяха далече.

Всичко това я накара да се усмихне. Не бе лошо някой да се грижи за нея, поне за кратко. Открай време искаше сама да управлява своя живот и този на Кали.

Зави по алеята и забеляза, че лампата в стаята на родителите й все още свети. Когато слезе, се замисли дали просто да не махне на Гриф, но той вече слизаше.

— Не е нужно да ме изпращаш до вратата.

— Напротив. Така се прави. Ако не те изпратя до вратата, как ще те целуна за лека нощ?

— Втората част ми харесва. Бях на петнайсет, когато ме целунаха за пръв път пред вратата, а Сайлъс Наш — наследник на прословутия клан Наш — ме целуна така, че направо прелетях през входната врата и мечтах за него половината нощ.

— Ще се справя по-добре от него — заяви Гриф след малко. — Мога да се справя по-добре от някакъв тийнейджър на име Сайлъс.

— В момента завършва право в Университета на Тенеси.

— Със сигурност ще разбия някакъв си адвокат — заяви Гриф, и според Шелби вече го беше доказал.

— Значи ще се понеса нагоре по стълбите и ще мечтая за теб.

— През цялата нощ. — Той стисна косата й в ръка и я целуна така, че светът около нея се завъртя. — Никакви половинчати работи.

— Лека нощ, Грифин.

— Лека нощ.

Изчака вратата да се затвори и тръгна към джипа. Той самият щеше да мечтае през нощта. Тази жена успя да го омае. Всичко у него копнееше за нея.

Вдигна поглед и си я представи как влиза да види Кали. И мисли за него. Трябваше да мисли за него, докато се събличаше, за да си легне.

Той определено щеше да мисли за нея.

Потегли и също като нея пое по задните пътища.

Не бързаше, имаше много да обмисля. Да гради планове.

Предстоеше му среща на пица с красиво момиченце, а след това пикник с нея и майка й.

Може би щеше да вземе бутилка шампанско и да придаде на пикника класа, неочаквано удоволствие.

Погледна в огледалото за обратно виждане фаровете отзад, и тъй като караше бавно, увеличи малко скоростта.

Очевидно не беше достатъчно, помисли си той, докато фаровете приближаваха. Изчака джипа — сега вече видя, че зад него има джип — да го задмине, след като бързаше чак толкова.

Вместо това той го блъсна отзад толкова силно, че Гриф се удари във волана.

Инстинктивно натисна газта. Замисли се за телефона, който беше сложил, както винаги, в стойката за чашки, но не искаше да рискува да вдигне ръка от волана.

Джипът се заби в него още веднъж, този път по-силно, и неговата кола поднесе, а гумите оставиха черни следи по пътя. Гриф се опита да овладее джипа си на завоя и се озова на пътя, но той отново поднесе и се заби в раззеленилия се дъб.

Чу хрущенето на метал. Остана му един миг, в който да помисли: „По дяволите! По дяволите!“, преди въздушната възглавница да се задейства. Ударът запрати главата му към страничния прозорец. Видя звезди и червените очи на задните светлини на другия джип, който спря, остана на място за момент, а след това зави надолу по пътя.

— Не съм ранен — измърмори той, но звездите продължаваха да танцуват в периферното му зрение. — Положението не е зле, няма нищо счупено.

Освен джипа му.

Напипа телефона и усети, че всичко пред очите му плува, сякаш бе потопил глава под водата.

Не припадай, нареди си той.

На светлината от таблото успя да открие името, което му трябваше, и натисна копчето за набиране.

— Къде е сестра ми? — попита Форест.

— У дома. Аз обаче не съм. Имам неприятности. Ако припадна, да знаеш, че съм на Блек Беър Роуд, на около три километра от нас. Нали знаеш завоя със стария дъб?

— Да.

— Джипът ми е забит в дървото. Някой ме изтласка от пътя. Имам нужда от ченге.

— По-скоро ти трябва някой да те изтегли. Ранен ли си?

— Не знам. — Звезди с остри като стрели връхчета кръжаха пред погледа му. — Ударих си главата. Има малко кръв.

— Стой там. Идвам.

— Джипът е забит в дървото. Къде да ходя.

Форест вече бе затворил.

Гриф поседя за момент и се опита да мисли за джипа, който го изтласка от пътя.

