Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (4)

4.

Мейсън Флечър се облегна на касовия апарат, стиснал лъскав гаечен ключ в едната си ръка. Погледна Луси с интерес, примесен с хладно неодобрение. Комбинацията й се стори досадна и изнервяща.

Но истинският проблем беше, че Мейсън изглеждаше много по-добре, отколкото преди тринайсет години, когато беше присъствал упорито в трескавото й тийнейджърско въображение. Първата й реакция, когато прекрачи прага на железарския магазин, беше първична и спираща дъха. Търсих те.

Кучето, с размери на вълк, изскочило иззад щанда, я удостои с преценяващ поглед и изражение, много напомнящо това на господаря си. Животното беше не само с големината, но и приличаше на вълк. Същата сива муцуна. Очите му не бяха характерните тъмнокафяви, типични за повечето породи. Вместо това имаха смущаващ златистокестеняв нюанс, напомнящ много цвета на очите на Мейсън.

— Това е Джо — каза той, кимайки с глава към кучето.

Тя се наведе и протегна ръка към него.

— Здрасти, Джо.

Животното я изгледа продължително и очевидно стигнало до заключението, че не представлява нито заплаха, нито плячка, подуши пръстите й. Задоволило любопитството си, седна на задните си лапи. Луси предпазливо го почеса зад ушите. Джо изпръхтя леко и близна ръката й.

— Хареса те — отбеляза Мейсън. — Обикновено не проявява интерес към хората.

— Радвам се, че няма намерение да разкъса гърлото ми.

— Не е разкъсвал ничие гърло поне от седмица насам. — Мейсън подхвърли гаечния ключ във въздуха и го улови с едва забележимо движение на китката, сякаш беше изключително лесно. — Чух, че си пристигнала в града, за да почистиш къщата на леля си и да я обявиш за продан.

— Такива са плановете. — Тя престана да гали кучето и се изправи.

Беше твърдо решена да остане хладна поне колкото Мейсън. Истината беше, че все още не можеше да се отърси от шока да се изправи лице в лице с него. Когато влезе в железарския магазин, очакваше зад щанда да види чичо му.

Вероятността да се натъкне на Мейсън по време на престоя си в Самър Ривър й бе хрумвала, но тя я бе отхвърлила като изключително малка. Преди около шест месеца Сара й беше казала, че той се намира във Вашингтон, където двамата с брат му имат доста скъпоплатен, тясно профилиран консултантски бизнес.

— Колко време ще останеш? — попита Мейсън.

Тя се усмихна. Не можа да се въздържи. Демонстративно погледна часовника си.

— Водим по-малко от три минути този разговор, а вече започва да прилича на разпит. Като погледна назад във времето, може и да съм направила грешка, като ти препоръчах да помислиш за кариера в правораздаването.

— Ти подхвърли предложението. Аз бях този, който взе решението.

Какво, за бога, трябваше да означава това — помисли си тя.

Внезапно изпита някакво познато вътрешно усещане подобно на онова, което я спохождаше, когато се срещнеше с отдавна изгубен наследник. Нещо лошо се бе случило на Мейсън Флечър. Можеше да заложи солидна сума, че беше свързано с професионалната му кариера. И верен на себе си, беше поел цялата вина за решението, което го беше изхвърлило зад борда.

Той съвсем не се е променил — помисли си тя. Беше човек, който винаги щеше да носи отговорност дори за неща, за които, най-общо казано, нямаше как да отговаря.

Затърси трескаво някаква по-обща тема за разговор.

— Радвам се, че железарският магазин е оцелял — отбеляза нехайно. — Чичо ти кога го купи?

— Няколко месеца след като се пенсионира.

— Беше най-крайният на тази улица, когато за последно идвах при леля Сара. Градът доста се е променил.

Повечето от старите, традиционни магазини по главната улица бяха заменени от луксозни бутици и модерни заведения. Фактът, че железарията на Флечър се намираше между винарна и художествена галерия, си беше някакъв странен анахронизъм.

Мейсън я озадачи с мрачна усмивка.

— Добре дошла в новия, прочут с виното си, бутиков Самър Ривър. В случай че се чудиш, старият град все още съществува под повърхността.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че си е все така малък. Новините бързо се разчуват.

