Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
River Road, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Автор: Джейн Ан Кренц

Заглавие: Ангел хранител

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 978-954-26-1403-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2026

История

  1. — Добавяне

3.

Тринайсет години по-късно,

Вентидж Харбър, Калифорния

Луси понечи да отпие първата глътка от жадуваната чаша бяло вино, когато забеляза Скърбящата вдовица да се втурва към сепарето.

Алиша Гатли с лекота се промъкна през шумната тълпа от служители, насядали в популярния бар, когато питиетата бяха на половин цена. Беше жена, при появата на която всички глави се обръщаха, при това не само мъжките. От скъпия дизайнерски костюм и невъобразимо високите токчета до безупречния маникюр и стегнатия кок, тя си беше типична блондинка от филм на Алфред Хичкок.

Малко шумна реклама никога не е излишна, мислено отбеляза Луси.

— О, боже — прошепна Хана Картър. — Това няма да свърши добре.

— Точно от каквото имахме нужда като завършек на един иначе чудесен ден — прибави Ела Мерик.

— Тя е тук заради теб, Луси — предупреди Хана. — Обвинява те за онова, което стана в съда.

— Без майтап — съгласи се Луси.

Ела я погледна съчувстващо.

— Ти беше просто вестоносецът.

— А ние всички знаем, какво се случва с вестоносците. — Луси отпи бързо малка глътка от виното за кураж. — Предупредих шефа, че тази ще ни създаде проблеми.

— И май се оказа права — съгласи се Хана.

— Признавам, че се надявах да напусна града, преди да е разбрала, че аз съм виновна за финансовата й катастрофа — каза Луси.

Тази сутрин не изгаряше от нетърпение да се върне в Самър Ривър, но в този момент, предвид обстоятелствата, би предпочела да е там, отколкото притисната в бара, без никаква възможност да избяга. Поне не беше сама, отбеляза мислено. Хана и Ела бяха най-добрите й приятелки. Те нямаше да я предадат.

Хана оглеждаше Алиша замислено.

— Чудя се как е разбрала, че именно ти си следователят, открил, че скъпият й съпруг си има друго семейство в Канада?

— Кой знае? — отвърна Луси. — Може някой в службата да се е изпуснал. Работата ни в „Брукхаус“ не е строго секретна.

— Скърбящата вдовица сигурно е запърхала с дългите си изкуствени мигли към някой от мъжете, той се е разтопил и й е казал всичко, което е искала да узнае.

— Напълно възможно — съгласи се Луси.

Именно тя беше нарекла втората мисис Гатли Скърбящата вдовица. Беше нещо като отдаване на почит към очевидните артистични заложби на Алиша. Прякорът й пасна идеално. Сега всички от съдебномедицинския отдел по генеалогия[1] в „Брукхаус“ я наричаха само така.

Алиша се приближаваше бързо. Грижливо гримираното й лице беше изкривено от ярост. Отчетливото троп-троп-троп на високите токчета по дървения под отекваше толкова силно, че Луси се зачуди как наоколо не хвърчат искри.

— Стегнете се — прошепна тя. — Помнете, че сме професионалисти.

— Това означава ли, че не можем да я повалим на земята, когато започне да те обсипва с епитети и плисне чаша вино в лицето ти? — усмихна се Хана. — Питам само от любопитство.

— Да, точно това означава — отвърна приятелката й. — Ние представляваме изследователски център „Брукхаус“. Поведението ни ще се отрази на фирмата.

— Което веднага ни лишава от най-забавната част на вечерта — подметна Ела.

— Няма да е чак толкова лошо — каза Луси. — Достатъчно бясна е, за да ме засипе с обидни думи, но не вярвам да ми плисне вино в лицето. Това ще разруши имиджа й на студената Грейс Кели, който така усърдно гради години наред.

— Имам новина за теб — отвърна Ела, без да сваля поглед от Скърбящата вдовица. — Тя вече не имитира Грейс Кели. Прилича повече на чудовището от „Черната лагуна“. Преди да е дошла, искам да направя малък залог. Залагам пет долара, че е достатъчно луда, за да се опита да зашлеви плесница на Луси.

— Аз пък продължавам да държа на виното — заяви Хана. — В него има повече драматизъм.

— Е, твой ред е — обърна се Ела към Луси.

— Престанете и двете — скара им се тя. — Съмнявам се да се направи на пълна глупачка пред толкова много хора.