Шевролет — да, със сигурност беше шевролет, помисли си той. Пикап, който тежеше поне половин тон. Стар модел. Може би на четири или пет години. Имаше нещо отпред, нещо като… снегорин?

Главата го болеше като мисли, затова спря и освободи предпазния колан. Когато се опита да отвори вратата, усети, че всичко го боли.

Най-добре беше да остане на седалката и да вдишва хладния нощен въздух. Избърса лицето си и видя кръвта по ръката си.

Мама му стара.

Имаше кърпа в жабката, но ако се опита да се добере до нея, нямаше да успее.

Нямаше нищо счупено, напомни си той. Когато беше на осем години и падна от клона, от който висеше, си счупи ръката, а после пак — вече на седемнайсет, когато скочи от прозореца на Ани.

Знаеше какво е усещането, когато си счупиш нещо.

Просто беше натъртен, разтърсен и уплашен.

Но джипът му — дяволите да го вземат, много обичаше този джип — беше съсипан.

Опита се да се изправи, за да е сигурен, че може. Виеше му се свят, но иначе положението не беше зле. Стегна се и пристъпи, за да огледа щетите.

— По дяволите! Мамка му. Мама му стара! — Вбесен, че положението е точно толкова зле, колкото предполагаше, той прокара ръка през косата си. Отново видя звезди, когато докосна раната.

Предната решетка беше разбита; цялата предница приличаше на хармоника. Един господ знае какво означаваше това за важните части под капака.

Не беше механик, но бе почти сигурен, че има и изкривена ос.

Беше се ударил яко — толкова яко, че предното стъкло се беше напукало.

Под краката му изхрущя стъкло, докато обикаляше, за да вземе кърпата и фенерчето от жабката. Сигнално обозначение, помисли си той. Трябваше веднага да извади сигналното обозначение.

Изведнъж мракът бе разкъсан от фарове.

Форест спря полицейската патрулка зад смазания джип. Слезе, огледа внимателно Гриф, а след това мина отпред, за да види в какво състояние е джипът.

— От главата ти тече кръв.

— Знам. Мама му стара. — Той изрита задната гума и съжали веднага, защото усети как силна болка прорязва врата му.

Главата му не се бе отметнала назад чак толкова силно. Не бе възможно да има поражения.

— Пил ли си, Гриф?

— Две чаши вино за цялата вечер, втората — час преди случката. Форест, изтласкаха ме от пътя. Скапанякът дойде отзад, блъсна ме и продължи, докато ме избута от завоя и ме запрати в дървото.

— Кой скапаняк?

— Не знам кой е. — Той притисна ръка — леле, как болеше! — до пулсиращата рана, защото му омръзна кръвта да капе в очите му. — Шевролет, половин тон, може би на пет години. Имаше нещо като снегорин, закачено на решетката. Червен — мисля, че беше червен. За джипа говоря. Снегоринът беше жълт, струва ми се.

— Добре, хайде да поседнем за малко. Имам аптечка за първа помощ в патрулката. Най-добре да спрем кръвта.

— Просто ще се облегна тук. — Той се подпря на наклонения джип. — А, да, и още нещо… — Опита се да си спомни, докато Форест отиде до патрулката. — Намали, след като се забих в дървото. Беше за няколко секунди, все едно искаше да се увери, че съм се натресъл както трябва. Видях стоповете и… стикера на бронята! С надпис „Пусни ми ръка“.

Опита се да си спомни дали го е видял отляво, или отдясно.

— Беше от лявата страна.

Гриф затвори очи и откри, че така пулсирането намалява.

— Не беше пиян. Направи го нарочно. Не съм сигурен кога се е озовал зад мен, но стана скоро след като оставих Шелби у вашите.

— Изпратил си я до нас?

— Да. Нямах намерение да я пусна да шофира сама в тъмното след онова, което се случи.

— Аха. — Форест нагласи сигналните знаци, а Гриф отново затвори очи.

— Струва ми се, че джипът е съсипан, или почти. Имам го едва от три години. Много километри съм навъртял с него, но имаше още живот.

— Дядо ще го погледне, след като го изтеглим. Мислиш ясно — добави Форест, докато приближаваше с аптечката. — Не си повръщал.

— Няма да повърна.

— Ако се стигне дотам, повръщай встрани от мен. Как виждаш?

— Отначало имаше промяна. Сега е добре. О, по дяволите!