Луси кимна.

— Така си разбрал за пристигането ми.

— Много хора знаят, че си тук, Луси — отвърна той.

Тя повдигна въпросително вежди.

— Това предупреждение ли е?

— Може би. Фактът, че си единствената наследница на Сара размъти доста дълбоки води.

— Да, знам.

Вече месец отклоняваше телефонни разговори с адвокати и брокери на недвижими имоти, докато реши какво ще прави с наследството си.

— Точно затова те попитах колко дълго смяташ да останеш — продължи той.

— Отговорът на въпроса ти е, че нямам представа. — Беше твърдо решена да не му позволи да я уплаши. — Може би около две седмици. Трябва да уредя опаковането и транспорта на вещите на леля, а после да подготвя къщата за продажба.

— Последното ще стане много бързо — увери я Мейсън. — Домът на Сара е чудесно творение в стил „Крафтсман“, а една от хубавите страни на превръщането на Самър Ривър в модерен и изискан град е, че цените на имотите скочиха до небето. Хората, които си търсят къщи за почивните дни и ваканциите в известни с вината си райони, ценят този вид архитектура. Но истинската стойност е в самата земя.

— Старата овощна градина?

— Чудесна почва за лозя. Струва куп пари. Всеки нов милиардер от Силициевата долина иска да си отвори собствена винарна и да постави името си върху етикета. Това е основният символ на неговия успех.

— Забелязах, че повечето градини и ферми вече ги няма.

— Изчезваха в продължение на години. Учуден съм, че не го знаеш. Но от друга страна, след като си замина преди тринайсет години, така и не дойде повече да видиш Сара, нали?

Коментарът, изпълнен със сурово неодобрение, я заля като кофа студена вода. У нея се надигна гняв.

— Това е отговор на един въпрос.

— На кой?

— Знаех, че градът се е променил, но когато влязох тук, се чудех, дали ти си се променил. Очевидно отговорът е не. Все още имаш навика да стигаш до заключения, да предполагаш най-лошото и да поучаваш.

За момент той се замисли върху думите й, после леко наклони глава настрана.

— Знаеш ли какво? Права си. Може би прибързвам със заключенията. И така, защо през изминалите тринайсет години нито веднъж не дойде да видиш леля си?

— Защо си толкова сигурен, че не съм идвала?

— Дик ми спомена, че не си.

— Чичо ти намеква, че съм пренебрегвала леля в продължение на години?

— Просто каза, че не си идвала, това е. — Мейсън още веднъж подхвърли гаечния ключ във въздуха и го улови с лекота. — Не си стъпвала в града след онова лято, когато те вбесих, като те измъкнах почти насила от купона в изоставеното ранчо на Харпър в парка.

Това я възпря.

— Старото ранчо сега е парк?

— Общината го пое преди около две години. Трева, маси за пикник, игрище, детска площадка, алеи за кучета, скулптури. Няма да познаеш мястото.

— Разбирам. Е, чичо ти е прав. За първи път се връщам в Самър Ривър след онази нощ.

— Защо?

Тя му отправи ведра усмивка, заместваща думите: Върви по дяволите.

— Това не ти влиза в работата, нали?

— Не. Питам от любопитство.

Преди тринайсет години хората говореха, че никой не би искал да си има работа с Мейсън Флечър. Нищо не се беше променило, освен че сега вече беше мъжът, какъвто винаги бе смятала, че ще стане, дори повече. Сякаш беше закален в огън като стоманеното острие на древен меч. Беше станал по-суров, по-силен, по-безмилостен. Острите черти на лицето му издаваха ожесточение. Времето беше добавило още гладки, твърди мускули и го бе дарило с увереността на човек, който знае какво иска, какво може да понесе и къде да сложи чертата.

Годините му бяха дали и още нещо — една рядко срещана, невидима аура, излъчваща спокойствие и вътрешна сила, която е отличителен белег на всеки мъж, имащ пълен контрол над себе си.

