Джейн Ан Кренц
Ангел хранител (36)

36.

На празния паркинг пред винарната на Колфакс беше спряла само черна лимузина с надпис „Винарски екскурзии Самър Ривър“. По това време от деня беше все още прекалено рано за чаша вино, дори само за проба.

Мейсън спря колата до самите стълби на верандата и се отправи към входната врата на салона за дегустации.

Бет Кросби излезе от голямата сграда, в която се помещаваха резервоарите за ферментация и цехът за бутилиране. Щом го забеляза, тя помаха с ръка. Беше облечена в дънки и дънкова риза. Слънчевата светлина се отразяваше в стъклата на очилата й с черни рамки. Промени посоката и тръгна към него. Той спря.

— Не ми казвай, че си се отбил да опиташ някое от вината ни — подхвана жената. — Доколкото си спомням, сам каза, че си любител на бирата.

Мейсън се усмихна.

— Трябва да поговоря с Куин. Тук ли е?

— О, разбира се. Видях го само преди няколко минути. — Посочи с ръка към зданието, в което се намираха залата за дегустация, магазинът за сувенири и офисите на винарната на Колфакс. — Струва ми се, че отиваше в кабинета си. Втората врата надолу по коридора. Щом влезеш, завий надясно. Няма как да го подминеш.

— Благодаря.

— Вярно ли е, че са намерили тялото на Нолън Кели в старата къща на Сара? — попита Бет и примижа срещу слънцето. — Говори се, че я е подпалил, а после се оказал в плен на огъня.

— Така изглежда — отвърна той. — Но има някои въпроси относно мотивите му.

— Знаеш ли какво мисля аз? — Жената конспиративно сниши глас. — Обзалагам се, че е искал да принуди Луси да побърза. Тя каза на всички, че има намерение да направи малък ремонт, преди да обяви имота за продан. Кели, очевидно, е изгубил търпение. Всички знаят, че е ценна земята, а не къщата. Идеално място за лозя.

— Днес се чуват какви ли не теории. Ти си съученичка на Нолън от гимназията. Смяташ ли, че е способен на палеж, само и само продажбата да мине през неговата агенция?

— Може би. Ако е бил отчаян. Искам да кажа, че в училище беше основният пласьор на марихуана. Защо да не драсне клечката, ако става въпрос за много пари?

— Някаква конкретна причина да се предположи, че напоследък отчаяно се е нуждаел от средства?

— Кой знае? — Бет въздъхна. — Познавам го от години, но макар да сме на една възраст, никога не сме били близки. В гимназията той се движеше в други кръгове. Аз бях зубрачка, нали помниш? А Нолън винаги се стремеше към висшата класа. Мисля, че това беше причината да се забърка с наркотиците. През онова лято беше основният доставчик. Младежите го допуснаха в компанията си, защото имаха нужда от онова, което им предлагаше.

— Значи е имал подходящите връзки, за да осигурява дрогата?

— Предполагам. Доколкото знам, е бил в състояние да осигури всичко, което високопоставените му приятелчета искаха.

— И което му е поръчвал Тристън Бринкър.

Жената изкриви лице в гримаса.

— Да. Говори се, че именно Нолън е осигурявал опиатите за купоните на Бринкър онова лято.

— А Кели откъде ги е взимал?

— Кой знае? Сигурно от града. Казват, че в Сан Франциско може да се намери всичко, което пожелаеш. Слушай, не е моя работа, но трябва много да внимаваш, когато разговаряш с Куин.

— Защо?

Бет се поколеба, после изпусна дълга въздишка.

— В случай че все още не си чул, в момента нещата в семейство Колфакс са доста напрегнати. Аз съм само технолог, така че не съм много наясно с бизнеса им. Но като служител във винарната, чувам някои неща. И трябва да ти кажа, че има ужасни търкания.

— Имаш предвид вражда?

Тя повдигна рамене.

— Нещата са много прости. Всички в семейството, освен Уорнър, искат сливането да се осъществи. Само че той доскоро не го осъзнаваше. Обръщаше повече внимание на винарната, отколкото на „Колфакс Инкорпорейшън“. Щом разбра, че целият клан се е съюзил против него, направо побесня. Мисля, че обвинява Куин.

— Защото той води преговорите за сливането?

— Така се говори.

Мейсън огледа богато украсената фасада на сградата и зеления пейзаж.

— Изглежда, Колфакс не е пестил пари за това място.

