Нора Робъртс
Лъжецът (30)

30.

Тъмният черен път се виеше като змия и се изкачваше, даваше й оправдание да вдига крак от газта. Остави се страхът да й проличи — нямаше смисъл от прояви на гордост, а проявата на страх щеше да е още едно от оръжията й. Или поне щит, каза си тя, докато пъхваше ръка в джоба и се молеше да успее да напише свързан есемес.

— Защо избяга?

— Не съм бягал — отвърна той с познатата й самодоволна усмивка. — Аз пътувам. Ти беше точно онова, от което се нуждаех, за да бъде самоличността ми желязна след онази работа в Маями. Не ми трябваше дълго време, за да разбера, че си напълно безполезна в работата ми, затова пък бе чудесно временно прикритие.

— Почти пет години, Ричард!

— Не съм имал намерение да те задържам чак толкова дълго, но ти наду корема. Аз мисля трезво — напомни й той. — Кой ще търси семеен човек, мъж със съпруга селянка и бебе? Освен това трябваше да изчакам нещата да се поуспокоят. И Мелинда да излезе. Тя направи страхотна сделка — не можеш да го отречеш. Мислех, че ще получи двойно повече, а това време щеше да е предостатъчно, за да се уталожат нещата и аз да си покрия следите. Тя обаче винаги ме е изненадвала.

— Ти си я убил.

— Как бих могъл? Нали не си забравила, че съм мъртъв? Сега надясно. Почти пристигнахме.

Там нямаше нищо, освен две хижи — поне така беше навремето, когато замина от Ридж.

Натисна копчето за изпращане — поне така се надяваше — защото трябваше да стисне волана с лявата си ръка.

— Но ти не си мъртъв и си я убил.

— А кои са идиотите, които търсеха? Джими. Аз съм чист. И смятам всичко да си остане така. Когато в понеделник си взема своето, ще се разкарам с милиончетата. Дългосрочна план-програма, Шелби, нужно е много търпение. Тази ми струваше повече от година за всеки пет милиона. Доста добра сделка в света на големите пари. Спри до джипа.

— Кой друг е тук?

— Сега вече никой.

— Господи, Ричард, чия е тази къща? Кого си убил?

— Стар приятел. Изключи двигателя и ми подай ключовете. — Той отново я побутна с дулото на пистолета. — Не мърдай от мястото си, докато заобиколя. Само смей да пробваш нещо — каквото и да е — и ще те надупча. След това ще оправя и Кали. Познавам хора, които ще платят луди пари за красиво момиченце на нейната възраст.

Тя не знаеше дали той може да я отврати повече.

— Тя е твое дете. Носи твоята кръв.

— Да не би да си въобразяваш, че ми пука?

— Не. — Ръката й се върна в джоба и продължи да натиска трескаво клавишите. — На теб не ти пука за никого и за нищо. А пък аз съм готова на всичко, за да опазя Кали.

— Значи остатъкът от уикенда ще бъде лесен и за двамата.

Тя се замисли дали да не заключи вратите, когато той излезе, за да си даде време да изпрати следващия есемес. Така обаче щеше да го ядоса. Най-добре да го накара да мисли, че е напълно безпомощна.

Не беше много далече от истината.

Когато той заобиколи и отвори вратата, тя слезе послушно.

— Ето го нашия дом далече от дома. — Извади тънко фенерче и насочи лъча към малката хижа с груби стени.

Обувките й изхрущяха по късата пътека, посипана с чакъл, която водеше към хлътнала веранда. Видя два стари стола и разклатена маса. Нямаше абсолютно нищо, което да използва за оръжие.

Пъхна отново фенерчето в джоба си и й подаде ключ.

— Отключи вратата.

Тя пристъпи от тъмната веранда в тъмната хижа. Дулото на пистолета бе все още насочено към нея.

Трепна, когато той светна лампата — не се сдържа. От тавана висеше крушка — жълта, мътна.

— Наричам това място Дупката. Не е нищо особено, но е наше. Сядай.