Той обаче определено изглеждаше наранен. Луси имаше чувството, че бе научил по възможно най-трудния начин това, което всеки професионален ангел хранител би трябвало да знае — че не може да спаси всички. За решителен и непреклонен човек като Мейсън, това трябва да е бил доста тежък урок.

Въпреки раздразнението й, нещо в нея се смекчи. Беше невъзможно да се разгневи на мъж, роден да постъпва правилно, когато нещата се объркат. Не можеше да го превъзмогне, мислено отбеляза тя. Беше такъв, какъвто е и сигурно нямаше сила на света, която да го промени.

— О, за бога! — възкликна Луси — За да сме наясно, леля Сара не искаше да идвам тук след онова лято. Всъщност не обичаше никой от семейството да я посещава в Самър Ривър. И ние се съобразявахме с желанието й. И макар да не ти дължа обяснения, мога да те уверя, че се виждахме доста често. Двете с Мери ми идваха на гости по няколко пъти в годината. Сара знаеше, че за мен ваканциите са тежки периоди и правеше всичко възможно да ги прекарваме заедно. След като със съдружничката й продадоха антикварния магазин, ги придружавах в някои от пътуванията им. Със сигурност мога да твърдя, че никога не е била пренебрегвана. Това е. Доволен ли си?

Мейсън прояви доброто възпитание да й отправи извинителен поглед.

— Изобщо не съм имал предвид, че си изоставила леля си.

Тя му отправи фалшива ведра усмивка.

— О, напротив.

Челюстта му се стегна.

— Разбирам, че отношенията в едно семейство са сложно нещо.

— Без майтап. Особено когато ги гледаш отвън.

Мейсън издиша бавно въздуха от дробовете си.

— Е, добре. Чух твоята гледна точка. Харесвах Сара. Също и Мери. И много се разстроих, когато разбрах, че са загинали.

— Благодаря ти — отвърна Луси. Тя се поколеба. Чудеше се, дали не е прекалено рано да се опита да получи няколко отговора. — Предполагам, си чул, че е било автомобилна катастрофа?

— Да. Подобна новина е винаги шокираща. Ние с Арън изгубихме родителите си по същия начин.

— Знам. Съжалявам.

— Оттогава измина доста време — отбеляза той.

— Което не означава, че не се е случило и не е оставило някакви дълбоки рани. Ако имаш късмет, те постепенно зарастват, но белезите остават.

Мейсън изглеждаше така, сякаш простичката й забележка го е изкарала от равновесие. Луси остана с впечатлението, че не знае как да й отговори.

— Не — каза той накрая. — Не означава, че не са останали белези.

Тя стисна по-здраво дръжките на огромната черна чанта, преметната през рамото й.

— Ти беше ли тук, когато леля ми и Мери…?

— Не. Върнах се едва преди две седмици. Взех си малко отпуск. — В очите му проблесна внезапно силно любопитство. — Защо?

— Нищо. Просто се питах. — Изпита известно разочарование. Ако Мейсън е бил в града по време на катастрофата, би могла да му зададе въпросите, които я измъчваха. В края на краищата е бил полицай. Ала е бил далеч от Самър Ривър, когато Сара и Мери са загинали. Значи не знаеше повече от нея. — Леля ми каза, че двамата с брат ти имате консултантска охранителна фирма във Вашингтон.

Той изглеждаше отначало изненадан, после развеселен.

— Сара те е държала в течение за моите работи?

— Предполагам, от време на време чичо ти и й казвал какво става с теб и брат ти — усмихна се Луси. — Сара казваше, че много се гордеел и с двама ви.

— Ние с Дик винаги сме знаели, че Арън ще направи нещо, за да промени света — отвърна Мейсън. — Той завърши математика и компютърни технологии.

— Впечатляващо. В какво по-точно се състои работата ви като консултанти?

Той я дари с очарователна, без съмнение консултантска усмивка.

— Ами, консултираме.

— Да, това го разбрах. А за протокола, тази усмивка в стил „Аз-съм-консултант-и-съм-тук-да-ви-помогна“ има нужда от освежаване.

Мъжът веднага стана отново сериозен.

— Ще поработя върху нея.

— Не се шегувам. Кого консултирате?