— То е неговата гордост и радост — обясни Бет. — Харесва му да вижда името си, изписано върху етикетите. Много е въодушевен за марката „Ризърв“.

— А останалите от семейството? Те печелят ли нещо от лъскавите етикети?

Жената се замисли.

— Ами избата е техният пропуск към висшето общество на винопроизводителите. Струва ми се, че на всички им харесва, особено на Джилиън и на новата кобила за разплод. Имам предвид настоящата мисис Колфакс. Но от друга страна пък са наясно, че не виното е източникът на богатството им. Все още дори не са започнали да печелят от него. Всъщност много от бутиковите винарни никога не стигат дотам.

— С изключение на Уорнър, всички останали Колфакс са твърдо решени да продадат кокошката, която им снася златни яйца. Имаш ли представа защо?

— Пак е много просто. Доколкото разбирам, сливането ще направи всеки един от тях мултимилионер. Не е моя работа, но лично аз мисля, че Уорнър Колфакс ще има решаващия глас дали сливането ще се осъществи, или не. „Колфакс Инкорпорейшън“ е негово дело. Построил е компанията си от нулата.

— Заедно с Джефри Бринкър.

— Е, да, но Бринкър го няма от години. Именно Уорнър я направи това, което е днес.

— Само дето е прехвърлил управлението й на Сесил Дилън.

Бет го погледна озадачено.

— Казват, че наемането на външен изпълнителен директор е честа практика, когато искаш да държиш бизнеса изкъсо. Уорнър имаше намерение да се пенсионира и да се отдаде на производството на вино.

— Разбирам.

Жената хвърли поглед към часовника си и намести очилата по-високо на носа си.

— Трябва да се връщам на работа. Беше ми приятно да те видя отново, Мейсън. Както сигурно си чувал, всички в града смятаха, че ще се занимаваш с нещо незначително до края на живота си. Винаги са казвали, че брат ти е умникът в семейството.

— Арън определено е най-умен от всички ни.

— Може би, но и ти се справяш добре. — Бет се усмихна. — Радвам се, че нещата при теб вървят.

— При теб също — отбеляза той, като наклони глава към резервоарите за ферментация в огромната зала. — Репутацията на това място не се дължи единствено на Уорнър Колфакс. Марката му нямаше да означава нищо без добър технолог зад нея.

— Благодаря. Тук от самото начало се радвам на доста преимущества. Уорнър ми осигури най-доброто оборудване, като се започне от пресоването, мине се през ферментацията и се стигне до бутилирането. — Бет се засмя. — Не можеш да си представиш колко различни коркови тапи изпробвах, докато открия тази, която пропуска точното количество въздух до виното.

— Очевидно си добра в работата си. Много добра.

— Ще ми се да е така. Целта ми е да стана най-добрата. — Тя си тръгна, като махна с ръка за довиждане. — Доскоро.

Мейсън изкачи стълбите и отвори вратата към дегустационната зала.

Туристите от лимузината стояха до бара и слушаха напрегнато обясненията, докато привлекателната жена срещу тях им наливаше малко количество бяло вино в чашите.

— Съвсем млад, сух ризлинг с привкус на праскова и круша… — говореше тя. Щом забеляза Мейсън да крачи по коридора към административната част на сградата, жената спря по средата на изложението си. — Мога ли да ви помогна? — подвикна припряно.

— Отивам да се видя с Куин Колфакс — отвърна той, без да спира. — Ние сме стари познати.

— Ще го уведомя, че сте тук — продължи жената и в тона й се прокрадна остра нотка.

— Всичко е наред — увери я Мейсън. — Двамата се познаваме отдавна.

Зави зад ъгъла и продължи по облицования с ламперия коридор, украсен с поставени в рамки снимки на слънчеви лозови пейзажи. Спря пред офиса, на който имаше табела с надпис „Маркетинг и продажби“. Вратата беше отворена. Куин седеше зад компютъра и се взираше в монитора, върху който се сменяха цветни изображения от страната на виното. Към едното си ухо притискаше телефонна слушалка.

— Добре, разбирам — говореше той. — Ще се оправя с това.

Усетил чуждо присъствие, Куин бързо извъртя стола. Изкриви лице в гримаса, щом видя кой беше посетителят.

— Трябва да затварям. — Приключи разговора и изгледа мрачно Мейсън. — Какво искаш, Флечър?

— Да ти задам няколко въпроса — отвърна Мейсън и предпазливо затвори вратата.