— Стига си се глезил — каза внимателно Форест и продължи да чисти раната с тампон, напоен със спирт.

— И ти щеше да се глезиш, ако се държах като садистична сестра.

— Не мога да видя колко е зле, докато не го почистя. Сестра Ема Кейт идва.

— Какво? Не! Защо?

— Защото, ако тя прецени, че трябва да отидеш в спешното в Гатлинбърг, отиваш на мига. А понеже аз трябва да се оправя с кашата, в която се намираш, двамата с Мат ще те закарат.

— Обадил си им се.

— Да. Ще се обадя за платформа, след като огледам лично. Можеш ли да ми кажеш нещо друго за джипа?

— Освен че онзи, който го караше, е луд ли?

— Не си видял лудия, нали?

— Само го зърнах. Мъж е, но бях твърде зает да не се забия в нещо, както и стана. Можеше да е и по-лошо. — Гриф погледна Форест, който слагаше превръзка на раната. — Вече знаеш кой е по описанието, което ти дадох.

— Имам представа. С този въпрос ще се занимавам аз, Гриф.

— Как ли пък не. Джипът е мой, също и главата.

— А на мен това ми е работата. Това сигурно са Мат и Ема Кейт. Да си ядосвал някого напоследък?

— Евентуално теб, защото спя със сестра ти.

Форест спря и присви очи.

— Така ли?

— Моментът е подходящ да ти съобщя, след като се държиш толкова официално, а на мен ми тече кръв. Луд съм по нея. Направо не мога да дишам без нея.

— Много бързо скочи от „приятно ми е да се запознаем“ на „луд съм по нея“.

— Тя е огън и жупел. — Гриф насочи пръст към сърцето си. — Простреля ме.

Преди Форест да успее да каже и дума, Ема Кейт дотича, стиснала медицинска чанта в ръка.

— Какво се случи? Дай да те погледна.

Тя извади малко фенерче и го включи.

— Следвай светлината с очи.

— Добре съм.

— Млъквай. Кажи ми цялото си име и коя дата е днес.

— Франклин Делано Рузвелт. Седми декември 1941 година. Ден, който ще се запомни с безчестие.

— Умник. Колко пръста виждаш?

— Единайсет минус девет. Добре съм, Ема Кейт.

— Ще ти кажа, ако си добре, след като те прегледам в клиниката.

— Не ми трябва…

— Млъквай — повтори тя и го прегърна. — Нямам нищо против опита ти, Форест, но ще сваля превръзката в клиниката и лично ще прегледам раната. Може да има нужда от шевове.

— Не-е-е — отвърна Гриф.

Мат стоеше, подпрял ръце на кръста си, и оглеждаше джипа.

— Скапанякът ти е съсипал возилото, човече. Форест ми каза, че някой те е изтласкал от пътя. Кой беше?

— Питай Форест. Струва ми се, че знае кой е бил в другия автомобил.

— Ще проверя. Сега го заведи в клиниката и го прегледай. Аз трябва да закарам джипа в работилницата на дядо. Утре ела да вземеш каквото ти трябва.

— Инструментите ми…

— И на сутринта ще бъдат там. Трябва да съобщя за инцидента, но имам показанията ти, а утре ще ти звънна, ако има нужда от още нещо. Нямаш повече работа тук, Гриф, освен да се ядосваш.

Той се опита да спори, но те бяха мнозинство и го накараха да се качи в колата на Мат.

— Знае кой е и отказва да каже — заяви Гриф с горчивина.

— Защото знае, че през повечето време си приятен човек, но в този случай ще отидеш да се разправяш. — Мат поклати глава. — Не че не те разбирам. Но вече си ранен — в неизгодна позиция си — а най-добре е извършителят да иде зад решетките.

— Може да иде зад решетките и след като го сритам.

— Нарочно ли беше? — попита Ема Кейт. — Сигурен ли си?

— И още как!

— Защо беше на този път?

— Връщах се, след като изпратих Шелби. — Гриф неочаквано се изправи. — Другият беше зад мен, последва ме скоро след като тръгнах. Или е чакал пред нейната къща, или пред моята. Може да е чакал пред тях и да ме е последвал, да е изчаквал удобен момент.

— Мислиш, че са насочили удара към теб, защото не са успели да се доберат до нея ли? — попита Мат.

— Мисля, че онзи, който го направи, е луд. Или по-лошо. Много по-лошо.