— Специализирали сме се в тъй наречените студени случаи. Клиентите ни са предимно полицейски управления от малки градове, които не разполагат с опита, технологията и работната сила, за да се справят със сериозни престъпления, и са ударили на камък.

— Извършвате ли собствени разследвания?

— Понякога. Но основното ни предимство е една патентована компютърна програма, която кръстихме „Алис“. Арън я създаде, за да помага при идентифицирането на улики от стари случаи. Ако разполагаме с веществено доказателство, ще можем да насочим полицаите по конкретни следи.

— Звучи вълнуващо.

— Вече не съм ченге, а само консултант — отвърна хладно той. — Не участвам в акции.

Вероятно не я лъжеше, помисли си тя. Но пък и не й казваше цялата истина.

— С какво мога да ти бъда полезен днес? — продължи Мейсън. — Предполагам, дойде тук, за да вземеш някои неща, които ще са ти необходими при подготовката на къщата за продан?

Еха. Нещо като каменна стена — отбеляза наум Луси. Мейсън искаше да промени темата на разговора.

— Всъщност отбих се да поискам от чичо ти съвет за някои от местните предприемачи. Нямам представа кого друг да попитам. Знам, че Сара имаше голямо доверие на Дик, когато ставаше въпрос за такива неща.

— Мога да го попитам за няколко имена, когато се върне. Какви ремонти смяташ да правиш?

— Най-проблематична е кухнята. Прекалено е стара. Татко казва, че ако се поднови, това ще добави още няколко хиляди към цената на къщата.

— Прав е — съгласи се Мейсън. — Той още ли е професор?

— Да. Завежда катедрата по социология в колежа.

— А майка ти?

— Продължава да преподава психология.

Мейсън остави гаечния ключ върху щанда.

— И двамата ти родители имат нови семейства, нали?

— Да — отвърна тя някак прекалено рязко. — А сега за този предприемач. Разполагам с ограничени средства.

— Разбира се. — Мейсън се протегна за бележника си, придърпа го и взе химикал. — Добре. Значи имаш нужда от някой, който да обнови кухнята, без да изхарчиш цяло състояние. Нещо друго?

— Трябва да се пребоядиса фасадата.

— Още една сериозна задача. — Той записа нещо върху чист лист и вдигна поглед. — Тук вече говорим за големи пари. И честно казано, не съм сигурен, че си заслужава.

— Но всички твърдят, че това са освежителни ремонти, които вдигат цената на къщата.

— Така е, но в твоя случай истинската стойност е в земята. Въпреки че тези стари къщички в стил „Крафтсман“ се продават за доста солидни суми, а винаги има хора, които си търсят подобни местенца за през уикенда. Просто ти предлагам да не наливаш много пари в обновления.

— Има една промяна, която бих желала да направя вътре, и ми се струва, че ще смени изцяло облика на дневната.

— Каква по-точно?

— Искам да възстановя камината в автентичния й вид. Беше наистина изящна.

— Помня я — каза Мейсън. — Имаше много красива зидария покрай нея. Вече не може да се види подобна занаятчийска работа.

— За съжаление леля Сара е покрила цялата й предна част с плочки.

— Хмм… Чудя се защо й е трябвало да го прави.

— Не съм съвсем сигурна. Никога не го е споменавала, затова щом влязох в къщата вчера, с изненада открих какво е направила. Помня, че се оплакваше от време на време. Казваше, че камината поглъща почти толкова топлина, колкото отделя. Но обичаше да седи пред огъня вечер и да чете.

— Вероятно й е омръзнало да носи дърва — каза Мейсън. — Не мога да я виня.

— Не, но ми се ще да не беше слагала тези плочки. Автентичната камина щеше да е голямо предимство при продажбата. А сега е огромен недостатък. Това е първото нещо, което виждаш, щом влезеш в къщата, и е грозно. Сигурно ги е лепила сама.

— Типичното бедствие направи си сам, а?

— Да, още повече че това я прави да изглежда нестабилна. Бих могла да ги съборя с чук и длето, но се опасявам да не нараня оригиналните камъни под тухлите.

— Да се надяваме, че не е повредила първоначалния градеж. Виж какво, защо да не се отбия след работа и да я погледна? Ще си донеса инструментите. Може да се справя с тези плочки сам и да ти спестя малко пари.