Тъй като тя не се подчини достатъчно бързо, той я блъсна към един стол на червени и зелени райета. Тя запази равновесие и се обърна, за да седне. Тогава видя петната кръв по пода, които водеха до вратата на шкафа.

— Да, ти ще я почистиш, а след това имам една лопата с твоето име на нея. Ще погребеш Джими и ще ми спестиш усилието.

— И правиш всичко това за пари?

— Винаги е за пари.

Вълнението, светлината, която я бе привлякла към него отначало, избликна отново. Този път обаче тя разбра какво представлява. Беше натрапчива и фалшива.

— Винаги е за пари — повтори той, — но и заради тръпката. Да знаеш, че си най-умният в стаята, независимо в коя тъпа стая. Да знаеш, че ако искаш нещо, можеш веднага да го имаш.

— Дори да принадлежи на друг ли?

— Особено ако принадлежи на друг, глупачке. В това е тръпката. Искам бира. — Отправи й широка усмивка. — Да ти донеса ли нещо, любима?

След като тя не му отговори, влезе в малката кухня.

Да, беше като парализирана — той дори не си направи труда да я върже. Тя държеше ръцете си в скута. Кокалчетата им бяха побелели. Сега обаче се надигаше и гневът й, не само страхът.

Лампата, помисли си тя — лампата на масата с черна мечка, присвита край пън. Може пък да е достатъчно тежка, стига да успее да се добере до нея.

В кухнята сигурно имаше ножове.

Едва ли пушката „Уинчестър“ над камината бе заредена. Със сигурност не беше.

Имаше табелка с име. „Уилям К. Баунти“.

Тя отпусна пръсти и плъзна ръка в джоба си.

Ричард се върна и седна срещу нея.

— Много уютно, нали?

— Как го направи? Как оцеля след инцидента с яхтата?

— За мен оцеляването е същността на живота. Мелинда щеше да излезе от затвора. Не очаквах Джими да духне и да усложни положението. Не мислех, че е способен на подобно нещо. Затова пък Мелинда беше голям проблем. Тя открай време е като куче, захапало кокал — не пуска до последно, затова трябваше да се справя с нея, преди да си взема моето.

Той се облегна назад, очевидно напълно спокоен.

— Разчитах на тези пет години и бях почти накрая. Така че… малка ваканцийка със семейството, трагедия — и аз отново щях да изчезна.

— Щяхме да дойдем с теб, ако Кали не се беше разболяла. — Когато очите му заблестяха, тя разбра истината и я обзе ужас. — Щял си да ни убиеш. Щял си да убиеш собственото си дете.

— Когато млади семейства отидат на почивка, се случват и нещастия. Просто се случват.

— Нямаше да ти се размине. Ако властите не те бяха погнали, семейството ми щеше да те разкрие.

— Не и ако бях умрял, докато те спасявам. Щеше да се получи. Щях да прекарам няколко дни, за да ни представя като щастливо семейство — хората вярват на онова, което виждат. Красива двойка с красиво момиченце. След това щяхме да излезем с яхта. Щяхме да влезем достатъчно навътре, да те напия с вино и да чакам да се смрачи.

Той отпи глътка бира и й се усмихна.

— Щях да изхвърля хлапето през борда. Ти заминаваше веднага след нея. Нямаше да ви пипна с пръст.

— Ти си чудовище.

— Аз съм победител. Щях да потопя яхтата, да си взема екипа за гмуркане, а новите документи и дрехите за преобличане да сложа в непромокаема торба и за няколко часа да стигна до Хилтън Хед. Така и направих, само че без теб.

— Бурята.

— Неочакван бонус.

— Можеше да умреш. Защо си рискувал да умреш?

— Не разбираш, и никога няма да разбереш. — Той се приведе към нея и светлината у него заблестя отново. — Това е смисълът, затова е цялото усилие. Достатъчно беше да изхвърля банския, да се кача в едно такси и да взема автомобила, който ме чакаше на паркинг до летището. Отидох в Савана, където си имах хранилище. Нямаше да имам нужда от него, ако си бях намерил ключа за сейфа във Фили.