Алиша стигна до сепарето и вторачи сатанински поглед в нея.

— Ти си виновна, че всичко се обърка — изсъска тя. — Нямаше никакво право да се ровиш в живота ми, проклета кучко. За коя се мислиш?

— Просто си вършех работата, мисис Гатли — отвърна Луси. — Както без съмнение сте наясно, нашата фирма е наета от адвокатите, които се занимават с имотите на съпруга ви. Става въпрос за обезпечението на децата му.

— Бърни не ми е споменавал за никакви деца. И съм сигурна, че няма такива. Изнамерила си някакви безделници в Канада и сте ги подкупили да се представят като отдавна изгубените наследници на мъжа ми. Признай си!

— Съжалявам, мисис Гатли. Бърнард Гатли има три деца — две дъщери и син. И друга жена. Те са основните наследници на състоянието му.

— Ако така наречените наследници съществуват, в което изобщо не вярвам, то те са незаконородени.

— Законът не прави разлика — търпеливо обясни Луси. — Децата на един мъж са негови наследници, независимо дали е сключил брак с майката или не. Но в този случай това е несъществено, защото мистър Гатли има официален брак, а наследниците са големи хора със свои собствени деца.

— Но не можеш да го докажеш — възрази с изтънял от напрежение глас Алиша.

— Това е много просто, мисис Гатли. „Брукхаус Рисърч“ разполага с неоспорими доказателства, че потомците на съпруга ви имат пълно право на част от имуществото на баща си.

— Част? — Гласът на Алиша се извиси до писък. — Та те взимат най-хубавите имоти и всички акции и облигации.

— Чухте какво казаха неговите адвокати и съдията. Другото семейство на мистър Гатли е в пълното си право да получи своя дял от имуществото му.

Ела се усмихна любезно.

— Е, не е като вие самата да не получихте доста апетитно парче.

Жената се обърна към нея:

— За мен останаха само трохите от онова, което трябваше реално да получа. Бърни обеща да ми остави всичко. Защо, по дяволите, мислите, че се омъжих за него?

Настъпи кратко напрегнато мълчание. Луси внезапно осъзна надвисналата в бара тишина.

— Едва ли бихте искали да обсъждате нещо толкова лично на това място — меко каза тя.

— Не смей да ми затваряш устата, кучко! — изкрещя Алиша. — Ако Бърни е имал деца, защо не дойдоха на погребението?

— Били са съвсем малки, когато родителите им са се разделили — обясни Луси. — Още преди години са изгубили връзка с баща си. Истината е, че в един момент той просто си е тръгнал от семейството и никога повече не е погледнал назад. Дори са го смятали за мъртъв.

— Което сега си е точно така — весело подметна Ела.

— Пожертвах две години от живота си, като се омъжих за тоя дядка. И какво получих в замяна? Едни мижави няколко хиляди долара. И за това си виновна ти.

Очевидно забелязала, че Луси, Ела и Хана стискат силно столчетата на чашите си с вино, Алиша се извърна рязко. Грабна пълна халба с бира от най-близката маса и плисна съдържанието й в лицето на Луси.

Преди някой да успее да реагира, жената се втурна обратно през наслаждаващата се на промоцията тълпа, блъсна отворените стъклени врати и изчезна навън в късния слънчев следобед.

Луси въздъхна и взе една от трите малки коктейлни салфетки, оставени на масата. Използва я, за да избърше част от бирата по лицето си. Ела и Хана й предложиха своите.

Мъжът, чиято халба беше използвана в мелодрамата, я погледна извинително.

— Много съжалявам за това — каза той. — Когато се досетих какво възнамерява да направи, вече беше късно.

— Вината не е ваша — успокои го Луси.

— Недоволна клиентка? — предположи непознатият. — Между другото, казвам се Карл.

— Не е клиентка — обади се Ела.

— Просто наранена жена с излъгани надежди — поясни Хана.

— Имате ли нещо против да ви попитам с какво си вадите прехраната? — поинтересува се Карл.

— Работим за частна разследваща фирма — отвърна Луси. — „Брукхаус Рисърч“.

— Страхотно. Жени — частни детективи. — Мъжът беше видимо заинтригуван. — Носите ли оръжие?

— Не — твърдо отвърна тя. — Мистър и мисис Брукхаус са лицензираните следователи във фирмата. Ние работим в отдела по съдебномедицинска генеалогия.