Предложението за момент я остави с отворена уста и поради някаква необяснима причина пулсът й се ускори. Отне й няколко секунди да дойде на себе си.

— Много мило от твоя страна — каза тя, като се стегна.

— Няма проблеми. И без това не съм зает с нищо тази вечер.

— Решено — каза, като му се усмихна хладно. Винаги беше предимство да се знае на кое място си сред приоритетите на един мъж.

Мейсън не забеляза студенината в усмивката й.

— Ако се отбия около пет и половина? Това устройва ли те?

Време за по питие. Интересно. Тя се опита, но не успя да потисне чувството на нетърпение, което я обзе съвсем неочаквано.

— Би било чудесно — отвърна му спокойно. — И без това и аз нямам какво да правя довечера.

— О! Явно не успях да формулирам предложението си по най-дипломатичния начин.

— Доколкото помня, винаги си бил изключително директен в общуването — отбеляза тя.

— Да, бившата ми жена постоянно се оплакваше от това.

Луси усети топлината, обливаща страните й.

— Сара спомена, че не ти е провървяло със семейството.

— Не.

Още една рана — мислено реши тя. Не непреодолима загуба, но той определено бе понесъл удар. Вероятно обвиняваше себе си за провала на брака си. Типично за Мейсън. Поне бе достатъчно смел, за да опита. Тя все още отлагаше, защото се страхуваше да направи тази крачка.

— Съжалявам — подхвана отново.

— Чух, че си развалила годежа си преди време.

— Да.

— Съжалявам за това.

Младата жена се усмихна.

— Изглежда, доста често се извиняваме един на друг.

— Погледни от положителната страна — моят прецакан брак и твоят развален годеж ни свързват по някакъв начин.

— В две провалени връзки трябва да търсим нещо положително?

— Познаваш ме. Винаги виждам чашата наполовина пълна.

— Боже мой, изобщо не си те спомням такъв. От самото начало съм те възприемала като човек, разиграващ възможно най-лошия сценарий.

Неразгадаемо изражение освети очите му.

— А аз винаги съм те смятал за мечтателка.

Тя сбърчи нос.

— Не ми напомняй. Беше убеден, че се нуждая от някого, който да се грижи за мен и да ме предпазва от неприятности.

Той се поколеба, очевидно предусещайки капана.

— Не точно.

— Да, точно.

— О, по дяволите, сигурен бях, че ще стигнем отново до вечерта, когато те измъкнах от партито в ранчото. Наистина знаеш как да таиш яда си, госпожице.

— Глупости — подсмръкна тя. — Не храня злоба.

— Да бе. Никога няма да ми благодариш за онова, което направих онази вечер, нали?

— Вероятно не. — Тя се обърна на пети и се запъти към изхода. — Сега ще тръгвам. Ще се настаня в къщата и трябва да направя някои покупки.

— Ще се видим в пет и половина — извика след нея.

Луси спря рязко до вратата.

— За малко да забравя, трябват ми крушки. Много крушки. Половината лампи и аплици в къщата на Сара са изгорели.

— Имаме много хубави крушки. Искаш ли енергоспестяващи?

— Трябват ми наистина много, много ярки крушки. Кълна се, тази стара къща е тъмна като пещера.

— Изглежда ти трябват халогенни за поне половината аплици. — Той излезе иззад плота и я поведе към витрината. — Ще взема храна за вкъщи довечера.

Той имаше намерение да дойде във време за по едно питие, а сега й заявяваше, че ще донесе и вечеря. По някакъв начин незначителното освежаване на къщата се бе превърнало в среща с Мейсън Флечър.

Почувства се като сърна, внезапно заслепена от автомобилни фарове, и пое сковано навън. Бяха прекарали заедно едва петнайсетина минути, а Мейсън вече вземаше нещата в свои ръце.

Но от друга страна, идеята да прекара няколко часа в нечия компания й харесваше. Предишната вечер — първата, прекарана в дома на Сара — откри, че не й е приятно да стои там сама. Нещо в атмосферата на дома я притесняваше по начин, който не можеше да си обясни. Може би се дължеше на спомените за леля й или пък причината беше, че къщата е прекалено тъмна.