— Относно акциите на Луси? — бързо попита Куин.

— Не. Те са си нейна работа. Дойдох да поговорим за Бринкър, за Кели и за миналото.

— Мамка му. Точно от това се опасявах. Спомням си те доста добре от онова време, за да знам, че няма да се откажеш и да се измъкнеш тихомълком. Сядай. Няма да съм добър директор по продажбите, ако не ти предложа чаша вино.

— Не, благодаря.

Куин изглеждаше засегнат.

— Добре. Както искаш. Кафе?

По някаква причина хората бяха склонни да се държат по-освободено, ако разговаряха на по питие или докато се хранеха. Може би позив на първичната природа, помисли си Мейсън. Дори и без да се уповава на психологията, отдавна бе установил, че това вършеше работа.

— Благодаря.

Домакинът натисна един бутон на телефона.

— Лети, би ли донесла едно кафе за госта ни? А за мен чай, както обикновено.

— Разбира се, сър.

— Благодаря ти — каза той. После седна и вдигна поглед към Мейсън: — Настанявай се и ми кажи за какво си дошъл.

Мейсън пристъпи към средата на стаята. Наоколо не се носеше издайнически мирис на алкохол. Или Куин ограничаваше пиенето до след края на работния ден, или използваше много добри ментови бонбони, за да освежава дъха си.

— Чу ли за Кели? — попита той.

— Вече всички в града знаят. Идиотът се опитал да подпали къщата на Сара Шеридън и не успял да избяга от пламъците. Много е тъжно, но какво общо има с идването ти в офиса ми?

Мейсън разглеждаше снимките по стените.

— Чудесни са — отбеляза той. — Ти ли си ги правил?

— Да. В интерес на истината са моя работа.

— А онези в коридора?

— Също. По дяволите, те пък какво отношение имат към разговора ни?

Гостът се обърна към него.

— Нека ти изясня своята позиция. За разлика от повечето хора, аз не вярвам, че Кели е драснал клечката на къщата, за да принуди Луси да работи с неговата агенция.

— И защо не приемаш тази версия? — смръщи чело Куин. — На мен ми изглежда напълно логична. Кели отчаяно искаше имота, а Луси отлагаше решението си.

— Не ти ли се струва, че палежът е прекалено крайно средство дори за отчаян брокер?

— Виж, Кели беше добър търговец, но не се славеше с висок морал. Не знам дали си си давал сметка за това навремето, но преди тринайсет години продаваше марихуана на хлапетата в града. Да не говорим, че всички знаеха, че именно той снабдяваше Бринкър с дрога.

— Чух за това. Смяташ ли, че е продължавал да се занимава с този бизнес?

— Не. — Куин се изправи, приближи се до прозореца и се загледа към хълма, чиито склонове бяха покрити с лозя. — По-скоро дълбоко се съмнявам. Мисля, че щеше да се разчуе, ако имаше нещо такова. Онова, което се опитвам да ти кажа е, че нямам причина да вярвам, че принципите му са се променили. Не би правил нещо незаконно, ако не е сигурен, че ще му се размине.

Някой леко почука на вратата. Той прекоси стаята и отвори. В коридора стоеше младата жена, която разливаше вино на туристите. В ръцете си държеше поднос с две чаши. От едната висеше конецът на пакетче чай.

— Благодаря ти, Лети. — Куин взе от нея таблата и я сложи върху страничната масичка. — Това е всичко засега. Моля те, кажи на Мередит да отклонява разговорите ми, докато не приключа тук.

— Да, мистър Колфакс.

Момичето излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Мейсън отиде до прозореца и погледна към стръмните, отрупани с лозови насаждения склонове на хълмовете.

— Захар или сметана? — попита Куин.

Винаги перфектен домакин — мислено отбеляза Мейсън. Но не се обърна.

— Чисто — отвърна той.

Зад гърба си чу Куин да отваря пакетче захар.

— Чудесна гледка — продължи той.

— Ако обичаш лозята.

Мейсън се обърна с гръб към прозореца. Другият му подаде чашата с кафето и вдигна своята с чая.

— Можеш да седнеш — каза, като заобиколи бюрото си и се настани на кожения стол.

Гостът си избра единия от двата стола, поставени срещу него. Отпи глътка от горещата напитка. Кафето беше добро. Вероятно прясно смлени подбрани зърна от биоферма, която използваше съвременна техника за отглеждането и събирането на реколтата и задължително се намираше някъде около Самър Ривър.