Наблюдаваше я, докато отпиваше от бирата.

— Ти си пипала там. Къде беше ключът?

— В джоба на коженото ти яке, бронзовото, което ти подарих за рождения ден преди две години. Беше се промушил през малка дупчица в хастара.

— Мама му стара. — Той се изсмя и поклати глава, сякаш бе пропуснал нещо очевидно. — Този ключ щеше да ми спести и време, и усилия. Както и да е, аз съм мъртъв. Ти трябваше да се правиш на опечалената вдовица известно време. Как ти понесе?

— Ще ми се да беше истина.

Той се разсмя и вдигна бутилката бира.

— С връщането в пущинака си върнала и част от дързостта си. Я да видим дали си свикнала пак с домакинската работа.

Стана и отиде в кухнята.

Когато донесе белина и четка, той се изправи.

— Искаш да почистя кръвта ли?

— Ще почистиш кръвта, освен ако не искаш да чистиш и твоята.

— Не мога…

Той замахна с лявата си ръка, бърз като змия, и я удари силно по скулата. Тя се олюля назад и падна на стола.

Не знаеше дали ударът я е шокирал, но бе сигурна, че го познава. Познаваше истинската му същност. Само че никога досега не я беше удрял.

— Господи! От години чаках този момент!

Неприкритото удоволствие по лицето му я вледени. Той щеше с радост да я пребие, ако не му се подчинява. Когато пристъпи към нея, тя се прикри с разтреперана ръка.

И този път усети повече ярост, отколкото страх.

Показа единствено страха.

— Исках само да кажа, че ми трябва кофа. Трябва ми кофа с вода и… и парцал. Не мога да почистя само с белина и четка. Само това исках да кажа. Моля те, не ме наранявай.

— Защо не го каза, мама ти стара?

Тя отпусна глава. Помисли си, че никога няма да види отново Кали, семейството си, Гриф и сълзите закапаха.

Нека да види сълзите, помисли си тя; нека да си помисли, че това е типично за нея.

— Ако се разцивриш, ще те смачкам. Върви да намериш тъпата кофа. Само смей да мръднеш, и ще попиваш собствената си кръв.

Тя влезе в кухнята и се заоглежда. Нямаше ножове, но със сигурност имаше нож в някое от чекмеджетата. Освен това имаше чудесен чугунен тиган, все още на котлона, също и кафеварка. Ако беше пълна с горещо кафе, щеше да е чудесно оръжие.

Тя погледна под мивката, премисли какви са възможностите, след това отвори малкия килер. Там откри метла, парцал и кофа. Имаше и стара връв, ръждясала верига, газ за запалки и спрей против насекоми.

Замисли се дали да не грабне спрея и да го насочи към очите му. За съжаление, лютият спрей беше в чантата й в колата. А той я дебнеше.

Тя извади парцала и кофата, която напълни с гореща сапунена вода.

Помъкна я към най-голямото петно кръв.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Ще стискаш — заяви той.

— Ще направя всичко, което ми кажеш. Просто искам това да приключи, Ричард. Но сега трябва да отида до тоалетната.

Той присви очи. Тя бе навела поглед, отпуснала рамене.

— Върви. Остави вратата отворена.

— Ако не ми разрешаваш да остана сама, то поне недей да гледаш.

Тя влезе в малката баня — дали нямаше ножчета за бръснене в шкафчето? Прозорецът беше прекалено малък, за да се измъкне, ако има възможност.

Тя свали седалката, а той застана на вратата.

— Просто не ме гледай — изплака задавено тя. — Вратата е отворена, а ти си застанал до нея. Моля те единствено да не ме гледаш, за бога!

Той се облегна на касата и вдигна очи към тавана.

— Прекалено срамежлива си за човек, който пикае във външна тоалетна.

Тя се овладя, вдигна полата и свали бикините. Пъхна ръка в джоба си.

Моля те, Господи, ако слушаш, нека се получи. Нека есемесът стигне до когото трябва.

Когато приключи, лицето й пламна.