Въпреки това не можеше да му позволи да вземе контрол върху положението. Намеренията му бяха благородни, но имаше нужда от малък отпор. За негово собствено добро, естествено.

— Забрави за готовата храна — подхвърли тя. — Вече имам планове за вечеря.

— Така ли? — Погледът му леко помрачня.

— Да. — Луси се усмихна. — Ще вечерям вкъщи и след като ще бъдеш така добър да махнеш онези плочки, ще купя достатъчно сьомга и за двама ни.

— Става — веднага се съгласи той. — Благодаря.

Изглежда доволен, отбеляза мислено. Наистина доволен. Сякаш току-що беше спечелил от лотарията. Самата тя се чувстваше неестествено напрегната. Какво беше направила?

— Е, добре — каза накрая. — Ще се видим в пет и половина. Донеси инструментите си.

— Никога не излизам без тях.

Тя се поколеба, после се насили да постъпи по най-правилния начин. Той й правеше услуга. Най-малкото, което му дължеше, беше да се покаже любезна.

— Благодаря ти.

Мейсън я изненада със закачлива усмивка.

— За това, че ти предложих да оправя камината, или за това, че те спасих от онзи купон?

Отвърна му с учтиво недоумение.

— Заради камината, естествено. Нямам спомен да съм била спасявана от купон. За сметка на това си спомням унижението, което надхвърля изкуплението. Но оттогава изтече много вода. Простила съм ти отдавна, защото дори тогава бях наясно, че не можеш да превъзмогнеш себе си, по своя си малко непохватен начин се опитваше да ме закриляш.

— Непохватен, а? Това случайно да не би да е твоят начин да ми намекнеш, че не ме бива много в общуването?

— Не. Това е моят начин да ти кажа, че очевидно не си се отърсил от навика да поемаш цялата отговорност. Но не ми пречи, защото и на мен ми се е налагало да го правя от време на време. А сега, ако нямаш нищо против, ще си взема крушките и ще тръгвам. В къщата има доста работа.

— Каква големина ги искаш?

Луси извади списъка, който предварително беше направила, и му го изчете. Щом свърши, той взе няколко и се върна зад щанда. Наложи й се да го последва.

Мейсън регистрира продажбата, взе кредитната й карта и й подаде пълния с електрически крушки плик.

— Благодаря — повтори за пореден път тя. — Ще се видим по-късно.

И отново се отправи към вратата.

— Недей да сменяш крушки, за които трябва да се катериш на стълба — подвикна зад гърба й той. — Не и преди да дойда. Прекалено опасно е. Хората падат от стълби постоянно. Довечера ще се погрижа за тези на тавана и по стените.

Тя се усмихна, поклати глава и продължи да върви. Наистина, този мъж не знаеше къде трябва да спре.

Забави се с ръка върху дръжката и се обърна.

— Предполагам, знаеш, че къщата на Сара и земята не са единственото нещо, което наследих.

— Чух. Според някакви клаузи в завещанията на Сара и Мери наследяваш дялове от компанията на брата на Мери. Целият град говори за това.

— Точно както очаквах — тросна се тя. — Нямаше как да не забележа любопитните погледи, с които ме съпровождаха.

— Не съм финансов гуру, но дори аз мога да ти кажа, че вероятно ще бъде в твой интерес да продадеш колкото може по-скоро тези акции обратно на семейство Колфакс.

— Така ме съветват и родителите ми. Но се оказа, че няма да е толкова лесно. Двама различни адвокати ми изпращаха имейли и оставяха съобщения на телефонния секретар.

— „Колфакс Инкорпорейшън“ е едно от малкото неща, които не се промениха през изминалите тринайсет години — отбеляза Мейсън. — Все още е строго управлявана семейна фирма, но според чичо Дик в момента там стават адски разправии. Нещо свързано с търговско предложение за сливане.

— Да, и аз подразбрах нещо такова от съобщенията на юристите им.

— Сигурно не искаш да се забъркваш в тази каша, Луси. Знаеш какво казват хората за семейните кавги.