Карл беше видимо разочарован, но положи усилие да не го покаже.

— И с какви по-точно разследвания се занимава съдебномедицинската генеалогия?

— Най-общо казано, получаваме повечето си поръчки от адвокати, занимаващи се с недвижима собственост — каза Хана. — Откриваме изчезнали или неизвестни роднини и ги информираме за наследството им.

— А понякога се получава и обратното — прибави Ела. — Хора, които се смятат за наследници на някое имение, идват и ни възлагат да намерим доказателства.

— Схванах — щракна с пръсти мъжът. — Нещо като ловци на наследници.

— Описанието на работата обхваща доста обширна територия — подхвърли Луси.

Стараеше се да говори хладно и професионално, притеснена от реакцията на Карл. Много хора изобщо не си даваха сметка, че търсенето на изгубени наследници може да се превърне в бизнес. Тези, които все пак бяха наясно, често считаха работата за по-неприятната страна на частното разследване.

Не можеше да се отрече, че в тази сфера имаше и доста сенчести субекти. Те работеха на ръба на търговията, надявайки се да натрупат точки, като тръгнат по следите на рядък наследник на имение на мултимилионер, който или която нямаше и представа за щастливия поврат на съдбата. Целта на подобни „ловци на наследници“ беше да убедят наследника да подпише договор за предоставяне на процент от полученото. В замяна на това му разкриваха източника на състоянието. Но „Брукхаус Рисърч“ се гордееше с факта, че се придържа към почтената страна на бизнеса.

— Изглежда, аз спечелих облога — засмя се Хана.

— И защо реши така? — попита Ела. — Скърбящата вдовица се нахвърли върху Луси точно както предрекох аз.

— Да, но не я удари — възрази приятелката й.

— Нито пък плисна вино в лицето й — напомни другата. — Вместо това използва бира от съседната маса.

— Това е просто формалност — заяви Хана.

Ела се усмихна триумфално.

— Както тези от нас, които работят в отдела по съдебномедицинска генеалогия, са наясно — тънкостите понякога са именно във формалностите. — Протегна ръка с обърната нагоре длан. — Май ми дължиш пет долара.

— Извинете ме — намеси се Луси. — Докато вие двете спорите за облога, аз ще се прибера вкъщи, за да си стегна багажа.

Сервитьорът се суетеше около нея с чиста кърпа.

— Управителят каза, че трите чаши вино са за сметка на заведението.

— Благодаря. — Тя взе кърпата и започна да попива с нея пръските от бира по сакото на костюма. — Мисля да приложа сметката от химическото чистене към служебните си разходи.

— Непременно трябва да го направиш — съгласи се Ела.

Хана кимна.

— Абсолютно.

Сервитьорът се наведе към нея и снижи глас:

— Имате ли нещо против да попитам, какво толкова сторихте на тази жена, че я подлудихте до такава степен?

— Опасявам се, че е поверително.

Момчето кимна с разбиране.

— Смята, че се срещате с гаджето й, а?

Смаяна, тя спря да чисти ръкава на сакото си.

— Това е нелепо. Защо две интелигентни жени ще се карат за мъж?

— Звучи доста старомодно — подметна Хана.

— Причината за случилото се преди малко е много по-сериозна — обясни Ела.

— Ясно — засия сервитьорът. — Значи става въпрос за пари.

— При това за много пари — допълни Луси.

Карл се разсмя.

— Позволете ми да направя едно предположение. Вие трите не сте от романтичния тип, нали?

— Професията ни наистина изтощава — отвърна Луси. — След известно време неизменно осъзнаваш, че всеки си има цел. Най-отгоре в списъците на повечето от хората обаче обикновено има вероятни един-два приоритета.

— Да? — Мъжът я гледаше с очакване. — И какви са те?

— Пари или отмъщение. Изумително е, как понякога двата вървят ръка за ръка.

— Уау! — Карл беше очарован от прозрението. — Това е тежко, наистина тежко.

— Не — възрази Луси. — Такава е човешката природа. — Провря се покрай масата и се обърна към всички: — Сега, ако ме извините, ще се прибирам вкъщи.

— Напоследък да сте откривали друг изгубен наследник? — подвикна след нея Карл.

— В интерес на истината — да — отвърна тя. Преметна дългата дръжка на чантата си през рамо и се отправи към вратата. — Себе си.

Бележки

[1] Наука за родствените връзки. — Б.р.