— Господи, погледни се само — потна, на петна, косата ти прилича на гнездо на плъхове. Как съм могъл да се хвана с теб?

Тя натопи парцала в кофата, изстиска го и започна да мие кръвта.

— И с каква жална и сърцераздирателна история се върна? Наранени чувства, сигурно. — Той се направи, че плаче. — Господи, каква си слабачка. Да не би да си въобразяваш, че онзи нещастник, с когото се чукаш, ще се задържи?

— Той ме обича. — Каза го убедено и това й даде спокойствие. И сигурност.

— Обича ли те? Ти си му била под ръка за чукане. И без това за друго не ставаш. Така и ще си остане. Просто парче за чукане, което се плиска в кален поток.

Тя застина на място и бавно вдигна поглед.

— Шпионирал ли си ни?

— Можех да ви отстраня и двамата. — Той вдигна пистолета и го насочи към главата й. — Бум, бум. Исках обаче да го стоваря на Джими. Така кръгът щеше да се затвори.

— Но ти си убил Джими.

— Неочаквана промяна на плановете. Не се тревожи, вече съм го измислил. Винаги измислям какво да правя. Хайде, Шелби, действай.

Тя отново се зае да чисти и започна да обмисля плана си.

 

 

Гриф се заговори с Дерик за ремонта и изгуби представа за времето. До него бе чашата шампанско на Шелби, но Шелби я нямаше. Огледа се и видя, че Бици се е върнала и танцува с бъдещия си зет. Очите й бяха малко подпухнали.

Сигурно Шелби се занимаваше с поредната криза, реши той. Все пак стана, за да я потърси.

— Ехо, Гриф, насам! — Кристъл се приближи до него и посочи чашата шампанско. — За мен ли е? — Тя взе чашата и отпи дълга глътка. — Имах нужда, след като пресуших сълзите на госпожица Бици. Тя изплака цели реки.

— По всичко изглежда, че двете с Шелби сте се справили.

— Не, бях сама… Затова те търсех, но на няколко пъти се заприказвах. Страхотно парти! На Шелби й се наложи да отскочи до тях за малко. Трябваше да вземе Фифи и да го занесе на Кали. Досега трябваше да се е върнала.

— Кога отиде?

— Не знам кога точно, защото трябваше да се оправя с ревлата, а след това и със сестрата на госпожица Бици — казват й Захарче. Тя влезе и двете ревнаха заедно. Реваха поне двайсет минути. Шелби или се е върнала, или е някъде по пътя.

Може би заради случилото се наскоро, той усети как ужасът го задушава. Извади телефона си, за да й се обади, и в същия момент получи есемес.

— От Шелби.

— Ето, видя ли? — Кристъл го погали по ръката. — Сигурно иска да ти каже, че се връща. Успокой се.

Но когато прочете есемеса, изпита чувството, че светът му пропада.

— Къде е Форест?

— Форест ли? Видях го да флиртува с една красива блондинка. Аз…

Гриф обаче й беше обърнал гръб. Втурна се през дансинга, без да обръща внимание на хората, които го поздравяваха. Забеляза Форест и изглежда онова, което чувстваше, се беше изписало по лицето му. Форест го погледна и очите му станаха леденостудени.

Обърна гръб на блондинката, без да каже и дума повече.

— Какво се е случило?

— Тя е в беда. — Гриф му подаде телефона си.

Ричард жив има пистолет накара ме шофирам Блек дранго запд по бб номер 529 кре.

— Боже.

— Какво е това ББ?

— Блек Беър Роуд. — Форест стисна ръката на Гриф, преди приятелят му да хукне. — Няма да я намериш, ако се юрнеш сам по хълмовете.

— Няма да я намеря и ако стоя тук.

— Няма да стоим. Ноби е на бара. Извикай го. Никакви рискове.

— Тръгвам след нея, Форест.

— Добре, но трябва да сме сигурни, че ще я намерим. Извикай Ноби.

Извикаха Ноби, Клей и Мат навън.

