Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (9)

9.

Луси седеше на дивана, подвила крак под себе си, и наблюдаваше как Мейсън отлепва плочките, закриващи лицевата страна на голямата камина. Внезапно прозря, че й харесва да го гледа, независимо с какво беше зает — да шофира, да подхвърля във въздуха гаечния ключ, да подрежда масата или да сваля плочки. Просто й харесваше.

Странна беше мисълта, че нищо не се беше променило, откакто я бе докарал до вратата на къщата в онази нощ преди тринайсет години. Не че през всичкото това време й беше липсвал и бе мислила за него. Животът й беше пълноценен и — с изключение на личния — сравнително задоволителен. Имаше си кариера, която намираше за интересна и предизвикателна. И добри приятели.

Не се беше чувствала самотна след заминаването си от Самър Ривър, нито обвързана по какъвто и да било начин с Мейсън Флечър. Когато изобщо се сещаше за него, то беше по-скоро с приятно чувство и съчувствие към шестнайсетгодишната хлапачка, която си беше паднала по по-голямо от нея недостижимо момче, което, едва сега разбираше, навремето я беше спасило от извратен социопат.

Заключението беше, че той се бе превърнал в ценен спомен от младостта й, но със сигурност не беше обсебена от него. Вече беше пораснала. Не го гледаше от позицията на срамежлива тийнейджърка, влюбена в по-възрастен мъж. Положението им се беше изравнило. Разликата в годините не представляваше препятствие. И сега го намираше за много по-вълнуващ, отколкото преди толкова много време.

— Колко смяташ да останеш в Самър Ривър? — попита тя.

С малък чук Мейсън леко почукваше върху дръжката на длетото. Поредната плочка беше отлепена. Той я измъкна и я постави най-отгоре на все по-нарастващата купчина.

— Зависи.

Луси се примири. Той щеше да говори само тогава, когато беше готов за това, което можеше и да не се случи никога.

— Знаеш ли, не съм си те представяла да работиш в железарски магазин — продължи тя.

— Защо пък не? Харесва ми да продавам железария. Това е нещо истинско. Чукове, триони, бормашини, отвертки — те са нещо полезно. Като се замислиш, цивилизацията, каквато я познаваме, зависи от тези неща.

— Не се бях замислила за отвертките и чуковете от такава гледна точка, но разбирам какво имаш предвид. Лично аз винаги съм считала вътрешния водопровод за основа на цивилизацията. Точно поради тази причина къмпингите никога не са ме привличали.

— Няма как да монтираш тоалетна или душ без инструменти.

— Добро попадение.

— Какво стана с годежа ти?

Въпросът дойде сякаш отникъде и я остави почти без дъх.

— Приключи след около година, когато го заварих в леглото със секретарката му. — Да си беше държала езика зад зъбите.

— Била си сгодена близо година? — отправи й тежък поглед той. — Това би трябвало да ти подскаже, че нещо не е наред.

Сега вече я беше поставил в отбранителна позиция.

— Защо говориш така? — хладно отвърна тя. — Много годежи продължават цяла година, дори повече. Това дава възможност на хората да се уверят, че са един за друг.

Ала Мейсън не изглеждаше убеден.

— Казвам само, че ако ти е необходимо толкова време да решиш дали да се обвържеш с някого, нещо помежду ви липсва.

— Ами да. В моя случай се оказа именно така.

Той се зае със следващата плочка.

— Какво?

— Аз, струва ми се.

Мъжът повдигна учудено вежди.

— В смисъл?

— Според терапевта ми имам някои съмнения относно обвързването. Нещо, свързано с това, да си дете на разведени родители и постоянното лутане между двете враждуващи страни. Нещата допълнително се усложняват и от факта, че аз не харесвах нито втория съпруг на майка ми, нито втората жена на баща ми, а от своя страна — те също не изпитваха особена симпатия към мен.

Той се усмихна.

— Без майтап?

Луси отвърна на усмивката му.

— Без майтап.

— Имаш ли някакви планове?

— Определено. Най-сетне реших да поема по пътя на новите технологии за намиране на подходящия партньор. Регистрирах се в един от най-скъпите сайтове за запознанства. През последните няколко месеца ми уредиха трийсетина срещи. Всеки един от кандидатите беше отлична партия, поне според алгоритъма, по който ги избират.

— Обаче?

Тя издиша бавно.

— Все още ме глождят същите съмнения. А ти? Някакъв напредък във взаимоотношенията с жените след развода?

— Ами, изглежда, не съм успял да се отърся от проблемите си в общуването. — Поредната плочка беше сложена върху купчината. — Но пък днес вечерях с една изключително интересна жена, която се страхува от обвързване, така че нещата определено вървят на добре.

Луси се разсмя.

— Прав си. Наистина си човек, който вижда чашата винаги наполовина пълна.

— Липсва ли ти бившият ти годеник?

Смехът й секна, при решението да каже истината.

— Ни най-малко. Мръсната ми малка тайна е, че изпитах истинско облекчение, когато всичко свърши. А на теб бившата ти съпруга?

— Не. Аз също изпитах облекчение, когато един ден се прибрах у дома и открих, че си е отишла. Това означаваше, че мога да престана да се приспособявам. Истински късмет беше, че си тръгна, преди фирмата да започне да заработва сериозни пари.

Той свали последната плочка, огледа дървената рамка и се отдръпна назад. После посегна към друг инструмент.

Няколко минути по-късно откърти рамката и разкри широкия отвор на камината.

— Вътре май има нещо.

Луси приседна на дивана и се наведе напред, за да надникне в зеещата тъмна дупка. Ясно можа да различи голям безформен пакет.

— Защо, за бога, леля Сара…? — подхвана и почти веднага млъкна.

— Имаш ли фенерче? — попита Мейсън. — Ако нямаш, мога да донеса от пикапа.

— Май имаше някакво в кухнята. Ще го донеса.

— Мисля, че ще ми трябва и чиста кърпа.

Тя скочи и забърза към кухнята. Когато се върна, Мейсън взе кърпата и я използва, за да измъкне ръжена, подаващ се от камината.

— Какво е това?

— Не мога да кажа със сигурност, но имам чувството, че няма да е нещо хубаво.

Той го остави настрана и взе фенерчето. Насочи лъча светлина към отвора. Тя се приближи зад него и погледна в дълбоката дупка.

— Изглежда ми като изрезка от някакъв стар вестник — каза накрая. — Увит е в найлонов плик.

— Погледни по-отблизо.

Леден спазъм сякаш спря кръвообращението й.

— Това не е ли черна торба за боклук? Не ми казвай, че Сара е използвала камината вместо кошче, преди да я покрие с плочки. Струва ми се откачено.

— Торбите за боклук нямат цип — възрази Мейсън. — Това е чувал за трупове.

— Мили боже — инстинктивно отстъпи назад Луси. — Не мога да повярвам.

Използвайки кърпата, той отново бръкна в отвора и извади пликчето с вестника. Тя се опита да разчете името му.

— От Сан Франциско е — каза, погледна датата и веднага направи връзката. — По дяволите. Броят е от август преди тринайсет години. Лятото, в което Бринкър беше в града. Някой е заградил едно от заглавията. Сериен изнасилвач удря отново.

Мейсън обърна торбичката, за да види обратната страна на вестника.

— Тук има някаква шофьорска книжка.

Луси се загледа в снимката на младия, изключително привлекателен мъж. Беше рус, със сини очи, с очарователна усмивка, обещаваща порочни удоволствия.

— Тристън Бринкър — промълви тя.