Куин също отпи от чая си.

— Питал ли си се някога, какво се е случило със съучастника на Бринкър? — попита Мейсън.

— Съучастник? — Домакинът застина неподвижно. Кафявата течност се разплиска извън чашата. — Какво говориш, по дяволите?

— Прегледах старите полицейски досиета на серийния изнасилвач. Има данни, че в изнасилванията е участвал и втори човек.

— Никога не съм чувал такова нещо — изсумтя Куин. — Накъде биеш?

— Като се замислиш, има поне двама души, които сигурно са имали причина да се притеснят, след като тялото му изпадна от камината. И те са съучастникът му и човекът, който го е снабдявал с наркотици.

— Казах ти. Бринкър получаваше дрогата от Нолън Кели — отвърна Колфакс с тон, показващ недвусмислено, че темата е затворена. — Какви са тия приказки за някакъв съучастник?

Мейсън отново отпи от кафето.

— По онова време е било само предположение. Но пък те кара да се замислиш.

— Рискуваш да изпаднеш в неловко положение, Флечър. Но да приемем, че си прав. Може да е имал съучастник. Струва ми се, че най-вероятният заподозрян ще бъде Кели. Той беше готов да направи всичко, само и само да попадне в обкръжението на момчето с властта.

— Имаш предвид Бринкър?

Устните на Куин се стегнаха в тънка линия.

— Да.

Мейсън продължи да пие кафе и да разглежда снимките по стените.

— Ако действително на изнасилванията е присъствал втори човек, има всички основания да се смята, че е разполагал с камера.

— Кучи син — изруга Куин и внимателно остави настрана чашата си. Погледът му стана суров. — Да не би да ме обвиняваш в съучастничество, само защото съм закачил няколко снимки по стените в офиса си?

— Не отправям никакви обвинения. Още не. Просто задавам въпроси.

— Трябва ти заподозрян, който добре си служи с камера? — Гласът на Куин беше изтънял от ярост. — Е, Кели напълно отговаря на този профил.

— Какво те кара да мислиш така?

— Кой, според теб, прави всички снимки и клипове за картотеката на агенцията му? Той сам се занимава с маркетинга. И винаги го е бивало в това. Можеш да разгледаш сайта му. — Той изстена и се отпусна тежко в креслото. — Виж, съжалявам, че избухнах, но трябва да признаеш, че когато нахълтваш в нечий офис и отправяш обвинение в съучастие и подстрекателство към изнасилване, би трябвало да очакваш някакъв отпор.

— Естествено.

— Кълна се, че нямам нищо общо с онези записи.

— Ти беше по-близък с него през онова лято от всеки друг. Да не искаш да ми кажеш, че не си знаел, че именно той е серийният изнасилвач?

— Точно това казвам — отвърна твърдо Куин и разтърка врата си. — Но иначе си прав. Вероятно познавах Бринкър по-добре от всеки друг. И знаеш ли какво означаваше това? Абсолютно нищо. Въпреки всички недорасляци, които се тълпяха около него, той си оставаше единак. И умееше да пази тайните си.

— Какво каза и направи Бринкър онази нощ, след като ви оставих двамата в ранчото?

— Беше бесен, естествено. Никога не го бях виждал такъв. Зад усмивката си винаги оставаше леденостуден. Но след като ти си тръгна, направо излезе извън кожата си. Изрече куп заплахи. Зарече се, че ще те накара да си платиш, да си платиш и отново да си платиш. По онова време не знаех дали трябва да му вярвам. Но истината е, че ме уплаши до смърт. Ако не друго, това мога да ти призная.

— Заплаши ли да ме убие?

Челюстта на Куин се стегна.

— Не, или поне не веднага. Искаше първо да те измъчва. Да гледа как страдаш. Да те унижи и чак след това да ти причини болка.

— И как възнамеряваше да го направи? — продължи да разпитва Мейсън.

Другият се изправи и застана до прозореца с гръб към него.

— Каза, че най-добрият начин да ти го върне, е като преследва Сара и Луси Шеридън. След като свършел с тях, щял да се заеме с брат ти. Не обясни нищо конкретно.

— Но е споменал името на Сара Шеридън?

— Да. Мога да кажа, че я мразеше и дори се страхуваше от нея по някаква причина.

— Защо?

Куин се обърна към него.