— Ще подходим умно — започна Форест. — По двама в екип. Шерифът събира още хора. Ще претърсим района на запад от града. Обзалагам се, че той ще се придържа към черните пътища. Клей, погледни тук.

Клей отпусна ръка на рамото на Форест и се наведе над картата на телефона.

— Вие с Ноби ще покриете този район тук. Оглеждайте се за автомобила и за този номер. Мат, сигурен ли си?

— Да, мама му стара.

— Ти отиваш в града, оставаш при шерифа, той ще…

— Какво става тук? — Вайола излезе навън. — Какво се е случило? Къде е Шелби?

Гриф изчака не повече от секунда.

— Губиш си времето, като обмисляш какво да кажеш и какво да премълчиш, Померой. Ричард е жив — не знам как е станало — и тя е при него. Тръгваме да я търсим.

Тя пребледня, а очите й заблестяха като син огън.

— Ако организирате хайка, ние с дядо ти идваме.

— Бабче…

— Хич не ми пробутвай това „бабче“ — сопна се тя на Форест. — Кой те е учил да стреляш?

— Тръгвам — заяви Гриф.

— Ноби, организирай оттук. Двамата с Гриф тръгваме.

— Кали — провикна се Вайола.

— Тя е добре. Гриф провери и сме оставили човек пред къщата — обясни Форест, отвори една заключена кутия отстрани на джипа си и извади полуавтоматична пушка „Ремингтън“ и кутия с муниции.

— Виждал съм те как стреляш и знам, че ще се справиш.

Гриф бе стрелял единствено по мишени, но не започна да спори.

— Ще я върнем, Гриф.

— Не и докато стоим тук.

— Разчитам да запазиш самообладание. — Докато говореше, Форест натисна газта и потеглиха. — Ще следим телефона ти, ако тя успее да пусне друг есемес. Използвай моя, за да координираш другите екипи. Шерифът вече е позвънил на федералните. Те имат екипировка, с каквато ние в Ридж не разполагаме, и по-добра техника. Шелби разсъждава разумно — телефонът й е включен, те ще го проследят.

— Той сигурно я е наблюдавал или е бил в къщата, когато се е върнала.

— Ще разберем, когато я върнем.

— Сигурно той е убил онази жена.

Лицето на Форест си остана безизразно, докато скоростта се качваше.

— Готов съм да се обзаложа.

— Струва ми се, че го видях. Стана ми неприятен още щом го видях — когато заведох Кали в книжарницата, след това в парка. Той разигра сценка.

— Да мислим за сега.

Сега обаче страхът разкъсваше и сърцето, и стомаха му.

— Трябва да е отишъл някъде. Шелби каза, че никога не правел нищо без причина.

— Ще го намерим и ще си я върнем. Жива и здрава.

Преди Гриф да отговори, телефонът му изпиука.

— От Шелби е. Господи, тя има железни нерви. — Опита се да прочете несвързания есемес, докато пътуваха. — Олд Хестър Роуд — струва ми се, че това иска да каже.

— Знам какво има предвид. Олд Хестър. Там са пръснати хижи, има и стари къмпинги, и сърни. Далечно място. Кажи на Ноби, Гриф, и той ще се оправи.

— Той пък какво иска от нея?

— Каквото и да иска, няма да го получи.

Лед — остър, назъбен — се смеси с разкъсващия страх.

— Далеч ли сме?

— Да, но се движим много по-бързо от тях. Кажи на другите, Гриф.

Той предаде и прекъсна официалната връзка.

Не можеше да я изгуби. Нямаше да я изгуби. Кали нямаше да изгуби майка си. Щеше да направи необходимото. Погледна пушката в скута си.

Щеше да направи каквото се налага.

— Изпрати нов. Десен ръкав покрай черниците. Отделна хижа. Джип. Пред хижата има друг джип.

— Изглежда, има още заложници. Или пък става въпрос за стария му партньор. Кажи на другите.

Гриф нямаше представа как Форест удържа джипа на пътя при тази скорост по острите завои. Неведнъж поднасяха и гумите докосваха тесния банкет.

И въпреки това скоростта не беше достатъчно висока.

— Изпраща… пише… Уилям, има предвид Уилям. Уилям Бънти.

— Баунти — поправи го Форест. — Знам къде е. Води ни по-бързо от скапаните федерални.

— Колко има още?

— Десет минути.

— Давай по-бързо. — С уверени ръце, Гриф започна да зарежда пушката.

 

 

Шелби изпразни кофата два пъти, след това я напълни.

Бавеше се, тъй като нищо не можеше да махне петната от стария дървен под.

Наля белина върху тях, отпусна се на ръце и колене и започна да търка.

— Ето, това вече е работа като за теб.

— Търкането на подове е честен труд.

— Работа за загубенячки. Известно време живя във висшето общество. Аз ти осигурих този живот. — Той я ритна. — Показах ти какъв е вкусът на хубавия живот. Трябва да ми бъдеш благодарна.

— Ти ми даде Кали, затова съм ти благодарна. Още от самото начало си имал намерение да ги убиеш, нали? Хората, с които си избягал, жената, с която си живял — тя каза, че си бил женен за нея. Така ли е?

— Колкото и за теб. Единствената й проява на глупост бе да реши, че наистина сме женени. Това представлявате вие, жените. Готови сте да се оставите да ви смажат. Тя обаче нямаше да се откаже, дори да мислеше, че съм мъртъв. Тя искаше дял и беше прекалено близо. Приближих се зад нея, на паркинга на онази дупка, в която пееш за жълти стотинки.

Той поклати глава и започна да обикаля около нея, докато тя работеше.

— Спасих те от срамен живот. Да не би да си въобразяваше, че можеш да постигнеш нещо с посредствения си гласец? Ами изражението на Мел, когато ме видя! Това беше върхът. Вземам си думите обратно — това беше втората й проява на глупост. Отвори прозореца и каза: „Джейк, трябваше да се сетя“. Това бяха последните й думи. Наистина трябваше да се сети.

— Тя те е обичала.

— Виждаш ли докъде те довежда любовта? — Той я ритна отново. — Просто поредната измама.

Тя седна, след това се изправи бавно с кофата в ръка.

— Трябва ми още, за да избеля петната. Има ли още?

— Имаш предостатъчно.

— Да, но ми трябва, за да…

Тя вдигна бутилката и плисна белината в лицето му.

Когато той изрева, тя имаше избор. Или да се хвърли към пистолета, или да хукне към вратата. Беше прекалено объркана, за да бяга.

Изрита го в чатала. Подът обаче беше мокър, тя се подхлъзна и затова не успя да нанесе добре удара. Но поне го улучи. Докато се опитваше да му измъкне пистолета, той гръмна шумно.

Ушите й писнаха. Тя се наведе и грабна парцала с надеждата този път да го стовари в топките му. Но той размаха ръка, стисна шепа коса и тя усети пареща болка в черепа.

Заби лакът над същото чувствително място и разбра, че го е наранила, че му е причинила болка. Той обаче побесня не по-малко от нея и я захвърли през стаята като парцалена кукла.

— Мръснице! Нищожество такова!

Тя се обърна. Не беше сигурна колко добре вижда той, надяваше се да е сляп. Отчаяно посегна към обувката си и я захвърли в другия край с надеждата той да последва звука.

Той обаче тръгна бавно към нея, бялото на очите му бе кървясало.

— Няма да те убия веднага. Първо ще те смачкам. — Разтърка очите си с ръка.

Тя знаеше, че по този начин влошава положението. Дано, дано да стане по-зле.

— Да започнем с капачката на коляното.

Тя се сви в очакване на болката, а след това се отдръпна назад, когато вратата, където свършваха кървавите петна, се отвори със замах.

Ричард се завъртя, мигаше бързо-бързо със замъглени очи, когато един мъж като канара се стовари върху него.

Разнесоха се ужасни звуци, чу се удар на юмрук в кокал. Единственият важен звук дойде от пистолета, когато той се изплъзна от ръката на Ричард и изтрака на пода.

Тя се хвърли към него и той едва не се изплъзна от ръката й, мокра от сапуна и потта.