— Нямам никаква представа. Тогава ми се струваше странно. Но онази нощ, когато беше обезумял от ярост, кой знае защо обвини нея.

— За какво?

Колфакс поклати глава.

— Не знам. Кълна ти се, нямам идея за какво говореше. Беше като полудял. След като ти си тръгна, аз се качих в колата си и се прибрах вкъщи. Почти не бях на себе си. На следващия ден Бринкър напусна града. Никога повече не го видях. Реших, че всичките му заплахи са били само празни приказки. Но след двайсет и четири часа го обявиха за изчезнал. Всички поддържаха сценария за провалена сделка с наркотици. Искаше ми се да повярвам, но…

— Какво?

— Бринкър беше много предпазлив по отношение на дрогата. Не мога да си го представя да осъществява връзка директно. Вместо това използваше Кели. И мога да кажа със сигурност, че Нолън нямаше никаква представа какво се случва с приятеля му в действителност. Всъщност останах с впечатлението, че Нолън Кели изпитваше точно такова облекчение, каквото и всички останали, когато се разнесе слухът, че Бринкър най-вероятно е мъртъв.

— Как стана така, че вие двамата се сприятелихте толкова през онова лято? Доколкото можех да преценя, помежду ви нямаше кой знае колко общи неща, като се изключи фактът, че бащите ви бяха партньори в бизнеса.

Устните на Куин се изкривиха в безрадостна усмивка.

— Ето един добър пример за ирония на съдбата. Моят старец смяташе, че Тристън е идеален пример за подражание.

Слънчевата светлина, провираща се през прозореца зад гърба на Куин Колфакс, ставаше неприятно ярка. Мейсън реши, че е време да си тръгва. Остави чашата върху бюрото.

— Благодаря за кафето — каза и се отправи към вратата. Дръжката беше много студена на допир. Спря и погледна назад към Куин. — След като официално обявиха изчезването на Бринкър, ти какво си помисли?

— В началото предположих, че играе някаква игра. Но щом властите стигнаха до заключението, че най-вероятно е мъртъв, реших, че може би си го убил ти.

Светлината на слънцето ставаше все по-непоносима. Мейсън извади тъмните си очила и си ги сложи.

— Това ли каза на ченгетата?

— Не — отвърна Куин. — Просто споменах, че сте се скарали и нищо повече. Доколкото това ме касаеше, ако тогава го беше убил, щеше да направиш и на мен, а и на много други хора огромна услуга.

Мейсън отвори вратата. Ако допреди няколко секунди дръжката му се бе струвала студена, сега сякаш беше направена от лед.

— Има още нещо, което сигурно би искал да знаеш — тихо каза Куин.

— Какво е то? — обърна се към него гостът.

— Предупредих един човек за заплахите на Бринкър.

Мигом го осени някакво прозрение.

— Казал си на Сара Шеридън, че се е заканвал да нарани нея, Луси и брат ми и след това евентуално да се втурне след мен.

— Същата нощ не можах да спя. Станах някъде около четири часа сутринта, облякох се и отидох с колата до овощната градина. Паркирах между дърветата и извървях пеша разстоянието до къщата. Нямах възможност дори да почукам на вратата. Сара сякаш ме беше очаквала или пък просто гледаше през прозореца. Излезе по халат на задната веранда. Повторих пред нея всички заплахи на Бринкър. Разговаряхме шепнешком. Разбрах, че не искаше да разбуди Луси.

— И какво направи тя, след като й разказа историята?

— Усмихна се по своя особен начин, сякаш можеше да вижда през теб и знае всичките ти тайни. Благодари ми и заяви, че сама ще се погрижи за всичко. После ме отпрати вкъщи, като ме помоли да забравя, че изобщо съм се срещал с нея. Каза, че Бринкър в никакъв случай не трябва да узнае, защото в противен случай никой не би могъл да предвиди действията му. И беше права.

— Какво съвпадение. Аз проведох с нея почти същия разговор, но малко по-късно.

Последва кратко мълчание. Офисът започна да изглежда като обляна в светлина сцена.

Никога ли не ти мина през ума, че именно тя може да го е убила? — попита Мейсън.

— Не — леко се засмя Куин. — Искам да кажа, Сара Шеридън? Убийца? Та тя беше винаги в първите редици на антивоенните митинги. Водеше курсове по медитация и йога. Беше веган много преди това да се превърне в мода.

— Трябва да се внимава с тези вегани — отбеляза Мейсън.