Както бе на колене, тя се олюля и стисна пистолета с две ръце.

Едрият кървеше. Каквато и сила да го беше тласнала в стаята към мъжа, който го бе прострелял, вече бе изчерпана. Ричард стискаше гърлото му с ръце. Стискаше с всички сили.

— Мъртъв, а? Мислех, че си мъртъв, Джими.

И аз мислех същото за теб, каза си тя и го повика тихо, със студен глас:

— Ричард.

Той завъртя глава. Тя се запита как ли му изглежда през тези горящи очи. Надяваше се да прилича на отмъстителка.

Той оголи зъби и се изсмя.

— Не ти стиска.

Хвърли се към нея.

 

 

Чуха първите изстрели, когато Форест зави по прашния път. Всичките им планове да се приближат тихо — единият отпред, другият отзад, докато подкреплението идваше, се разпаднаха.

Той натисна газта и се понесе по пътя, а следващите гърмежи отекнаха в ушите му.

— Влизай бързо — изрева Форест, докато скачаха едновременно от джипа. — Ако е на крака, събори го.

Блъснаха вратата едновременно. Гриф вдигна пушката.

Ричард беше вече на пода.

Тя бе коленичила, стиснала пистолет в протегнатите си ръце. Лицето й беше покрито с кръв и синини. Роклята й беше скъсана на рамото, където се виждаха още синини.

Очите й бяха студени и яростни, косата — щръкнала, неуправляема, огнена.

Едва ли някога щеше да се стори по-красива на Гриф.

Тя завъртя пистолета към тях и той забеляза, че ръцете й треперят. След това ги отпусна.

— Мисля, че този път е мъртъв. Мисля, че го убих. Мисля, че сега вече е мъртъв.

Гриф подаде пушката на Форест. Сърцето му заблъска отново, когато я прегърна.

— При мен си. Добре си. При мен си.

— Не ме пускай.

— Няма. — Той се отдръпна, колкото да измъкне пистолета от пръстите й. — Той те е наранил.

— Не колкото искаше. Кали?

— Тя е добре. В безопасност е. Спи.

— Каза, че ще я убие, ако не тръгна с него. Каза, че лично ще се заеме с нея. — Погледна брат си, който притисна пръсти към гърлото на Ричард. — Трябваше да я защитя.

— Направила си каквото е трябвало — каза й Форест.

— Сега вече мъртъв ли е?

— Диша. И двамата дишат, но със сигурност състоянието им е тежко. Зависи от лекарите и Господ да оцелеят.

— Той го е прострелял два пъти — Джими — и е решил, че е мъртъв, но не беше. Хвърлих белина в очите му, но не беше достатъчно. Подхлъзнах се на нея, когато исках да го изритам в топките, и той ме стисна за косата. Щеше да ме застреля, и тогава другият излетя като демон от ада. Аз взех пистолета. Едрият не можеше повече да се бие, защото силно кървеше. Ричард го душеше. Повиках го по име. Извиках: „Ричард“, и той ме погледна. Не знам защо реших, че това ще го спре. За него бях нищо. Той мисли, че съм слабо, глупаво безгръбначно. Сам го каза. Каза, че съм нещастница, и се хвърли върху мен. Аз обаче намерих смелост да го прострелям три пъти. Мисля, че бяха три пъти. Падна чак след третия изстрел.

Форест коленичи, за да са на едно ниво очите им.

— Направила си каквото е трябвало.

Нейните очи омекнаха, блеснаха от сълзи.

— Вземи си думите назад.

— Кои думи, миличка?

— Че не мога да стрелям.

Форест облегна чело на нейното.

— Вземам си думите назад. Изведи я оттук, Гриф. Аз ще се оправя.

— Добре съм.

Вместо да спори, Гриф я взе на ръце.

— Ти дойде. — Тя докосна бузата му. — Знаех, че ще дойдеш. Не знаех дали есемесите са получени. Опитвах се да ги изпратя по азбучен ред, така че щеше да си или ти, или Форест, или бабчето, може би дядо. Знаех, че ако ги получите, ще дойдете. Ще оправите нещата.

— Ти оправи всичко и не остави нищо за нас.

— Налагаше се… Някой идва. — Тя заби пръсти в рамото му. — Светлини. Някой…

— Подкреплението. Сега вече си в безопасност. — Той отпусна лице в косата й. — Цялото полицейско управление на Рандеву Ридж идва, и един господ знае кой още.

— Добре тогава. Ще ме заведеш ли при Кали? Не искам да я будя. Не искам да ме вижда, преди да се преоблека, но трябва да я видя. Господи, това е колата, с която дядо извежда баба на срещи. Пусни ме, да не би да се уплашат.

Той я пусна да стъпи и я прегърна. Когато усети как трепери, свали сакото си и го метна на раменете й, докато баба й и дядо й слизаха от колата.

— Всичко е наред. Добре съм. Аз… — Останалото не се чу, защото дядо й я притисна към рамото си. Тя усети, че той трепери, знаеше, че плаче. Заплака и тя, докато останалите приближаваха.

— Къде е мръсникът? — попита Джак.

— Вътре, дядо, прострелях го. Не е мъртъв — отново — но го прострелях.

Джак обхвана лицето й с ръце и я целуна по мокрите бузи.

— Искам да видя момиченцето си. — Вайола я дръпна настрани и огледа лицето й. — Родена си да защитаваш себе си и близките си хора. Направила си онова, за което си родена. Сега ще те заведем у дома и…

Тя замълча и се овладя.

— Гриф ще те заведе у дома — поправи се Вайола.

— Майка ти и баща ти са у Сузана, при Кали. Просто стоят при нея, докато спи. Искат да чуят гласа ти.

— Ще им се обадя веднага. Телефонът ми е в джоба. Той така и не разбра, че имам телефон. Никога не е знаел много за мен. Шерифе!

Усещаше главата си ужасно лека. Докато Хардиган крачеше към нея, пред очите й затанцуваха тъмни кръгове.

— Аз го прострелях. Щеше да ме убие, затова го прострелях.

— Искам да ми разкажеш всичко, което се случи.

— Тя разказа най-общо на Форест — прекъсна го Гриф. — Трябва да се махне оттук. Иска да види дъщеря си.

Шериф Хардиган докосна насинената буза на Шелби.

— Той ли го направи?

— Да, господине. Удря ме за пръв път. Предполагам, че ще бъде за последен.

— Върви си у дома, миличка. Ще ми разкажеш утре.

Не тръгнаха веднага. Пристигна Клей, вдигна я на ръце и я задържа така, сякаш никога нямаше да я пусне. След него дотича и Мат, прегърна я и й подаде телефона, за да говори с Ема Кейт.

— Кажи на Форест, че ще взема джипа му.

Гриф подкара надалеч от хижата, от кръвта, от светлините, след това спря на един от завоите.

Привлече я към себе си и я притисна.

— Трябва ми минутка.

— Колкото искаш. — Тя започна да се отпуска. — По дяволите, Грифин, забравих да им кажа. Ричард има ключ в джоба си. Предполагам, че е там. Бил е зад снимката, на която сме ние с Кали. Каза, че в понеделник сутринта щял да ходи в банката, и затова реших, че става въпрос за някоя от банките в Ридж. Там е сложил бижутата и марките. Скрил ги е в банка в Рандеву Ридж.

Гриф бе затворил очи и вдъхваше аромата на косата й.

— Кой да се сети да погледне там?

— В това отношение е бил много хитър. Трябва да им кажа.

— Ще им кажеш. И утре е ден. Чакали са пет години. Ще почакат още една нощ.

— Още една нощ. Искам горещ душ и литър вода, а след това ще изгоря тази рокля. Преди всичко обаче, искам да видя Кали.

— Това е задача номер едно.

— Можеш ли да намериш пътя към Ридж оттук?

— Нямам никаква представа къде се намирам.

— Нищо. — Тя пое ръката му в своята. — Аз знам. Знам как да се приберем у дома.